Джефри Дивър
Сенчеста зона (27)

25

Осем часът сутринта.

Слънчевите лъчи нахлуха през прозорците на къщата. Линкълн Райм стисна очи и придвижи инвалидния стол извън обсега на заслепяващия лъч към асансьора, свързващ спалнята му с лабораторията на първия етаж.

Сакс, Мел Купър и Лон Селито работеха отдавна. Бяха се събрали преди часове.

Селито говореше по телефона.

— Добре. Разбрах — приключи той и записа някакво име в бележника си. Райм видя, че не си е сменял дрехите. Сигурно беше спал в кабинета или в спалнята на долния етаж.

Купър си бе ходил до дома, поне за малко. Колкото до Сакс, тя бе прекарала известна част от нощта на леглото до Райм. Но в пет и половина стана, за да продължи прегледа на досиетата на служителите с надежда да ограничи списъка на заподозрените.

— Докъде стигнахме? — попита Райм.

— Току-що говорих с Макданиъл — отвърна уморено Селито. — Те са отделили шест, ние също.

— Искаш да кажеш, че сме свели заподозрените до дванайсет? Тогава…

— Хм, не, Линк. Елиминирахме дванайсет.

Сакс се обади:

— Проблемът е, че много от служителите са в ръководния състав. Те не са вписали в досиетата предишните си служебни позиции и дали са изкарали компютърни курсове. Трябва да ровим много, за да разберем дали имат уменията и знанията да манипулират системата и да свържат кабела.

— Какво стана със скапания ДНК анализ? — избухна Райм.

— Трябва да почакаме още малко — отвърна Купър. — Момчетата работят извънредно.

— Извънредно ли? Глупости! — изръмжа Райм.

Новите тестове ставаха за ден, най-много два, за разлика от старата система, която изискваше седмица. За него нямаше обяснение защо резултатите не бяха на бюрото му.

— Научихме ли нещо повече за „Справедливост за…“?

— Нашите хора преровиха всичките им файлове — отговори Селито. — Агентите на Макданиъл също. Както и Националната сигурност, военното разузнаване и Интерпол. Не открихме нищо за тях, нито за Рахман. Тая шибана сенчеста зона! Като извадена от роман на Стивън Кинг.

Райм реши да звънне в лабораторията и да поиска да побързат с ДНК експертизата, но телефонът иззвъня. Той вдигна вежди и моментално натисна бутона „отговор на позвъняване“.

— Катрин, добро утро. Рано си станала.

В Калифорния сега беше пет часът сутринта.

— Да.

— Нещо ново?

— Логан е засечен отново. Близо до мястото, където са го видели първия път. Току-що говорих с Артуро Диас.

Представителят на закона също бе станал рано. Добър знак.

— Неговият шеф е поел лично случая. Помниш ли, че ти споменах за него? Казва се Родолфо Луна.

Оказа се, че този Луна наистина е голяма клечка: вторият по важност човек в Мексиканската федерална полиция. Катрин им обясни, че Луна, въпреки огромната си заетост покрай някаква операция на наркоотдела и постоянния си ангажимент, свързан с изкореняването на корупцията от държавните институции и агенции, е проявил готовност да участва лично в операцията по залавянето на Часовникаря. Всички знаеха, че още едно убийство в Мексико нямаше да бъде кой знае каква новина и едва ли заслужаваше вниманието на толкова високопоставена личност като Луна, но той очевидно беше амбициозен и се надяваше сътрудничеството с нюйоркската полиция да му донесе точки пред дръпнатите му колеги на север от Мексико.

— Той е голяма работа. Кара собствен лексус, носи две пушки… истински каубой.

— Но дали може да му се вярва?

— Артуро ми каза, че понякога си играе на котка и мишка със системата, но иначе е честен човек. И е добър професионалист. Работи за федералните от двайсет и две години — истински ветеран — и все още понякога се включва в полевата работа. Дори сам събира веществени доказателства.

Райм беше впечатлен. Той бе правил същото, докато беше действащ капитан в полицията и оглавяваше криминалния отдел. Спомни си колко пъти младите полицайчета се вцепеняваха от гласа на шефа на шефовете им, после се обръщаха и не можеха да повярват на очите си, като го виждаха с пинсета в ръце и с ръкавици да прибира от пода влакънце или косъм.

