Джефри Дивър
Сенчеста зона (4)

3

— Трябва да те разочаровам. Изпуснали са го на летището. Преди час е забелязан в центъра на Мексико Сити.

— Не! — въздъхна Линкълн Райм и затвори очи. — Не…

Седнала до инвалидната количка на Райм, чийто червен цвят напомняше захаросана ябълка, Амелия Сакс се наведе към черната кутия на говорителя и попита:

— Какво стана?

И докато слушаше хвана дългата си, червена коса и я усука на стегната опашка.

— Докато получим информация за полета му от Лондон, самолетът вече беше кацнал — гласът на жената едва се чуваше. Говорителят пращеше при всяка нейна дума. — Изглежда се е скрил в буса за вътрешното зареждане и се е измъкнал през служебния вход. Ще ви покажа доклада от мексиканската полиция. Имам линка. Изчакайте минутка.

Гласът й заглъхна, тя се отдалечи от микрофона и даде някакви нареждания на колегата си за видеото.

Беше няколко минути след дванайсет на обяд. Райм и Сакс бяха на първия етаж, превърнат в криминологична лаборатория, в дома на Линкълн в западната част на Сентрал Парк — викторианска сграда в готически стил, принадлежала (поне така му се искаше на Райм) на не толкова праведни викторианци. Безскрупулни бизнесмени може би, лукави политици или мошеници от висока класа. Или честен полицай със склонност да разбива главите на лошите. Райм беше автор на класически роман за престъпление, извършено в далечното минало в Ню Йорк, и докато го пишеше, бе използвал източниците си, за да събере подробности за историята на къщата, но нищо не успя да открие.

Жената от другата страна на телефона работеше в по-модерна структура (Райм трябваше да го признае) на Калифорнийското бюро по разследвания в Монтерей, на разстояние пет хиляди километра от тях. Агент Катрин Данс бе работила с Райм и Сакс преди няколко години по един случай, свързан със същия човек, когото сега искаха да пипнат. Той се казваше Ричард Логан, поне се надяваха това да е истинското му име. Въпреки че когато Линкълн мислеше за него, използваше главно прякора му: Часовникаря.

Логан беше професионалист, планираше ударите си с прецизността и страстта, с която се посвещаваше на хобито си — изработването на часовници. Райм се бе сблъсквал няколко пъти с убиеца; бе успял да осуети един от плановете му, друг не можа. Равносметката не беше в негова полза — щом Часовникаря беше на свобода, значи губещият беше той.

Райм облегна глава назад и си представи Логан по време на разпита в полицията при последния случай. Слаб и висок, с тъмна, по момчешки буйна коса, по очите му личеше, че се забавлява, докато отговаряше на въпросите, нищо в лицето му не издаваше планираното от него масово убийство. Спокойствието изглежда беше в природата му и именно това според Райм беше най-обезпокояващото в характера на този тип. Емоциите водят до небрежност и грешки, а какъвто и да беше Ричард Логан, никой не можеше да го нарече емоционален.

Логан ставаше за крадец, мошеник и търговец на оръжие, но най-често го наемаха за убийства на ключови свидетели, предатели, политици или важни фигури в корпоративния бизнес. Последните сведения сочеха, че е нает да убие човек някъде в Мексико. Райм се бе обадил на Данс, тя имаше много контакти на юг и преди няколко години самата тя за малко не бе станала жертва на Часовникаря. Предвид това тя настоя да представлява американския народ в операцията по залавянето и екстрадирането на убиеца, като работеше в сътрудничество с един агент от федералната полиция в Мексико — млад, усърден офицер на име Артуро Диас.

Рано тази сутрин бяха научили, че днес Часовникаря ще пристигне със самолет в Мексико Сити. Данс се бе обадила на Диас и той бе изпратил няколко момчета на аерогарата, за да го посрещнат. Но от последните сведения на мексиканеца се разбра, че са закъснели.

— Готови ли сте за видеото? — попита Данс.

— Давай.

Райм помръдна един от малкото си подвижни пръсти и инвалидният стол се премести по-близо до монитора. Криминологът имаше четвърта степен на квадриплегия и беше парализиран от раменете надолу.

