Джефри Дивър
Сенчеста зона (37)

35

Амелия Сакс правеше това, което умееше най-добре.

Може би не най-добре.

Но това, което обичаше да прави най-много. И я караше да се чувства жива.

Шофираше.

Форсирайки метал и плът до границата на възможностите им, движейки се като стрела из градските улици — почти невъзможна задача, като се има предвид ужасния трафик — сливайки човек и машина в едно. Движеше се на зигзаг, за да се придвижва по-бързо. На места гумите поднасяха, но тя реагираше светкавично. Когато караш бърза кола, не изпускаш волана нито за миг. С такава кола човек не ходи на танци; той стиска, удържа, забавя и подава газ. Затова автомобили като нейния се наричаха „тежки“.

Нейната кола „Форд Торино Кобра 428“ от 1970, наследник на „Феърлейн“, беше с четиристотин и пет конски сили и с 447 въртящ момент. Сакс естествено имаше максималната за модела четиристепенна механична трансмисия, отговаряща най-добре на крака й. Скоростният лост беше тежък и трудно подвижен, ако не го нагласиш правилно, щеше да ти се наложи да даваш сериозни пари за поправка, включително и за изваждане на паднали зъбци от зъбно колело. Това не ти е днешната шестскоростна кутия, произвеждана за разглезени бизнесмени на средна възраст с блутуут в ухото и мисъл за предстоящата резервация в петзвезден ресторант за вечеря.

Кобрата хриптеше, ръмжеше и виеше, имаше много и различни гласове.

Сакс напрегна мускули. Докосна леко клаксона, но преди звукът да се разнесе и да предупреди мързеливия шофьор отпред за смяната на платната, тя вече го беше задминала.

Трябваше да си признае, че старото Шеви Камаро SS, наследство от баща й, й липсваше. Но то стана жертва на престъпника, когото преследваше в един неотдавнашен случай. Баща й често казваше, че човек не бива да се привързва прекалено много към колата си. Тя беше част от човека, но не беше синоним на човек. Не можеше да замести детето му, нито най-добрия му приятел. Буталата, гумите, цилиндрите и барабаните, както и сложната електроника бяха равнодушни и безчувствени, можеха да те предадат всеки момент. Дори да те убият. Огромна грешка беше човек да си мисли, че тази купчина желязо и пластмаса, мед и алуминий я е грижа за него.

„Душата на колата е човекът, Ами. Без човека тя е просто купчина желязо. Не го забравяй.“

Да, тя тъгуваше за своето камаро и вероятно винаги щеше да си спомня за него. Но в момента караше отличен автомобил, правен точно като за нея. Дори и онази емблема на камарото, която Пами бе свалила от шевито и в знак на почит я бе сложила на форда, й харесваше.

На пресечката натисна спирачка, бърза смяна пета — пръсти, за да форсира двигателя, поглед наляво, поглед надясно, изключване на амбреажа и педала за скоростта до долу. Скоростомерът отчете седемдесет. После вдигна осемдесетте и нагоре, към деветдесетте. Синята лампичка на таблото замига бързо като пулсиращо сърце, но тя изобщо не я забеляза.

В момента се намираше на магистралата в Уест Сайд, старото шосе 9А, на няколко километра от Хенри Хъдсън. Пътувайки на юг през познатото летище за хеликоптери, през Хъдсън Ривър Парк и яхтеното пристанище до сложния вход за Холандския тунел. Отдясно се виждаше сградата на финансовото министерство, после мина покрай някакъв строителен обект близо до далекопроводите и дори и в този напрегнат момент през ума й мина, че ако някъде беше заложена дъга, то щеше да е тук.

Сакс намали леко скоростта, кобрата зави към Батъри Плейс и полетя към лабиринта от улици през долната част на Манхатън. В ухото си имаше слушалка и прищракването й я разсея тъкмо когато задминаваше две таксита под шокирания поглед изпод тюрбана на сикха, собственик на едното.

— Сакс?

— Какво има, Райм?

— Къде си?

— Почти пристигнах.

Прежалвайки гумите, тя направи почти деветдесетградусов завой и се промъкна от дясната страна на един автомобил на милиметри от бордюра. Вече беше на Уайтхол Стрийт. Близо до „Стоун“. Райм бе разговарял с Чарли Сомърс и резултатите бяха изненадващи. Шефът на „Специални проекти“ бе казал, че Галт може да опита нещо различно от електрическа дъга; бил готов да се обзаложи, че ще пробва да увеличи напрежението на публично място така, че да убие повече минувачи. Щял да ги включи във верига и по някакъв начин да пусне тока през тях. Било по-лесно и много по-ефективно, както му обяснил изобретателят, и не му трябвало много високо напрежение.

Райм бе стигнал до заключението, че пожарът в горната част на града беше начин Галт да отклони вниманието им от истинската цел — вероятно в долната част или в центъра. После бе прегледал още веднъж списъка с източниците на вулканична пепел и бе насочил полицейските отряди към най-отдалечения от Харлем обект — колежа „Амстердам“. Училището беше общинско, специализирано в бизнес и офис администрация. Но Катедрата им по хуманитарни науки поддържаше геологична колекция, включваща вулканични продукти.

— Тук съм, Райм — каза Сакс, зави рязко и спря пред колежа, оставяйки по две черни следи на сивия асфалт.

