Джефри Дивър
Сенчеста зона (18)

17

Андрея Джесън усети неловкото положение, в което се оказа Сакс с неволната си нетактичност.

— Аз съм втората млада жена и единствената директорка тук, в една от най-големите електрически компании в тази страна. Въпреки че имам последната дума при назначаването на персонала, само една десета от служещите тук са жени. Същото е положението и в останалите електро компании в САЩ. Браншът ни е такъв.

Сакс тъкмо щеше да попита защо Джесън се е спряла на този бранш, когато изпълнителната директорка я изпревари:

— Баща ми работеше в този бизнес.

Това предизвика у нея желание да сподели, че и тя е станала детектив заради своя баща, патрулиращ полицай с дълъг трудов стаж из нюйоркските улици, но Сакс се въздържа.

Джесън беше слаба, с ъгловато лице и лек грим. Бръчиците по лицето й бяха съвсем фини, като малки лъчи, тръгващи от външните ъгли на очите и меките й устни. Иначе кожата й беше гладка и бяла. Явно не прекарваше много време на открито.

Джесън на свой ред огледа Сакс, после кимна към голямата маса за кафе, заобиколена от столове. Детективът седна, а тя грабна телефонната слушалка с думите:

— Извинете ме за момент.

Добре оформените й нокти без лак затракаха по бутоните.

Тя се обади на трима души и всичките разговори бяха свързани с атаката в подстанцията. Първият беше с някакъв адвокат, както предположи Сакс, вторият с „Връзки с обществеността“ или външна фирма за пиар. Най-много време отдели на третия разговор, очевидно искаше да се увери, че допълнителната охрана вече е разположена по всички подстанции и другите сгради на компанията. Нахвърляйки кратки бележки с позлатен молив в красивия си настолен бележник, тя говореше рязко и бързо, дори сливаше думите и изреченията, като не използва нито веднъж изрази като „мисля, че“ и „знаеш ли“. Докато чакаше президентът да приключи с инструкциите, Сакс огледа кабинета и се спря на голямото бюро от тиково дърво. Видя снимка на Джесън като момиче със семейството й. От наредените в единия ъгъл фотографии предположи, че жената има брат, по-млад от нея с няколко години. Двамата доста си приличаха, но той беше с кестенява коса, а тя — с руса. От по-новите снимки се виждаше, че момчето се е превърнало в красив и строен мъж във военна униформа. Бюрото й беше пълно с негови фотографии от различни места, явно често пътуваше. На много от тях беше с ръка върху раменете на красива жена, различна на всяка снимка.

Но нямаше нито една романтична фотография на самата Джесън.

Стените на кабинета бяха покрити с библиотечни рафтове и стари копия на фотографии, взети може би от някоя изложба на историята на електричеството. Под една от тях имаше надпис „Първата мрежа“ и показваше ниската част на Манхатън около Пърл Стрийт. Сакс видя и някакъв ръкопис с уголемен подпис под него. Най-отдолу пишеше „Томас А. Едисон“. Тя предположи, че е оригиналният подпис на великия учен.

Най-после Джесън затвори телефона, опря лакти на бюрото и се приведе напред; очите й бяха натъжени, но устните й — твърдо стиснати.

— Минаха седем часа от онзи… инцидент. Мислех че вече сте го пипнали. Но ако имахте заподозрян, предполагам, че щяхте да се обадите, не да ме посещавате лично.

— Права сте. Дойдох да ви задам няколко въпроса, възникнали в хода на следствието.

Отново преценяващ поглед.

— Вече говорих с кмета, губернатора и шефа на ФБР в Ню Йорк. Ох, и с Агенцията по национална сигурност. Очаквах да видя един от тях, а не полицейски служител.

Сакс прецени, че казаното нямаше за цел да я засегне, затова го подмина без коментар.

— Полицията отговаря за огледа на местопрестъплението. Моите въпроси са свързани с това.

— Това обяснява нещата — каза Джесън и чертите на лицето й омекнаха. — Ще ви призная като жена на жена, свикнала съм от самото начало да действам много предпазливо. Подозирах, че големите мъжаги няма да ме вземат насериозно — лека заговорническа усмивка. — Защото се случва. По-често, отколкото човек си мисли.

— Мога да си представя.

— Сигурна съм в това. Значи детектив, а?

