Джефри Дивър
Сенчеста зона (14)

13

Бяха изминали пет часа след атаката и напрежението в дома на Райм се бе покачило драстично. Нито една от следите не водеше до съкровището.

— Кабелът — изръмжа нервно Райм. — Откъде идва?

Купър намести за пореден път очилата на носа си. Ръкавиците бяха сложени, но преди да докосне уликата, първо ги изчетка с ролер за събиране на животински косми и тогава отвори плика. След като веднъж при анализ на веществените доказателства за един случай на щатската полиция в Ню Джърси екипът му откри няколко влакънца не от заподозрения, а от вътрешния джоб на сакото на разследващия детектив, Райм следеше зорко хората му да спазват тази манипулация. Онзи детектив беше извадил ръкавиците си от вътрешния джоб, а с тях и влакната. Гледал в един известен телевизионен сериал, че ченгето прави така и жестът му бе харесал. Следите бяха съвсем слаби, но работата на криминалистите не беше само да открият доказателствата и да ги анализират, трябваше да се убедят, че са чисти и неоспорими, за да издържат на острите нападки на адвокатите на защитата и в крайна сметка да тикнат лошите в затвора.

След онзи позорен случай в Ню Джърси Райм настояваше хората му да използват или току-що разпечатани ръкавици, или да ги изчеткат внимателно.

Купър сряза найлона с хирургическа ножица и огледа кабела. Беше дълъг около четири метра и половина и в по-голямата си част беше покрит с черна изолация. Вътре имаше не една, а много сребристи жички. В единия край се виждаше обгоряла медна пластина. Към другия край бяха прикрепени два големи медни болта с дупка в средата.

— Разбрах от момчетата от „Алгонкуин“, че ги наричат сплит болтове — каза Сакс. — Служат за разделяне на кабели. С тях е прикачил кабела към главната линия.

Тя обясни как е окачил пластината — наричаха я шина, както й бяха казали електротехниците — към висящия през прозореца край. Беше я прикрепил към кабела с два осеммилиметрови болта. Дъгата се бе получила между шината и най-близкия заземен източник — железния пилон на знака.

Райм се загледа в палеца на Сакс. Беше грапав, зачервен, със засъхнала по него кръв. Докато говореше, не спираше да го чопли, да гризе ноктите си и да се почесва по главата. Напрежението й идваше в повече, като напрежението в линията на онази подстанция на Петдесет и седма. Той видя как задълба с нокът в палеца, после, сякаш за да принуди пръста си да спре, сложи ръкавици.

Лон Селито се свърза с полицаите, изпратени да потърсят свидетели. Райм му хвърли въпросителен поглед, но детективът направи гримаса — по-грозна от онази, която обикновено изкривяваше лицето му. Беше ясно, че усилията на момчетата са били напразни. Райм отново се загледа в кабела.

— Придвижи камерата нагоре, Мел — нареди той. — И по-бавно.

Специалистът придвижи бавно ръчната камера от единия до другия край на кабела, обърна го и отново го проследи. Видяното от камерата изплува на високочестотния екран пред Райм. Той изследва внимателно всеки сантиметър.

— Завод за електропроводи „Бенингтън“, Южно Чикаго, Илинойс — измърмори. — Модел АМ-МВ-60, калибър нула, номинал 60 000 волта.

Пуласки се засмя.

— Откъде знаеш това, Линкълн? Да нямаш диплома и за жичкаджия?

— Написано е отстрани, новобранец.

— О! Не забелязах.

— Очевидно. Нашият човек е искал да отреже точно такава дължина. Какво мислиш, Мел? Според мен не е срязано на ръка.

— Съгласен съм с теб — Купър взе лупата, наведе се над края, който е бил свързан за електрическата мрежа посредством сплит болтовете, и го огледа. После насочи камерата към отрязаните краища. — Амелия?

Личният домашен механик на Райм също изследва срезовете.

— Ръчна ножовка — предположи тя.

Оказа се, че сплит болтовете бяха уникални за електро индустрията, но се използваха на много други места. Болтовете, с които кабелът беше прикрепен към железния пилон на спирката, бяха съвсем обикновени.

— Хайде да започнем със списъците — предложи Райм.

Пуласки бутна напред стоящите в ъгъла на помещението бели дъски. Сакс написа на една от тях:

„Местопрестъпление: Подстанция «Алгонкуин» «Манхатън 10», Западна петдесет и седма улица“

Другата дъска беше определена за профила на извършителя. Тя попълни и двете с откритото до този момент.

— От подстанцията ли е взел кабела? — попита Райм.

