Джефри Дивър
Сенчеста зона (10)

9

— Том!

Помощникът се появи веднага и се вгледа внимателно в Райм.

— Какво има? Как се чувстваш?

— Не аз — извика шефът му и кимна с глава към тъмния екран. — Амелия. Беше на едно местопрестъпление… някаква батерия… втора дъга. Камерата и микрофоните не работят. Потърси Пуласки. Обади се на някого!

Очите на Том Рестън се свиха от тревога, но той работеше като болногледач от години и знаеше, че каквото и да става, трябваше да запази самообладание и да изпълни задълженията си. Вдигна спокойно слушалката на домашния телефон, потърси номера в бележника и натисна бутона за бързо набиране.

Центърът на паниката не е в стомаха, тя не протича по гръбнака ти, като… електричество по кабел. Паниката разтърсва цялото тяло и душата ти, дори и да си парализиран. Райм се ядосваше на себе си. Трябваше да заповяда на Сакс да се махне в мига, когато видяха батерията и покачващото се ниво на водата. Винаги постъпваше така, до такава степен се вторачваше в конкретната задача, толкова силно искаше да намери влакънце, част от полезен отпечатък, нещо, което би го приближило до престъпника, че забравяше за хората около себе си.

Така беше постъпил и със себе си. Тогава беше капитан от полицията, завеждащ криминален отдел, и се зае да претърси лично местопрестъплението. Наведе се да вземе едно влакно до трупа, в същия момент гредата падна върху него и промени живота му завинаги.

Сега постъпи по същия начин и с Амелия. Само че беше още по-лошо, защото тя можеше и да не е жива.

Том се свърза със съответния номер.

— Кой е? — втренчи поглед в помощника си. — С кого говориш? Тя добре ли е?

Том вдигна ръка.

— Какво означава това? Какво може да означава?

От челото на Райм рукна пот. Усети, че не му достига въздух. Сърцето му заби бясно, странното беше, че го усещаше по-ясно във врата и челюстите, отколкото в гърдите.

— Рон е — отвърна болногледачът и отдръпна слушалката от ухото си. — Той е в подстанцията.

— Знам къде е, по дяволите! Какво става там?

— Имало е… произшествие. Така го нарече той.

Произшествие…

— Къде е Амелия?

— Издирват я. Пратили са няколко души, когато са чули експлозията.

— Знам, че е имало експлозия! Разбира се, че имаше. Нали видях!

Болногледачът отдръпна слушалката от ухото си и се взря в Райм.

— Как се чувстваш, Райм?

— Стига глупости, Том! Кажи какво става там?

Том продължи да се взира в лицето му.

— Зачервен си.

— Добре съм — отвърна криминологът, този път кротко, за да върне вниманието на Том към телефонния разговор. — Честна дума.

За негов ужас болногледачът се заслуша, без да го информира за хода на разговора. Раменете му се повдигнаха леко.

Не…

— Добре — каза в телефонната слушалка Том.

— Какво „добре“? — изръмжа Райм.

Том му обърна гръб и продължи да говори:

— Дай ми информацията.

И затискайки слушалката между врата и рамото си, затрака по клавиатурата на главния компютър.

Екранът оживя.

Райм заряза кроткото си изражение, усещаше, че нервите му са опънати до скъсване. На екрана се появи образът на Амелия Сакс, без видими наранявания, но мокра до кости. Червените кичури бяха залепнали по лицето й като водорасли по повърхността на акваланг.

— Извинявай, Райм, но изгубих камерата, когато паднах — тя се закашля и изтри чело, после огледа гнусливо пръстите си. Движенията й бяха нервни и резки.

Облекчението замени паниката, но гневът към него самия остана. Погледът на Сакс му се стори някак зловещ, гледаше го, но изглежда не го виждаше.

— Говоря от лаптопа на един от работниците на електрокомпанията. Виждаш ли ме?

— Да, да. Добре ли си?

— Носът ми се напълни с гадна вода. Но иначе съм добре.

— Какво стана? Имаше ли дъга? — продължи да я разпитва той.

— Не беше дъга. Батерията не беше свързана. Момчетата от „Алгонкуин“ ми казаха, че нямало достатъчно напрежение за това. Ето какво се случи: нашият човек е заложил бомба. Явно не е трудно да превърнеш една батерия в бомба. Запечатваш клапите и я презареждаш. Образува се водород.

— Прегледаха ли те?

— Не, няма нужда. Трясъкът беше силен, но експлозията — слаба. Нямам дори една синина. Вълната ме потопи, но успях да задържа вратата над повърхността. Мисля, че спасих уликите.

— Браво, Аме… — изведнъж млъкна. По някаква причина още преди години двамата бяха сключили негласно споразумение никога да не използват малките си имена. Този път за малко да наруши това условие. — Добре. Значи е влязъл оттам.

— Няма как иначе.

Райм видя Том да се приближава към него с апарата за кръвното налягане. Наведе се и го сложи на ръката му.

— Остави сега…

— Млъквай, Райм! — извика Том и го остави безмълвен от изненада. — Зачервен си и се потиш.

— Защото на местопрестъплението току-що имаше произшествие, Том.

— Боли ли те глава?

Болеше. Но той отрече.

— Не ме лъжи!

— Само малко. Не е проблем.

Том постави стетоскопа на ръката му.

— Извинявай, Амелия, но трябва да остане спокоен за трийсет секунди.

— Разбира се.

