Джефри Дивър
Сенчеста зона (19)

18

След края на работния ден атмосферата в парка „Томпкинс Скуеър“ на Ийст Ривър рязко се променяше. Млади двойки, някои в костюми от „Брукс Брадърс“, други с пиърсинги и спортно облекло, излизаха на разходка с децата си. Появяваха се музиканти, влюбени, групи от двайсетгодишни, запътили се към дома след досадния работен ден и изпълнени с надежда за предстоящата вечер. Из парка се носеше миризма на урина, къри, тамян и секс.

Фред Делрей седеше на пейка близо до голям бряст. На ствола му имаше табела. Той я прочете и разбра, че през 1966 година на това място основателят на движението „Харе Кришна“ събрал група и Великата мантра била изпята за пръв път извън Индия.

Това беше ново за Делрей. Той предпочиташе философията пред теологията, но въпреки това бе изучавал всички големи религии и знаеше, че сектата „Харе Кришна“ включва четири основни правила за следване на дармата — праведният път: милосърдие, самоконтрол, честност и чистота на тялото и духа. Замисли се как ли успяват последователите да впишат тези ценности в съвременния Ню Йорк, толкова различен от Южна Азия, но мислите му бяха прекъснати от нечии стъпки.

Още не бе успял да хване пистолета, когато чу глас:

— Фред.

Делрей се ядоса, че го хващат неподготвен. Уилям Брент не беше заплаха, но лесно можеше да се превърне в такава.

Поредният знак, че губи усета си?

Той даде знак на мъжа да седне до него. Облечен в черен костюм, който със сигурност е имал и по-добри времена, Брент имаше неопределени черти на лицето, леко издадена долна челюст и остър поглед под зализаната, леко прошарена коса. Носеше очила с метална рамка, модерни по времето, когато работеше под опеката на Делрей. Сега бяха демоде, но все още практични. Типично за Уилям Брент.

Агентът кръстоса крака и се загледа в дървото. Над евтините му мокасини се показаха карирани чорапи.

— Как си, Фред?

— Добре. Много работа се насъбра.

— Винаги е било така.

Делрей не си направи труда да попита Брент как е. И как е името му в момента. Нито какво работи. Би било загуба на време и енергия.

— Джип ме намери. Странно създание, не мислиш ли?

— Така е — съгласи се Делрей.

— Според теб колко живот му остава?

Делрей реши да отговори честно:

— Най-много три години.

— И аз мисля така. Но ако му потръгне в Атланта, може да устиска още малко. Стига да не върши глупости.

Делрей се обнадежди от широтата на познанията на Брент. Дори и той не знаеше къде точно се е запътил Джип.

— Фред, знаеш ли, че вече съм работещ човек? Работя легално. Не разбирам защо съм тук?

— Защото имаш уши.

— Имам уши?

— Затова обичах да работя с теб. Винаги слушаше внимателно. Чуваше разни неща. И имам чувството, че и сега си чул нещичко.

— За експлозията на автобусната спирка ли?

— Ъхъ.

— Някаква повреда в мрежата — усмихна се Брент. — Така казаха по новините. Винаги съм се чудил каква е тази обсебваща страст у хората към медиите. Защо трябва да им вярваме? Те ни разказват разни скандални истории за разни треторазредни актьори, за застаряващи поп звезди с огромни цици и проблеми с кокаина. Защо това да струва повече дори и от един милиграм от нашия мозък? Ето и тази спирка… Нещо друго се е случило там.

— Така е, случило се е нещо друго — Делрей си имаше различни роли. С Джип беше мелодраматичен герой от телевизионен сериал. Но с Уилям Брент предпочиташе ролята на методичен човек. Достоверен и съсредоточен в работата си. Подробностите бяха изпипвани с годините, но изпълнението идваше от сърцето му. — И аз искам да знам какво.

— Знаеш ли, аз обичах да работя с теб, Фред. Ти беше… труден, но винаги си бил искрен.

„Значи съм извървял една четвърт от пътя до развръзката“ — каза си Фред.

— Ще продължим ли напред?

— Аз се уволних. Доносничеството е вредно за здравето.

— Непрекъснато уволняват хора отвсякъде, Брент. Икономиката ни се разпада. И социалните осигуровки не растат, както ни се иска — отвърна Делрей и повтори въпроса си: — Ще продължим ли напред?

Брент се обърна и се загледа в бряста.

— Ще продължим. Дай ми подробности и ще преценя дали си струва времето и риска. И за двама ни.

