Рик Риърдън
Проклятието на титана (6)

Шеста глава
Появява се един отдавна мъртъв стар познат

На сутринта след закуска разказах съня си на Гроувър. Седяхме на моравата и гледахме как сатирите и дървесните нимфи се гонеха по снега. Нимфите бяха обещали целувка на този, който успее да ги хване, но не играеха честно. Подлъгваха сатирите да се засилят, а след това изведнъж се превръщаха в дърво и горкият сатир се блъсваше в него и отгоре му се изсипваше сняг.

Гроувър ме слушаше внимателно, като замислено чертаеше фигурки с пръст в козината на крака си.

— И върху нея се е стоварил таванът на някаква пещера, така ли? — попита той.

— Аха. Какво би трябвало да означава това?

Сатирът поклати глава.

— Нямам представа. Но след съня на Зои…

— Какво? Да не би Зои също да е сънувала нещо подобно?

— Ами… не знам точно. В три сутринта отърча в голямата къща и поиска да говори с Хирон. Изглеждаше направо паникьосана.

— А ти откъде знаеш?

Гроувър се изчерви.

— Бях легнал да спя пред хижата на Артемида.

— Защо?

— Просто така, да съм близо до тях.

— Ама и ти си един любовник с копита!

— Не съм! Събудих се, когато тя изхвърча навън и я проследих до голямата къща. Скрих се в един храст и видях всичко. Първоначално Аргус отказа да я пусне и тя пощуря. Помислих си, че ще се сбият.

Опитах се да си го представя. Аргус, началникът на охраната на лагера, беше русокос здравеняк с очи по цялото тяло. Появяваше се само когато изникнеше нещо сериозно. Честно казано, нямах представа кой би надделял в една схватка между него и Зои Нощната сянка.

— И какво искаше? — попитах.

Гроувър се намръщи.

— Ами тя започва да говори адски странно, когато е развълнувана, така че не ми стана много ясно. Доколкото разбрах, някаква голяма опасност заплашвала Артемида и ловджийките трябвало да й се притекат на помощ. Нарече Аргус „хаймана“ и каза, че „чавка му е изпила акъла“ — не съм сигурен какво точно означава това, но май не е хубаво. Той пък й отвърна…

— Чакай, чакай. Как изобщо Артемида може да е заплашена от опасност?

— Ами… Накрая Хирон излезе по пижама и с ролки на опашката и…

— Хирон си къдри опашката с ролки?

Гроувър се сепна и закри устата си с ръка.

— Извинявай, нищо не съм чул — рекох. — Продължавай.

— Зои каза, че иска разрешение незабавно да напусне лагера. Хирон категорично отказа. Ловджийките трябвало да останат тук, докато не получат нова заповед от Артемида. А Зои му отвърна — Гроувър потрепери: — „А как ще получим нова заповед от Артемида, ако Артемида я няма?“.

— Ама то нали и сега я няма? Може да изпрати пратеник, или…

— Не, не, според мен тя имаше предвид наистина да я няма. Да е пленена. Или отвлечена.

— Отвлечена? — Трудно ми беше да си го представя. — Кой би могъл да отвлече една безсмъртна богиня? Възможно ли е изобщо?

— Ами да. Има такива случаи. Персефона, например.

— Ама тя е била богиня на цветята.

Гроувър се нацупи, май го бях засегнал.

— На пролетта!

— Както и да е. Артемида е много по-силна от нея. Кой би могъл да я отвлече? И защо?

Той нещастно поклати глава.

— Нямам представа. Кронос?

— Не може да е набрал толкова мощ. Нали?

Последния път, когато бяхме видели Кронос, той беше на парчета. Не, всъщност не го бяхме видели с очите си. Преди хиляди години, след голямата война между титаните и боговете, боговете го бяха накълцали със собствената му коса и бяха разпилели останките в Тартар — нещо като бездънна кофа за боклук, където изхвърляха враговете си. По-миналото лято Кронос ни беше подмамил до ръба на ямата и за малко не успя да ни придърпа вътре. Миналото лято на борда на пълния с чудовища кораб на Люк зърнахме един златен ковчег и Люк заяви, че господарят на титаните се пренасял в него парче по парче всеки път, когато някой се присъединял към армията им. Кронос можеше да се появява в сънищата на хората и да ги прилъгва на своя страна, но не ми се вярваше, че е способен физически да надделее над Артемида, ако още е надробен на кайма.

