Анджей Сапковски
Кулата на лястовицата (11)

Единайсета глава

— Очите ми са големи, за да те виждам по-добре — изревал железният вълк. — Лапите ми са големи, за да мога да те хвана и да те прегърна! Всичко ми е голямо, всичко, ей сега сама ще се убедиш в това. Защо ме гледаш толкова странно, малко момиче? Защо не отговаряш?

Вещерката се усмихнала.

— Имам изненада за теб.

Флорънс Деланой, „Изненадата“, от книгата „Приказки и предания“

Послушничките стояха пред Върховната жрица неподвижни, напрегнати като струни, безмълвни, леко пребледнели. Те бяха готови за път. Багажът беше събран. Мъжко сиво пътно облекло, топли, но не и ограничаващи движенията кожухчета, удобни елфически обувки. Косите им бяха подстригани така, че да могат лесно да се поддържат чисти в лагерите и по време на преходите. И да не им пречат да работят. Спретнати малки вързопчета, в които имаше малко храна за из път и необходимите медицински инструменти. Останалото трябваше да им осигури армията. Армията, към която се отправяха.

Лицата и на двете девойки бяха спокойни. Външно. Трис Мериголд знаеше, че и на двете лекичко им потреперват ръцете и устните.

Вятърът клатеше голите клони на дърветата в храмовия парк и гонеше по плочките на двора изсъхналите листа. Небето беше тъмносиньо. Усещаше се, че се надига буря.

— Получихте ли вече назначението си? — наруши мълчанието Ненеке.

— Аз — не — отвърна Еурнейд. — Засега съм на зимна база, в лагера край Визима. Комисарят от наборната служба каза, че през пролетта там ще отседне подразделение наемници от север… Ще бъда фелдшерка в един от отрядите.

— А аз — леко се усмихна Йола Втора, — вече получих моето. В полевата хирургия, при господин Мило Вандербек.

— Само да не ме изложите. — Ненеке ги изгледа страшно. — Да не опозорите мен, храма и името на Великата Мелителе.

— Няма да ви изложим, майко.

— И се грижете за себе си.

— Да, майко.

— Докато се грижите за ранените, ще капвате от умора, няма да имате време за сън. Ще се страхувате, ще се съмнявате, гледайки болката и страданията, и смъртта. В такива случаи човек лесно се пристрастява към наркотика или възбуждащата билкова отвара. Внимавайте с тях.

— Знаем, майко.

— Войната, страхът, смъртта и кръвта — Върховната жрица прониза двете момичета с поглед — развалят характера, а за някои са необичайно силен афродизиак. Сега още не знаете, а и няма как да знаете, как ще ви подействат на вас. Бъдете внимателни. А в краен случай, когато няма какво друго да се направи, използвайте предпазни средства. Ако въпреки това някоя от вас забременее, стойте далеч от знахари и селски баби! Потърсете храм, а най-добре — магьосница!

— Знаем, майко.

— Това е всичко. Сега елате да ви благословя.

Сложи ръце на главите им, прегърна ги и ги целуна. Еурнейд подсмърчаше. Йола Втора, както винаги, се разплака. Въпреки че и нейните очи блестяха по-силно от обичайното, Ненеке изсумтя.

— Без сцени, без сцени — каза тя, на вид рязко и сурово. — Отивате на най-обикновена война. Хората се връщат от войни. Събирайте си багажа и довиждане.

— Довиждане, майко.

Момичетата тръгнаха бързо, без да се обръщат, към храмовата порта, съпроводени с поглед от Върховната жрица Ненеке, магьосницата Трис Мериголд и писарят Яре.

Юношата настойчиво се изкашля, за да привлече вниманието към себе си.

— Какво има? — наведе се към него Ненеке.

— Ти им разреши? — възкликна Яре с горчивина. — На тях, момичетата, им разреши да се запишат! А аз? Защо аз да не мога? Нима трябва да стоя зад тези стени и да се занимавам с изсъхнали пергаменти? Аз не съм сакат или страхливец! Какъв позор — да стоя в храма, когато дори момичетата…

— Тези момичета — прекъсна го архижрицата — през целия си живот са се обучавали по медицина, лечение и грижа за болни и ранени. Те отиват на война не от патриотични подбуди или от жажда за приключения, а защото там ще има безброй ранени и болни. Ще са затрупани с работа денонощно. Еурнейд и Йола Втора, Мира, Кате, Пруне, Дебора и другите момичета са приносът на храма в тази война. Храмът като част от обществото плаща обществените си дългове. Нашият принос са обучените специалистки. Разбираш ли, Яре? Специалистки! А не пушечно месо!

— Всички се записват в армията! Само страхливците си остават у дома!

— Глупости, Яре — отвърна рязко Трис. — Нищо не си разбрал.

— Искам на война… — Гласът на юношата се разтрепери. — Искам да спася… Цири…

— Вижте го, моля ви се — насмешливо се обади Ненеке. — Странстващият рицар се хвърля да спаси дамата на своето сърце. На бял кон.

Тя млъкна под погледа на магьосничката.

— Стига за това, Яре — погледна тя гневно момчето. — Казах ти, не разрешавам. Връщай се при книгите. Учи се. Твоето бъдеще е науката. Да вървим, Трис. Да не губим време.

* * *

На проснатото пред олтара парче плат лежаха костен гребен, евтино пръстенче, книжка с окъсана подвързия и избелял от пране син шал. Над тези предмети се беше навела коленичилата Йола Първа, жрица с пророчески способности.

— Не бързай, Йола — предупреди я застаналата до нея Ненеке. — Концентрирай се. Не ни е нужно мълниеносно пророчество, не ни е нужна загадка, допускаща хиляди решения. Трябва ни картина. Ясна картина. Вземи аурата от тези предмети, те принадлежаха на Цири… Цири се е докосвала до тях. Вземи аурата. Постепенно. Няма защо да бързаме.

Навън бушуваше виелица. Покривът и дворът на храма бързо се покриха със сняг. Беше деветнайсетият ден на ноември. Пълнолуние.

— Готова съм, майко — каза с мелодичен глас Йола Първа.

— Започвай.

— Само минутка. — Трис Мериголд скочи като пружина от пейката и свали от раменете си шубата от чинчила. — Минутка, Ненеке. Искам да вляза заедно с нея в транса.

— Това не е безопасно.

— Знам. Но искам да видя. Със собствените си очи. Длъжна съм… Обичам Цири като моя по-малка сестра. В Каедвен тя ми спаси живота, рискувайки своя собствен… — Гласът на магьосницата изведнъж секна.

— Същата си като Яре — поклати глава Върховната жрица. — Хвърляте се на помощ, на сляпо, безразсъдно, без да знаете къде и защо. Но Яре е наивен юноша, а ти си зряла и умна магьосница. Трябва да знаеш, че със своето включване в транса няма да помогнеш на Цири. А можеш да навредиш на себе си.

— Искам да вляза в транса с Йола — повтори Трис, хапейки устни. — Позволи ми, Ненеке. А и какво рискувам? Епилептичен припадък? Дори и така да е, ти ще ме изкараш от него.

— Рискуваш — изрече бавно Ненеке — да видиш нещо, което не би трябвало да виждаш.

„Хълмът — с ужас си помисли Трис. — Соденският хълм. На който някога умрях. На който ме погребаха и изсякоха името ми на надгробния обелиск. Хълмът и гробът, които някой ден ще си спомнят за мен. Знам това. Вече са ми го предсказвали!“

— Вече реших — каза тя студено и тържествено, изправи се и отметна на гърба си своите разкошни коси. — Да започваме.

Ненеке се отпусна на колене и докосна с чело опрените си една в друга длани.

— Да започваме — каза тихо тя. — Приготви се, Йола. Коленичи до мен, Трис. Хвани Йола за ръката.

Навън беше нощ. Виеше виелица, сипеше се сняг.

* * *

На юг, далеч зад планината Амел, в Метана, в местността, наречена Стоезерие, на петстотин мили по права линия от град Еландер и храма на Мелителе, рибарят Госта изведнъж се събуди от кошмар. Той изобщо не можеше да си спомни съдържанието на съня, но странно вълнение не му позволяваше да заспи наново.

* * *

Всеки добре владеещ своя занаят рибар знае, че ако иска да хване костур, трябва да е при първия лед.

Неочаквано ранната зима през тази година правеше номера и беше капризна като красива и търсена девойка. Още в началото на ноември, веднага след Саовине, подобно на разбойник, изскачащ из засада, тя пусна първите студове и виелици точно когато никой не ги очакваше, а работа имаше предостатъчно. Още в средата на ноември езерото се покри с тънък, блестящ на слънцето лед, който като че ли се нуждаеше от още съвсем малко, за да издържи човек, но капризната зима изведнъж се отдръпна, върна се есента, заваля дъжд, а топлият южен вятър се отдалечи от брега и разтопи размития от дъждовете лед.

„Дявол да го вземе — учудваха се селяните. — Ще има ли зима, или няма да има?“

Но минаха едва три дни и зимата се върна. Този път се размина без сняг, без виелици, но затова пък студът ги сграбчи като с клещи. Капещите стрехи на покривите за една нощ се покриха с остри като зъби висулки, а сварените неподготвени патици едва не умряха от студ в патешките локви.

Езерата на Мил Трахта въздъхнаха и се покриха с лед.

За по-сигурно Госта изчака още един ден, след това смъкна от тавана кутията с ремъците, която носеше през рамо и в която държеше рибарските си такъми. Натъпка ботушите си хубаво със слама, навлече кожуха, взе секача за лед и чувала и тръгна бързо към езерото.

Знае се, че за костур се ходи при първия лед.

