Анджей Сапковски
Кулата на лястовицата (5)

Пета глава

Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка.

Битие, 9:6

Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да раздаваш смърт в името на правосъдието, зад което криеш собствения си страх. И най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата.

Джон Р. Р. Толкин, „Властелинът на пръстените“

Наистина, необходими са огромна самонадеяност и заслепяване, за да наречеш кръвта, лееща се от ешафода, правосъдие.

Висогота от Корво

— Какво търсите на моята земя, вещерю? — повтори въпроса си Фулко Артевелде, префектът от Ридбрун, явно вече обезпокоен от проточилата се тишина. — Откъде пристигнахте? Накъде сте тръгнали? С каква цел?

„Ето така приключват игрите на добри дела — помисли си Гералт, гледайки изсеченото със загрубели белези лице на префекта. — Така приключват благородните пориви на глупавия вещер, проявил съчувствие към банда мърляви горски хора. Така приключват желанията за удобство и място за нощуване в странноприемница, в която непременно ще се окаже, че има някой шпионин. Такива са последствията от пътешествието с дрънкало-стихоплетец. И ето, че сега седя в подобно на килия помещение без прозорци, на твърд, закрепен за пода стол за разпити, а на облегалката на този стол (не може да останат скрити), има кожени ремъци за завързване на ръцете и обездвижване на шията. Наистина, засега не са се възползвали от тях, но ги има.

И как, по дяволите, сега да се измъкна от тази неприятна ситуация?“

* * *

Когато след пет дни скитане с пчеларите от Заречие най-накрая се измъкнаха от горския гъсталак и излязоха в блатиста местност, дъждът спря да вали, вятърът разпръсна изпаренията и влажната мъгла, а слънцето проби през облаците. А под слънчевите лъчи заблестяха белите планински върхове.

Ако до неотдавна Яруга беше за тях онази ясна линия, граница, чието пресичане изглеждаше явен преход към по-нататъшния, по-сериозен етап на похода, то сега още по-ясно почувстваха, че се приближават до предел, бариера, до място, от което могат само да се върнат обратно. Всички усещаха това, и най-вече Гералт — не беше възможно да се почувства нищо друго, когато от сутрин до вечер пред очите ти на юг се издига и прегражда пътя ти огромна, назъбена планинска верига, лъщяща със снеговете и ледниците си. Планините Амел. И издигащият се даже над гребена на Амел страховит и величествен, ръбест като острие на кинжал, обелиск на Горгона, Дяволската планина. Не обсъждаха помежду си тази тема, но Гералт чувстваше какво мислят всички. Защото и на него при вида на Амел и Горгона мисълта за продължаването на похода на юг му се струваше лудост.

За щастие изведнъж се оказа, че няма да им се наложи да вървят повече на юг.

Новината беше донесена от косматия горски пчелар, по чиято молба през последните пет дни играеха ролята на въоръжен ескорт. Същият онзи съпруг и баща на красивите хамадриади, пред които изглеждаше като шопар пред кобили. Същият, който се опитваше да ги измами, твърдейки, че друидите от Каед Дху са потеглили към Склоновете.

Това се случи на следващата сутрин след пристигането им в многолюдния като мравуняк град Ридбрун, който беше крайната цел на похода на пчеларите и траперите от Заречие. Тоест на следващия ден след прощаването им с ескортираните пчелари, които вече не се нуждаеха от вещера, така че той не очакваше да види отново някой от тях. Ето защо учудването му беше голямо.

Пчеларят започна разговора с многословна благодарствена реч и го завърши с това, че връчи на Гералт торба, пълна с пари, предимно дребни. Вещерската му заплата. Гералт я прие, чувствайки върху себе си леко насмешливите погледи на Регис и Кахир, на които неведнъж по време на похода се беше оплаквал от човешката неблагодарност и беше подчертавал безкрайната глупост на ръководещия ги безкористен алтруизъм.

И тогава развълнуваният пчелар направо изкрещя новината: онези, друидите, били в дъбравите край езерото Лок Мондуирн, намиращо се на трийсет и пет мили западно от тях.

Пчеларят беше научил тези сведения в пункта за изкупуване на мед и восък на негов ридбрунски роднина, който, от своя страна, беше получил информацията от познат търсач на диаманти. Веднага щом беше узнал за друидите, пчеларят бе хукнал да сподели новината. И сега целият сияеше от щастие, гордост и чувство за значимост, като всеки лъжец, чиято лъжа по случайност се е оказала истина.

Отначало Гералт смяташе да тръгне незабавно към Лок Мондуирн, но спътниците му решително се възпротивиха. След като разполагат с парите на пчеларите, заявиха Регис и Кахир, и се намират на място, където всички търгуват, трябва да подновят запасите си от провизии и снаряжение. И да купят стрели, добави Милва, защото след като от нея постоянно искат дивеч, тя няма да тръгне да стреля по този дивеч със заострени клонки. И поне една нощ да преспят в странноприемница, отбеляза Лютичето, да си легнат в чисти завивки, като преди това са се изкъпали и приятно са се опили с бира.

Друидите, признаха всички в хор, няма да избягат.

— Макар че това е абсолютно неочаквано стечение на обстоятелствата — добави със странна усмивка вампирът Регис, — групата ни се оказа на правилния път, движеща се в правилната посока. Така че е предопределено да попаднем при друидите, ден-два забавяне не са от значение. Що се отнася до бързането — добави философски той, — усещането, че времето ужасно недостига, обикновено е сигнал за тревога, подсказващ, че темпото трябва да се намали и да се действа по-бавно и със съответното обмисляне на нещата.

Гералт не възрази и не настоя. Не се изказа и против философията на вампира, макар че навестяващите го нощем странни кошмари го караха да бърза. Въпреки че след събуждането си не можеше да си спомни тези кошмари.

Беше седемнайсети септември, пълнолуние. До есенната Еквинокция оставаха шест дни.

* * *

Милва, Регис и Кахир поеха задължението да купят провизии и да попълнят снаряжението. На Гералт и Лютичето се падна задачата да проведат разузнаване и да проучат обстановката в град Ридбрун.

Лежащият в извивката на река Неви Ридбрун създаваше впечатлението, че някога е бил малко градче, ако се съдеше по сбитите постройки от дърво и камък във вътрешността на пръстен от настръхнала палисада и земни валове. Но тези сбити постройки бяха само център на града и в тях можеше да живее не повече от една десета от населението. Останалите девет десети обитаваха шумното море около валовете, състоящо се от къщи, колиби, палатки, бараки, шатри и фургони, използвани за жилища.

За екскурзовод на вещера и поета служеше роднината на пчеларя, млад и нагъл шмекер, типичен представител на местните хаймани, които се раждаха в канавките, къпеха се в канавките и утоляваха жаждата си в канавките. Сред градския шум, блъсканица, мръсотия и воня той се чувстваше като пъстърва в кристално чист планински бързей, а възможността да съпровожда някого из отвратителното си градче явно го радваше. Без да обръща внимание на факта, че никой не го пита за нищо, гаменът въодушевено даваше обяснения. Обясни, че Ридбрун е важен етап от пътя на нилфгардските заселници, насочили се на север, за да получат обещаните от императора земи: четири ниви, което е лесно да се изчисли, че прави петстотин морги. Плюс това десетгодишно освобождаване от данъци. Ридбрун е разположен в долината на река Неви, пресичаща планините Амел, минаваща през прохода Теодула, свързваща Склоновете и Заречие с Маг Турга, Гесо, Метина и Маехт, територии, вече отдавна подчинени от Нилфгардската империя. Град Ридбрун, обясняваше гаменът, е последното място, в което заселниците могат да разчитат на нещо повече, отколкото на себе си, жена си и онова, което имат в каруците. Затова повечето заселници остават доста дълго в града, събирайки сили за последния преход до Яруга и отвъд нея. А много от тях, добави гаменът с гордостта на канален патриот, остават в града завинаги, защото този град, хе-хе, означава култура, не е някаква селска, воняща на тор дупка.

Впрочем, Ридбрун също вонеше, включително и на тор.

Гералт беше идвал тук преди няколко години, но сега не можеше да познае града. Твърде много се беше променил. Навремето тук не се мотаеха толкова конници с черни ризници и наметала със сребърни емблеми на нараменниците. Навремето не се чуваше нилфгардска реч. Навремето край града нямаше и каменоломни, в които раздърпани, мръсни, крайно изтощени и окървавени хора да разбиват камъните на чакъл, подканяни от камшиците на облечени в черно надзиратели.