— Той си е създал име в разкриването на икономически престъпления, трафика на хора и борбата с тероризма. Закопчал е лично няколко известни политици и ги вкарал зад решетките.

— И все още е жив — измърмори Райм.

Не го каза с насмешка. Беше известно, че съвсем наскоро е убит шефът на полицията в Мексико Сити.

— Луна има сериозна охрана — обясни Данс. — Райм, той иска да говори с теб.

— Дай ми номера.

Дан му го продиктува. Бавно. Знаеше за парализата му и се съобразяваше с нея. Райм премести показалец върху специалното табло и натисна съответните цифри. Те се появиха на плоския екран пред него.

Данс ги информира, че в отдел „Наркотици“ продължава разпитът на мъжа, доставил кутията на Логан.

— Излъга, като каза, че не знае какво е имало вътре. Гледах записа и им дадох някои насоки за разпита. Работникът си е помислил, че вътре има наркотици или пари, затова не се е сдържал и е хвърлил един поглед. Фактът, че не е откраднал нищо, означава, че не е имало нито едно от двете. Всеки момент ще го подложат на нов разпит.

Райм й благодари.

— Ох, има и още нещо.

— Да?

Данс им даде един адрес в интернет. Райм записа и него на браузъра си.

— Влез в този сайт. Реших, че ще искаш да видиш Родолфо. Мисля, че е по-лесно да разбереш някого, когато знаеш как изглежда.

Райм не беше сигурен в това. В работата си той предпочиташе да не вижда хората. Жертвите обикновено бяха мъртви, а докато дойде ред да се намеси той, убийците отдавна бяха изчезнали от местопрестъплението. Ако можеше да избира, предпочиташе да не вижда никого.

Но все пак, след като прекъсна връзката, реши да влезе във въпросния сайт. Беше статия в мексикански вестник за залавяне на голяма пратка наркотици. Водещият разследването беше Родолфо Луна. Придружаващата снимка показваше широкоплещест мъж сред свои колеги от федералната полиция. Някои от тях носеха маски, за да скрият самоличността си, останалите имаха мрачния и напрегнат израз на хора, чиято работа ги бе белязала завинаги.

Луна беше с широко лице и тъмна кожа. Носеше фуражка, но личеше, че главата под нея е обръсната. Маслиненозелената му униформа беше по-скоро военна, отколкото полицейска и гърдите му блестяха от накичените по тях медали. Имаше буйни черни мустаци. Гледаше намръщено и решително и сочеше към нещо наляво от обектива.

Използвайки таблото, Райм позвъни на телефонния номер в Мексико. Можеше да използва и гласова команда, но откакто си възвърна подвижността на пръста на дясната ръка, предпочиташе да действа с него.

Необходимо беше съвсем малко усилие, докато добави отпред кода на Мексико, и след минутка вече разговаряше с Луна, чийто глас се оказа изненадващо нежен, с много лек акцент. Можеше да бъде на мексиканец, естествено, но разтягането на гласните напомняше и за френски.

— А, Линкълн Райм! Какво удоволствие! Чел съм много за вас. Имам всички ваши книги, разбира се. Пуснал съм ги сред моите следователи за задължително четене — той замълча за момент, после попита: — Извинете за въпроса, но смятате ли да осъвремените сектора ДНК…

Райм не можа да сдържи смеха си. Само преди няколко дни обмисляше подобна идея.

— Имам такова намерение. Веднага, след като приключим със случая. Инспекторе… инспектор ли сте всъщност?

— Инспектор ли? Съжалявам, но не мога да разбера защо в САЩ си мислят, че полицаите във всички страни, освен в тяхната са инспектори — рече той, но тонът му остана дружелюбен и в думите му нямаше сарказъм.

— Източниците на информация са ни такива — отвърна Райм. — Черпим сведения от филми и телевизионни сериали.

Отсреща се чу смях.

— Ах, да! Какво биха правили горките полицаи без кабелните телевизии? Как щяха да си вършат работата? Но, не. Аз съм командир. В моята страна армията и полицията… ние често си разменяме местата. Както разбрах, вие сте ПЕН капитан. Това да не означава полицай — експерт по нумерология? Просто се чудех.

