Рик Риърдън
Проклятието на титана (14)

Четиринайсета глава
Проблем по проблем — язовир

В края на сметището открихме един стар теглич на пътна помощ, който изглеждаше толкова грохнал, че нямаше да се учудя, ако сам се беше докарал и изоставил тук. Но моторът запали, резервоарът се оказа пълен с гориво и ние решихме да се възползваме от него.

Шофираше Талия. Тя определено беше в най-добро състояние от четирима ни.

— Скелетите са по петите ни — напомни ни тя. — Не бива да се бавим повече тук.

Поехме през пустинята, по небето нямаше нито едно облаче, пясъкът блестеше ослепително. Зои седна отпред с Талия, а ние с Гроувър се настанихме отзад на платформата. Подухваше хладен сух ветрец, но хубавото време ми се струваше едва ли не проява на неуважение към паметта на Бианка.

Стиснах в шепа фигурката, която й беше струвала живота. Дори нямах представа кой бог изобразяваше. Може би Нико щеше да знае.

О, богове! Какво щях да кажа на Нико?

Искаше ми се да вярвам, че Бианка все още беше жива. В същото време обаче бях сигурен, че сме я загубили завинаги.

— Трябваше аз да отида вместо нея — рекох. — Аз трябваше да вляза в гиганта.

— Не говори така! — сепна се Гроувър. — Не стига, че Анабет изчезна, а сега и Бианка… Няма да го понеса, ако… — той заподсмърча. — Мислиш ли, че ще си намеря друг най-добър приятел?

— О, Гроувър…

Той избърса сълзите си с някакъв намаслен парцал и по бузите му останаха черни следи. Заприлича ми на индианец, изрисуван с цветовете на войната.

— Сега ще се оправя.

Но не се оправи. Явно още не се беше съвзел от случилото се в Ню Мексико — каквото и да беше то, — когато се беше появил онзи топъл лъх. Оттогава се държеше странно, сякаш през цялото време едва се сдържаше да не се разплаче, но мен ме беше страх да поставя въпроса ребром, тъй като най-вероятно щеше да се разциври и да заблее като козле.

Само че това, че Гроувър беше по-зле и от мен, си имаше и добра страна. Дадох си сметка, че не бива да се оставям на унинието. Трябваше да прогоня от ума си мислите за сполетялото Бианка нещастие и да продължа напред, както Талия. Беше ми чудно за какво ли си говореха те със Зои отпред в кабината.

 

 

Стигнахме до една река и бензинът ни свърши. Не че това имаше някакво значение — така или иначе и пътят свършваше тук.

Талия излезе и ядосано затръшна вратата. Като че ли в отговор една от гумите моментално спихна.

— Страхотно! И какво ще правим сега?

Огледах се. Във всички посоки се простираше пустиня, от която тук-там се надигаха голи хълмчета. Каньонът беше най-интересното нещо наоколо. Реката не беше голяма, широка около петдесетина метра, с няколко пада. Скалите се спускаха почти отвесно към нея.

— Има пътека — обади се Гроувър. — Може да слезем по нея.

Вгледах се по-внимателно и след дълго взиране забелязах тясна пътечка, виеща се надолу по скалата.

— Това е козя пътека — отбелязах.

— И какво от това? — отвърна той.

— Ние, за разлика от теб, не сме кози.

— Ще се справите — заяви уверено Гроувър. — Не е толкова трудно.

Замислих се. И преди се бях спускал по почти отвесен наклон, но това определено не ми беше сред любимите занимания. Обърнах се към Талия и видях, че е позеленяла. С нейния проблем с височините… нямаше да стане.

— Не — рекох, — нека тръгнем нагоре срещу течението. Ще намерим по-лесен вариант за спускане.

— Но… — понечи да възрази Гроувър.

— Хайде — прекъснах го аз. — Няма да ни стане нищо, ако повървим малко.

Талия ми хвърли благодарствен поглед.

Изминахме около половин миля, докато открием място, удобно за спускане към реката. На брега имаше затворен пункт за лодки под наем, в който оставих няколко златни драхми и бележка: „Взимаме две лодки“.

— Трябва да тръгнем нагоре по течението — рече Зои. Май сега за първи път си отваряше устата, откакто бяхме напуснали сметището, и гласът й прозвуча ужасно — дрезгав и пресипнал, все едно беше настинала. — Иначе ще се разбием в бързеите.