— Тук има много нилфгардска войска — поясни гаменът, — но не постоянно, а само за почивки по време на походите и преследванията на партизаните от организацията „Свободни Склонове“. Ще изпратят тук силен нилфгардски гарнизон, когато на мястото на стария град бъде построена голяма крепост от камъните, които се добиват в каменоломната. Тези, които добиват камъните, са военнопленници. От Лирия, от Аедирн, напоследък от Соден, Бруге, Ангрен. И от Темерия. Тук, в Ридбрун, работят четиристотин пленници. Поне петстотин работят в рудниците, мините и кариерите около Белхавен, а над хиляда строят мостове и изравняват пътя в прохода Теодул.

На пазарния площад и по времето на някогашното посещение на Гералт имаше ешафод, но тогава беше значително по-непретенциозен. На него нямаше такова количество предизвикващи противни асоциации приспособления, а от бесилата, коловете, вилите и прътовете не висяха толкова отвратителни, разлагащи се декорации.

— Това е заради господин Фулко Артевелде, който наскоро беше назначен за префект от военните власти — поясни гаменът, гледайки ешафода и украсата му от елементи от човешката анатомия. — Господин Фулко отново е предал някого на палача. С господин Фулко шега не бива. Много е жесток.

Познатият на гамена, търсачът на диаманти, когото намериха в една странноприемница, не направи добро впечатление на Гералт. Треперещ и блед, той беше в онова полутрезво, близко до сънно състояние, в което изпадат хората, пиещи непрекъснато от няколко дни и нощи. На вещера моментално му се сви сърцето. Изглежда, сензационните вести за друидите можеха да имат източник обикновен delirium tremens.

Обаче препилият търсач на диаманти даваше напълно смислени отговори на задаваните му въпроси. На забележката на Лютичето, че не прилича много на търсач на диаманти, той отговори хитроумно, че когато намери поне един диамант, вече ще прилича. Посочи мястото на пребиваване на друидите край езерото Мондуирн конкретно и точно, без фантастични украшения и надути митомански маниери. Позволи си да попита за какво са им на събеседниците му друидите, а когато му отговориха с презрително мълчание, предупреди, че появата в друидските дъбрави е равносилна на сигурна смърт, защото друидите обикновено хващат чужденците, слагат ги във вътрешността на кукла, наречена Върбовата жена, и ги изгарят живи под съпровода на молитви, песни и заклинания. Явно безпочвените слухове и глупавите суеверия съпровождаха друидите навсякъде.

Разговорът беше прекъснат от девет въоръжени с гизарми войници с черни униформи и изображение на слънце на емблемите върху нараменниците си.

— Вие ли сте вещерът Гералт? — попита командващият войниците подофицер, потупващ се по прасците с дъбова палка.

— Да — отговори след кратко колебание Гералт. — Ние сме.

— Тогава благоволете да ни последвате.

— Откъде сте толкова сигурни, че ще благоволя? Арестуван ли съм?

Подофицерът го гледа дълго време в мълчание, и погледът му беше някак странен, без капчица уважение. Нямаше съмнение, че осемте съпровождащи го войници му придаваха увереност да гледа по този начин.

— Не — каза той най-накрая. — Не сте арестувани. Нямам заповед за арест. Ако имах такава заповед, щях да ви помоля да ни последвате по различен начин, уважаеми господине. По съвсем различен начин.

Гералт намести ремъка на меча, доста демонстративно.

— А аз щях да ви отговоря по съвсем различен начин — изрече той студено.

— Е, господа — реши да се намеси в разговора Лютичето, изобразявайки на лицето си нещо, което по неговото мнение беше усмивка на опитен дипломат. — Защо е нужен такъв тон? Ние сме порядъчни хора, няма за какво да се боим от властите, нещо повече — с удоволствие им съдействаме. Винаги, когато имаме възможност, разбира се. От друга страна, и на нас ни се иска да виждаме от властите същото, не съм ли прав, господин военен? Поне по толкова незначителен въпрос като разясняване на причините, по които искат да ограничат гражданските ни свободи?

— Води се война, господине — отговори военният, който изобщо не се смути от потока от думи на Лютичето. — Свободите, както подсказва наименованието им, са за мирно време. А причините ще ви ги разясни господин префектът. Аз само изпълнявам заповеди и няма да влизам в дискусии.

— Което си е истина, истина си е — съгласи се вещерът и леко намигна на трубадура. — Водете ме тогава в префектурата, господин военен. А ти, Лютиче, се върни при нашите и им кажи какво е станало. Направете каквото трябва. Регис знае какво точно.

* * *

— Та какво правите из Склоновете, господин вещер? Какво търсите тук?

Задалият въпроса беше тъмнокос мъж с лице, покрито с белези и кожена превръзка, закриваща лявото око. В някоя тъмна уличка видът на циклопското му лице със сигурност би изтръгнал вик на ужас от гърдите на множество хора. И абсолютно напразно, защото това беше лицето на господин Фулко Артевелде, префектът на Ридбрун, най-старшият по ранг страж на закона и реда в цялата околност.

— Какво търсите из Склоновете? — повтори въпроса си най-старшият по ранг страж на закона в цялата околност.

Гералт въздъхна и сви рамене, демонстрирайки равнодушие.

— Вие самият знаете отговора на този въпрос, господин префект. Нали сте могли да научите, че съм вещер, само от пчеларите от Заречие, които ме наеха за охрана. А бидейки вещер, търся възможност да заработя — както из Склоновете, така и навсякъде другаде. Тъй че се придвижвам в посоката, указана ми от онези, които са ме наели.

— Логично — кимна Фулко Артевелде. — Или поне така изглежда. Разделили сте се с пчеларите преди два дни. Но възнамерявате да продължите придвижването си на юг в малко странна компания. С каква цел?

Гералт не наведе глава, издържа горещия поглед на единственото око на префекта.

— Арестуван ли съм?

— Не. Засега не.

— Следователно целта и посоката на движението ми са моя лична работа. Както ми се струва.

— Обаче аз бих ви посъветвал да говорите честно и откровено. Най-малкото за да докажете, че не изпитвате никаква вина и не се опасявате нито от закона, нито от бдящите за спазването му власти. Ще се опитам да повторя въпроса си: каква е целта на експедицията ви, вещерю?

Гералт се замисли за кратко.

— Опитвам се да намеря друидите, които някога живееха в Ангрен, а сега като че ли са се преместили в този район. Не е било трудно да научите това от пчеларите, които ескортирахме.

— Кой ви нае срещу друидите? Нима защитниците на природата са изгорили във Върбова жена някого, когото не е трябвало?

— Доста странно е да чувам приказки, слухове и суеверия от просветен човек. Нужна ми е информация от друидите, а не кръвта им. Но честно казано, господин префект, мисля, че вече бях достатъчно искрен, за да е станало ясно, че не изпитвам никаква вина.

— Не става въпрос за вашата вина, или поне не само за нея. Бих искал в разговора ни да започнат да преобладават тоновете на взаимна доброжелателност. Независимо от това какво си мислите за разговора ни, целта му е, освен останалите неща, да запази живота на вас и спътниците ви.

— Вие — отговори Гералт след кратка пауза — предизвикахте у мен огромно любопитство, господин префект. Освен останалите неща. Ще изслушам с огромно внимание поясненията ви.

— Не се съмнявам. Ще стигнем и до поясненията, но постепенно. На етапи. Чували ли сте някога, господин вещерю, за институцията „ключов свидетел“? Знаете ли какво представлява това?

— Знам. Някой, който в желанието си да отърве кожата, предава приятелите си.

— Страшно опростено — каза Фулко Артевелде, без да се усмихне. — Впрочем, много типично за нордлинг. Вие често запълвате пропуските в образованието си със саркастични или карикатурни опростявания, които смятате за шеги. Тук, на Склоновете, господин вещер, действат законите на Империята. По-точно — ще действат законите на Империята, когато изцяло изкореним ширещото се тук беззаконие. Най-доброто средство за борба с беззаконието и бандитизма е ешафодът, който вие, несъмнено, сте видели на пазарния площад. Но понякога върши работа и институцията „ключов свидетел“.

Той направи ефектна пауза. Гералт не се обади.

— Не много отдавна — продължи префектът — ни се удаде да хванем шайка непълнолетни престъпници. Бандитите се съпротивляваха и загинаха…

— Но не всички, нали? — безцеремонно предположи Гералт, на който вече започваше да му омръзва красноречието на префекта. — Хванали сте един жив и сте обещали да го помилвате, ако стане ключов свидетел. Тоест доносник. И той е натопил мен.

