Анджей Сапковски
Кулата на лястовицата (3)

Трета глава

Често са ме питали как се е получило така, че съм започнал да пиша спомените си. Изглежда, мнозина се интересуваха от момента, в който е било поставено началото на мемоарите ми — какъв точно факт, събитие или явление са съпътствали започването на записките, дали нещо ми е дало начален тласък. Първоначално давах най-различни обяснения и често послъгвах, но точно сега предпочитам да кажа истината, тъй като днес, когато косите ми са прошарени и значително оредели, вече знам, че истината е ценно зърно, а лъжата — негодни за нищо плевели.

А истината е следната: онова, което постави началото на всичко и което съм длъжен да опиша най-напред, и от което впоследствие започна да се оформя трудът на живота ми, беше съвсем случайното намиране на лист хартия и парче черен молив сред предметите, които заедно с приятелите ми взехме назаем от лирийските военни обози. Това се случи…

Лютичето, „Половин век поезия“

… това се случи пет дни след септемврийското новолуние, точно на трийсетия ден от нашия поход, броено от момента, в който напуснахме Брокилон, и на шестия ден след Битката за Моста.

Сега, скъпи мои бъдещи читатели, ще се върна за малко назад във времето и ще опиша събитията, които се случиха непосредствено след славната и довела до множество последствия Битка за Моста. Но първо смятам да просветя онези, според мен многобройни читатели, които не знаят нищо за Битката за Моста — или поради други интереси, или поради пълното си невежество. Обяснявам: тази битка се проведе в последния ден на август в Годината на Голямата война в Ангрен, на моста, свързващ двата бряга на река Яруга в района на селището Червената биндуга. Страните в този въоръжен конфликт бяха: армията на Нилфгард, лирийският корпус под командването на кралица Меве и ние, нашият смел отряд — аз, долуподписаният, както и вещерът Гералт, вампирът Емиел Регис Рохелек Терзиеф-Годфрой, стрелкинята Милва и Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах, нилфгардец, който с упоритост, която би могъл да използва за много по-добри цели, не спираше да твърди, че въобще не е нилфгардец.

Ти, читателю, може би недоумяваш откъде се е взела в Ангрен кралица Меве, за която се носеха слухове, че заедно с цялата си армия е загинала по време на юлското нилфгардско нахлуване в Лирия, Ривия и Аедирн, довело до пълното завладяване на тези страни и окупацията им от имперските войски. Но Меве не беше загинала в боя, както предполагаха всички, нито беше попаднала в нилфгардски плен. След като събрала под знамената си голям конен отряд от оцелелите лирийски войници, както и наемници и обикновени бандити, доблестната Меве започнала партизанска война срещу нилфгардците. А дивият Ангрен е идеалното място за такава война, защото там можеш и да нападаш от засада, и да се притаиш в храсталака, тъй като в ангренските гори има достатъчно храсти. Честно казано, в тези краища няма нищо друго, освен гъсти храсталаци. Което трябва да се отбележи.

Отрядът на Меве — който по онова време се наричаше Войската на Бялата кралица — бързо набра сили и такава смелост, че успя безстрашно да премине на левия бряг на Яруга, за да може там, в дълбокия тил на противника, да си броди и вилнее на воля.

А сега да се върнем към нашия разказ, тоест към Битката за Моста. Тактическата ситуация изглеждаше по следния начин: след като бяха създали суматоха на левия бряг на Яруга, партизаните на кралица Меве искаха да се върнат на другия бряг, но се натъкнаха на нилфгардци, вилнели на десния бряг на реката, които, от своя страна, искаха да се върнат на левия бряг. А ние се натъкнахме на гореспоменатите отряди от централна позиция, тоест от средата на река Яруга, където бяхме обкръжени от двете страни — и отляво, и отдясно — от някакви въоръжени хора. Тъй като нямахме възможност за бягство, ние станахме герои и се покрихме с неувяхваща слава. Битката между другото, беше спечелена от лирийците, защото те успяха да изпълнят замисъла си, тоест да се измъкнат на десния бряг на реката. Нилфгардците избягаха в неизвестна посока и по този начин изгубиха битката. Давам си сметка, че това звучи малко объркано, и няма да пропусна да се консултирам с някой военен теоретик преди публикацията на труда ми. Но веднага ще се позова на Кахир аеп Кеалах, който е единственият войник в нашата група. Кахир твърди, че множество военни доктрини допускат постигането на победа чрез своевременно отстъпление от бойното поле.

Участието на нашия отряд в битката несъмнено е похвално, но имаше и лоши последствия. С Милва, която беше в особено състояние, се случи трагично произшествие — тя пометна. На останалите ни провървя, тъй като никой от нас не пострада сериозно. Но за това не получихме нито награда, нито дори благодарност, с изключение на вещера Гералт. Защото той, въпреки многократните си — и очевидно погрешни — заявления за своята незаинтересованост и въпреки нееднократно декларирания неутралитет, демонстрира в битката плам и изключителна ефективност, с други думи, би се наистина образцово. Способностите му бяха забелязани и Меве, кралицата на Лирия, собственоръчно го посвети в рицарство. Скоро обаче се оказа, че тази чест ни донесе повече неприятности, отколкото полза.

Ти сигурно знаеш, драги читателю, че вещерът Гералт винаги е бил скромна личност, разсъдлив и сдържан човек, с просто и искрено поведение. Но неочакваното повишение и привидната благосклонност на кралица Меве го промениха забележимо и ако не го познавах добре, щях да кажа, че се е възгордял. Вместо бързо и незабележимо да напусне сцената, Гералт се мотаеше около кралската свита, радваше се на почести, на кралската благосклонност и на славата си.

А ние се нуждаехме най-малко от слава и популярност. Напомням на онези, които са позабравили, че същият този вещер Гералт, сега посветен в рицарско звание, беше преследван от службите за сигурност на всичките Четири кралства за съпричастност към бунта на магиците на остров Танед. Мен, чистия и невинен като детска сълза човек, се опитаха да обвинят в шпионаж. Да не пропусна и Милва, която си сътрудничеше с дриадите и Scoia’tael, и се оказа свързана с едно известно клане на хора в покрайнините на Брокилонската гора. Не трябва да пренебрегвам и Кахир аеп Кеалах, нилфгардец, поданик на враждебна държава, чието присъединяване към срещуположната страна не можеше да бъде обяснено и оправдано по лесен начин. Излизаше, че единственият член на нашата група, чиято биография не беше опетнена от политически или криминални деяния, беше вампирът. Така че разкриването и разобличаването на който и да е от нас изправяше останалите пред заплахата от набиване на заострени трепетликови колове. Всеки ден, прекаран в сянката на лирийските знамена — където, между другото, в началото беше приятно, сито и безгрижно — увеличаваше този риск.

Когато споделих тези мисли с Гералт, той леко се навъси, но ми изложи своите съображения, които се оказаха две. Първо, след случилото се с нея, Милва все още се нуждаеше от наблюдение и грижи, а армията разполагаше с фелдшери. Второ, армията на кралица Меве се беше отправила на изток, в посока на Каед Дху, а нашата група, преди да смени посоката и да се забърка в гореописаната историческа битка, също пътуваше към Каед Дху — от живеещите там друиди се надявахме да получим някакви сведения, които да ни помогнат да намерим Цири. Бяхме принудени да се отклоним от прекия път към друидите заради вилнеещите в Ангрен разезди и банди. Сега, под защитата на приятелската лирийска армия, с благоволението и доброжелателността на кралица Меве, пред нас се разкриваше пътят към Каед Дху, който дори вече ни се струваше лесен и безопасен.

Предупреждавах вещера, че всичко това е привидно, че кралската милост е измамна и нещата лесно могат да се обърнат. Вещерът не искаше да ме слуша. Но скоро стана ясно кой е бил прав. Щом до нас достигна вестта, че от изток, през прохода Кламат, към Ангрен се приближава мощна нилфгардска наказателна експедиция, лирийската войска побърза да завие на север, към планините Махакам. Никак не е трудно да се досети човек, че тази промяна на посоката изобщо не се хареса на Гералт — той бързаше към друидите, а не към Махакам! Наивен като дете, той хукна към кралица Меве, с намерението да поиска освобождаване от армията и кралската благословия да се заеме със собствените си дела. И в този миг дойде краят на кралската любов и благоразположение, а уважението и възхищението пред героите от Битката за Моста се разсеяха като дим. На рицаря Гералт от Ривия със студен и твърд тон му беше напомнено за рицарския му дълг към короната. На все още слабата Милва, вампира Регис и долуподписания им беше заповядано незабавно да се присъединят към колоната влачещи се след обозите бежанци и цивилни. Кахир аеп Кеалах, едър младеж, който изобщо не приличаше на цивилен, беше препасан със синьо-бял шал и беше включен в така наречената свободна рота — подразделение на кавалерията, съставено от всякакви скитници и мошеници, събирани по пътищата от лирийския корпус. По този начин се оказахме разделени и по всичко личеше, че експедицията ни е приключила окончателно и безвъзвратно.

Но както се досещаш, драги читателю, това въобще не беше краят, дори не беше и началото! Щом разбра как се развиват събитията, Милва веднага се обяви за здрава и дееспособна, и първа заговори за бягство. Кахир захвърли в храстите шала с кралските цветове и избяга от свободната рота, а Гералт се измъкна от разкошните шатри на отбраното рицарство.

