Джефри Дивър
Сенчеста зона (31)

29

Огромни количества метал. Навсякъде.

Рон Пуласки погледна часовника си. Единайсет. Два часа до следващата атака.

Метал… отличен проводник и много вероятно свързан с излизащи от невидими източници на енергия жици, скрити в утробата на неугледната сграда с апартаменти, пред която стоеше в момента.

Снабдени със съдебна заповед, екипите на ФБР и на полицията откриха — за всеобщо разочарование, но очаквано от всички — че Галт не си е у дома. Пуласки изгони униформените служители и започна огледа на тъмния апартамент и мазето в грохналата червеникавокафява сграда в Долен Ийст Сайд. По заповед на Райм той и трима от тактиците прочистиха мястото, за да го предпазят от допълнително замърсяване.

Всички, освен него бяха навън, а той се приготви да изследва сам малкия едностаен апартамент на първия етаж. Навсякъде имаше метални части и всяка една от тях можеше да е свързана с линията. Или да крие в себе си бомба. Като батерията в сутерена на подстанцията, която едва не уби Амелия Сакс.

Пуласки си спомни за пръските разтопен метал по тротоара и по тялото на горкото момче Луис Мартин. Припомни си и друго, още по-тревожно: изплашените очи на Амелия. Никога не я бе виждал в такова състояние. Щом електричеството успя да изплаши нея…

Миналата вечер, след като жена му си легна, Пуласки влезе в интернет, за да научи нещо повече за електричеството. „Ако разбираш нещо, ще се страхуваш по-малко от него — му бе казал Райм. — Знанието е контрол.“ Но не и при електричеството, при тока, при сока или както там го наричаха. Колкото повече научаваше, толкова повече се плашеше. Схвана основното, но съзнанието му непрекъснато се връщаше към най-тревожното — токът беше невидим. Никога не можеш да разбереш къде се спотайва. Като отровна змия в тъмна стая.

Пуласки побърза да прогони тревожните мисли. Линкълн Райм бе поверил работата на него. Трябваше да оправдае доверието му. Докато пътуваше насам, той се обади на криминолога и го попита дали иска да влезе с камера и радио, както правеше Амелия.

Райм му отговори: „Имам си друга работа, новобранец. Ако не можеш да претърсиш мястото сам, няма надежда за теб“.

И прекъсна връзката.

Повечето хора щяха да приемат този отговор като обида, но у Пуласки той предизвика усмивка и желание да се обади на своя брат близнак, патрулиращ полицай в Шести район, и да му разкаже какво е станало. Не го направи: реши да го запази за по-късно, когато двамата се видеха през уикенда на чаша бира.

Сложи ръкавици и започна претърсването.

Апартаментът на Галт беше мрачно място с евтини мебели, дом на ерген без отношение към средата, в която живее. Жилището беше тъмно, малко и мръсно. Стари и по-нови остатъци от храна, някои от тях — мухлясали. Дрехите бяха натрупани накуп върху един стол. Предварителният оглед, както бе отбелязал Райм, нямаше за цел да събере доказателства за пред съда — въпреки че не биваше да се забравя и това — а да открие къде би могъл да удари Галт и каква връзка имаше, ако изобщо имаше, с Рахман и „Справедливост за…“

Пуласки започна търсенето от паянтовото, направено от неизгладено дърво бюро, после отвори провисналите врати на шкафчетата, кашоните, където би могло сред другите хартии да са скрити някакви документи, скици на хотели, мотели, други апартаменти, приятели, вили… а защо не и карта с голям червен знак Х с надпис отдолу: „Място на атаката“.

Естествено, нямаше нищо подобно, можеше да се каже, че полезното беше съвсем малко. Нямаше бележници с адреси и телефони, нямаше скици и писма. Паметта на телефона беше изтрита и когато натисна бутона „redial“, чу единствено електронен глас да попита кой код да набере. Галт беше взел лаптопа със себе си, а в стаята нямаше стационарен компютър.

Но успя да открие листове за писма и пощенски пликове, подобни на използваните за писмото с исканията му до Анди Джесън. Както и дузина писалки. Събра ги всичките и ги сложи в найлонов плик.

Не откри друго и тръгна по решетката, номерираше отделните квадранти, фотографираше всичко и събираше образци за изследване.

Движеше се възможно най-бързо, бореше се със страха. Най-много се страхуваше да не би да го ранят отново, да се изплаши и да реши да напусне тази работа.

