Анджей Сапковски
Кулата на лястовицата (8)

Осма глава

Кралят обичал безкрайно съпругата си, а и тя го обичала с цялото си сърце. Такава любов просто не можела да не завърши трагично.

Флорънс Деланой, „Приказки и предания“

Деланой, Флорънс, езиковед и историк, роден през 1432 г. във Виковаро, от 1460 до 1475 г. секретар и библиотекар в императорския двор. Неуморен изследовател на народни легенди и предания, автор на множество трактати, които се считат за паметници на древния език и литературата на северните региони на Империята. От произведенията му най-голямо значение имат: „Митове и легенди на северните народи“, „Приказки и предания“, „Изненадата, или митът за Старата кръв“, „Сага за вещера“, както и „Вещерът и вещерката, или неуморни търсения“. От 1476 г. е професор в академията в Кастел Граупиан, където умира през 1510 г.

Ефенберг и Талбот, Енциклопедия Maxima Mundi, том IV

Откъм морето духаше силен вятър, корабните платна плющяха; ситен дъждец, като дребна градушка, бръснеше лицата. Водата в Големия канал беше оловносива, набраздена от вятъра и от дъждовните капки.

— Насам, господине. Ако обичате. Лодката чака.

Дийкстра въздъхна тежко. До гуша му беше дошло от морски преходи; тези няколко минути, в които чувстваше твърдия и непоклатим каменен бряг, му бяха донесли облекчение, а сега му ставаше лошо само при мисълта, че отново трябва да се качи на поклащащата се палуба. Но нямаше какво да прави — Лан Ексетер, зимната столица на Ковир, се различаваше съществено от другите столици по света. Пристигащите от морето пътешественици слизаха на каменистия бряг на пристанището в Лан Ексетер само за да се прехвърлят на поредния плавателен съд — изящна лодка с множество весла, вирнат нависоко нос и съвсем малко по-ниска кърма. Лан Ексетер се издигаше върху водата в широкото устие на река Танго. Тук ролята на улици изпълняваха каналите, а цялата градска комуникация се осъществяваше с лодки.

Той се качи в лодката и поздрави реданския посланик, който го очакваше до трапа. Откъснаха се от кея, веслата отмерено удариха водата и лодката се задвижи, постепенно набирайки скорост. Реданският посланик мълчеше.

„Посланик — машинално си помисли Дийкстра. — Колко години вече Редания изпраща посланици в Ковир? Сто и двайсет, не по-малко. Вече сто и двайсет години Ковир и Повис се смятат в Редания за чужди страни. Но не е било така винаги.“

Редания открай време смяташе териториите, намиращи се на север, покрай залива Пракседа, за своя собственост. Ковир и Повис бяха — както се говореше в третогорския кралски двор — апанаж^[1] в рамките на кралството. Поредните управляващи там апанаж-графове се наричаха Тройдениди, тъй като произхождаха — или поне твърдяха, че произхождат — от един общ прародител, Тройден. Принц Тройден бил роден брат на краля на Редания Радовид I, който по-късно получил прозвището Велики. Още в младостта си този Тройден бил сластолюбив и много пакостлив тип. Мисълта, че с годините тези качества ще се развиват, ужасявала всички. Крал Радовид — който не бил изключение в случая — мразел брат си като чума. И за да се отърве от него, за да го отдалечи колкото се може повече от себе си, той го назначил за апанаж-граф на Ковир. Защото нямало как да го отпрати по-надалеч от Ковир.

