Джефри Дивър
Сенчеста зона (33)

31

Амелия Сакс беше в градчето на Колумбийския университет в Северен Манхатън.

Току-що бе излязла от Катедрата по екология, където услужливата секретарка й бе обяснила:

— Не може да се нарече изложба, но имаме мостри от вулканична пепел, лава и други продукти от изригвания. Всеки път, когато някоя от студентските групи се върне от подобна експедиция, носи мостри и имаме много от тях.

— Тук съм, Райм — наведе се към микрофона тя и му предаде наученото за вулканичната пепел.

— В момента говоря с Анди Джесън — осведоми я той. — Трансмисионната линия върви под земята през целия път от Пето Авеню до Хъдсън. Най-общо казано, следва Сто и шестнайсета улица. Но вулканичната пепел означава, че е подготвил дъгата близо до университета. Какво има там, Сакс?

— Главно кабинети и университетски аудитории. Администрация.

— Всичко там би могло да е в опасност.

Сакс плъзна поглед отдясно наляво. Беше ясен свеж пролетен ден. Студентите се разхождаха наоколо, някои правеха сутрешния си джогинг, други бяха насядали по тревата и на стъпалата пред библиотеката.

— Не виждам наоколо възможна мишена, Райм. Сградата е стара, строена е, както изглежда, предимно от камък и дърво. Няма желязо, няма кабели, няма нищо от този род. Няма как да заложи капан и да нарани голям брой хора.

— Накъде духа вятърът? — попита Райм.

Сакс замълча и вдигна глава, за да прецени посоката.

— Струва ми се, че е на изток-североизток.

— Ти как мислиш? Надали би издухало тази пепел на километри от мястото. Най-много две преки.

— Съгласна съм с теб. Това се пада някъде в Морнингсайд Парк.

— Ще се свържа отново с Анди Джесън или с друг от „Алгонкуин“ и ще разбера къде минават захранващите кабели в този участък. И… Сакс?

— Какво?

Той се поколеба. Тя предположи — не, беше сигурна — че ще й каже да внимава. Но подобен коментар не беше от задължителните.

— Нищо — смънка той.

И затвори без предупреждение.

Амелия излезе пред един от входовете и тръгна по посока на вятъра. Пресече „Амстердам“ и пое на изток по една от улиците на Морнингсайд Хейтс към бежови блокове с апартаменти и редица от солидни къщи, строени от гранит и тухли.

Телефонът й завибрира и тя погледна дисплея.

— Райм? Какво има?

— Току-що говорих с Анди. Тя казва, че кабелите вървят на север около Сто и седемнайсета, после продължават на запад под парка.

— Всеки момент ще стигна до него. Не виждам… О, не!

— Какво има, Сакс?

Наближаваше обяд и Морнингсайд Парк беше пълен с народ. Деца, детегледачки, работници, студенти, музиканти… Бяха стотици, разхождаха се, разговаряха, наслаждаваха се на хубавото време. Тротоарите около парка също бяха пълни. Но броят на евентуалните мишени не беше единствената причина за възникналата у нея тревога.

— Райм! Цялата западна частна парка! По Морнингсайд Драйв!

— Какво?

— Разкопано е. Подменят главния водопровод. Има големи железни тръби. Господи, ако свърже линията с тях…

— Тогава дъгата ще удари цялата улица — довърши Райм. — Може да влезе във всяка сграда, всеки офис и близък магазин… Да засегне километри.

— Трябва да открия мястото на свързването. До скоро. Тя прибра телефона и тръгна към разкопаната улица.