Джефри Дивър
Сенчеста зона (12)

11

— Как се чувстваш? — попита Сакс още с влизането в лабораторията.

— Добре съм. Къде са материалите? — отвърна лаконично Райм.

— Техниците и Рон ги носят насам. Аз взех със себе си само ториното.

Значи е летяла насам като на състезание от формула едно.

— Ти как се чувстваш? — попита я Том.

— Мокра.

Отговорът й мина без коментар. Косата й вече изсъхваше, но дрехите й все още бяха мокри. Важното беше, че състоянието й не беше на дневен ред. Виждаше се, че е добре. Това беше достатъчно. По-рано Райм преживя истински шок, но всичко приключи благополучно и той нямаше търпение да започнат работа.

„Не е ли това друг начин да кажем, че има четирийсет и пет процента шанс още някой из улиците на Ню Йорк да бъде убит с ток… И може би се случва в момента.“

— Добре, къде са…

— Какво стана? — обърна се тя към Том, поглеждайки към Райм.

— Казах, че съм добре.

— Аз питам него.

Явно нервите на Сакс не бяха в по-добро състояние от неговите.

— Вдигна кръвно. Беше доста високо.

— Но сега вече не е високо, нали? — сопна му се Райм. — Сега е нормално, направо чудесно. Като новината, че руснаците са изпратили ядрени ракети в Куба. Стряскащо, нали? Но понеже Маями не е радиоактивен кратер, мисля, че проблемът вече е решен? Всичко вече е минало. Сега, обади се на Пуласки и на техниците от Куинс. Искам материалите тук.

Но болногледачът не му обърна внимание и продължи да обяснява на Сакс:

— Не се наложи да го тъпчем с лекарства. Но го държа под око.

Сакс му хвърли нов изпитателен поглед. После обяви, че отива горе да се преоблече.

— Някакъв проблем ли има? — го попита Лон Селито, пристигнал от Даунтаун няколко минути по-късно. — Как се чувстваш, Линк?

— Господи! Оглушахте ли всички? — развика се Райм. — Защо никой не ме чува? — обърна глава към вратата и изпъшка: — Най-после някой от друга планета ме чу. Пуласки, слава богу, че сутринта си измил ушите си. Какво носиш?

Младият мъж, отново в полицейска униформата, внесе щайгите за мляко, използвани от полицията за транспортиране на пликовете с уликите от местопрестъплението до лабораториите.

Няколко минути по-късно две от момчетата от отдела в Куинс внесоха обемист предмет, увит в найлон: кабела — убиец. Най-шантавото оръжие, виждано някога от Райм. И едно от най-ефективните. След кабела внесоха металната врата от сутерена на подстанцията, опакована по подобен начин.

— Какво стана в кафенето, Пуласки?

— Бяхте прав, сър. Имам нещо за вас.

Вдигнатата вежда на шефа му напомни, че тук титулуването не е задължително. Райм беше пенсиониран капитан от полицията. Вече нямаше право да бъде наричан „сър“, или имаше, колкото и всеки друг. Райм упорито се опитваше да отърве Пуласки от пристъпите му на неувереност. Те бяха характерни за годините му, но в тях се криеше и нещо повече. При работата по първия им съвместен случай Пуласки получи сериозна рана на главата. Това за малко не сложи край на кариерата му в органите на реда, но той успя да се задържи на борда. Ала пристъпите на объркване и дезориентация все още го навестяваха от време на време. (Решението на Пуласки да остане на работа беше предизвикано от това на Райм, който въпреки състоянието си продължаваше да работи в системата.)

Опитвайки се да помогне на младия полицай да се издигне в службата, Райм знаеше, че едно от най-важните неща в техния занаят е непробиваемо самочувствие. Може да си събрал в себе си всички таланти на света, но всичко ще е напразно, ако ти липсват топки, за да застанеш зад тях. Преди да умре, Райм искаше да види Пуласки израснал в йерархията на нюйоркската полиция и знаеше, че желанието му е осъществимо. Имаше основание да мисли така. Затова бе взел Пуласки да работи по случая заедно със Сакс. Двамата бяха неговото наследство.

