Рик Риърдън
Проклятието на титана (17)

Седемнайсета глава
За малко качвам още няколко милиона килограма

Най-ужасното беше, че виждах семейната прилика. Атлас имаше същата царствена осанка като Зои, в очите му искреше същата студена гордост, която понякога се появяваше у нея, когато се ядосаше, макар че при него беше хиляди пъти по-злостна. Той беше всичко онова, което не харесвах у Зои, без нито една от хубавите й черти, които впоследствие бях започнал да ценя у нея.

— Пусни Артемида! — извика Зои.

Атлас се приближи към окованата богиня.

— Да не би ти да искаш да подържиш небето вместо нея? Заповядай.

Зои отвори уста, но Артемида не й даде възможност да отговори.

— Не! Не се предлагай, Зои! Забранявам ти!

Атлас се подсмихна. Коленичи до Артемида и посегна да я докосне по лицето, но богинята щракна със зъби и едва не му отхапа пръстите.

— Хе-хе! — разсмя се Атлас. — Виж, дъще! Господарката Артемида харесва новата си работа. Мисля да накарам всички олимпийски богове да се редуват да поносят товара ми, след като господарят Кронос се възцари отново и издигнем палата си на това място. Това ще научи тези слабаци на малко смирение!

Погледнах Анабет. Тя отчаяно се опитваше да ми каже нещо. Кимна към Люк. Но аз не можех да отделя очи от нея. В нея имаше нещо променено. В русата й коса се бяха появили сребристи кичури.

— От държането на небето е — прошепна Талия, която сякаш ми беше прочела мислите. — Не знам как тежестта не я е убила.

— Не разбирам — отвърнах аз. — Защо Артемида просто не го пусне?

Атлас се разсмя.

— Какви глупости говориш, хлапе! Това е мястото, където небето и земята са се срещнали за първи път и където са се родили първите могъщи деца на Уран и Гея — титаните. Оттогава насам небето се стреми отново да прегърне земята. И някой трябва да го придържа, защото иначе то ще се стовари отгоре ни и ще смаже всичко наоколо в радиус на хиляди километри. Поемеш ли веднъж товара, няма измъкване. — Атлас се усмихна. — Освен ако някой друг не го вземе от теб.

Той се приближи, оглеждайки мен и Талия.

— Значи това са най-добрите герои на нашето време, а? Не бих казал, че са кой знае какво предизвикателство.

— Изправи се срещу нас — отвърнах дръзко — и да видим кой ще победи!

— Боговете на нищо ли не са те научили? Безсмъртните не се бият с простосмъртни. Под достойнството ни е. Вместо това ще накарам Люк да те смаже.

— Значи си поредният страхливец!

Очите му пламнаха яростно. Но той се овладя и се обърна към Талия.

— А ти, дъще на Зевс? Май Люк греши за теб.

— Не греша — обади се с усилие Люк. Изглеждаше ужасно слаб, всяка дума като че ли му костваше неимоверно усилие. Ако не го мразех толкова, сигурно щеше да ми стане жал за него. — Талия, все още можеш да се присъединиш към нас. Повикай офиотавроса. Той ще дойде. Виж!

Той махна с ръка и до нас се появи пълен с вода басейн от черен мрамор, достатъчно голям, за да побере змиебика. Лесно можех да си представя Беси вътре. Всъщност колкото повече си мислех за това, толкова по-сигурен бях, че чувах мученето му.

„Не мисли за него! Ще се появи при теб!“ — изведнъж отекна в главата ми гласът на Гроувър. Заради телепатичната ни връзка усещах емоциите му. Той беше на ръба на паниката. — „Блокирай мислите си!“

Опитах се да прогоня мисълта за Беси. Представях си баскетболисти, скейтбордове, изброявах различните видове бонбони, които се продаваха в магазина на мама. Мъчех се да мисля за всичко друго, само не и за Беси.

— Талия, повикай офиотавроса — настоя Люк. — И ще станеш по-могъща от боговете!

— Люк… — прошепна измъчено тя. — Какво е станало с теб?

— Помниш ли колко често говорехме за това? Как проклинахме боговете? Бащите ни не са сторили нищо за нас. Нямат правото да управляват света!

Талия поклати глава.

— Пусни Анабет. Освободи я!

