Джефри Дивър
Сенчеста зона (20)

19

Докато следваше Чарли Сомърс по сложния маршрут към кабинета му от другата страна на „фурната“, Амелия Сакс усети, че въздухът в коридорите става все по-горещ. Боботенето на невидимите турбини също се усилваше с всяка стъпка.

Постепенно изгуби напълно ориентация. Стълби нагоре, стълби надолу. Докато вървеше, изпрати и получи няколко съобщения на мобилния си телефон, но когато започнаха да слизат надолу, към сърцето на централата, тя реши да се съсредоточи върху обстановката. Коридорите ставаха все по-мрачни, температурата се покачваше стремглаво нагоре. След малко покритието на клетъчната мрежа изчезна и тя прибра телефона.

Сомърс спря пред дебела метална врата. До нея имаше закачалка със защитни каски.

— Тревожите ли се за косата си? — попита високо той, за да надвика силния тътен от съседната стая.

— Не искам да я загубя — извика в отговор тя, — но иначе не.

— Просто се замислих за миг… Това е най-прекият път до кабинета ми, но ако трябва…

— По-кратко, по-добре. Аз бързам.

Тя взе каска и я сложи на главата си.

— Готова ли сте?

— Предполагам. През какво точно ще минем?

Сомърс се замисли за момент.

— През ада — отвърна и кимна към вратата.

Тя си спомни надупченото от металните пръски тяло на Луис Мартин. Усети, че се задушава и осъзна, че насочената й към дръжката на вратата ръка забавя движението си. Пое въздух, грабна решително металната дръжка и отвори тежката стоманена врата.

Да, това наистина беше адът. Огън, дим, серни изпарения — цялата сцена като в Библията.

Температурата в помещението беше непоносима, със сигурност надминаваше трийсет и осем градуса, и Сакс усети не само иглички по кожата си, но и изненадващо отслабване на болката в ставите. Явно горещият и сух въздух влияеше добре върху артрита й.

Вече беше късно — почти осем часът вечерта, но във „Фурната“ работниците бяха в пълен състав. През деня гладът за електричество нарастваше, вечерта намаляваше, но никога не спадаше до нулата.

Задименото помещение, високо най-малко шейсет метра, беше пълно със скелета и стълбове за далекопроводи, пръснати навсякъде инструменти и сложно оборудване. В центъра имаше масивни светлозелени машини. Най-голямата от тях беше дълга, с полукръгло сечение, като конструкция за оранжерия, откъдето излизаха много тръби, канали и кабели.

— Това е МОМ — извика Сомърс и посочи към конструкцията. — МОМ идва от „Мидуест Оперейтинг Машинари“, Гари, Индиана. Построена е през шейсетте години.

Всичко това беше изречено с гордост в гласа. Сомърс й обясни, че това е най-големият от петте електрически генератора в Куинс и добави, че по времето, когато го инсталирали, МОМ бил най-големият генератор в цялата страна.

Към другите генератори, които имали само номера, но не и имена, имало още четири агрегата, доставящи гореща пара за Ню Йорк Сити.

Амелия Сакс беше искрено впечатлена от огромната машина. Тя забави крачка и загледана в огромните й компоненти, се опита да отгатне кое за какво служи. Генераторът предизвика у нея възхищение от силата на строителния и техническия гений на човека.

— Онези там са бойлерите — посочи Сомърс към нещо, което приличаше на сграда в самата сграда. Сигурно бяха високи десет-дванайсет етажа. — Те произвеждат пара с налягане над сто атмосфери. Оттам парата отива в две турбини, за високо и за ниско напрежение — той й посочи една определена част от MOM. — После стига до генератора. Неговата производителност е постоянна — трийсет и четири хиляди ампера, осемнайсет хиляди волта, но веднъж излязла оттам за транспортиране, стига до триста хиляди.

Въпреки смазващата горещина Сакс потръпна, когато чу тези числа, и отново си припомни надупчената с метал кожа на Луис Мартин.

Сомърс добави, както й се стори, с известна доза гордост, че цялото произвеждано количество от МОМ и останалите по-малки турбини в Куинс възлиза на 2250 мегавата. Около двайсет и пет процента от необходимата електроенергия за целия град.

После посочи към друга група резервоари:

— Ето тук парата се кондензира до вода и се връща в бойлерите. После всичко започва отново — гордостта и децибелите в гласа му продължиха да се покачват. — МОМ има двеста километра тръби, канали и кабели.