„За двама ни!“ — повтори изненадано Делрей. После изрече:

— Подробностите са малко. Но може да е намесена група с име „Справедливост за нещо си“, не знаем за какво. Лидерът им вероятно се казва Рахман.

— Те ли стоят зад атаката на спирката?

— Има такава вероятност. И един човек, свързан с електрическата компания. Още не сме го идентифицирали. Не знам дали е мъж или жена.

— Какво всъщност се е случило, че не казват нищо? Бомба ли е било?

— Не. Някой е манипулирал мрежата.

Веждите на Брент изскочиха над архаичните очила.

— Мрежата? Електрическата? Виж ти! Това е по-лошо от експлозив. Мрежата е скрита бомба във всеки дом, във всеки офис. И всичко може да стане само с прещракване на няколко прекъсвача. Аз ритам камбаната, ти риташ камбаната и готово.

— Затова съм тук.

— Справедливост за нещо си… Някакви предположения каква е целта на играта?

— Не. Ислямисти, арийци, политически, местни, чужденци, екоактивисти. Нямаме представа.

— Откъде идва името? Превод ли е?

— Не. Подслушали са ги в интернет. Първо са чули „справедливост“, после и „за“. На английски. Има и други думи. Но не са могли да ги уловят.

— Те? — лицето на Брент се нагъна в усмивка и Делрей се запита дали хитрата лисица не се досеща, че Делрей е тук, защото новият свят на електрониката СИГНИТ го е сритал отзад. Мъжът попита тихо. — Някой да си е приписал заслугата?

— Още не.

— За такова нещо са необходими ясен план и сериозна работа. Има да се изплетат много нишки.

— Абсолютно вярно.

Мускулите по лицето на Брент заиграха и Делрей разбра, че той вече съпоставя фактите. Беше доволен да види това, но не издаде радостта си.

— Чух нещо по този въпрос — призна шепнешком Брант. — Някой обичал да си прави лоши шеги.

— Разкажи ми — каза Делрей, опитвайки се да скрие нетърпението си.

— Няма много за казване. Само приказки. И хора, които може би знаят повече. Но не мога да те свържа с тях.

— Би ли могло да е свързано с терористи?

— Не знам.

— Но не можеш да го отречеш?

— Не мога.

Делрей усети пристягане в гърдите. Работеше с информатори от години и винаги усещаше, когато напипаше нещо важно.

— Ако тази група или който и да е, продължи с ударите… може да пострадат много хора. И то лошо.

Уилям Брент издаде звук, сякаш гасеше свещ. Което трябваше да означава, че не дава пукната пара и всичко свързано с патриотизъм и справедливост за него е пълна глупост.

Уолстрийт трябва да си вземе урок…

Делрей кимна разбиращо. Преговорите продължаваха.

— Ще ти дам имена и адреси — увери го Брент. — Каквото открия, имаш го. Но работата върша аз.

За разлика от Джип, Делрей бе открил, още докато работеше с Брент, че той притежава някои от дарма добродетелите. Самоконтрол. И ако не чистота на духа, поне на тялото.

И най-важното — честна игра.

Делрей беше сигурен, че може да му се довери.

— Няма проблем. Ще преживея факта, че искаш да ме изместиш. Но няма да преживея забавянето.

— Ето нещо, за което ще трябва да си платиш. Бързите отговори.

— Което ни води до?

Той нямаше проблем с плащането. Предпочиташе бартерните сделки — намаляване на присъди, сделки с патрулиращи полицаи, отпадане на обвинения. Но парите също вършеха работа.

Плащаш много, получаваш много.

— Светът се променя, Фред — каза Брент.

„О, значи ще се пазарим“ — помисли си Делрей.

— Имаме добри възможности и не искам да ги изпуснем. Но какъв е проблемът? Къде според теб се крие винаги проблемът? В парите, разбира се.

— Колко? — попита делово Делрей.

— Сто хиляди. В аванс. Ще ти дам гаранции. Няма да съжаляваш.

Делрей сподави смеха си. Никога не бе плащал повече от пет хилядарки на информатор. Дори и тази кралска сума беше отпусната само веднъж за един тежък случай на корупция по доковете.

Сто хиляди долара? Ха!

— Това е невъзможно, Уилям — отсече, без да се усети, че човекът вероятно не е използвал името „Брент“ от години — това е повече от цялата торба с пари, заделена за информаторите. Повече от всички торби с пари за информатори в целия щат.

— Хмм…

Брент не каза нищо повече. Ако беше от другата страна на масата за преговори, Фред Делрей също щеше да постъпи така.

Той се наведе напред и плесна с кокалестите си ръце по бедрата.

— Дай ми минутка.