— Ако се присъединиш към нас, всичко ще бъде както преди — обеща Люк. — Тримата да бъдем заедно. Ще се борим за един по-добър свят. Моля те, Талия! Ако не се съгласиш…

Гласът му секна.

— Това е последният ми шанс. Ако не се съгласиш, той ще… Моля те!

Нямах представа какво точно означаваха думите му, но страхът му като че ли беше непресторен. Бях готов да се закълна, че го заплашва голяма опасност. Сякаш животът му наистина зависеше от това дали Талия щеше да го подкрепи. И за миг се изплаших, че тя щеше да му повярва.

— Недей, Талия! — обади се Зои. — Те са наши врагове!

Люк отново вдигна ръка и се появи огън. Бронзов мангал като онзи в лагера. Жертвено огнище.

— Талия — рекох, — недей!

Златният саркофаг зад Люк заблестя. Мъглата край нас изведнъж оживя — надигнаха се стени от черен мрамор, руините се превърнаха в сгради и край нас се появи прекрасна и същевременно с това ужасяваща крепост, сътворена от страхове и сенки.

— Ето тук ще бъде новият Отрие! — извика гръмко Люк с такава сила, че все едно някой друг говореше от устата му. — И той отново ще бъде по-силен и по-велик от Олимп. Погледни, Талия! Виж каква сила стои зад нас!

Посочи към океана и сърцето ми трепна. От брега, където беше акостирал „Принцеса Андромеда“, към нас се изкачваше войска. Дракони и лестригони, чудовища и полубогове, хрътки от Подземното царство, харпии и всевъзможни други изчадия, на които дори не знаех имената. Сигурно всички на кораба бяха потеглили към нас. Сториха ми се много повече, отколкото бях видял на борда му миналото лято. Маршируваха уверено към нас. След няколко минути щяха да бъдат тук.

— И това е само частица от бъдещата ни мощ — продължи той. — Не след дълго ще сме готови да покорим вашия лагер. А след това и самия Олимп. Трябва ни само твоята помощ.

За един ужасен миг Талия се поколеба. Взираше се в него с помрачени от болка очи, сякаш от всичко на света най-много й се искаше да му повярва. След това вдигна копието си.

— Ти не си Люк! Не те познавам.

— Напротив, познаваш ме, Талия — заумолява я той. — Моля те. Не ме карай… Не го карай да те унищожи!

Нямаше време. Ако армията му стигнеше до върха, бяхме загубени. Погледнах Анабет в очите. Тя кимна.

Обърнах се към Талия и Зои. Нямаше да съжалявам, ако загинех в битка рамо до рамо с приятели като тях.

— Сега! — извиках.

И тримата заедно се хвърлихме напред.

 

 

Талия се спусна към Люк. Вълшебният й щит Егида вдъхваше такъв страх у врага, че скитските дракони захвърлиха саркофага на земята и побягнаха. Но въпреки болнавия си вид, Люк все още беше достатъчно бърз. Изрева като див звяр и контраатакува. Мечът му Клеветник се стовари върху щита на Талия, изригна светкавица, въздухът пожълтя от статичното електричество и замириса на изгоряло.

А аз направих най-голямата глупост в живота си. Втурнах се срещу титана Атлас.

Той ме посрещна със смях. В ръцете му се появи голямо копие. Коприненият му костюм се преобрази в старогръцки бойни доспехи.

— Хайде, да те видим!

— Пърси! — извика Зои. — Внимавай!

Знаех защо ме предупреждава. Хирон ми беше обяснил, че древните правила ограничаваха безсмъртните. Героите можеха да обикалят навсякъде, да се изправят срещу всеки, стига да имат куража. Но нападнех ли Атлас, той беше свободен да се защити с цялата си мощ.

Атакувах с меча. Атлас замахна настрани с копието си и от удара литнах във въздуха. Стоварих се върху един черен зид. Вече не беше само видение в мъглата. Крепостта се възстановяваше камък по камък.

— Глупак! — извика тържествуващо титанът, отбивайки една от стрелите на Зои. — Наистина ли си мислиш, че само защото веднъж си се справил с глупавия бог на войната, ще можеш да победиш и мен?

Името на Арес ме прониза като нож в сърцето. Отърсих се от замаяността и нападнах отново. Ако успеех да стигна до басейна с водата, щях да удвоя силата си.

Върхът на копието се стрелна към мен. Вдигнах Въртоп, за да го посека, но изведнъж ръката ми се вцепени. Мечът ми беше натежал цял тон!