Няма да се впускам в подробности, а и скромността не ми позволява да изтъквам своите собствени — и то немалки — заслуги в описаните начинания. Ще отбележа само един факт: в нощта на пети срещу шести септември нашата групичка тихичко напусна корпуса на кралица Меве. Преди да се сбогуваме с лирийската войска, ние не пропуснахме да се екипираме добре, естествено, без да молим за разрешение началника по снабдяването. Думата „грабеж“, която Милва употреби, според мен е твърде крайна. Нали все пак бяхме заслужили някакво възнаграждение за участието си в паметната Битка за Моста? Ако не възнаграждение, то поне някаква компенсация за понесените щети! Освен трагичното произшествие с Милва, синините и раните на Гералт и Кахир, не мога да не спомена, че по време на битката загинаха или бяха осакатени всичките ни коне, освен моя верен Пегас и своенравната кобила на вещера, Плотка. Затова като компенсация ние уловихме три чистокръвни кавалерийски жребеца и едно товарно конче. Взехме само толкова снаряжение, колкото можехме да носим в ръце — в интерес на истината трябва да призная, че по-късно ни се наложи да изхвърлим половината. Както се изрази Милва, така става, когато крадеш на тъмно. Най-полезните вещи се оказаха откраднати от вампира Регис, който вижда по-добре в тъмното, отколкото през деня. Освен това той намали допълнително боеспособността на лирийската армия, като забеляза едно сиво охранено муле и го изведе толкова ловко от огражденията, че нито едно животно не се обади. Явно разказите, че животните усещат вампирите и реагират с панически страх на миризмата им, трябва да бъдат приети за измислица, освен ако не става въпрос за някои отделни животни и някои отделни вампири. Тук ще добавя, че това сиво муле и до днес е с нас. След като изгубихме товарния кон, който се запиля някъде из горите на Заречие, уплашен от вълците, мулето започна да носи дисагите ни — в интерес на истината, не ни беше останал много багаж. Нарекохме мулето Дракул — Регис му даде това име веднага след като го открадна, и така си и остана. На Регис явно му е забавно, несъмнено името има някакво шеговито значение в езика и културата на вампирите, но той не пожела да ни го разкрие, твърдейки че става въпрос за „непреводима игра на думи“.

И така, отрядът ни отново пое на път, а и без това дългият списък от хора, които не ни обичат, стана още по-дълъг. Безстрашният рицар Гералт от Ривия напусна редовете на рицарството още преди посвещаването му да бъде официално записано и преди придворният хералд да му е измислил герб. А Кахир аеп Кеалах беше успял в дългогодишния конфликт между нордлингите и Нилфгард да се бие в редовете и на двете армии и да дезертира и от двете, и по този начин си беше заработил задочна смъртна присъда и на двете места. И останалите не се намирахме в по-добро положение — в края на краищата въжето си е въже и няма особено значение за какво ще те обесят: за погазване на рицарската чест, за дезертьорство или за това, че сме нарекли армейското муле Дракул.

Така че не се учудвай, читателю, че полагахме наистина титанични усилия, за да увеличим максимално разстоянието между нас и корпуса на кралица Меве. Пришпорвахме конете на юг, към Яруга, с намерението да преминем на левия бряг. И то не само за да стане реката преграда между нас и кралицата с нейните партизани, но и защото безлюдното Заречие беше не по-малко опасно от обхванатия от война Ангрен — много по-разумно беше да се пътува към друидите в Каед Дху по левия, вместо по десния бряг. Което беше парадоксално, защото левият бряг на Яруга влизаше в територията на вражеската Нилфгардска империя. Концепцията за левия бряг се роди в главата на вещера Гералт, който след напускането на братството на посветените в рицарство самоуверени нахалници в значителна степен беше възстановил здравия си разум, способността да мисли логически и обичайната си предпазливост. Бъдещето показа, че планът на вещера доведе до множество събития и повлия на крайния резултат от експедицията. Но за това по-късно.

Когато стигнахме до Яруга, установихме, че там е пълно с нилфгардци, които преминаваха по построения мост до Червената биндуга, за да продължат настъплението към Ангрен, а после и по-нататък, към Темерия, Махакам и дявол знае къде още — не беше ясно какво планира нилфгардският генерален щаб. Не можеше да става и дума веднага да прекосим реката, трябваше да се скрием и да изчакаме войските да преминат. Прекарахме цели две денонощия в крайречния върбалак, подсигурявайки си ревматизъм и хранейки комарите. На всичко отгоре времето се развали, заваля, задуха вятър и всички затракахме със зъби от студ. Нямам спомен за друг толкова студен септември. Точно тогава, драги читателю, открих сред задигнатите от лирийския обоз вещи лист хартия и парче молив, и за да убия времето и да забравя за несгодите, започнах да си припомням някои от нашите приключения и да ги записвам.

Досадното дъждовно време и принудителното бездействие накрая съвсем ни развалиха настроението и ни докараха разни черни мисли. Особено у вещера. Гералт отдавна беше започнал да брои дните, разделящи го от Цири — а според него всеки ден, който не е преминал в път, го отдалечаваше все повече от момичето. И сега, в мокрия върбалак, на студа, под дъжда, с всяка изминала минута вещерът ставаше все по-мрачен и зъл. Забелязах, че силно куца, а когато мислеше, че никой не го вижда и чува, ругаеше и стенеше от болка. Сигурно знаеш, драги читателю, че по време на бунта на магьосниците на остров Танед бяха счупени някои кости на Гералт. Благодарение на старанията на дриадите в Брокилонската гора фрактурите зараснаха и се излекуваха, но явно болката не спираше да го тормози. Така че вещерът изпитваше и физически, и душевни страдания, и по тази причина се беше озлобил. Да не смееш да го приближиш.

Отново започнаха да го преследват сънищата. На сутринта на девети септември, когато спеше след нощния караул, той стресна всички, като скочи внезапно с вик и се хвана за меча. Сякаш го беше обзел амок, но за щастие всичко мина бързо.

Отдалечи се встрани, след малко се върна и с навъсена физиономия ни съобщи, че разпуска групата и продължава пътя си сам, защото там някъде стават ужасни неща, че времето лети, че вече става опасно, а той не иска да подлага никого на опасност и не иска да носи отговорност за никого. Приказките и аргументите му бяха толкова отегчителни и неубедителни, че на никой не му се прищя да спори с него. Дори обикновено търпеливият вампир сви рамене и се оттегли настрани, Милва се изплю на земята, Кахир сухо напомни, че сам отговаря за себе си, а що се отнася до риска, той не носи меча на кръста си само за да му е по-тежко. После изведнъж всички млъкнаха едновременно и погледнаха многозначително долуподписания, явно предполагайки, че ще се възползвам от предложението и ще се върна вкъщи. Сигурно няма нужда да добавям, че останаха много разочаровани.

Но обстоятелствата ни принудиха да прекъснем почивката си и ни подтикнаха към едно смело действие — форсирането на Яруга. Признавам, че това начинание ме безпокоеше, тъй като планът предполагаше да прекосим реката през нощта с плуване, по думите на Милва и Кахир, „хванати за конските опашки“. Дори това да не беше метафора — а аз подозирам, че съвсем не беше — някак си не можех да си представя участието в подобно нещо нито на себе си, нито на моя бързоходен Пегас, на чиято опашка щеше да се наложи да разчитам. Плуването, меко казано, никога не е било силната ми страна. А плуването „на конска опашка“ — изобщо. Ако Майката природа е искала да плувам, то при акта на създаването ми и в процеса на еволюцията ми тя не би пропуснала да ме снабди поне с ципи между пръстите. Същото се отнасяше и за Пегас.

Но тревогите ми се оказаха напразни — поне що се отнася до плуването „на конска опашка“. Преминахме реката по съвсем друг начин. Кой знае дали не беше още по-безумен — по възстановения мост до Червената биндуга, под самия нос на нилфгардските постове и патрули. И както се оказа по-късно, начинанието, което само на пръв поглед изглеждаше безразсъдно и смъртоносно рисковано, премина по мед и масло. След като през реката се прехвърлиха бойните подразделения, по моста започнаха да сноват напред-назад обоз след обоз, екипаж след екипаж, стадо след стадо, тълпи от най-различни хора, включително и цивилни, сред които нашата група въобще не изпъкваше и не се набиваше на очи. И така, в десетия ден на месец септември всички ние преминахме на левия бряг на Яруга, като стражите ни подвикнаха само веднъж, но Кахир страшно се навъси, избърбори нещо за императорска задача и подкрепи казаното с класическата армейска и винаги ефективна псувня „мамка ви“. Преди още някой да успее да се поинтересува от нас, ние вече се бяхме озовали на левия бряг, надълбоко в горите на Заречие — защото в Заречие има само един път и той води на юг, а нас не ни устройваше нито посоката, нито тълпите от преминаващи по него нилфгардци.

При първото ни нощуване в горите на Заречие аз също сънувах странен сън — само че, за разлика от Гералт, на мен ми се присъни не Цири, а магьосницата Йенефер. Облечена както обикновено в черно и бяло, тя се носеше във въздуха над неприветлив планински замък, а под нея други магьоснички й се заканваха с юмруци и я ругаеха. Йенефер размаха дългите черни ръкави на роклята си и полетя като черен албатрос над безкрайното море, право към изгряващото слънце. От този момент сънят се превърна в кошмар. След като се събудих, забравих подробностите, останаха само неясни, почти безсмислени образи, но имаше и зловещи картини: изтезания, викове, болка, страх, смърт… С една дума — ужас…

Не казах за съня си на Гералт. Не обелих нито дума. И както се оказа по-късно, постъпих правилно.

* * *

— Казваше се Йенефер! Йенефер от Венгерберг! И беше прочута магьосница! Да не видя бял ден, ако лъжа.

Трис Мериголд потрепери, обърна се, опита се да проникне с поглед през тълпата и синкавия дим, изпълващ главната зала на кръчмата. Най-накрая стана от масата, изоставяйки със съжаление соленото рибено филе с хамсиево масло, местен специалитет и истински деликатес. Само че тя обикаляше кръчмите и хановете на Бремерворд, не за да се гощава с деликатеси, а за да събира информация. Освен това трябваше да мисли и за фигурата си.