Апанаж-граф Тройден формално се смятал за васал на Редания, но не бил типичният васал: нямал никакви васални и данъчни задължения. Дори не трябвало да полага чисто церемониалната васална клетва; от него се изисквало единствено да поеме задължението да не вреди. Според някои Радовид просто е проявил милост, знаейки, че от ковирската „собственост на кралството“ нито може да се събере данък, нито може да се получи някаква помощ при война. Според други Радовид чисто и просто не можел да понася апанаж-графа и му се повдигало само при мисълта, че брат му може да се яви лично в Третогор, за да иска пари или военна помощ. Никой не знае как е било в действителност, но както е било, така си и останало. Дълги години след смъртта на Радовид I в Редания продължил да действа законът, въведен по време на великия крал: първо, графство Ковир е васално, но не е задължено нито да плаща данъци, нито да служи; второ, властта в ковирския апанаж се предава изцяло в рода на Тройденидите; трето, Третогор не се меси в делата на Тройденидите; четвърто, членовете на рода Тройден не се канят на тържествата в Третогор, свързани с националните празници; пето — не се канят на каквито и да е други празници.

По принцип се знаело малко за нещата, случващи се на север, но пък и почти никой не се интересувал от тях. До Редания достигали — предимно по заобиколни пътища, през Каедвен — сведения за конфликти между ковирското графство и северните владетели с по-нисък ранг. За примирия и войни — с Хенгфорс, Малеоре, Крейден, Талгар и други държави с трудно запомнящи се имена. Някой си победил някого и го погълнал, други се обединили в резултат на династичен съюз, трети разбил някой си и го завладял — общо взето не било много ясно кой, кого, кога и защо.

Но разнасящите се новини за войни и сблъсъци привличали на север всякакви побойници, авантюристи, любители на приключения и други хора с неспокоен дух, които скитали по света в търсене на плячка и възможности за преживяване. Стичали се от всички страни на света, дори от толкова отдалечени държави като Цинтра и Ривия. Но най-вече се срещали жители на Редания и Каедвен. Именно от Каедвен в Ковир пристигали конни отряди — дори се носел слух, че начело на един от тях била Аиден, разбунтувалата се срещу баща си незаконна дъщеря на каедвенския монарх. В Редания разправяли, че в Ард Карайг обмисляли анексия на северното графство и отделянето му от реданското кралство. Някои дори започнали да говорят за необходимостта от въоръжена интервенция.

Но Третогор демонстративно обявил, че северът ни най-малко не го интересува. Както заявили кралските юристи, в случая бил в сила принципът на взаимността: ковирският апанаж няма никакви задължения и повинности пред короната, съответно короната не оказва никаква помощ на Ковир. Още повече, че Ковир никога не бил молил за помощ.

В същото време Ковир и Повис излизали от водещите се на север войни все по-силни и по-могъщи. Но по онова време едва ли някой се е досещал, че е така. Най-очевидният сигнал за нарастващото могъщество на севера бил увеличаващият се износ.

Десетилетия наред за Ковир се говорело, че единственото му богатство са пясъкът и морската вода. Хората си припомнили тази шега, когато ковирските фабрики и солници фактически монополизирали световния пазар на сол и стъкло.

Но въпреки че стотици хора пиели от чаши с емблемите на ковирските фабрики и солели супите си със сол от Повис, в съзнанието им този край си оставал невероятно далечен, недостъпен, суров и недружелюбен. И най-вече — различен.

В Редания и Каедвен вместо „върви по дяволите“ казвали „върви в Повис“. „Ако при мен не ви харесва — говорели майсторите на опърничавите си калфи, — прав ви път към Ковир!“. „Порядките тук не са като ковирските!“ — крещели професорите на разбъбрилите се студенти. „Иди в Повис да се правиш на умник!“ — викали селяните на синовете си, критикуващи остарялото рало и метода за обработка на земята чрез изгаряне.

Накратко: на онези, на които не им харесват тукашните порядки, прав им път към Ковир!

Хората, за които били предназначени подобни изказвания, полека-лека започнали да се замислят и скоро установили, че наистина никой, абсолютно никой не им прегражда пътя към Ковир и Повис. Северът бил залят от втора вълна на емиграция. Също като първата, и тази се състояла предимно от недоволни чудаци, които се различавали от останалите и търсели нещо различно. Но този път това не били скарани с живота и негодни за нищо авантюристи. Или поне не били само те.