Ледът беше здрав. Вярно, че леко се огъваше под човека, леко поскръцваше, но се държеше. Госта стигна до дълбокото, издълба първата дупка, седна на кутията, извади корда от конски косъм, прикрепена към къс прът от лиственица, закачи една калаена рибка с кукичка и я заметна във водата. Първият костур, дълъг половин лакът, захапа примамката още преди тя да се отпусне и да опъне кордата.

Не беше минал и час, а около дупката вече лежаха повече от петдесет зеленикаво-ивичести риби с кървавочервени плавници. Госта беше наловил повече костури, отколкото му трябваха, но рибарската еуфория не му позволяваше да спре. В края на краищата можеше да раздаде рибата на съседите си.

Тогава чу продължително цвилене и вдигна глава. На брега на езерото стоеше красив черен кон, от ноздрите му излизаше пара. Лицето на ездача в ондатрова шуба беше скрито под шал.

Госта преглътна. Беше късно да бяга. Но той се надяваше, че ездачът няма да се осмели да стъпи с коня върху тънкия лед.

Той продължаваше машинално да подръпва въдицата, на куката се беше закачил поредният костур. Рибарят го измъкна, откачи го и го хвърли на леда. С периферното си зрение видя как конникът скочи от седлото, хвърли поводите върху един храст и тръгна към него, стъпвайки внимателно по хлъзгавия лед. Костурът пляскаше с плавници, мърдаше хрилете си. Госта стана и се наведе към секача за лед: при необходимост можеше да го използва за оръжие.

— Не се бой.

Ездачът беше момиче. Сега, когато беше свалила шала си, той видя лицето й, обезобразено от чудовищен белег. На гърба си носеше меч — над рамото й стърчеше великолепно изработената му дръжка.

— Нищо лошо няма да ти сторя — тихо каза момичето. — Просто искам да попитам за посоката.

„Как ли пък не — помисли си Госта. — Точно така. Сега, през зимата? В студа? Кой пътува съвсем сам? Само разбойниците. Или куриерите.“

— Тази местност ли се нарича Мил Трахта?

— Ами… — измънка той, гледайки в черната вода, която се плискаше в дупката. — Мил Трахта е. Само че ние я наричаме Стоезерие.

— А езерото Тарн Мира? Чувал ли си за него?

— Всички го знаят. — Той погледна изплашено към момичето. — Въпреки че тук го наричаме Бездната. Омагьосаното езеро. Страшната дълбина. Там живеят русалки. А в древните омагьосани руини живеят духове.

Той видя как блеснаха зелените й очи.

— Там има руини? А може би и кула?

— Каква ти кула? — не сдържа усмивката си той. — Камък върху камък, натъркаляни камъни, обрасли с трева. Купчина отломки…

Костурът спря да пляска, само мърдаше с хриле сред шарените си ивичести събратя. Девойката го гледаше замислено.

— Смърт върху леда — каза тя най-накрая. — В нея има нещо очарователно.

— А?

— И далеч ли е езерото с руините? Накъде трябва да тръгна?

Той й каза. Показа й. Даже й го нарисува на леда с острия ръб на секача. Тя кимаше и всичко запомняше. Кобилата на брега на езерото биеше с копита в замръзналата земя, пръхтеше и изпускаше пара от ноздрите си.

* * *

Той проследи с поглед как девойката се отдалечава по западния бряг на езерото и в галоп препуска по хребета на склона, на фона на безлистните елши и брези, към изумителната приказна гора, която студът беше украсил с глазура от скреж. Враната кобила се движеше с неописуемо изящество и грация, бързо и в същото време леко, ударите на копитата в замръзналата почва едва се чуваха; от клоните, които закачаше по пътя си, леко се сипеха сребристи снежинки. Сякаш из блестящата и застинала в студа приказна гора препускаше не обикновен, а приказен кон, кон-призрак.

А може би наистина беше призрак?

Демон на призрачен кон, демон, приел образа на девойка с огромни зелени очи и обезобразено лице?

Че кой друг, освен демон, ще пътешества през зимата? И ще пита за пътя към омагьосани руини?

Когато тя изчезна, Госта бързо събра рибарските си такъми. Прибра се през гората. Мина по обиколния път — разумът и инстинктите го предупреждаваха, че не бива да се прибира по пътеките, не трябва да се показва. Разумът и инстинктите му подсказваха, че девойката, въпреки всичко, не беше привидение, а човек. Враната кобила не беше привидение, а беше кон. А след такива, които яздят самотни из пустошта, и то през зимата, обикновено често препускат потери.

Час по-късно по пътеката прелетя и потерята — четиринайсет конници.

* * *

Риенс удари още веднъж сребърната кутия, изруга и ядосано я тресна в дъгата на седлото. Но ксеноглозът мълчеше. Като омагьосан.

— Магически боклук — студено подхвърли Бонхарт. — Като дрънкулка от панаир.

— Или просто Вилгефорц ни демонстрира своето отношение — добави Стефан Скелен.

Риенс вдигна глава и ги изгледа злобно.

— Благодарение на тази панаирджийска дрънкулка — ядно отбеляза той, — ние попаднахме на следа и повече няма да я изгубим. Благодарение на господин Вилгефорц ние знаем накъде се е запътило момичето. Знаем къде отиваме и какво трябва да направим. Според мен това е много. В сравнение с вашите действия с едномесечна давност.

— Стига празни приказки. Хей, Бореас! Какво ти казват следите?

Бореас Мун се изправи и се закашля.

— Била е тук час преди нас. Когато може, се стреми да се придвижва бързо. Но това е сложна местност. Даже със своята приказна кобила едва ли ще може да ни изпревари с повече от пет-шест мили.

— Значи все пак се придвижва между езерата — промърмори Скелен. — Вилгефорц беше прав. А аз не му вярвах…

— Нито пък аз — призна си Бонхарт. — Но само до мига, когато вчера селяните потвърдиха, че около езерото Тарн Мира наистина има някакво магическо съоръжение.

Конете пръхтяха, от ноздрите им излизаше пара. Кукумявката хвърли поглед през лявото си рамо към Йоана Селборн. От няколко дни изражението на лицето на телепатката не му харесваше. „Взех да се изнервям — помисли си той. — Това преследване измъчи всички ни и физически, и психически. Време е да приключваме. Време е!“

Студена тръпка премина по гърба му. Той си спомни съня от предишната нощ.

— Добре! — размърда се той. — Стига сме умували! На конете!

* * *

Бореас Мун се навеждаше от седлото и оглеждаше следите. Не беше лесно. Земята беше твърда като желязо, образуваха се твърди буци и бързо отвяваният от вятъра сняг се задържаше само в браздите и вдлъбнатините. Точно там Бореас търсеше отпечатъците от подковите на враната кобила. Изискваше се голямо внимание, за да не изгуби следите, особено сега, когато разнасящият се от сребърната кутийка глас беше спрял да дава съвети и указания.

Беше нечовешки уморен. И се тревожеше. Преследваха девойката вече почти три седмици, от самия Саовине, след клането в Дун Дара. Почти три седмици на седлата, през цялото време в преследване. Но нито враната кобила, нито яздещата я девойка губеха сили, не намаляваха темпото.

Бореас Мун оглеждаше следите.

И не спираше да си мисли за съня от последната нощ. В този сън той потъваше, давеше се във вода. Черната бездна се затвори над главата му, а той потъваше към дъното, в гърлото и дробовете му нахлуваше ледена вода. Събуди се изпотен, мокър, пламтящ — въпреки че наоколо беше кучи студ.

„Стига толкова — мислеше си той, докато се навеждаше от седлото в търсене на следи. — Време е на това да се сложи край.“

* * *

— Господарю! Чувате ли ме? Господарю?!

Ксеноглозът мълчеше като омагьосан.

Риенс енергично раздвижваше ръцете си, духаше замръзналите си пръсти. Студът хапеше врата и гърба му, кръстът го болеше и всяко по-рязко движение му напомняше за тази болка. Вече даже не му се и ругаеше.

Почти три седмици на седлата, в непрекъснато преследване. В пронизващ студ, а последните няколко дни — в пукащ студ.

А Вилгефорц мълчеше.

„Ние също мълчим и се гледаме един други като вълци!“

Риенс разтри ръцете си и си сложи ръкавиците.

„Когато Скелен ме гледа — помисли си той, — той придобива един такъв странен поглед. Нима иска да ме предаде? Нещо много бързо и твърде лесно се съгласи тогава с Вилгефорц… А този отряд, тези престъпници, са му верни, изпълняват заповедите му. Когато хванем момичето, той, без да се съобразява с уговорката, или ще я убие, или ще я отведе при своите заговорници, за да прилага в живота идиотските си идеи за демокрация и граждански права.

А може би Скелен вече се е отказал от заговора? А може би, като роден конформист и нагаждач, в този миг той си мисли, че е най-добре да достави девойката на император Емхир?

Не, Кукумявката ме гледа много странно. Както и цялата му банда. И Кена Селборн…

А Бонхарт? Бонхарт — непредсказуемият садист. Когато говори за Цири, гласът му трепери от ярост. Ако му скимне, той може или да убие девойката, или да я отвлече, за да я прати да се бие на арената. Договор с Вилгефорц ли? Пука му на него за този договор. Още повече сега, когато Вилгефорц…“

Риенс измъкна ксеноглоза от пазвата си.

— Господарю! Чувате ли ме? Аз съм, Риенс…

Приборът мълчеше. На Риенс чак му се прииска да се ядоса.

„Вилгефорц мълчи. Скелен и Бонхарт са сключили договор с него. А след някой и друг ден, щом догоним момичето, може да се окаже, че този договор не струва нищо! И тогава може да усетя ножа в гърлото си. Или да се отправя по пътя към Нилфгард като доказателство за лоялността на Кукумявката.

По дяволите!