На един от четирите монитора с плазмени екрани в лабораторията се появи летище. Площадката беше осеяна с боклуци — празни кутии от кола и бира, картонени чаши и всякакви опаковки. В кадъра се появи малък частен самолет и спря, капакът отзад се отвори и оттам излезе мъж със сак в ръка.

— Това е той — каза тихо Данс.

— Не виждам добре — присви очи Райм.

— Със сигурност е Логан — увери го тя. — Ще помоля да увеличат картината, след минутка ще го видиш.

Мъжът се протегна, после огледа наоколо. Метна сака на рамо, приведе се напред и прибяга до някаква барака отстрани на пистата. Минути по-късно се появи човек с работно облекло. Носеше пакет с размера на голяма кутия за обувки. Логан го поздрави и размени кутията за пощенски плик. Работникът се огледа и бързо се отдалечи. Не след дълго се появи камион, приближи се и спря. Логан се качи отзад. Камионът изчезна от кадър.

— А самолетът? — попита Райм.

— Продължи за Южна Америка, чартърен полет. Пилотът и помощникът му се кълнат, че не знаят да е имало пътник на борда. Естествено лъжат. Но нямаме правомощия и не можем да ги разпитаме.

— А работникът? — попита Сакс.

— Федералната полиция го отведе. Оказа се, че току-що е започнал работа с минимална надница. Твърди, че някакъв непознат го попитал дали иска да спечели няколкостотин американски долара, за да достави кутията по предназначение. Парите бяха в плика. Взети са отпечатъци от него и от банкнотите.

— Какво е имало в кутията.

— Задържаният се кълне, че няма представа, но и той лъже. Изгледах записа от разпита. В момента го разпитват нашите хора от Агенцията по наркотиците. Исках да се опитам да измъкна някаква информация от него, но ще ми трябва цяла вечност, докато получа разрешително.

Райм и Сакс се спогледаха. „Да се опитам“ беше доста скромно от страна на Данс. Тя беше специалист по езика на тялото и една от най-добрите в цялата страна в изкуството на разпита. Но сложните юридически отношения между двата щата бяха такива, че трябваше да напише няколко килограма молби и декларации, за да влезе в Мексико и да проведе официален разпит, докато Отделът за борба с наркотиците вече беше на място.

— Къде в града е забелязан Логан? — попита Райм.

— В бизнес центъра. Проследили са го до един хотел, но не е отседнал там. Явно се е срещнал с някого, така поне мислят хората на Диас. Докато организират наблюдението, той вече бил изчезнал. Хубавото е, че вече всички полицейски участъци и хотели имат снимката му — Данс добави, че шефът на Диас, високопоставен човек от федералната полиция, щял лично да се заеме с разследването. — Обнадеждаващо е, че имат сериозно отношение към случая.

„Да, обнадеждаващо е“ — помисли си Райм. Но в същото време се ядоса. Да си на крачка от залавянето на престъпника и да не можеш да контролираш положението… Чак се задъха от яд. Припомни си последния път, когато, двамата с Часовникаря се изправиха един срещу друг; тогава Логан успя да надхитри всички. Без проблеми откри и уби човека, изпратен да убие него. Райм имаше всички факти, трябваше да разгадае ходовете му. Но ги разчете неправилно и обърка всичко.

— Между другото — чу Сакс да пита, — как мина романтичният ти уикенд?

Това явно се отнасяше до любовния живот на Данс. Тя беше майка на две деца и вдовица от няколко години.

— Прекарахме чудесно — докладва агентът.

— Къде бяхте?

Райм се зачуди за какво, по дяволите, й беше на Сакс да се интересува от личния живот на Данс, но тя не обърна внимание на нетърпеливия му поглед и продължи разговора:

— В Санта Барбара. Спряхме за малко при замъка Харст… Слушай, искам в най-скоро време да ми дойдете на гости. Децата ще се зарадват. Уес имаше задача да напише есе за работата на полицията и писала за теб, Линкълн. Оказа се, че преди да дойде при нас, учителката й е живяла в Ню Йорк и е чела всичко за теб.