Спомних си как по-миналото лято на плажа в Лос Анжелис Арес ме беше проклел, че някой ден, когато извадя меча си с надежда за победа, той ще ме подведе. Но защо трябваше да стане точно сега? Нямах време да се чудя. Опитах се да избегна удара, но копието се стовари в гърдите ми и политнах като парцалена кукла. Строполих се на земята. Виеше ми се свят. Отворих очи, бях в краката на Артемида, която с последни сили едва крепеше небосвода на раменете си.

— Бягай, момче! — изсъска тя. — Бягай!

Атлас самодоволно пое към мен. Меча ми го нямаше. Беше отхвръкнал настрани. След няколко секунди отново щеше да се появи в джоба ми, но тогава вече нямаше да има никакво значение. Щях да съм мъртъв. Люк и Талия се сражаваха с настървението на диви зверове, край тях трещяха мълнии и светкавици. Анабет лежеше на земята и се мъчеше да се освободи от белезниците на китките си.

— Умри, геройче! — Атлас вдигна копието си, за да ме прониже.

— Недей! — извика Зои и няколко стрели изведнъж се появиха в процепа в нагръдника на Атлас под мишницата.

— Гррр! — изръмжа той и се обърна към дъщеря си.

Протегнах ръка, усетих появата на Въртоп в джоба си. Само че дори и с меча нямаше как да победя Атлас. Изведнъж по гърба ми полазиха тръпки. Спомних си думите от пророчеството: „На титана проклятието драговолно един ще поеме“. Не можех да се надявам да победя Атлас. Но друг можеше и да успее.

— Дайте ми небето! — заповядах на богинята.

— Не, момче — отвърна Артемида. По челото й се търкаляха капки пот като живак. — Не знаеш какво ме молиш. Ще те смаже.

— Анабет е издържала!

— И едва оцеля. Тя има дух на истинска ловджийка. Ти няма да го понесеш.

— Така или иначе, ще умра — отвърнах. — Дайте да го подържа!

Не изчаках отговор. Извадих Въртоп и разсякох оковите й. Пристъпих до нея, застанах на едно коляно, вдигнах ръце и докоснах надвисналите студени облаци. За миг двамата с Артемида едновременно го придържахме. За първи път си давах сметка какво се казва тежест, имах чувството, че ме премазват стотици тирове, натрупани един върху друг. Едва не припаднах от болка, но се насилих да поема дълбоко дъх. Можех да се справя.

В този миг Артемида се отдръпна и цялата тежест се стовари отгоре ми.

Много пъти след това съм се опитвал да опиша какво беше чувството, но никога не съм успявал.

Всяко мускулче в тялото ми пламна. Костиците ми като че ли се топяха. Крещях безмълвно, тъй като нямах сили да отворя уста. Небосводът започна да ме прихлупва към земята сантиметър по сантиметър, тежестта ме пречупваше.

„Дръж се! — отекна гласът на Гроувър в главата ми. — Не се предавай!“

Съсредоточих се върху дишането си. Ако можех да удържа небето само още няколко секунди… Мислех си за Бианка, която беше жертвала живота си, за да стигнем дотук. Щом тя го беше направила, то и аз трябваше да успея.

Погледът ми се замъгли. Всичко беше обагрено в червено. Край мен се вихреше ожесточена битка, от която зървах само откъслечни сцени. Атлас с бойните си доспехи размахваше копие и се смееше налудничаво. Артемида проблясваше като сребристо петно в мрака. Беше въоръжена с два ловджийски ножа със закривени върхове, дълги по трийсет сантиметра, и замахваше свирепо към титана, хвърляше се към него и отскачаше назад с невъобразима грациозност. И сякаш постоянно се променяше в движение. Ту беше тигър, ту газела, после мечка, след нея — ястреб. Или пък изглеждаше така само в изгарящото ми от треската съзнание? Зои не спираше да стреля по баща си, като се целеше в скрепките на нагръдника му. Той изреваваше гневно при всяко попадение, но всъщност за него стрелите бяха като ужилване от пчела. Само го раздразваха и подклаждаха ожесточеността му.

Талия и Люк продължаваха дуела си — меч срещу копие — и край тях не спираха да просветват мълнии. Талия като че ли надделяваше, най-вече благодарение на Егида. Дори и Люк не можеше да устои на страховитата мощ на щита и бавно, но неотклонно отстъпваше назад, ръмжейки гневно.