Но в този момент въпреки възхищението и смайването Сакс усети присвиване в стомаха в пристъп на клаустрофобия. Шумът беше безмилостен, а и тази ужасна горещина…

Сомърс изглежда разбра.

— Елате — направи й жест да го последва и след пет минути те преминаха през друга врата в срещуположния край на помещението и свалиха каските. Сакс едва дишаше. Макар и топъл, коридорът беше истинско спасение, сравнен с огнения ад.

— Направо те изпича, нали?

— Направо.

— Добре ли сте?

Тя изтри ручейчетата пот от челото си и кимна. Сомърс й предложи салфетка от рулото, явно оставено за попиване на потни лица и вратове, и тя подсуши дразнещите кожата й вадички.

— Елате насам.

Той я поведе по коридори и скоро се намериха в друга сграда, срещуположна на първата. След още няколко изкачвания и слизания по стълби и коридори двамата най-после стигнаха до кабинета му. Сакс огледа царящия вътре хаос и едва не се изсмя на глас. Видяното трудно можеше да се нарече кабинет. Помещението беше пълно с компютри и непознати за нея инструменти, стотици части от всякакви машинарии, кабели, електронни компоненти, клавиатури, метални, пластмасови и дървени елементи във всякаква форма и цвят.

И опаковки от храна. Виждаха се навсякъде. Чипс, бисквити, сода, „Марс“, „Туинкс“. И пудра захар от „Дънкин Донатс“. Което обясняваше приличните на пърхот следи по дрехите му.

— Съжалявам, но ние в „Специални проекти“ работим така — извини се той, докато разчистваше натрупаните върху един стол компютърни части, за да й даде възможност да седне. — Поне аз работя така.

— Какво точно правите?

С известна свенливост той обясни, че е изобретател.

— Знам, че звучи малко като от деветнайсети век, дори абсурдно, но аз правя точно това. И съм най-щастливият човек на света. Изкарвам си прехраната така, както мечтаех, докато бях дете и строях динамомашини, мотори, електрически крушки…

— Изобретили сте електрическа крушка?

— Не, само подпалих на два пъти стаята си. Всъщност три пъти, но викахме пожарната само първите два.

Тя се загледа в снимката на Едисон на стената.

— Моят герой — проследи погледа й той. — Невероятен човек.

— Анди Джесън също има нещо за него на стената си. Снимка на електрическа мрежа и някакъв документ.

— С оригиналния подпис на Томас Алва. Но Джесън е по-скоро Самюел Инсул.

— Кой?

— Едисон е бил ученият, а Инсул — бизнесменът. Той оглавил „Консолидейтед Едисон“ и създал първата монополна компания в бранша. Електрифицирал тролейбусната система в Чикаго и раздал безплатно първите електроуреди — ютии, за да привлече хората. Бил е истински гений. Но завършил позорно. Звучи ли ви познато? Натиснал прекалено силно лоста и в годините на Депресията компанията фалирала. Хиляди акционери загубили всичко. Историята напомня за тази на „Енрон“. Искате ли да ви кажа една любопитна подробност? Счетоводната фирма „Артър Андерсън“, обслужвала Инсул, е работела и с „Енрон“. Аз ли? — върна се на въпросите й той. — Аз оставям бизнеса за другите. Предпочитам да създавам разни неща. Деветдесет и девет процента от тях са безполезни. Но… имам двайсет и осем патента на мое име и съм създал близо деветдесет продукта за „Алгонкуин“. Хората се забавляват, като сядат пред телевизора или пред видеоиграта. Аз… изобретявам разни неща — той посочи към голяма кутия, пълна със сгънати във формата на триъгълник или квадрат салфетки. — Това е салфетъчният ми архив.

— Салфетъчният какво?

— Тук сме далече от „Старбъкс“ и от други кафенета. Един ден отидох да си взема нещо за ядене и неочаквано ми хрумна една идея. Записах я на салфетка и се върнах в кабинета си, за да я препиша на чисто. Но запазих оригинала, хвърлих го в кашона. Оттогава винаги нахвърлям идеите си първо на салфетка, после в компютъра.

— Значи един ден, ако направят музей за вас, ще има и салфетъчна стая.

— Мислил съм за това — измънка Сомърс и се изчерви.

— И какво точно изобретявате?

— Правя обратното на това, което е правил Едисон. Той е искал хората да използват електричеството. Аз искам да се откажат от него.

