Джефри Дивър
Сенчеста зона (22)

21

Том застана на прага на стаята. Зад гърба му се подаваше непознат посетител.

— Линкълн, доктор Копецки е тук.

Линкълн погледна разсеяно към вратата. Беше някъде към осем и половина вечерта и въпреки че напрежението около случая „Алгонкуин“ пулсираше из стаята, докато Сакс не се завърнеше от срещата с президента на електрическата компания, той нямаше какво да прави. Затова се съгласи да приеме представителя на Сдружението за правата на инвалидите, макар и без особено желание, и да получи наградата.

Копецки не ти е придворен, няма да потрива крака и да чака кралят да благоволи да го приеме.

— Моля, наричайте ме Арлен.

Арлен Копецки имаше мек подкупващ глас. Носеше консервативен костюм, бяла риза и вратовръзка, която заприлича на Райм на оранжево-черна захарна пръчка във формата на бастун. Той се приближи със ситни крачки към домакина и кимна за поздрав, без да протяга атрофиралата си ръка. И без да погледне краката на Райм, нито инвалидния стол. Все пак работеше в асоциация на хора с увреждания, нормално беше състоянието на Райм да не го шокира. Линкълн хареса поведението му. Той лично смяташе, че всички хора са инвалиди в един или друг аспект, като започнеш от емоционалните рани, минеш през артрита и стигнеш до болестта на Лу Гериг^[1]. Животът увреждаше хората. Въпросът беше прост: какво може да се направи срещу това? Но истината беше, че той рядко се замисляше върху проблема. Не искаше да става борец за правата на тези хора: това би отклонило вниманието му от неговата работа. Той беше криминалист, просто се бе случило така, че се движеше по-трудно от колегите си. Компенсираше го, доколкото можеше, с повече умствен труд и продължаваше напред.

Райм хвърли поглед към Мел Купър, кимна към коридора, за да го предупреди, че ще се оттегли за малко в кабинета си, после се обърна към Том. Болногледачът покани с ръка Копецки и забута количката на Райм след него. Вкара инвалидния стол в кабинета, затвори вратата след себе си и изчезна.

— Заповядайте, седнете, ако желаете — покани го Райм. Последната част от изречението бе изречена с надеждата, че човекът ще остане прав, ще си изпълни задачата и ще си тръгне.

Копецки носеше малко куфарче. Сигурно преспапието беше вътре. Той седна и заговори:

— От известно време следя с интерес кариерата ви, господин Райм.

— Така ли?

— Запознат ли сте с работата на Съюза на инвалидите?

Том му бе разказал накратко за какво става дума. И Райм си спомни части от монолога му.

— Вие правите много добри неща.

— Така е.

Тишина.

„Ако може да побързаме… — Райм хвърли изпълнен с очакване поглед към прозореца, сякаш новините щяха да долетят до дома му на крилете на птица, като онзи сокол по-рано през деня. — Много съжалявам, но трябва да вървя, дългът ме зове…“

— През тези години съм работил с много инвалиди. Увреждания на гръбначния стълб, спина бифида, множествена склероза и всякакви други проблеми. Също и с болни от рак.

Колко интересно! Райм никога не бе мислил за тази болест като за недъг, но предположи, че някои видове сигурно отговаряха на определението. Погледна към часовника на стената. Тиктакаше съвсем бавно. Том внесе табличка с кафе и, о, за Бога, бисквити. Хвърли поглед към помощника си — това не ти е шибано чаено парти — но той не му обърна внимание.

— Благодаря — каза Копецки и взе чашата си ръка. Райм видя, че не си сложи мляко и се разочарова. То щеше да охлади кафето по-бързо, човекът можеше да го изпие набързо и да си тръгне.

— За теб, Линкълн? — погледна го Том.

— Не, благодаря — отвърна с леден тон той, но болногледачът не се обезпокои от тона му и от смразяващия му поглед. Остави таблата и се върна в кухнята.

Доктор Копецки се облегна назад и коженият фотьойл въздъхна под тежестта му.

— Чудесно кафе.

Колко мило.

— Знам, че сте зает, затова ще мина директно на въпроса.

— Ще съм ви благодарен за това.

— Детектив Райм… Линкълн. Религиозен ли сте?

Тези от Съюза на инвалидите сигурно се бяха сдушили с някаква църква.

— Не.

— И не вярвате в живота след смъртта?

— Досега не съм видял нито едно доказателство за съществуването му.

— Много хора мислят така. Значи за вас смъртта е равна на… да го наречем, пълен покой?

— Зависи как ще си отида.

