Метаданни
Данни
- Серия
- Пърси Джаксън и боговете на Олимп (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Titan’s Curse, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Молев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Детска и юношеска литература
- Детско и младежко фентъзи
- Митологично фентъзи
- Митология
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 117гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рик Риърдън. Проклятието на титана
Пърси Джаксън и боговете на Олимп — Книга 3
Превод: Владимир Молев
Редактор: Вихра Василева
Коректор: Таня Симеонова
Издава „Егмонт България“
1000 София, ул. „Христо Белчев“ 21
www.egmontbulgaria.com
Отпечатано в „Лито Балкан“ АД, София, 2010
ISBN 978–954–27–0521–5
История
- —Добавяне
Осемнайсета глава
Сбогуване с приятел
Кацнахме на летището в Криси по тъмно.
Щом професор Чейс изскочи от самолета, Анабет изтича при него и му се метна на врата.
— Татко! Пилотираше… и стреляше… О, богове! Още не мога да повярвам!
Баща й се изчерви.
— Е, не е зле за един простосмъртен на средна възраст, нали?
— А куршумите от божествен бронз? Откъде ги намери?
— Ами… Ти нали остави предостатъчно оръжия в стаята си във Вирджиния, когато… замина.
Анабет смутено сведе поглед. Направи ми впечатление, че професор Чейс не използва думата „избяга“.
— Реших да пробвам да разтопя няколко и да направя куршуми — продължи той. — Просто експериментирах.
Каза го така, все едно беше дреболия, но очите му искряха. Изведнъж ми стана ясно защо Атина, богинята на мъдростта и покровителка на занаятите, го е харесала. Той беше истински луд учен по сърце.
— Татко… — Анабет замълча.
— Анабет, Пърси! — обади се Талия настойчиво. Тя и Артемида бяха коленичили край Зои и се опитваха да превържат раната й.
Изтичахме да им помогнем, но нищо не можеше да се направи. Не разполагахме нито с амброзия, нито с нектар. Обикновените лекарства нямаше да помогнат. Беше тъмно, но виждах, че Зои не изглеждаше добре. Тя трепереше и лекото сияние, което обикновено се излъчваше от кожата й, сега гаснеше.
— Не можете ли да я излекувате? — попитах Артемида. — Нали сте богиня?
Артемида въздъхна.
— Животът е крехко нещо, Пърси. Ако Мойрите са решили, че е дошло времето да отрежат нишката й, аз не мога да направя нищо. Но въпреки това ще се опитам.
Тя понечи да положи длан на раната на бедрото, но Зои я сграбчи за китката. Впи поглед в очите на богинята и като че ли двете се разбраха мълчаливо.
— Добре ли… ви служих? — прошепна Зои.
— Отлично — отвърна тихо Артемида. — Беше най-добрата ми ловджийка.
Зои се отпусна.
— Покой. Най-сетне.
— Бих могла да се опитам да излекувам отровата, Зои.
Досещах се, че не само отровата я убиваше. Значение имаше и последният удар на баща й. От самото начало Зои се беше досещала, че думите на оракула се отнасят до нея, че тя ще загине от ръката на баща си. И въпреки това беше поела на път. Беше предпочела да ме спаси и гневът на Атлас я беше прекършил.
Видя Талия и я хвана за ръката.
— Съжалявам, че се карахме — прошепна Зои. — Можехме да сме като сестри.
— Аз съм виновна — Талия премигваше, за да спре сълзите си. — Ти беше права за Люк, за героите, за мъжете — за всичко!
— И все пак, може би не всички мъже са такива — прошепна Зои и ми се усмихна немощно. — Мечът все още ли е у теб, Пърси?
Безмълвно извадих Въртоп и го сложих в шепата й. Тя го стисна доволно.
— Беше прав, Пърси Джаксън. Не си като… Херкулес. За мен е чест, че този меч е у теб.
Тръпка премина през тялото й.
— Зои… — подех аз.
— Звездите — прошепна тя. — Отново виждам звездите, господарке.
По бузата на Артемида се търкулна сълза.
— Да, смелата ми Зои. Тази вечер те са много красиви.