Кръгът от хора, в който щеше да опита да се вмъкне, вече беше доста гъст и плътен — хората от Бремерворд обожаваха историите и не изпускаха нито една възможност да чуят някоя нова. А безбройните моряци никога не ги разочароваха, винаги бяха готови да ги позабавляват с нов репертоар от истории и приказки. Разбира се, предимно моряшки, но това нямаше никакво значение. Разказът си е разказ. Той си има свои закони.

Жената, която разказваше в момента и беше споменала Йенефер, беше рибарка от островите Скелиге — пълна, широкоплещеста, късо подстригана, облечена с изтъркана до блясък жилетка от нарвалова кожа, каквито носеха и четирите й спътнички.

— Това се случи в деветнайсетия ден на месец септември, на сутринта след втората нощ на пълнолунието — започна островитянката, вдигайки към устата си халбата бира. Дланта й, както забеляза Трис, беше с цвят на стара тухла, а голите й, възлести и мускулести ръце имаха обиколка двайсетина цала. Талията на Трис беше двайсет и два цала.

— Рано сутринта — продължи рибарката, оглеждайки лицата на слушателите — вкарахме лодката си в морето, в пролива между Ан Скелиг и Спикерог, до крайбрежната плитчина, където обикновено залагаме мрежите за сьомга. Бързахме много, защото се задаваше буря, от запад небето притъмняваше. Трябваше живо да приберем уловената сьомга, защото иначе, нали се сещате — в мрежата щяха да останат само разкъсани глави и целият улов щеше да отиде по дяволите.

Слушателите, в по-голямата си част жители на Бремерворд и Цидарис, изхранващи се главно от морето и дължащи на него съществуването си, кимаха и мърмореха с разбиране. Трис беше виждала сьомгата най-вече във вид на розови филенца, но също кимаше и мърмореше с разбиране, тъй като не искаше да привлича внимание върху себе си. Тя беше дошла тук инкогнито, на тайна мисия.

— Доплавахме… — продължи рибарката, пресушавайки халбата и давайки знак на слушателите си да й донесат нова. — Доплавахме и издърпахме мрежите, и изведнъж Гудрун, дъщерята на Стурли, започва да пищи с цяло гърло! И сочи с пръст надясно! Поглеждаме ние, а там във въздуха нещо лети, но не е птица! Сърцето ми изведнъж се разтуптя, защото веднага си помислих, че е някой виверн или малък грифон. Над Спикерог понякога прелитат подобни твари, вярно, че по-често през зимата, особено при западен вятър. Но онова черно чудо се пльосна във водата! Плъзна се по вълните и право в нашите мрежи! Омота се в тях и започна да пляска във водата като тюлен. Тогава всичките на борда — бяхме осем жени — се хванахме за мрежата, задърпахме я и я изтеглихме на палубата! И направо зяпнахме от изненада! Защото това се оказа някаква жена! С черна рокля и самата тя черна като врана. Беше омотана в мрежата между две сьомги, едната от които беше поне четирийсет и два фунта и половина.

Рибарката от Скелиге издуха пяната от халбата и отпи от бирата. Никой от слушателите не изкоментира и не изрази недоверието си, въпреки че дори най-старите от тях не помнеха да е хващана сьомга с такива размери.

— Чернокосата в мрежата — продължи островитянката — кашля, плюе морска вода и се мята, а Гудрун, дъщерята на Стурли, се паникьосва и реве с цяло гърло: „Келпи! Келпи! Havfrue^[1]!“. Но даже и глупаците знаят, че това не може да е келпи, защото ако беше, досега да е разкъсало мрежата, а едва ли такова чудовище ще позволи да бъде издърпано на борда. Не беше и havfrue, защото нямаше рибешка опашка, а морските девици винаги имат рибешки опашки, освен това тя падна от небето, а нима някой е виждал келпи или havfrue да летят във въздуха? Но Скади, дъщерята на Уна, веднага почва да крещи: „Келпи!“. Хваща гафела^[2] и удря мрежата. А от мрежата проблясва някаква синя светлина, и Скади пак се разкрещява! Гафелът полита наляво, тя — надясно, завърта се три пъти във въздуха и се стоварва по задник върху палубата! Веднага се разбра, че да ти попадне магьосница в мрежата е много по-лошо, отколкото медуза, морски скорпион или змиорка. Отгоре на това вещицата започна да крещи и да сипе заплахи! А от мрежата се разнесе съскане, воня и пара — чернокосата беше направила магия! Разбрахме, че това не е шега работа…

Островитянката пресуши халбата и незабавно се пресегна към следващата.

— Да, не е шега работа да хванеш магичка в мрежата си! — Тя се оригна звучно и избърса с ръкав носа и устата си. — И от магията й лодката започна силно да се клати. Просто нямаше какво друго да направим! Брита, дъщерята на Карен, закачи мрежата с куката, а аз хванах греблото и бой, бой, бой!

Халбата подскочи във въздуха и по масата се разля бира, няколко чаши се преобърнаха и изпопадаха на пода. Слушателите избърсаха бузите и веждите си, но никой от тях не пророни нито една обидна дума или забележка. Разказът си е разказ. Той си има свои закони.

— Вещицата разбра с кого си има работа. — Рибарката изпъчи пищния си бюст и се огледа предизвикателно. — С жените от Скелиге шега не бива! Заговори ни тя: „Ще проявя милост, казва, обещавам, че няма нито да ви омагьосвам, нито да ви урочасвам.“ И името си ни каза — Йенефер от Венгерберг.

Тълпата се оживи. От събитията на Танед бяха изминали само два месеца и имената на подкупените от Нилфгард предатели все още се помнеха. Както и името на прочутата Йенефер.

— Отведохме я на Ард Скелиг, в Каер Тролд — продължи островитянката, — при ярл Крах ан Крайт. Повече не я видях. Ярлът бил на поход, и разправят, че когато се върнал, отначало приел магичката сурово, но после изведнъж станал мил и учтив. Хммм… А аз само чаках да разбера каква изненада ми е приготвила магьосницата за това, че едва не я пребих с веслото. Мислех, че ще ме натопи пред ярла. Но не. Дума не е обелила, не се е оплакала, знам това със сигурност. Удържа си на думата. По-късно, когато умря, даже ми стана мъчно…

— Йенефер е мъртва? — извика Трис, от изненада забравяйки за тайната си мисия и за това, че е тук инкогнито. — Йенефер от Венгерберг е умряла?

— Аха, умря. — Рибарката допи бирата си. — Мъртва е като тази скумрия. Убила се е със собствените си вълшебства, докато правела разни магически номера. Случило се съвсем наскоро, в последния ден от септември, точно преди новолуние. Но това е съвсем друга история…

* * *

— Лютиче! Недей да спиш в седлото!

— Не спя. Занимавам се с творческо мислене.

* * *

И така, драги читателю, ние пътувахме през горите на Заречие, право на изток, към Каед Дху, в търсене на друидите, които можеха да ни помогнат да намерим Цири. Ще ви разкажа подробно как мина пътуването. Но първо, в името на историческата истина, ще ви съобщя някои факти за нашата група — за отделните й членове.

Вампирът Регис беше на повече от четиристотин години. Ако не ни лъжеше, значи беше по-възрастен от всички нас. Разбира се, това можеше да са пълни глупости, но как да проверим? А и предпочитам да вярвам, че нашият вампир е искрен, тъй като, освен всичко останало, той ни беше уверил, че се е отказал да пие човешка кръв, и благодарение на това уверение можехме да заспиваме вечер сравнително спокойно. Забелязах, че в началото, щом се събудеха, Милва и Кахир внимателно опипваха шиите си, но скоро след това спряха. Вампирът Регис беше абсолютно честен вампир, или поне се държеше като такъв; каза, че няма да ни пие кръвта, и не го правеше.

Той си имаше и недостатъци, които обаче не бяха резултат от вампирската му природа. Регис беше интелектуалец — и обожаваше да го демонстрира. Имаше дразнещия навик да изказва банални истини с тон и изражение на пророк, на което скоро всички престанахме да обръщаме внимание, тъй като изказваните твърдения се оказваха или неопровержима истина, или изглеждаха като истина, или бяха недоказуеми, но при проверка винаги се потвърждаваха. Ала най-дразнещ беше навикът на Регис да отговаря на въпросите още преди човек да успее да ги формулира докрай или дори още преди да започне да ги формулира. Аз винаги съм смятал демонстрирането на подобен уж висок интелект за признак на простащина и арогантност, което се приема само в университетските среди и в дворянските кръгове, но трудно се изтърпява от група хора, с които ежедневно пътувате стреме до стреме, а нощем спите под един чул. Но така и не се стигна до сериозни сблъсъци, за което трябва да благодарим на Милва. За разлика от Гералт и Кахир, чийто очевидно вроден опортюнизъм ги подтикваше да се приспособяват към поведението на вампира и дори да се съревновават с него в това отношение, стрелкинята Милва предпочиташе простите и непретенциозни решения. Когато Регис за трети път отговори на неин въпрос, без да я изчака да се доизкаже, тя грубо го наруга, използвайки думи и определения, които биха накарали да се изчерви дори някой стар картоиграч. Колкото и да беше странно, това подейства — вампирът веднага се отърва от изнервящия навик. От което следва изводът, че най-ефективната защита срещу демонстрирането на интелектуалното превъзходство е използването на максимално груби изрази в отговор.

Струва ми се, че Милва преживява доста тежко своето нещастие — помятането. Пиша „струва ми се“, тъй като разбирам, че като мъж по никакъв начин не мога да си представя как една жена приема такава загуба. Макар и поет и човек на перото, школуваното ми и тренирано въображение се оказва безсилно и не мога да направя нищо по въпроса.