— Не знам — поклати глава Гроувър. — Щеше да се разчуе, ако Кронос е възвърнал формата си. Боговете щяха да са по-притеснени. И въпреки това е странно, в една и съща нощ и ти, и Зои да сънувате кошмари. Все едно…

— Между тях има връзка — прекъснах го аз.

На заснежената морава срещу нас един сатир се пързаляше на копитата си след червенокоса дървесна нимфа. Тя се разсмя и протегна ръце, сякаш за да го прегърне. Щрак! Нимфата се превърна в ела и засилилият се сатир целуна ствола.

— Ех, любов! — въздъхна замечтано Гроувър.

Аз все още размишлявах над кошмара на Зои, който тя беше сънувала само няколко часа след моя.

— Трябва да говоря с нея!

— Преди това… — Гроувър извади нещо от джоба си. Нагъната на три брошура, като реклама на туристическа агенция. — Нали се чудеше как ловджийките се появиха точно навреме в „Уестовър Хол“? Според мен са ни следили.

— Следили ли? Защо?

Подаде ми брошурата. Най-отгоре пишеше: „Ловджийките на Артемида — разумният избор за твоето бъдеще!“. Вътре имаше снимки на момичета с опънати лъкове, дебнещи всевъзможни диви зверове. Под тях бяха пръснати лозунги от типа на: „Забравете за грижите за здравето — получавате безсмъртие!“ и „Бъдеще без досадни момчета!“.

— Намерих я в раницата на Анабет — рече Гроувър.

Зяпнах го смаяно.

— Е, и?

— Ами… Мисля, че Анабет се е канела да се присъедини към тях.

 

 

Ще ми се да кажа, че приех новината спокойно.

Но ако трябва да бъда искрен, идеше ми да хвана ловджийките и да ги удуша една по една. До края на деня се мъчех да си измисля занимания, за да се разсея, но не можех да си намеря място от тревога по Анабет. Отидох да помятам копия, но синът на Арес, който водеше упражненията, ме изгони, тъй като нещо не внимавах и метнах копието по мишената, преди той да се дръпне настрани. Извиних му се за дупката в панталоните, но въпреки това той ме изхвърли като мокро коте.

Минах през конюшнята на пегасите, но там Силена Берегард от хижата на Афродита се беше спречкала с една ловджийка и реших, че е по-добре да не се намесвам.

След това се скрих в празния навес, където държахме колесниците, и се отдадох на мрачни мисли. Долу на стрелбището Хирон имаше час по стрелба с лък. Щеше да е най-добре да поговоря с него, той със сигурност щеше да ме посъветва какво да правя, но нещо ме възпираше. Подозирах, че ще се опита да ме предпази, както винаги, и нямаше да ми каже всичко, което знаеше.

Обърнах глава на другата страна. На билото на хълма господин Д. и Аргус хранеха малкото драконче, което пазеше златното руно.

И изведнъж ми просветна, че това означаваше, че голямата къща щеше да е празна. А там имаше още някой — или по-точно още нещо, — до което можеше да се допитам.

Кръвта забуча в ушите ми, хукнах към къщата и изкачих стълбите на един дъх. Един-единствен път бях идвал тук и все още сънувах кошмари за случилото се тогава. Отворих вратата и пристъпих на тавана.

Вътре беше тъмно, прашно и пълно с боклуци, точно както си го спомнях. Щитове със следи от чудовищни зъби по тях, нащърбени мечове, сблъскали се в по-яки и от бронза глави, няколко препарирани експоната като харпия и ярко оранжев питон.

До прозореца, на трикрако столче, седеше сбръчкана мумия на старица в пъстроцветна хипарска рокля. Оракулът.

Насилих се да пристъпя напред. Зачаках от устата й да се издигне зелен пушек, както беше станало предишния път, но той не се появи.

— Здрасти! — извиках наперено. — Как си?