— Аз ще се погрижа за тях — успокоих я. Спуснахме лодките във водата.

Докато носехме греблата, Талия ме дръпна настрани.

— Благодаря ти за одеве.

— За нищо.

— Наистина ли можеш… — кимна към бързеите.

— Надявам се. По принцип се разбирам добре с водата.

— Ще вземеш ли Зои при теб? — помоли тя. — Опитай се да й поговориш.

— Едва ли ще й хареса.

— Моля те! Няма да издържа в една лодка с нея. Тя… започва да ме тревожи.

Хич не ми се искаше да се съглася, но кимнах.

Талия въздъхна облекчено.

— Дължа ти едно.

— Две.

— Едно и половина — усмихна се тя.

За миг си спомних, че всъщност я харесвах — стига да не ми крещеше. Талия се обърна и отиде да помогне на Гроувър да се качи в лодката.

В крайна сметка се оказа, че не е нужно да се опитвам да командвам течението. Щом се оттласнахме от брега, видях две ниади да ме гледат от водата.

Приличаха на обикновени момичета, излезли на разходка в мола, само дето бяха във водата.

— Здрасти! — обадих се аз.

Разнесе се бълбукане. Дали беше смях? Не бях сигурен. Не ми беше лесно да се разбирам с ниадите.

— Отиваме нагоре — продължих. — Дали не можете да…

И още преди да довърша молбата си, всяка от ниадите хвана по една лодка и започна да я бута нагоре срещу течението. Понесохме се толкова рязко, че Гроувър политна и падна, като вирна копита във въздуха.

— Мразя ниадите — измърмори Зои.

От водата се стрелна струя и я удари в лицето.

— Гадини! — извика Зои и грабна лъка си.

— Недей — спрях я аз. — Само си играят.

— Проклети водни духове! Така и не ми простиха.

— За какво не са ти простили?

Тя метна лъка на рамото си.

— Стари работи. Няма значение.

Носехме се доста бързо нагоре по реката, от двете ни страни се издигаха високи скали.

— Не си виновна за това, което стана с Бианка — рекох. — Аз бях виновен. Аз й позволих да отиде.

Предполагах, че така ще предизвикам Зои да ми се разкрещи и по този начин поне за малко да се измъкне от унинието си.

Но вместо това тя въздъхна тежко.

— Не е така, Пърси. Аз я насилих да тръгне на този подвиг. Бях нетърпелива. Бианка беше изключително силен полубог. И освен това имаше добро сърце. Мислех… мислех, че от нея ще стане добър предводител на ловджийките.

— Но нали ти си техният предводител?

Зои стисна ремъка на колчана. Изглеждаше адски уморена.

— Нищо на този свят не е вечно, Пърси. От две хиляди години водя ловджийките, а явно не съм поумняла особено, щом сега дори Артемида е в опасност.

— Не може да се виниш за това.

— Ако бях настояла да тръгна с нея…

— Мислиш, че би се справила с чудовището, което е успяло да надвие Артемида? Нищо не би могла да сториш.

Зои не отговори.

Скалите от двете страни на реката се извисяваха още по-високо. Дълги сенки падаха по водата и от тях лъхаше студ, въпреки яркото слънце над главите ни.

Несъзнателно извадих Въртоп от джоба си. Зои погледна химикала, в очите й се четеше болка и тъга.

— Твой е, нали? — попитах.

— Кой ти каза?

— Сънувах те.

Тя се взря изпитателно в мен. Бях сигурен, че ще ме обяви за луд, но вместо това ловджийката въздъхна.

— Направих го за подарък. И сгреших.

— На кого го подари?

Зои поклати глава.

— Не ме карай да ти кажа името му. Заклела съм се никога повече да не го произнеса.

— Държиш се така, сякаш би трябвало да го знам.

— Сигурна съм, че го знаеш. Нали всички момчета мечтаете да бъдете като него?

В гласа й се долавяше такава горчивина, че реших да не я притискам повече. Погледнах Въртоп и за миг се зачудих дали не е прокълнат.

— Майка ти е била водна богиня, нали? — попитах.

— Да, Плейоне. Имах четири сестри. Хесперидите.

— Които са живеели в градина в западния край на земята. Където растяло дървото със златните ябълки, пазено от дракон.

— Да — кимна замечтано Зои, — Ладон.

— Но сестрите не са ли били само четири?