Вилгефорц мълчи. Нищо не ме съветва. Не показва пътя. Не разсейва съмненията със своя спокоен, логичен, проникващ в дълбините на душата глас. Мълчи.

Ксеноглозът се е повредил. Може би от студа? А може…

Може би Скелен е прав? Може Вилгефорц наистина да се е захванал с нещо друго и не се интересува нито от нас, нито от нашата съдба?

По дяволите, въобще не ми мина през ума, че това може да се случи. Само ако го предполагах, въобще нямаше да се захвана като последния глупак с тази задача… Щях да отида да убия вещера. Вместо Ширу. Дявол да го вземе! Аз мръзна тук, а Ширу сигурно си седи на топличко…

Като се замисля, самият аз поисках тъкмо на мен да ми възложат Цири, а вещера — на Ширу. Сам си го изпросих.

Тогава, през септември, когато Йенефер ни падна в ръцете.“

* * *

Светът, който допреди миг представляваше нереална, мека и лепкава тъмнина, изведнъж придоби твърди повърхности и очертания. Просветля. Стана реален.

Разтърсената от конвулсии Йенефер отвори очи. Тя лежеше върху камъни, сред трупове и опушени дъски, затрупана с остатъци от такелажа на дракара „Алкионе“. Около нея се виждаха крака. Крака, обути в тежки ботуши. Един от краката я беше ритнал и я беше накарал да се освести.

— Ставай, вещице.

Нов удар, от който я заболяха дори корените на зъбите. Тя видя наведеното над нея лице.

— Ставай, казах! На крака! Не ме ли позна?

Тя започна да мига. И го позна. Това беше онзи тип, когото веднъж беше подпалила, докато й бягаше през телепорта. Риенс.

— Ще ти го върна — обеща той. — Ще си разчистим сметките за всичко, курво! Ще ти покажа какво е това болка. С тези ръце и с тези пръсти ще ти покажа.

Тя се напрегна, сви и разтвори пръсти, готова да хвърли срещу него заклинание. И в този миг се сви на кълбо, давейки се, хриптейки и гърчейки се. Риенс се разсмя.

— Не става, а? — чу тя. — В теб не е останало и зрънце Сила! Не можеш да се мериш с Вилгефорц! Той изцеди всичко от теб, до последната капка, като млечна суроватка от извара. Няма да успееш дори…

Той не успя да довърши. Йенефер измъкна кинжала от ножницата, пристегната от вътрешната страна на бедрото й, скочи като котка и мушна наслуки. Но не улучи. Острието само одраска целта, разряза плата на панталоните. Риенс отскочи и се обърна.

В този миг върху нея се посипа град от удари и ритници. Тя започна да вие, когато един тежък ботуш я ритна ниско в корема. Магьосницата се сви и изхриптя. Вдигнаха я от земята, извиха ръцете й зад гърба и тя видя летящия към бузата й юмрук. Светът изведнъж пламна в искри, лицето й направо се взриви от болка. Болезнената вълна се спусна надолу, към корема и слабините, и краката й омекнаха като желе. Тя увисна в придържащите я ръце. Някой я хвана за косата и дръпна главата й назад. Тя получи още един удар. В очите. Отново всичко изчезна и се пръсна в ослепителен блясък.

Тя не изгуби съзнание. Усещаше всичко. Биеха я силно, жестоко, както се бие мъж. Удари, чиято цел не беше само да й донесат болка и да я пречупят, но и да избият от нея всичките й сили, цялата й воля за съпротива.

Тя с радост би изгубила съзнание, но не можеше. Чувстваше всичко.

— Достатъчно — изведнъж чу тя някакъв далечен глас, иззад завесата от болка. — Ти си се побъркал, Риенс. Да не искаш да я убиеш? Нужна ми е жива.

— Обещах й, господарю — промърмори мяркащата се пред нея сянка, която постепенно приемаше очертанията на тялото и лицето на Риенс. — Обещах да й го върна… С тези ръце…

— Не ме интересува какво си й обещал. Повтарям, че ми е нужна жива и способна на членоразделна реч.

— Котките и вещиците не могат лесно да бъдат убити — засмя се онзи, който я държеше за косата.

— Не философствай, Ширу. Казах; спрете боя. Вдигнете я. Как се чувстваш, Йенефер?

Магьосницата изплю кръв и вдигна подпухналото си лице. В първия момент не го позна. На лицето му имаше нещо като маска, покриваща цялата лява част на главата му. Но тя знаеше кой е той.

— Върви по дяволите, Вилгефорц — с усилие продума тя, внимателно докосвайки с език предните си зъби и смазаните устни.

— Как ти се стори заклинанието ми? Хареса ли ти как те вдигнах от морето заедно с лодката? Хареса ли ти полетът? С какви заклинания се защити, че успя да оцелееш при падането?

— Върви по дяволите!

— Откъснете й звездата. И я отнесете в лабораторията. Не губете време.

Влачеха я, дърпаха я, на моменти я носеха. Камениста равнина, а на нея — останките от „Алкионе“. И безброй други останки — стърчащите ребра на шпангоутите наподобяваха скелети на морски чудовища. „Крах беше прав — помисли си тя. — Корабите, изчезнали безследно в падината Седна, не са жертва на природни бедствия. О, богове… Павета и Дуни…“

Над равнината, в далечината, планински върхове се врязваха в облачното небе.

После имаше стени, врата, коридори, паркет, стълба. Всичко изглеждаше странно, неестествено голямо… и твърде бедно на детайли, за да може тя да разбере къде се намира, къде е попаднала, къде я е пренесло заклинанието. Лицето й беше подпухнало, което допълнително затрудняваше разглеждането. Единственият източник на информация оставаше обонянието — тя веднага усети миризмата на формалин, етер, спирт. И магия. Миризма на лаборатория.

Грубо я стовариха върху някакъв метален стол, закопчаха китките и глезените й с метални скоби. Преди металните челюсти на захващача да се прилепят към слепоочията и да обездвижат главата й, тя успя да огледа просторната, ярко осветена зала. Видя още един стол върху каменен подиум, със странна стоманена конструкция.

— Правилно — чу се гласът на изправения отзад Вилгефорц. — Това столче е за твоята Цири. Отдавна я чака, няма търпение да я дочака. Аз също.

Чуваше го отблизо, почти усещаше дъха му. Той вкара игли в кожата на главата й, прикрепи нещо към ушните й раковини. След това застана пред нея и свали маската си. Йенефер неволно ахна.

— Дело на твоята Цири — каза той, разкривайки някога класически красивото, а сега зловещо осакатено лице, покрито със златни клеми и щипки, които поддържаха многофасетъчния кристал в кухината на лявото око. — Опитах се да я хвана, когато се втурна към телепорта в Кулата на чайката — спокойно обясни магьосникът. — Исках да й спася живота, защото вярвах, че телепортът ще я убие. Какъв наивник съм бил! Тя премина гладко, с такава сила, че порталът се взриви и всички отломки полетяха към лицето ми. Изгубих едното си око и лявата буза, както и много кожа по лицето, шията и гърдите. Много тъжно, много неприятно, много усложняващо живота. И много грозно, нали? Трябваше да ме видиш, преди да започна магическата регенерация.

Ако вярвах в такива неща — продължи той, докато пъхаше в носа й извита медна тръбичка, — щях да си помисля, че това е отмъщението на Лидия ван Бредеворт. От гроба. Регенерирам, но бавно. Необходимо е много време и става трудно. Особено сложна е регенерацията на очната ябълка… Кристалът прекрасно изпълнява ролята си, виждам триизмерно, но каквото и да се говори, това е чуждо тяло, липсата на естествена очна ябълка понякога ме докарва до лудост. И тогава, обхванат от ирационална злоба, се кълна, че когато хвана Цири, първото нещо, което ще накарам Риенс да направи, ще е да й извади едното от ония огромни зелени очища. С пръсти. „С тези пръсти“, както обича да се изразява той. Мълчиш, Йенефер? А знаеш ли, че ми се иска и на теб да ти извадя очите? И двете?

Той заби дебела игла във вената на ръката й. Никога не улучваше точно. Йенефер стисна зъби.

— Създаде ми грижи. Накара ме да се откъсна от работата си. Рискува много, като тръгна с кораб към падината Седна, към моя изсмукван… Ехото от краткия ни двубой беше силно и отекна надалеч, можеше да стигне до любопитни и нежелани уши. Но не можах да се сдържа. Възможността да те заловя и да те включа към моя скенер беше дяволски изкушаваща. Нали не си мислиш — вкара той поредната игла, — че съм клъвнал на твоята провокация? Че съм лапнал примамката? Не, Йенефер, ако си мислиш така, значи бъркаш небето с повърхността на езеро, в което се отразяват звездите. Ти преследваше мен, аз преследвах теб. Когато се отправи към падината Седна, ти просто ми улесни задачата. Защото, разбираш ли, сам не мога да хвана Цири, дори и с помощта на този нямащ равен на себе си скенер. Момичето има силни вродени защитни механизми, силна собствена антимагьосническа и заглушаваща аура, и в края на краищата това е Старата кръв… Въпреки това моите свръхскенери трябваше да я засекат. Но не успяха.

Йенефер вече беше омотана цялата със сребърни и медни проводници, увита в система от сребърни й порцеланови тръбички. На допряната до стола масичка се поклащаха стъклени съдове с безцветни течности.

