Рик Риърдън
Проклятието на титана (13)

Тринайсета глава
Попадаме в сметището на боговете

Препускахме върху глигана чак до вечерта. Задните ми части вече не издържаха — представете си да седите на голяма телена четка, подрусваща се върху чакъл цял ден. Долу-горе толкова удобно беше и язденето на шопара.

Нямах представа колко километра сме изминали, но планините останаха зад гърба ни и навлязохме в суха низина. Тревата и храстите също оредяха, накрая съвсем изчезнаха и глиганът препускаше през пустинята.

Щом се смрачи, той спря край едно дере и изгрухтя. Пи дълго от калното поточе, а след това измъкна един кактус от пясъка и го задъвка заедно с бодлите.

— Дотук е — обяви Гроувър. — Най-добре да слезем от него, докато яде.

Нямаше нужда да ни убеждава. Спуснахме се на земята, докато глиганът хрупаше кактуси, и след това се заклатушкахме бавно настрани, тъй като всички бяхме адски схванати от язденето.

След третия кактус и нова порция кална вода, глиганът изгрухтя отново, оригна се, завъртя се и пое обратно на изток.

— Сигурно предпочита планината — предположих аз.

— Чудесно го разбирам — отвърна Талия. — Погледни!

Пред нас имаше обикновен асфалтиран път, посипан с пясък. От едната му страна се издигаха няколко сгради, които определено не бяха достатъчно, за да представляват истинско населено място: къща със заковани с дъски прозорци, мексиканска закусвалня, която сигурно беше хлопнала кепенци още преди да се роди Зои Нощната сянка, варосана пощенска станция с надпис „Джила Клоу, Аризона“, увиснал накриво над вратата. Отвъд тях се издигаха хълмове… Не, всъщност не бяха истински хълмове. В пустинята нямаше откъде да се появят хълмове. Това бяха огромни камари от стари коли, домашни уреди и всякакви други боклуци. Сметище, което като че ли нямаше край.

— Леле… — прошепнах смаяно аз.

— Нещо ми подсказва, че и тук няма да намерим кола под наем — рече Талия. Обърна се към Гроувър и подхвърли: — Да не криеш случайно още някой див глиган в ръкава си?

Гроувър притеснено душеше въздуха. Извади от джоба си шепа орехи, хвърли ги на пясъка и засвири с флейтата си. Орехите се подредиха в някаква форма, която на мен нищо не ми говореше, но пък сатирът угрижено въздъхна.

— Ето това сме ние — посочи той. — Тези пет ореха.

— Кой от тях съм аз? — попитах.

— Онзи дребният, дето си личи, че отвътре е кух — обади се Зои.

— Млъкни!

— Тази купчина тук — посочи наляво Гроувър — означава проблеми.

— Чудовище? — попита Талия.

Той смутено вдигна рамене.

— Не усещам никаква миризма. Но пък орехите не лъжат. Следващото препятствие…

Посочи сметището. Слънцето вече почти се беше скрило напълно и в сумрака хълмовете от боклуци изглеждаха все едно сме попаднали на някаква друга планета.

Решихме да пренощуваме тук и да се пробваме да преминем през сметището на сутринта. Никой нямаше желание да си проправя път сред боклуци в тъмното.

Зои и Бианка извадиха пет спални чувала и дунапренени шалтета от раниците си. Нямах представа как ги бяха побрали вътре, сигурно раниците бяха вълшебни. Лъковете и стрелите на ловджийките също не бяха обикновени — когато им притрябваха, просто се появяваха на раменете им, а през останалото време изчезваха.

Изведнъж стана много студено. С Гроувър събрахме стари дъски от полуразрушената къща и Талия ги подпали с копието си. За нула време си спретнахме чуден лагер — доколкото това беше възможно в безлюден призрачен град насред нищото.

— Звездите изгряха — рече Зои.

Беше права. Над главите ни блещукаха милиони звезди, виждаха се ясно, тъй като наблизо нямаше град, чиито светлини да оцветяват в оранжево зарево небето.

— Невероятно — обади се Бианка. — За първи път виждам Млечния път.

— Това е нищо — отвърна Зои. — Навремето звездите бяха много повече. Цели съзвездия изчезнаха заради светлинното замърсяване, причинено от хората.

— Говориш така, все едно ти не си част от хората — рекох.

Зои вдигна вежди.

— Аз съм ловджийка. Милея за дивата природа. А вам е все едно.

