Джефри Дивър
Сенчеста зона (11)

10

Сенчестата зона, ето за какво мислеше Фред Делрей.

По-рано този ден специален агент Тъкър Макданиъл, новак в офиса на ФБР в Ню Йорк, събра хората си в кабинета и им изнесе лекция на тема, близка до разискваната от него в лабораторията на Райм: новите методи на комуникация, използвани от лошите момчета и развитието на технологиите, улесняващи престъпниците и затрудняващи тяхната работа.

Сенчестата зона…

Делрей разбираше основната концепция. Всички в групата осъзнаваха предимствата на високотехнологичния метод, на който залагаше Макданиъл, за да открие и задържи престъпника. Но това не означаваше, че харесваше тази концепция. Никак даже. Главно заради скритото зад този подход послание — знак за огромни, може би драматични промени в живота на отдела.

И в частност — в неговия.

Докато пътуваше с метрото към търговската част на града, Делрей се замисли за баща си, професор в колежа „Меримаунт“ в Манхатън, автор на няколко книги по афроамериканска философия и критичен анализ на съвременната култура. Той бе влязъл в академичната общност на трийсет години и остана там до смъртта си. Умря в кабинета, превърнал се в негов втори дом още преди десетилетия, стовари се върху коректурите на научното списание, основано от него още по времето, когато хората си спомняха смъртта на Мартин Лутър Кинг.

Баща му бе преживял драстични промени в политиката — краха на комунизма, расовата сегрегация и раждането на международния тероризъм. Подмяната на пишещите машини и библиотеките с компютрите. Въздушните възглавници в колите. Телевизионните канали, наплодили се от четири — плюс университетския — до стотици. Но всичко това не бе променило начина му на живот дори и на йота. Старият Делрей си живееше в своя затворен академичен свят и по-специално във философския му отдел, и мечтаеше, как само мечтаеше, синът му да заоре на същата нива, да изследва природата на съществуването и тази на човешкия фактор. Цял живот се бе опитвал да му предаде любовта си към науката.

И донякъде успя. Любознателен и умен, ученолюбивият Фред беше запленен от човешкия фактор във всичките му проявления: метафизика, философия, теология, епистемология, етика и политика. Всичко му харесваше. Но му беше нужен само месец като дипломиран асистент, за да осъзнае, че ще се побърка, ако не приложи знанията и способностите си в практиката.

И упоритият младеж избра най-трудната и най-опасна практическа страна на философията, за която успя да се сети.

Започна работа във ФБР.

Промяна…

Бащата се примири с предателството на сина и двамата често се наслаждаваха на компанията си на чашка кафе из града или правеха дълги разходки из парк „Проспект“, по време на които постепенно осъзнаха, че макар да работеха в различни лаборатории и с различни средства, възгледите им за човешкия фактор бяха еднакви. Бащата го изучаваше с научни методи, а синът получаваше информацията от първа ръка, директно от практиката.

Работата под прикритие беше трудна, но интересът и познанията на Фред за човешката природа го превърнаха в истински виртуоз в професията. За разлика от повечето свои колеги с ограничен репертоар и актьорски способности, Делрей се въплъщаваше напълно в играния от него образ.

Веднъж, докато играеше бездомник из улиците на Ню Йорк, недалеч от сградата на федералното бюро, тогавашният специален агент на Манхатънския офис на ФБР, шефът на Делрей, мина покрай него и пусна в кутията му двайсет и пет цента, без да го разпознае.

Това беше едно от най-високите признания за способностите му.

Той беше истински хамелеон. Един ден беше отчаяно пристрастен маниак с изпечен от амфетамините мозък, на другия — дипломатически пратеник от Южна Африка, дошъл да продаде тайна рецепта за ядрено оръжие. После се превръщаше в сомалийски лейтенант, бълващ омраза към Америка, обилно подправена с цитати от Корана.

Фред притежаваше всякакви сценични костюми, купувани или събирани оттук-оттам през годините. Беше ги складирал в мазето на къщата им в Бруклин, купена от него и Серина в началото на брака им. Кариерата му вървеше нагоре с бързи крачки — неизбежен резултат за човек с неговата енергия, предприемчивост, умения и липса на всякакво желание да действа подмолно срещу колегите си. В момента той отговаряше за работещите под прикритие агенти и за тайните информатори — разбирай, доносниците — въпреки че понякога го викаха и за работа на местопрестъплението. Винаги бе обичал оперативната работа.

Но после дойде промяната.

Сенчестата зона…

Делрей не можеше да отрече, че напоследък и добрите, и лошите бяха захитрели, и боравеха с високи технологии. Промяната беше очевидна. HUMINT — събирането на плодовете на разузнаването от човек на човек и от ухо на ухо — даваше път на SIGINT, събирането на информация чрез сигнали или иначе казано — с технически средства.

Но Делрей не харесваше новите методи на работа. Като момиче Серина се бе опитала да пробие в шоубизнеса с изпълнение на стари любовни песни. Беше добра в танците, в балета, в джаза и модерните стъпки, но не я биваше в пеенето. Делрей беше същия — чудесен работник, но не разбираше нищо от новите методи на събиране на информация, беше скаран с цифровите технологии.