Той благодари на момчетата от техническия отдел. Видя изпълнените им с възхищение погледи и предположи, че причината е модерната му лаборатория. Но всъщност причината беше друга. В криминалния отдел не бяха много хората, срещали се с Линкълн Райм. Той заемаше специално място в йерархията на полицията. Наскоро там настъпиха големи промени и шефът на отдела им беше преместен в Маями Каунти. Сега работата се движеше от няколко по-стари детективи, докато бъде назначен нов шеф. В отдела се носеха слухове, че Райм може да бъде върнат на стария си пост. Когато изпълняващият временно длъжността му бе подметнал за тази възможност, той бе напомнил, че няма начин да издържи стандартния тест — важна част от изискванията за заемането на поста. Изпитът по физическа подготовка изискваше от кандидатите много добра форма — бягане до триметрова бариера, прескачане, задържане на закононарушител, влачене на деветдесеткилограмов манекен по стълби, натискане на спусъка на пистолета шестнайсет пъти с доминиращата ръка и петнайсет с другата.

Райм отказа предложението, призна си честно, че не е в състояние да премине теста. Вероятно щеше да се справи със стена от метър — метър и половина, но нищо повече. Въпреки това предложението го поласка.

Сакс слезе по стълбите. Носеше лека светлосиня блузка, прибрана в дънките. Косата й беше измита, все още влажна и стегната с черен ластик на опашка.

В същия момент се разнесе звън, Том отиде да отвори вратата и нов гост прекрачи прага на лабораторията.

Смущението на влезлия строен и слаб мъж на средна възраст му придаваше вид на счетоводител или продавач на обувки, но Райм знаеше, че Мел Купър е един от най-добрите специалисти из криминалните лаборатории в цялата страна. С дипломи по математика, физика и органична химия, заемащ важни постове в Международната служба по идентификация и Международната лаборатория по кръвен анализ, той беше на постоянна служба в криминалния отдел на нюйоркската полиция. Но понеже именно Райм го бе отклонил преди години от пътя му към висшите етажи на властта в Ню Йорк и го бе довел в полицията, беше разбираемо защо той зарязваше всичко и хукваше към Манхатън всеки път, когато криминологът или Селито имаха нужда от него.

— Радвам се, че си на разположение, Мел.

— Хм, „на разположение“. Не се ли обади лично на шефа и не го ли заплаши с какво ли не, ако не ме освободи от случая „Хановър-Стърн“?

— Направих го заради теб самия, Мел. Само си губеше времето с тия търговски престъпления.

— Благодарен съм ти за това.

Купър поздрави с кимане останалите в помещението, намести смешните си като на Хари Потър очила и тръгна с тихите си обувки „Хъш Пъпис“ към работната маса с материалите. Като оставим настрана факта, че Райм не бе виждал по-хилава и неатлетична фигура от неговата, Мел Купър се движеше с грацията на футболист и това му напомни, че плюс всичко останало специалистът беше и шампион по класически танци.

— Време е да чуем подробностите — обърна се Райм към Сакс.

Тя разлисти бележника си и им предаде казаното от диспечера на електрокомпанията.

— „Алгонкуин Консолидейтед Пауър“ доставя електричество — те го наричат „сок“, за огромен район — Пенсилвания, Ню Йорк, Кънектикът, Ню Джърси.

— Това са онези комини при Ийст Ривър, нали?