— Не „вам“, а „на вас“! — поправи я Талия.

— Но „вас“ се използва за пряко допълнение!

— Също и за непряко — отвърна Талия, — само че със съответните предлози. Казва се „на нас“ и „на вас“, а не „нам“ и „вам“.

Зои раздразнено поклати глава.

— Мразя го този език! Толкова бързо се променя!

Гроувър въздъхна. Взираше се унесено в звездите, сигурно все още си мислеше за проблема със светлинното замърсяване.

— Само ако Пан беше тук… Той щеше да оправи всичко.

Зои тъжно кимна.

— Може пък да е било заради кафето — продължи той. — Тъкмо отпих първата глътка и усетих полъха. Ако пия повече кафе…

Бях сигурен, че кафето няма нищо общо със случилото се в Краудкрофт, но не исках да го разочаровам. Спомних си как гумената мишка и птичките изведнъж бяха оживели при полъха на топлия ветрец.

— Гроувър, наистина ли смяташ, че е бил Пан? Знам, че ти се иска да е бил той, но…

— Той изпрати глигана да ни помогне — заяви уверено сатирът. — Не знам защо. Но усетих присъствието му. След като изпълним задачата си, ще се върна в Ню Мексико и ще пия много кафе. Това е най-добрата следа, на която сме попадали през последните две хиляди години. Бях толкова близо!

Замълчах. Не исках да попарвам надеждите му.

— А аз от одеве се чудя — обърна се Талия към Бианка — как успя да видиш сметката на онова зомби. Останалите със сигурност са по петите ни. Бих искала да знам как можем да ги победим.

Бианка поклати глава.

— Нямам представа. Просто го прободох с ножа и той избухна в пламъци.

— Може ножът ти да не е обикновен — предположих аз.

— Същият е като моя — намеси се Зои. — Божествен бронз. Но моят нямаше същия ефект.

— Може би трябва да уцелиш някоя точно определена точка — рекох.

Бианка като че ли се смути от напрегнатите ни погледи.

— Както и да е — рече Зои. — Все някога ще разберем как е станало. Сега по-добре да решим какво ще правим оттук нататък. След като минем през това сметище, трябва да продължим на запад. Ако излезем на някой по-оживен път, може да хванем стоп до най-близкия град. Би трябвало да е Лас Вегас.

Понечих да отбележа, че с Гроувър имаме лоши спомени от Лас Вегас, но Бианка ме изпревари:

— Не! — извика тя. — Няма да стъпя там!

Изглеждаше страшно изплашена, сякаш някой насила я беше качил на влакче на ужасите.

— Защо? — намръщи се Зои.

Бианка треперливо си пое дъх.

— Мисля, че с Нико бяхме там. Когато пътувахме. А после не помня…

Нещо ми прещрака в главата. Спомних си как Бианка беше споменала, че са били отседнали в хотел за известно време. Погледнах Гроувър и той като че ли си мислеше същото.

— Бианка — рекох, — този хотел, в който сте били… Да не е бил хотел „Аотус“?

Тя се ококори.

— Откъде знаеш?

— О, богове! — измърморих аз.

— Чакайте — обади се Талия. — Какъв е този хотел?

— Преди две години — заобяснявах аз — с Гроувър и Анабет попаднахме в него. Той е така направен, че да не искаш да си тръгнеш. Останахме около час, а когато най-сетне успяхме да се измъкнем навън, се оказа, че са изминали пет дни. Вътре времето тече по различен начин.

— Не — прошепна Бианка, — не е възможно.

— Ти спомена, че някой е дошъл да ви вземе оттам — напомних й аз.

— Да.

— Как изглеждаше? Какво ви каза?

— Ами… не си спомням. Моля те, не ми се говори за това.

Зои се приведе напред, сбърчила загрижено чело.

— Каза, че Вашингтон ти се е сторил много променен, когато сте отишли там миналото лято. Че не помниш да е имало метро.

— Да, но…

— Бианка, кой е сегашният президент на Америка?

— Я стига! — сопна се Бианка и посочи името.

— А кой беше преди него? — попита Зои.

Тя се замисли за миг.

— Рузвелт.

Зои преглътна.

— Тиодор или Франклин?

— Франклин — отвърна Бианка.

— На когото е кръстена магистралата? — обадих се аз, тъй като, честно казано, не знаех абсолютно нищо друго за Франклин Рузвелт.

— Бианка — продължи Зои, — предишният президент не е Рузвелт. Той е управлявал преди седемдесет години.