— Сега са четири. Мен ме прогониха. И забравиха. Изличиха ме, все едно никога не съм съществувала.

— Защо?

Тя посочи Въртоп.

— Защото предадох семейството си и помогнах на един герой. Това също няма да го намериш в митовете и легендите. Той изобщо не ме споменава. След като се опита да победи Ладон и не успя, аз му показах как да открадне ябълките и как да измами баща ми, но всичката слава отиде при него.

— Но…

Бълбук, бълбук — обадиха се ниадите. Лодката забави ход.

Вдигнах глава.

Нямаше как да продължим нагоре. Реката беше преградена. Пред нас се издигаше язовирна стена с размерите на футболно игрище.

 

 

— Язовирът „Хувър“ — обади се Талия. — Огромен е!

Стояхме на брега и оглеждахме бетонната стена, която се издигаше между скалите. Отгоре по нея вървяха хора, които от това разстояние изглеждаха колкото мравки.

Ниадите си тръгнаха мърморейки и макар че не разбирах езика им, беше ясно, че недоволстват заради стената, преградила хубавата им река. Лодките ни поеха обратно надолу по течението, размятани от силните бързеи, спускащи се от каскадата на язовира.

— Стената е висока триста и петдесет метра — рекох. — Построена е през трийсетте години на двайсети век.

— Вместимостта на язовира е четирийсет и пет милиарда кубически метра вода — допълни Талия.

Гроувър въздъхна и добави:

— Най-големият строителен обект в Съединените щати за всички времена.

Зои ни зяпна смаяно.

— Откъде ги знаете тези неща?

— От Анабет — отвърнах аз. — Тя си падаше по архитектурата.

— Беше луда по националните забележителности — рече Талия.

— Постоянно ни засипваше с информация. — Гроувър заподсмърча. — Беше толкова досадно…

— Какво не бих дал, за да бъде сега с нас… — рекох.

Останалите кимнаха. Зои продължаваше да ни гледа странно, но не ми пукаше. Защо жестоката съдба беше направила така, че да се озовем пред язовира „Хувър“, един от любимите обекти на Анабет, а тя не беше с нас?

— Трябва да се качим на стената — заявих. — Заради нея. И за да знаем, че сме били тук.

— Вие не сте добре — поклати глава Зои. — Но така или иначе, шосето е там горе. — Посочи един огромен паркинг отстрани на стената. — Да вървим!

 

 

Вървяхме почти час, докато намерим пътека, която да ни изведе до шосето. Излязохме на източния бряг на язовира и поехме към стената. Горе беше студено и духаше силен вятър. От едната страна беше затворената сред скалите вода, а от другата стената се спускаше рязко триста и петдесет метра надолу — като най-голямата рампа за скейтбордисти в света — към изходните канали на турбините.

Талия вървеше по средата на пътя, далеч от ръба. Гроувър постоянно душеше вятъра и се озърташе изплашено. Мълчеше си, но си личеше, че усеща чудовища.

— Близо ли са? — попитах го.

Той поклати глава.

— Може и да не са. Наоколо е само пустиня, вятърът може да носи миризмата им от километри. Но идва едновременно от няколко посоки. И това не ми харесва.

На мен също не ми харесваше. Вече беше сряда, оставаха само два дни до зимното слънцестоене, а все още не бяхме стигнали доникъде. Не ни трябваха нови схватки с чудовища.

— В туристическия център има заведение, „Дървеният бик“ — обади се Талия. — Но предлагат и храна.

— И преди ли си идвала тук? — изненадах се аз.

— Веднъж. Исках да видя пазителите. — Посочи другия край на стената. В скалите беше издълбано малко площадче, на което бяха поставени две големи бронзови статуи. Заприличаха ми на статуетки „Оскар“ с криле. — Посветени са на Зевс. Подарък от Атина.

Около тях се тълпяха туристи, които като че ли проявяваха най-голям интерес към краката им.

— Какво правят? — попитах.

— Докосват пръстите на краката — отвърна тя. — Смята се, че това носи късмет.

— Защо?

Талия поклати глава.

— На простосмъртните им хрумват какви ли не налудничави идеи. Не знаят, че статуите са посвети на Зевс, но усещат, че в тях има нещо.

— Те говориха ли с теб? Какво ти казаха?

Лицето й помръкна. Не беше трудно да се досетя, че точно заради това беше дошла тук предишния път — за да получи някакъв знак от баща си. Да се свърже с него.

