Джефри Дивър
Сенчеста зона (36)

34

През 1883 година Томас Едисон измислил въздушните линии, онези грозни далекопроводи в Ню Джърси, но първата изградена под улиците на долната част на Манхатън мрежа била около неговия генераторен пост на Пърл Стрийт. Тя имала общо петдесет и девет клиенти.

Някои техници не обичаха подземната мрежа — тъмната част, както я наричаха понякога — но Джоуи Барзан харесваше работата в тунелите. В „Алгонкуин“ беше само от две години, но работеше с електричеството вече десет години, откакто беше започнал работа на осемнайсет. В началото беше частен електротехник, после постъпи в компанията като чирак и бързо се издигна до помощник-техник. Искаше да продължи нагоре, да стане майстор и знаеше, че един ден ще бъде, но по-важното за момента беше, че работата в голямата компания му харесваше.

Какво по-престижно място можеше да намери от „Алгонкуин Консолидейтед“, една от най-големите електрокомпании в страната?

Преди половин час, докато работеха с партньора си, шефът им се обади и каза, че имало странно колебание в тока на метрото близо до Уолстрийт. Някои от линиите на метрото имаха собствени електрически генератори, миниатюрни версии на техния МОМ, но въпросната линия беше захранвана изцяло от ток на „Алгонкуин“. Компанията придвижваше 27 500 волта от Куинс до подстанциите в района, които намаляваха постъпателно напрежението до 625 волта за маршрут номер 3.

Един от измервателните уреди в подстанцията близо до метростанцията показваше, че в една част от участъка има спад в напрежението — не прекалено, за да наруши енергоподаването, но достатъчно, за да предизвика тревога, предвид инцидента на автобусната спирка вчера сутринта.

Колко ужасно! И най-лошото беше, че зад него стоеше служител на „Алгонкуин“. Рей Галт — шеф на аварийната група в Куинс.

Барзан беше виждал електрически дъги — всеки в бранша беше виждал поне веднъж спектакъла от светлинните фойерверки, експлозията, зловещото съскане — и оттогава си бе обещал никога да не поема риск с тока. Защитни ръкавици и ботуши, изолиращи пръти за работа с ток и без метал по себе си. Много хора си мислеха, че са по-умни от тока, но не можеха да го надхитрят. Както не можеха да го надбягат.

Сега, останал сам за малко, понеже колегата му се бе качил горе по работа, Барзан се огледа за нещо, което би могло да причини искра. Тук беше хладно и безлюдно, но не и тихо. Моторите над главата му бръмчаха и преминаващите мотриси тресяха земята като при земетресение. Да, тук определено му харесваше, сред кабелите и миризмата на топла изолация, гума и масло. Ню Йорк Сити беше кораб с толкова кабели отдолу, колкото и на повърхността. Той познаваше всяко местенце от него не по-зле от родния си Бронкс.

Линиите изглеждаха наред. Не можеше да си обясни какво е предизвикало колебанието. Да не би…

Той зърна нещо странно, което възбуди любопитството му, и спря.

„Какво е това?“ — зачуди се. Като всички електротехници, независимо дали работеха горе или в тъмната част, той познаваше територията си на пръсти и забеляза, че в дъното на задимения тунел има нещо необикновено. Някакъв кабел беше свързан с едно от таблата за прекъсвачите на линията за метрото. И вместо да върви надолу към захранващите кабели за метрото, този отиваше нагоре през тавана на тунела. „Свързан е професионално — прецени младият техник, — значи е сложен от човек от бранша. Но от кого? И защо?“

Той тръгна бавно натам.

Изведнъж спря. В дъното на тунела стоеше друг работник на „Алгонкуин“. Неочакваната среща изглежда го бе изплашила повече и от Барзан. Той не можа да го разпознае в сумрака.

— Здрасти — кимна към непознатия. Никой не подаде ръка. И двамата бяха с дебели защитни ръкавици за работа с жици под напрежение, така че жестът беше излишен.

Другият примига и изтри потта от челото си.

— Не очаквах да срещна някого.

— Аз също. Чу ли за проблемите с напрежението?

— Да.

Мъжът каза и още нещо, но Барзан не го чу. Зачуди се какво точно прави този приятел тук. Лаптопът му беше включен и той гледаше нещо на екрана. Естествено, всички електротехници ползваха лаптопи, цялата мрежа беше компютризирана. Но този не проверяваше нивата на напрежението, нито състоянието на прекъсвачите. На монитора имаше видеообраз. Изглеждаше като строежа над главите им. Сякаш гледаше картина от охранителна камера с добра резолюция.

Барзан погледна баджа на човека със знака на „Алгонкуин“ и прочете: „Реймънд Галт, старши техник по авариите“. По дяволите!

Дъхът му спря, докато си припомняше какво им бе казал сутринта диспечерът за Галт и стореното от него.

Разбра, че онзи кабел е свързан нарочно, за да произведе друга електрическа дъга.

„Спокойно“, каза си. В тунела беше тъмно и Галт не виждаше добре лицето му; имаше голяма вероятност да е пропуснал реакцията на Барзан. Компанията и полицията бяха направили изявление по радиото и телевизията преди половин час. Нищо чудно Галт да е слязъл в тунела преди часове и да не знае, че ченгетата го издирват.

— Време е за обяд. Не знам за теб, но аз умирам от глад — потупа корема си той, но веднага свали ръце. Реши, че не бива да преиграва. — Трябва да се качвам. Партньорът ми ще се чуди какво става с мен.

— Бягай тогава — отвърна Галт и се обърна отново към компютъра.

Барзан пое към близкия изход, като едва не хукна нагоре.

Трябваше да го направи.

В мига, когато обърна гръб, Галт се наведе и вдигна нещо от земята.

Барзан усети опасността, затича се, но Галт беше по-бърз. Обърна се в мига, когато тежкият стик от фибростъкло се изсвистя в дъга, преди да се стовари върху каската му. Ударът го повали и той падна върху мръсния под. Погледът му затърси кабела с напрежение 138 000 волта, когато престъпникът го удари още веднъж.