— Невъзможно! — поклати глава Бианка. — Не може… не може да съм толкова стара!

Взря се в ръцете си, сякаш за да се увери, че не са сбръчкани.

Талия я гледаше тъжно. Много добре знаеше какво е да ти се губят години от живота.

— Няма нищо, Бианка. Важното е, че сега с Нико вече сте в безопасност. Измъкнали сте се оттам.

— Но как е станало? — попитах аз. — Ние останахме вътре не повече от час и пак едвам се спасихме. Как сте успели да излезете след толкова години, прекарани в хотела?

— Казах ти вече! — извика през сълзи Бианка. — Дойде един мъж и заяви, че е време да тръгваме. И…

— Кой е бил той? Защо го е направил?

Но в този миг изведнъж ни заслепи мощна светлина. Насред нищото се появиха фарове на кола. За миг с надежда си помислих, че Аполон идва да ни предложи отново да ни повози, но двигателят не беше толкова шумен като на слънчевата колесница, а и освен това беше нощ. Грабнахме спалните чували и се дръпнахме настрани и пред нас спря убийствено бяла лимузина.

Задната врата на лимузината се отвори рязко и едва не ме удари. Понечих да се отдръпна, но в този миг връх на меч се допря в гърлото ми.

Чух как Бианка и Зои опънаха лъковете си. Този, който държеше меча, излезе от колата, без да отмества острието от шията ми, и се ухили подигравателно.

— Я колко си кротък този път, а, дребосък?

Той беше едър мъж с къса, по войнишки остригана коса, черен кожен рокерски шлифер, черни джинси, бяла, прилепнала по тялото риза, и ботуши. Носеше слънчеви очила, но аз знаех какво се криеше зад тях — празни орбити, в които пламтяха огньове.

— Арес! — изръмжах.

Богът на войната хвърли поглед към останалите.

— По-спокойно, хора.

Щракна с пръсти и оръжията им паднаха на земята.

— Това е приятелска среща. — Боцна ме с върха на меча си. — Естествено, с най-голямо удоволствие бих ти отсякъл главата, само че искат да говорят с теб. А и не бих те обезглавил пред една дама.

— И коя е тази дама? — обади се Талия.

Арес се обърна към нея.

— Виж ти кой бил тук! Чух, че си се върнала.

Свали меча си и ме бутна настрани.

— Талия, дъщерята на Зевс — продължи замислено той. — Събрала си се с лоша компания, момиче.

— Какво искаш, Арес? — попита тя. — Кой е в колата?

Богът се усмихна, наслаждаваше се на вниманието.

— Не ми се вярва, че ще ти се зарадва. А на тях пък още по-малко — кимна с брадичка към Зои и Бианка. — Защо не отидете да хапнете, докато чакате? Ще ви отнема Пърси за няколко минути.

— Няма да го оставим сам с вас, господарю Арес — обади се Зои.

— А и освен това — добави Гроувър — закусвалнята е затворена.

Арес пак щракна с пръсти. Изведнъж лампите в закусвалнята грейнаха. Закованите на вратата дъски изчезнаха и табелата „Затворено“ се смени с „Отворено“.

— Какво ще кажеш сега, козльо?

— Вървете — подканих ги аз. — Ще се справя.

Опитах се да прозвуча по-уверено, отколкото се чувствах. Но Арес като че ли не ми се върза.

— Ето, не го ли чухте? — ухили се той. — Какъв смелчага! И сам може да се оправи!

Приятелите ми неохотно поеха към закусвалнята. Арес ме изгледа с омраза и отвори вратата на лимузината.

— Скачай вътре, дребосък — подкани ме той. — И внимавай как ще се държиш. Тя не прощава грубите обноски като мен.

Когато я видях, направо ми увисна ченето.

Забравих си името. Забравих къде съм. Забравих дори как да говоря с цели изречения.

Беше облечена в червена копринена рокля, косата й се спускаше до раменете на ситни масури. По-красиво лице не бях виждал: перфектен грим, зашеметяващи очи, усмивка, от която би грейнала дори и тъмната страна на Луната.

После обаче така и не можах да се сетя как точно изглеждаше. Нито пък какъв цвят бяха очите и косата й. Представете си най-красивата актриса, за която се сещате. Богинята беше десет пъти по-красива от нея. Посочете любимия си цвят на косата и очите — ето такива бяха и нейните.

Усмихна ми се и за миг ми заприлича на Анабет. След това на една телевизионна актриса, по която си падах в пети клас. След това… стана ви ясно, нали?