— Тогава си помислих — Вилгефорц пъхна в носа й втора тръбичка, този път стъклена, — че единственият начин да намеря Цири чрез сканиране, е да приложа емпатична сонда. Но за това ми беше необходим човек, който има достатъчно силна емоционална връзка с момичето, за да образува емпатична матрица — един алгоритъм от взаимни чувства и симпатии. Сетих се за вещера, но той изчезна, освен това вещерите са лоши медиуми. Възнамерявах да заповядам да отвлекат Трис Мериголд, нашата Четиринайсета от хълма. Обмислях похищаването на Ненеке от Еландер… Но когато се оказа, че ти, Йенефер от Венгерберг, сама ми падаш в ръцете… Честна дума, нищо по-добро не можах да измисля… Ако те включа към апаратурата, ти ще ми намериш Цири. Вярно, че операцията изисква сътрудничество от твоя страна… Но както ти е известно, съществуват методи за принуда.

Разбира се — продължи той, потривайки ръце, — трябва да ти изясня нещо. Например, откъде и как разбрах за Старата кръв. За наследството на Лара Дорен. Какво представляват всъщност тези гени. Как така са попаднали в Цири. Кой й ги е предал. По какъв начин ще ги взема от нея и за какво ще ги използвам. Как действа изсмуквачът Седна, кого вече съм изсмукал, какво смятам да правя с него и защо. Много въпроси, нали? Жалко, че нямам време да ти разкажа всичко, да ти обясня всичко. И да те изненадам, защото, Йенефер, аз съм убеден, че някои факти ще те изненадат… Но както вече казах, нямам време. Еликсирите започват да действат. Време е да се съсредоточиш.

Магьосницата стисна зъби, задъхвайки се от дълбокия стон, извиращ отвътре.

— Знам — кимна Вилгефорц, приближавайки се към големия професионален мегаскоп, към екрана и огромното кристално кълбо върху триножника, увит в мрежа от сребърна тел. — Знам, че е много неприятно. И доста болезнено. Затова колкото по-бързо се захванеш със сканирането, толкова по-кратко ще се наложи да го търпиш. Хайде, Йенефер! Тук, на този екран, искам да видя Цири. Къде е, с кого е, какво прави, какво яде, къде и с кого спи?

Йенефер закрещя — пронизващо, диво и отчаяно.

— Боли те? — досети се Вилгефорц, вторачвайки се в нея със здравото си око и с мъртвия кристал. — Разбира се, че ще боли. Сканирай, Йенефер, не се опъвай. Не се прави на героиня. Прекрасно знаеш, че не бива да се противопоставяш на това. Последствията може да са ужасни: кръвоизливи, параплексия или въобще да се превърнеш в слабоумно, вегетиращо същество. Ако оживееш, естествено!

Тя стисна челюсти толкова силно, че зъбите й изскърцаха.

— Хайде, Йенефер — каза меко магьосникът. — Хайде, поне от любопитство! Сигурно ти е интересно как я кара възпитаничката ти. Ами ако я грози опасност? Може да е в беда! Знаеш колко хора й желаят злото и я искат мъртва. Сканирай. Когато разбера къде се намира момичето, ще я доведа тук. Ще бъде в безопасност… Тук никой няма да я намери. Никой.

Гласът на Вилгефорц беше кадифен и топъл.

— Сканирай, Йенефер, сканирай. Моля те. Давам ти дума: ще взема от Цири само толкова, колкото ми е необходимо. А после ще ви пусна и двете. Кълна се.

Йенефер стисна още по-здраво зъби. По брадичката й потече струйка кръв. Вилгефорц стана рязко и махна с ръка.

— Риенс!

Йенефер почувства как прищипват пръстите на ръцете й с някакви приспособления.

— Понякога — каза Вилгефорц, навеждайки се към нея — там, където са безсилни магията, еликсирите и наркотиците, резултати дава обикновената, стара, добра класическа болка. Не ме принуждавай да го правя! Сканирай.

— Върви по дяволите, Вилгефорц!

— Завивай болтовете, Риенс. Леко.

* * *

Вилгефорц погледна безжизненото тяло, което влачеха по пода към стълбата, водеща към подземието. После вдигна очи към Риенс и Ширу.

— Винаги съществува риск — каза той — някой от нас да попадне в ръцете на моите врагове и да бъде подложен на разпит с изтезания. Ще ми се да вярвам, че ще проявите не по-малка твърдост на духа и тялото си. Да, ще ми се да вярвам. Но не го вярвам.

Риенс и Ширу мълчаха. Вилгефорц отново включи мегаскопа и прожектира на екрана изображението, генерирано от огромни кристали.

— Това е всичко, с което се сдобих. Исках да получа Цири, а тя ми даде вещера. Интересно. Не ми позволи да изтръгна от нея емпатичната матрица на девойката, но при Гералт се пречупи. А аз дори не подозирах, че има някакви чувства към този Гералт… Така, за начало ще се задоволя с постигнатото. Вещерът, Кахир аеп Кеалах, бардът Лютичето, някаква жена? Хммм… Кой ще се заеме с окончателното решение на вещерския проблем?

* * *

„Ширу прие — спомняше си Риенс, надигайки се на стремената, за да облекчи поне малко протрития си задник. — Ширу се зае да убие вещера. Той познаваше местността, в която Йенефер беше сканирала Гералт и спътниците му, имаше познати там, дори роднини. А мен Вилгефорц ме изпрати да преговарям с Ватие де Ридо, а след това да следя Скелен и Бонхарт…

А аз, идиотът, тогава се зарадвах, уверен, че ми се е паднала много по-лека и приятна задача. Такава, с която ще се справя бързо, без много усилия и с удоволствие…“

* * *

— Ако селяните не са ни излъгали — надигна се на стремената Стефан Скелен, — то езерото трябва да се намира зад онзи хълм, в котловината.

— Натам водят и следите — потвърди Бореас Мун.

— Тогава защо стоим? — Риенс потърка измръзналото си ухо. — Да пришпорваме конете и напред!

— Не бързай — възпря го Бонхарт. — Трябва да се разделим и да обкръжим котловината. Не се знае по кой бряг е тръгнала. Ако изберем грешната посока, езерото може да ни отреже пътя към нея.

— Абсолютно правилно — подкрепи го Бореас Мун.

— Езерото е сковано в лед — подхвърли Риенс.

— Ледът може да се окаже твърде слаб за конете. Бонхарт е прав, трябва да се разделим.

Скелен бързо даде нужните заповеди. Групата, която водеха Бонхарт, Риенс и Ола Харшейм, наброяваща осем коня, тръгна по източния бряг и бързо се скри в черната гора.

— Добре — изкомандва Кукумявката. — Да тръгваме, Силифант…

В този миг съобрази, че нещо не е наред, обърна коня си, плесна го с камшика и се озова пред Йоана Селборн. Кена отстъпи с коня си назад. Лицето й беше каменно.

— Напразно, господин коронер — каза хрипливо тя. — Дори не се опитвайте. Ние няма да тръгнем. Връщаме се. Дотук бяхме.

— Ние ли? — ревна Дакре Силифант. — Кои „ние“? Това бунт ли е?

Скелен се наведе от седлото и се изплю на замръзналата земя. Зад Кена стояха Андрес Виерни и Тил Ехрад, светлокосият елф.

— Госпожо Селборн — бавно и гневно произнесе Кукумявката. — Работата не е там, че губите възможността за една многообещаваща кариера, че пропилявате шанса на живота си. Работата е там, че ще ви дадат на палача. Заедно с тези глупаци, които са ви послушали.

— На който му е съдено да се обеси, няма да се удави — философски отвърна Кена. — Не ни плашете с палачи, господин коронер, тъй като не е ясно кой е по-близо до ешафода — вие или ние.

— Така ли мислиш? — проблеснаха очите на Кукумявката. — Подслушала си нечии хитри мисли. Смятах те за по-умна. А ти се оказа най-обикновена глупава жена. Онзи, който върви с мен, винаги печели, който е против мен — винаги губи! Запомни го! Въпреки че вече ме смяташ за удавник, аз все пак ще успея да те пратя на ешафода. Чувате ли? Ще заповядам да ви късат месото с нажежени клещи!

— Веднъж ни е майка раждала, господин коронер — меко рече Тил Ехрад. — Вие избрахте своя път, ние — нашия. И двата са ненадеждни и рисковани. И не се знае на кого какво е подготвила съдбата.

— Няма да успеете да ги насъскате като някакви кучета върху девойката, господин Скелен — гордо вдигна глава Кена. — И няма да позволим да ни убиете като кучета, както стана с Нератин Цека. Хайде, стига приказки. Връщаме се. Бореас, тръгвай с нас!

— Няма — поклати глава следотърсачът, избърсвайки чело с кожената си шапка. — Желая ви щастие, не ви мисля злото. Но аз оставам. Служба! Дал съм клетва.

— На кого? — намръщи се Кена. — На императора или на Кукумявката? Или може би на магьосника, който врещи от кутийката?

— Аз съм войник. Служба.

— Почакайте — викна Дуфиций Крийл, появявайки се иззад гърба на Дакре Силифант. — Идвам с вас. И на мен ми омръзна. Снощи сънувах смъртта си. Не искам да умирам заради някаква смотана и подозрителна работа!

— Предатели! — извика Дакре, почервенял като череша. Като че ли кръвта всеки момент щеше да плисне от лицето му. — Отстъпници! Подли псета!

— Замълчи. — Кукумявката продължаваше да гледа Кена, а очите му бяха отвратителни, като на птицата от прякора му. — Те избраха своя път, чу ги. Няма защо да се пениш и да пръскаш слюнка. Но ние пак ще се срещнем. Обещавам.

— Може дори да се озовем на един ешафод — без капчица злорадство каза Кена. — Защото вас, Скелен, няма да ви накажат заедно с техни светлости, князете, а с нас, бандитите. Но вие сте прав, няма защо да се пръска слюнка. Ние тръгваме. Със здраве, Бореас. Със здраве, господин Силифант.

Дакре се изплю между ушите на коня си.