Гостът се усмихна.

— Аз нарочно пропуснах да се представя пред вашия помощник. И пред вас. Но си имам основателна причина.

Райм не се разтревожи. Ако човекът се представяше за друг, само за да проникне вътре и да го убие, досега щеше да е мъртъв. Вдигнатата му вежда означаваше: добре, признай всичко и да приключваме.

— Аз не съм от Съюза на инвалидите.

— Не сте?

— Не. Но понякога се представям за член на една или друга асоциация, защото когато кажа името на истинската си организация, някои хора веднага ме изритват от домовете си.

— Да не сте от „Свидетелите на Йехова“?

Човекът тихо се изсмя.

— Аз съм от „Да умрем с достойнство“, организация за защита на евтаназията. Седалището й се намира във Флорида.

Райм беше чувал за тях.

— Някога обмисляли ли сте самоубийство?

— Да, преди няколко години, но реших да живея.

— Но го виждате като вероятна възможност?

— Има ли човек, който да не го е обмислял? Инвалид или не?

Кимване.

— Прав сте.

— Не разбирам защо сте тук. Ясно е, че няма да ми връчите награда за най-достоен начин за завършване на земния път. Тогава какво мога да направя за вас?

— Вижте, ние имаме нужда от защитници. От познати на обществото хора като вас. Те биха могли да накарат хората да се замислят за промяната.

Промяната. Евфемизъм ли е или става дума за нещо друго?

— Бихте могли да пуснете видео в Ю-Туб. Да направите няколко интервюта. И един ден да прибегнете до нашите услуги.

Той извади някаква брошура от куфарчето. Хартията беше мека и луксозна, с цветя. Не бяха лилии и маргарити. Рози. Заглавието над розите гласеше „Избор“. Мъжът я остави на масата до Райм.

— Ако се съгласите да ви използваме като наш говорител, ние не само ще ви обслужим безплатно, но ще ви осигурим и малка компенсация. Вярвате или не, но за малка група като нашата се справяме доста добре.

И се подразбира, че плащат предварително, помисли си Райм.

— Не мисля, че аз съм вашият човек.

— Всичко, което се иска от вас, е да разкажете на хората, че никога не сте спирали да мислите за възможния вариант да сложите край на живота си. Ще направим няколко снимки. И…

Гласът от вратата накара Райм да подскочи на стола.

— Махай се веднага оттук!

Копецки стана и погледна изплашено към вратата.

Том връхлетя в стаята и от страх докторът седна обратно на стола и изпусна чашата. Тя се разби на парчета и кафето се разля по пода.

— Чакайте, аз…

Том обикновено се контролираше, но сега лицето му бе почервеняло като домат.

— Казах да се махаш!

Копецки стана отново, но вече си бе възвърнал спокойствието.

— Вижте, имам важен разговор с детектив Райм — изрече хладнокръвно той. — Не знам защо се ядосвате.

— Вън! Веднага!

— Няма да му отнема много време…

— Напуснете!

— Том… — започна Райм.

— Тихо! — извика болногледачът.

Погледът на доктора беше красноречив: „И вие позволявате на вашия болногледач да ви говори по този начин?!“.

— Не искам да повтарям отново.

— Ще си тръгна, когато приключа разговора — смело отвърна Копецки и направи крачка към Том. Като всички лекари този също беше в добра физическа форма.

Но Том беше болногледач, което включваше разнасяне на задника на Райм от стола до леглото и от него до стола по няколко пъти на ден. Той застана точно пред Копецки, готов да му забие един в носа.

Всичко продължи само няколко секунди. Докторът отстъпи.

— Добре, добре — вдигна ръка той. — Боже, няма защо…

Том вдигна куфарчето на мъжа, притисна го към гърдите му, после го хвана за лакътя и го поведе към изхода. След малко Райм чу затръшването на външната врата. Картините по стените се раздвижиха.

Минутка по-късно помощникът му се появи с гробовна физиономия. Почисти с парцал петната от кафе и събра парчетата от чашата.

— Съжалявам, Линкълн. Проверих ги. Беше истинска организация… поне така мислех… — гласът му се пречупи. Той поклати отчаяно глава. Красивото му лице беше посивяло, ръцете му трепереха.

Райм задвижи стола към лабораторията и каза през рамо:

— Всичко е наред, Том. Не се тревожи… Дори съм доволен.

Помощникът обърна учуден поглед към него и откри, че шефът му се усмихва.

— Няма да губя време в писане на благодарствени слова за тъпата награда. Мога спокойно да се върна към работата си.