— Не. Всъщност те са си най-обикновени големи статуи от бронз.

Сетих се за последната голяма метална статуя, с която се бяхме сблъскали. Резултатът не беше кой знае колко добър. Но реших да не го споменавам.

— Предлагам да заложим на „Дървеният бик“ — обади се Зои. — Не е зле да хапнем нещо.

— Надървения бик? — повтори ухилен Гроувър. — Не мисля, че бих избрал точно него.

И Талия се усмихна.

— Аз със сигурност не бих стъпила там!

Може би защото бяхме ужасно уморени и емоционално изтощени, тримата така се разкикотихме, че накрая чак коремите ни заболяха от смях. Не можехме да се спрем. Зои ни гледаше объркано и клатеше глава.

— Какво ви става? Какво толкова казах?

Сигурно щяхме да продължим да се смеем още дълго, но изведнъж отнякъде се чу:

— Мууу!

Усмивката изчезна от лицето ми. За миг се зачудих дали не ми се е сторило, но Гроувър също беше спрял да се смее и се оглеждаше изненадано.

— Крава ли чух?

— Може би вика бика? — извика през смях Талия.

— Не — възрази Гроувър. — Сериозно говоря.

Зои се ослуша.

— Нищо не чувам.

Талия се взираше в мен разтревожено.

— Добре ли си, Пърси?

— Да — отвърнах. — Вие вървете. Аз ей сега ще дойда.

— Какво става? — попита Гроувър.

— Нищо — рекох. — Просто… трябва да помисля малко.

Те се поколебаха, но в крайна сметка влязоха в туристическия център без мен. Щом се скриха вътре, аз изтичах до северния край на стената и надникнах над парапета.

— Мууу!

Във водата на петнайсетина метра под мен плуваше приятелката ми от Лонг Айлънд, змиекравата Беси.

Огледах се. По стената тичаха деца. Бавно-бавно се влачеха пенсионери. Имаше и няколко семейства. Но засега като че ли никой не беше забелязал Беси.

— Какво правиш тук? — извиках.

— Мууу! — отвърна настойчиво тя, май се опитваше да ми каже нещо.

— Как стигна дотук?

Бяхме на хиляди мили от Лонг Айлънд и на стотици мили навътре в сушата. Нямаше как да измине това разстояние с плуване. И въпреки това беше тук.

Беси направи кръгче и почеса глава в стената на язовира.

— Мууу!

Искаше да тръгна с нея. Призоваваше ме да побързам.

— Не мога — отвърнах. — Приятелите ми са вътре.

Тя ме погледна с тъжните си кафяви очи. След това отново измуча настоятелно, преметна се презглава и изчезна във водата.

Поколебах се. Нещо не беше както трябва. Беси беше дошла да ме предупреди. Чудех се дали не трябваше да скоча и да я последвам, но изведнъж се спрях. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха. Обърнах се, от източния край на стената се бяха задали двама мъже и бавно се приближаваха към мен. Бяха облечени в сиви камуфлажни униформи, под прозрачната кожа на лицата се белееха черепи.

Минаха през група деца, като грубо ги разбутаха.

— Хей! — извика възмутено едно момче.

Един от мъжете обърна към него озъбения си череп и щракна с челюсти.

— Аааа! — изпищя детето и цялата групичка се разбяга.

Хукнах към туристическия център.

Почти бях стигнал до стълбите, когато зад мен изсвистяха спирачки. Един черен микробус спря рязко по средата на пътя в западния край на стената, като едва не прегази няколко пенсионери.

Вратите на микробуса се отвориха и навън се изсипаха още зомбита. Бяхме обградени.

Хукнах по стълбите и прелетях през входа на музея. Пазачът на металдетектора изкрещя след мен, но аз не спрях.

Профучах покрай изложбата и се скрих зад една група, скупчила се да слуша обясненията на екскурзовод. Огледах се, но приятелите ми не се виждаха никъде. Къде беше заведението?

— Стой! — извика пазачът.

Нямаше къде да се скрия и затова се шмугнах в асансьора заедно с групата туристи. Успях да се промуша вътре миг преди вратите да се затворят.

— Сега ще се спуснем триста и петдесет метра — заяви бодро екскурзоводката. Беше с дълга черна коса, вързана на опашка, и с очила. Вероятно изобщо не беше забелязала, че пазачът тича след мен. — Няма от какво да се страхувате, дами и господа, асансьорът почти никога не се разваля.