* * *

— Освен това, което ви разказах — Йоана Селборн гордо вдигна глава и отметна от челото си тъмен кичур коса, — нямам какво друго да добавя, уважаеми трибунал.

Председателят на трибунала я гледаше отвисоко. Лицето му беше непроницаемо. Очите сиви. И добри.

„Какво пък — помисли си Кена, — ще се опитам. Веднъж се мре. Няма да гния в цитаделата и да чакам смъртта. Кукумявката не си хвърля думите на вятъра, дори от гроба е готов да отмъщава…

Току-виж станало! Може и да не забележат. Веднъж се мре!“

Тя притисна ръка към носа си, сякаш го бършеше. Погледна право в очите на председателя на трибунала.

— Стража! — каза той. — Отведете свидетелката Йоана Селборн обратно в…

Той млъкна и се закашля. Изведнъж челото му се изпоти.

— В канцеларията! — завърши той, сумтейки силно. — Да подпише съответните документи. И да се освободи. Този трибунал не се нуждае повече от свидетелката Йоана Селборн.

Кена скришом избърса капките кръв, потекли от носа й. Усмихна се съблазнително и благодари с учтив поклон.

* * *

— Дезертираха? — недоверчиво повтори Бонхарт. — Просто така? Решиха и тръгнаха? Скелен? И ти им позволи?

— Ако ни издадат… — започна Риенс, но Кукумявката веднага го прекъсна:

— Няма, защото им е мил животът! А, между другото, какво можех да направя? Когато и Крийл се присъедини към тях, с мен останаха само Берт и Мун, а те бяха четирима…

— Четирима — зловещо се обади Бонхарт — изобщо не са толкова много. Само да стигнем момичето и ще тръгна след тях. Ще нахраня враните с тях. В името на определени принципи.

— Първо да я догоним — обади се Кукумявката, плясвайки сивия си кон с камшика. — Бореас! Търси следите!

Над котловината беше паднала гъста мъгла, но те знаеха, че долу лежи езеро, защото тук, в Мил Трахта, във всяка котловина имаше езеро. А това, към което водеха следите от копитата на враната кобила, несъмнено беше езерото, което търсеха те, онова, което Вилгефорц им беше заповядал да търсят. Онова, което беше описал подробно и чието име им беше казал.

Тарн Мира.

Езерото беше тясно, не по-широко от хвърлей стрела, с формата на леко изкривен полумесец, вмъкнат между високи отвесни склонове, обрасли с черна ела и красиво обсипани с бяла снежна пудра. Склоновете бяха потънали в такава тишина, че чак ушите звънтяха. Замлъкнаха дори гарваните, чието зловещо грачене съпровождаше пътя им от доста дни.

— Това е южният край — каза Бонхарт. — Ако магьосникът не е объркал нещо, вълшебната кула се намира в северния край. Гледай за следи, Бореас. Ако изгубим следите, езерото ще ни отдели от нея.

— Следите са ясни! — извика отдолу Бореас Мун. — И пресни. Водят към езерото!

— Напред! — Скелен удържа дърпащия се от стръмнината сивушко. — Надолу!

Спускаха се внимателно по склона, сдържайки пръхтящите коне. Промъкнаха се през черните, голи, заледени храсталаци, които затваряха достъпа до брега.

Дорестият кон на Бонхарт внимателно стъпи на леда, трошейки стърчащите като от стъклена плоча сухи тръстики. Ледът запука, под копитата се разбягаха в различни посоки дългите линии на пукнатини.

— Назад! — Бонхарт дръпна поводите и върна коня към брега. — Слизайте от конете! Ледът е тънък.

— Само край брега, при тръстиките — прецени Дакре Силифант, удряйки по ледената черупка с тока на обувката си. — Но дори и тук е цал и половина. Ще издържи конете, няма защо да се страхуваме…

Прекъсна го ругатнята на Скелен. Конят му зацвили, приседна на задницата си, краката му се раздалечиха. Скелен го срита с шпорите си, отново изруга, а този път ругатнята му беше придружена от хрущенето на трошащия се лед. Сивушкото заудря с предните си копита, а задните конвулсивно ритаха в дупката, трошейки леда и разбивайки на пяна бликналата отгоре тъмна вода. Кукумявката скочи от седлото, дръпна поводите, но се подхлъзна и падна по гръб, като едва не попадна под копитата на собствения си кон. Двамата гемерийци, също слезли от конете си, му помогнаха да се изправи. Ола Харшейм и Берт Бригден изтеглиха цвилещия кон на брега.

— Слизайте от конете, момчета — повтори Бонхарт, втренчен в гъстата мъгла, покриваща езерото. — Няма защо да рискуваме. Ще догоним момичето пеша. Тя също е слязла, също върви пеша.

— Абсолютно вярно — потвърди Бореас Мун, сочейки към езерото. — Това се вижда.

Точно до брега, под елшовите клони, леденото покривало беше гладко и полупрозрачно като тъмното стъкло на бутилка, а под него се виждаха тръстиката и станалите кафяви водорасли. По-нататък, при разлива, ледът беше покрит с тънък пласт мокър сняг. А върху снега, докъдето мъглата позволяваше да стигнат погледите им, тъмнееха следи от стъпки.

— Пипнахме я! — разпалено викна Риенс, мятайки поводите върху един клон. — Не е чак толкова хитра, колкото ни се струваше! Тръгнала е по леда, насред езерото. Ако беше избрала някой от бреговете или гората, трудно щяхме да я догоним!

— Насред езерото… — замислено повтори Бонхарт. — Точно оттам минава най-краткият и най-пряк път до онази магическа кула, за която говореше Вилгефорц. И тя го знае. Мун, с колко ни е изпреварила?

Бореас Мун, който вече беше навлязъл в езерото, се наведе ниско над следите от ботуши. Вгледа се в тях.

— Не повече от половин час. Затопля се, а следите не са размити, вижда се всеки пирон в тока.

— Езерото — промърмори Бонхарт, напразно опитвайки се да пробие с поглед мъглата — се простира на повече от пет мили на север. Така каза Вилгефорц. Ако момичето има преднина от половин час, значи тя е на около половин миля пред нас.

— На този хлъзгав лед? — поклати глава Мун. — И толкова няма. Шест-седем стаяния, не повече.

— Още по-добре. Напред!

— Напред — повтори Кукумявката. — На леда и напред, бързо!

Вървяха, дишайки тежко. Близостта на жертвата им ги ободряваше, възбуждаше, изпълваше ги с еуфория като наркотик.

— Няма да ни избяга!

— Само да не изгубим следите…

— И само да не ни надхитри в мъглата… Бяла като мляко… На двайсет крачки нищо не се вижда, мамка му…

— Размърдайте си краката — измърмори Риенс. — По-бързо, по-бързо! Докато върху леда има сняг, да вървим по следите й…

— Следите са съвсем пресни — неочаквано избоботи Бореас Мун, след като спря и се наведе. — Съвсем пресни… Всеки пирон се е отпечатал… Тя е пред нас… Съвсем близко! Защо тогава още не я виждаме?!

— И защо не я чуваме?! — замисли се Ола Харшейм. — Нашите стъпки отекват по леда, снегът скърца! Защо тогава не я чуваме?

— Защото много приказвате — рязко ги отряза Риенс. — Напред, марш!

Бореас Мун свали шапката си и избърса потното си чело.

— Тя е тук, в мъглата — тихо каза той. — Някъде тук, в мъглата… Но не се вижда къде… Не се вижда откъде ще удари… Както там… В Дун Дара… В нощта на Саовине…

Той се зае с трепереща ръка да вади меча от ножницата си. Кукумявката скочи към него, хвана го за раменете и го разтърси.

— Затваряй си устата, стар глупако — изсъска той.

Само че вече беше късно. Страхът се предаде на останалите. Те също извадиха мечовете си и инстинктивно застанаха така, че да си пазят гърбовете.

— Тя не е привидение! — силно прошепна Риенс. — Дори не е магьосница! А ние сме десетима! В Дун Дара са били четирима, и то пияни, в задимената стая!

— Разпръснете се наляво и надясно, в редица — неочаквано се обади Бонхарт. — И вървете във верига! Но така, че да не се изпускате от поглед.

— И ти ли! — изкриви лице Риенс. — И теб ли те прихвана, Бонхарт? Не те мислех за такъв… — Той спря насред думата.

Ловецът на глави го изгледа по-студено и от лед.

— Разпръснете се във верига — повтори той, без да обръща внимание на магьосника. — Пазете дистанция. Аз се връщам за конете.

— Какво?

Бонхарт и този път не удостои Риенс с отговор. Риенс изруга, но Кукумявката бързо сложи ръка на рамото му.

— Престани — промърмори той, — нека да върви. А ние да не губим време! Хора, в редица! Берт и Стигварт — наляво, Ола — надясно…

— Защо е всичко това, Скелен?

— Под вървящите накуп е по-вероятно да се напука ледът, отколкото под вървящите в редица — промърмори Бореас Мун. — Освен това ако вървим в редица, рискът девойката да ни се изплъзне отстрани, е по-малък.

— Отстрани ли? — изсумтя Риенс. — И по какъв начин? Следите са пред нас като на длан. Момичето върви право като по конец; ако се опита да се отклони дори на крачка встрани, следите ще го издадат!

— Стига сте си чесали езиците — прекъсна ги Кукумявката, поглеждайки назад, в мъглата, където беше изчезнал Бонхарт. — Напред!

Те тръгнаха.

— Става все по-топло — прошепна Бореас Мун. — Ледът на повърхността се топи, образува се коричка…

— Мъглата се сгъстява…

— Но следите се виждат през цялото време — забеляза Дакре Силифант. — Освен това ми се струва, че момичето върви по-бавно. Изморява се.