Райм се засмя:

— Не, това означава, че съм пенсиониран.

— Така ли? Но все още работите?

— Да. И оценявам високо помощта ви за конкретния случай. Този мъж е много опасен.

— Радвам се, че мога да ви бъда полезен. Вашата колежка Катрин Данс ни помага много в залавянето и екстрадирането на наши престъпници от Щатите, а това не е лесна задача, като имате предвид, че тук я притискат да не го прави.

— Тя е много добра в работата си — отвърна Райм и реши, че е време да пристъпи към конкретния въпрос. — Разбрах, че сте открили Логан.

— Моят помощник Артуро Диас и екипът му са го засекли на два пъти. Най-напред вчера в хотела. Няколко часа по-късно са го видели около близките офис сгради на авеню „Боске де Реформа“. Това е в търговския район. Снимал е сградите. Това повдига някои подозрения, защото в никакъв случай не бихме могли да ги наречем архитектурни постижения. Пътният полицай го е познал по разпространената от нас снимка. Хората на Артуро са отишли веднага на мястото, но преди да пристигне подкреплението, Часовникаря е изчезнал. Този човек е цар на изплъзването.

— Това го характеризира много точно. Какви хора работят в сниманите сгради?

— Там има десетки компании. Малки държавни агенции. Сателитни офиси. Транспортни и търговски фирми. В една от тях на първия етаж има банка. Може тя да е на прицел?

— Часовникаря не е дошъл в Мексико да краде. Нашето разузнаване показва, че планира убийство.

— В момента проверяваме персонала на фирмите, за да видим дали сред тях има евентуална жертва.

Райм познаваше тънката игра на преговорите между службите, но сега нямаше време да навлиза в детайли. Имаше чувството, че и Луна няма.

— Трябва да създадете добро прикритие за вашите хора, командире. Бъдете по-внимателен от обикновено.

— Да, естествено. Този човек притежава трето око.

— Трето око ли?

— Като второ зрение. Данс ми каза, че той е като котките. Усеща отдалече опасността.

„Не — помисли си Райм. — Просто е много умен и може да предвиди ходовете на преследвачите си. Като гросмайстор.“ Но каза:

— Точно така, командире.

Загледа се в снимката на Луна на екрана. Данс беше права: разговорът ти носи много повече информация, когато можеш да си представиш човека, с когото говориш.

— И ние си имаме такива хора тук — мексиканецът отново се засмя. — Аз съм един от тях. Това обяснява защо още съм жив, а много от колегите ми вече ги няма. Ще продължим наблюдението… много внимателно. Надявам се, когато го хванем, да дойдете лично за екстрадицията, капитане?

— Аз не излизам от дома си.

Луна помълча, после някак тъжно каза:

— Простете ми, капитане. Забравих за проблема ви.

„Нещо, което аз никога няма да забравя“ — помисли си Райм също толкова тъжно.

— Няма нужда от извинения — отвърна.

Луна добави:

— Ние тук сме… как да кажа… Мексико Сити е достъпен град. Ще бъдете добре дошъл, ако решите да ни дойдете на гости, и съм сигурен, че ще се чувствате удобно. Може да отседнете у нас. Съпругата ми готви много вкусно. Къщата няма стълби, така че няма да имате проблеми.

— Може би.

— Храната ни е отлична, а аз съм известен колекционер на мескал и текила.

— В такъв случай може да полеем приключването на случая с бутилка от колекцията ви — рече Райм, за да му достави удоволствие.

— Надявам се да хвана този човек, за да си издействам едно посещение от ваша страна… Може би ще се съгласите да изнесете лекция на моите хора.

Райм се усмихна вътрешно. Не бе осъзнал, че води преговори. С появата му в Мексико Луна щеше да бодне едно перо на шапката си; ето защо беше толкова отзивчив. Явно начинът да свършиш работа в Латинска Америка беше такъв, независимо дали ставаше дума за търговия или за полицейска работа.

— С най-голямо удоволствие — отвърна и погледна към Том, който му правеше знаци и сочеше към коридора.

— Трябва да затварям, командире.

— Благодаря ви, че се свързахте с мен, капитане. Ще ви се обадя веднага, щом науча нещо повече. Дори и да ми се струва незначително, ще ви уведомя, бъдете сигурен.