На север отпътували учени, които вярвали в своите теории, въпреки че „здравомислещите хора“ смятали тези теории за безсмислени, ненормални и нереални. Техници и конструктори, които били убедени, че въпреки всеобщото мнение, все още е възможно да се построят измислените от тях машини и устройства. Магьосници, за които прилагането на магия за строежа на вълноломи не е било светотатствено престъпление. Търговци, за които перспективата за увеличаване на оборота била способна да разруши твърдите, статични и късогледи граници на риска. Земеделци и животновъди, които били убедени, че дори и най-ужасните почви могат да се превърнат в плодоносни ниви, и че чрез селекция могат да се отгледат животни, за които никакъв климат не е пречка.

На север поели планинци и миньори, за които суровостта на дивите планини и скали на Ковир била безпогрешен сигнал, че щом повърхността на земята е толкова оскъдна, то под нея би трябвало да се крие богатство. Защото природата обича равновесието.

И наистина — под земята имало богатства.

Минал четвърт век и Ковир започнал да добива толкова полезни изкопаеми, колкото Редания, Аедирн и Каедвен, взети заедно. По добив и преработка на желязна руда Ковир отстъпвал само на Махакам, Но Махакам внасял от Ковир метали, които се използвали за изработката на сплави. Ковир и Повис държали една четвърт от световния добив на сребро, никел, олово, калай и цинк, половината от добива на мед и медна руда, три четвърти от добива на манган, хром, титан и волфрам, както и добива на метали, които се намират само в самороден вид: платина, фероаурум, криобелит, двимерит.

И повече от осемдесет процента от световния добив на злато.

Същото онова злато, с което Ковир и Повис си купували всичко, което не можело да расте и да се отглежда на север. И което Ковир и Повис не произвеждали. Не защото не можели или не умеели. Просто не им било изгодно. Един занаятчия от Ковир или Повис, син или внук на пристигнал само с торба на гърба емигрант, сега изкарвал четири пъти повече, отколкото неговия събрат в Редания или Темерия.

Ковир искал да разширява все повече и повече търговията си по целия свят. Но не можел.

Крал на Редания станал Радовид III, който, освен името, бил наследил и хитростта, и скъперничеството на своя прадядо Радовид Велики. Този крал, когото лакеите и биографите наричали Смелия, а всички останали — Рижия, забелязал нещо, което преди него никой не бил забелязал. Защо Редания не получавала нито шелонг от гигантската търговия, която развивал Ковир? Та нали Ковир бил просто незначително графство, просто една дребна скъпоценност в реданската корона? Било настъпило времето ковирският васал да започне да служи на своя сюзерен!

Появил се и съответният удобен случай — Редания имала пограничен спор с Аедирн. Както обикновено, ставало въпрос за долината на Понтар. Радовид III решил да извърши военно настъпление и започнал да се подготвя за него. Въвел специален данък за военни цели, който нарекъл „понтарски десятък“. Данъкът трябвало да се плаща от всеки поданик и васал. От всеки. Включително и от ковирския апанаж. Рижия потривал ръце: десет процента от дохода на Ковир — това вече било нещо!

Реданските посланици се отправили към Понт Ванис — малко градче с дървена ограда от колове. Когато се завърнали, те донесли на Рижия разтърсващи новини: Понт Ванис не бил някакво си градче. Това бил гигантски град, лятната столица на кралство Ковир, чийто владетел, крал Гедовиус, изпратил на крал Радовид следния отговор:

Кралство Ковир не е ничий васал. Всички претенции на Третогор са неоснователни и произтичат от закон, който никога не е бил прилаган. Кралете на Третогор никога не са били суверенни владетели на Ковир, а кралете на Ковир — както може лесно да се провери в аналите — никога не са плащали данъци на Третогор и никога не са изпълнявали военни задължения към Третогор. И — което е най-важното — никога не са били канени на тържества, свързани с провеждането на държавни празници. Или пък на други тържества.