Физическото състояние на стрелкинята се възстанови бързо — тя се чувстваше по-зле психически. Понякога се случваше по цял ден — от изгрев до залез-слънце — да не обели нито дума. Обичаше да изчезва нанякъде и да страни от нас, което донякъде безпокоеше всички ни. Но накрая настъпи обрат. Милва постъпи като дриада или елфка — бурно, импулсивно и не съвсем рационално. Една сутрин пред очите ни тя извади ножа си и си отряза косата до врата. „Ясно е, че не съм девица — каза тя, забелязвайки увисналите ни ченета. — Но не съм и вдовица — добави след малко. — Затова край на траура.“ От този момент нататък тя стана същата като преди — ехидна, хаплива, надута и с пиперлив език. От това си направихме извода, че кризата е отминала.

Третият, не по-малко странен член на нашата група, беше нилфгардецът, който не пропускаше случай да отбележи, че не е нилфгардец. Твърдеше, че се казва Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах…

* * *

— Кахир Мавр Дифрин, син на Кеалах — тържествено заяви Лютичето, посочвайки нилфгардеца с молива си. — Докато пътуваме заедно, се примирих с много неща, които не обичам и дори не понасям. Но не с всички! Не понасям някой да ми наднича през рамото, докато пиша! И нямам намерение да се примирявам с това!

Нилфгардецът се отдалечи от поета, след кратък размисъл грабна седлото си, кожуха и чула и се премести до дремещата Милва.

— Извинявай — каза той. — Прости ми за нахалството, Лютиче. Надникнах случайно, от чисто любопитство. Мислех, че чертаеш карта или правиш някакви изчисления.

— Не съм счетоводител! — настръхна поетът. — Нито пък картограф! Но дори и да бях, това не оправдава надничането в записките ми!

— Вече ти се извиних — напомни му сухо Кахир и се настани на новото си място. — С много неща се примирих в тази почтена компания и с много неща свикнах. Но, както и преди, смятам, че едно извинение е достатъчно.

— Изобщо — обади се вещерът, и за изненада на всички, дори за самия себе си, взе страната на нилфгардеца, — напоследък си станал доста раздразнителен, Лютиче. Човек не може да не забележи, че това по някакъв начин е свързано с хартията, върху която започваш да драскаш с това парче молив всеки път, когато седнем да лагеруваме.

— Факт — потвърди вампирът Регис, подхвърляйки в огъня брезови клончета. — В последно време нашият менестрел е станал раздразнителен и на всичко отгоре потаен, загадъчен и търсещ уединение. О, не, когато се налага да задоволи естествените си нужди, присъствието на свидетели въобще не му пречи, което, предвид ситуацията, в която се намираме, никак не ме изненадва. Срамежливата потайност и раздразнителност, причинявани от нечии погледи, при него са свързани изключително със запълването на листа хартия със ситен почерк. Нима сме свидетели на раждането на поема? Рапсодия? Епос? Романс? Канцонета?

— Не — възрази Гералт, който се премести по-близо до огъня и се уви с чула. — Познавам го добре. Това не може да е римувана реч, защото той не ругае, не мърмори под носа си и не брои на пръсти сричките. Сега пише мълчаливо, следователно това е проза.

— Проза? — Вампирът оголи вампирските си зъби, нещо, което обикновено избягваше. — Да не би това да е роман? Или есе? Басня? Гръм и мълнии, Лютиче! Не ни мъчи! Разкрий ни какво пишеш!

— Мемоари.

— Какво, какво?

— От тези записки — Лютичето показа натъпкания с листове хартия тубус, — ще се роди творбата на живота ми. Мемоари, които нарекох „Петдесет години поезия“.

— Глупаво заглавие — сухо забеляза Кахир. — Поезията няма възраст.

— А ако се приеме, че има — добави вампирът, — то тя е много по-стара.

— Не разбирате. Заглавието означава, че авторът на произведението е посветил петдесет години, нито повече, нито по-малко, в служба на Госпожа Поезия.

— В такъв случай това е още по-голяма глупост — възрази вещерът. — Ти, Лютиче, нямаш още дори четирийсет години. Умението да пишеш са ти го набили в главата в църковното училище на осемгодишна възраст. Дори и да си прописал стихове още тогава, служиш на твоята Госпожа Поезия от не повече от трийсет години. Но аз много добре знам, тъй като ти самият неведнъж си ми го казвал, че си започнал сериозно да се занимаваш с писането на стихове и съчиняването на мелодии едва на деветнайсет години, вдъхновен от любовта си към графиня Де Стел. Което прави по-малко от двайсет години стаж в службата ти, Лютиче. Тогава откъде се появиха тези петдесет години в заглавието? Или това е метафора?

— Мисълта ми — наду се поетът — обхваща широки хоризонти. Описвам съвремието, но надниквам и в бъдещето. Възнамерявам да издам произведението, което съм започнал да пиша, след двайсет или трийсет години, а тогава никой няма да постави под въпрос заглавието му.

— Аха, сега вече разбирам. Ако има нещо, което да ме изненада, то това е твоята предвидливост. Обикновено утрешният ден не те интересува особено.

— Утрешният ден и сега не ме интересува особено — обяви високомерно поетът. — Мисля за потомството. За вечността!

— От гледна точка на потомството — отбеляза Регис, — не е особено етично да започнеш да пишеш още сега, предварително. Когато видят такова заглавие, потомците имат право да очакват произведение, написано от реалната половинвековна перспектива на човек, който има реален половинвековен обем от знания и опит…

— Един човек с половинвековен опит — рязко го прекъсна Лютичето — би трябвало да е грохнал седемдесетгодишен старец, с мозък, прояден от склероза. От такъв човек се очаква да седи на верандата и да изпуска газове, а не да пише мемоари, защото хората ще му се смеят. Аз няма да направя тази грешка и ще запиша спомените си по-рано, докато съм в разцвета на творческите си сили. След време, преди да публикувам труда си, просто ще нанеса някои козметични поправки.

— Това си има своите предимства. — Гералт масажира за кратко болното си коляно и внимателно го сви. — Особено за нас. Тъй като ние със сигурност фигурираме в неговото произведение и той несъмнено ни е направил на нищо, след половин век това няма да има чак толкова голямо значение за нас.

— Какво е половин век? — усмихна се вампирът. — Нищо, един миг… Да, Лютиче, малка забележка: според мен „Половин век поезия“ звучи по-добре от „петдесет години поезия“.

— Не възразявам. — Трубадурът се наведе над листа и надраска нещо с молива. — Благодаря, Регис. Най-накрая да чуя нещо конструктивно. Някой друг има ли някакви забележки?

— Аз имам — неочаквано се обади Милва, подавайки глава изпод чула. — Какво си се опулил? Защото съм неграмотна ли? Но не съм глупава. Поели сме на поход, отиваме на помощ на Цири, с оръжие в ръка прекосяваме вражески земи. Може да се случи така, че тези писания на Лютичето да попаднат във вражи ръце. Познаваме добре стихоплетеца, не е тайна, че е дрънкало, при това и виден клюкар. Затова нека внимава какво пише. За да не стане така, че да ни обесят заради неговите драсканици.

— Преувеличаваш, Милва — изрече меко вампирът.

— И то твърде много — отбеляза Лютичето.

— И на мен така ми се струва — добави добродушно Кахир. — Не знам как е при вас, нордлингите, но в Империята наличието на ръкописи не се счита за престъпление, а литературната дейност не се наказва.

Гералт го погледна накриво и рязко счупи на две пръчката, с която си играеше.

— Обаче в градовете, превзети от тази културна нация — каза той без агресия, но с явно неодобрение, — библиотеките биват опожарявани. Но да не говорим за това. Мария, на мен също ми се струва, че преувеличаваш. Писанията на Лютичето, както винаги, нямат никакво значение. Включително и за безопасността ни.

— Да, бе! — възкликна ядосано стрелкинята, като се надигна и седна. — Аз си знам моето. Когато кралските съдебни изпълнители правиха списък на населението, пастрокът ми си плю на петите, скри се в гората и две седмици не си подаде носа оттам. Обичаше да казва, че където има пергамент, там има и затвор, а когото днес запишат с мастило, утре го разпъват на колело. И беше прав, макар че беше негодник. Надявам се, че кучият син гори в пъкъла!

Окончателно разсънена, Милва отметна чула и седна по-близо до огъня. Гералт забеляза, че нещата отиват към поредния дълъг нощен разговор.

— Явно не си обичала пастрока си — отбеляза Лютичето след кратко мълчание.

— Не го обичах. — Милва силно скръцна със зъби. — Защото беше мерзавец. Когато мама не гледаше, се приближаваше и ме опипваше. Не разбираше от дума и най-накрая не издържах, и го халосах с греблото, а когато той падна, го измлатих още няколко пъти в ребрата и слабините. После той лежа два дни, през които плюеше кръв… А аз се ометох от къщи, без да изчакам да оздравее. После до мен достигнаха слухове, че е умрял, а и мама скоро го е последвала… Ей, Лютиче? Да не би да записваш? Да не си посмял! Да не си посмял, чуваш ли ме какво ти говоря?