— Не. Там нямаше никакви кабели — отвърна младият полицай.

— Тогава разберете откъде се е снабдил. Звънете на „Бенингтън“.

— Разбрано.

— Добре — кимна Райм и продължи: — Имаме метални съоръжения и апаратура. Това предполага следи от инструменти. Ножовката. Да огледаме отблизо кабела.

Купър включи свързания с компютъра микроскоп за големи предмети и огледа срязания край като използва леко увеличение.

— Ножът е бил нов. Много остър.

Райм погледна със завист ръцете на специалиста, който нагласяваше сръчно фокуса и боравеше с микроскопа, но побърза да се върне към екрана.

— Да, нов е, но има счупен зъб.

— Близо до дръжката.

— Точно така.

Преди да отрежат нещо, хората обикновено поставяха три или четири пъти острието върху подготвения за рязане предмет. Ако той беше от мек алуминий, както беше в случая, счупените и изкривените зъбци, както и другите уникални за инструмента характеристики, се откриваха веднага и това помагаше използваните по време на престъплението инструменти да се свържат лесно с намерените у извършителя.

— Сега сплит болтовете.

Купър откри ясни драскотини по всички болтове и предположи, че са оставени от гаечния ключ на извършителя.

— Обичам месинга! — въздъхна доволно Райм. — Явно е работил с често използвани инструменти. Все повече ми прилича на вътрешен човек.

Селито приключи разговора си и се върна при тях.

— Нищо. Някой видял някого в син работен комбинезон. Но било около час след взрива. Когато целият шибан квартал е бил пълен с хора на „Алгонкуин“, облечени в шибани сини работни облекла.

— Ти какво откри, новобранец? — изгърмя гласът на Райм. — Искам да знам откъде се е снабдил с кабела.

— Чакам да ме свържат.

— Кажи им, че си ченге.

— Казах им.

— Кажи им, че си шефът. Голямата клечка.

— Аз…

Но Райм вече мислеше за друго: железните пръчки на решетката в тунела.

— Как ги е срязал, Мел?

Внимателният оглед им разкри, че тук не беше използвана ножовка, а резач за болтове.

Купър изследва срязаните краища под микроскопа, нагласи цифровия фотоапарат и направи снимки. Прехвърли ги на централния компютър и ги разположи една до друга на екрана.

— Някакви характерни следи? — попита Райм. Както при счупения зъбец на ножовката и драскотините по болтовете и нитовете, всяка необичайна следа върху резача би помогнала да свържат собственика на инструментите с престъплението.

— Какво ще кажеш за това? — посочи Купър към екрана.

На някои от пръчките имаше следа във формата на полумесец приблизително в една и съща позиция.

— Това може да свърши работа.

Пуласки се напрегна и се приготви да записва, докато чакаше някой от „Бенингтън“ да вдигне телефона и да говори с „голямата клечка“ от нюйоркската полиция.

Най-после му обърнаха внимание, той проведе кратък разговор и затвори.

— Какво става с кабела, Пуласки? — ревна Райм.

— Първо, този кабел се среща много често. Те…

— Как често?

— Те продават всяка година милиони метри от него. Използва се за пренасяне на електричество със среден волтаж.

— Шейсет хиляди волта среден волтаж ли е?

— Предполагам, че да. Освен това може да се купи от всеки магазин за електрочасти, но от завода ми казаха, че „Алгонкуин“ го купува в огромни количества.

— Кой го поръчва? — попита Селито.

— Отдел „Снабдяване“.

— Ще им се обадя — заяви той. Свърза се бързо, зададе си въпросите и след малко съобщи: — Ще проверят дали липсва нещо от инвентара.

Райм заби поглед в решетката.

— Значи се е промъкнал по-рано през отвора и оттам е тръгнал по тунела за тръбите на парното.

— После е забелязал решетката на тунела към мазето на подстанцията — добави Сакс.

— Всички следи сочат, че е бил служител на компанията — Райм се замоли да се окаже така. Вътрешните престъпления улесняваха работата на полицията. — Продължаваме нататък. Какво знаем за обувките?

— Намерени са отпечатъци по входа на тунела и на мястото, където кабелът беше свързан с мрежата. На пръв поглед са идентични — докладва Сакс.

— Имаме ли отпечатъци от кафето?

— Онзи там — отвърна Рон и посочи към електростатичния отпечатък.

Мел Купър го огледа и откри съвпадение с другите.

Младият полицай продължи:

— Амелия ме накара да проверя обувките на работниците от „Алгонкуин“. Нито един чифт не съвпадна с този.