Посланиците предали, че Гедовиус, кралят на Ковир, съжалява, че не може да признае крал Радовид за свой сеньор и сюзерен, и въобще не възнамерява да му плаща десятък. Това нямало да направи и никой от ковирските васали или ариервасали, попадащи изключително под ковирско сеньорство.

Накратко: нека Третогор да си гледа работата и да не си навира носа в делата на независимото кралство Ковир.

Рижия кипнал от гняв. Какво означава това? Независимо кралство? Чуждо? Далечно? Добре! Ще постъпим с Ковир като с чуждо кралство.

Редания и подтикнатите от Рижия Каедвен и Темерия предприели репресивни мерки спрямо Ковир и приели така наречения „закон за склада“, според който всеки търговец от Ковир, пътуващ на юг, е длъжен или да остави цялата си стока за продажба в някой от реданските градове, или да я върне обратно. Същото се отнасяло за търговците от далечния Юг, пътуващи към Ковир.

За стоките, които Ковир транспортирал по море, без да минава през реданските или темерийските пристанища, Редания изисквала грабителски мита. Ковирските кораби отказвали да плащат — плащали само онези, които не успеели да избягат. При започналата в морето игра на котка и мишка твърде скоро се стигнало до инциденти. Редански патрул се опитал да арестува ковирски търговец, в този момент се появили две ковирски фрегати и патрулният кораб изгорял. Имало жертви.

Чашата преляла. Радовид Рижия решил да вкара в ред непослушния си васал. Четирийсетхилядна реданска армия форсирала река Браа, а експедиционен корпус от Каедвен настъпил в Каингорн.

Две седмици по-късно две хиляди оцелели реданци форсирали Браа в обратна посока, а жалките остатъци от каедвенския корпус се влачели към дома през проходите на Пустулските планини. Разкрила се още една от целите, за които служело златото от северните планини. Редовната армия на Ковир се състояла от двайсет и пет хиляди, закалени в боя — и грабежите — професионалисти, привлечени от най-далечните краища на света наемници, безкрайно предани на ковирската корона заради невероятно щедрата заплата и гарантираната с договор пенсия. Готови на всякакъв риск заради невероятно щедрите премии, изплащани им след всяка спечелена битка. Тези богати войници били водени в боя от най-опитните, най-способните и още по-богати командири, които Рижия и кралят на Каедвен Бенда познавали прекрасно: същите тези командири доскоро служели в собствените им армии, но неочаквано излезли в заслужена почивка и заминали зад граница.

Рижия не бил идиот и умеел да се учи от грешките си. Усмирил арогантните си генерали, настояващи за кръстоносен поход, не послушал търговците, изискващи пълна блокада, успокоил Бенда от Каедвен, жадуващ кръв и отмъщение заради гибелта на елитното си подразделение. Рижия предложил преговори. Не го възпряло дори унижението, горчивият хап, който трябвало да преглътне: Ковир се съгласил на преговори, но на своя територия, в Лан Ексетер. Ако искаш, идвай, ако не — много ти здраве!

„И тогава те отплавали за Лан Ексетер като просители — помисли си Дийкстра, увивайки се с наметалото. — Като унизени молители. Точно както аз сега.“

Реданската ескадра навлязла в залива Пракседа и се отправила към ковирския бряг. От палубата на флагманския кораб „Алата“ Радовид Рижия, Бенда Каедвенски и съпровождащият ги в ролята на посредник йерарх на Новиград с изумление разглеждали навлизащия дълбоко навътре в морето вълнолом, зад който се издигали стените и здравите бастиони, ограничаващи достъпа до град Понт Ванис. А на север от града, в посока устието на река Танго, кралете видели множество пристани, корабостроителници, пристанища. Видели гора от мачти с ослепително бели платна. Оказало се, че Ковир вече има лек против блокади, ограничения и митнически войни. Ковир определено бил готов да стане властелин на моретата.