— А, ето те и теб, Пърси — рече тя. — Аз съм Афродита.

Стоварих се на отсрещната седалка и измучах:

— Ааа… Ъъъ… О!

Тя се усмихна.

— Колко си сладък! Би ли подържал за миг?

Връчи ми лъскаво огледало с размерите на голяма чиния и ме накара да го вдигна пред лицето й. Приведе се към него и заоправя червилото си, макар че аз не виждах нищо нередно с него.

— Знаеш ли защо си тук? — попита тя.

Исках да отговоря. Но нито дума не излизаше от устата ми. Какво ми ставаше? Това беше просто една жена на средна възраст. Ама страшно красива жена. Очите й бяха като бистри езера… Ощипах се силно по ръката.

— Ъъъ… не — успях да измърморя.

— О, милият! — възкликна Афродита. — Още ли отричаш?

Останалият навън Арес се изкикоти. Сигурно чуваше всичко. Представих си го как подслушва и ми се присмива и това така ме ядоса, че мъглата в главата ми се попроясни.

— Нямам представа за какво говорите — рекох.

— Добре, защо тръгна на този подвиг?

— Защото Артемида е отвлечена!

Афродита поклати глава и въздъхна.

— О, Артемида! Стига, моля те! Не си чак толкова безнадежден случай. Ако решат да отвличат богиня, поне ще изберат някоя красавица, нали? Направо ми е жал за тези, дето са хванали Артемида. Горкичките, ще умрат от скука!

— Но тя беше по следите на някакво чудовище — възразих аз. — Много, ама много опасно чудовище. Трябва да го открием!

Богинята ме накара да вдигна малко по-високо огледалото. Беше открила някакъв микроскопичен проблем в ъгълчето на окото си и се захвана да оправя грима си.

— Пак ли тия чудовища! Но мили ми Пърси, това е причината, поради която са тръгнали останалите. А аз питам за теб.

Сърцето ми забумтя. Предпочитах да замълча, но погледът й като че ли сам извлече отговора от устата ми.

— За да помогна на Анабет.

Афродита грейна.

— Точно така!

— Трябва да я спася — продължих аз. — Сънувах как…

— О, значи дори я сънуваш! Толкова е мило!

— Не! Исках да кажа… Друго имах предвид.

Тя цъкна с език.

— Пърси, аз съм на твоя страна. Все пак заради мен стигна дотук.

Зяпнах.

— Какво?

— Онази отровна тениска, която братята Стол подариха на Феба — отвърна тя. — Мислиш ли, че е станало случайно? Кой според теб изпрати Блекджак? Кой ти помогна да се измъкнеш от лагера?

— Вие ли?

— Разбира се! Тези ловджийки са толкова досадни! Хукнали по следите на някакво чудовище, дрън-дрън! Да спасяват Артемида. Ако питат мен, нека завинаги си стои в плен. Но един подвиг в името на истинската любов…

— Чакайте, не съм казвал…

— О, миличък! Не е нужно да го изричаш на глас. Знаеш, че Анабет за малко не се присъедини към ловджийките, нали?

Изчервих се.

— Ами…

— Беше готова да им се врече завинаги! А ти, скъпи мой, можеш да я спасиш от тази участ. Толкова е романтично!

— Ъъъ…

— Хайде, остави огледалото — заповяда Афродита. — Изглеждам чудесно!

Сепнато си дадох сметка, че продължавам да го държа, и едва когато го свалих на седалката, осъзнах, че ръцете ми са изтръпнали.

— Слушай сега, Пърси — продължи богинята. — Ловджийките са ти врагове. Забрави за Артемида и чудовището. Това са глупости. Важното е да намериш Анабет и да я спасиш.

— Знаете ли къде е?

Тя раздразнено махна с ръка.

— Не, не! Оставям подробностите на теб. Но от векове не сме имали истинска трагична любовна история.

— Ама… Първо, никога не съм казвал нищо за любов. И второ, от къде на къде да е „трагична“?

— Любовта покорява всичко — заяви Афродита. — Виж Елена и Парис. Те не позволиха нищо да застане между тях, нали?

— В резултат на което е избухнала Троянската война и са загинали хиляди хора — измърморих аз.

— Пфу! Това не е важно. Следвай сърцето си!

— Но… нямам представа накъде ме води то.