Райм се вгледа в отпечатъка.

— Според теб каква е марката, Мел?

Купър вече ровеше из базата данни на полицията, съдържаща хиляди мостри от обувки и ботуши и съответните отпечатъци. В по-голямата си част образците бяха мъжки, защото по-сериозните углавни престъпления бяха извършвани от мъже.

Преди години Райм способства за създаването на обширната база данни. Работеше с всички по-големи обувни фабрики в извънработно време и засне отпечатъците на всичките им модели.

Когато след онзи ужасен инцидент с гредата започна да работи от дома си, той продължи да събира материали за всички база данни на полицията, включително и за тази. След един скорошен случай, изискващ работа с тях, му хрумна идея, използвана в момента в работата на много полицейски участъци из цялата страна: убеди (добре де, принуди) полицията да наеме програмист за създаване на графични образи на подметката на всяка обувка от базата данни на различни етапи на износване — нови, след шест месеца, след една и две години. След това изиска да покажат подметките на хора с широки ходила и със странни походки. Накрая помоли компютърният гуру да създаде модел според височината и теглото.

Проектът беше скъп, но влезе в употреба изненадващо бързо и отговори мигновено на безкрайните въпроси за марката и степента на износеност на обувките, за височината, теглото и походката на собственика им.

Базата данни помагаше за идентифицирането на трима от четирима извършители.

— Намерих съвпадение — извика след минутка Купър и прочете. — „Албъртсън-Фенуик — ботуши и ръкавици“, модел Е-20. Не е чудно. Те имат специална изолация. Правят се за работници в постоянен контакт с източници на електроенергия. Отговарят на стандарта за електроизолационни материали F2413-05. Тези са единайсети размер.

Райм примижа, за да ги види по-добре.

— Грапава повърхност. Това е добре.

Защото означаваше, че са задържали достатъчно материал от трасето от и до подстанцията.

Купър продължи:

— Нови са, затова не се виждат характерните за определено тегло изменения. По тази причина не можем да кажем нищо за височина, нито за други особености.

— Все пак бих казал, че в походката му няма нищо особено. Съгласен? — взря се Райм в изображението на екрана, предавано от насочената към масата с материалите камера.

— Да.

Сакс записа резултата на дъската.

— Добре, Сакс. Новобранец, разкажи ни сега за невидимата улика в плика — кимна Райм към найлоновия плик с надпис: „Кафене срещу мястото на взрива; масата, където е седял заподозреният“.

Купър вече изследваше намереното от Пуласки.

— Руса коса. Дължина — около два и половина сантиметра. Естествена, небоядисана.

Райм се радваше на всеки открит на местопрестъплението косъм. Ако беше с луковица, от него можеше да се вземе ДНК, но дори и да не беше, даваше богата информация за външния вид на извършителя, за цвета, състава и формата на косата му. Годините и полът също биха могли да се определят, разбира се, до известни граници. Анализът на косата все по-често се използваше за нуждите на криминологията, както и от работодателите, защото космите задържаха следите от наркотици по-дълго от урината и кръвта. Един двусантиметров косъм носеше в себе си двумесечната история на използването на наркотици от индивида. В Англия този анализ се използваше за доказване на злоупотреба с алкохол.

— Не сме сигурни, че е негов — напомни Селито.

— Не сме, разбира се — изсумтя Райм. — На този етап не сме сигурни в нищо.

Но Пуласки се обади:

— Все пак вероятността да е негов е голяма. Говорих с управителя на заведението. Той ме увери, че момчетата забърсват масите след всеки посетител. Уверих се, че е истина. Но заради експлозията никой не е забърсал масата след извършителя.

— Браво, новобранец.

Купър продължи с огледа на косъма.

— Няма естествено или изкуствено накъдряне. Прав е. Няма следи от депигментация, затова мога да твърдя, че е под петдесетте.

— Искам токсичен анализ възможно най-бързо.

— Ще го изпратя в лабораторията.

— Намери частна лаборатория — нареди му Райм. — Размахай пред очите им пачката и донеси резултатите бързо.

— Нямаме излишни пачки и в Куинс си имаме отлична лаборатория — намръщи се Селито.

— Не е отлична, ако не може да ми даде резултатите, преди нашият човек да е убил още някого.

— Какво ще кажеш за „Ъптаун Тестинг“? — попита Купър.

— Съгласен. Не забравяй за пачката.

— Боже, Линк, светът не се върти около теб.

— Така ли? — попита Райм и изненадата в очите му беше колкото престорена, толкова и искрена.