— Ние също. — Риенс свали шапката си и си избърса челото.

— Тихо. — Силифант изведнъж се спря. — Чувате ли? Какво е това?

— Нищо не чух.

— А аз — да… Нещо като скърцане… Скърцане по леда… Но не оттам. — Бореас Мун посочи мъглата, в която се губеха следите. — А като че ли отляво, отстрани…

— Аз също го чух — потвърди Кукумявката, оглеждайки се обезпокоено. — Но сега спря. Дявол да го вземе, не ми харесва това. Въобще не ми харесва!

— Следите — изморено, но настойчиво повтори Риенс. — Ние виждаме следите й! Какво, без очи ли останахте? Тя върви право напред, като стрела. Ако се беше отклонила дори една крача, дори на половин, щяхме да видим следите й! Бързо напред, след някоя и друга минута ще я хванем! Кълна се, че след минутка ще видим…

Той млъкна. Бореас Мун си пое дъх така, че го заболяха дробовете. Кукумявката изруга.

На десетина крачки пред тях, на самата граница на видимостта, ограничена от плътна мъгла, следите прекъсваха. Изчезваха.

— Дявол да го вземе…

— Какво става?

— Какво, да не е излетяла?

— Не — поклати глава Бореас Мун. — Не е излетяла. По-лошо.

Риенс изруга грозно, посочвайки появилите се на ледената кора чертички.

— Кънки — промърмори той, свивайки машинално юмруци. — Имала е кънки и ги е обула… Сега се носи по леда като вятър… Никога няма да я стигнем! Къде, по дяволите, се дяна Бонхарт? Няма да догоним момичето без коне!

Бореас Мун силно се изкашля и въздъхна. Скелен бавно разтвори кожуха си, разкривайки преметнатия през гърдите му ремък с наредените ориони.

— Няма да ни се налага да я гоним — рече студено той. — Тя ще ни настигне. И се боя, че няма да ни се наложи да чакаме дълго!

— Полудя ли?

— Бонхарт го предвиди. Затова се върна за конете. Той знаеше, че момичето ни въвлича в капан. Внимание! Ослушвайте се за скърцането на кънки по леда!

Дакре Силифант пребледня, което си пролича, въпреки порозовелите му от студа бузи.

— Момчета! — викна той. — Внимание! Бъдете нащрек! И се съберете в група. Да не се изгубите в мъглата.

— Млъкни! — изрева Кукумявката. — Пазете тишина! Пълна тишина, иначе няма да чуем…

Те чуха. Най-отляво, в най-далечния край на редицата, от мъглата до тях долетя кратък крясък, който бързо секна. И рязкото, сипкаво скърцане на кънки, от което се изправяха косите, също както от скърцането на желязо по стъкло!

— Берт! — извика Кукумявката. — Берт! Какво има?

Те чуха неразбираем вик, а само след миг от мъглата изскочи тичащия с всички сили Берт Бригден. Приближавайки се до тях, той се подхлъзна, падна и се плъзна по корем върху леда.

— Тя докопа… Стигварт — изпъшка той, изправяйки се с усилие. — Закла го… докато прелиташе наблизо… Толкова бързо… че едва я зърнах… Магьосница…

Скелен изруга. Силифант и Мун, и двамата с мечове в ръце, се въртяха, взирайки се в мъглата.

Скръц. Скръц. Скръц. Бързо. Ритмично. И все по-близо. Все по-близо…

— Откъде? — изкрещя Бореас Мун, обръщайки се на другата страна, хванал меча си с две ръце. — Откъде?

— Тихо! — извика Кукумявката, държейки орион във вдигнатата си ръка. — Като че ли е отдясно! Да, отдясно! Идва отдясно! Внимание!

Вървящият в десния им фланг гемериец изведнъж изруга, обърна се и се втурна на сляпо в мъглата, шляпайки в топящия се лед. Но не можа да избяга далеч. Дори не успя да се скрие от погледа им. Те чуха рязкото скърцане на кънки, забелязаха неясна, подвижна сянка. И блясък на меч. Гемериецът нададе вой. Те го видяха да пада, видяха широкото ветрило от кръв върху леда. Раненият се мяташе, извиваше се, крещеше, виеше, после утихна и замря.

Но докато виеше, той заглушаваше скърцането на кънките. Те не очакваха, че момичето ще успее толкова бързо да смени посоката.

Тя влетя между тях, точно по средата. Съсече Ола Харшейм в движение, ниско, под коляното, и той се прекърши като сгъваемо ножче. Тя се завъртя в пирует, засипвайки Бореас Мун с дъжд от ледени парченца. Скелен отскочи, подхлъзна се и се хвана за ръкава на Риенс. И двамата паднаха. Кънките заскърцаха съвсем близо до тях, острите студени парченца ги хапеха по лицата. Единият от гемерийците изкрещя, а викът му рязко премина в диво хълцане. Кукумявката знаеше какво се беше случило. Той беше чувал много хора, на които са им прерязани гърлата.

Ола Харшейм викаше и се гърчеше върху леда.

Скръц. Скръц. Скръц.

Тишина.

— Господин Скелен — изпъшка Дакре Силифант. — В теб ни е надеждата… Спаси ни… Не ни оставяй…

— Крака ми отсече, курва-а-а! — виеше Ола Харшейм. — Помогнете ми, мамка ви! Помогнете ми да стана-а-а!

— Бонхарт! — закрещя в мъглата Скелен. — Бонхарт! Помощ! Къде си, кучи сине! Бонха-а-арт!

— Тя ни обикаля — изпъшка Бореас Мун, като се въртеше и се ослушваше. — Обикаля ни в мъглата… Не се знае откъде ще удари… Смърт! Това момиче е самата смърт! Всички ще загинем тук! Ще бъде клане, същото като в Дун Дара в нощта на Саовине…

— Дръжте се накуп — простена Скелен. — Стойте в група, тя напада онези, които са сами… Щом видите, че приближава, не изпадайте в паника… Хвърляйте й в краката мечове, колани, торби… Каквото ви падне, само да я…

Той не довърши. Този път дори не чуха скърцането на кънките. Дакре Силифант и Риенс спасиха живота си, падайки на леда. Бореас Мун успя да отскочи, подхлъзна се, падна, преобърна Берт Бригден. Когато момичето профуча край тях, Скелен замахна и хвърли ориона. И улучи. Но не този, в когото се целеше. Ола Харшейм, който тъкмо беше успял да се изправи, рухна в конвулсии на окървавения лед, широко отворените му очи сякаш се бяха събрали върху стоманената звезда, която стърчеше от основата на носа му.

Последният от гемерийците хвърли меча си и започна кротко, откъслечно да хълца. Скелен дотича до него и с всички сили го зашлеви през лицето.

— Вземи се в ръце! — закрещя той. — Вземи се в ръце, момко! Това е само едно момиче! Едно момиче!

— Също като в Дун Дара, в нощта на Саовине — тихо каза Бореас Мун. — Вече няма да си тръгнем от този лед, от това езеро. Слушайте! Слушайте! И ще чуете как се приближава смъртта!

Скелен вдигна меча на гемериеца и се опита да пъхне оръжието в ръцете на хълцащия мъж, но напразно. Потръпващият в конвулсии гемериец го гледаше с невиждащ поглед. Кукумявката хвърли меча и скочи към Риенс.

— Направи нещо, магьоснико! — изрева той, като го хвана за ръката. Ужасът удвои силите му и Риенс, въпреки че беше по-висок, по-тежък и по-едър, се загърчи в хватката на Кукумявката като парцалена кукла. — Направи нещо! Призови своя могъщ Вилгефорц! Или сам направи някаква магия! Прави магии, заклинания, призови духове и демони! Направи нещо, нещастнико! Направи нещо, преди гадината да е избила всички ни!

Ехото от крясъка му отекна по обраслите с дървета склонове. Преди още да затихне, кънките заскърцаха. Хълцащият гемериец падна на колене и покри лицето си с ръце. Берт Бригден нададе вой, хвърли меча си и хукна да бяга. Подхлъзна се, преметна се и известно време пълзя на четири крака като куче.

— Хайде, Риенс!

Магьосникът изруга и вдигна ръка. Докато произнасяше заклинанието, ръката му трепереше, гласът му — също. Но се получи. Макар и не така, както му се искаше.

Бликналата от пръстите му тънка огнена мълния проряза леда. Ледената плоча се напука. Но не на ширина, както би трябвало, за да препречи пътя на приближаващата се девойка. Пропука се на дължина. Със силно хрущене ледената черупка се разцепи; бликна и се разпени черна вода, бързо разширяващият се процеп се устреми към гледащия го тъпо Дакре Силифант.

— Бягайте! — нададе вид Скелен. — Бягайте-е-е!

Но беше твърде късно. Процепът премина между краката на Силифант и рязко се разшири, ледът се натроши като стъкло, образувайки големи парчета. Дакре изгуби равновесие, водата приглуши крясъка му. Бореас Мун падна в образувалата се дупка, пълзящият на четири крака гемериец също изчезна под водата, изчезна и трупът на Ола Харшейм. Подир него в черната глъбина падна Риенс, а веднага след него и Скелен, който в последния момент успя да се залови за края на леда… А момичето със засилка прелетя над образувалата се дупка и се озова от другата й страна, разпръсквайки топящия се лед, след което бързо се понесе след бягащия Бригден. След секунда до ушите на висящия на ръба на разлома Скелен долетя див, квичащ писък.

Беше го настигнала.

— Господине… — простена Бореас Мун, който по някакъв начин беше успял да изпълзи на леда. — Подайте ми ръка… Господин коронер…

Изтеглилият се от водата Скелен посиня. Тресеше го. Опитващият се да излезе Силифант отчупи ръба на ледената плоча. Дакре отново потъна под водата. Но почти веднага изскочи на повърхността, кашляйки и плюейки, и с нечовешки усилия се добра до леда. Изпълзя върху него и падна, останал съвсем без сили. Около него се образува локва.