Тя се усмихна мило. Беше адски красива. И то не просто заради хубавото лице и скъпите дрехи, а защото така вярваше в любовта, че човек не можеше да не се замае, само като я слуша как говори.

— Незнанието е половината удоволствие — рече Афродита. — Страшно е мъчително, нали? Да не си сигурен кого обичаш и кой те обича. О, деца! Толкова сте сладки, че ще се разплача.

— Недейте! — скочих аз.

— Не се тревожи — продължи тя. — Няма да позволя да ти бъде лесно и скучно. Не, подготвила съм ти няколко страхотни изненади. Трепети. Терзания. Колебания. О, само почакай да видиш!

— Няма нужда — рекох. — Не си правете труда заради мен…

— Толкова си сладък! Де да можеха всичките ми дъщери да разбият сърцето на някое толкова симпатично момче като теб. — Очите й се насълзиха. — Хайде, върви. И внимавай много, докато прекосяваш владенията на съпруга ми, Пърси. Не вземай нищо. Той страшно държи на боклуците си.

— Кой? — премигах объркано. — Хефест ли?

Вратата се отвори, Арес ме сграбчи за рамото и ме измъкна навън.

Аудиенцията ми с богинята на любовта беше приключила.

— Имаш късмет, дребосък. — Арес ме бутна настрани. — Трябва да си благодарен.

— За какво?

— Че бяхме толкова мили с теб. Ако зависеше от мен…

— Защо не се опиташ да ме убиеш? — извиках. Глупаво беше да предизвикваш бога на войната, но когато той беше край мен, винаги ме завладяваха гняв и безразсъдство.

Арес кимна, все едно най-сетне бях казал нещо умно.

— С радост бих го направил, честна дума — отвърна той. — Само че, виж какво е положението. На Олимп се носят слухове, че може да започнеш най-голямата война в историята. Не бих рискувал да прецакам подобна възможност. Освен това Афродита те смята за едва ли не звезда от сапунен сериал. Ако те убия, ще ми се разсърди. Но не се тревожи. Не съм забравил клетвата си. Някой ден, дребосък, съвсем скоро, мечът ти ще те подведе и над главата ти ще се стовари гневът на Арес!

Стиснах юмруци.

— Защо да чакаме? Веднъж вече те победих. Зарасна ли ти глезенът?

Той се усмихна заплашително.

— Добър опит, дребосък. Но не излизай с подобни номера пред майстора на подигравките. Когато съм готов, ще ти видя сметката. А дотогава… да те няма!

Арес щракна с пръсти и светът се завъртя на триста и шейсет градуса в облак от червен прах. Паднах на земята.

Когато се изправих, лимузината я нямаше. Пътят, мексиканската закусвалня, цялото градче „Джила Клоу“ бяха изчезнали. С приятелите ми се намирахме в средата на сметището, а навсякъде около нас се издигаха огромни купчини ръждясали железа и боклуци.

— И какво иска от теб? — попита Бианка, след като разказах за срещата си с Афродита.

— Ами… не съм сигурен — излъгах. — Каза да внимаваме във владенията на съпруга й. Да не взимаме нищо.

Зои присви очи.

— Богинята на любовта не би дошла чак дотук, само за да те предупреди да внимаваш. Пази се, Пърси, Афродита е отклонила мнозина от правия път.

— Веднъж и аз да съм съгласна със Зои — обади се Талия. — Човек не може да има вяра на Афродита.

Гроувър ме гледаше странно. Заради телепатичната ни връзка той лесно долавяше чувствата ми и сигурно се досещаше за какво сме си говорили с Афродита.

— И как ще се измъкнем оттук? — попитах, за да сменя темата.

— Насам — рече Зои. — Запад е насам.

— Откъде знаеш?

Тя поклати глава.

— „Голямата мечка“ е на север, което означава, че запад трябва да е насам.

Посочи северното съзвездие, което трудно се различаваше сред множеството други звезди.

— А, дебелият мечок — измърморих аз.

Зои ме изгледа обидено.

— Покажи малко уважение! Тя беше добра мечка. Достоен противник.

— Говориш така, все едно наистина е съществувала.

— Хей — намеси се Гроувър, — погледнете!

Бяхме се изкачили на върха на една грамада от боклуци. На светлината на луната блещукаха отчупени глави на бронзови коне, метални крака от човешки статуи, смачкани до неузнаваемост колесници, тонове щитове, мечове и най-различни други оръжия, както и по-нови уреди като автомобили, искрящи в златно и сребристо, хладилници, перални, компютърни екрани.