„Алата“ навлязла в широкото устие на Танго и хвърлила котва в каменните челюсти на едно от пристанищата. Но за голямо смайване на кралете, тях ги очаквал още дълъг път по вода. В град Лан Ексетер вместо улици имало канали. Основна артерия и ос на метрополията бил Големият канал, водещ от пристанището директно до резиденцията на монарха. Кралете се прехвърлили на галера, украсена с алено-златисти гирлянди и герб, на който Рижия и Бенда с изненада разпознали реданския орел и каедвенския еднорог.

Докато плавали по Големия канал, кралете и свитата им разглеждали наоколо и мълчали. По-точно — били онемели. Установили, че са се заблуждавали, като са си мислели, че знаят какво е богатство и разкош и че никой не може да ги изненада, демонстрирайки охолство.

Те плавали по Големия канал, покрай величественото здание на Адмиралтейството и резиденцията на Търговската гилдия. Плавали покрай променади, пълни с пъстро и богато облечени тълпи. Плавали покрай изумителни магнатски палати и търговски каменни къщи, отразяващи разкошните си, но непривично тесни фасади във водите на Канала. В Лан Ексетер се плащал данък за ширината на дома — колкото по-широка била фасадата, толкова по-висок бил данъкът.

На спускащото се до самия Канал стълбище на двореца Енсенада, зимната резиденция на монарха, единственото здание с широка фасада, вече ги очаквал комитет по посрещането и кралската двойка: Гедовиус, владетелят на Ковир, и неговата съпруга Гема.

Двамата поздравили пристигналите любезно, учтиво и… необичайно. „Скъпи чичо“ — обърнал се Гедовиус към Радовид. „Мили чичо“ — усмихнала се Гема на Бенда. Все пак Гедовиус бил Тройденид, а Гема, както се оказало, била потомка на избягалата от Каедвен разбунтувала се Аиден, във вените на която течала кръвта на кралете от Ард Карайг.

Доказаните роднински връзки създали настроение и породили симпатии, но не помогнали при преговорите. Всъщност случилото се изобщо не приличало на преговори. „Децата“ изложили накратко исканията си. „Чичовците“ ги изслушали. И подпирали документ, който потомците им наричат „Първи ексетерски трактат“. За да го различават от сключените по-късно споразумения. Първият трактат носи още и името, съответстващо на първите думи от неговите преамбюли: Mare Liberum Apertum^[2].

Морето е свободно и открито. Търговията е свободна. Печалбата е свещена. Обичай търговията и печалбата на ближния си като свои собствени. Затрудняването на търговията и печалбата на някого е нарушаване на природните закони. Ковир не е ничий васал. Той е независимо, самоуправляващо се и неутрално кралство.

Никой не очаквал, че Гедовиус и Гема ще направят — макар и просто от учтивост — дори най-малката отстъпка, нещо, което би спасило честта на Радовид и Бенда. Само че те я направили. Съгласили се до края на живота си Радовид Рижия да се подписва в официалните документи с титлата крал на Ковир и Повис, а Бенда — също пожизнено — да се титулува крал на Каингорн и Малеоре.

Разбира се, с условието de non preiudicando^[3].

Гедовиус и Гема управлявали двайсет и пет години; с техния син Герард се прекъснала кралската линия на Тройденидите. На ковирския престол се възкачил Естерил Тисен. Основател на династията на Тисенидите.