— Предай се! — извика Талия. — Не можеш да ме победиш, Люк!

— Ще видим, стара приятелко! — озъби се той.

Пот се стичаше по лицето ми. Дланите ми бяха чисто мокри. Ако имаха глас, раменете ми сигурно щяха да крещят от болка. Имах чувството, че някой се е хванал да заварява с оксижен прешлените на гръбначния ми стълб.

Атлас беше принудил Артемида да мине в отстъпление. Тя беше невероятно бърза, но неговата мощ беше неустоима. Копието му прониза земята на милиметри от богинята и в скалите зейна бездна. Той я прескочи и продължи след Артемида. Тя като че ли го водеше обратно към мен.

„Приготви се!“ — разнесе се гласът й в съзнанието ми.

Вече почти не можех да мисля от болка. Отговорът ми прозвуча като: „Аааааооооооууууу!“.

— Добре се биеш за момиче — подхвърли през смях Атлас. — Но не можеш да се мериш с мен!

Той замахна лъжливо с върха на копието и Артемида се наведе, за да го избегне. Досетих се какво беше замислил титанът частица от секундата, преди той да завърти копието и да перне Артемида по краката. Богинята се строполи и Атлас се надвеси над нея, за да я прониже.

— Не! — извика Зои. Изскочи пред баща си и стреля право в челото му. Стрелата се заби дълбоко и остана да стърчи оттам като рог. Титанът изрева гневно. Вдигна ръка и запрати дъщеря си върху черните скали на няколко метра от нас.

Исках да изкрещя, да се втурна да й помогна, но не можех да помръдна, нямах и глас. Дори не виждах къде точно беше паднала Зои. Атлас победоносно се обърна към Артемида. Богинята продължаваше да лежи неподвижно, вероятно беше тежко ранена.

— Първата жертва в новата война! — ликуващо обяви Атлас и замахна.

Бърза като мисълта, Артемида сграбчи копието и го отклони. То се заби в земята на сантиметри от нея. Богинята го дръпна рязко и като с лост повдигна титана във въздуха. Видях го как той полита към мен и се досетих какво трябваше да направя. Позволих на изтръпналите си мускули да се поотпуснат и щом Атлас се стовари върху мен, не се опитах да остана на мястото си, а с последни сили се изтърколих настрани.

Небосводът се стовари на гърба на Атлас и едва не го премаза, ала само след миг титанът успя да се надигне на едно коляно, мъчейки се да се измъкне от смазващата тежест. Но вече беше късно.

— Нееее! — изрева той с такава сила, че разтърси планината. — Неее!

Атлас отново беше хванат в капана на предишното си проклятие.

Опитах се да стана, но политнах и паднах, замаян от болка. Сякаш цялото ми тяло гореше.

Талия беше изтласкала Люк до ръба на скалата и там двамата продължаваха да си разменят удари край златния саркофаг. От очите на Талия се стичаха сълзи. Гърдите на Люк бяха белязани от кървава драскотина, бледото му лице лъщеше от пот.

Той замахна, но Талия парира удара с щита си. Мечът на Люк излетя от ръката му и падна на земята. Върхът на копието на Талия опря в гърлото му.

За миг се възцари тишина.

— И сега какво? — попита дрезгаво Люк. Усетих страха в гласа му, макар да се опитваше да го прикрие.

Талия трепереше от гняв.

Анабет се приближи, олюлявайки се, най-сетне беше успяла да се освободи от оковите. Лицето й беше покрито с драскотини и мръсотия.

— Не го убивай!

— Той е предател — отвърна Талия. — Предател!

Въпреки замаяното си състояние си дадох сметка, че Артемида я нямаше. Беше изтичала при черните скали, където беше паднала Зои.

— Ще успеем да го върнем — замоли се Анабет. — Ще го заведем на Олимп. Той… може да ни е полезен.

— Това ли искаш, Талия? — обади се подигравателно Люк. — Да ме закараш триумфално на Олимп? Да зарадваш баща си?

Талия се поколеба и в този миг Люк отчаяно посегна към копието й.

— Не! — изкрещя Анабет. Но вече беше късно. Талия реагира инстинктивно и ритникът й улучи Люк в гърдите. Той се олюля, лицето му се разкриви в ужасена маска и политна в пропастта.