— Да — отвърна Сакс, нетърпелива да премине към същинската част от посещението си. — Може ли вече да се заемем с въпросите?

— Разбира се.

Телефонът не спираше да звъни, но след инструкциите на Джесън към завърналата се зад бюрото в малката стаичка асистентка системата изписука само веднъж, после жената пое разговорите и стаята утихна.

— Преди всичко искам да попитам сменихте ли кода за достъп до софтуерната мрежа?

Джесън леко се смръщи.

— Естествено. Това беше първото, което направихме. От Националната не са ли ви информирали? Или вашите шефове?

„Никой не се сети“ — отбеляза си наум Сакс.

Джесън продължи:

— Сложихме и допълнителна защита. Хакерите вече не могат да ни пробият.

— Много вероятно е да не са хакери.

— Но тази сутрин Тъкър Макданиъл каза, че е било терористична атака. Макданиъл е специален агент от ФБР.

— Вече разполагаме с нова информация.

— Как иначе би могло да се случи това? Външен човек е разстроил подаването и шунтирал прекъсвачите в МХ-10, подстанцията на Петдесет и седма улица.

— Извинете, но ние сме сигурни, че е взел кодовете отвътре.

— Това е невъзможно. Трябва да са терористи.

— За съжаление това е единствената възможност и в тази връзка бих искала да ви задам няколко въпроса. Дори и да са терористи, за нас е ясно, че са използвали вътрешен човек. Един от нашите хора в „Компютърни престъпления“ разговаря с вашите специалисти. Той потвърди, че няма доказателства за атака на хакери.

Джесън забави отговора си. Очите й зашариха из бюрото. Настроението й изведнъж се промени. Заради новината, че има вътрешен човек? Или защото някой от компанията е говорил с полицията без нейно знание? Тя надраска набързо нещо в бележника и Сакс се запита дали не си напомня по-късно да скастри шефа на охраната на компютърната зала.

Амелия продължи:

— Забелязано е, че заподозреният е бил в униформа на „Алгонкуин“. Най-малкото, в тъмносиньо работно облекло, подобно на онова, което носят вашите работници.

— Заподозрян?

— Един мъж е бил забелязан в кафенето срещу подстанцията около часа на инцидента. Носел е лаптоп.

— Имате ли подробности за него?

— Бял мъж около четирийсетте. Нищо друго.

— Колкото до униформата, всеки може да си купи такава или да си ушие.

— Да, но има и още нещо. Използваният от него кабел, виновен за електрическата дъга, е марка „Бенингтън“. Какъвто вашата компания използва ежедневно.

— Да, знам. Повечето електро компании използват тази марка.

— Миналата седмица от един от складовете ви в Харлем са откраднати двайсет и пет метра кабел от тази марка, заедно с дванайсет сплит болта. Те се използват за разделяне…

— Знам за какво се използват — прекъсна я Джесън. Бръчките около очите й изведнъж се откроиха ясно.

— Крадецът е проникнал в склада ви с ключ. И е влязъл в тунела под подстанцията през една от шахтите за тръбите за парното.

— Искате да кажете, че не е използвал електронен ключ за входната врата? — засече я бързо Джесън.

— Не.

— За вас това не е ли доказателство, че не е наш служител?

— Както споменах, това е една от възможностите. Но има и друго.

Сакс й каза за откритите следи от гръцка храна, предполагаща връзка с този район.

Видимо удивена от подробната информация, изпълнителната директорка повтори смаяно:

— Тарама хайвер?

— Около централата ви има пет гръцки ресторанта и до всички може да се стигне пеша за няколко минути. И още двайсет и девет на разстояние десетина минути с кола. И понеже следата е съвсем прясна, логиката сочи, че е ваш служител или най-малкото е взел кодовете от ваш служител. Вероятно са се срещнали в един от ресторантите наблизо.

— О, моля ви се, такива ресторанти има из целия град.

— Нека да допуснем за момент, че кодовете са взети отвътре. Кой има достъп до тях? — попита Сакс. — Това наистина е изключително важно.

— Достъпът е ограничен и строго контролиран — отвърна бързо Джесън, сякаш я обвиняваха в небрежност. Изглежда, изречението беше предварително репетирано.

— Кой все пак?

