Джефри Дивър
Сенчеста зона (16)

15

След като почисти ръкавиците с ролера за събиране на косми и получи одобрителен поглед от Райм, младият полицай вдигна вратата, заедно с все още прикрепената към нея рамка. И двете бяха боядисани в тъмносиво.

Сакс беше права. Тя наистина беше тясна. Нямаше начин извършителят да не е оставил нещо от себе си, докато е влизал в подстанцията.

Вратата се отваряше с четири малки резета от двете страни. Беше трудно човек да ги отвори с ръкавици, затова се надяваха да е използвал голи ръце. На тази мисъл навеждаше и фактът, че се е готвел да взриви вратата с бомбата при батерията, за да унищожи уликите.

По принцип пръстовите отпечатъци се деляха на три вида: видими (от рода на кървав палец върху бяла стена), релефни (оставени върху гъвкави материали, като пластичен експлозив) и латентни (невидими за невъоръжено око). Имаше десетки начини да се вземат невидими отпечатъци, но един от най-добрите, особено при метални повърхности, беше с купено от магазина „Моментно лепило“, цианоакрилат. Обектът се затваряше херметически с лепилото и се нагряваше, докато цианоакрилатът премине в газообразно състояние. Изпаренията се свързваха с всички оставени от пръстите субстанции — млечни и аминокиселини, глюкоза, калий, карбон триоксид — и тези реакции правеха отпечатъка видим.

Процесът беше истинска магия, сваляше напълно невидими отпечатъци.

Но не и в този случай.

— Нищо — измърмори разочаровано Пуласки, оглеждайки вратата с лупа. — Само петна от ръкавици.

— Не се учудвам. Досега доказа, че е изключително предпазлив. Добре, опитайте да намерите нещо от вътрешната страна на рамката, където прави контакт с вратата.

Пуласки изпълни задачата. Взе натривка от цялата повърхност с помощта на мека четка и листове вестникарска хартия. После отиде до работната маса с намереното — почти нищо, по думите на Райм — постави всичко в отделни найлонови торбички и ги занесе на Купър за анализ.

Телефонът на Селито звънна, той отговори и след секунда каза:

— Чакай, ще те пусна на говорителя.

— Здравейте — долетя до тях мъжки глас.

Райм вдигна поглед към Селито и попита:

— Кой е?

— Шарнек.

Компютърният специалист.

— Имаш ли нещо за нас, Родни?

От микрофона се разнесе тиха рок музика.

— Мога да ви гарантирам почти сто процента, че който и да си е играл със сървъра на „Алгонкуин“, е разполагал с кодовете. Всъщност го гарантирам. Първо, не открихме никакви доказателства, че някой се е опитвал да проникне незаконно. Няма никакви следи. Нито от руткит, нито от подозрителни драйвъри или ядрени модули…

— Премини на заключението, ако нямаш нищо против.

— Добре, исках да кажа, че проверихме всеки портал… — въздишката на Райм го разколеба. — В заключение, било е работа на вътрешен човек…

— Което означава? — изръмжа Райм.

— Проникнали са в компютъра не от сграда на „Алгонкуин“.

— Това го знаем.

— Но извършителят е трябвало да вземе кодовете от централния офис в Куинс. Лично или чрез сътрудник. Кодовете се пазят на хартиен носител и на случаен кодов генератор, изолиран от мрежата.

— Значи — обобщи криминологът за всеки случай, — няма външни хакери, местни или международни?

— Най-вероятно не. Не, наистина, Линкълн. Няма руткит…

— Ясно, Родни. Разбра ли как е осъществил интернет връзка от кафенето отсреща?

— Осъществил е клетъчна връзка чрез USB-вход. Чрез пълномощие от Европа.

Райм беше достатъчно грамотен технически, за да разбере, че отговорът на въпроса му е отрицателен.

— Благодаря, Родни. Все се канех да те питам как работиш при тази музика?