— Оттук ли се стига до заведението? — попитах аз.

Възрастните край мен се усмихнаха. Екскурзоводката се обърна и ме погледна така, че косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Да, оттук се стига до турбините, младежо — отвърна тя. — Не чу ли какво обяснявах горе?

— А! Да, чух ви, разбира се. А има ли друг изход?

— Не — обади се един мъж зад мен. — Единственият друг изход е с другия асансьор нагоре.

Вратите се отвориха.

— Право напред — упъти ни екскурзоводката. — В края на коридора ви очаква Друг наш служител.

Нямах друг избор, освен да поема с групата.

— Младежо! — извика екскурзоводката. Обърнах се. Беше свалила очилата си. Очите й бяха смайващо сиви, като буреносни облаци. — Винаги има изход за този, който го потърси.

Вратите се затвориха и я скриха. Останах сам.

Но преди да се размисля какво точно означаваха думите на екскурзоводката, зад ъгъла се чу „дзън“. Пристигна и вторият асансьор, от който се разнасяше познат звук — тракане на зъби на черепи.

Хукнах след групата туристи в прокарания през скалата тунел. Стори ми се безкраен. Стените бяха влажни, чуваше се тихо жужене и грохот на вода. Изскочих на един балкон над водноелектрическата централа. На двайсетина метра под мен бяха турбините. Помещението беше огромно, но не се виждаше друг изход, освен ако не се пробвах да скоча във водата и да мина през перките на турбините. Нямах подобно намерение.

Друг екскурзовод с микрофон обясняваше на туристите за водните запаси в Невада. Молех се само Талия, Гроувър и Зои да са добре. Ами ако скелетите ги бяха открили вече? Но, от друга страна, можеше още да са в заведението, без да подозират, че сме обградени. Колко глупаво бях постъпил — сам се бях напъхал в капан стотици метри под земята.

Запробивах си път през тълпата, като се мъчех да не се набивам в очи. В другия край на балкона зърнах някаква ниша в скалата, където можеше да се скрия. Не изпусках от ръката си Въртоп.

Докато стигна до нея, нервите ми се опънаха до краен предел. Заотстъпвах заднишком в нишата, като не отделях поглед от тунела, от който бях дошъл.

Изведнъж зад мен се чу шум, досущ като шиптящия звук, който издаваха скелетите.

Реагирах инстинктивно, свалих капачката на Въртоп, завъртях се и замахнах с меча.

Момичето, което се бях опитал да съсека, изкрещя и изтърва пакетче с носни кърпички.

— Боже мой! — извика тя. — Винаги ли убиваш хората, които си духат носа?

Първото, което ми мина през ума, беше, че не я бях наранил. Острието беше минало през тялото й, без да й направи нищо.

— Ти си смъртна!

Тя ме погледна изненадано.

— Какви ги приказваш? Естествено, че съм смъртна! Как си успял да промъкнеш този меч под носа на пазачите?

— Не съм… Чакай малко! Нима виждаш меча?

Момичето поклати глава. Очите й бяха зелени като моите. Косата й беше червеникавокафява. Носът й също беше червен, явно беше настинала. Беше облечена в тъмночервен пуловер с емблемата на Харвард и издраскани с химикал и покрити с дупки джинси, сякаш в свободното си време тя се забавляваше да ги боде с вилица.

— Какво, сигурно сега ще се опиташ да ме убедиш, че е най-голямата клечка за зъби в света! — рече тя. — Но защо не ми направи нищо? Не че се оплаквам. Кой си ти? И какво е това на раменете ти? Лъвска кожа?

Въпросите й летяха един след друг и аз имах чувството, че все едно ме замеряше с камъни. Не знаех какво да отговоря. Погледнах дали кожата на Немейския лъв не е възвърнала истинската си форма, но на мен пак си ми изглеждаше като кафяв шлифер.

Скелетите приближаваха. Нямах време за губене. Но не можех да отделя очи от червенокосото момиче. Изведнъж се сетих какво беше направила Талия в „Уестовър Хол“, за да заблуди учителите. Може би и аз щях да успея да използвам мъглата.

Съсредоточих се и щракнах с пръсти.

— Това, което виждаш, не е меч, а най-обикновен химикал.

Тя премига.

— Глупости! Меч си е, хахавелник такъв!