— Аз. И пет-шест души от ръководния състав. Това сме. Но всеки един от тези хора работи от години за компанията, детектив. Не вярвам някой от тях да направи такова нещо. Звучи невероятно.

— Доколкото разбрах, вие пазите кодовете отделно от компютрите, нали?

Джесън примигна изненадано при тази информация.

— Да. Те са разположени на случаен принцип от нашия главен инспектор на контролния център. И се пазят в сейфа в съседна стая.

— Бих искала да ми дадете някакви имена и да попитате дали напоследък неоторизиран човек е имал достъп до онази стая.

Въпреки яростната съпротива срещу идеята извършителят да е вътрешен човек, Джесън отвърна:

— Ще извикам шефа на охраната ни. Той ще ви даде нужната информация.

— И искам имената на всички работници, ангажирани с поправка или преглед на тръбите за парното в района през последните няколко месеца.

Джесън вдигна телефона и нареди на асистентката си да извика в кабинета й двама от нейните служители. Тонът й беше учтив. Много хора с нейния пост биха изкрещели заповедите си в телефона, но Джесън запази добрия тон. За Сакс това беше сериозен знак за самообладание и твърдост на характера. Избухванията бяха характерни за слабите и несигурните. Докато разследваше, често се сблъскваше с подобно поведение.

Джесън затвори телефона и почти веднага се появи един от търсените служители. Сигурно кабинетът му беше до нейния. Мъжът беше нисък и набит човек, със сиви панталони и бяла риза.

— Какво ново, Анди?

— Няколко неща. Сядай — отвърна тя и се обърна към Сакс: — Това е Боб Кавано, директор на техническия отдел. Кавано, запознай се с детектив Сакс.

Двамата си стиснаха ръцете и той попита веднага:

— Някакви идеи? Заподозрени?

Преди Сакс да отговори, директорката каза безизразно:

— Мислят, че е вътрешен човек, Боб.

— Вътрешен?

— Така изглежда — кимна Амелия и обясни какво са открили досега. Кавано на свой ред се изуми, че в компанията може да се спотайва предател.

— Би ли могъл да се свържеш с хората по поддържане на парната инсталация и да разбереш кой е отговарял за поддръжката на тръбите в района на МХ-10 през последните няколко месеца? — попита го Джесън.

— Колко месеца?

— Два-три — уточни Сакс.

— Не съм сигурен, че пазим документацията, но ще проверя в тяхната централа.

Той набра някакъв номер, поиска нужната информация, после се върна към разговора си с двете жени.

— Сега ми се иска да поговорим малко по-обстойно за възможна връзка с терористична организация — продължи Амелия.

— Мислех, че обвинявате някой от нашите работници.

— Не е необичайно да се наема вътрешен човек за нуждите на терористичен акт.

— Може да прегледаме работниците ни, които изповядват исляма? — предложи Кавано.

— По-скоро си мислех за организации като тази отвън — каза Сакс. — Екотерористи.

Той сви рамене.

— Пресата критикува „Алгонкуин“, защото според тях не била достатъчно зелена — изрече го предпазливо, без да поглежда към Джесън. Явно темата често беше дискутирана и трудна и за двамата.

Джесън се обърна към Сакс:

— Имаме програма за производство на възобновяема енергия и работим върху нея. Но сме реалисти и не искаме да губим ценно време. Политиката изисква от нас да развеем знамето на възобновяемата енергия. Добре, но повечето хора дори не са чували за нея — махна пренебрежително с ръка тя.

Имайки предвид яростта, на която бяха способни защитниците на зелената енергия, Сакс я помоли да й разкаже малко повече за новите източници на енергия. Въпросът сякаш засегна болна тема.

— Хидрогенна енергия, биогориво, енергия от вятъра, слънчеви ферми, геотермална енергия, метан, генератори за океански вълни… Знаете ли какво количество произвеждат всички те? По-малко от три процента от цялата предвидена за консумация електроенергия в страната. Половината от енергията в Съединените щати се добива от въглища. „Алгонкуин“ използва природен газ — около двайсет процента. Ядрената енергия заема около деветнайсет процента. Водните централи — седем. Естествено, процентът на енергията от възобновяеми източници ще расте, но много, много бавно. През следващите сто години той ще си остане капка в чашата с енергиен сок, ако мога да цитирам себе си — президентът на компанията все повече се разпалваше. — Сумата на първоначалните разходи е сквернословна. Съоръженията за добиване на енергията са безумно скъпи и ненадеждни и понеже генераторите обикновено са разположени извън населените места, транспортирането също ще струва цяло състояние. Да вземем соларните системи. Нашето бъдеще, нали така говорят по вестниците? Знаете ли, че те са едни от най-големите консуматори на вода в енергийния бизнес? И къде ги строим? Там, където има най-много слънце и съответно, най-малко вода. Но ако го кажеш, медиите ще се нахвърлят върху теб. Вашингтон и Олбани също. Чухте ли, че онези сенатори ще дойдат в града за Деня на Земята?