— Еха! — възкликна Бианка. — Някои от тези неща все едно са от злато!

— И са — кимна мрачно Талия. — Както каза Пърси, не бива да ги докосваме. Това е сметището на боговете.

— Сметище ли? — Гроувър вдигна красива корона, изработена от злато, сребро и скъпоценни камъни. Беше нащърбена, сякаш някой се е опитал да я съсече с брадва. — Това на боклук ли ти прилича?

Отчупи едно парче и задъвка.

— Страхотно е!

Талия грабна короната от ръката му.

— Сериозно ти говоря!

— Вижте! — извика Бианка и се спусна надолу по купчината, пързаляйки се по бронзови намотки и златни чинии. Вдигна един лък, който искреше на лунната светлина. — Ловджийски лък!

Изведнъж лъкът започна да се смалява и се превърна във фиба за коса във формата на полумесец.

— Като меча на Пърси!

Зои я изгледа мрачно.

— Остави го, Бианка!

— Но…

— Сигурно си има причина да бъде тук. Това, което е в сметището, не бива да се пипа. Най-вероятно не е направено както трябва. Или пък е прокълнато.

Бианка неохотно пусна фибата.

— Това място не ми харесва — измърмори Талия и извади копието си.

— Да не мислиш, че ще ни нападнат хладилници-убийци? — подкачих я аз.

Тя ме изгледа строго.

— Зои е права, Пърси. Тези неща са захвърлени тук неслучайно. Хайде, да продължаваме.

— Вече за втори път си съгласна със Зои — обадих се аз, но Талия не ми обърна внимание.

Лъкатушехме между хълмовете и долините от боклуци. Сметището като че ли нямаше край. Ако не беше „Голямата мечка“, сигурно бързо щяхме да се загубим. Всички купчини изглеждаха еднакви.

Ще ми се да кажа, че не обръщахме внимание на захвърлените вещи, но сред тях имаше толкова готини неща, че нямаше как да не се спрем да ги разгледаме. Попаднах на електрическа китара във формата на лирата на Аполон, която ми се видя толкова готина, че едва се удържах да не я взема. Гроувър откри дърво, направено от метал. То беше накълцано с брадва, но по някои от клоните му все още имаше златни птички и когато Гроувър посегна към тях, те се завъртяха и се опитаха да размахат криле.

Най-накрая в далечината, на около половин миля от нас, се появиха лампите на магистралата. Но за да стигнем до нея…

— Какво е това? — ахна Бианка.

Пред нас се извисяваше последната камара, която беше по-голяма и по-дълга от останалите. Приличаше на заравнен отгоре хълм от метал с размерите на футболно игрище. В края му се виждаше редица от десет дебели метални колони, свързани помежду си.

Бианка се намръщи.

— Приличат на…

— Пръсти на крак! — обади се Гроувър.

Тя кимна.

— Да, на огромни пръсти на крак.

Зои и Талия уплашено се спогледаха.

— Да заобиколим — заповяда Талия. — Отдалеч!

— Но магистралата е ей там — възразих. — По-лесно е да се изкачим и да се спуснем от другата страна.

Дзън!

Талия вдигна копието си, Зои опъна лъка, само че дрънченето беше причинено от Гроувър, който беше хвърлил нещо по пръстите и звукът от удара беше отекнал все едно те бяха кухи отвътре.

— Защо го направи? — извика ядосано Зои.

Гроувър се сви.

— Не знам. Може би… може би, защото не харесвам изкуствени крака?

— Да вървим — обади се Талия. — Ще заобиколим!

Този път си замълчах. Пръстите и мен ме плашеха. Кой би се хванал да майстори високи по пет метра пръсти на крака и след това да ги захвърли на сметището?

След няколко минути излязохме на пустата, но добре осветена магистрала.

— Успяхме — въздъхна Зои. — Слава на боговете!

Но явно боговете не искаха да бъдат възхвалявани. Зад нас се разнесе трясък, все едно едновременно се включиха хиляди машини за смачкване на метал.

Обърнах се. Хълмът от боклуци се надигаше. Десетте пръста се наклониха към нас и легнаха на земята. Така още повече заприличаха на пръсти, защото… Просто бяха пръсти! От боклуците се надигна бронзов великан. Беше невероятно висок — истински небостъргач с ръце и крака. Искреше зловещо на лунната светлина. Наведе глава към нас. Лицето му беше обезобразено. Лявата му част беше стопена. Свръзките му скърцаха от ръжда, по дебелия слой прах върху бронята на гърдите му гигантска ръка беше написала: „Измий ме“.