— Откъде този извод? Имали ли сте контакти с местния престъпен свят? Сега или по-рано?

— Не. Не съм имал. Нито сега, нито по-рано. Така че извинявайте, господин префект, но цялата тази афера е или абсолютно недоразумение, или измама. Или насочена против мен провокация. Ако става въпрос за последното, бих препоръчал да не губите напразно време, а да преминете към същността.

— Мисълта за насочена против вас провокация, изглежда, не ви напуска — отбеляза префектът, смръщвайки обезобразената от белега вежда. — Нима, въпреки всичките ви уверения, имате основание да се опасявате от закона?

— Не. Затова пък имам основания да се опасявам, че борбата с престъпността тук се извършва бързо, мащабно и не особено задълбочено, без щателно разследване дали някой е виновен, или невинен. Е, възможно е това да е само карикатурно опростяване, обичайно за един тъп нордлинг. Който продължава да не разбира по какъв начин префектът на Ридбрун ще му спаси живота.

Фулко Артевелде разглежда известно време безмълвно Гералт. После плесна с длани.

— Доведи я — нареди той на появилия се войник.

Гералт се успокои с няколко дълбоки поемания на дъх, защото неочаквано появилата се мисъл го накара да се изпоти и сърцето му се разтуптя отчаяно. След секунда му се наложи да си поеме дъх още няколко пъти, наложи му се даже — нещо небивало! — да направи Знак със скритата си под масата ръка. А резултатът — също небивало! — беше нулев. Стана му горещо. И студено.

Защото стражите въведоха в стаята Цири.

— Я вижте само — каза Цири, веднага щом я сложиха на стола и завързаха ръцете й за облегалката, — какво е довлякла котката!

Артевелде направи кратък жест с ръка. Един от войниците, огромен младеж с физиономията на умствено недоразвито дете, бавно замахна и зашлеви Цири по лицето така, че столът се разтърси.

— Простете й, Ваше Благородие — каза войникът с извинителен тон и изненадващо меко. — Млада и глупава е. Вятърничава.

— Ангулеме — изрече бавно и натъртено Артевелде, — обещах да те изслушам. Тоест да изслушам отговорите ти на въпросите ми. Но нямам намерение да слушам и шегите ти. За тях ще бъдеш наказвана. Разбра ли ме?

— Да, чичко.

Жест. Шамар. Разтърсване на стола.

— Млада е — промърмори войникът, потърквайки длан в бедрото си. — Вятърничава…

От чипия нос на девойката — Гералт вече виждаше, че това не е Цири, и не можеше да се начуди на заблудата си — потече тънка струя кръв. Девойката изсмърка силно и се усмихна хищно.

— Ангулеме — повтори префектът, — разбра ли ме?

— Да, господин Фулко.

— Кой е това, Ангулеме?

Девойката отново изсмърка, наведе глава настрани и погледна Гералт с огромните си очи. Кафяви, не зелени. После поклати разрошените си сламеноруси коси, падащи на непослушни къдрици върху веждите й.

— Никога досега не съм го виждала. — Тя облиза кръвта от устните си. — Но знам кой е. Впрочем, вече ви казах това, господин Фулко, сега знаете, че не съм ви излъгала. Казва се Гералт. Вещер е. Преди десет дни е прекосил Яруга и се е насочил към Тусент. Нали така, белокоси чичко?

— Млада е… Вятърничава… — каза бързо стражът, поглеждайки с известно безпокойство префекта. Но Фулко Артевелде само се намръщи и поклати глава.

— И на ешафода ли ще правиш палячовщини, Ангулеме? Добре, да продължим нататък. С кого според теб пътешества този вещер — Гералт?

— И това ви го казах! С красавец на име Лютичето, който е трубадур и носи със себе си лютня. С млада жена, която има тъмноруси коси, отрязани до шията. Не й знам името. И с още един, мъж без описание — и неговото име не беше назовано. Общо четирима са.

Гералт облегна брадичка върху кокалчетата на пръстите си, с любопитство разглеждайки девойката. Ангулеме не извърна поглед.

— Ама че очи имаш — каза тя. — Чудни!

— Давай нататък, Ангулеме — подкани я господин Фулко, мръщейки се. — Кой още влиза в компанията на вещера?

— Никой. Нали казах, че са четирима. Нямаш ли уши, чичко?

Жест, шамар, кръв. Стражът потри ръка в бедрото си, въздържайки се от забележката за младостта и вятърничавостта.

— Лъжеш, Ангулеме — каза префектът. — Колко са, питам те за втори път.

— Както искате, господин Фулко. Както искате. Ваша воля. Двеста са! Триста! Шестстотин!

— Господин префект! — Гералт бързо и рязко изпревари заповедта за поредния шамар. — Да оставим това, ако може. Всичко, което каза тя, е толкова точно, че може би става въпрос не за лъжа, а по-скоро за недостатъчна информираност. Но откъде има тя тази информация? Тя току-що си призна, че ме вижда за пръв път в живота си. Аз също я виждам за пръв път. Гарантирам.

— Благодаря за помощта в разследването — погледна го накриво Артевелде. — Невероятно ценна помощ. Когато започна да разпитвам вас, разчитам, че ще се окажете също толкова красноречив. Ангулеме, чу ли какво попита господин вещерът? Говори. Не чакай да те подканят.

— Беше обявено — девойката облиза течащата от носа й кръв, — че ако бъде съобщено на властите за някакво планирано престъпление, ако бъде издаден някой, който замисля злодейство, ще бъде проявена милост. Е, аз точно това правя, нали? Знам за подготвяно престъпление, искам да предотвратя лоша постъпка. Слушайте какво ще ви съобщя: Славея и бандата му чакат в Белхавен този вещер и искат да го убият. Бяха наети от един полуелф, чужденец, дошъл дявол знае откъде — никой не го познава. Този елф каза на Славея всичко: как изглежда вещерът, откъде идва, накъде отива, в каква компания пътува. Предупреди го, че това е вещер — не някакъв тъпак, а умел боец, и да не се правят на смели, а да го застрелят в гърба с арбалет, или най-добре да го отровят, ако яде или пие нещо в Белхавен. Полуелфът даде пари за това на Славея. Много пари. И обеща после да даде още повече.

— След като бъде свършена работата — отбеляза Фулко Артевелде. — Значи този полуелф все още е в Белхавен? С бандата на Славея?

— Възможно е. Не знам това. Вече минаха две седмици, откакто избягах от бандата на Славея.

— Тогава защо ги топиш? — усмихна се вещерът. — Лични сметки?

Очите на девойката се присвиха, подпухналите й устни се свиха презрително.

— Какво ти влиза в работата с кого имам сметки за разчистване, чичко? А като ги топя, ти спасявам живота, нали? Трябва да ми благодариш!

— Благодаря. — Гералт отново изпревари заповедта да й бъде ударен шамар. — Само исках да отбележа, че ако е заради лични сметки, надеждността ти като източник намалява, ключови свидетелю. Хората издават съратниците си, за да спасят живота си и кожата си, но когато искат да си отмъстят — лъжат.

— Нашата Ангулеме няма никакви шансове да си спаси живота — прекъсна го Фулко Артевелде. — Но кожата си наистина иска да спаси. За мен това е напълно оправдан мотив. Нали, Ангулеме? Ти искаш да спасиш кожата си?

Девойката стисна устни. И пребледня.

— Бандитска храброст — обади се презрително префектът. — Бива ви да нападате, като имате числено превъзходство, да ограбвате слабите, да убивате невъоръжените. Но да погледнете смъртта в лицето — това е по-трудно. На това не сте способни.

— Ще видим — промърмори тя.

— Ще видим — съгласи се сериозно Фулко. — И ще чуем. Ще си изкараш белия дроб от крясъци на ешафода.

— Ти обеща милост!

— И ще си удържа на думата. Ако това, което казваш, се окаже истина.

Ангулеме се дръпна върху стола, сякаш сочейки Гералт с цялото си тяло.

— А това какво е? — извика тя. — Не е ли истина? Нека да каже, че не е вещер и не е Гералт! Ще ми говори, че съм ненадеждна! Нека отиде в Белхавен и ще види, че не лъжа! На сутринта ще намерите трупа му в някоя канавка. И тогава ще кажете, че не съм предотвратила престъплението, и няма помилване! Нали? Мошеници сте вие! Мошеници — и нищо повече!

— Не я бийте — каза Гералт — Моля ви.

В гласа му имаше нещо, което спря ръцете на префекта и стража насред пътя им. Ангулеме изсмърка с нос и го погледна проницателно.