Бореас стенеше, затворил очи. Скелен трепереше.

— Спасете… Мун… Помогнете…

На края на леденото поле, потопен до слабините, висеше Риенс. Мокрите коси прилепваха към черепа му. Зъбите му тракаха като кастанети.

Кънките заскърцаха. Бореас не помръдна. Чакаше. Скелен трепереше.

Тя се приближаваше. Бавно. От меча й течеше кръв и бележеше леда с пунктир. Бореас преглътна. Въпреки че беше просмукан до кости с ледена вода, изведнъж му стана ужасно горещо.

Но момичето не гледаше него. Тя гледаше Риенс, който напразно се опитваше да се измъкне върху леда.

— Помогни ми… — Риенс успя да надмогне тракането на зъбите си. — Спаси…

Момичето намали, завъртайки се на кънките с грацията на танцьорка. Спря с леко разкрачени крака, държейки меча си ниско, до бедрото.

— Спаси ме — заскимтя Риенс, впивайки в леда вкочанелите си пръсти. — Спаси… ще ти кажа… къде се намира Йенефер… Кълна се.

Момичето бавно свали шала от лицето си. И се усмихна. Бореас Мун видя зловещия белег и с усилие сдържа вика си.

— Риенс — каза Цири, без да спира да се усмихва. — Та нали ти се канеше да ме научиш какво е болка. Помниш ли? Ето с тези ръце. Ето с тези пръсти. С тези. С пръстите, с които си се вкопчил в леда.

Риенс отговори нещо. Бореас не разбра какво, защото зъбите на магьосника тракаха силно, затруднявайки речта му. Цири се завъртя с кънките си и вдигна ръката с меча. Бореас стисна зъби, уверен, че тя ще посече Риенс, но момичето само се подготвяше за бяг. За огромно изумление на следотърсача, тя се отдалечи, размахвайки рязко ръцете си. Изчезна в мъглата, след миг утихна и ритмичното поскърцване на кънките.

— Мун… И-и-изз… ва-а-ади… ме-е-е… — изрева Риенс, притискайки брадичка към леда. Той извади и двете си ръце, опитвайки се да се вкопчи с нокти в леда, но всичките му нокти вече бяха счупени. Разпери пръсти, опитвайки се да се захване за окървавения лед с дланите и с възглавничките на пръстите си. Бореас Мун го гледаше и започваше да усеща увереност, ужасяваща увереност…

Чуха скърцането на кънките в последния момент. Момичето се приближаваше с невероятна бързина, направо се размиваше пред погледите им. Движеше се по самия край на леда, до пукнатината…

Риенс изкрещя. И се задави с плътната, оловносива вода.

И изчезна.

На леда, точно върху равните следи от кънките, остана кръв. И пръсти. Осем пръста.

Бореас Мун изповръща вътрешностите си върху леда.

* * *

Бонхарт препускаше в галоп по ръба на склона край езерото, препускаше като обезумял, без да мисли за това, че конят всеки момент може да счупи краката си върху покритите с тънък слой сняг клисури. Заскрежените клонки на елшите го удряха по лицето, по ръцете, пълнеха врата му с леден прах.

Езерото не се виждаше — цялата котловина беше покрита с плътна бяла мъгла, като кипящ магьоснически котел.

Но Бонхарт знаеше, че момичето е там.

Усещаше го.

* * *

Дълбоко под леда пасаж ивичести костури с интерес съпроводиха до дъното на езерото проблясващата сребърна кутийка, която се беше изплъзнала от джоба на плаващия в бездната труп. Преди кутийката да падне на дъното и да вдигне облаче кал, най-смелите костури се опитаха да я докоснат с муцунки. Но веднага отскочиха, изплашени.

Кутийката излъчваше странни, плашещи вълни.

— Риенс? Чуваш ли ме? Какво става? Защо вече два дни не отговаряте? Докладвай! Какво стана с момичето? Не трябва да я пускате да влезе в Кулата на лястовицата… Риенс! Обади се, дявол да те вземе! Риенс!

Риенс, естествено, не можеше да отговори.

* * *

Наклонът свърши, брегът стана равен. „Краят на езерото — помисли си Бонхарт, — накрая съм вече. Изпреварих момичето. Къде е тя? И къде е тази проклета кула?“

Завесата от мъгла внезапно се разкъса и се вдигна. И тогава той я видя. Тя яздеше точно пред него на враната си кобила. „Магьосница — помисли си той, — говори с животното си. Изпратила я е на края на езерото и е заповядала да я чака там.

Но нищо няма да й помогне.

Трябва да я убия. Нека се продъни в ада Вилгефорц. Трябва да я убия. Първо ще я оставя да моли за пощада, за живота си… А след това ще я убия.“

Той извика, пришпори коня си и препусна в галоп.

И изведнъж разбра, че е изгубил. Въпреки всичко тя го беше измамила.

Разделяше ги не повече от половин стаяние — но по тънкия лед. Тя се намираше от другата страна на езерото. На всичко отгоре леденият полумесец сега се извиваше в противоположна посока — момичето, което яздеше по тетивата на лъка, се намираше по-близо до края на езерото.

Бонхарт изруга, дръпна поводите и подкара коня към леда.

* * *

— Давай, Келпи!

Копитата на враната кобила трошаха замръзналата земя.

Цири се беше залепила за шията на коня. Видът на преследващия я Бонхарт я изпълваше с ужас. Тя се страхуваше от този човек. Дори само при мисълта за съпротива една невидима ръка сякаш я стискаше за стомаха.

Не, не можеше да се бори с него. Все още не.

Кулата. Можеше да я спаси само кулата. И порталът. Също както на Танед, когато магьосникът Вилгефорц я беше настигнал и протягаше ръка към нея…

Единственото й спасение беше Кулата на лястовицата.

Мъглата се разтвори.

Цири дръпна поводите, усещайки как изведнъж я залива гореща вълна. Тя не вярваше на очите си. На онова, което виждаше пред себе си.

Бонхарт също го видя. И изкрещя тържествуващо.

На края на езерото нямаше кула. Нямаше дори развалини, просто нямаше нищо. Само едва забележим, едва различим хълм, който беше покрит със замръзнала трева и купчина камъни.

— Ето я, твоята кула! — изрева той. — Ето я твоята вълшебна кула! Ето го твоето спасение! Купчина камъни!

Струваше му се, че момичето не чува и не вижда. Тя приближи кобилата до хълма, към каменния насип. Вдигна ръце нагоре, сякаш проклинаше небето за всичко, което е намерила тук.

— Нали ти казвах — крещеше Бонхарт, пришпорвайки дорестия кон, — че си моя! Че ще направя с теб каквото поискам! И никой няма да ми попречи! Нито хора, нито богове, нито дяволи, нито демони! Нито вълшебни кули! Ти си моя, вещерке!

Подковите на дорестия кон зачаткаха по ледената повърхност.

Мъглата изведнъж започна да се вдига на кълба, забушува под поривите на вятъра, появил се неясно откъде. Дорестият кон зацвили и затанцува, оголил зъби. Бонхарт залитна назад и опъна поводите с всичка сила, защото конят направо побесня, мяташе глава, тропаше, пързаляше се по леда.

Между тях и брега, на който стоеше Цири, върху леда танцуваше снежнобял еднорог, изправяше се на задните си крака, заемайки позата, позната от гербовете върху щитовете.

— На мен тия номера не ми минават! — изкрещя ловецът, сдържайки коня си. — С магии няма да ме уплашиш! Ще те догоня, Цирила! И този път ще те убия! Вещерке! Ти си моя!

Мъглата отново започна да се кълби. Закипя, приемайки странни очертания. Те ставаха все по-отчетливи. Ездачи! Кошмарните фигури на призрачните ездачи.

Бонхарт ококори очи.

Върху скелетите на коне седяха скелети на ездачи, облечени в ръждясали ризници и брони, с остатъци от наметала, очукани и потрошени шлемове с биволски рога, с останки от щраусови и паунови пера. Очите на привиденията иззад забралата светеха със синкав пламък. Плющяха разкъсаните знамена.

Начело на демоническата кавалкада летеше въоръжен призрак с корона на черепа и с нагръдник, който се триеше в ръждивата ризница.

Махай се! — разнесе се глас в главата на Бонхарт. — Махай се оттук, смъртни! Тя не е твоя! Тя е наша! Махай се!

Едно не можеше да се отрече на Бонхарт: той беше храбър. Той не се изплаши от призраците. Преодоля страха, не се паникьоса.

Но конят му не беше толкова смел.

Дорестият жребец се изправи на задните си крака, затанцува като балерина, диво зацвили и скочи напред. Ледът се пропука с ужасяващо скърцане под ударите на копитата му, плочите се изправиха отвесно, бликна вода. Жребецът издаде писклив звук, удари с копита по ръба на ледения блок и го счупи. Бонхарт извади крака от стремената и скочи върху леда.

Твърде късно.

Водата се затвори над главата му. В ушите се чу звън, който отекна като в камбанария. Дробовете му щяха всеки момент да се пръснат.

Провървя му. Пляскащите му във водата крака стъпиха върху нещо — най-вероятно върху потъващия към дъното кон. Той се оттласна, изскочи над водата, плюейки и пръхтейки. Хвана се за ръба на твърдата ледена покривка. Без да се поддава на паниката, извади ножа си, заби го в леда и се издърпа навън. Лежеше, дишайки тежко, а от него се стичаше вода.

Езерото, ледът, заснежените склонове, белият блестящ елшак — всичко изведнъж беше залято от неестествена мъртвешка светлина.