— Не.

Джесън продължи:

— Те са в подкомисията по енергийни ресурси, работят с министъра на околната среда и с президента. Ще присъстват на организираното честване в Сентрал Парк във вторник вечерта по случай Деня на Земята. И какво мислите, че ще правят там? Ще ни критикуват. Няма да споменат директно името „Алгонкуин“, но съм сигурна, че някой ще ни посочи с пръст. Нашите комини се виждат от парка. Бас държа, че точно заради това са издигнали сцената на онова място… Ето, това е моето мнение по въпроса. Мислите ли, че то е достатъчно основание да превърнат „Алгонкуин“ в мишена? Аз лично се съмнявам. Ако става дума за разни политически или религиозни организации, повели война срещу американската инфраструктура — да. Но не и екология.

Кавано се съгласи:

— Екотерористи, казвате. Доколкото си спомням, никога не сме имали подобен проблем. А аз съм тук от трийсет години. Работя за компанията още когато тук управляваше бащата на Анди. Тогава горяхме въглища и всеки ден очаквахме саботаж от „Грийнпийс“ или от радикалите. Но не е имало нищо подобно.

— Така е — кимна Анди. — Ограничиха се само с протести и митинги.

Кавано се усмихна накриво:

— И изобщо не виждат ирония във факта, че всяка сутрин половината от тях се качват от „Ню Енерджи Експо“ в центъра и пристигат да протестират тук с метрото, което се движи с доставена от „Алгонкуин“ енергия. И че предишната вечер са правили плакати на светлина, доставена от нас. Оставете иронията настрана, това си е чисто лицемерие.

— Не можем да изключим вероятността от еко тероризъм, докато не научим нещо повече за престъпника — вдигна рамене Сакс. — Чували ли сте нещо за организация, чието име започва с думите „Справедливост за…“?

— За какво — обърка се Кавано.

— Не знаем.

— Аз не съм чувала — отвърна Джесън.

Кавано също не бе чувал, но обеща да провери в регионалните офиси на „Алгонкуин“ и да види дали те не знаят нещо.

Телефонът му звънна, той отговори и след малко вдигна поглед към Анди Джесън. Изслуша мълчаливо информацията, затвори и докладва:

— Не са изпращани хора по шахтите за тръбите повече от една година. Тези линии вече не се употребяват.

— Добре — кимна Сакс, но новината я обезкуражи.

— Ако нямате повече въпроси към мен, ще отида в кабинета си, за да разпитам из регионалните офиси — каза Кавано.

След излизането му на вратата се появи висок афроамериканец — вторият от извиканите по телефона — и Джесън му кимна да седне. После ги представи един на друг. Шефът на охраната Бърнард Уол беше единственият чернокож без син комбинезон в централата, осъзна Сакс. Снажният мъж беше облечен с черен костюм, бяла риза с колосана яка и червена вратовръзка. Главата му беше обръсната и голото му теме блестеше на светлината на лампата. Сакс вдигна поглед към тавана и забеляза, че електрическата крушка е само една. Икономии ли правеха? Или предвид анти екологичната позиция на президента на компанията Джесън бе решила, че намаленото потребление на електрическа енергия ще е предимство за имиджа на „Алгонкуин“? Уол подаде ръка на Сакс и хвърли поглед към издатината на бедрото й, където беше нейният глок. Професионалистите в органите на реда нямаше да проявят интерес към оръжието й, за тях то беше просто част от екипировката, като мобилния телефон или химикалката. Само аматьорите в бранша се прехласваха по оръжията и тя си отбеляза този факт.

Анди Джесън го запозна с искането на Сакс и му поиска имената на хората, имащи достъп до кодовете за мрежата.