— Да, много мило — отвърна Райм, но мислите му витаеха някъде из Мексико Сити.

Сакс долови раздразнението в гласа му, усмихна му се и се сбогува набързо с Данс.

После избърса потта от челото му — той не усещаше нищо — и двамата останаха мълчаливи за момент, загледани през прозореца в неясните очертания на реещия се в небето сокол, попаднал случайно пред погледите им. Хищната птица направи един кръг, после зави рязко към гнездото си на втория етаж на къщата. Соколите не бяха необичайно явление за големия град, където беше пълно с вкусни охранени гълъби, но обикновено гнездяха някъде нависоко. По необяснима причина този сокол, както и няколко поколения преди него, бяха обявили къщата на Райм за свой дом. Той се радваше на присъствието им. Те бяха умни, красиви за гледане и идеалните гости — не искаха нищо от него.

Мъжки глас прекъсна интимния момент:

— Пипна ли го?

— Кого? — обърна се рязко Райм. — И дали глаголът „пипна“ е най-подходящ?

— Часовникаря — уточни Том Рестън, болногледачът на Райм.

— Не — изръмжа той.

— Но си близо, нали? — попита елегантният мъж с тъмни панталони, колосана като на бизнесмен жълта риза и вратовръзка на цветя.

— Близо — измърмори Райм. — Какво значи „близо“? Ти как би се почувствал, ако те нападне планински лъв и горският стреля много близо до него? Не е като да го уцели, нали?

— Планинските лъвове не са ли защитен вид? — попита Том, без да обръща внимание на ироничните отклонения на Райм. Той работеше за криминолога от дълги години, повече отколкото успяваха да издържат много семейни двойки, беше обръгнал и непробиваем за куршумите му, като вярна съпруга.

— Ха! Много смешно! Защитен вид.

Сакс мина зад стола на Райм и започна да масажира лекичко врата му, за да го подготви за процедурите. Тя беше висока и силна, в много по-добра форма от повечето детективи на нейната възраст в нюйоркската полиция, и въпреки че артритът често мъчеше коленете и долната част на краката, ръцете й бяха силни и здрави.

Двамата с Райм бяха облечени като за работа: той беше по черен анцуг и плетена тъмнозелена блуза. Тя бе свалила морскосиньото си сако, но панталоните й бяха в същия цвят. Носеше бяла риза с едно разкопчано копче при яката, откъдето се подаваше перлена огърлица. Глокът беше прикрепен високо на бедрото в специален полимерен кобур, удобен за бързо изваждане. До него имаше два магазина в отделни кобури и тейсър^[1].

Райм усети пулсирането на върховете на пръстите й; сензорите му за допир над четвъртия шиен прешлен — мястото на получената преди няколко години, когато едва се размина с фаталния край, фрактура на гръбнака — бяха изключително развити. Тогава той прецени, че операцията крие сериозен риск и избра различен метод на рехабилитация. С помощта на режим от изтощителни упражнения и масажи успя да раздвижи няколко пръста на ръката си. Можеше да си служи и с безименния пръст на другата ръка, който по някаква причина остана незасегнат от онази греда в метрото, която падна върху него и му счупи врата.

Той се отпусна и се наслади на движението на пръстите й по кожата си. Въпреки ниския процент на чувствителност усещането беше прекрасно. Погледна към безполезните си крака и затвори очи.

Том се вгледа в него.

— Добре ли си, Линкълн?

— Дали съм добре? Като оставим настрана факта, че търсеният от години престъпник ни се изплъзна отново и сега се крие във втория по големина метрополитен в тази част на хемисферата, съм направо супер.

— Не говоря за това. Видът ти не ми харесва.

— Прав си, не съм добре. Имам нужда от лекарство.

— Какво лекарство?

— Имам нужда от едно уиски. Ако пийна малко, веднага ще се оправя.

— Не е вярно.

— Искаш ли да проведем експеримент? Научен. Картезиански. Рационален. Кой би се противопоставил на това? Аз знам как се чувствам сега. Ще пийна едно уиски и ще ти докладвам за резултата.