Въпросът ми прозвуча толкова глупаво, че направо потръпнах. Как да си, ако си мъртъв и наврян на тавана? Но все пак духът на оракула трябваше да е някъде тук. Усещах заплашително присъствие, все едно в краката ми имаше навита на кълбо заспала змия.

— Имам въпрос — продължих малко по-високо. — Дошъл съм да питам за Анабет. Как мога да я спася?

Никакъв отговор. Слънчевите лъчи падаха косо през мръсното прозорче и на тяхната светлина се виждаха танцуващите във въздуха прашинки.

Почаках още малко.

И след това се ядосах. Някакъв си труп ми се правеше на важен и мълчеше.

— Добре — измърморих. — Хубаво. Сам ще се оправя.

Обърнах се рязко и се блъснах в голямата маса. Сега като че ли беше отрупана с още повече боклуци. На тавана се захвърляше какво ли не: бойни трофеи, които героите не искаха да държат в хижите си, предмети, които събуждаха неприятни спомени. Знаех, че Люк беше донесъл тук нокътя на дракона, който беше оставил белега на лицето му. Зърнах една счупена ръкохватка на меч с прикрепен етикет: „Това се счупи и Лирой загина. 1999 г.“.

До него лежеше розово копринено шалче, също с етикет. Взех го и прочетох:

„Шал на богиня Афродита

Намерен във Воден свят, Денвър, Колорадо, от Анабет Чейс и Пърси Джаксън“

Взрях се в шала. Напълно го бях забравил. Преди две години Анабет го беше измъкнала от ръцете ми с думите: „А, не, без такива! Стой далеч от любовната магия“.

Мислех, че го е изхвърлила. А сега беше пред мен. Нима го беше пазила през цялото време? И защо го беше качила на тавана?

Обърнах се към мумията. Не беше помръднала, но заради падащите по лицето й сенки изглеждаше все едно се усмихваше злобно.

Хвърлих шала на масата и поех към вратата, като едва се сдържах да не хукна презглава.

 

 

Вечерта бях готов да размажа ловджийките на „Плени знамето“. Играта щеше да е малка: само тринайсет ловджийки, включително Бианка ди Анджело и долу-горе толкова лагерници.

Зои Нощната сянка изглеждаше доста притеснена. Постоянно стрелкаше с яростни погледи Хирон, явно още се гневеше, че я задържа тук. Останалите ловджийки също бяха потиснати и унили. За разлика от предишната вечер, не се смееха и шегуваха. Настаниха се на масата си в трапезарията, шушукаха си нещо и потупваха лъковете си. Някои от тях дори като че ли бяха плакали. Сигурно Зои им беше разказала за кошмара си.

В нашия отбор бяха Бекендорф и двама от братята му, неколцина от децата на Арес (още ми беше странно, че Клариса я нямаше) и няколко от децата на Афродита. За първи път ги виждах да проявят желание да участват в играта. Обикновено те стояха отстрани, бъбреха си, оглеждаха се в реката и така нататък, но когато чуха, че ще се изправим срещу ловджийките, веднага поискаха да ги включим.

— Ще им покажа аз на тях дали „любовта не става за нищо“ — заканително измърмори Силена Берегард, докато си слагаше бронята. — Ще ги накъсам на парчета!

Начело на нашия отбор бяхме аз и Талия.

— Аз поемам нападението — предложи тя, — а ти вземи защитата.

— О! — възкликнах сепнато, направо ми беше взела думите от устата. — Не мислиш ли, че ще си по-полезна в защита? Все пак имаш щита и…

Талия държеше в ръката си Егида и дори и нашите съотборници я заобикаляха отдалече и отклоняваха поглед от бронзовото лица на Медуза.

— С него ще съм по-полезна в атака — отвърна Талия. — Освен това, ти имаш повече опит в защитата.

Не бях сигурен дали не ме поднасяше. Опитът ми в защитата всъщност беше доста плачевен. През първата година Анабет ме беше оставила като примамка и едва не загинах от копието на Клариса и внезапната поява на една от хрътките на Хадес.

— Добре, става — отстъпих аз.

— Супер. — Талия се обърна да помогне на момичетата от хижата на Афродита да си сложат броните, тъй като те се страхуваха да не си счупят лакираните дълги нокти. Нико ди Анджело изтича при мен ухилен до уши.