Свързаните чрез кръвни връзки с всички световни династии крале на Ковир спазваха неотстъпно Ексетерския трактат. Никога не се намесваха в делата на съседите си. Никога не повдигаха въпроса за съвместно владичество — въпреки че неведнъж повратите в историята водеха до това, че ковирски принцове имаха достатъчно основание да се считат за законни наследници на престола на Редания, Аедирн, Каедвен, Цидарис и дори Верден или Ривия. Могъщият Ковир никога не предприемаше териториални анекси или завоевания, не изпращаше въоръжени с катапулти или балисти военни кораби в чужди териториални води. Никога не узурпираше привилегията си „да управлява морето“. Напълно му стигаше Mare Liberum Apertum, свободното и открито за търговия море. Ковир признаваше светостта на търговията и доходите.

И абсолютния, ненарушим неутралитет.

Дийкстра вдигна бобровата яка на наметалото, прикривайки врата си от вятъра и бръснещия дъжд. Огледа се, откъснат от мислите си. Водата в Големия канал му се струваше черна. В кишата и мъглата дори гордостта на Лан Ексетер — Адмиралтейството — му приличаше на казарма. Даже къщите на търговците бяха изгубили обичайния си разкошен вид — фасадите им изглеждаха още по-тесни от обичайното. „Нищо чудно и да е така, по дяволите — помисли си Дийкстра. — Ако крал Естерад е повишил данъците, хитрите собственици може и да са стеснили домовете си.“

— Отдавна ли е толкова отвратително времето тук, Ваше Превъзходителство? — попита той само за да наруши потискащата тишина.

— От средата на септември, графе — отвърна посланикът. — От пълнолунието. Зимата обещава да настъпи рано. В Талгар вече падна сняг.

— А аз си мислех — каза Дийкстра, — че в Талгар снегът въобще не се топи.

Посланикът го погледна, сякаш за да се увери, че това е шега, а не проява на невежество.

— Зимата в Талгар започва през септември и свършва през май — реши да се пошегува и той. — Останалите годишни времена са пролет и есен. Вярно, има и лято… Обикновено настъпва в първия вторник след августовското новолуние. И продължава до сряда сутринта.

Дийкстра не се засмя.

— Но дори и там — навъси се посланикът — снегът в края на октомври се смята за извънредно събитие.

Посланикът, както и голяма част от реданската аристокрация, не можеше да понася Дийкстра. Той приемаше необходимостта да посрещне супершпионина като лично оскърбление, а фактът, че Регентският съвет беше упълномощил Дийкстра, а не него да води преговорите с Ковир, беше смъртна обида за него. Противно му беше, че той, Де Руйтер, от най-славния род Де Руйтер, графове от девет поколения, беше принуден да нарича граф този грубиян и парвеню. Но тъй като беше опитен дипломат, той майсторски прикриваше своята неприязън.

Веслата се вдигаха и спускаха равномерно, лодката бързо се придвижваше по Канала. Преминаха покрай не много големия, но изящен Дворец на културата и спорта.

— Към Енсенада ли плаваме?

— Да, графе — потвърди посланикът. — Министърът на външните работи беше пределно ясен, че иска да ви види веднага след пристигането ви, затова ви водя направо в Енсенада. Довечера ще ви изпратя лодка в двореца, защото бих желал да ви поканя на вечеря…

— Моля да ме извините, Ваше Превъзходителство — прекъсна го Дийкстра, — но задълженията не ми позволяват да приема поканата. Чакат ме куп въпроси за разрешаване, а времето е малко, налага се да поставя работата преди удоволствието. Ще вечеряме заедно някой друг път. В по-щастливи и по-спокойни времена.

Посланикът се поклони и скришом въздъхна с облекчение.

* * *

Естествено влязоха в Енсенада през задния вход. Дийкстра беше особено доволен от този факт. От Големия канал до парадния вход на кралската резиденция, към изумителния, подпрян на стройни бели колони фронтон, водеше широка, но адски дълга стълба от бял мрамор. Водещата към един от многобройните задни входове стълба беше далеч не толкова ефектна, но много по-лесна за преодоляване. Въпреки това, докато я изкачваше, Дийкстра хапеше устни и тихо ругаеше под нос, така че да не го чуят придружаващите го гвардейци, лакеи и майордомът.