— Да — кимна към Купър тя. — Там е електроцентралата им. Имат парен генератор. Диспечерът на засегнатия район заяви, че извършителят може да е влязъл по всяко време през последните трийсет и шест часа. Като цяло подстанциите са автоматични. Тази сутрин малко след единайсет той или те са проникнали в компютъра на „Алгонкуин“, започнали да изключват подстанциите в района една по една и прехвърлили цялата електроенергия през линиите на онази на Петдесет и шеста улица. Когато мощността на тока нарасне до определена стойност, кръгът трябва да се затвори. Не можеш да спреш процеса. Обикновено скача на друг кабел или върху нещо заземено. В нормалния случай прекъсвачите изключват електроподаването, но извършителят ги е шунтирал, за да може по линията да протече десет пъти по-високо напрежение и с помощта на това — тя посочи кабела — да избухне като язовирна стена. Напрежението се е покачило и токът е трябвало да избие отнякъде. Ето как работи електропреносната мрежа в Ню Йорк. Един от техниците ми го скицира и мисля, че ще ни е от полза.

Сакс извади лист хартия, на който имаше диаграма. Приближи се до бялата дъска и прехвърли написаното с тъмносин маркер.

Генератор, произвеждащ ток или входящ (345 000 волта)

v (чрез кабели за високо напрежение)

Трансмисионни подстанции (напрежението спада от 345 000 до 138 000 волта)

v (чрез зона на трансмисионни линии)

Местни подстанции (напрежението спада от 138 000 до 13 800 волта)

v (чрез разпределителни захранващи линии)

1. Местни мрежи в големи административни сгради (напрежението спада от 13 800 до 120/208 волта)

или

2. Улични трансформатори (напрежението спада от 13 800 до 120/208 волта)

v (чрез входящи обслужващи линии)

Домакинства и офиси (120/208 волта)

— Сега за „Манхатън 10“, подстанцията на Петдесет и седма улица — продължи Сакс. — Тя е местна подстанция. Входящата линия е била с високо напрежение. Извършителят би могъл да свърже кабела навсякъде по нея, но сигурно ще бъде сериозно предизвикателство заради високото напрежение. Затова е предпочел да работи, след като напрежението се трансформира до 13 800 волта.

— Само! Ха! — изсумтя Селито.

— След свързването на кабела е шунтирал прекъсвачите и е пуснал в подстанцията всичкия входящ ток.

— И тя е гръмнала — довърши Райм.

Сакс вдигна един от пликовете с веществени доказателства, пълен с капковидни парченца метал, и каза:

— Да, гръмнала е. Земята около мястото беше осеяна с такива неща. Като шрапнели.

— Какво е това? — попита Селито.

— Разтопени парчета метал от пилона на знака за спирката. Пръснати са навсякъде. Залепнали са за бетона и по броните на близките коли. Жертвата е прогорена на много места, но не това я е убило — Райм забеляза, че гласът й премина почти в шепот. — Приличаше на разрив от оръдеен снаряд. Раните бяха като от нажежено желязо — лицето й се сгърчи. — Това го е държало в съзнание известно време. Вижте сами — завърши и кимна към Пуласки.

Полицаят вкара флаш картите в близкия компютър и създаде отделен файл за случая. Минути по-късно снимките се появиха на високочестотните монитори. След дълги години работа и оглед на десетки местопрестъпления Райм беше привикнал и не се стряскаше дори и от най-ужасяващи гледки, но видяното наистина го разтърси. Тялото на жертвата беше осеяно с малки капчици метал. Те бяха обгорили раните, затова по трупа имаше малко кръв. Дали престъпникът е знаел, че оръжието му запечатва раните, държи жертвата в съзнание и така я подлага на дълги мъки? Беше ли това част от плана му? Сега Райм разбираше какво бе покъртило Сакс на местопрестъплението.

— Боже мой! — простена Селито.

Райм тръсна глава, за да прогони образа, и попита:

— Какво знаем за жертвата?

— Казва се Луис Мартин, помощник-управител в музикален магазин. На двайсет и девет години. Няма досие.

— Има ли връзка с „Алгонкуин“? Други нарушения? Някаква причина да искат смъртта му?

— Нищо такова — отвърна Сакс.