Райм понечи да протестира отново, но съобрази, че колкото по-бързо приключат с кръвното, толкова по-скоро ще се върне към работата си.

Загледа се в Том. Най-после болногледачът вдигна глава и отлепи шумно велкрото.

— Високо е. И искам да съм сигурен, че няма да се качи още. Сега трябва да се погрижа за някои неща.

Учтив евфемизъм за това, което Райм наричаше директно „пикнята и лайната“.

— Какво става там, Том? — попита Сакс. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Райм вместо него, като внимаваше гласът му да звучи нормално. Побърза да прикрие факта, че се чувства странно уязвим и слаб. Никога нямаше да си признае, че причината за състоянието му беше мисълта, че можеше да я загуби. Защото се срамуваше от това.

— Кръвното му се е повишило — каза Том.

— Добре, стига вече. Сакс, донеси ми уликите. До половин час да си тук.

Том беше готов да прекъсне връзката, когато нещо в главата на Райм прищрака. Прищракването не беше физическо, разбира се.

— Чакай — извика силно, обръщайки се едновременно към Том и Сакс.

— Линкълн! — погледна го остро болногледачът.

— Моля те, Том, само две минути. Важно е.

Учтивата молба накара Том да застане нащрек, но той кимна неохотно.

— Рон търси мястото, откъдето извършителят е влязъл в тунела, нали?

— Да.

— При теб ли е в момента?

Тя се огледа наоколо.

— Да.

— Нека застане пред камерата.

Той чу, че Сакс извика полицая, и след няколко секунди го видя на екрана.

— Да, сър?

— Откри ли откъде извършителят е влязъл в подстанцията?

— Ъхъ.

— „Ъхъ“ ли? Откъде го измисли това, новобранец? И какво означава?

— Извинете, сър! Да, открих го.

— Къде?

— В една от алеите по-нагоре има шахта. За достъп до тръбите за парното. Каналът не води до самата подстанция, но двайсетина стъпки по-надолу, може би трийсет, открих решетка. Някой е изрязал отвор в нея, достатъчно голям, за да премине човек. После отново я е заварил, но си личи ясно къде е рязана.

— Наскоро ли е станало?

— Да.

— Защото не си видял ръжда по срязаните места?

— Ъхъ, имам предвид да. Проходът води до тунела. Тунелът е много стар. Сигурно някога оттам са доставяли въглища, но е било отдавна. От него се стига до металната врата, която Амелия свали. Бях в тунела, когато тя я свали, и видях светлина, после чух взрив и писъка й. Промуших се през отвора и след миг бях при нея.

Грубостта на Райм моментално изчезна.

— Благодаря, Пуласки.

Настъпи неловка тишина. Похвалите на Райм бяха толкова редки, че хората му не знаеха как да реагират.

— Внимавах да не замърся мястото на престъплението, сър.

— Щом се отнася до човешки живот, не мисли за замърсяването. Не го забравяй!

— Да, сър.

Райм продължи:

— Значи влезе в шахтата, премина през срязаната решетка и после през тунела.

— Точно така, сър.

— Откри ли нещо?

— Само следи от стъпки. Но имам отпечатък.

— Ще видим какво ще ни покаже.

— Линкълн! — прошепна твърдо Том.

— Само минутка. Новобранец, искам от теб още нещо. Виждаш ли онзи ресторант или кафене отсреща, през улицата?

Полицаят погледна надясно.

— Видях го… Чакайте. Откъде знаете, че има такова нещо там?

— Видях го, докато се разхождах из квартала — изкиска се Райм.

— Аз… — младежът се смути и замлъкна.

— Трябваше да има нещо подобно. Нашият нападател със сигурност е искал да наблюдава подстанцията, за да не изпусне шоуто. Не би могъл да си наеме стая в хотел, защото щеше да му се наложи да се регистрира, не би влязъл и в офис сграда, би събудил подозрения. Следователно трябва да има място, където би могъл да влезе и да прекара спокойно известно време.

— Сега разбрах. Разсъждавали сте като психолог. Искал е да наблюдава фойерверките.

Времето за комплименти свърши.

— За бога, новобранец, ти какво, реши да му правиш профил ли? Нали не си забравил какво ми е мнението за профилите?

— Ъхъм. Не сте им голям фен.

Райм забеляза усмивката на Сакс.

— Трябвало е да се убеди, че системата му ще сработи. Създал е нещо уникално — високоволтово оръжие, но то не може да се тества на стрелбището. То е ефективно само ако се свърже към захранването и прекъсвачите. Затова е искал да знае дали ще гръмне точно в момента, когато автобусът пристигне на спирката. Влязъл е в компютърната мрежа на компанията в единайсет и двайсет и след десет минути всичко е било готово. Иди да разпиташ управителя на ресторанта…

— На кафенето.

— … на кафенето и разбери дали някой там е седял близо до прозореца около времето на експлозията. Не вярвам да си е тръгнал преди идването на полицията и пожарната. И разбери дали заведението има достъп до интернет.

Сложил ръкавици на ръцете си, Том вече му махаше нетърпеливо.

Пикнята и лайната…

— Разбрано, шефе — отвърна Пуласки.

— И после…

Младият полицай го прекъсна с думите:

— Затвори ресторанта и огледай мястото, където е седял по метода на решетката.

— Точно така, новобранец. После и двамата се връщате при мен на бегом — рече Райм и прекъсна връзката с един от работещите си пръсти, изпреварвайки този на Том с част от милисекундата.