— Пърси, това е страхотно! — Бронзовият му шлем със сини пера падаше над очите му, а ризницата му беше поне шест номера по-голяма. Зачудих се дали и аз бях изглеждал по същия нелеп начин първия път. Най-вероятно да, за съжаление.

Нико с усилие вдигна меча си.

— Ще ги избием до крак!

— Е… няма.

— Защото ловджийките са безсмъртни?

— Да, освен ако не бъдат убити по време на битка. Но…

— Представяш ли си колко ще е готино, ако те убият, веднага да възкръснеш и да продължиш да се биеш и така…

— Нико, това не е игра! Мечовете са истински. Може да нараняват.

Той ме изгледа разочаровано и изведнъж си дадох сметка, че звучах точно като майка си. Ужас! Това не беше добър знак.

Потупах го по рамото.

— Спокойно, всичко ще е наред. Гледай само да не се отделяш от нас. И стой по-далеч от Зои. Ще ги размажем!

Хирон тропна с копито по пода на трапезарията.

— Герои! — извика той. — Знаете правилата. Потокът е границата. Синият отбор — лагерниците — се разполагат в западната част на гората. Ловджийките на Артемида — червеният отбор — вземат източната. Аз ще съм съдия и полеви лекар, ако се наложи. И без осакатявания, моля! Позволени са всякакви вълшебства. По местата!

— Страхотно! — прошепна Нико. — Какви са тези вълшебни предмети? На мен ще ми дадат ли?

Не успях да го светна, че нямаше шанс, тъй като в този момент Талия се обади:

— Сините, след мен!

Лагерниците се разкрещяха и хукнаха след нея. Затичах се, за да ги настигна, но се спънах в някакъв захвърлен на земята щит и вместо на капитан на отбора, заприличах по-скоро на пълен идиот.

 

 

Забихме знамето си на върха на Юмрука на Зевс — няколко скали в западната част на гората, които погледнати под определен ъгъл приличаха на изскочил от земята огромен юмрук. Погледнато от всички други страни, мястото приличаше по-скоро на купчина огромни сърнешки бобешки, но Хирон ни беше забранил да го наричаме Лайното, тъй като беше посветено на Зевс, а той нямаше чувство за хумор.

Така или иначе, беше добър избор за база. Най-голямата скала беше висока десет метра и трудна за катерене, но пък знамето се виждаше отдалече, както изискваха правилата на играта, и нямаше никакво значение, че пазачите не бива да са по-близо от три метра от него.

Оставих Нико при Бекендорф и братята Стол, като се надявах, че така няма да се пречка на никого и ще бъде в безопасност.

— Ще изпратим един отряд наляво, за да прилъжем врага — рече Талия. — Силена, ти ще си начело.

— Слушам!

— Вземи Лоурел и Джейсън. Те са добри бегачи. Опитайте се да повлечете ловджийките след себе си. Аз ще тръгна с основната група надясно и така ще ги изненадаме.

Всички кимнаха. Планът не звучеше зле и Талия говореше толкова уверено, че нямаше как да не повярваме, че замисълът й ще успее.

— Искаш ли да добавиш нещо, Пърси? — попита тя.

— Ами… Бъдете нащрек. Разполагаме с четирима пазачи и двама разузнавачи. Това е доста малко за толкова голям периметър. Аз ще обикалям наляво-надясно. Ако имате нужда от помощ, викайте.

— И не напускайте постовете си! — рече Талия.

— Освен ако не ви се отвори някаква златна възможност — вметнах аз.

Тя се намръщи.

— По-добре изобщо да не напускате постовете си.

— Да, освен ако…

— Пърси!

Сграбчи ме за ръката и ме разтърси токов удар. Да, понякога, когато случайно докоснеш друг, може да прехвърчи искра от статично електричество, но когато Талия го направеше нарочно, доста болеше. Сигурно защото баща й беше бог на гръмотевиците. Веднъж тя дори беше опърлила миглите на един в лагера.

— Извинявай — измърмори Талия, но си личеше, че не съжалява особено. — Всичко ли е ясно?

