Джефри Дивър
Сенчеста зона (40)

38

Боб Кавано извика към тях:

— Спряхме подаването.

Сакс кимна, насочи парамедиците от линейките към ранените и убитите и потърси Галт из тълпата отвън.

— Детектив!

Тя се обърна. Един мъж в униформа на „Алгонкуин Консолидейтед“ тичаше към нея. Тъмносиният комбинезон и бялата кожа я наведоха на мисълта, че може да е той. Свидетелят от хотела бе казал, че заподозреният е наблизо, а полицията разполагаше само с една неясна снимка за идентифициране.

Но когато работникът приближи, стана ясно, че е значително по-млад от Галт.

— Детектив — повтори задъхано работникът, — онзи полицай там каза, че трябва да говоря с вас. Исках да ви осведомя за нещо.

Лицето му се изкриви, когато усети носещата се от хотела миризма.

— Кажете.

— Аз съм от електрическата компания. „Алгонкуин“. Вижте, моят партньор е в един от тунелите ей там — кимна към колежа той. — Опитах се да се свържа с него, но той не отговаря. А радиостанцията работи отлично.

Под земята. Където бяха електропреносните кабели…

— Помислих си, че този Реймънд Галт… може да е бил долу и Джоуи да е налетял на него.

Сакс извика двама полицаи от патрула и тримата последваха работника от „Алгонкуин“ към училището.

— Имаме вход за тунела през мазето на сградата. Това е най-бързият начин да слезеш долу.

Ето откъде се бе взела вулканичната прах по обувките на Галт. Беше полепнала по обувките му, докато е преминавал през изложбената зала на колежа. Тя се обади на Райм и го осведоми за случилото се. После добави:

— Ще действам внимателно. Той все още може да е долу. Ще ти се обадя по-късно. Ти откри ли нещо полезно сред уликите? Нещо, което би могло да ни помогне?

— Нищо, Сакс.

— Слизам долу.

Тя прекъсна бързо връзката, за да не му остави време за възражения, и последва полицаите и работника към вратата за мазето. Захранването в сградата на училището беше спряно, но аварийните светлини мигаха като червени и жълти очи. Работникът посегна към вратата.

— Не — спря го Сакс. — Вие ще чакате тук.

— Добре. Отвътре има две стъпала, после ще видите червена врата. На нея пише „Алгонкуин Консолидейтед“. Тя ще ви отведе до стълбата към тунелите. Ето ви ключа — подаде й го той.

— Как се казва партньорът ви?

— Джоуи. Джоуи Барзан.

— И къде трябва да се намира?

— Щом слезете по стълбите, се обърнете наляво. Той работи на около сто, сто и петдесет крачки в тунела. Пада се някъде под хотела.

— Каква е видимостта долу?

— Електричеството е прекъснато, но вътре има дежурни лампи. Захранват се от батерия.

Батерия. Страхотно!

— Но батериите са слаби и вътре е тъмно. Ние използваме фенерчета.

— Вътре има ли кабели под напрежение?

— Да. Това е трансмисионен тунел. Захранващите са извън играта, но другите са живи.

— Оголени ли са?

Той я погледна учудено.

— По тях текат сто и трийсет хиляди волта. Разбира се, че не са оголени.

Освен ако Галт не ги бе оголил.

Сакс се поколеба за миг, после насочи детектора на Сомърс към вратата. Усети любопитния поглед на електротехника върху странното изобретение, но си спести обясненията, даде знак на всички да се отдръпнат и отвори вратата с ръка върху спусъка на глока. Беше празно.

Сакс и двамата полицаи тръгнаха бавно по тънещите в мрак стъпала. Клаустрофобията й алармира веднага, но поне отвратителната воня на изгоряла гума, кожа и коса тук се долавяше по-слабо.

Тя тръгна напред, полицаите я следваха по петите. Стискаше здраво ключа в ръка, но когато стигнаха до червената врата, откри, че е отворена. Полицаите се спогледаха. Сакс насочи пистолета към вратата. Те също извадиха своите. Тя им даде знак да застанат плътно зад нея, после бутна вратата с рамо.

На прага спря и погледна в краката си.

По дяволите! Водещите на около два етажа под земята стъпала бяха метални. Небоядисани.

Сърцето й отново забърза ритъма си.

Ако можете, го избегнете.

Ако не можете, вземете предпазни мерки.

Ако не можете и това, му откъснете главата.

Но нито едно от златните правила на Чарли Сомърс не действаше тук.

Сакс усети, че плува в пот, и веднага си припомни, че влажната кожа е много по-добър проводник от сухата. И не спомена ли Сомърс, че солта влошава още повече нещата?

Чу се шепот:

— Виждате ли нещо, детектив?

— Ще продължим ли?

Тя не отговори на въпросите, само им нареди също шепнешком:

— Не докосвайте нищо метално.

— Ясно. Защо?

— Защото по кабелите тече ток с напрежение сто хиляди волта.

— О… Да, разбира се.

Тя тръгна бавно надолу, очаквайки всеки момент да чуе ужасното пращене и да види пред себе си водопад от искри. Стъпи на първото стъпало, после премести другия крак на второто.

Но сметката й излезе погрешна и тя едва успя да запази равновесие. Оказа се, че стъпалата са три и много стръмни.

Щом стъпиха на равното, чуха силно бучене и гъргорене. Въздухът тук беше поне с двайсет градуса по-горещ от онзи отвън и температурата се покачваше с всяка следваща стъпка.

Друг кръг на ада.