* * *

Наистина беше странно, че Милва тръгна с нас. Изумителен беше и фактът, че ни съпровождаше вампир. Но най-странни — и съвсем неясни — бяха мотивите на Кахир, който най-неочаквано се превърна от враг, ако не в приятел, то поне в съюзник. Младежът доказа това в Битката за Моста, когато, без да се поколебае, застана с меч в ръка редом с вещера срещу своите сънародници. С това той си спечели симпатията ни и окончателно разсея нашите подозрения. Като пиша „нашите“, имам предвид мен, вампира и стрелкинята. Защото Гералт, макар че се би рамо до рамо с Кахир, и двамата заедно видяха смъртта в очите, продължаваше да не се доверява на нилфгардеца и да не изпитва симпатия към него. Наистина, стараеше се да скрива своята неприязън, но тъй като, както вече споменах, той беше прям и открит човек и не можеше да се преструва, антипатията му към Кахир си личеше постоянно.

Причината беше очевидна — Цири.

По волята на съдбата се оказах на остров Танед по време на юлското новолуние, когато избухна кървавата разправа между верните на кралете магьосници и предателите, подстрекавани от Нилфгард. Предателите бяха подпомагани от „Катериците“, бунтовниците елфи, и от Кахир, сина на Кеалах. Кахир беше на Танед, изпратен там със специална задача — да намери и отвлече Цири. Докато се защитавала от него, Цири го беше ранила — на лявата си ръка Кахир има белег, при вида на който винаги ми пресъхва устата. Сигурно го е боляло ужасно, а два от пръстите му и досега не могат да се свиват.

А след всичко това точно ние го спасихме при Лента, когато собствените му сънародници го бяха повели към екзекуцията му. За какво, питам аз, по каква причина искаха да сложат край на живота му? Нима само заради провала му на Танед? Кахир не е от приказливите, но аз схващам и от половин дума. Момъкът няма още трийсет, а изглежда, че има висок офицерски чин в нилфгардската армия. Тъй като владее свободно всеобщия език, а това не се среща често при нилфгардците, си мисля, че знам в какъв род войски е служил и защо се е издигнал толкова бързо. И защо му възлагат толкова странни задачи, включително и задгранични.

Тъй като точно Кахир беше онзи, който веднъж вече се беше опитал да отвлече Цири. Почти четири години по-рано, по време на клането в Цинтра. Тогава за пръв път управляващото съдбата на тази девойка предопределение беше напомнило за себе си.

Съвсем случайно двамата с Гералт се заговорихме за това. Беше на третия ден, след като прекосихме Яруга, десет дни преди Еквинокцията, по време на преминаването през горите на Заречие.

Въпреки че разговорът не продължи дълго, той беше изпълнен с неприятни и тревожни нотки. В лицето и очите на вещера още тогава се забелязваше жестокостта, която изригна по-късно, по време на самата Еквинокция, след като към нас се присъедини светлокосата Ангулеме.

* * *

Вещерът не гледаше към Лютичето. Не гледаше и напред. Беше вперил поглед в гривата на Плотка.

— Преди да умре — започна той, — Каланте заповядала на няколко рицари да се закълнат, че няма да позволят Цири да попадне в ръцете на нилфгардците. По време на паническото бягство всички рицари загинали, а Цири останала сама сред труповете и пожарите, в капана на пресечките в горящия град. Нямало никакви изгледи да се спаси. Но тогава я намерил Кахир. Намерил я и я измъкнал от огнената утроба. Спасил я от смъртта. Геройски. Благородно!

Лютичето сдържаше Пегас. Двамата яздеха последни, Регис, Милва и Кахир ги бяха изпреварили с около четвърт стаяние, но поетът не искаше нито дума от разговора им да достигне до ушите на приятелите им.

— Проблемът е там — продължи вещерът, — че нашият Кахир е проявил благородство, изпълнявайки заповедите. Това е било благородството на корморан, който не поглъща рибата, защото са му сложили пръстен на шията. Той е бил длъжен да отнесе рибата в клюна на господаря си. Но това не е станало и господарят се ядосал на корморана! И сега корморанът е в немилост! Не търси ли точно по тази причина приятелството и компанията на рибите? Как мислиш, Лютиче?

Трубадурът се наведе напред, избягвайки един нисък липов клон. Листата на клона бяха съвсем пожълтели.

— Но нали сам каза, че той й е спасил живота. Благодарение на него Цири е успяла да напусне Цинтра жива и здрава.

— И крещи нощем, когато го види в съня си.

— Но въпреки това той я е спасил! Спри да задълбаваш в спомените, Гералт. Много неща се промениха и продължават ежедневно да се променят, спомените не носят нищо, освен огорчение, което явно изобщо не ти помага. Той е спасил Цири. Фактът си е факт.

Гералт най-после отмести поглед от гривата и вдигна глава. Лютичето го погледна в лицето и бързо сведе очи.

— Фактът си е факт — повтори вещерът със зловещ, металически глас. — О, да! Той изкрещя този факт в лицето ми на Танед, и от ужас гласът му застина в гърлото, защото гледаше острието на меча ми. Този факт и този вик не ми позволиха да го убия. Какво да се прави, явно така и ще си остане. А е жалко. Защото трябваше още тогава, на Танед, да сложа началото на веригата. На дългата верига на смъртта: веригата на едно отмъщение, за което и след сто години ще се носят легенди. Легенди, които ще се боят да разказват по мръкнало. Разбираш ли това, Лютиче?

— Не съвсем.

— Върви по дяволите тогава.

* * *

Разговорът беше много неприятен, както и физиономията на вещера. Ох, никак не ми харесва, когато го обземат подобни настроения и започне да ги говори такива.

Обаче трябва да призная, че образното сравнение с корморана изигра своята роля — започнах да се безпокоя. Рибата в клюна, носена там, където ще я зашеметят, изкормят и опекат! Наистина приятна аналогия, радостна перспектива…

Само че разумът ми възразяваше срещу това. В края на краищата, ако продължим да се придържаме към рибените метафори, какви бяхме ние? Шаранчета, малки костеливи шаранчета. Едва ли „корморанът“ Кахир би разчитал на императорската милост в замяна на толкова мизерен улов. А и на всичко отгоре той изобщо не беше такава щука, каквато се опитваше да се изкара. Беше шаранче, както всички нас. А кой въобще обръща внимание на шаранчетата във времена, когато войната като желязна грапа преорава земята и човешките съдби?

Залагам си главата, че в Нилфгард вече никой не си спомня за Кахир.

* * *

Ватие де Ридо, шеф на нилфгардското военно разузнаване, слушаше с наведена глава императорското мъмрене.

— Така значи — провлачи раздразнено Емхир вар Емрейс, — учреждение, което поглъща три пъти повече държавни средства от образованието, културата и изкуството, взети заедно, не е в състояние да открие един-единствен човек. Този човек просто изчезва, скрива се, въпреки че харча баснословни средства за учреждение, от което нищо не би трябвало да може да се скрие! Един човек, виновен в предателство, се присмива на учреждението, на което съм дал достатъчно привилегии и средства, за да не позволява дори на невинния да спи. Повярвай ми, Ватие, следващия път, когато в Съвета започнат да говорят за необходимостта от орязването на фондовете за тайните служби, ще ги изслушам с охота. Можеш да си сигурен!

— Ваше Императорско Величество — изкашля се Ватие де Ридо, — не се съмнявам, че ще вземете най-правилното решение, като преди това прецените всички доводи. Както провалите, така и успехите на имперското разузнаване. Ваше Величество, бъдете сигурен, че предателят Кахир аеп Кеалах няма да избегне възмездието. Положих всички усилия…

— Не ви плащам за полагане на усилия, а за да има резултати от усилията. А резултатите са посредствени, Ватие, посредствени! Какво става със случая Вилгефорц? Къде, по дяволите, е Цирила? Какво си мърмориш под носа? Говори по-силно!

— Според мен трябва да се ожените за момичето, което държим в Дарн Рован, Ваше Величество. Този брак ни е необходим — ще владеете законно Цинтра, ще се усмирят островите Скелиге и метежниците от Атре, Стрепт, Маг Турга и от Склоновете. Нужна ни е всеобща амнистия, мир в дълбокия тил и по снабдителните линии… Нужен ни е неутралитетът на Естерад Тисен от Ковир.

— Това ми е известно… Но девойката в Дарн Рован не е истинската Цирила. Не мога да сключа брак с нея.

— Ваше Императорско Величество, моля да ми простите, но толкова ли е важно колко истинска е? Политическата ситуация изисква тържествено бракосъчетание. Спешно. Девойката ще бъде с воал. А когато накрая открием истинската Цирила, избраницата просто ще бъде… подменена.

— Да не си се побъркал, Ватие?

— Фалшивата ни беше показана само за миг. Истинската не са я виждали в Цинтра от четири години, а и се говори, че е прекарвала повече време на Скелите, отколкото в самата Цинтра. Гарантирам, че никой няма да забележи подмяната…

— Не!

— Ваше Императорско…

— Не, Ватие! Намери ми истинската Цирила! Размърдайте си задниците най-накрая. Намерете ми Цири. Намерете Кахир. И Вилгефорц. Преди всичко Вилгефорц. Защото Цири е при него. Убеден съм в това.

— Ваше Императорско Величество…

— Говори, Ватие! Слушам те!

— Отдавна смятам, че така нареченият „проблем Вилгефорц“ е просто най-обикновена провокация. Че магьосникът е или убит, или затворник, а Дийкстра организира шумния и ефектен лов само за да ни очерни и да оправдае кървавите репресии.

— И аз имам такива подозрения.

— Само че… В Редания не го огласиха публично, но аз знам от моите агенти, че Дийкстра е намерил едно от убежищата на Вилгефорц, и в него открил доказателства, че магьосникът е провеждал жестоки експерименти с хора. По-точно с човешки ембриони и… бременни жени. Така че ако Вилгефорц е заловил Цири, боя се, че по-нататъшното й търсене…

— Млъкни, по дяволите!

— От друга страна — изрече бързо Ватие де Ридо, без да сваля поглед от изкривеното от дива ярост лице на императора, — всичко това може да се окаже просто демонстрация, целяща да очерни магьосника. Това е типично за Дийкстра.