Бонхарт с огромно усилие се надигна на колене.

Тъмносиньото небе над хоризонта пламна с ослепителна корона, превърна се в блестящ купол, от който изведнъж израснаха огнени стълбове и спирали, спуснаха се танцуващи колони и вихри от светлина. На небосклона увиснаха преливащи се, подвижни, бързо променящи формата си ленти и платнища.

Бонхарт захриптя. Струваше му се, че някой е увил около гърлото му стоманената тел на гарота.

Там, където допреди малко се намираха само един гол хълм и купчина камъни, се издигаше кула.

Величествена, със заострени сводове, изящна, черна, гладка, блестяща, сякаш изсечена от един цял базалтов блок. В безбройните й прозорци блещукаше огън, а по зъбчатите й кули гореше aurora borealis.

Той видя девойката, която се беше обърнала към него. Видя горящите й очи и уродливия белег, пресичащ бузата й. Видя как момичето пришпори враната кобила, бързайки да влезе в черната празнота под каменния свод на входа.

Видя я как изчезва.

Aurora borealis изригна в ослепителни огнени вихрушки.

Когато Бонхарт отново започна да вижда, кулата вече я нямаше. На брега бяха покритият със сняг хълм, купчината камъни, изсъхналата черна трева.

Застанал на четири крака в локвата от стичаща се вода, ловецът на глави закрещя страшно. Страшно и диво. Вдигнал ръце към небето, на колене, той крещеше, виеше, богохулстваше и проклинаше — хора, богове, демони.

Ехото от виковете му се търкаляше по обраслите с елши склонове, носеше се по замръзналото огледало на езерото Тарн Мира.

* * *

Онова, което тя видя във вътрешността на кулата, в първия момент й напомни за Каер Морхен — същия дълъг коридор зад аркадите, същото безкрайно пространство с губещи се в далечината колони или скулптури. Беше неясно как тази бездна е успяла да се смали в стройния обелиск на кулата. Но Цири знаеше, че е безсмислено да се опитва да анализира — та нали кулата беше изникнала от нищото, беше се издигнала там, където по-рано я нямаше. В такава кула би могло да има всичко и тя не би трябвало да се изненадва от нищо. Цири се огледа, въпреки че не вярваше, че Бонхарт ще се осмели да влезе след нея. Но предпочиташе да се увери.

Аркадата, през която беше влязла, сияеше с неестествена светлина.

Копитата на Келпи звънтяха по пода, а под тях нещо хрущеше. Черепи, пищяли, ребра, бедрени и тазови кости. Тя вървеше из гигантска гробница. „Каер Морхен — спомни си тя. — Мъртвите трябва да се предадат на земята… Колко отдавна беше това… Тогава Още вярвах в такива неща… Във величието на смъртта, в почитта към мъртвите… А смъртта си е просто смърт. И мъртвият си е просто един студен труп. Няма никакво значение къде лежи, къде костите му се превръщат в прах.“

Тя навлезе в мрака под аркадите, между колоните и статуите. Мракът се закълби като пушек, слухът й се изпълни с настойчив шепот, въздишки, тихи стенания. Пред нея изведнъж блесна светлина, разтвориха се гигантски врати. Те се отваряха една след друга. Вратите. Безкрайното множество от врати с тежки крила безшумно се отваряха пред нея.

Келпи вървеше, а подковите й звънтяха по каменния под.

Геометрията на обкръжаващите я стени, арки и колони се наруши толкова рязко и внезапно, че Цири усети как й се завива свят. Стори й се, че се намира във вътрешността на някакъв невероятен многостенен блок, някакъв гигантски октоедър.

Вратите продължаваха да се отварят. Но вече не водеха в една-единствена посока. Отваряха се към безброй много посоки и възможности.

И Цири започна да вижда.

Чернокоса жена води за ръка момиче с пепеляворуса коса. Момичето се страхува, плаши се от света, бои се от засилващия се в тъмнината шепот, страхува се от звъна на подкови, който чува. Чернокосата жена с искряща диамантена звезда на шията също се страхува. Но не го показва. Тя води момичето нататък. Към нейното предопределение.

Келпи върви. Следващата врата.

Йола Втора и Еурнейд в кожухчета, с вързопчета в ръка крачат по замръзнала, покрита със сняг пътека. Небето е тъмносиньо.

Следващата врата.

Йола Първа стои на колене пред олтара. До нея е майка Ненеке. Двете гледат, лицата им изразяват ужас. Какво ли виждат? Миналото или бъдещето? Истина или лъжа?

Над тях двете, над Ненеке и Йола, има ръце. Протегнати в жест на благословия ръце на жена със златисти очи. В огърлицата на жената — диамант, сияеща утринна звезда. В ръцете на жената — котарак. Над главата й — сокол.

Следващата врата.

Трис Мериголд придържа кестенявите си коси, разрошвани от вятъра. От него не можеш да се скриеш, нищо не може да те предпази от вятъра.

Не и тук, не на върха на хълма.

По хълма се изкачва дълга, безкрайна колона от сенки, фигури. Те вървят бавно. Някои се обръщат с лице към нея. Познати лица. Весемир, Ескел, Ламберт, Коен, Ярпен Зигрин и Поли Далберг. Фабио Сахс… Яре… Тисая де Врие…

Мистле…

Гералт?

Следващата врата.

Йенефер в окови, прикована към покрита с влага стена от подземие. Ръцете й са плътна кора от засъхнала кръв. Черните й коси са разрошени и сплъстени… Но във виолетовите й очи грее неугасима воля за борба и съпротива.

— Майчице! Дръж се! Издръж! Идвам на помощ! Дръж се!

Следващата врата. Цири извръща глава. С досада и смущение.

Гералт. И зеленоока жена с черни, късо подстригани коси. И двамата голи. Заети, погълнати един от друг. От удоволствието, което си доставят един на друг.

Цири сдържа емоциите, от които й се свива гърлото, и смушква Келпи. Копитата ехтят. В тъмнината пулсира шепот.

Следващата врата.

Здравей, Цири.

— Висогота?

Знаех си, че ще се справиш, храбро момиче. Смелата ми Лястовичка. Нали не си пострадала?

— Победих ги. На леда. Бях им приготвила изненада. Кънките на дъщеря ти…

Имах предвид морални страдания.

— Спрях се… Не ги избих всичките. Не убих Кукумявката… Въпреки че точно той ме рани и обезобрази. Сдържах се.

Знаех си, че ще победиш, Zireael. И ще влезеш в кулата. Та нали четох за това. Защото то вече е описано… Всичко това вече е било описано. Знаеш ли какво ни дава ученето? Умението да ползваме източници.

— Как така можем да разговаряме… Висогота… Или ти…

Да, Цири. Умрях. Голяма работа! Много по-важно е онова, което научих. На което се натъкнах… Сега знам къде са се дянали изгубените дни. Знам какво се е случило в пустинята Корат. Знам как си успяла да се скриеш от потерята…

— И как съм влязла тук, в кулата, нали?

Старата кръв, която тече във вените ти, ти дава власт над времето. И над пространството. Над измеренията и сферите. Сега ти си Владетелка на световете, Цири. Ти притежаваш могъща Сила. Не позволявай да ти я отнемат и използват за собствените си цели разни престъпници и негодници…

— Няма да позволя.

Сбогом, Цири. Сбогом, Лястовичке.

— Сбогом, Стари гарване.

Следващата врата. Светлина, ослепителна светлина.

И пронизващ аромат на цветя.

* * *

Над езерото беше паднала лека като пух мъгла, която вятърът бързо щеше да разнесе. Повърхността на водата беше гладка като огледало, върху зеления килим от плоски листа на водни лилии се белееха цветчета.

Бреговете бяха потопени в зеленина и цветя.

Топло. Пролет.

Цири не се изненада. А и защо да се изненадва? Та нали сега вече всичко беше възможно. Ноември, лед, сняг, замръзнала почва, купчина камъни на покрития със замръзнала трева хълм — всичко това беше останало там. А тук си беше тук, тук базалтовата кула със заострени сводове и зъбчати кулички на върха се отразяваше в зелената, обсипана с бели лилии езерна вода. Тук беше май, защото именно през май растат дивата роза и дивата череша.

Някой наблизо свиреше на флейта или пищялка, изкарвайки някаква весела, закачлива мелодийка.

На брега на езерото, потопили предните си копита във водата, стояха два снежнобели коня. Келпи изпръхтя, удари с копито по камъка. Тогава конете вдигнаха муцуни и влажни от водата ноздри, а Цири силно ахна.

Това не бяха коне, а еднорози.

Цири не се изненада. Тя ахна от възхищение, а не от изненада.

Мелодията звучеше все по-силно, долиташе иззад храстите от песекиня, обсипани с бели гирлянди от цветове. Келпи се отправи сама натам, без никой да я подкарва. Цири преглътна. Двата еднорога, които стояха неподвижни като статуи, я гледаха, отразявайки се в гладката като огледало повърхност на водата.

На объл камък зад дивите череши седеше светлокос елф с триъгълно лице и огромни бадемовидни очи. Той свиреше, движейки чевръсто пръстите си по дупките на флейтата. Видя Цири и Келпи и продължи да ги гледа, без да спира да свири.

Белите цветчета на песекинята ухаеха толкова силно, както не ухаеше нито една песекиня, която Цири беше виждала през живота си. „И нищо чудно — помисли си тя напълно спокойно. — В онзи свят, където живях досега, песекинята просто мирише по друг начин.

Защото в този свят всичко е съвсем различно.“

Елфът завърши мелодията с протяжна висока нота, свали флейтата от устните си и стана.

— Защо чак сега? — попита той, усмихвайки се. — Какво те забави толкова?