Джефри Дивър
Сенчеста зона (38)

36

— Какво става? — обърна се Сам Ветър към сервитьора.

Заедно с останалите си колеги той гледаше евакуацията на хората в училището и на работниците на строежа до хотела.

Полицейските коли и пожарните виеха тревожно.

— Безопасно е, нали? — попита един клиент от другата маса. — Имам предвид, тук?

Човекът явно нямаше представа къде е безопасно и къде не. Но Ветър беше професионалист и потърси аварийните изходи.

Един от колегите на масата, банкерът от Санта Фе, попита:

— Чухте ли за вчерашния инцидент? Експлозията в онази електрическа подстанция? Може да е свързано с това тук. По телевизията говореха за терористи.

Ветър бе чул нещичко по новините, но не знаеше подробности.

— Какво е станало?

— Някакъв бърникал из мрежата. Онази на електрическата компания — обясни инвеститорът и кимна по посока на прозореца. — Може да е подготвил същото и в училището. Или на строежа.

— Но не при нас, нали? — разтревожи се друг клиент. — Не и в хотела.

— Не, не в хотела — усмихна се сервитьорът и изчезна бързо. Ветър се запита към кой ли от изходите е хукнал.

Хората наставаха от местата си и се приближиха до прозорците. Ресторантът предлагаше добра видимост към шоуто.

— Не, не са терористи — чу зад себе си Ветър. — Казват, че бил някакъв недоволен служител. Работел за компанията. Показаха снимката му по телевизията.

Изведнъж в ума на Ветър светна червена лампичка и той попита своя познат бизнесмен:

— Знаете ли как изглежда?

— Бил към четирийсетте. Носел работно облекло с емблемата на компанията и жълта защитна каска. Дрехите са сини.

— Боже мой! Мисля, че го видях. Преди малко.

— Какво?

— Видях работник в син комбинезон и жълта каска. Носеше на рамо навит кабел.

— Трябва да кажете на полицията.

Ветър стана. Тръгна към изхода, но спря и бръкна в джоба си. Разтревожи се да не би новите му познати да си помислят, че иска да ги подхлъзне със сметката. Беше чувал, че нюйоркчани са много подозрителни към непознати хора, а не искаше първите му стъпки в бизнеса на големия град да бъдат помрачени от нещо такова. Извади десетачка за бирата и сандвича си, но бързо си спомни къде се намира, и бръкна за двайсет.

— Сам, не се тревожи за парите сега! Бързай!

Той се опита да си спомни къде точно беше шахтата, откъдето бе излязъл човекът, и къде бе застанал да говори по телефона, преди да влезе в училището. Ако си припомнеше в колко часа бе проведен телефонният разговор, може би щеше да помогне на полицията да проследи връзката.

Мобилната компания щеше да им каже с кого е разговарял.

Той забърза надолу по ескалатора, като взимаше по две стъпала наведнъж, после изтича във фоайето. Зърна застаналия близо до рецепцията полицай и отиде при него.

— Извинете ме, полицай, но току-що чух… че търсите някакъв служител в електрическа компания. Виновникът за вчерашния взрив, нали?

— Точно така, господине. Да не би да знаете нещо за него?

— Мисля, че го видях. Но не съм сигурен… Може да не е бил той. Реших, че трябва да ви го кажа.

— Почакайте.

Полицаят вдигна радиостанцията си и заговори:

— Патрул седем-девет-осем-седем-три до командния пост. Мисля, че открих свидетел. Вероятно е видял заподозрения, ка.

— Прието — изпращя в спикера. — Изчакай… Добре, седем-девет-осем-седем-три. Стоун Стрийт. Детектив Симпсън иска да говори с него, ка.

— Прието. Седем-осем, ка.

После се обърна към Ветер и каза:

— Излезте през главния вход и се обърнете наляво. Там има детектив. Жена. Тя ви очаква.

— Докато прекосяваше забързано фоайето, Ветър си помисли: „Ако мъжът е още тук, може би ще го хванат, преди да нарани друг човек. За пръв път съм в Ню Йорк, а виж какъв късмет. Снимката ми може да се появи във вестниците. И аз да стана герой. Какво ли би казала Рут?“