— Благодаря, чичко — каза тя. — Но биенето е дребна работа, ако искат — нека да ме бият. От малка ме бият — свикнала съм. Ако наистина искаш да си добър, потвърди, че казвам истината. Нека си удържи на думата. Нека да ме обесят, мамка му!

— Отведете я — нареди Фулко, спирайки с жест понечилия да протестира Гералт. — Тя вече не ни е нужна — продължи той, когато двамата останаха сами. — Аз знам всичко и ще ви го обясня. А след това ще ви помоля за взаимност.

— Първо — изрече студено вещерът — обяснете каква беше същността на този толкова шумен финал, завършил с дива молба за обесване. Нали девойката си свърши работата като ключов свидетел?

— Още не я е свършила.

— Тоест?

— Омер Страген, с прякор Славея, е изключително опасен бандит. Жесток и нагъл, умен и хитър. Неговата безнаказаност примамва други да тръгнат по този път. Трябва да го спра. Затова се договорих с Ангулеме. Обещах й, че ако в резултат на нейните показания Славея бъде хванат, а бандата му — разбита, Ангулеме ще бъде обесена.

— Моля? — Вещерът беше изумен. — Това ли представлява институцията „ключов свидетел“? В замяна на сътрудничеството с властите — бесило? А какво е наказанието за отказ от сътрудничество?

— Кол. С предварително изваждане на очите и отрязване на гърдите с нагорещени клещи.

Вещерът не изрече нито дума.

— Това се казва „за назидание“ — продължи след кратка пауза Фулко Артевелде. — Абсолютно необходимо действие при борбата с бандитите. Защо стискате юмруци така, чува се как ви пукат ставите. Може би сте привърженик на хуманното убиване? Вие можете да си позволите този лукс, нали се борите предимно със същества, които, колкото и смешно да звучи това, също убиват хуманно. А аз не мога да си позволя такова нещо. Виждал съм търговските обози и къщите, ограбени от Славея и подобните нему. Виждал съм какво са правили с хората, за да изтръгнат информация за това къде си пазят скъпоценностите или за да се сдобият с магическите пароли за сандъчетата и сейфовете. Виждал съм жени, които Славея е проверявал с нож дали не са укрили скъпоценности. Виждал съм хора, с които са правили още по-ужасни неща, изключително заради забавление. Ангулеме, чиято съдба толкова ви трогна, със сигурност е участвала в подобни забавления. Достатъчно дълго е била в бандата. И ако не беше тази чиста случайност, ако тя не беше избягала от бандата, никой нямаше да узнае за засадата в Белхавен, а вие щяхте да се запознаете с нея при други обстоятелства. Може би точно тя щеше да вкара в гърба ви стрела с арбалета.

— Не обичам предположенията. Известно ли ви е защо е избягала от бандата?

— Показанията й по този въпрос бяха мъгляви, а моите хора не се интересуваха особено от това. Но всички знаят, че Славия е от мъжете, за които жената се свежда до, така да се каже, първично-натуралната й роля. Ако не успее да го постигне по друг начин, натрапва тази роля на жената насила. Към това сигурно се е прибавил и конфликтът между поколенията. Славея е зрял мъж, а последната компания на Ангулеме се състои от същите палета като самата нея. Но това са само предположения, по принцип този проблем изобщо не ме засяга. А мога ли да попитам защо вас ви засяга? Защо Ангулеме още от пръв поглед предизвика у вас толкова явни емоции?

— Странен въпрос. Девойката съобщава за покушение срещу мен, подготвяно от бившата й банда по поръчение на някакъв полуелф. Нещо, само по себе си сензационно, защото нямам никакви стари разпри с полуелфи. Освен това тя знае в каква компания пътешествам. С такива подробности, че трубадурът се казва Лютичето, и косата на жената е отрязана. Именно косата ме кара да виждам във всичко това или лъжа, или провокация. Не се искат особени умения да се хване и разпита някой от горските пчелари, с които пътувахме през последната седмица. И бързо да се инсценира…

— Достатъчно! — Артевелде удари с юмрук по масата. — Много си позволявате, господине! Значи съм инсценирал нещо? А с каква цел? За да ви излъжа, да ви заложа капан? А какъв сте вие, че толкова ви е страх от капани и провокации? Гузен негонен бяга, господин вещерю!

— Дайте ми друго обяснение тогава.

— Не, вие ми го дайте!

— Съжалявам. Нямам такова.

— Бих могъл да ви подскажа това-онова — усмихна се злорадо префектът. — Но защо да го правя? Да си кажем нещата направо. Не ме интересува кой ви иска мъртъв и защо. Не ме интересува откъде този някой има такава пълна информация за вас, включително цвета и дължината на косите. Ще ви кажа нещо повече: можех и изобщо да не ви съобщя за това покушение, вещерю. Можех спокойно да използвам групата ви като нищо незнаеща примамка за Славея. Да ви следя, да изчакам Славея да налапа стръвта и тогава да си го уловя съвсем спокойно. Защото той е този, който ме интересува. Какво от това, че вие вече щяхте да лежите под земята? Целта оправдава средствата!

Той млъкна. Гералт се въздържа от коментар.

— Знаете ли, господин вещерю — продължи префектът, — аз се заклех, че на това място ще се възцари законът. На всяка цена и с всякакви методи, per fas et nefas^[1]. Защото законът не е юриспруденцията, не е дебела книга, пълна с параграфи, не са философски трактати, не са високопарни фрази за морал и етика. Законът — това са безопасните пътища. Това са градските пресечки, по които човек да може да се разхожда и след залез-слънце. Това са странноприемниците и кръчмите, в които можеш да отидеш до нужника, оставяйки кесията си на масата, а жена си — до масата. Законът е спокойният сън на хората, сигурни, че ще ги разбуди кукуригането на петела, а не влязъл в къщата им крадец. А за онези, които нарушават закона — бесило, брадва, колове и нагорещено желязо! Наказание за назидание на останалите. Тези, които нарушават закона, трябва да бъдат хващани и наказвани. С всякакви средства и методи… Какво, вещерю? Неодобрението, което виждам изписано върху лицето ти, за целите ли се отнася, или за методите? Мисля, че за методите! Защото е лесно да се критикуват методите, но ви се иска да живеете в безопасен свят, нали? Е, отговори!

— Нямам какво да кажа.

— Аз мисля, че имаш.

— На мен, господин Фулко — отговори спокойно Гералт, — дори ми харесва светът от твоите визии и идеи.

— Наистина ли? Физиономията ти говори за обратното.

— Светът от твоята идея е свят, подходящ точно за вещери. В него един вещер никога няма да остане без работа. Вместо кодексите, параграфите и високопарните фрази за справедливост, твоята идея ще доведе до беззаконие, анархия, своеволия и корупция; тя ще създаде условия за прекалено усърдие на кариеристите, стремящи се да се подмажат на началниците си; ще създаде благоприятни условия за сляпата отмъстителност на фанатиците, за жестокостта на палачите, за реванш и садизъм. Твоята визия — това е свят на страх, свят, в който хората ги е страх да излизат по мръкнало, не заради бандитите, а заради стражите на закона, защото в края на краищата големите преследвания на бандити водят до това, че бандитите масово се вливат в редовете на служителите на закона. Твоята визия е свят на подкупи, шантаж и провокации, свят на ключовите свидетели и лъжесвидетелите. Свят на шпионите и признанията, изтръгнати чрез изтезания. Доносничество и страх от доносници. И неизбежно ще настъпи денят, когато в твоя свят ще започнат да разкъсват с клещи гърдите на неправилния човек, когато ще обесят или набият на кол някой невинен. Ето тогава ще настъпи светът на престъпленията. Накратко казано, свят, в който един вещер ще се чувства като риба във вода.

— Я виж ти! — възкликна Фулко Артевелде след кратко мълчание, потърквайки кожената превръзка на окото си. — Идеалист! Вещер. Професионалист. Специалист по убийствата. И въпреки това идеалист. И моралист. Опасно нещо, като се има предвид професията ти, вещерю. Знак за това, че започваш да надрастваш професията си. Някой ден ще се запиташ дали да убиеш поредната стрига — а ако е невинна стрига? Ще се запиташ дали в теб не е заговорила сляпата отмъстителност и слепият фанатизъм? Не ти пожелавам да се стигне дотам. А ако все пак някой ден… не ти го пожелавам, но все пак е възможно някой да навреди на твой близък по най-жесток и садистичен начин, и тогава с огромна охота ще те върна към настоящия ни разговор, към проблема за наказанието, пропорционално на вината. Кой знае дали тогава възгледите ни ще се различават толкова категорично? Но днес, тук и сега, това няма да бъде предмет на разсъждения или спорове. Днес ще говорим за конкретни неща. И конкретно за теб.

