Джефри Дивър
Сенчеста зона (3)

2

Автобус М-70 излезе от Петдесет и седма улица и се насочи към мястото, където Десето Авеню се вливаше в „Амстердам“. Настроението на шофьора беше отлично. Автобусът беше съвсем нов модел, на спирките се накланяше към тротоара, за да улесни слизането на пътниците, имаше рампа за инвалидни колички, голям волан и най-важното — мека и удобна седалка за шофьора.

Бог му беше свидетел каква огромна нужда имаше от това. Прекарваше осем часа на ден в нея.

Той не признаваше подземния транспорт, не обичаше онези влакове до Лонг Айлънд и Северното метро. Не, той беше влюбен в автобусите, въпреки ужасния трафик, въпреки ядовитите клаксони и гневните изблици на пътниците. За него автобусите бяха най-демократичният обществен транспорт; тук можеш да видиш всеки — адвоката, уличния музикант, вестникарчето. Такситата бяха скъпи и миришеха лошо; метрото невинаги те отвеждаше там, където искаш. Ами пешеходците? Това беше Манхатън все пак. Ако имаш време, беше чудесно, но кой имаше?

Освен това той обичаше хората. Харесваше му да им кима за поздрав, да им се усмихва и да ги посреща с „добър ден“. Ако питаха него, нюйоркчани изобщо не бяха темерутите, за каквито ги смятаха някои. Просто бяха малко срамежливи, неуверени, предпазливи, разсеяни.

Но понякога беше достатъчно само кимване, усмивка или една-единствена дума… и те се превръщаха в твои приятели.

И той се радваше, че е сред приятели.

Дори и само за няколко спирки.

Дългогодишният контакт с различни хора му позволяваше веднага да различи откачалките, дрогираните, пияните, хората с тикове и маниаците. И да помисли дали да не натисне алармата.

Това беше Манхатън, все пак.

Днес денят беше чудесен, ясен и свеж. Април. Един от любимите му месеци. Единайсет и половина сутринта. Автобусът беше пълен с хора, някои бързаха за среща с приятел за обяд, други използваха обедната почивка да свършат нещо. Потокът от коли се движеше бавно и никой не му попречи да стигне безпрепятствено до спирката, където чакаха четири-пет души.

Той спря автобуса, и докато оглеждаше чакащите на тротоара, погледът му попадна на старата кафеникава сграда зад знака на спирката. Строена в началото на двайсети век, тя имаше решетки на прозорците и вратата, но вътре винаги беше тъмно; той лично никога не беше виждал хора да влизат или да излизат оттам. Мястото беше мрачно и призрачно, като затвор.

Отпред се виждаше табела с олющени бели букви на син фон.

„Алгонкуин Консолидейтед Пауър енд Лайт Къмпани“

Подстанция МХ-10

Частна собственост

Опасно!

Високо напрежение

Преминаването забранено!

Шофьорът избягваше да поглежда натам, но днес нещо привлече погледа му, нещо, което според него не биваше да е там. От един от прозорците висеше кабел с диаметър около един сантиметър и се поклащаше във въздуха на около десетина метра от земята. Беше покрит с тъмна изолация, но в самия край пластмасата или гумата беше обелена и откриваше сребърни жички, стегнати с нещо като шина, като че ли от мед. „Какъв дебел кабел — помисли си той. — И защо виси от прозореца… Не е ли опасно?“

Натисна спирачката и отвори вратата. Механизмът се задейства и автобусът се наклони към тротоара, долното метално стъпало се оказа на няколко сантиметра от бордюра.

Шофьорът обърна широкото си, грубовато лице към вратата и изчака да се отвори с познатия хидравличен звук. Хората започнаха да се качват.

— Добро утро — поздрави весело той.

Възрастна жена, стиснала здраво стара пазарска чанта „Хенри Бендел“, му кимна в отговор и подпирайки се на бастуна си, се заклатушка навътре, подминавайки определените за възрастни и инвалиди места в предната част.

Как може да не ги обичаш тези нюйоркчани?

Последва внезапно движение в огледалото за задно виждане. Блесна жълта светлина. Един камион с надпис „Алгонкуин Консолидейтед“ зад него приближи с бясна скорост и спря. От него излязоха трима работници, спряха се и заговориха. В ръцете си държаха куфарчета с инструменти, предпазни ръкавици и жилетки. После тръгнаха бавно към сградата. Не изглеждаха много ентусиазирани, докато я оглеждаха и спореха за нещо. Единият рязко поклати глава в знак на несъгласие.

Шофьорът се обърна към последния човек, който се канеше да се качи в автобуса, млад латиноамериканец, стиснал метро карта в ръка. Беше спрял до вратата и гледаше озадачено към подстанцията. Шофьорът забеляза, че той сякаш души въздуха.

После сам я усети. Остра задушлива миризма. Нещо гореше. Напомни му за пералната машина на жена му, когато даде на късо и изолацията й изгоря. Припомни си, че му се повдигна от нея. В същия момент от входа на подстанцията се понесе тънка струйка дим.

Ето защо хората на „Алгонкуин“ бяха тук.

„Сега ще настане голяма бъркотия“, помисли си шофьорът и се зачуди дали това означава, че токът ще спре и светофарите няма да работят. Пресичането на центъра щеше да се превърне в ад. Пълна лудница. При нормални обстоятелства го изминаваше за двайсет минути, но сега щяха да отидат часове. Каквото и да ставаше, по-добре беше да тръгва, за да освободи място за колите на пожарната. Той махна с ръка към младежа до вратата.

— Хей, господине, трябва да тръгвам. Качвайте се…

И докато човекът, все още душейки въздуха, се обръщаше и слагаше крак на първото стъпало, от подстанцията се разнесе звук, приличащ на този от изстреляни куршуми. От автомат. Проблесна светкавица и светлина като от хиляди слънца плисна по тротоара между автобуса и висящия от прозореца кабел.

Латиноамериканецът изчезна в облак от бели пламъци.

Образът в огледалото на шофьора се разпадна като празен телевизионен канал. Мощен грохот разтърси земята и в същото време го оглуши залп като от изстрели. Предпазният колан го задържа на седалката, но горната част на тялото му залитна към страничното стъкло и се удари в него.

Чу писъците на пътниците с оглушалите си уши. Видя пламъците с полуслепите си очи.

И докато губеше съзнание, се запита дали не беше той причината за всичко това.