— Искам да намерите Вилгефорц и да му отнемете Цири! Да ви вземат дяволите! Стига сте се отплесвали и стига сте правили предположения. Къде е Кукумявката? Още ли е в Гесо? Та нали уж беше претърсил всичко там? Нали девойката я нямаше? Нали астрологът бил сбъркал или лъжел? Всичко това са цитати от доклада му. Какво търси още там?

— Осмелявам се да отбележа, че коронерът Скелен предприема не особено ясни действия… Събира подразделението си — онова, което му заповядахте да организира — в Маехт, във Форт Рокаин, където е разположил базата си. Позволете да добавя, че този отряд е доста подозрителна сбирщина. Странното е, че към края на август господин Скелен е наел известен наемен убиец…

— Какво?

— Наел е убиец, на когото е заповядал да унищожи вилнееща в Гесо разбойническа шайка. Само по себе си това дело е похвално, но това ли трябва да върши императорският коронер?

— Да не би случайно в теб да е заговорила завистта, Ватие? Не е ли точно тя виновна за разпалените ти цветисти донесения?

— Просто отбелязвам фактите, Ваше Величество.

— Точно факти искам да виждам. — Императорът рязко се изправи. — Вече ми омръзна само да слушам за тях.

* * *

Денят беше наистина тежък. Ватие де Ридо беше уморен. Наистина, в дневното си разписание беше планирал още час-два канцеларска работа, за да не затъне в море от неоформени документи, но дори само при мисълта за това започваше да му се повдига. „Не — помисли си той, — няма да върша нищо насила. Работата ще почака. Я да отида при Кантарела, сладката Кантарела, при която толкова добре си почивам.“

Не се колеба много — просто стана, взе наметалото си и излезе, отпъди с жест на отвращение секретаря си, който опита да му пробута една папка със спешни документи за подпис. Утре! И утре е ден!

Напусна двореца през задния изход, откъм градината, и тръгна по кипарисовата алея. Мина край изкуствения басейн, в който изживяваше своята сто трийсет и втора година шаранът, пуснат още от император Торес, за което свидетелстваше златният медал, прикрепен към хрилете на огромната риба.

— Добър вечер, виконте.

С рязко движение на предмишницата си Ватие освободи скрития в ръкава си кинжал. Дръжката с лекота се плъзна в дланта му.

— Рискуваш много, Риенс — отвърна студено той. — Рискуваш много, като показваш в Нилфгард изгорената си физиономия. Дори и като магическа телепроекция.

— Забеляза ли го? А Вилгефорц ми гарантираше, че стига да не ме докоснеш, по никакъв начин няма да разбереш, че това е илюзия.

Ватие прибра кинжала. Изобщо не беше разбрал, че това е илюзия, но сега вече знаеше.

— Твърде си страхлив — каза той, — за да се появиш тук лично, Риенс. Много добре знаеш какво те очаква.

— Императорът още ли ми е сърдит? И на моя господар Вилгефорц?

— Нахалството ти е обезоръжаващо.

— По дяволите, Ватие. Уверяваме те, че продължаваме да сме на ваша страна, и аз, и Вилгефорц. Признавам, че ви измамихме, като ви подхвърлихме фалшивата Цирила, но го направихме с най-добри намерения, да ме удавят, ако лъжа. Вилгефорц предположи, че ако истинската е изчезнала, по-добре да има фалшива, отколкото въобще да няма. Предположихме, че ще ви е все едно…

— Нахалството ти вече не е обезоръжаващо, а оскърбително. Нямам намерение да си губя времето в празни приказки с обиждащи ме миражи. Когато най-накрая те спипам в реалния ти вид, тогава ще си поговорим надълго и нашироко, обещавам. А дотогава… Apage^[3], Риенс!

— Направо не мога да те позная, Ватие. По-рано дори самият дявол да се явеше пред теб, ти не пропускаше възможността да провериш дали можеш да получиш някаква изгода.

Ватие дори не удостои илюзията с поглед, а започна да разглежда покрития с водорасли шаран, който лениво мътеше водата в басейна.

— Изгода? — повтори най-накрая той, презрително издавайки устни напред. — От теб? Че какво можеш да ми дадеш? Истинската Цирила? Своя патрон Вилгефорц? Или може би Кахир аеп Кеалах?

— Стоп! — Миражът на Риенс протегна илюзорната си ръка. — Каза го.

— Кое?

— Каза „Кахир“. Ще ви донесем главата на Кахир. Аз и моят господар Вилгефорц…

— Пощади ме, Риенс — прихна Ватие. — Промени реда.

— Както искаш. Вилгефорц, с моята скромна помощ, ще ви достави главата на Кахир, сина на Кеалах. Знаем къде се намира и всеки момент можем да го измъкнем оттам като рак от мрежа.

— Я виж ти, какви възможности имате! Толкова добри агенти ли имате в армията на кралица Меве?

— Изпитваш ли ме? — намръщи се Риенс. — Или наистина не знаеш? По-скоро второто. Кахир, драги виконте, се намира… Ние знаем къде се намира. Знаем накъде се е запътил и знаем в каква компания. Искаш ли главата му? Ще я получиш.

— Глава — усмихна се Ватие, — която няма да може да разкаже какво всъщност се е случило на Танед.

— Може би така ще е по-добре — отвърна цинично Риенс. — Защо да даваме на Кахир възможност да говори? Целта ни е да изгладим, а не да задълбочаваме неприязънта между Вилгефорц и императора. Ще ти доставя безмълвната глава на Кахир аеп Кеалах. Ще направим така, че заслугата за това да изглежда твоя и само твоя. Очаквай доставка в следващите три седмици.

Древният шаран в басейна мътеше водата с гръдните си плавници. „Този звяр — помисли си Ватие, — сигурно е страшно умен. Само че за какво му е този ум? Плува все в една и съща тиня, сред едни и същи лилии.“

— Каква е цената ти, Риенс?

— Дреболия. Къде се намира Стефан Скелен и какво е замислил?

* * *

— Казах му каквото искаше да знае. — Ватие де Ридо се облегна на възглавниците, играейки си със златните къдрици на Картия ван Кантен. — Разбираш ли, сладка моя, към някои проблеми трябва да се подхожда умно. А умно означава конформистки. Ако постъпиш иначе, няма да получиш нищо. Само вмирисана вода и воняща тиня в басейна. И какво от това, че басейнът е направен от мрамор и се намира на три крачки от двореца? Прав ли съм, сладка моя?

Картия ван Кантен, наричана галено Кантарела, не отговори. Но Ватие и без това не очакваше отговор. Момичето беше на осемнайсет години, и меко казано, не беше гений. Нейните интереси — поне за момента — се ограничаваха с любовни игри. И поне за момента — с партньор Ватие. По въпросите на секса Кантарела притежаваше природен талант, в който страст и увлечение се съчетаваха с техника и изкуство. Но това не беше най-важното.

Кантарела говореше малко и рядко, но затова пък слушаше с интерес и охота. Пред нея човек можеше да се наговори, да се отпусне и да възстанови психическото си равновесие.

— Човек на тази служба може да получи само упреци — продължи Ватие с огорчение в гласа. — Защо не съм бил намерил някаква си там Цирила! А това, че благодарение на моите хора армията печели победа след победа, малко ли е? А това, че генералният ни щаб знае за всяко движение на врага, и то ли е малко? А това, че моите агенти отвориха пред императорските войски вратите на крепост, която иначе щяхме да щурмуваме няколко седмици, пак ли не стига? Не, никой няма да ме похвали за това. Важна е само някаква си там Цирила!

Сумтейки ядосано, Ватие де Ридо взе от ръката на Кантарела бокала, пълен с прочутото вино Ест Ест от Тусент, реколта от паметните времена, в които император Емхир вар Емрейс беше още малък, лишен от права и ужасно сърдит юноша, а Ватие де Ридо — млад нисш офицер от разузнаването.

Това беше прекрасна година. За виното.

Ватие отпиваше от виното, играеше си с гърдите на Кантарела и разказваше. Кантарела слушаше внимателно.

— Стефан Скелен, сладка моя — бърбореше началникът на имперското разузнаване, — е един комбинатор и заговорник. Но аз ще науча какво планира още преди Риенс да се добере до него… Защото вече имам човек там. Много близък до Скелен… Много близък…

Кантарела развърза лентата, придържаща халата на Ватие, и се наведе напред. Ватие почувства дъха й и въздъхна, предчувствайки блаженството. „Талант“ — помисли си той. А после мекото и горещо докосване на устните й прогони всякакви мисли от главата му.

Картия ван Кантен бавно, ловко и талантливо доставяше удоволствие на Ватие де Ридо, началник на имперското разузнаване. Това не беше единственият талант на Картия. Ала Ватие де Ридо нямаше никаква представа за останалите й умения.

Той не знаеше, че Картия ван Кантен притежава феноменална памет и жив, гъвкав като живак интелект.

Всичко, което Ватие й доверяваше — всяко съобщение, всяка дума, която той изричаше в нейно присъствие — Картия още на следващия ден преразказваше на Асире вар Анахид.

* * *

Да, залагам си главата, че в Нилфгард със сигурност всички отдавна са забравили Кахир, включително и съпругата му, ако е имал такава.

Но за това по-късно, а сега нека да се върнем в деня и мястото на преминаването ни през Яруга. И така, ние се придвижвахме доста бързо на изток, с намерение да се доберем до района на Черната гора, която на Старата реч се нарича Каед Дху. Защото именно там живееха друидите, способни да предскажат къде се намира Цири, или да извлекат указания за това място от странните сънища, тревожещи Гералт. Пътувахме през горите на Горно Заречие, наричано още Левобрежие, през дивите и на практика безлюдни местности, разположени между Яруга и простиращия се в подножието на планините Амел район, наричан Склоновете, който на изток граничеше с долината Дол Ангра, а на запад — с блатиста местност, чието име съм забравил.