Стана и се отдалечи, разминавайки се с един скейтбордист, две смеещи се азиатски момичета и един мъж, който раздаваше листовки. Беше изненадващо бодър, с ясната мисъл, че според календара на маите светът така или иначе ще свърши през две хиляди и дванайсета. Спря до дарма дървото и се обади по телефона.

— Тъкър Макданиъл е на телефона — чу отривистия поздрав на шефа си.

— Здрасти. Фред се обажда.

— Да не си открил нещо? — попита го Макданиъл и Фред долови изненада в гласа му.

— Може би. Един мой човек. От миналото. Нищо конкретно. Но преди беше железен. Само че иска пари.

— Колко?

— Колко имаме?

Макданиъл замълча за момент.

— Не е много. Какво има да ни съобщи?

— Още нищо.

— Имена, адреси, действия, телефонни номера? Нещо, каквото и да е?

Като компютър, изписващ данни от някакво проучване.

— Не, Тъкър. Нищо още. Приеми го като инвестиция.

Най-после специалният агент изплю сумата:

— Бих могъл да уредя шест, най-много осем хиляди.

— Само толкова?

— По дяволите, колко иска тоя?

— В момента преговаряме.

— Дори и тази сума е много. Ще трябва да реорганизираме перата заради него. Ти ни изненада, Фред. Знаеш как е.

Нежеланието на Макданиъл да даде пари беше повече от очевидно. Сигурно бе прехвърлил всички средства в оперативната сметка на СИГНИТ и на своя Т и К отдел. И първата съкратена сметка, естествено, беше тази за работа с информатори.

— Започни с шест. Виж стоката. Ако си заслужава, може да отпуснем девет или десет. Но и това ни е пряко сили.

— Аз мисля, че от този храст ще излезе птиче, Тъкър.

— Добре де… искам да видя доказателства… Чакай малко… Виж, Фред, търсят ме от Т и К на другата линия. Трябва да затварям.

Делрей затвори телефона и остана загледан в дървото. До ушите му долетяха гласовете на преминаващите. „Тя беше много секси, но просто не ми се стори редно…“, „Не, от календара на маите е, но може да беше и Нострадамус…“, „Изобщо, загазил съм го…“, „Хей, виждали ли сте кучето ми?…“

Но в главата си чуваше единствено гласа на своя партньор: „Няма проблем, Фред. Аз ще го поема“. Беше го казал преди няколко години и бе поел задачата, определена по график за Фред.

После чу гласа на оглавяващия по онова време нюйоркския офис на Бюрото. Два дни по-късно го извика и му каза задавено, че партньорът му е сред загиналите при бомбения атентат над сградата на Федералното бюро в Оклахома Сити. Намерили го в конферентната зала, на стола, където по презумпция трябваше да седи Делрей.

В онзи момент той, удобно наместил се в друга конферентна зала с климатик на стотици километри от димящия кратер в Оклахома Сити, реши, че отсега нататък преследването на терористи и всякакви убийци на мъже, жени и деца щеше да стане негова основна задача, независимо от мотивите на убийците, независимо дали беше в името на някаква политическа, религиозна или социална идея.

Специалният агент го избута в ъгъла. Не прие сериозно тази работа. В главата на Фред се оформи план. Това, което се канеше да направи, нямаше за цел да реабилитира в очите на шефовете нито него, нито старите методи на работа.

Щеше да го направи, за да предотврати най-отвратителното престъпление в неговата собствена класация: убийството на невинни хора.

Той се върна при Уилям Брент, седна и каза спокойно:

— Добре. Сто хиляди.

Размениха си телефонните номера — и двата бяха с предплатени карти и без проблеми можеха да ги изхвърлят след ден-два. Делрей погледна часовника си и каза:

— Да се видим тази вечер. На Уошингтън Скуеър. Близо до правния колеж, при шахматните дъски.

— В девет добре ли е? — попита Брент.

— Нека да е девет и половина.

Делрей стана, придържайки се към установения ред, напусна парка сам и остави Уилям Брент да се преструва, че чете вестник или че размишлява над връзката на бряста с „Харе Кришна“.

Или над въпроса как най-добре да похарчи парите.

Информаторът беше забравен бързо, Делрей вече планираше как точно да постъпи, каква част от хамелеона да изиграе, накъде да гледа, как да лъже, убеждава и ласкае, за да получи достъп до парите на Бюрото. Знаеше, че ще успее; уменията му бяха изпробвани нееднократно през годините.

Но никога не си бе представял, че ще използва таланта си, за да открадне сто хиляди долара от собствените си работодатели — американското правителство и американския народ.