Гералт леко вдигна вежди.

— Макар че ти се отнесе с ирония към моите методи и моето виждане за света на законността, точно ти ще ми помогнеш тази визия да се осъществи, драги вещерю. Повтарям: заклел съм се, че тези, които нарушават закона, ще си получат заслуженото. Всички. От дребния престъпник, който използва подправени теглилки на пазара, до онзи, който е ограбил на пътя обоз с лъкове и стрели за войската. Разбойници, джебчии, крадци, грабители. Гръмко наричащите себе си борци за свобода терористи от организацията „Свободни Склонове“. И Славея. Преди всичко Славея. Славея трябва да бъде наказан, без значение с какви методи. Само да е по-скоро. Преди да обявят амнистия и той да се измъкне… Вещерю, от много месеци очаквам нещо такова, което ще ми позволи да го изпреваря поне малко. Което ще ми позволи да имам предимство, да го накарам да допусне грешка — онази единствена, решителна грешка, която ще го погуби. Да продължавам ли, или вече отгатна?

— Отгатнах, но продължавай.

— Тайнственият полуелф, инициаторът и вдъхновителят на покушението, е предупреждавал Славея, съветвал го е да бъде предпазлив, да изостави безгрижието, арогантността си и перченето. Знам, че не е било без основание. Но предупрежденията няма да помогнат. Славея ще допусне грешка. Той ще нападне вещер, предупреден и готов да се защитава. Ще нападне вещер, който очаква нападението. И това ще бъде краят на разбойника Славея. Искам да сключа съюз с теб, Гералт. Ще бъдеш моят ключов вещер. Не ме прекъсвай. Договорът е прост: всяка страна ще даде обещание, което ще изпълни. Ти ще убиеш Славея, а в замяна на това аз… — Той млъкна за миг, хитро усмихвайки се. — Няма да попитам какви сте вие, откъде идвате, накъде сте тръгнали и с каква цел. Няма да попитам защо един от вас говори с едва забележим нилфгардски акцент, а на друг от спътниците ти се ежат кучетата и конете. Няма да заповядам да отнемат на Лютичето тубуса със записките, няма да проверя какво пише в тях. И ще предупредя имперското разузнаване за вас едва след като Славея бъде убит или се озове в килиите ми. Дори по-късно, защо да се бърза? Ще ви дам време. И шанс.

— Шанс за какво?

— Шанс да се доберете до Тусент. До това смешно кралство от приказките, чиито граници не се осмелява да наруши дори нилфгардското контраразузнаване. А после много неща може да се променят. Ще има амнистия. Може да има примирие за Яруга. Кой знае, може дори да настъпи траен мир.

Вещерът мълча дълго. Обезобразеното лице на префекта беше неподвижно. Единственото му око пламтеше.

— Съгласен съм — каза най-накрая Гералт.

— Без пазарене? Без условия?

— С две.

— Че как иначе. Слушам те.

— Първо трябва да попътувам няколко дни на запад. Към езерото Мондуирн. При друидите, тъй като…

— Ти на глупак ли ме правиш? — прекъсна го Фулко Артевелде. — Какво ме баламосваш? Какъв запад? Всички знаят накъде води пътят ти! Включително и Славея, който ти е устроил засада точно на този път. На юг, към Белхавен, на мястото, където Долината на Неви пресича долината на Сансретур, водеща до Тусент.

— Означава ли това…

— … че друидите ги няма край Лок Мондуирн? Да. Почти от месец. Те тръгнаха през долината на Сансретур към Тусент, закриляни от принцеса Анариета от Боклер, която има слабост към разни чудаци, психари и чучела. Тя охотно дава убежище на такива в приказното си кралство. Но ти знаеш това, вещерю. Не ме прави на глупак! Не се опитвай да ме измамиш!

— Няма да се опитвам — изрече бавно Гералт. — Давам ти думата си. Утре тръгвам към Белхавен.

— Не забрави ли за нещо?

— Не съм забравил. Ето го и второто ми условие: искам Ангулеме. Ще й дадеш амнистия и ще я пуснеш от тъмницата. Ключовият вещер се нуждае от ключовия ти свидетел. Кажи бързо: съгласен ли си, или не?

— Съгласен съм — отговори Фулко Артевелде почти моментално. — Нямам друг изход. Ангулеме е твоя. Нали знам, че се съгласи да си сътрудничиш с мен само заради нея.

* * *

Яздещият до Гералт вампир го слушаше внимателно, без да го прекъсва. Вещерът не се беше излъгал относно проницателността му.

— Ние сме петима, а не четирима — бързо обобщи той, веднага след като Гералт завърши разказа си. — Пътешестваме петима от края на август, бяхме петима, когато прекосихме Яруга. А Милва си отряза косата едва в Заречие. Само преди седмица. Твоето русокосо протеже знае за косата на Милва. Но не е успяла да преброи до пет. Странно.

— Това ли е най-странното в цялата тази странна история?

— Ни най-малко. Най-странното е Белхавен. Градчето, в което уж са ни устроили засада. Градчето, разположено дълбоко навътре в планината, на пътя през долината на Неви и прохода Теодул…

— Откъдето изобщо не сме се канели да минаваме — довърши Гералт, пришпорвайки започналата да изостава Плотка. — Преди три седмици, когато този разбойник Славея е приемал от някакъв полуелф поръчката да ме убие, бяхме в Ангрен и се готвехме да поемем към Каед Дху, опасявайки се от блатото Исгит. Дори не знаехме, че ще ни се наложи да преминем през Яруга. По дяволите, та ние днес сутринта не знаехме…

— Знаехме — прекъсна го вампирът. — Знаехме, че търсим друидите. И сега, и преди три седмици. Този тайнствен полуеф е организирал засада на пътя ни към друидите, убеден, че ще поемем по него. Той просто…

— … знае по-добре от нас откъде минава този път — поде Гералт. — Откъде знае това?

— Него трябва да питаш. Затова и се съгласи с предложението на префекта, нали?

— Да. Надявам се, че ще ми се удаде да разменя две-три думи с този полуелф — усмихна се зловещо Гералт. — Но преди да се стигне до това — как мислиш, не се ли натрапва едно възможно обяснение?

Известно време вампирът го гледа безмълвно.

— Не ми харесва това, което говориш, Гералт — рече той най-накрая. — Не ми харесва това, което си мислиш. Смятам тази мисъл за недостойна. Прибързана и неоснователна. Предизвикана от предубеждения и неприязън.

— Тогава как ще обясниш…

— По някакъв друг начин — прекъсна го Регис с тон, който Гералт не го беше чувал да използва по-рано. — Каквото и да е друго, само не и това. Например, не мислиш ли, че светлокосото ти протеже просто лъже?

— Не, не, чичко! — възкликна Ангулеме, която яздеше подир тях, яхнала мулето Дракул. — Не ми приписвай лъжа, която не можеш да докажеш!

— Не съм ти чичко, мило дете.

— А аз не съм ти мило дете, чичко!

— Ангулеме — обърна се в седлото си вещерът. — Млъкни.

— Както кажеш. — Ангулеме моментално се успокои. — Ти можеш да ми заповядваш, ти ме измъкна от тъмницата, измъкна ме от ноктите на господин Фулко. Теб ще те слушам, ти си ми вожд, главатар на бандата…

— Млъкни, моля те.

Ангулеме промърмори нещо, престана да пришпорва Дракул и изостана, още повече, че Регис и Гералт забързаха, догонвайки движещите се в авангарда Лютичето, Кахир и Милва.

Пътуваха към планините, покрай брега на Неви, чиито мътни и жълтокафеникави след скорошните дъждове води се носеха бързо над камъните и през праговете. Не бяха сами на пътя. Доста често срещаха или изпреварваха ескадрони от нилфгардската кавалерия, самотни ездачи, фургони на преселници и търговски кервани.

На юг, все по-близо и по-страховито, надвисваха планините Амел. И островърхата игла на Горгона, Планината на Дявола, потънала в облаците, които бързо забулваха цялото небе.

— Кога ще им кажеш? — попита вампирът, посочвайки с поглед яздещата отпред тройка.

— Когато спрем за почивка.

* * *

Лютичето беше първият, който се обади, след като Гералт спря да говори.