Останалите кимнаха. Разделихме се на групи. Прозвуча сигналът с рога и играта започна.

Отрядът на Силена хукна в гората наляво. Групата на Талия им даде няколко секунди преднина и побягна надясно.

Нямаше какво да правя, освен да чакам. Изкачих се на Юмрука на Зевс, откъдето се разкриваше добра гледка към гората. Не бях забравил как ловджийките се бяха появили изневиделица при схватката с мантикора и предполагах, че и сега са замислили нещо подобно — една силна ударна група, която да преодолее защитата ни. Само че наоколо беше тихо и спокойно.

Зърнах Силена и двамата бегачи. Прекосиха тичешком една поляна, следвани по петите от пет ловджийки, и се насочиха навътре в гората, по-далеч от групата на Талия. Засега като че ли всичко вървеше по план. След това забелязах няколко ловджийки да се отправят надясно с обтегнати лъкове. Сигурно бяха забелязали Талия.

— Какво става? — попита Нико, опитвайки се да се покатери при мен.

Замислих се. Талия нямаше да успее да се отскубне, но пък ловджийките бяха разделени. След като основните им сили бяха по фланговете, центърът оставаше незащитен. Ако реагирах веднага…

Погледнах Бекендорф.

— Ще можете ли сами да удържите крепостта?

— Разбира се — изсумтя той.

— Оставям ви тогава.

Братята Стол и Нико весело подсвирнаха, а аз полетях към потока.

Носех се като вятър. Чувствах се страхотно. Прескочих потока и се озовах на вражеска територия. Сребристото знаме се охраняваше само от един пазач, който дори не гледаше към мен. Отляво и отдясно долиташе шум от сборичкване. Бях успял!

Ловджийката се обърна в последния миг. Беше Бианка ди Анджело. Тя ококори смаяно очи, но аз се стоварих върху нея и я съборих в снега.

— Извинявай! — извиках през рамо и сграбчих сребристото знаме от дървото.

Когато Бианка се съвзе и закрещя за помощ, бях изминал пет-шест метра. Мислех, че вече нищо не може да ме спре.

Фиу! Сребриста корда се уви около глезените ми и се закачи за съседното дърво. Корда, изстреляна от лък! Не успях да спра, по инерция понечих да направя крачка напред и се пльоснах по очи в снега.

— Пърси! — изкрещя вляво от мен Талия. — Какво правиш тук?

В краката й се заби стрела, нещо избухна и се вдигна жълт облак. Всички около нея се разкашляха и разкихаха. Долових отвратителната миризма на сяра.

— Не е честно! — пищеше Талия. — Забранено е да се използват пръдливи стрели!

Надигнах се и хукнах отново. Оставаха ми само няколко метра до потока, прекосях ли го, победата щеше да е наша. Край ушите ми свистяха стрели. Отнякъде се появи една ловджийка и замахна към мен с ножа си, но аз я блъснах и продължих напред.

На другия бряг също се разнесоха крясъци. Бекендорф и Нико тичаха срещу мен. В първия момент реших, че идват да ми помогнат, но после видях, че преследваха някого — Зои Нощната сянка летеше насреща ми като ягуар, заобикаляйки лагерниците без никакво усилие. И в ръцете си държеше нашето знаме.

— Неее! — извиках аз и хукнах още по-бързо.

Бях на метър от водата, когато Зои с един скок прехвърли потока и се озова на своя територия, като на всичкото отгоре се стовари върху мен. Ловджийките нададоха радостни възгласи и се спуснаха към нас. Хирон излезе от гората с навъсена физиономия. На гърба си беше метнал братята Стол и на двамата като че ли главите им бяха пукнати. От шлема на Конър Стол стърчаха две стрели като антенки.

— Ловджийките победиха! — обяви мрачно Хирон. — За петдесет и шести пореден път…

— Персей Джаксън! — Побеснялата Талия се нахвърли срещу мен. Вонеше на развалени яйца и беше толкова ядосана, че по бронята й проблясваха сини искри. Всички се отдръпваха и й правеха път, тъй като тя продължаваше да размахва Егида. Едва събрах смелост и аз да не отстъпя. — Какви ги вършиш, в името на боговете?