— Вашият шеф знае ли за това?

Той се засмя.

— Може би не се изразих правилно. Искам хората да го използват по-ефективно. Аз съм негаватният гуру на „Алгонкуин“. „Нега“, не „мега“.

— Никога не съм чувала за това.

— Много хора не са чували и това е лошо. Терминът е въведен от известния учен и борец за чиста природа Ейвъри Лъвинс. Това е наскоро въведена единица за ефективност на използваната енергия. Идеята е да създаваме среда за намаляване на нуждите от електричество и да използваме наличната енергия по-ефективно, вместо да строим нови централи и да увеличаваме запасите. Обикновената електрическа централа губи близо половината от генерираната топлина, издухва я във въздуха през комините. Половината! Представяте ли си? Но в „Алгонкуин“ имаме серия от термални колектори на комините и на охлаждащите мачти. И губим само двайсет и седем процента от енергията… Имам идеи за портативни ядрени генератори — на баржи, за да могат лесно да се местят от място на място — той се наведе към нея с искрящи очи. — Знаете ли кое сега е голямото предизвикателство? Съхраняване на електроенергията. Тя не е като храната. Не можеш да я произведеш и да я оставиш в шкафа за след месец. Трябва да я използваш или я губиш. На мига. Аз създавам нов начин за запазването и складирането й. Махови колела, системи за въздушна херметизация, нови технологии за батерии…

Напоследък използвам половината от времето си да пътувам из страната, да свързвам и обединявам малки компании, използващи алтернативни и възобновяеми източници на ток, за да могат да влязат в големите мрежи като Североизточна интер връзка — това е нашата — и да ни продават своята енергия, вместо ние да продаваме на тях.

— Доколкото разбрах, Анди Джесън не разчита на алтернативните и възобновяемите технологии.

— Така е, но тя не е глупава. Тези технологии са нашето бъдеще. С нея просто не можем да се разберем кога ще настъпи това бъдеще. Аз залагам на по-близко време — той се усмихна иронично. — Естествено, трябва да сте забелязали, че кабинетът й е колкото целия ми отдел, при това е на деветия етаж, с изглед към Манхатън, а аз… съм в мазето — изведнъж стана сериозен. — Сега кажете с какво мога да ви помогна.

Сакс заговори:

— Имам списък със служители на „Алгонкуин“, които може да са свързани с атаката тази сутрин.

— Някой от нашите ли? — Сомърс изглеждаше поразен.

— Така изглежда. Най-малкото някой е ползвал услугите на вътрешен човек. Вероятно мъж, въпреки че би могло и да е жена. Той или тя е имал достъп до компютърните кодове и чрез тях е влязъл в софтуера за управление на мрежата. Изключвали са подстанциите една по една, за да пренасочат потока от електроенергия към онази на Петдесет и седма улица. И са нагласили прекъсвачите да се задействат на по-висока степен, отколкото е нормално.

— Значи така е станало — произнесе замислено Сомърс. В очите му се появи тревога. — Компютрите. Чудех се как го е направил. Не знаех подробностите.

— Някои от тях сигурно имат алиби. Ние ще имаме грижата да ги проверим. Но искам от вас да ми помогнете да разбера кой би имал уменията да пренасочи електричеството и да предизвика електрическа дъга.

Той хареса идеята.

— Поласкан съм. Нямах представа, че Анди знае какво изобщо правим тук — после ангелският израз на лицето му изчезна и на негово място се появи крива усмивка. — Заподозрян ли съм?

Когато Джесън спомена за Сомърс, Сакс потърси името му в списъците и го откри.

— Името ви е в списъка — погледна го в очите тя.

— Хм. Сигурна ли сте, че можете да ми се доверите?

— Били сте на конференция от десет и половина почти до дванайсет на обяд, а атаката е осъществена точно в този период. И сте се намирали извън града в деня, когато извършителят е откраднал компютърните кодове. Данните от ключалката показват, че не сте влизали в сейфа и в друго време.

Сомърс вдигна въпросително вежда.

Тя извади телефона си.

— Написах съобщение, докато идвахме насам. Помолих в полицията да проверят за вас. Вие сте чист — обясни, надявайки се всичко това да му прозвучи като извинение за липсата на доверие към него.

Очите на Сомърс блеснаха и той я изгледа възхитено.

— Томас Едисон щеше да ви хареса.

— Какво имате предвид?

— Той е казал, че геният е талантлив човек, който си върши работата добре.