В двореца го очакваха нови стълби и ново изкачване. Дийкстра отново изруга под нос. Може би влагата, студът и неудобното положение в лодката бяха причина за тъпата, постоянна болка в счупения и излекуван по магически начин глезен. И за лошите мисли. Дийкстра изскърца със зъби. Той знаеше, че и вещерът, който беше виновен за страданията му, също беше потрошен. И силно се надяваше Гералт също да се разкъсва от болка и му желаеше от сърце да го боли колкото може по-дълго и по-силно.

Навън вече се спускаше здрач, коридорите на Енсенада бяха тъмни. Пътят, по който Дийкстра следваше мълчаливия майордом, се осветяваше от разположени нарядко по коридора лакеи със светилници в ръце. А пред вратите на стаята, в която го въведе майордомът, стояха въоръжени с алебарди гвардейци, така изпънати и неподвижни, сякаш и в задниците им бяха заврени алебарди. Тук лакеите със светилниците бяха разположени по-начесто — светлината направо блестеше в очите. Дийкстра донякъде се изненада от тържествеността, с която го посрещнаха.

Щом влезе в стаята, изненадата му изчезна на мига. И той се поклони ниско.

— Приветствам те, Дийкстра — каза Естерад Тисен, крал на Ковир, Повис, Нарока, Велхад и Талгар. — Не стой до вратата, ела по-близо. Да зарежем етикета, тази аудиенция е неофициална.

— Уважаема госпожо.

Съпругата на Естерад, кралица Зулейка, отвърна с разсеяно кимване на почтителния поклон на Дийкстра, без нито за миг да се откъсне от бродерията си.

Освен кралската двойка в огромната стая нямаше никой друг.

— Точно така. — Естерад беше забелязал погледа му. — Ще си поговорим на четири, извинявай, на шест очи. Мисля, че така ще бъде най-добре.

Дийкстра седна срещу Естерад, в посоченото кресло. Кралят беше наметнат с яркочервена, обшита с хермелин мантия, а на главата си носеше кадифена шапка, в тон с мантията. Както всички мъже от рода на Тисенидите, той беше висок, добре сложен и по разбойнически красив. Винаги изглеждаше силен и здрав; от него лъхаше аромат на морска вода и солен вятър, като при моряк, току-що върнал се от морето. Както и при останалите Тисениди, възрастта на краля трудно можеше да се определи. Съдейки по косите, кожата и ръцете — местата, по които най-добре можеше да се разчете възрастта, на Естерад можеха да се дадат четирийсет и пет години. Дийкстра знаеше, че той е на петдесет и шест.

— Зулейка — наведе се кралят към жена си, — погледни го. Ако не знаеше, че е шпионин, щеше ли да повярваш?

Кралица Зулейка беше ниска на ръст, по-скоро пълна, отколкото слаба, и симпатично грозновата. Обличаше се с характерния за този тип жени непретенциозни дрехи — рокли със свободна кройка, в сиво-кафяви тонове. На главата си носеше наследено от предшественичките си боне. Не ползваше никаква козметика и не носеше бижута.

— Добрата книга — проговори тя с тих, мелодичен глас — ни учи да бъдем сдържани в оценките за ближните си. Някой ден, казва тя, и вас някой ще ви оценява. И дано не е по външността.

Естерад Тисен погледна топло съпругата си. По всичко личеше, че той я обича безгранично, с любов, която за двайсет и девет години брачен живот изобщо не беше изстинала, дори напротив, сега пламтеше още по-топла и ярка. Твърдяха, че Естерад нито веднъж не е изневерил на Зулейка. Дийкстра не можеше да повярва на нещо толкова неправдоподобно. Самият той се беше опитал да пробута на краля няколко ефектни агентки, кандидатки за фаворитки — незаменим източник на информация. Нищо не се беше получило.