Тунелът беше по-голям от очакванията й, широк около метър и осемдесет и висок над два метра, но много тъмен. Голяма част от аварийните електрически крушки липсваха. Сакс по-скоро изчисли, отколкото видя, че краят му е около петнайсет метра наляво от тях. Нямаше врати, през които Галт би могъл да избяга, нито удобни за криене места. Но наляво, където трябваше да бъде Джоуи Барзан, имаше много завои.

Сакс даде знак на полицаите да останат зад нея. Тримата се придвижиха един след друг до първия завой на тунела и спряха. Тя не вярваше, че Галт е още тук — според нея той вече беше на километри от мястото — но се страхуваше, че може да им е заложил капани.

Но да вярваш, че го няма, не беше като да си сигурен. Затова, преди да завие, приклекна и приготви глока, но не го издаде напред, за да не даде възможност на престъпника да го измъкне от ръката й или да го избие с удар. После подаде леко глава.

Нищо.

Видя мокрия бетонен под. Вода. Естествено. Много вода с много добра електропроводимост.

Огледа внимателно тунела. Към стената бяха прикрепени дебели черни кабели. И табела:

Внимание! Високо напрежение!

Преди работа уведоми „Алгонкуин Консолидейтед Пауър“

Припомни си какво беше казал работникът от „Алгонкуин“ за напрежението.

— Чисто е — успя да прошепне и даде знак на полицаите зад нея да побързат.

Естествено, тя се тревожеше за Джоуи Барзан, но сега по-важното беше да открие някакви следи от Галт, да разбере къде би могъл да се скрие.

Но какво би могла да направи? Тези тунели бяха дълги десетки километри. И предоставяха възможност за безпрепятствено измъкване. Бетонът на пода беше мръсен, но не се виждаха отпечатъци от обувки. Стените бяха почернели от сажди. Можеше да събира улики с дни и пак да не открие нищо полезно. Може би…

Хриплив звук.

Тя замръзна на място. Откъде идваше? Имаше ли странични коридори? Дали Галт не ги дебнеше в някой от тях?

Един от полицаите вдигна ръка. Посочи очите си, после напред. Тя кимна, макар че военният сигнал не й се стори подходящ за случая. Но в ситуация като тази правиш всичко, което би те накарало да се почувстваш по-уверен.

Само че в момента нищо не й вдъхваше увереност и пръските от разтопения метал по тялото на Луис Мартин отново изсвистяха като куршуми през ума й.

И все пак не можеше да се върне.

Още едно дълбоко вдишване.

Погледна зад завоя… тунелът пред тях беше празен. Но още по-тъмен от другия. Веднага разбра защо. Тук електрическите крушки бяха още по-малко, защото останалите бяха счупени.

Капан, мина й през ума.

Другият завой беше десен, под ъгъл деветдесет градуса, и тя изчисли, че се намират точно под хотела.

Отново погледна иззад ъгъла и този път не видя нищо. Коридорът беше абсолютно тъмен.

И пак онзи хриплив звук.

Единият от полицаите се приближи.

— Чух глас.

Тя кимна.

— Бъдете тихи — прошепна, после зави и тримата продължиха напред с приведени гърбове.

Тя чу отново звука и потръпна. Не беше глас, а стон. Отчаян стон. Човешки.

— Фенерче — прошепна отново.

Като детектив Сакс не носеше колан с инструменти, само оръжие и белезници. Едва не извика, когато, подавайки й фенерчето, полицаят зад нея неволно я удари.

— Извинете — измърмори той.

— На пода — нареди им тихо тя. — По очи. Пригответе се за стрелба. Но само след моя команда… освен ако той не стреля пръв.

Те се проснаха на мръсния под с насочени към тъмното пистолети.

Тя тръгна бавно напред. Включи фенерчето, като го държеше настрани, за да не се превърне в мишена, и заслепяващата му светлина изпълни тъмния коридор.

Не последваха изстрели, нито електрически дъги.

Но намериха още една жертва на Галт.

Работникът от „Алгонкуин“ лежеше на едната си страна на около десетина метра от тях. От слепоочието и ухото му течеше кръв.

— По-бързо!

Полицаите се изправиха и тримата забързаха по тунела към мъжа, който трябваше да се казва Джоуи Барзан. Светлината от фенерчето й даде възможност да се увери, че това не е Галт. Работникът беше тежко ранен и кървеше. Единият от полицаите стигна до него и се наведе да спре кръвоизлива, но Барзан вдигна трепереща ръка и простена.

В началото Сакс реши, че човекът умира и тялото му се разтърсва от предсмъртни гърчове. Но когато се приближи, погледна в широко отворените му очи и проследи погледа му. Барзан лежеше не на голия под, а на дебело парче тефлон или пластмаса.

— Спри! — извика тя на полицая, протегнал ръка към ранения мъж. — Това е капан.

Той замръзна на място.

Тя си припомни думите на Сомърс, че раните и кръвта намаляват резистентността на тялото към електричеството.

Без да го докосва, мина зад гърба на ранения.

Ръцете му бяха вързани. Но не с въже или лента, а с оголена медна жица. Свързана с една от линиите на стената. Сакс извади детектора на изобретателя и го насочи към свързаната с ръцете на електротехника жица.

Стрелката подскочи и отчете 10 000 волта. Ако полицаят бе докоснал тялото му, токът щеше да протече през него към земята и да ги убие.

Сакс отстъпи назад и включи радиостанцията си. Обади се на Нанси Симпсън, накара я да потърси Боб Кавано и да му съобщи, че се налага да отреже главата на още една змия.