— А ти коя си? — попитах ядосано.

Момичето възмутено изсумтя и гордо отговори:

— Рейчъл Елизабет Деър. А сега ще отговориш ли на въпросите ми, или да извикам охраната?

— Недей! — спрях я. — Бързам. Гонят ме.

— Бързаш или те гонят?

— Ами… и двете.

Тя гледаше някъде над рамото ми и изведнъж се ококори.

— Тоалетната!

— Какво?

— Тоалетната! Зад мен! Веднага!

Не знам защо, но я послушах. Пъхнах се в мъжката тоалетна, а Рейчъл Елизабет Деър остана отвън. После ми се струваше, че съм постъпил като страхливец. Но това спаси живота ми.

Чух тракане и съскане, скелетите се приближиха.

Стиснах здраво Въртоп. Какви ги вършех? Бях оставил отвън едно простосмъртно момиче да загине. Канех се да изскоча навън и да се изправя срещу зомбитата, когато Рейчъл Елизабет Деър заговори като картечница:

— О, Боже мой! Видяхте ли онова момче? Добре, че дойдохте! Опита се да ме убие! Има меч, за Бога! Къде блее охраната, че е позволила на един размахващ меч луд да проникне в национална архитектурна забележителност? Боже мой! Избяга натам, към турбините. Стори ми се, че го видях да се катери по тях. Ама може и да е паднал.

Скелетите развълнувано затракаха със зъби и забързано отминаха.

Рейчъл отвори вратата.

— Чисто е. Но побързай.

Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да припадне. Лицето й беше посивяло и потно.

Надникнах зад ъгъла. Три скелета тичаха към другия край на балкона. В следващите няколко секунди пътят към асансьора щеше да е чист.

— Длъжник съм ти, Рейчъл Елизабет Деър.

— Какви бяха тези? — попита тя. — Приличаха на…

— Скелети?

Тя кимна смутено.

— Най-добре ще е да забравиш всичко — посъветвах я аз. — Забрави, че изобщо си ме виждала.

— И че се опита да ме убиеш?

— Да. И това.

— Но кой си ти?

— Пърси… — в този миг скелетите се извърнаха рязко към мен. — Чао!

— Що за име е Пърси Чао?

Хукнах към изхода.

 

 

Заведението беше пълно с деца, които видимо се наслаждаваха на най-приятната част от туристическата обиколка — обяда. Талия, Зои и Гроувър тъкмо сядаха на една маса.

— Трябва да тръгваме! — обявих задъхано. — Веднага!

— Току-що си взехме сандвичите! — извика недоволно Талия.

Зои се надигна, мърморейки ругатни на старогръцки.

— Прав е! Вижте!

Заведението беше оградено от всички страни от стъклени витрини, от които се разкриваше чудесна гледка към армията от скелети, насочили се към нас.

Видях двама в източния край на стената, блокираха шосето към Аризона. Други трима стояха в западния край и охраняваха пътя към Невада. Всички бяха въоръжени с палки и пистолети.

Но непосредствената опасност беше много по-близо. Трите зомбита, които ме бяха проследили до залата с турбините, изскочиха на стълбите. Впиха жълтите си очи в мен и затракаха със зъби.

— Към асансьора! — извика Гроувър. Хукнахме натам, но вратите се отвориха с приятно „дзън“ и отвътре излязоха още три скелета. Всичките бяха тук, с изключение на онзи който се беше възпламенил след удара на Бианка в Ню Мексико. Бяхме обградени от всички страни.

В този миг на Гроувър му хрумна гениална, типично гроувърска идея.

— Бой с дюнери! — извика той и хвърли чинията си към най-близкия скелет.

Ако не ви е удрял летящ дюнер, може да се смятате за истински късметлии. В ранглистата на смъртоносните снаряди дюнерът се нарежда някъде непосредствено след гранатите и гюлетата. Порцията на Гроувър халоса скелета в главата и събори черепа от раменете му. Нямам представа какво точно видяха останалите деца в заведението, но направо пощуряха и започнаха да се замерят с дюнери, чипс и кутийки с безалкохолни, пищейки и крещейки с цяло гърло.

Скелетите напразно се опитаха да се прицелят — около тях се носеше истински вихър от храна, тела и напитки.

В хаоса с Талия се нахвърлихме на двата скелета до стълбите и ги съборихме върху масата с приборите. Хукнахме надолу, край главите ни хвърчаха дюнери.