— Поправи ме, ако греша — рече той. — Тази девойка, Ангулеме, толкова охотно присъединила се към нашата компания, е престъпничка. За да я спасиш от наказание, при това заслужено, ти си се съгласил да сътрудничиш с нилфгардците. Позволил си да те наемат. При това не само теб, а и всички нас. Всички ние трябва да помогнем на нилфгардците да хванат или убият някакъв местен разбойник. Накратко, ти, Гералт, си станал нилфгардски наемник, ловец на глави, платен убиец. А ние сме повишени до твои помощници… Или прислужници…

— Имаш невероятен талант да опростяваш нещата, Лютиче — промърмори Кахир. — Наистина ли не разбираш за какво става въпрос? Или си дрънкаш просто заради самото дрънкане?

— Млъквай, нилфгардецо. Гералт?

— Да започнем от това — вещерът хвърли в огъня една пръчка, с която си беше играл дълго време, — че никой не е длъжен да ми помага. Спокойно мога да се справя сам. Без помощници и прислужници.

— Смелчага си, чичко — подхвърли Ангулеме. — Но ханзата на Славея се състои от двайсет и четирима яки мъжаги, които няма да се уплашат току-така дори от един вещер, а ако става въпрос за мечове, даже и да е истина онова, което говорят за вещерите, никой не може да устои сам срещу две дузини. Ти ми спаси живота, така че ти се отплащам със същото. С предупреждение. И помощ.

— Какво означава „ханза“, по дяволите?

— Aen hansa — поясни Кахир — на нашия език означава въоръжен отряд, членовете на който са свързани с приятелство…

— Дружина?

— Точно така. Както виждам, думата е влязла в местния жаргон…

— Ханзата си е ханза — прекъсна го Ангулеме. — А ние тук й казваме „гуляйпартия“ или „хаса“. Какво да ви обяснявам. Предупреждавам сериозно: един човек не може да устои против цяла ханза. При това без да познава още нито Славея, нито някой друг в Белхавен или околността — нито врагове, нито приятели или съюзници, без да знае пътищата, водещи към града — а дотам водят различни пътища. Казвам ви: вещерът няма да се справи сам. Не знам какви са обичаите при вас, но аз няма да изоставя вещера сам. Както каза чичко Лютичето, той ме прие охотно и без колебание в дружината ви, макар че съм престъпничка… Макар че косите ми още вонят на затвор, нямаше време да се измия… Вещерът, а не някой друг, ме измъкна от затвора посред бял ден. За което съм му благодарна. Така че няма да го оставя сам. Ще го придружа до Белхавен, до Славея и до онзи полуелф. С него съм.

— Аз също — обади се веднага Кахир.

— И аз — отсече Милва.

Лютичето притисна към гърдите си тубуса с ръкописите, с който напоследък не се разделяше дори за кратко. Наведе глава. Личеше си, че се бори със собствените си мисли. И че мислите надделяват.

— Не медитирай, поете — изрече меко Регис. — Няма от какво да се срамуваш. При това ти си още по-малко годен да участваш в кърваво сражение с мечове и ножове, отколкото аз. Нас не са ни учили да осакатяваме ближните си с желязо. Освен това… Освен това аз… — Той вдигна искрящите си очи към вещера и Милва. — Аз съм страхливец. Ако обстоятелствата не ме принудят, не искам да изпитвам отново онова, което изпитахме тогава, на сала и на моста. Никога. Затова моля да ме изключите от бойната група, отиваща към Белхавен.

— Ти ме измъкна на собствения си гръб от този сал и от моста, когато не можех да се държа на краката си — обади се приглушено Милва. — Ако там вместо теб беше някой страхливец, щеше да ме изостави и да избяга. Но там не беше някой страхливец. Беше ти, Регис.

— Добре казано, лелче — изрече убедено Ангулеме. — Не знам за какво става въпрос, но добре прозвуча.

— Не съм ти никаква лелка! — Очите на Милва проблеснаха зловещо. — Внимавай, госпожичке! Ако още веднъж се обърнеш към мен така, ще видиш!

— Какво ще видя?

— Тихо! — отсече вещерът. — Достатъчно, Ангулеме. А и останалите, виждам, че трябва да ви призова към ред. Свърши времето за странстване на сляпо към хоризонта, с надеждата там да има нещо. Дойде времето за конкретни действия. Време за сеч. Защото най-накрая има кой да бъде съсечен. Онези, които все още не са разбрали, нека да разберат — най-накрая на една ръка разстояние пред нас има конкретен враг. Полуелф, който иска нашата смърт, и следователно е агент на враждебни на нас сили. Благодарение на Ангулеме сме предупредени, а предупреденият е въоръжен, както гласи поговорката. Трябва да се добера до този полуелф и да изтръгна от него по чия заповед действа. Разбра ли най-накрая, Лютиче?

— Изглежда — отвърна спокойно поетът — съм разбрал много повече и по-добре от теб. Без никакво „добиране“ и „изтръгване“ съм наясно, че този тайнствен полуелф действа по заповед на Дийкстра, когото ти осакати пред очите ми, раздробявайки костите му. След доклада на маршал Висегерд, Дийкстра несъмнено ни смята за нилфгардски шпиони. А след бягството ни от корпуса на лирийските партизани, кралица Меве несъмнено е добавила няколко точки към списъка на престъпленията ни…

— Грешиш, Лютиче — обади се тихо Регис. — Това не е Дийкстра. И не е Висегерд. Нито пък Меве.

— Кой е тогава?

— Всякакви изводи и предположения биха били преждевременни.

— Точно така — процеди студено вещерът. — Затова ситуацията трябва да се проучи на място. И да се направят изводи от собствен опит.

— А аз — не се предаваше Лютичето — продължавам да смятам, че тази идея е глупава и рискована. Хубаво е, че ни предупредиха за засадата и че знаем за нея. И щом като знаем, нека я заобиколим по широка дъга. Нека този елф или полуелф да ни чака колкото си ще, а ние да продължим по нашия си път…

— Не — прекъсна го вещерът. — Край на обсъжданията, драги мои. Край на анархията. Дойде моментът, в който нашата… ханза… трябва да има свой главатар.

Всички, включително и Ангулеме, го гледаха в напрегнато мълчание.

— Аз, Ангулеме и Милва отиваме в Белхавен — каза той. — Кахир, Регис и Лютичето завиват към долината на Сансретур и тръгват към Тусент.

— Не — възрази моментално Лютичето, притискайки силно тубуса към гърдите си. — За нищо на света. Не мога…

— Млъквай. Това не е диспут. Това е заповед на главатаря на ханзата. Ще отидете в Тусент — ти, Регис и Кахир. Ще ни изчакате там.

— Тусент означава смърт за мен — отговори Лютичето без никаква превзетост. — Веднага щом ме познаят в Боклер, замъка, ще е свършено с мен. Трябва да ви призная…

— Не трябва — прекъсна го безцеремонно вещерът. — Твърде късно е. Можеше да се оттеглиш, ти не пожела. Остана в дружината. За да помогнеш на Цири. Нали?

— Да.

— Затова ще тръгнеш с Регис и Кахир към долината на Сансретур. Ще ни изчакате в планината, без да прекрачвате границата на Тусент. Но ако… ако се наложи, ще пресечете границата на Тусент. Защото, изглежда, в Тусент са друидите. Онези от Каед Дху, познатите на Регис. Та, ако се наложи, вие ще вземете информацията от друидите и ще тръгнете към Цири… сами.

— Какво значи сами? Ти предполагаш…

— Аз не предполагам, а отчитам вероятностите. Така нареченият „краен случай“. Може всичко да мине гладко и тогава няма да има нужда да се показваме в Тусент. Но ако се наложи… Важното е, че нилфгардците няма да ни последват в Тусент.

— Аха, няма да ни последват — намеси се Ангулеме. — Колкото и да е странно, Нилфгард уважава границите на Тусент. Аз също съм се крила веднъж там от преследване. Но тамошните рицари не са по-добри от Черните! Изискани, любезни на думи, но бързи с меча и копието. И патрулират постоянно по границите. Наричат се „странстващи“. Яздят поединично, по двама или по трима. И унищожават злото. Тоест нас. Вещерю, трябва да се промени едно нещо в тези твои планове.

— Кое?

— Ако мислим да ходим в Белхавен и да се разправим със Славея, заедно с мен трябва да дойдете ти и господин Кахир. А лелката нека отиде с тях.

— И защо? — Гералт спря с жест Милва.

— За тази работа са нужни мъже. Какво ми се пулиш, лелче? Знам какво говоря. Може да се получи така, че заплахата да е по-важна от прилагането на сила. А никой от ханзата на Славея няма да се уплаши от тройка, в която на един мъж се падат две жени.