Никой не ламтеше за тази територия, а и никой не знаеше със сигурност на кого принадлежи и на кого се подчинява. Вероятно биха могли да кажат нещо по въпроса поредните владетели на Темерия, Соден, Цинтра и Ривия, които смятаха Левобрежието за част от своите територии и от време на време с променлив успех се опитваха да докажат правата си върху тях с огън и меч. Но после иззад планините Амел нахлу армията на Нилфгард и вече никой нямаше какво да каже по въпроса за собствеността върху територията. Всичко, намиращо се на юг от Яруга, принадлежеше на Империята. По времето, когато пиша тези думи, Империята вече е завладяла и много земи на север от Яруга. Тъй като ми липсва точна информация, не мога да кажа със сигурност колко са те и докъде на север се простират.

Преди да се върнем към Заречие, позволи ми, драги читателю, леко да се отклоня от темата, за да обърна внимание на историческите процеси: историята на тази територия често се развиваше някак случайно, като вторичен продукт от враждата между външни сили. Впрочем, историята на всяка страна често се твори от външни фактори. А последствията винаги се стоварват върху главите на местните жители.

Това правило важеше напълно и за Заречие.

Заречие си имаше свое население — коренни заречиани. Постоянните, продължаващи с години войни и раздори превръщаха тези местни жители в просяци и ги принуждаваха да се местят. Изгаряха села и махали, а пустошта поглъщаше развалините и изоставените ниви. Търговията замря, търговските кервани заобикаляха изоставените пътища и пътечки. Малкото останали заречиани се превръщаха в диваци. Различаваха се от мечките и росомахите предимно по това, че носеха панталони. Поне някои от тях. Тоест: някои носеха, а други се отличаваха. Общо взето това беше неотзивчив, прост и груб народ.

Напълно лишен от чувство за хумор.

* * *

Тъмнокосата дъщеря на пчеларя отметна дългата си коса назад и продължи яростно и енергично да върти мелничния камък. Всички положени от Лютичето усилия бяха напразни — сякаш думите на поета въобще не достигаха до онази, за която бяха предназначени. Лютичето намигна на останалите от групата, въздъхна демонстративно, вдигна очи към тавана, но не отстъпи.

— Дай — повтори той и се усмихна. — Дай да повъртя, а ти отскочи до избата за бира. Някъде тук трябва да има таен зимник, а в него — скрита бъчонка. Прав ли съм, красавице?

— Оставете момичето на мира, господине — раздразнено му се сопна съпругата на пчеларя, висока, слаба жена с изумителна красота, която шеташе край печката. — Нали вече ви казах, че нямаме никаква бира.

— Колко пъти ви беше казано, господине — подкрепи жена си пчеларят, прекъсвайки разговора си с вещера и вампира. — Ще ви приготвим палачинки с мед, та да похапнете. Но първо оставете на мира момичето да намели брашно, защото без него дори и магьосник няма да може да направи палачинки! Не я притеснявайте, нека си мели на спокойствие.

— Чу ли, Лютиче? — каза вещерът. — Остави момичето и се заеми с нещо полезно. Или си пиши мемоарите!

— Пие ми се. Бих пийнал нещо преди ядене. Нося си някои треви, ще си направя чай. Хей, бабке, дали ще се намери в къщата вряла вода? Вряла вода, питам, има ли?

Седящата на припек майка на пчеларя повдигна глава от чорапа, който кърпеше.

— Ще се намери, гълъбче, ще се намери — промърмори тя. — Само че поизстинала.

Лютичето изпъшка и седна край масата, където останалите разговаряха с пчеларя, когото бяха срещнали на разсъмване в гората. Той беше нисък и набит, мургав и страшно брадясал, затова въобще не беше учудващо, че щом се появи от храсталаците, подплаши всички — веднага го помислиха за ликантроп. Най-смешното беше, че първият, който се развика: „Върколак, върколак!“, беше вампирът Регис. Настана кратко объркване, но всичко бързо се изясни, а пчеларят, макар и доста грубоват на вид, се оказа един доста гостоприемен и любезен човек. Групичката без никакви церемонии прие поканата му да посети неговата ферма. Фермата, наричана на пчеларски жаргон стан, се намираше на една поляна, където пчеларят живееше с майка си, жена си и дъщеря си. Последните две се отличаваха с изключителна, макар и малко странна красота, която подсказваше, че сред предците им е имало дриада или хамадриада.

В началото пчеларят създаваше впечатление на човек, с когото може да се разговаря само за пчели, кошери, восък, мед и събиране на мед, но това беше само привидно.

— Политиката? Че какво толкова има в нея? Всичко е както обикновено. Все увеличават данъците. Три крини мед и цяла камара восък. Едвам смогвам. По цял ден стоя край кошерите и шетам… На кого плащам данъци? На когото трябва — откъде да знам у кого е сега властта? Напоследък бирниците говорят на нилфгардски — май сме имперска провинция. Ако изобщо успея да продам нещо от меда, ми плащат с имперски монети, на които е изобразен императорът им. С една такава приятна физиономия, малко сурова, веднага си личи… Такива ми ти работи…

Двете кучета — черно и рижо — седнаха срещу вампира, вирнаха нагоре глави и започнаха да вият. Хамадриадата, съпругата на пчеларя, се дръпна от печката и ги погна с метлата.

— Не е на добре, когато кучетата вият посред бял ден — подхвърли пчеларят. — Такива ми ти работи… Какво бях тръгнал да казвам?

— За друидите в Каед Дху.

— Аха! Значи не сте се шегували, благородни господа? Наистина ли искате да отидете при друидите? Животът ли ви е омръзнал? Та там ви чака смърт! Те хващат всеки, който им стъпи на поляните, затварят го в клетка от върбови клони и после го изпичат на бавен огън.

Гералт погледна към Регис. Вампирът му намигна. И двамата бяха отлично запознати с носещите се слухове за друидите, всичките до един измислени. Затова пък Милва и Лютичето слушаха с голям интерес. И с явно безпокойство.

— Говори се — продължи пчеларят, — че си отмъщават заради нилфгардците, които първи ги ядосали: навлезли в свещените дъбрави откъм Дол Ангра и започнали да избиват друидите без никаква причина. Други пък разправят, че друидите заловили имперски войници и ги избили по мъчителен начин, и Нилфгард им отмъщава за това. Не се знае кое е вярното. Ала едно нещо е сигурно — друидите залавят неканените гости, затварят ги в клетка от върбови клони и ги изгарят. Отидете ли при тях — гибелта ви е сигурна…

— Не ни е страх от тях — отвърна спокойно Гералт.

— Сигурно. — Пчеларят измери с поглед вещера, Милва и Кахир, който в този момент влизаше в къщурката, след като се беше погрижил за конете. — Личи си, че не сте от страхливите, смели и въоръжени сте. Ха, с такива като вас не е страшно да се пътешества… Такива ми ти работи… Само че в Черната гора вече няма друиди, напразно сте били път чак дотук. Нилфгард ги притисна, изгони ги от Каед Дху. Няма ги вече там.

— Как така?

— Ами така. Избягаха.

— Къде?

Пчеларят погледна към своята хамадриада и замълча.

— Къде? — повтори вещерът.

Ивичестият котарак на пчеларя седна пред вампира и диво замяука. Хамадриадата го прогони с метлата.

— Не е на добре котакът да мяучи посред бял ден — измънка пчеларят смутено. — А друидите… Избягаха към Склоновете. Да. Такива ми ти работи… Към Склоновете.

— Още шейсет мили на юг — отбеляза Лютичето с доста безгрижен и дори весел глас. Но веднага млъкна, срещнал погледа на вещера.

В настъпилата тишина се чуваше само вещаещото нещастие мяукане на прогонения навън котарак.

— Всъщност — подхвърли вампирът, — каква е разликата?

* * *

Утрото донесе нови изненади. И загадки, които, обаче, скоро намериха своето обяснение.

— Проклета да съм — каза Милва, която първа се измъкна от купата сено, разбудена от суматохата. — Гръм да ме удари! Виж това, Гералт.

Поляната беше пълна с народ. От пръв поглед се виждаше, че са се събрали поне пет-шест пчеларски станове. Зоркият поглед на вещера откри в тълпата и няколко трапери и поне един катранджия. В цялата тълпа можеха да се преброят около дванайсетина мъже, десет жени, десетина юноши и още толкова деца. На сборището имаше шест телета, дванайсет вола, десет крави и четири кози, много овце и голям брой кучета и котки, чиито лай и мяукане в тези условия би трябвало да се считат за лошо предзнаменование.

— Интересно — разтърка очи Кахир, — какво ли означава това?

— Проблеми — каза Лютичето, изтърсвайки сеното от косата си.

Регис мълчеше, но върху лицето му беше изписано странно изражение.

— Моля, елате да закусите, благородни господа — каза познатият им пчелар, който се приближи към тях в компанията на един широкоплещест мъж. — Закуската е готова… Овесена каша с мляко. И мед… А този човек, позволете ми да го представя, е Ян Кронин, нашият старейшина.

— Много ми е приятно — излъга вещерът, без да отвръща на поклона, донякъде и заради ужасната болка в коляното. — А откъде се взе целият този народ?

— Ами виждате ли… — пчеларят се почеса по темето. — Иде зима, такива ми ти работи… Свършили сме всичката работа, време е да се връщаме към Склоновете… Медът ще отлежи, ще презимува… Но в горите е опасно… Такива ми ти работи…

Старейшината се изкашля. Пчеларят погледна към Гералт и като че ли леко се смали.