— Люк! — извика Анабет.

Скупчихме се на ръба. Под нас армията от „Принцеса Андромеда“ се беше спряла смаяно. Войниците се взираха в проснатия върху скалите Люк. Колкото и да го мразех, не можех да се насиля да го погледна. Искаше ми се да вярвам, че все още е жив, но това беше невъзможно. Беше паднал от поне двайсет и пет метра височина и не помръдваше.

Един от лестригоните вдигна глава към нас и изръмжа:

— Убийте ги!

Талия стоеше като вцепенена, по бузите й се стичаха сълзи. Дръпнах я назад, над главите ни се изсипа дъжд от копия. Хукнахме към черните скали, без да обръщаме внимание на ругатните и проклятията на Атлас.

— Артемида! — извиках.

Богинята вдигна глава, изглеждаше смазана от скръб не по-малко от Талия. Зои лежеше отпусната в ръцете й. Дишаше. Очите й бяха отворени. Но въпреки това…

— Кръвта й е отровена — рече Артемида.

— Атлас я е отровил? — изненадах се аз.

— Не — поклати глава богинята. — Не е бил Атлас.

Показа ни раната в бедрото на Зои. Почти бях забравил за схватката й с дракона Ладон. Зои беше скрила от нас колко лошо е било ухапването му и се беше впуснала в битка с баща си с ужасяваща рана, изсмукваща силите й.

— Звездите — прошепна тя. — Не ги виждам.

— Нектар и амброзия — обадих се аз. — Да вървим! Трябва да намерим нектар и амброзия!

Никой не помръдна. Бяхме сковани от скръб. Армията на Кронос беше точно под върха. Дори и Артемида като че ли нямаше сили да помръдне. И може би въпреки всичко щяхме да загинем, ако изведнъж не се беше разнесло странно бръмчене.

В мига, в който армията от чудовища излезе на върха, от небето се спусна стар самолет.

— Оставете дъщеря ми! — извика професор Чейс и откри огън с картечницата. Куршумите се забиваха в земята и вдигаха облачета прах, чудовищата се пръснаха да търсят укритие.

— Татко! — ахна смаяно Анабет.

— Бягайте! — отвърна той и гласът му заглъхна, тъй като самолетът направи заход над главите ни.

Появата му извади Артемида от вцепенението. Богинята изненадано зяпна стария самолет, който сега захождаше за нова атака.

— Смел мъж — обяви тя със сдържано одобрение. — Хайде, трябва да измъкнем Зои оттук.

Тя вдигна ловджийския си рог към устните и ясният му звук отекна в околните долини. Зои премига.

— Дръж се — прошепнах аз. — Ще се погрижим за теб.

Самолетът се спусна отново. Неколцина от лестригоните запратиха копията си по него и едно от тях мина през крилата, но картечницата не спираше да стреля. Смаяно си дадох сметка, че професорът явно беше успял да намери отнякъде божествен бронз за куршумите си. Предната редица от скитски дракони се огъна, улучените от куршумите жени-змии се разпадаха на миришещ на сяра жълтеникав прах.

— Това е… баща ми! — прошепна невярващо Анабет.

Нямахме време да се дивим на майсторското му пилотиране. Лестригоните и скитските дракони вече се окопитваха от изненадата. Бързо щяха да намерят начин да се справят с професор Чейс.

В този миг Луната заискря ярко и от небето се спусна сребриста колесница, теглена от най-красивия елен, който някога съм виждал. Тя се приземи до нас.

— Качвайте се — подкани ни Артемида.

С Анабет издърпахме Талия. След това помогнах на богинята да качи Зои. Увихме я в одеяло, Артемида дръпна юздите и колесницата се издигна в небето.

— Като шейната на Дядо Коледа — измърморих аз учудено.

Артемида се обърна и ме погледна.

— Точно така, младежо. Откъде си мислеше, че се е появила легендата за него?

Щом видя, че сме в безопасност, професор Чейс обърна самолета и ни последва като почетна стража. Сигурно сме представлявали странна гледка, дори и по стандартите на Сан Франциско: сребриста летяща колесница, теглена от елен, ескортирана от стар самолет от времето на Първата световна война.

Зад нас армията на Кронос крещеше гневно на върха на Тамалпаис, а над виковете се извисяваше гласът на Атлас, който проклинаше боговете, пъхтейки под тежестта на небосвода.