Стиснах юмруци. Достатъчно гадости ми се бяха струпали за един ден. Нямах сили да понеса и това.

— Взех им знамето, Талия! — Хвърлих го в лицето й. — Видях възможност и се възползвах от нея.

— Стигнах до базата им! — изкрещя тя. — Но знамето го нямаше. Ако не се беше намесил, щяхме да спечелим!

— Не, щяха да те спрат.

— Значи пак аз съм виновна, така ли?

— Нищо такова не съм казал.

— Ааа! — изръмжа Талия и ме бутна, електрическият заряд ме разтърси от главата до петите, отхвръкнах няколко метра назад и паднах във водата. Неколцина от лагерниците ахнаха. Ловджийките едва сдържаха смеха си. Талия пребледня. — Извинявай! Не беше нарочно…

Притъмня ми пред очите, ушите ми бучаха. От потока се надигна вълна, стовари се върху Талия и я обля.

Изправих се.

— И аз не го направих нарочно.

Талия дишаше тежко.

— Достатъчно! — намеси се Хирон.

Тя обаче не го слушаше. Вдигна копието си.

— Сам си го изпроси, водорасляк!

Не знам защо, но нямах нищо против Анабет да ме нарича така — ако не друго, поне бях свикнал, — но нямах намерение да позволя на Талия да ме обижда.

— Ела да те видим, довчерашно дърво такова!

Вдигнах Въртоп, но изведнъж тя изкрещя нещо, от небето се стовари гръм върху върха на копието й и оттам се насочи в ярка дъга към гърдите ми.

Тупнах по задник на земята. Разнесе се мирис на опърлено, който като че ли идваше от дрехите ми.

— Талия! — изрева строго Хирон. — Достатъчно, казах!

Изправих се на крака и заповядах на целия поток да се събере при мен. Хиляди кубици вода се надигнаха от коритото и надвиснаха над главата ми като черен облак.

— Пърси! — умолително се обади Хирон.

Ала преди да стоваря потопа върху Талия, сред дърветата изникна позната фигура и аз смаяно се взрях в нея. Гневът и концентрацията ми мигом отлетяха. Водата се плисна обратно в коритото. Талия така се изненада, че се обърна да види какво гледах.

Нещото се приближаваше, обвито в плътна зеленикава мъгла. Когато го видяха, Хирон и лагерниците ахнаха.

— Невъзможно! — прошепна Хирон, за първи път го чувах толкова разтревожен. — Никога не е напускал тавана. Никога!

Сбръчканата мумия, в която се беше вселил духът на оракула, се спря пред нас. Носещата се от нея мъгла обагряше в отвратително зелено снега в краката ни.

Никой не смееше да помръдне. Изведнъж в главата ми се разнесе глас. Явно всички го чуваха, тъй като неколцина затиснаха с длани ушите си.

— Аз съм духът на Делфи. Чрез мен говори Феб Аполон, убиецът на могъщия питон.

Оракулът ме изгледа с мъртвите си студени очи и след това се обърна към Зои Нощната сянка.

— Ти, който търсиш истината, излез напред и питай.

Зои преглътна и дрезгаво прошепна:

— Какво трябва да направя, за да помогна на господарката си?

Устата на мумията се отвори и навън изскочи облак зеленикав дим. Пред нас се появи неясно изображение на планина. На върха й Артемида беше прикована със синджир към скалите. Богинята беше коленичила с вдигнати нагоре ръце, сякаш отблъскваше някакъв нападател, и изглеждаше измъчена и изнемощяла. Оракулът произнесе:

— Към прикованата богиня на запад ще потеглят петима,

но стигнат ли в земята без дъжд, един ще загине.

Проклятието на Олимп сочи следата,

ала успехът възможен е само когато

ловджийки и лагерници рамо до рамо опрат.

На титана проклятието драговолно един ще поеме

и бащина десница живота на свое чедо ще отнеме.

След това зеленият облак се събра и като голяма зелена змия се върна обратно в устата на мумията. Оракулът се отпусна на един камък и застина неподвижно, също както си седеше на тавана, все едно възнамеряваше да остане край потока през следващите сто години.