— Кодовете ли? Ами знаят ги само шепа хора. И са все директори. Би било прекалено очевидно… Сигурни ли сте, че не е работа на хакери? Сега хлапетата се раждат научени.

— Деветдесет и девет процента сме сигурни — отвърна Сакс.

Уол извади телефона и натовари асистента си със задачата. Прекъсна връзката и каза:

— Очаквах да ми дадете име на терористична организация. Но вие смятате, че е вътрешен човек.

— Или е работа изцяло на вътрешен човек, или някой отвътре им е помогнал. Но искахме да проверим и за евентуални заплахи от еко терористи.

— Не и през тези четири години, откакто управлявам аз. Имали сме само протести — отвърна Джесън и кимна към прозореца.

— Чували ли сте за група с име „Справедливост за нещо си“? Нещо, свързано с околната среда?

— Не, госпожо — отвърна Уол. Тонът му беше съвсем спокоен.

Сакс продължи:

— Напоследък да сте имали проблеми с наскоро уволнени служители? Оплаквания срещу компанията от тяхна страна?

— От компанията? — вдигна възмутено вежди Уол. — Опитаха се да вдигнат във въздуха градски автобус, детектив. Това няма нищо общо с компанията.

— Акциите ни са паднали с осем процента, Бърни — напомни му Джесън.

— О, да. Не се бях замислял за това. Да, има няколко недоволни. Ще ви направя списък.

— Искам и имената на служителите с психически и нервни разстройства, онези, влезли в пререкания с мениджърите, изобщо — всяка проява на нестабилно поведение.

— Охраната не записва имената им, ако конфликтът е без последствия и хората не представляват заплаха за другите и за себе си. В момента не мога да се сетя за конкретен случай. Но ще се свържа с „Човешки ресурси“ и здравната служба. Някои данни са поверителни, но ще ви предоставя имената. Може да започнете от там.

— Благодаря. Сега да поговорим за друго. Ние смятаме, че кабелът и болтовете са откраднати от склада на „Алгонкуин“, онзи на Сто и деветнайсета улица.

— Спомням си случая — направи гримаса Уол. — Направихме разследване, но щетите бяха само за няколкостотин долара, а нямаше никакви следи.

— Кой би могъл да има ключове от склада?

— Те са стандартни. Всички полеви работници имат такива комплекти. В района са деветстотин души. Плюс диспечерите.

— Имате ли уволнени или заподозрени в кражба?

Той хвърли поглед към Джесън, за да разбере кой ще отговори на въпроса, и получи ясно послание, че ще е той.

— Не, поне не знаем за подобни прояви — телефонът му изписука и той погледна дисплея. Извини се за прекъсването и отговори: — Уол на телефона.

Сакс се взря в лицето му. Явно новините не бяха добри. Той вдигна поглед към едната, после към другата и затвори телефона. Прокашля се и заговори с приятния си баритон, но без обичайното спокойствие:

— Възможно е… не съм сигурен… но е вероятно да имаме пробив в охраната.

— Какво?! — извика Джесън. Лицето й пламна.

— Някой е проникнал в Изток-9 — той обърна поглед към Сакс. — Това е крилото, където се намират стаите на контролния център и секретният архив.

— И? — попитаха двете жени едновременно.

— Между контролния център и архива има врата. По принцип се затваря сама, но записът от заключващата система показва, че преди два дни е останала отворена за около два часа. Причината може да е неизправност на механизма. Или е била блокирана.

— Два часа? Без наблюдение?

— Да, госпожо — отвърна през зъби той, потърка блестящия си от пот скалп и продължи: — Но все пак това не означава, че всеки външен би могъл да влезе там. Не е имало нарушение по коридорите.

— Какво показват записите от охранителните камери? — попита Сакс.

— Там няма камери.

— Някой пази ли пред вратата?

— Не. Коридорът е празен. Дори не е в схемата за охрана.

— Колко души биха могли да влязат там?

— Всички, които имат достъп до Изток-9 през Изток-11.

— Колко души са?

— Много — призна той и сведе поглед.

Новината беше отчайваща, но Сакс не бе очаквала друго.

— Бихте ли ми изготвили списък с всички, имали достъп до онези стаи през съответния ден?