Той продължаваше да поддържа мрежа от информатори, да работи под прикритие директно на улицата и имаше резултати. Но като се наредеше до новия Тех и Ком отдел… ох, извинявай, Тъкър, Т и К отдел, представителят на старата школа се чувстваше вече стар. Шефът му работеше здраво, по шейсет часа в седмицата, истински боец. Беше готов да защитава своите момчета техничари, ако се наложи дори и пред президента. А те наистина вършеха работа; миналия месец бяха измъкнали важни подробности от закодирани разговори по сателитен телефон и успяха да разбият гнездо на фундаменталисти близо до Милуоки.

Посланието към Делрей и по-старите агенти беше ясно: вашето време отминава.

Особено го заболя от пренебрежителното отношение на Тъкър, най-вероятно непреднамерено, по време на срещата при Райм.

„Добре, Фред, продължавай. Справяш се добре…“

В смисъл: „Не съм и очаквал да откриеш нещо за «Справедливост за…» и Рахман“.

Макданиъл може би имаше основание за критика. Мрежата от информатори на Делрей беше не по-лоша от тази на криминалистите в полицията, достатъчна да засече и най-малката терористична дейност из града. Той поддържаше редовен контакт с тях, осигуряваше защита на страхливите, салфетки за сълзите на виновните, пари за едва свързващите двата края, сплашване и психологическа атака за онези, които по думите на баба му забравяха къде им е мястото.

Но от цялата събрана информация нямаше и една дума за нова терористична група, за Рахман, за „Справедливост за…“ и за проклетата електрическа дъга.

Докато хората на Макданиъл бяха идентифицирали заплахата, без да си мръднат задниците от кожените столове.

„Нали разбирате, като онези самолети с дистанционно управление в Близкия изток и Афганистан? Всички знаем, че пилотите се намират не в тях, а близо до търговския център в Колорадо Спрингс или Омаха…“

Междувременно към грижите на Делрей около появата на напористия Макданиъл се бе прибавила още една: може би вече не беше толкова добър в занаята.

Рахман можеше да си плете кошницата под носа му, членовете на „Справедливост за…“ в момента можеха да следват инженерни науки в Бруклин или Ню Джърси, също като бандитите от единайсети септември, а той нищичко нямаше да разбере.

И още нещо. Трябваше да си признае, че напоследък беше много разсеян. Промяна бе настъпила и в „другия му живот“, както сам го наричаше, в живота му със Серина, който пазеше далеч от работата си, като огън от бензин. Фред Делрей стана баща. Преди една година Серина роди момченце. Двамата бяха обсъждали въпроса надълго и нашироко и тя бе настояла той да не променя работата си. Дори и да беше рискована. Тя разбираше, че професията му определя неговата същност, както танцът определяше нейната, и ако останеше зад бюро, последиците можеше да се окажат много по-страшни.

Дали бащинството пречеше на работата му като агент от ФБР? Делрей нямаше търпение да се върне вкъщи и да изведе Престън в парка, да го нахрани, да му почете. Веднъж Серина влезе в детската стая, грабна от ръцете му екзистенциалния труд на Киркегор „Трепетно очакване“ и със смях го замени с „Лека нощ, луна“. (Делрей не бе отчел, че думите имат значение дори и в най-крехка детска възраст.)

Метрото стигна спирка „Вилидж“ и вагоните се напълниха с хора. Инстинктът му на таен агент веднага отдели от тълпата четирима души: двама от тях със сигурност бяха джебчии, после хлапе с нож или нещо подобно в джоба си и млад запотен бизнесмен, впил пръсти толкова силно в джоба на сакото си, че ако не внимаваше, щеше да разкъса скритото вътре пликче с кока.

Улицата… колко много обичаше той улицата.

Но тези четиримата нямаха нищо общо с конкретната му мисия и той остави образите им да избледнеят в съзнанието му, докато си казваше: „Добре, ти се провали. Пропусна Рахман и «Справедливост за…», но жертвите и щетите са минимални. Макданиъл те клъвна, но не те превърна в изкупителна жертва, нали? Ако беше друг, щеше да го направи на мига.“

Все още не беше късно да хване следите на престъпника и да го спре, преди да последва нова разрушителна атака. Все още можеше да оправи нещата.

Той слезе на следващата спирка и пое на изток. След малко стигна до евтините жилища, кръчмите, старите задимени клубове, смърдящите на гранясало олио гостилнички и стоянките за радиотаксита с надписи на испански, арабски и фарси. Тук нямаше забързани чиновници и специалисти като в Уест Вилидж; тук хората не се движеха много, просто седяха, предимно мъже, на столове или по стъпалата, и единствената разлика между младите и старите беше, че едните бяха слаби и стройни, другите — дебели и отпуснати. И всички гледаха с подозрение непознатите. Тук беше мястото, където Делрей вършеше сериозната работа. Тук беше офисът му.

Той отиде до кафенето и надникна през прозореца. Не успя да види много, защото стъклата не бяха мити от месеци.

Да, там беше. Човекът, който можеше да бъде неговото спасение, но и неговият провал.

Последният му шанс.

Той чукна единия глезен в другия, за да е сигурен, че скритият пистолет не се е разместил, отвори вратата и влезе.