— С нас тръгва Милва. — Гералт стисна рамото на не на шега разсърдилата се стрелкиня. — Милва, не Кахир. Не искам да пътувам с Кахир.

— А това защо? — попитаха едновременно Ангулеме и Кахир.

— Точно така — изрече бавно Регис. — Защо?

— Защото му нямам доверие — отговори кратко вещерът.

Настаналото мълчание беше неприятно, тежко, почти лепкаво. Откъм гората, в чийто край лагеруваха търговски керван и група други пътешественици, долитаха възбудени гласове, викове и пеене.

— Обясни — каза най-накрая Кахир.

— Някой ни е предал — изрече сухо вещерът. — След разговора с префекта и разкритията на Ангулеме няма никакво съмнение в това. Като се вземат предвид всички факти, логично е да се направи извод, че предателят е сред нас. И не е необходимо човек да размишлява дълго, за да се досети за кого точно става въпрос.

— Струва ми се — вдигна вежди Кахир, — че ти си позволи да намекнеш, че аз съм този предател?

— Не крия — изрече вещерът студено, — че ми хрумна такава мисъл. Много неща го подсказват. И това би обяснило много неща. Страшно много.

— Гералт — обади се Лютичето, — а не ти ли се струва, че отиваш твърде далеч?

— Нека говори — нацупи устни Кахир. — Нека говори свободно.

— Бяхме учудени как е могло да се стигне до такава грешка в броя. — Гералт обхождаше с поглед лицата на спътниците си. — Знаете за какво говоря. За това, че сме четирима, а не пет. Мислехме, че някой е сбъркал — тайнственият полуелф, разбойникът Славея или Ангулеме. Но ако отхвърлим версията за грешката? Тогава се натрапва следното обяснение: групата наброява петима души, но Славея трябва да убие само четирима. Защото петият е съюзник на бандитите. Този, който постоянно ги информира за придвижването на групата. От самото начало, от момента, в който с изяждането на знаменитата рибена супа дружината се сформира. Приемайки в състава си нилфгардеца. Същият този, който трябва да хване Цири и да я предаде на император Емхир, тъй като от това зависят животът му и по-нататъшната му кариера…

— Значи не съм се излъгал — процеди бавно Кахир. — Все пак аз съм предателят. Подлият, двуличен предател?

— Гералт — обади се отново Регис, — извинявай за откровеността, но в теорията ти има повече пробойни, отколкото в старо сито. И, както ти казах, мисълта ти е недостойна.

— Аз съм предател — повтори Кахир, сякаш не е чул думите на вампира. — Но както разбирам, няма никакви доказателства за моето предателство, а само мъгляви улики и вещерски предположения. Както разбирам, на мен се пада тежката задача да докажа невинността си. Трябва да докажа, че не съм кон. Нали?

— Без патос, нилфгардецо — промърмори Гералт, като застана пред Кахир и се вторачи в него. — Ако имах доказателство за вината ти, нямаше да губя време за дърдорене, а щях да те насека на парчета, като херинга. Познат ли ти е принципът cui buno^[2]? Отговори ми тогава, кой освен теб има дори и най-малката причина да ни предаде? Кой освен теб би спечелил от предателството?

Откъм лагера на търговския керван се разнесе гръмък и продължителен трясък. На фона на черното небе експлодира червено-жълт фойерверк, разпръсна се като рой златисти пчели и се посипа като цветен дъжд.

— Не съм кон — каза младият нилфгардец със силен, звънък глас. — За съжаление не мога да докажа това. Затова пък мога да направя нещо друго. Това, което подобава да направя, което съм длъжен да направя, когато са ме наклеветили и унижили, когато са опетнили честта ми и оскърбили достойнството ми.

Движението му беше бързо като мълния, но въпреки това не би заварил Гералт неподготвен, ако не беше болното, затрудняващо движенията коляно на вещера. Обаче при тези обстоятелства Гералт не можа да отскочи и облеченият в ръкавица юмрук го удари по бузата с такава сила, че той полетя назад и се стовари право в огъня, вдигайки сноп искри. Скочи — отново твърде бавно, заради болката в коляното. Кахир вече стоеше над него. И този път вещерът отново не успя дори да се помръдне, юмрукът го уцели в слепоочието и пред очите му избухнаха цветни фойерверки, много по-красиви от изстреляните от търговците. Гералт изруга цветисто и се хвърли към Кахир, обхвана го с ръце и го повали на земята. Двамата започнаха да се търкалят по чакъла, разменяйки си кънтящи удари.

Всичко това ставаше под призрачната и неестествена светлина на избухващите в небето изкуствени огньове.

— Престанете! — извика Лютичето. — Престанете, проклети идиоти!

Кахир ловко подсече опитващия се да се изправи Гералт и го удари в челюстта. И повтори — така, че на вещера му пропищяха ушите. Гералт се сви и изстреля крака си като пружина, но уцели не слънчевия сплит, а бедрото на нилфгардеца. Вкопчиха се отново един в друг, претърколиха се и се заеха да се удрят където им падне, ослепели от ударите и от влизащите в очите им пясък и прах.

Изведнъж те се откъснаха един от друг и се хвърлиха в противоположни посоки, свити и опитващи се да се предпазят от сипещите се удари.

Милва, свалила от кръста си дебелия кожен колан, беше хванала катарамата и беше омотала ремъка около дланта си, след което беше пристъпила към побойниците и се бе заела да ги удря с всичка сила, без да жали нито ремъка, нито ръката си. Ремъкът свистеше и със сух трясък се врязваше в ръцете, раменете и гърбовете на Гералт и Кахир. И макар че те вече се бяха разделили, Милва продължаваше да подскача от единия към другия като скакалец, без да престава да ги млати и грижливо да следи всеки да получи точно толкова удари, колкото и другия — нито повече, нито по-малко.

— Вие, глупави глупаци! — изкрещя тя, удряйки Гералт по гърба. — Вие, тъпи тъпаци! Ще ви вкарам малко акъл в главите и на двамата! Е? — изкрещя тя още по-високо, удряйки Кахир по ръцете, с които той се опитваше да прикрие главата си. — Мина ли ви? Успокоихте ли се?

— Да! — извика вещерът. — Стига!

— Да! — извика и свилият се на кълбо Кахир. — Достатъчно!

— Достатъчно — обади се вампирът. — Наистина вече е достатъчно, Милва.

Стрелкинята дишаше тежко. Тя забърса челото си с длан, около която все още беше увит ремъкът.

— Браво — обади се Ангулеме. — Браво, лелче!

Милва се обърна на пета и с всички сили я удари с ремъка по рамото. Ангулеме изпищя, падна на земята и се разрева.

— Казах ти да не ми викаш така — въздъхна Милва. — Казах ти!

— Нищо не е станало! — С леко треперещ глас Лютичето успокояваше търговците и пътешествениците, събрали се около тях. — Просто малко приятелско недоразумение. Приятелски спор. Вече е разрешен.

Вещерът докосна с език разклатилия се зъб и изплю кръвта, течаща от цепнатата устна. Той усещаше как на гърба и на раменете му набъбват цицини, как се подува — до размерите на глава карфиол — удареното от ремъка ухо. До него тромаво се надигна от земята Кахир, хванал се за бузата. Широките червени ивици върху оголеното му рамо набъбваха направо пред очите на всички.

Пепелта от последните фойерверки се посипа върху земята като сив дъжд.

Ангулеме хлипаше жално, хванала се за рамото. Милва хвърли ремъка и след кратко колебание се спусна на колене и без да каже нито дума, прегърна силно девойката.

— Предлагам ви да си подадете ръце — изрече студено вампирът. — Предлагам никога, абсолютно никога, да не се връщаме към този въпрос.

Неочаквано зашумя спуснал се от планините вятър, в която сякаш звучаха някакви зловещи викове, воеве и стонове. Носещите се по небето облаци образуваха фантастични фигури. Сърпът на луната беше червен, като кръв.

* * *

Преди разсъмване ги събуди яростен хор и плющенето на криле на козодои.

Потеглиха веднага щом слънцето запали с ослепителен огън снежните върхове на планините, но преди да се е подало иззад хребета. Впрочем, изпреварвайки появата му, облаци забулиха небето.

Минаваха през гори, а пътят водеше все по-нагоре и по-нагоре, и това си личеше по промените в дърветата. Дъбовете и габърите неочаквано свършиха, пътешествениците навлязоха в сумрака на букови гори, с пътеки, постлани с окапали листа, миришещи на плесен, паяжини и гъби. Пълно беше с гъби. Дъждовният край на лятото беше довел до изобилие от есенни гъби. Настилката от букови листа на места беше изцяло скрита под шапките на манатарки, рижики и мухоморки.