Мъжът отсреща се изкиска.

— Обади се, ако имаш нужда от още нещо.

Безмилостното думкане на барабани изчезна с прекъсването на връзката.

Купър също говореше по телефона. Затвори и обясни:

— Открих връзка в централната лаборатория в Куинс. Жената е завършила геология. Знае много за институтите с постоянни изложби за посетители. Сега проверява вулканичната прах и лавата.

Пуласки се надвеси над металната врата и присви очи.

— Мисля, че открих нещо.

Той посочи един участък от вратата близо до горното резе.

— Изглежда го е забърсал — грабна лупата и огледа отново. — Виждам метален ръб. Остър. Мисля, че се е порязал и е пуснал малко кръв.

— Наистина ли? — оживи се Райм. От всички улики нямаше по-важно доказателство от ДНК на местопрестъплението.

— Но ако го е почистил, може да не е останало нищо — усъмни се Селито.

Преди Райм да отговори, Пуласки, все още надвесен над находката си, отвърна замислено:

— С какво би могъл да го изтрие? С плюнка? Тя е добра, колкото и кръвта.

Такова беше заключението и на Райм.

— Звънете на АСИ.

„Алтернативни светлинни източници“ можеха да открият всякакви телесни източници, като следи от слюнка, семенна течност, кръв и пот, всички съдържащи ДНК.

Правоохранителните органи вече взимаха задължителни проби за ДНК от заподозрените при определен тип престъпления — например сексуални — а много от тях правеха и нещо повече. Вкарваха данните в комбинираната ДНК индекс система КОДИС и ако техният заподозрян е пристъпвал закона и друг път, го откриваха в базата.

Пуласки сложи специални очила и продължи да оглежда вратата там, където се опираше в рамката. Видя тънка жълтеникава ивица.

— Да, сър — извика той, — открих нещо. Не е много.

— Новобранец, знаеш ли колко клетки има в човешкия организъм?

— Ами… не.

— Над три трилиона.

— Това е доста…

— А знаеш ли колко са необходими, за да се извлече ДНК?

— В твоята книга пише хиляда.

Райм вдигна вежди и го погледна одобрително.

— Впечатляващо — после додаде: — Мислиш ли, че петното съдържа хиляда клетки?

— Вероятно.

— Не вероятно, а сигурно. Сакс, ето че твоето морско пътешествие не е било напразно. Ако бяхме оставили вратата на мястото й, батерията щеше да гръмне и следите щяха да хвръкнат във въздуха. Мел, покажи му как да събере пробата.

Пуласки предостави трудната задача на специалиста.

— ПВР? — погледна го с надежда Райм. — Или няма да стане?

В криминологията стандартният метод за ДНК тест беше полимеразно верижната реакция — най-бърз и най-надежден, с най-висока прецизност на резултатите. Чрез този метод можеше също да се определи полът на човека, от когото е взета пробата. Не изискваше голямо количество материал, но трябваше да е чист и качествен. Ако водата или топлината в подстанцията го бяха повредили, трябваше да използват друг, митохондриален ДНК метод. При него се изискваше повече време.

— Мисля, че ще успеем.

Купър събра ДНК пробата и се обади в лабораторията да дойдат да я вземат.

— Знам, възможно най-бързо — обърна се към Райм точно когато криминологът си отваряше устата да каже същото.

— И не щади средства.

— Надвишаваш бюджета, Райм — избухна Селито.

— Ще ти направя отбивка от хонорара си, Лон. Браво, Пуласки, свърши добра работа.

— Благодаря, аз…

Но Райм бе приключил с комплиментите за днес, затова го прекъсна и се обърна към Купър:

— Мел, какво ще кажеш за следата от вътрешната страна на вратата? Между другото, не знам защо имам чувството, че не напредваме много бързо.

Купър взе проби от съответното място, едни от тях сложи пред камерата, други разгледа под микроскопа.

