Джефри Дивър
Сенчеста зона (32)

30

Местните телевизии излъчиха снимката на Галт, интервюираха две бивши негови приятелки, съотборниците му по боулинг и лекуващия го онколог. Но от него нямаше и следа. Сякаш бе потънал в земята.

Специалистът, с когото се свърза Мел Купър, откри двайсет и една изложби в Ню Йорк, съдържащи вулканична пепел, включително и един скулптор, използващ за материал вулканична скала.

— Двайсет хиляди долара за камък с размерите на диня — изсумтя Купър. — И между другото е точно, каквото изглежда.

Райм кимна разсеяно, заслушан в гласа на завърналия се в Бюрото Макданиъл. Той ги информираше по говорителя, че майката на Галт не го била чувала от няколко дни. Това не било необичайно за него. Напоследък бил много променен заради болестта.

— Поиска ли заповед за подслушване?

Агентът обясни кисело, че не успели да убедят съдията да разреши подобни действия към семейството на Галт.

— Но имаме пен.

Пен регистърът не даваше възможност за подслушване на разговорите, но щеше да запише номерата на всички обадили се на съответния телефон. След това можеха да проследят телефоните им.

Нетърпелив за новини, Райм се обади отново на Рон и той отговори веднага с треперещ глас. Каза, че вибрацията на телефона му изкарала „вие знаете какво“. После обясни, че изтегля информация от принтера на Галт.

— Господи, новобранец, не го прави!

— Всичко е под контрол. Стъпил съм на гумена постелка.

— Нямам предвид това. Остави това на компютърните специалисти. Може да има програма за изтриване на данните…

— Не, не, тук няма компютър. Само принтер. Задръстен е и аз…

— Има ли нещо за адреса на следващата атака?

— Не.

— Ако откриеш нещо, да се обадиш на минутата. Не, на секундата.

— Аз…

Въпреки дружните усилия на силите на реда те нямаха късмет при разпита на хората на Петдесет и седма улица и в квартала на Реймънд Галт. Извършителят — вече известен — сякаш беше потънал в земята. Мобилният му телефон беше изключен, батерията му — извадена, за да не може да бъде проследен, както им обясниха от мобилния оператор.

Сакс бе залепнала за личния си телефон и привела глава, слушаше внимателно. После благодари и затвори.

— Беше Бърни Уол. Разговарял е с хората от отдела на Галт — аварийната бригада, обслужваща района на Ню Йорк Сити — и всички били единодушни, че той е затворен човек. Нямал приятели, обядвал сам. На линията предпочитал да работи също сам.

Райм кимна и продължи разговора си с агента на ФБР за източниците на вулканичната пепел.

— Открихме двайсет и едно места. Ние…

— Двайсет и две — поправи го Купър, все още във връзка с жената от Куинс. — Добави и художествената галерия в Бруклин. На Хенри Стрийт.

Макданиъл въздъхна.

— Толкова много?

— Съжалявам, но това е положението. Трябва да уведомим Фред.

Макданиъл не отговори.

— Фред Делрей — повтори Райм и продължи наум: „Твой служител, мамка му!“ — Той трябва да информира своя човек за Галт.

— Така е. Чакай малко. Сега ще го пусна на конферентната връзка.

Чуха се няколко изщраквания, после кратка тишина и най-после гласа на Фред:

— Ло? Делрей е на телефона.

— Фред, Аз съм, Тъкър. И Линкълн те слуша. На конферентна си. Имаме заподозрян.

— Кой?

Макданиъл погледна към Райм и той разказа за Галт.

— Нямаме мотив, но всички следи водят до него.

— Открихте ли го?

— Не. Изпратихме екип в апартамента му.

— Крайният срок остава същият, така ли?

— Нищо не говори за промяна — обади се Макданиъл. — Ти откри ли нещо?

— Моят човек е попаднал на следа. Чакам вести всеки момент.

— Нещо конкретно? — запита остро агентът.

— Не засега. Имаме среща в три. Но каза, че има нещо за мен, ще му звънна и ще му дам името на Галт. Това може да ускори нещата.

Те прекъснаха връзката. Само миг по-късно телефонът на Райм звънна отново.

— Детектив Райм ли е на телефона? — попита женски глас.

— Да, аз съм.

— Обажда се Анди Джесън от „Алгонкуин Консолидейтед“.

Макданиъл се представи и попита:

— Разбрахте ли нещо повече за този Галт?

— Не, но трябва да споделя нещо с вас.

Притеснението и бързината, с която говореше, привлякоха цялото внимание на Райм.

— Слушаме ви.

— Вече ви казах, че сменихме компютърните кодове и той няма как да повтори вчерашната атака.

— Спомням си.

— Аз се разпоредих да изпратят допълнителна охрана около подстанциите. Двайсет и четири часово наблюдение. Но преди петнайсет минути в една от подстанциите в Ъптаун избухна пожар. В Харлем.

— В Арсън ли? — попита Райм.

— Да. Хората от охраната са били отпред. Изглежда, че някой е хвърлил бомба през задния прозорец. Пожарът е бил загасен, но е нанесъл щети. Разстроил е комутатора. Това означава, че не можем да управляваме тази подстанция. Тя е извън контрол. Няма начин да спрем потока по трансмисионните линии, без да спрем електроподаването в цялата мрежа.

Райм усети тревогата й, но не разбра проблема. Помоли я да му обясни.

— Мисля, че е направил нещо… истинска лудост. Свързал е директно трансмисионната линия, така че цялото електроподаване да преминава през опожарената подстанция, без да трансформира напрежението. Това са почти сто и петдесет хиляди волта.

— Как го е направил? — попита Райм. — Мислех, че вчера е използвал подстанция, защото е прекалено опасно да свърже кабела директно с главната линия.

— Не знам. Може да разполага с някакъв дистанционен прекъсвач, с чиято помощ успява да свърже кабела и по-късно да активира линията.

— Имате ли представа къде може да е свързал кабела?

— Линията, която имам предвид, е дълга около един километър. Минава под централната и западната част на Харлем в посока към реката.

— Сигурна ли сте, че няма начин да прекъснете подаването?

— Не и преди да поправим прекъсвача в подстанцията, където е избухнал пожарът. Това ще ни отнеме около два часа.

— И смятате, че тази дъга може да бъде със силата на вчерашната?

— Най-малко.

— Добре. Ще видим какво може да се направи.

— Детектив Райм? Тъкър? — гласът й беше много по-мек.

— Да? — отзова се специалният агент.

— Съжалявам за поведението си вчера. Но наистина не вярвах, че някой от моите служители може да направи такова нещо.

— Разбирам — отвърна Макданиъл. — Важното е, че вече разполагаме с името му. Дано имаме късмет да го спрем, преди да са пострадали още хора.

Докато прекъсваха, Райм вече нареждаше:

— Мел, чу ли това? Горната част! Морнингстар Хейтс, Харлем. Открий ми възможна мишена. Музей, скулптор, каквото и да е!

После набра номера на временно изпълняващия длъжността шеф на Криминалния отдел в Куинс — пост, заеман от него преди инцидента, и го помоли да изпрати хора при затворената заради предизвикания пожар подстанция.

— И да донесат всичко намерено.

— Намерих възможна мишена — извика Купър и отдръпна слушалката от ухото си. — Колумбийският университет. Една от най-големите колекции от вулканични скали в страната.

Райм се обърна към Сакс и тя кимна.

— След десет минути съм там.

Двамата обърнаха едновременно погледи към цифровия часовник на компютъра пред Райм. Часът беше 11:29.