— Просто е попаднал на грешното място в грешното време — обобщи Селито.

— Рон — обърна се Райм към полицая. — Какво откри в кафенето?

— В десет и четирийсет и пет е влязъл мъж в тъмносин работен комбинезон. Носел е лаптоп и е искал достъп до интернет.

— Син комбинезон? — попита Селито. — Някакво лого? Идентификационен номер?

— Никой не е забелязал. Но видях, че служителите на „Алгонкуин“ носеха същите тъмносини униформи.

— Имаш ли описание на човека? — запита Райм.

— Вероятно бял, вероятно към четирийсетте, очила и тъмна шапка. Но двама от свидетелите твърдят, че не е имал очила, нито шапка. За косата — руса, червена, тъмна.

— Свидетели! — сви устни Райм.

Ако гол до кръста убиец застреля някого пред десетина свидетели, всеки от тях щеше да ти каже, че е бил с тениска в десет различни цвята. През последните години съмненията му по повод истинността на свидетелските показания намаляха благодарение на уменията на Сакс в разпитите и особено на Катрин Данс, доказала, че анализът на езика на тялото е наука и този подход в много случаи дава добри резултати. Но все пак това не успя да го отърве напълно от скептицизма му.

— И какво е правил там този приятел?

— Никой не си спомня със сигурност. След взрива настъпил хаос. Хората разказват за оглушителния трясък, улицата побеляла от ярката светлина, после всички хукнали навън. Никой не си спомня да го е виждал след това.

— Взел ли е чашата от кафето със себе си? — попита Райм.

Той обичаше контейнерите за пластмасови чаши. ДНК информацията и пръстовите отпечатъци по пластмасата бяха като лични карти, а залепналите по нея следи от мляко, захар и други добавки бяха допълнителна екстра.

— Страхувам се, че да — отвърна Пуласки.

— По дяволите! Какво откри по масата?

— Ето това.

Рон извади един от запечатаните найлонови пликове от щайгата.

— Празен е — отбеляза Селито, примижа и почеса огромния си корем. Или го сърбеше, или се питаше разсеяно защо последната диета не е подействала.

Но Райм огледа торбичката и се усмихна.

— Браво, новобранец.

— Браво ли? — измърмори лейтенантът. — Но вътре няма нищо.

— Това са любимите ми улики, Лон. Невидимите неща. Ще се заемем с него след минутка. Питам се дали са намесени хакери — замисли се Райм. — Пуласки, какво ще ми кажеш за безжичната връзка в кафенето? Бас ловя, че нямат такава.

— Прав сте. Как разбрахте?

— Той не би рискувал връзката да се загуби неочаквано. Сигурно използва мобилен телефон. Но ние трябва да разберем как е влязъл в системата на „Алгонкуин“. Проверете дали Родни е свободен.

Отделът за компютърни престъпления към полицията беше елитна група от трийсет детективи и помощен състав. Райм работеше предимно с един от тях — детектив Родни Шарнек. Мислеше за него като за млад човек, но всъщност нямаше представа за годините му; съдеше само по хлапашкото му поведение, смъкнатите панталони и рошавата коса. Външният вид и заниманията му подхождаха на младеж — хакер.

Селито набра номера, размени няколко думи, затвори и докладва, че Шарнек ще се обади незабавно в компютърния отдел на „Алгонкуин“ и ще разпита за хакерски следи по мрежата.

Купър погледна кабела със страхопочитание.

— Значи това е оръжието — вдигна плика със застиналите капчици метал и поклати глава. — Добре, че наоколо не е имало много хора. Ако се бе случило на Пето Авеню, жертвите щяха да са най-малко две дузини.

Райм не обърна внимание на излишните разсъждения на специалиста, вниманието му бе насочено към Сакс. Въпреки че изглеждаше спокойна, очите й не се откъсваха от металните дискове.

За да отклони вниманието й, извика по-грубо от необходимото:

— Хайде, хора. Да се хващаме на работа.