Това от своя страна доведе до друг страх. Ако го раняха, нямаше да свърши работата си и нямаше да отговори на очакванията на хората около него, щеше да разочарова жена си, брат си, Амелия Сакс.

И най-вече Линкълн Райм.

Опита се да се отърси от страха, но не успя.

Ръцете му се разтрепериха, дишането му се учести. Нещо изскърца и той подскочи.

Чу в главата си нежния глас на жена си. Той звучеше в ухото му: „Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред…“.

И тръгна отново. Откри малък килер и посегна да го отвори. Но забеляза металната дръжка. Стоеше върху линолеум, но нямаше представа дали може да разчита на това покритие. Беше прекалено изплашен, за да събере сили и да отвори вратата дори и с гумените ръкавици. Взе гумената постелка за съдове, хвана дръжката с нея и отвори.

Вътре откри неоспоримо доказателство, че Рей Галт е извършителят на атаката: лист за ножовка със счупен зъб. И резачка за болтове. Той знаеше, че работата му е само да премине по решетката и да събере уликите, но не можа да се въздържи, извади от джоба си лупа и потърси вдлъбнатини по острието на инструмента, идентични с онази ясна следа върху метала на решетката, която беше открил до автобусната спирка при подстанцията. После сложи двата инструмента в пликовете и ги прибра. В друг малък шкаф откри ботуши „Албъртсън-Фенуик“, единайсети размер.

Вибрацията на телефона го стресна. На дисплея бе изписано името на Линкълн Райм. Пуласки отговори веднага.

— Линкълн, аз…

— Откри ли нещо полезно, новобранец? Наемане на кола? Имена на приятели? Или нещо за предстоящата атака?

— Не, апартаментът е като излизан. Но открих инструментите и ботушите. Няма съмнение, че е той.

— Искам мястото! Искам адреси!

— Да, сър, аз…

Райм затвори.

Пуласки затвори телефона и опакова старателно събрания доказателствен материал. После обиколи два пъти целия апартамент, надникна навсякъде, включително и в хладилника, фризера и във всички шкафчета. Дори и в по-големите кутии за храна, където би могло да се скрие нещо.

Нищо…

Страхът беше заменен с раздразнение. Бе открил доказателства, че Галт е извършителят на атаката, но нищо друго. Къде би могъл да се крие, къде мислеше да удари следващия път? Очите му отново се спряха на бюрото. Върху него имаше евтин принтер. Най-отгоре мигаше жълта лампичка. Той се приближи. Съобщението гласеше, че хартията е задръстила изхода.

Какво бе принтирал Галт? Полицаят отвори предпазливо капака и надникна вътре. Видя смачкан лист хартия и изписаното предупреждение: „Внимание, опасност от токов удар! Изключи захранването преди почистване на машината!“

Това означаваше, че вътре може да има и други страници. И те да съдържат полезна информация. А защо не и адреса на следващата му атака?

Но ако изключеше захранването, паметта щеше изтрие оставащите за принтиране страници. Той пристъпи предпазливо към машината. Пред очите му се появиха отново разтопените парченца метал.

Пет хиляди градуса…

Погледът му попадна върху часовника на ръката.

По дяволите! Амелия го бе предупредила да махне всичко метално от себе си, преди да се приближава до електричество. Беше забравил за това. Тази проклета рана на главата! Защо не можеше да мисли ясно? Пуласки свали часовника. И го сложи в джоба си. Боже Господи, какво правеше? Извади сейкото от джоба и го остави на бюрото, далече от принтера. Следваше едно последно усилие. Отново го обзе страх. Той се ядоса на собствената си нерешителност.

— По дяволите! — измърмори и се върна в кухнята. Откри огромни розови гумени ръкавици, сложи ги и като се оглеждаше, за да е сигурен, че никой от ФБР или от полицията не следи отнякъде унизителната ситуация, се върна при принтера.

Отвори комплекта с инструментите за събиране на улики и избра най-доброто за почистване на хартия: пинсети. Те бяха метални, разбира се, идеалният инструмент за една хубава солидна връзка с електрическия кабел, евентуално свързан от Галт с принтера.

Той спря на два метра от бюрото и погледна часовника. До следващата атака оставаше по-малко от час и половина.

Рон Пуласки пристъпи напред, наведе се и пъхна пинсетата между два дебели кабела.