— Нищо съвпадащо с досегашните проби, освен това — показа той на екрана.

Беше малка розова точица.

— Мини го през хроматографа — нареди Райм.

След няколко минути Мел вече четеше резултатите от газовия хроматограф, комбиниран с мас спектрометър.

— Имаме киселинност на рН… около две… лимонова киселина и захароза. После… най-добре да го подам на екрана.

Появи се следното:

кверцетин 3-0-рутинозид-7-0-глюкозид и хризоериол 6,8-ди-С-глюкозид (стеларин 2).

— Добре — каза нетърпеливо Райм. — Плодов сок. С това рН, най-вероятно лимонов.

Пуласки не можа да сдържи смеха си.

— Откъде знаете това? Извинявай, откъде го знаеш?

— Запомни, новобранец, от една работа получаваш толкова, колкото вложиш в нея. Научи си уроците, момче.

После отново се обърна към Купър:

— Имаме още някаква растителна мазнина — продължи специалистът, — много сол и някаква съставка, но ми се изплъзва.

— От какво е направена?

— Богата на протеини. Аминокиселините са аргинин, хистидин, изолевцин, лизин и метионин. Има също и много липиди — предимно холестерол и лецитин. После… витамин A, витамини B2, B6, B12, ниацин, пантотенова киселина и фолиева киселина. Голямо количество калций, магнезий, фосфор и калий.

— Звучи вкусно — отбеляза Райм.

Купър кимна.

— Да, това със сигурност е храна. Но каква?

Въпреки че вкусовите му усещания останаха непроменени след инцидента, за Райм храната беше най-вече гориво и той не изпитваше особено удоволствие от нея, за разлика от уискито.

— Том?

Отговор не последва. Той пое дълбоко въздух, готов да извика, но преди да го направи, болногледачът подаде глава през вратата.

— Как си? Всичко наред ли е?

— Защо непрекъснато ме питаш?

— Какво искаш?

— Лимонов сок, олио, яйца.

— Гладен ли си?

— Не, не. Къде могат да се открият тези съставки?

— В майонезата.

— Райм вдигна поглед към Купър, но специалистът поклати глава.

— Не. Зърнесто е и е леко розово.

Болногледачът се замисли.

— Тогава бих помислил за тарама.

— Какво? Това ресторант ли е?

Том се засмя.

— Това е гръцко предястие. За мазане.

— Аха, хайвер. Яде се с хляб, нали? — попита Сакс.

Том се обърна към нея:

— Да, хайвер е, но от треска, а не от есетра. Затова не го наричат хайвер.

Райм кимна и заключи:

— Ясно, рибешки яйца. Често ли се среща?

— В гръцките ресторанти, бакалиите и деликатесните магазини.

— Има ли район, където е по-разпространен? Например в гръцкия квартал?

— Куинс — обади се неочаквано Пуласки. Той живееше в градчето и бе запознат с предлаганите деликатеси. — В квартал „Астория“. Там има много гръцки ресторанти.

— Може ли вече да си гледам работата? — попита Том.

— Да, да, да…

— Благодаря, Том — усмихна му се Сакс.

Том махна с ръка и изчезна.

— Дали това не означава, че за следващата си атака е избрал място някъде в Куинс? — попита Селито.

Райм сви рамене, един от малкото жестове, на които все още беше способен, и се замисли. Извършителят трябваше да огледа и да подготви района за следващата си атака, това беше истина. Но според него работата беше друга.

Сакс долови посоката на мислите му.

— Мислиш, че централният офис на „Алгонкуин“ е в квартал „Астория“, нали?

— Да. Намерените улики също говорят, че това е работа на вътрешен човек… — после вдигна глава и попита: — Кой стои на президентския стол на компанията?

Рон Пуласки съобщи, че при разговора си с момчетата от „Алгонкуин“ пред подстанцията станало дума за техния президент и изпълнителен директор.