— Талос! — ахна Зои.

— Кой е Талос? — прошепнах аз.

— Едно от създанията на Хефест — отвърна Талия. — Но това едва ли е истинският. Много е малък. Вероятно е някакъв модел. Несполучлив прототип.

На металния великан като че ли не му допадна да го наричат „несполучлив“.

Ръката му се присегна към ножницата. Стърженето от изваждането на меча беше ужасяващо. Острието беше дълго поне петдесет метра. Изглеждаше ръждясало и затъпено, но това едва ли имаше значение. Ако се стовареше върху някого, резултатът щеше да е същият, както ако го размажеше танкер.

— Някой е взел нещо! — обяви Зои. — Кой?

Погледна ме обвинително.

Поклатих глава.

— Може да съм всякакъв, но не съм крадец!

Бианка си замълча. Стори ми се, че криеше нещо, но нямах време да мисля за това, тъй като гигантският несполучлив Талос пристъпи към нас, като с една крачка скъси разстоянието наполовина и земята потрепери.

— Бягайте! — изкрещя Гроувър.

Добър съвет, но неизпълним. Дори и да тръгнеше съвсем спокойно като на разходка, гигантът лесно можеше да ни настигне.

Пръснахме се в различни посоки, както бяхме направили с Немейския лъв. Талия хукна по магистралата, вдигнала щита. Великанът замахна с меча, закачи електрическите кабели и върху нея се посипаха искри.

Зои пусна няколко стрели към главата му, но те отхвръкваха от метала. Гроувър блееше като козленце и се опитваше да се покатери по най-близката купчина боклуци.

С Бианка се озовахме един до друг зад една счупена колесница.

— Ти си взела нещо — казах аз. — Онзи лък.

— Не съм! — отвърна тя, но гласът й потрепери.

— Върни го! — заповядах. — Хвърли го обратно!

— Не съм… не съм взела лъка! Освен това, вече е късно!

— Какво си взела?

Разнесе се гръмовен трясък и над нас се извиси сянка.

— Бягай! — Свлякох се надолу по хълма, следван от Бианка. Там, където бяхме стояли допреди миг, се стовари гигантски крак.

— Хей, Талос! — извика Гроувър, но чудовището не му обърна внимание, а вдигна меча си над мен и Бианка.

Гроувър засвири ожесточено на флейтата си. Съборените по магистралата електрически стълбове затанцуваха. Досетих се какво се опитваше да направи, миг преди то да се случи. Един от стълбовете с все още закачени жици литна към крака на Талос и се уви около прасеца му. Допрените жици дадоха на късо и токов удар разтърси гиганта.

Талос се завъртя със скърцане, по цялото му тяло проблясваха искри. Гроувър ни беше спечелил няколко секунди.

— Хайде! — подканих Бианка. Но тя не помръдна. Извади от джоба си малка метална фигурка — статуя на бог.

— Взех я… взех я за Нико. Единствената фигурка, която нямаше.

— Как изобщо можеш да мислиш за „Митомеджик“ в такъв момент? — смаях се аз.

От очите й се ронеха сълзи.

— Остави я — рекох. — Може пък гигантът да реши да ни пусне.

Тя неохотно я хвърли на земята, но нищо не последва.

Гигантът продължаваше да преследва Гроувър. Мечът му мина на метър от сатира и се стовари върху купчина боклуци, като предизвика истинско свлачище, което погълна Гроувър.

— Не! — извика Талия. Вдигна копието си и от върха му изскочи синкава светкавица, стовари се в ръждивото коляно на гиганта и кракът му се подви. Талос се пльосна на земята, но след миг отново започна да се надига. Нямах представа дали усещаше болка. По полуразтопеното му лице не се четеше нищо, но имах чувството, че само сме успели да го разгневим.

Вдигна крака си да ни стъпче и зърнах, че отдолу ходилото му беше с грайфери като на маратонки. На петата имаше дупка, нещо като люк, с надпис, който успях да разчета, когато стъпалото се сниши надолу: „За ремонт и поддръжка“.

— Имам идея! — обявих.

Бианка ме погледна изплашено.

— Казвай.

Обясних й за отвора.

— Може би има начин да се контролира отвътре. Някакви копчета за включване и изключване. Ще вляза да проверя.

— Как? Трябва да застанеш под крака му! Ще те смаже!