— Звезди… — повтори Зои. Погледът й се устреми към нощното небе. И повече не помръдна.
Талия наведе глава. Анабет преглъщаше сълзите си. Баща й я прегърна през раменете. Артемида вдигна ръка и прошепна няколко думи на старогръцки. От устните на Зои изскочи сребриста струйка дим и се нави в шепата на богинята. Тялото на Зои заискря и изчезна.
Артемида се изправи, изрече някаква благословия, духна в шепата си и към небето литна сребрист прах. Издигна се във въздуха и се стопи в мрака.
В първия момент нищо не се промени. След това изведнъж Анабет ахна. Взрях се нагоре и видях, че сега звездите грееха по-ярко. И сред тях се виждаше нещо ново, което преди като че ли го нямаше — ярко съзвездие, което приличаше на момиче с лък, тичащо по небосвода.
— Нека хората те помнят, докато свят светува — рече Артемида. — Живей завинаги сред звездите!
Не беше лесно да се сбогуваме. На север от нас над връх Тамалпаис продължаваха да отекват гръмотевици и да проблясват светкавици. Артемида беше толкова развълнувана, че излъчваше сребриста светлина, и това леко ме притесняваше, тъй като ако богинята случайно изгубеше самообладание и се появеше в истинския си вид, щеше да ни изпепели.
— Трябва веднага да отида на Олимп — заяви тя. — Не мога да ви взема с мен, но ще ви изпратя помощ.
Богинята сложи ръка на рамото на Анабет.
— Невероятна смелост се крие в теб, момичето ми. Ще направиш това, което трябва.
След това изгледа изпитателно Талия, сякаш се опитваше да реши нещо. Талия като че ли не искаше да срещне погледа й, но в крайна сметка се принуди да вдигне глава. Нямах представа какво си казаха двете по този начин, но очите на Артемида засияха по-нежно. След това тя се обърна към мен.
— Добре се справи — рече тя. — За мъж.
Понечих да възразя. Но после изведнъж осъзнах, че за първи път ме беше нарекла мъж.
След това Артемида се качи на колесницата си и тя засия. Обърнахме глави. Просветна сребрист лъч и богинята изчезна.
— Е — въздъхна професор Чейс, — доста впечатляваща млада дама. Макар че лично аз пак бих предпочел Атина.
Анабет се обърна към него.
— Татко… съжалявам, задето…
— Шшт! — Той я прегърна. — Прави това, което трябва, скъпа. Знам, че и на теб не ти е лесно.
Гласът му трепереше, но той й се усмихна смело.
В следващия миг се чу свистене на големи криле. От мъглата се спуснаха три пегаса: два бели и един чисто черен.
— Блекджак! — извиках аз.
— Здрасти, шефе! — отвърна той. — Май все пак успя да опазиш кожата си и без мен, а?
— Трудно ми беше — признах аз.
— Доведох Гуидо и Поркпай.
— Привет! — обадиха се едновременно другите два пегаса.
Блекджак ме огледа загрижено, след това се обърна към професор Чейс, Талия и Анабет и попита:
— Искаш ли да смачкаме с копитата си някой от тези?
— Не — отвърнах аз. — Те са ми приятели. Трябва веднага да отидем на Олимп.
— Няма проблем — рече Блекджак. — Освен за простосмъртния. Надявам се, че той не идва с нас?
Уверих го, че професор Чейс няма подобно намерение. Професорът се взираше смаяно в пегасите.
— Невероятно! — въздъхна той. — Такава маневреност! Само че ми е интересно как е възможно тласъкът от крилете да компенсира тежестта на тялото?
Блекджак наостри уши.
— Какво?
— Ако англичаните разполагаха с пегаси в Кримската война — продължи професор Чейс, — атаката на леката кавалерия…
— Тате! — прекъсна го Анабет.
Професор Чейс премига. Погледна дъщеря си и се насили да се усмихне.
— Извинявай, скъпа. Знам, че трябва да тръгвате.