— Името му е Джесън. Анди Джесън. Всички като че ли се страхуват от него.

Райм задържа за момент поглед върху белите дъски, после каза:

— Сакс, искаш ли да разходиш малко новите гуми на колата си?

— Само кажи — усмихна се тя и веднага се свърза със заместника на изпълнителния директор. Назначи си среща след половин час.

Мобилният телефон на Селито звънна. Той го извади от джоба си и погледна номера. „Алгонкуин“. Веднага натисна бутона.

— Детектив Селито слуша.

Райм видя, че лицето му застина, докато слушаше. После каза:

— Сигурни ли сте? Добре. Кой би могъл да има достъп… Благодаря — прекъсна връзката и процеди през зъби: — Копеле гадно!

— Кой? Какво става?

— Беше директорът по снабдяването. Каза, че миналата седмица в един от складовете на „Алгонкуин“ в Харлем е станала кражба. На Сто и единайсета улица. Смятат, че е вътрешен човек, защото не е имало взлом. Влезли са с ключ.

— И е задигнал оттам кабела, нали? — попита Райм.

Селито кимна.

— И онези сплит болтове.

Но Райм видя и друго послание в кръглото лице на детектива.

— Колко? — попита шепнешком. — Колко жица е откраднал?

— Двайсет и два метра и половина и една дузина болтове. Приказките на Макданиъл за „необичайност“ и за единичен удар са чисти глупости! Този изрод ще продължава да го прави.

Място на престъплението: подстанция на „Алгонкуин“ „Манхатън 10“, Западна петдесет и седма улица

• Жертва (починала): Луис Мартин, помощник-управител в музикален магазин

• Няма пръстови отпечатъци по повърхностите

• Шрапнел от разтопен метал като резултат от електрическата дъга

• Многожичен изолиран алуминиев кабел

— произведен в завод за електроматериали „Бенингтън“; АМ-МВ, издържа до 60 000 волта

— срязан ръчно с ножовка, нов лист, счупен зъб

• Два сплит болта с двусантиметрови отвори в тях

— неустановен източник

• Отчетливи следи от инструменти по болтовете

• Болтове с диаметър шест милиметра за прикрепване на кабела към металния пилон на знака на автобусната спирка

— неизвестен източник

• Следи от обувки

— „Албъртсън-Фенуик“, модел Е-20, за работа с електричество, размер 11

• Срязана решетка, за да се открие достъп до тунел към подстанцията, ясни знаци от резач за болтове

• Метална врата от сутерена с рамка

— взет материал за ДНК анализ. Изпратен в лабораторията

— гръцка храна — тарама хайвер

• Косъм от руса коса, дължина два сантиметра и половина. Естествена, от човек под петдесет години; открит в кафене на улицата срещу подстанцията

— изпратен за токсико-химичен анализ

• Следи от минерали: вулканична прах

— не се намира в почвата около Ню Йорк

— изложби, музеи, институти по геология?

• Проникването в софтуера на контролния център на „Алгонкуин“ е станало с вътрешни кодове; не са замесени хакери отвън

…

Профил на извършителя

• Мъж

• Около четирийсетте

• Вероятно бял

• Възможно е да носи очила и шапка

• Тъмносин работен комбинезон, подобен на работното облекло на служителите в „Алгонкуин“

• Познава отлично електрическата система

• Отпечатък от обувката; не предполага нарушено телосложение и походка

• Голяма вероятност извършителят да е същият, откраднал 25 метра кабел и 12 болта от склада на „Алгонкуин“. Планирал ли е други атаки? Проникването в помещението е станало с ключ

• Вероятност да работи в „Алгонкуин“ или да има контакт с вътрешен човек

• Връзка с терористични организации? Със „Справедливост за (неизвестно)“? Терористична група? Включен ли е човек с име Рахман? Неизяснено движение на парични средства, оживление сред определени кръгове и слухове за нещо „голямо“