— Не. Още е рано — заяви невъзмутимо Том.

— Вече е следобед.

— От няколко минути.

— По дяволите!

Райм се държеше рязко, както винаги, но под пръстите на Сакс част от грубостта му се изгуби. Няколко кичура от червената й коса се измъкнаха от стегнатата с черен ластик опашка и погъделичкаха лекичко врата му, но той не реагира. Загубил битката за малца, реши да забрави за Том, но болногледачът бързо си възвърна вниманието му с думите:

— Докато гледахте видеото, се обади Лон.

— Защо не ме извика?

— Защото каза никой да не те безпокои, докато говориш с Катрин.

— Добре, какво каза?

— Че пак ще се обади. Ставало дума за някакъв случай. Имали проблем.

— Така ли?

Новината изтласка на заден план случая с Часовникаря. Райм знаеше добре, че за лошото му настроение си има конкретна причина: скуката. Тъкмо беше приключил с анализа на доказателствения материал за едно сложно организирано престъпление и се питаше с ужас какво ще прави през следващите седмици. Надеждата за нова работа го ободри. За разлика от Сакс, която жадуваше за действие с ясни правила, той имаше нужда от проблеми, предизвикателства, заплетени случаи. Един от големите проблеми на инвалидите беше липсата на новини. Едни и същи неща, едни и същи хора, едни и същи действия… Същите банални фрази и уверения от същите лекари.

Постепенно започна да мисли за самоубийство. Това, което му спаси живота, в буквалния и преносния смисъл, беше връщането към голямата му страст — разрешаване на криминални случаи с научни методи.

Човек не може да скучае, когато е изправен пред загадка.

— Сигурен ли си, че си готов за нов случай? — настояваше Том. — Изглеждаш малко блед.

— Това е, защото напоследък не съм ходил на плаж.

— Добре де, просто питам. Ох, забравих да ти кажа, че Арлен Копецки ще намине. Къде искаш да го поканя?

Името звучеше познато, но остави в устата му объркващ вкус.

— Арлен кой?

— Той е от онова сдружение на инвалидите. Във връзка с наградата. Иска да ти я връчи.

— Точно днес ли?

В главата му изникна неясен спомен за някакво телефонно обаждане. Той рядко обръщаше внимание на шума около себе си, освен ако не беше свързано със случая, по който работеше в момента.

— Ти го определи за днес. Каза, че ще се срещнеш с него.

— Ох, да, защото адски се нуждая от тая награда. Какво ще я правя? Преспапие! Я ми кажи, познаваш ли някого, който ползва такова нещо? Ти самият използвал ли си някога преспапие?

— Линкълн, тя ти се дава, защото с дейността си вдъхновяваш младите хора с двигателни проблеми да продължат живота си.

— Мен никой не ме е вдъхновявал като млад. Пък виж, че оцелях.

Което не беше съвсем вярно — онова с вдъхновението, де — но Райм винаги започваше да се заяжда, когато го отвличаха от работата му, особено ако беше свързано с посещение от вежливост.

— Половин час, Линкълн.

— Нямам толкова свободно време.

— Късно е да отказваш. Той вече пътува насам.

Понякога му беше невъзможно да надделее над помощника си.

— Ще видим.

— Копецки не ти е придворен, няма да потрива крака и да чака кралят да благоволи да го приеме.

Райм обичаше метафорите.

Но в този момент телефонът иззвъня и когато зърна на екрана номера на детектив-лейтенант Лон Селито, всички мисли за награди и кралски почести изчезнаха.

Той използва пръста на лявата си ръка, за да отговори.

— Лон?

— Линк, слушай, имам нещо за теб — гласът му прозвуча тревожно и съдейки по страничния шум и микрофонията, явно караше колата нанякъде с пълна скорост. — Изглежда, имаме работа с терористи.

— Работа? Това не е много конкретно.

— Добре, какво ще кажеш за това: някой току-що прецака голяма електрическа компания, като изпрати във въздуха пет хиляди градусова електрическа искра и спря електрозахранването на пет квартала на юг от центъра и „Линкълн“. Това достатъчно конкретно ли ти се струва?