Уол набра някакъв номер и проведе друг телефонен разговор. Джесън също грабна слушалката на стационарния телефон и вдигна всички на крак, за да установят кой е проникнал в стаята. Няколко минути по-късно едно младо момиче с разкошна златиста блуза и буйна коса пристъпи срамежливо прага на кабинета. Погледна към Анди Джесън и подаде някакви документи на Уол.

— Ето исканите списъци, Бърни. Прибавила съм и онзи от „Човешки ресурси“.

После побърза да се обърне и напусна леговището на лъва.

Сакс се вгледа изпитателно в Уол, докато той прехвърляше списъците. Задачата не му бе отнела много време, но резултатите явно не бяха добри. Той вдигна глава и им съобщи, че през въпросния ден до стаята са имали достъп четирийсет и шест души.

— Четирийсет и шест? Боже мой! — изпъшка Джесън и побърза да обърне поглед към прозореца.

— Добре. Сега трябва да разберем кой от тях — Сакс посочи към списъка — има алиби и кой притежава нужните умения да проникне в компютъра и да свърже кабела с мрежата в подстанцията.

Джесън се загледа в празния екран на компютъра пред себе си.

— Аз не съм технически експерт. От баща си съм наследила умението да правя бизнес в електрическата индустрия — производство, пренос и пласмент… — тя се замисли за момент, после продължи: — Но знам кой може да ни помогне.

Проведе още един телефонен разговор и съобщи:

— Ще изчакаме няколко минути. Кабинетът му е от другата страна на Фурната.

— Фурната…

— Турбинната зала — обясни тя и посочи през прозореца към онази част на сградата, където се издигаха комините. — Там произвеждаме парата за електрическата енергия.

Уол прегледа по-краткия списък.

— Това са служителите с наказания и други проблеми през последните шест месеца. Няколко с ментални заболявания, няколко провалили се на тестовете за наркотици и трети, хванати да пият на работа.

— Само осем — отбеляза Джесън.

Имаше ли гордост в гласа й?

Сакс сравни двата списъка. Нито едно от имената в по-късия — проблемните служители — нямаше достъп до компютърните кодове. Поредното разочарование. Тайничко се бе надявала да си струва усилието.

Джесън благодари на Уол.

— Детектив, ако мога да помогна с още нещо, ми се обадете.

Сакс кимна и също благодари на завеждащия охраната. Той излезе и тя се обърна към Джесън:

— Искам копия от досиетата им. На всички от списъка. Ако правите профили, искам и тях. Автобиографии… всичко.

— Ще го уредим.

Джесън помоли асистентката си да направи копие на списъка и да добави за всеки исканата информация.

След малко в кабинета влезе, леко запъхтян, друг служител. Около четирийсет и пет годишен, прецени Сакс. Лицето му беше бледо, косата — кестенява, тук-там прошарена. Отговаряше идеално на определението „сладур“. Имаше нещо хлапашко в него. Искрящи очи, вдигнати вежди, подвижен. Ръкавите на измачканата раирана риза бяха навити до лактите. По панталоните му имаше трохи.

— Детектив Сакс — представи го Джесън, — това е Чарли Сомърс, директор „Специални проекти“.

Мъжът се ръкува със Сакс.

Президентът на компанията погледна часовника си, стана, избра едно сако от голям гардероб с дрехи и го облече. Сакс се запита дали може да заспи тази нощ. Джесън махна невидима прашинка или влакънце от рамото си и каза:

— Аз трябва да се срещна с нашата фирма за пиар, после съм на пресконференция. Чарлз, би ли завел детектив Сакс в твоя кабинет? Тя иска да ти зададе няколко въпроса. Помогни й, с каквото можеш.

— Разбира се, с удоволствие.

Джесън се загледа през прозореца към своите владения — масивната сграда, огромните стълбове на далекопроводите, кабелите. На фона на бързата Ийст Ривър в далечината тя напомни на Сакс за капитан на огромен кораб. Забеляза, че жената търка вманиачено показалец в палец — сигурен признак за стрес, разпознат на мига, защото тя самата го правеше често.

— Детектив Сакс, колко метра кабел е използван за атаката? — попита тя.

Амелия й каза.

Джесън кимна и продължи да гледа през прозореца.

— Значи има достатъчно за пет-шест удара. Ако не го спрем.

Явно не очакваше отговор. Думите й не бяха адресирани към никого в стаята.