— Вие имате коне, имате и оръжие — измънка той. — Веднага си личи, че сте смели и буйни. С такива като вас няма да ни е страх да пътуваме… А и на вас ще ви е по-удобно… Ние познаваме всеки път, всяка пътечка, всяка просека, всяко мочурище и храстче… Освен това и ще ви храним…

— А друидите са напуснали Каед Дху — изрече студено Кахир. — И са отишли именно към Склоновете. Какво невероятно съвпадение.

Гералт бавно се приближи до пчеларя. Хвана го с двете си ръце за реверите, но след миг размисли, пусна го и му поопъна горната дреха. Не каза нищо. Не попита нищо. Но пчеларят и без това побърза да обясни:

— Истината ви казвам! Кълна се! Да пропадна вдън земя, ако лъжа! Друидите напуснаха Каед Дху! Няма ги вече там!

— И сега са по Склоновете, така ли? — промърмори Гералт. — Точно там, накъдето сте се запътили всички вие? Докъдето искахте да си намерите въоръжен ескорт? Говори, момче. Но внимавай земята наистина да не се разтвори под краката ти!

Пчеларят сведе глава и погледна страхливо към земята под нозете си. Гералт мълчеше многозначително. Милва най-накрая се досети каква е работата и изруга гръмогласно. Кахир изсумтя презрително.

— Е? — подкани го вещерът. — Къде са се преселили друидите?

— Кой ги знае, господине — измърмори най-накрая пчеларят. — Но може да са и по Склоновете… И кой знае къде другаде. Край Склоновете има обширни дъбрави, а друидите заради дъбравите могат…

Освен старейшината Кронин до пчеларя вече стояха и двете хамадриади — майката и дъщерята. „Добре, че дъщерята прилича на майка си, а не на баща си — машинално помисли вещерът. — До жена си пчеларят изглежда като шопар до кобила.“ Зад хамадриадите стояха още няколко жени, далеч не толкова красиви, но със същите умолителни погледи.

Гералт се обърна към Регис, без да знае дали да плаче, или да се смее. Вампирът сви рамене.

— Ако трябва да съм честен, Гералт — каза той, — пчеларят е прав. По принцип не е изключено друидите да са избягали по Склоновете. Районът е много подходящ за тях.

— Доколкото разбирам — измери го вещерът с много, много студен поглед, — твоето „не е изключено“ е достатъчно, за да сменим посоката и да тръгнем на сляпо заедно с тях?

Регис отново сви рамене.

— А каква е разликата? Помисли само. Друидите не са в Каед Дху. Значи тази посока трябва да се изключи. Връщането към Яруга — също. Според мен тук няма какво да обсъждаме. Всички останали посоки са еднакво добри.

— Така ли? — Хладината в гласа на вещера можеше да се сравнява с хладината на погледа му. — И според теб в коя от всичките тези посоки ще е най-добре да тръгнем? Заедно с пчеларите? Или по съвсем друг път? Можеш ли да определиш това със своята безкрайна мъдрост?

Вампирът бавно се обърна към пчеларя, старейшината, хамадриадите и останалите жени.

— А вие, добри хора — попита той сериозно, — от какво така се боите, че искате да си наемете охрана? Какво ви притеснява толкова много? Кажете честно.

— Ох, господине — изпъшка Ян Кронин, а в очите му се промъкна неподправен ужас. — И питате… Пътят ни минава през Гнилото мочурище! А там, господине, е страшно! Там има бруколаци, листоноси, ендриаги, инози и други нечисти твари! Преди по-малко от две седмици един горски дух хвана зетя ми, и то толкова бързо, че той едва успя да изхрипти и изчезна вдън земи. Такива чудесии живеят там, че ни е страх да идем там с жените и малките. Е?

Вампирът погледна сериозно към вещера.

— Моята безкрайна мъдрост ми подсказва — рече той, — че най-подходящата за един вещер посока е най-подходяща и за нас.

* * *

И ние поехме на юг, към Склоновете — местността, лежаща в подножието на планината Амел. Тръгнахме с голям кортеж, който включваше всичко: млади девойки, пчелари, трапери, жени, деца, млади девойки, домашен добитък, покъщнина, млади девойки. И адски много мед. Всичко лепнеше от този мед, дори девойките.

Таборът се придвижваше със скоростта на пешеходците и талигите, но общо взето, това не намаляваше темпото, защото ние не се лутахме, а вървяхме право напред — пчеларите познаваха пътя, пътечките и проходите между езерата. Тези познания ни идваха добре, защото започна да ръми и неочаквано цялото проклето Заречие потъна в гъста като сметана мъгла. Без пчеларите сигурно щяхме да се заблудим, дори да затънем някъде в блатата. Освен това не ни се налагаше да губим време и сили в приготвянето на храна — хранеха ни три пъти на ден, обилно, макар и не съвсем изискано. И дори ни разрешаваха след ядене да полежим няколко минути по гръб.

Накратко казано, всичко беше превъзходно. Дори вечно намусеният и мърморещ вещер започна по-често да се усмихва и да се радва на живота, защото беше изчислил, че на ден изминаваме по петнайсет мили, а от момента, в който напуснахме Брокилон, не ни се беше удало нито веднъж да направим подобно нещо. За вещера нямаше никаква работа, защото макар и Гнилото мочурище да беше толкова гнило, че човек едва ли можеше да си представи нещо по-прогнило, ние не срещнахме никакви чудовища. Е, нощем се чуваше вой на привидения, пригласяха им горски оплаквачки и в тресавището блещукаха блатни огньове. Общо взето, нищо сензационно.

Наистина, донякъде ни безпокоеше това, че отново се движехме в случайно избрана посока и отново бяхме без точно определена цел. Но както правилно се изрази вампирът Регис, по-добре да се движим напред без точно определена цел, отколкото да стоим на място без цел или да се връщаме назад без цел.

* * *

— Лютиче! Привържи си по-добре този твой тубус! Ще бъде наистина жалко, ако половин век поезия се изтръгне и се изгуби сред папратите.

— Не се притеснявай! Няма да се изгуби! Няма да й позволя да се изтръгне. И на всеки, на който му хрумне да ми изтръгне тубуса, ще му се наложи да мине през трупа ми. Мога ли да те попитам, Гералт, каква е причината за този твой бисерен смях? Нека да отгатна… Вроден кретенизъм?

* * *

Случи се така, че група археолози от университета в Кастел Граупиан, които извършваха разкопки в Боклер, откриха под пласт дървени въглища, подсказващи за разбушувал се някога гигантски пожар, още по-древен пласт, датиращ от XIII век. В него разкопаха каверна, образувана от остатъците на стени от втвърдена глина и вар, а в нея, за огромна изненада на учените — два прекрасно запазени скелета, женски и мъжки. Край скелетите — освен оръжия и малко на брой дребни артефакти — лежеше дълъг трийсетцалов тубус, изработен от втвърдена кожа. Върху кожата беше отпечатан герб с избелели цветове, изобразяващ лъвове и ромбове. Ръководителят на експедицията, професор Шлиман, голям специалист по сфрагистика^[4] на Тъмните векове, идентифицира герба като знака на Ривия, древно кралство с неустановено местоположение.

Възторгът на археолозите достигна връхната си точка, тъй като в подобни тубуси през Тъмните векове са съхранявали ръкописи, а тежестта на контейнера предполагаше, че във вътрешността му има много хартии или пергаменти. Отличното състояние на тубуса даваше надежди, че документите ще могат да се прочетат и ще хвърлят светлина върху потъналото в мрак минало. Очакваше се вековете да заговорят! Това беше невероятен късмет, победа на науката, която не биваше да се проваля. Предвидливо извикаха лингвисти и познавачи на мъртвите езици, както и специалисти, умеещи да отварят тубуси, без да повреждат съдържанието им.

Междувременно сред екипа на професор Шлиман се разпространиха слухове за „съкровището“. Получи се така, че тези слухове достигнаха до ушите на три наети за разкопките лица, известни под имената Здиб, Кап и Камил Ронщетер. Убедени, че тубусът е буквално натъпкан със злато и скъпоценности, тримата копачи откраднаха артефакта през нощта и избягаха с него в гората. Там запалиха малък огън и насядаха около него.

— Е, какво чакаш? — подхвърли Кап на Здиб. — Отваряй тубуса!

— Не ще — отвърна Здиб. — Здраво е прилепен!

— Размажи с крак проклетото нещо! — посъветва го Камил Ронщетер.

Здиб пръсна с тока си безценната находка и по земята се посипа съдържанието й.

— Проклятие! — извика изненаданият Кап. — Какво е това?

Въпросът не беше от най-умните, защото от пръв поглед си личеше, че това са листове хартия. Затова Здиб, вместо да му отговори, взе един лист и го приближи към лицето си. Дълго се вглеждаше в непознатите знаци.

— Тук е написано нещо — отбеляза най-накрая той с авторитетен глас. — Това са букви!

— Букви ли?! — извика Камил Ронщетер, пребледнявайки от ужас. — Написани букви? Мамка му!

— Щом са написани, значи е магия! — промърмори Кап, на когото му загракаха зъбите от страх. — Буквите означават заклинания! Не пипай това, мамка му! Можеш да се заразиш от него!

Здиб не изчака да му повторят, а хвърли листа в огъня й нервно избърса треперещите си ръце в панталоните. Камил Ронщетер изрита в огъня останалите листове — току-виж някой деца се натъкнат на тази гадост! След това тримата побързаха да се отдалечат от опасното място. Безценният паметник на писмеността от Тъмните векове гореше с ярък, висок пламък. За няколко кратки минути потъмняващите в огъня викове шептяха тихо. После пламъкът угасна и непрогледен мрак покри земята.