Прегърна я смутено, но здраво. Тя се обърна да се качи на пегаса Гуидо и баща й извика след нея:
— Анабет! Знам, че Сан Франциско е опасно място за теб. Но не забравяй, моля те, че при нас винаги ще си добре дошла. Няма да позволим на никого да ти стори зло.
Анабет не отговори, но като че ли едва се сдържаше да не се разплаче. Професор Чейс понечи да добави още нещо, но после се отказа. Вдигна ръка, малко тъжно помаха за сбогом, и пое в мрака към самолета си.
С Талия и Анабет яхнахме пегасите. Прелетяхме над залива и се издигнахме над хълмовете на изток. Не след дълго Сан Франциско остана само като искрящ полумесец зад нас, в далечината на север продължаваха да проблясват мълнии.
Талия беше толкова уморена, че заспа на гърба на Поркпай. Явно наистина беше страшно изтощена, за да заспи във въздуха, въпреки страха си от високото, но пък, от друга страна, нямаше от какво да се тревожи. Нейният пегас летеше спокойно, като се наместваше от време на време, така че Талия да не падне.
С Анабет летяхме един до друг.
— Баща ти изглежда готин — рекох.
Беше тъмно и не виждах лицето й. Тя се обърна и хвърли поглед назад, макар че вече бяхме далеч от Калифорния.
— Сигурно — отвърна тя. — Но от толкова години се караме…
— Да, споменавала си.
— Мислиш, че съм те лъгала? — прозвуча като предизвикателство, но като че ли по-скоро тя самата се питаше дали е така.
— Не съм казал, че си ме лъгала. Просто… той изглежда свестен. Мащехата ти също. Може… ъъъ… да са станали по-готини, откакто не си ги виждала.
Тя се поколеба.
— Но пак са в Сан Франциско, Пърси. Не мога да живея толкова далеч от лагера.
Не исках да задавам логичния въпрос. Страх ме беше от отговора. Но нямаше как да го избегна.
— И какво ще правиш сега?
Минахме над някакъв град, остров от светлинки насред тъмно море. След секунди остана зад гърба ни, все едно летяхме със самолет.
— Не знам — призна тя. — Но ти благодаря, че дойде да ме спасиш.
— Няма за какво. Нали сме приятели.
— И не си вярвал, че съм мъртва?
— Нито за миг.
Анабет се поколеба и после рече:
— Люк също не е мъртъв.
Зяпнах я. Зачудих се дали не е изпушила от напрежението.
— Анабет, след падане от такава височина… Няма начин…
— Не е мъртъв — настоя тя. — Знам го. По същия начин, както ти си го знаел за мен.
Сравнението не ме зарадва особено.
Под нас се заредиха градове, светли островчета, почти свързани едно с друго, които накрая се превърнаха в безбрежен искрящ килим. Зората наближаваше. Небето на изток вече сивееше. А право пред нас пламтеше бяло-жълтеникаво сияние — светлините на Ню Йорк.
— Какво ще кажеш за скоростта, шефе? — обади се гордо Блекджак. — Ще получим ли допълнително сено за закуска?
— Страхотен пич си, Блекджак! — отвърнах аз. — Тоест, кон.
— Не ми вярваш за Люк — продължи Анабет, — но някой ден отново ще го видим. Той е в опасност, Пърси. Кронос му е направил нещо.
Не ми се спореше, макар че направо бях бесен. Как можеше все още да изпитва някакви чувства към този нещастник? Как можеше да му намира оправдания? Той си заслужаваше падането от скалата. Заслужаваше… Да, ще го кажа. Заслужаваше да умре. За разлика от Бианка. За разлика от Зои. Люк не можеше да е жив. Не би било честно.
— Погледнете! — разнесе се гласът на Талия. Тя се беше събудила и сочеше към Манхатън. — Започнало е.
— Кое? — попитах аз.
Вдигнах глава. Високо над „Импайър Стейт Билдинг“ сияеше друг остров от светлина — Олимп, увиснал във въздуха и огрян от факли и мангали, белите мраморни дворци искряха на първите лъчи на сутрешното слънце.
— Съвета на боговете — отвърна Талия. — Срещата за зимното слънцестоене.