— А сега накъде? — попита Гроувър, щом изскочихме навън.

Не знаех. И двата изхода на пътя бяха завардени от скелети. Изтичахме до площада с крилатите бронзови статуи, но това не ни помогна особено, освен че сега откъм гърба ни беше планината.

Скелетите се подредиха в полукръг около нас. Появиха се и събратята им от заведението. Единият от тях в движение нагласяше черепа на раменете си. Другият беше целият покрит с кетчуп и горчица. От ребрата на третия стърчеше дюнер. Изглеждаха адски ядосани. Извадиха палките си и пристъпиха напред.

— Четирима срещу единайсет — измърмори Зои. — И на всичкото отгоре те са безсмъртни.

— Беше ми приятно да обикалям с вас, приятели — обяви с треперещ глас Гроувър.

Нещо проблесна и привлече вниманието ми. Обърнах се, краката на статуята лъщяха от докосването на хиляди пръсти. Не се сдържах и възкликнах:

— Ето това се вика лъснати крака!

— Пърси — обади се Талия. — Не е сега моментът.

Но аз не можех да отделя погледа си от двамата бронзови гиганти с големи заострени криле. Бяха потъмнели от времето, само пръстите на краката им лъщяха като нови монетки заради постоянния поток от хора, които идваха да ги докоснат за късмет.

Късмет. Или благослов от Зевс.

Сетих се за екскурзоводката от асансьора. Сивите очи и усмивката. Какво беше казала? „Винаги има изход за този, който го търси!“

— Талия, помоли баща си за помощ!

Тя ме изгледа мрачно.

— Той никога не отговаря.

— Пробвай — помолих я. — Поискай помощ. Мисля… мисля, че статуите може да ни донесат късмет.

Шест скелета вдигнаха пистолетите си. Останалите пет пристъпиха напред, вдигнали палки. Двайсет метра. Петнайсет.

— Направи го! — изкрещях.

— Няма! — тропна с крак Талия. — Няма да ми отговори.

— Този път ще ти отговори!

— Кой го казва?

Поколебах се.

— Атина.

Талия се намръщи, явно си мислеше, че съм се побъркал.

— Пробвай — примоли се и Гроувър.

Тя затвори очи. Устните й се раздвижиха в безмълвна молитва. И аз отправих молитва към майката на Анабет, надявах се, че не греша, че наистина нея бях видял в асансьора и че тя се опитваше да ни помогне да спасим дъщеря й.

Нищо не се случи.

Скелетите се приближаваха. Извадих Въртоп. Талия нагласи щита си. Зои бутна Гроувър зад себе си и се прицели в черепа на първия скелет.

Над мен се извиси сянка. Може би това беше сянката на смъртта? Но в следващия миг осъзнах, че идваше от едно огромно крило. Скелетите вдигнаха глави, но вече беше късно. Проблясна бронз и петимата с палките отхвръкнаха настрани.

Другите откриха огън. Вдигнах лъвската кожа, за да се предпазя, но не беше нужно. Бронзовите ангели пристъпиха пред нас и разпериха криле, за да ни защитят. Куршумите забарабаниха по тях като дъжд по ламаринен покрив. Двата ангела едновременно замахнаха и зомбитата литнаха от другата страна на пътя.

— О, колко е хубаво да се раздвижиш, човеко! — обади се първият ангел. Гласът му леко стържеше, все едно отдавна не беше пил вода.

— Погледни ми пръстите на краката! — обади се другият. — Какво си мислят тези туристи!

Колкото и да бях смаян, мисълта за скелетите не ми излизаше от главата. Зомбитата вече се изправяха и подреждаха разпилените си части, костеливи ръце се протягаха към оръжията.

— Опасността не е преминала! — рекох.

— Измъкнете ни оттук! — извика Талия.

Двата ангела едновременно сведоха глави към нея.

— Ти ли си щерката на Зевс?

— Да!

— Ще чуем ли вълшебната думичка, госпожице Зевсова? — попита единият.

— Моля!

Ангелите се спогледаха и свиха рамене.

— С удоволствие ще се поразкърша малко — реши единият.

Той грабна Талия и мен, другият взе Зои и Гроувър и литнахме нагоре, издигнахме се високо над язовира и реката, скелетите заприличаха на точици и до ушите ни едва-едва достигаше пукотевицата от изстрелите.