Гората беше тиха — изглежда, повечето пойни птици вече бяха отлетели за топлите страни. Само мокрите гарги крякаха на края на гората.

После буковете свършиха и започнаха ели. Замириса на смола.

Все по-често попадаха на оголени участъци от гората, където ги застигаше вятърът. Река Неви бучеше по праговете; въпреки дъждовете водите й тук бяха кристално прозрачни.

На хоризонта се издигаше Горгона. Тя все повече се приближаваше.

По скалистите склонове на могъщата планина се спускаха дълги ледници и снежни участъци, заради което Горгона изглеждаше като обвита с бели ленти. Върхът на Дяволската планина, подобно на главата и шията на тайнствена невяста, през цялото време беше обвит в облачни воали. От време на време Горгона изтръскваше бялата си премяна като танцьорка — картината беше красива, но носеше смърт; от стръмните склонове се спускаха лавини, помитайки всичко по пътя си, чак до подножието и по-нататък, до най-високо разположените ели над прохода Теодул, над долините на Неви и Сансретур, над черните очи на планинските езера.

Слънцето, което все пак успя да пробие облачната покривка, изчезна много бързо — просто се скри зад планините на запад, подпалвайки ги с пурпурно-златисто зарево.

Пренощуваха. Слънцето изгря.

И дойде време да се разделят.

* * *

Гералт беше омотал главата си с копринената кърпа на Милва. Провери за пореден път как стои сихилът на гърба му и кинжалите в джобовете на ботушите.

До него Кахир точеше дългия си нилфгардски меч. Ангулеме беше завързала през бельото си кожена лента и беше мушнала в джоба на ботуша си ловджийски нож, подарък от Милва. Стрелкинята й Регис оседлаваха конете им. Вампирът беше дал на Ангулеме врания си кон, а самият той беше взел мулето Дракул.

Бяха готови. Оставаше само едно нещо.

— Елате всички тук.

Те се приближиха.

— Кахир, сине на Кеалах — започна Гералт, стараейки се да не бъде патетичен, — аз те обидих с несправедливото си подозрение и се държах към теб като подлец. Поднасям ти извинение пред всички с наведена глава. Поднасям ти извинението си и те моля да ми простиш. Моля и всички останали да ми простите, защото беше подло да ви карам да гледате и слушате това.

Излях върху Кахир и върху вас гнева, озлоблението и огорчението си. Произтичащи от това, че знам кой ни е предал. Знам кой е предал и е похитил Цири, която искаме да спасим. Гневът ми се дължи на факта, че става въпрос за личност, която някога ми беше много близка.

Къде се намираме, какво смятаме да правим, накъде отиваме… всичко това е било открито с помощта на сканираща магия. Не е толкова сложно за майсторка в магиите да открие на разстояние и да проследи някой познат и близък, с когото продължително време са имали психически контакт, позволяващ да се създаде матрица. Но магьосникът и магьосницата, за които говоря, допуснаха грешка. Те се разкриха. Сгрешиха при преброяването на членовете на отряда ни, и това ги издаде. Кажи им, Регис.

— Гералт може и да е прав — изрече бавно Регис. — Както всеки вампир, аз съм невидим за магическо сондиране и сканиране, или проследяващи магии. Вампирът може да се проследи с аналитична магия отблизо, но е невъзможно да бъде открит на разстояние с помощта на сканираща магия. Сканиращата магия няма да покаже един вампир. Магическият скенер ще покаже пустота на мястото, където се намира един вампир, няма да намери нищо там. Само магьосник би могъл да сгреши така по отношение на нас — да сканира четирима там, където в действителност има петима, тоест четирима човеци и един вампир.

— Ще се възползваме от грешката на магьосниците — продължи Гералт. — Аз, Кахир и Ангулеме ще отидем в Белхавен, за да се срещнем с полуелфа, който наема убийци срещу нас. Няма да го питаме по чия заповед действа, защото вече знаем. Ще го попитаме къде се намират магьосниците, чиито заповеди изпълнява. Когато узнаем, ще отидем там. И ще си отмъстим.

Всички мълчаха.

— Ние престанахме да броим дните, затова дори не забелязахме, че днес е вече двайсет и пети септември. Преди два дни беше равноденствието. Еквинокцията. Да, това беше точно тази нощ, за която си мислите. Да, виждам вашата потиснатост, виждам какво има в очите ви. Вие сте приели сигнала тогава, в онази отвратителна нощ, когато търговците, разположени на лагер до нас си придаваха смелост чрез песни и пускане на фойерверки. Вероятно при вас усещането не е било толкова силно, колкото при мен и Кахир, но се досещате. Подозирате. И се боя, че подозренията ви се основателни.

Закрякаха прелитащи над голото бърдо гарги.

— Всичко подсказва, че Цири е мъртва. Преди две нощи, по време на Еквинокцията, тя е загинала. Някъде далеч оттук, сама сред враждебни и чужди хора.

А на нас ни остава само отмъщението. Да отмъстим кърваво и жестоко, така че и след сто години да се говори за това в легендите. Легенди, които хората ще се страхуват да слушат след залез-слънце. А на онези, които поискат да повторят това престъпление, ще им се разтреперят ръцете само при мисълта за нашето отмъщение. Ще дадем пример за назидание! По методите на господин Фулко Артевелде — мъдрият господин Фулко, който знае как трябва да се постъпва с мерзавци и подлеци. Ние ще дадем пример за назидание, който ще стресне дори него!

Да започваме и нека пъкълът ни помага. Кахир, Ангулеме, на конете. Тръгваме нагоре по Неви, към Белхавен. Лютиче, Милва, Регис — вие потегляте към Сансретур, към границите на Тусент. Няма да се заблудите — Горгона ще ви сочи пътя. Доскоро.

* * *

Цири галеше черния котарак, който, подобно на всички котки, се беше върнал в къщурката насред блатото, когато стремежът му към свобода и безделие беше победен от студа, глада и житейските несгоди. Сега той лежеше в скута на девойката и си отъркваше вратлето под дланта й с мъркане, свидетелстващо за дълбока наслада.

Разказът на девойката беше абсолютно безинтересен за котката.

— Това беше единственият път, в който видях Гералт насън — започна Цири. — От момента, в който се разделихме на остров Танед. След Кулата на Чайката никога не го бях сънувала. Защото мислех, че е мъртъв. И изведнъж ме връхлетя този сън — като онези, които сънувах някога и за които Йенефер казваше, че са пророчески, че показват или миналото, или бъдещето. Това беше в навечерието на Еквинокцията. В града, чието име не помня. В мазето, в което ме беше затворил Бонхарт. След като чрез изтезания ме принуди да му кажа коя съм.

— Издаде ли му коя си? — вдигна глава Висогота. — Всичко ли му каза?

— Платих си за страхливостта с унижение и презрение към самата себе си — преглътна тя.

— Разкажи ми съня си.

— Видях планина, огромна, стръмна, стърчаща като каменен нож. Видях Гералт. Чух какво казва. Ясно и разбираемо. Всяка една дума, сякаш съм до него. Спомням си, че исках да извикам, че нещата изобщо не са такива, че всичко това не е истина, че той ужасно греши… Грешеше във всичко! Та нали Еквинокцията още не беше настъпила, така че дори и да станеше така, че аз да умра по време на Еквинокцията, той не биваше да ме обявява за мъртва преди това, докато още съм жива. И не биваше да обвинява Йенефер и да говори така за нея…

Цири замълча за минута, погали котарака и силно подсмръкна.

— Но не можех да издам нито звук. Не можех дори да дишам… Сякаш се давех. И се събудих. Последното, което видях, което помня — това бяха трима конници. Гералт и още двама. Препускаха с всички сили в клисура, по чиито стени се спускаха водопади…

Висогота мълчеше.

* * *

Ако тази нощ някой се беше промъкнал до къщурката с порутена стряха и беше погледнал през процепите в капаците на прозорците, щеше да види в оскъдно осветената стая белобрад старец, слушащ съсредоточено разказа на девойка с пепеляви коси, чиято буза беше обезобразена от ужасен белег.

Щеше да види и черен котарак, лежащ в скута на девойката, лениво мъркащ, очакващ да го галят, за радост на обикалящите из стаята мишки.

Но никой не можеше да види това. Колибата с порутена стряха, обрасла с мъх, беше добре скрита в мъглата сред безкрайните блата Переплут, където никой не се осмеляваше да навлезе.