— Отвлечи му вниманието — отвърнах. — Ако преценя правилно времето, ще успея.

Бианка стисна зъби.

— Не. Аз ще отида.

— Не можеш! Нямаш опит! Ще загинеш!

— Аз съм виновна, че чудовището ни нападна — рече тя. — Отговорността е моя. Вземи — взе от земята металната фигурка и я притисна в шепата ми. — Ако се случи нещо… дай я на Нико. Кажи му… Кажи му, че съжалявам.

— Недей, Бианка!

Но тя не ме послуша. Хукна към левия крак на гиганта.

За момента Талия се занимаваше с Талос. Беше разбрала, че той е огромен, но бавен и ако се придържаш близо до него, няма как да те смаже. Поне засега успяваше да му се изплъзне.

Бианка стигна до крака на гиганта, като едва се държеше да не загуби равновесие и да падне заради клатещите се под тежестта му метални боклуци.

— Какво правиш? — извика Зои.

— Накарай го да вдигне крака си! — отвърна тя.

Зои стреля и стрелата влетя в едната му ноздра. Гигантът се изправи и разтърси глава.

— Хей, боклук такъв! — извиках. — Погледни насам!

Изтичах към големия му пръст и забих в него Въртоп. Вълшебното острие проби огромна дупка в бронза.

За съжаление замисълът ми се увенча с успех. Талос сведе глава и вдигна крак, за да ме смаже като досадна буболечка. Не видях какво правеше Бианка, тъй като се обърнах и побягнах. Стъпалото се стовари на педя от мен и въздушната струя ме подхвърли напред. Ударих си главата. След миг-два се посъвзех и видях, че съм се блъснал в хладилник на „Олимпус“.

Чудовището вече се канеше да ме довърши, но в този миг Гроувър успя някак да се измъкне от затрупалите го боклуци. Отново засвири с флейтата си и запрати още един електрически стълб към бедрото на Талос. Гигантът се обърна. Сатирът обаче не помръдваше, сигурно беше останал без сили от толкова напрежение. Понечи да побегне, направи две крачки и падна.

— Гроувър!

С Талия едновременно хукнахме към него, макар да си давах сметка, че нямахме никакъв шанс да стигнем навреме.

Чудовището вдигна меча си. И изведнъж застина.

Наклони глава на една страна, все едно се ослушваше, и пред смаяните ни погледи огромното туловище се заклатушка, опитвайки се да докара движенията на танца на патето Яки. След това стисна дясната си ръка в юмрук и я стовари в лицето си.

— Давай, Бианка! — извиках.

Зои ахна.

— Вътре ли е?

Гигантът се олюля — опасността не беше преминала. Двамата с Талия вдигнахме Гроувър и го понесохме към магистралата. Зои тичаше пред нас.

— А Бианка как ще излезе? — попита тя.

Талос отново се удари по носа и хвърли меча си. После се разтресе и политна към електрическите стълбове.

— Внимавай! — изкрещях. Но беше късно.

Глезенът му се допря до жиците и по цялото му тяло пробягаха искри. Надявах се вътрешността да беше изолирана. Гигантът се завъртя обратно към сметището, дясната му ръка се откачи от рамото и се стовари върху купчината боклуци с ужасяващо БУМ!

След това се откачи и лявата му ръка. Талос се разпадаше.

После изведнъж хукна.

— Чакай! — изкрещя Зои. Побягнахме след него, но беше невъзможно да го настигнем. Пред нас се сипеха части от разпадащото се тяло.

Първо се търкулна главата, после гръдният кош, накрая се строполиха и краката. Обикаляхме край останките и крещяхме: „Бианка! Бианка!“. Пълзяхме през огромните кухини на краката и главата. Не се спряхме, докато слънцето не изгря, но не намерихме нищо.

Зои седна и се разплака. Не бях вярвал, че някога ще я видя да плаче.

Талия гневно изкрещя и заби копието си в обезобразеното лице на гиганта.

— Може да продължим да търсим — рекох. — Вече е светло. Ще я намерим.

— Няма — обади се тъжно Гроувър. — Стана точно така, както беше предречено.

— Какви ги говориш? — попитах го строго.

Той вдигна глава, от големите му очи се ронеха сълзи.

— Забрави ли пророчеството? „В земята без дъжд един ще загине!“

Защо не го бях предугадил? Защо й бях позволил да иде вместо мен?

Бяхме в пустинята. А Бианка ди Анджело вече я нямаше.