Изскочи от колата още преди вдигнатата от гумите й прах да се разнесе. Миризмата на изгоряло й напомни за зловещата атмосфера в подстанция десет в Манхатън… и въпреки че се опита да го избегне, в паметта й се появи надупчената с червени и черни точки кожа на Луис Мартин. Докато тичаше към входа на училището, изпита благодарност към артрита си. Пронизващата болка в коленете успя да я отклони донякъде от ужасяващия спомен.

— Пред входа съм, Райм. Мястото е голямо. По-голямо отколкото си го представях.

Описанието се налагаше, защото не претърсваше местопрестъпление и видеовръзката беше изключена.

— Имаш осемнайсет минути.

Тя огледа шестетажната сграда на колежа, откъдето се изсипваха на тълпи студенти, преподаватели и персонал с изплашени лица. Тъкър Макданиъл и Лон Селито евакуираха хората и те бързаха да напуснат мястото, стиснали в ръце чанти, компютри и учебници. Почти всеки от тях поглеждаше нагоре поне веднъж по време на придвижването си към изхода.

Всички правеха така след единайсети септември.

Пристигна още една кола и жена в тъмен костюм излезе от нея. Беше приятелката й, детектив Нанси Симпсън. Тя изтича при Сакс и попита:

— Какво имаме, Амелия?

— Мислим, че Галт е заредил училището с ток. Още не знаем как. Аз ще огледам отвътре. Искам да разпиташ — тя кимна към бързащите да излязат от района на училището хора — дали някой не е забелязал Галт? Имаш ли снимката му?

— Да, в електронния си бележник.

Сакс кимна, обърна се към училището и още веднъж премисли всичко. Не знаеше как да действа. Припомни си казаното от Сомърс. Тя знаеше къде би могло да има скрита бомба, къде би застанал снайперистът, за да улучи определена цел. Но електрическата атака може да дойде отвсякъде.

— Какво точно каза Сомърс? Какво би могъл да направи Галт? — попита тя.

— Най-лесният начин би бил да използва жертвата си като комутатор. Да свърже дръжка на врата или парапет на стълба с източник, а другия край да заземи в пода. Подът също може да е естествен проводник, ако е мокър. Кръгът е отворен, докато жертвата не докосне дръжката на вратата или желязото на перилата. Но докосне ли го, токът преминава през него. При това положение, за да убиеш някого, не е необходим висок волтаж. Дори и ниско напрежение ще е достатъчно. Но не е много ефективно.

Ефективно… — при създалите се обстоятелства думата й прозвуча ужасно.

Зад нея завиха сирени. Пожарната, отрядът за бързо реагиране към полицията и линейките започнаха да пристигат едни след други.

Тя махна за поздрав на Бо Хоуман, шефа на тактиците, висок прошарен сержант, бивш преподавател в тренировъчен отдел. Той кимна в отговор, нареди на хората си да помогнат при евакуацията и определи няколко души да започнат издирването на Галт и евентуални негови съучастници.

Тя се поколеба за миг, но после тръгна решително към училището, бутна вратата, като допря ръка до стъклото, и влезе в училището. Искаше й се да извика никой да не се докосва до металните части, но се изплаши, че това ще предизвика паника и ще доведе до жертви. А и до крайния срок оставаха още петнайсет минути.

Вътре беше пълно с метални парапети, дръжки, стълби и отделни участъци от пода. Но нямаше как да прецени за толкова кратко време дали са свързани с кабел или не.

— Не знам, Райм — каза неуверено тя. — Има много метал. Но по-голямата част от пода е покрита с килими или с линолеум. Те са лоши проводници.

Дали не бе замислил да предизвика искра и да опожари мястото до основи?

Тринайсет минути.

— Продължавай, Сакс.

Тя включи безконтактния индикатор на Чарли Сомърс и той отчете случайни изменения във волтажа, но никъде не беше по-висок от този в едно домакинство. При това източниците не бяха на място, където можеха да убият или да ранят някого.

Изведнъж през прозореца припламна ярка жълта светлина и привлече погледа й. Беше камион на „Алгонкуин Консолидейтед“ с надпис „Аварийна група“ отстрани на каросерията. Тя позна двама от четиримата слезли от камиона: Бърнард Уол, шефа на охраната, и Боб Кавано, завеждащ оперативния отдел. Те изтичаха към групата полицаи, където беше и Нанси Симпсън.

Докато проследяваше пътя им през стъклото на прозореца, Сакс за пръв път се загледа в съседния на училището обект. Строителна площадка за висока сграда. Работниците сглобяваха метално скеле, завинтваха болтове и заваряваха трегерите на място.

Метал. Цялата конструкция беше от чист метал.

— Райм — каза тихо тя. — Мисля, че не е училището.

— Защо?

Тя му обясни.

— Стомана… Разбира се, Сакс, това е логично. Опитай се да накараш работниците да слязат на земята. Аз ще звънна на Лон и ще го накарам да организира хората си.

Тя бутна вратата и изтича към караваната, служеща за офис на фирмата предприемач. Погледна нагоре към двайсет — двайсет и пет етажната метална конструкция, готова да стане проводник и да опече всичките около двеста на брой работници, и забеляза, че има само два малки елеватора, с които биха могли да се спасят.

До един часа оставаха десет минути.