— Не обичам да говоря със заобикалки — рече кралят, — затова веднага ще ти кажа, Дийкстра, защо реших да се срещнем лично, вместо да се доверя на министъра. За това има няколко причини. Първо, знам, че с охота подкупваш хората. По принцип вярвам на своите чиновници, но защо да ги подлагам на тежки изпитания, да ги карам да се изкушават? Какъв подкуп възнамеряваше да предложиш на министъра на външните работи?

— Хиляда новиградски крони — отвърна шпионинът, без да му мигне окото. — А ако беше почнал да се пазари, бях готов да вдигна до хиляда и петстотин.

— Ето затова те обичам — каза след кратко мълчание Естерад Тисен. — Ти си един ужасен кучи син. Напомняш ми за самия мен в младостта ми. Гледам те и виждам себе си на тази възраст.

Дийкстра благодари с поклон. Той беше с осем години по-млад от краля. И беше сигурен, че Естерад знае това.

— Да, ужасен кучи син — повтори кралят сериозно. — Кучи син. Но порядъчен и с добри маниери. Това се среща рядко в днешно време.

Дийкстра отново се поклони.

— Разбираш ли — продължи Естерад, — във всяка държава ще се намерят хора, които могат да бъдат наречени слепи фанатици на идеята за обществено съгласие. Те са предани на тази идея и са готови на всичко заради нея. Дори на престъпление, тъй като според тях целта оправдава средствата и изменя съотношението и значимостта на това понятие. Те не убиват — те спасяват реда. Те не изтезават, не шантажират — те обезпечават интересите на държавата и се сражават за тези интереси. Животът на отделните личности, нарушаващи догмата на установения ред, за тях не струва пукната пара. И изобщо не ги интересува, че обществото, на което служат, всъщност се състои от отделни личности. Такива хора притежават така наречените широки възгледи… а широките възгледи са най-сигурният начин да не забелязваш останалите хора.

— Никодемус де Бот — не се сдържа Дийкстра.

— Близко, но невярно. — Кралят на Ковир демонстрира алабастрово белите си зъби. — Това е Висогота от Корво. По-малко известен, но също толкова добър етик и философ. Съветвам те да го прочетеш. Може да ви е останала някоя и друга книга, нали не сте изгорили всичко? Но да се върнем към темата. Ти, Дийкстра, също така безсъвестно се възползваш от интриги, подкупи, шантажи и изтезания. Не би ти мигнало окото да изпратиш някого на смърт или да заповядаш нечие тайно убийство. Това, че правиш всичко за благото на кралството, на което служиш, не те оправдава и не те прави по-симпатичен в моите очи. Изобщо. Запомни го.

Шпионинът кимна, показвайки, че е наясно с това.

— Само че — продължи Естерад, — както вече казах, ти си един кучи син с благороден характер. И затова те обичам и уважавам, затова ти давам частна аудиенция. Защото ти, Дийкстра, въпреки че си имал милион възможности, нито веднъж в живота си не си направил нещо лично за себе си, не си откраднал дори шелонг от държавната хазна. Дори половин шелонг! Зулейка, погледни го! Той изчерви ли се, или така ми се стори?

Кралицата вдигна поглед, без да спира да бродира.

— По скромността им ще ги познаете — изрецитира тя един стих от Добрата книга, въпреки че не беше забелязала нито следа от червенина по лицето на шпионина.

— Добре — каза Естерад. — Да се върнем на темата. Време е да премина към държавните проблеми. Зулейка, той е прекосил морето, движен от патриотичен дълг. Редания, неговата родина, е заплашена. След трагичната смърт на крал Визимир там цари хаос. Редания се управлява от банда аристократични идиоти, наричащи себе си Регентски съвет. Тази банда, моя Зулейка, не прави нищо за Редания. Щом усети заплаха, ще избяга или ще започне по кучешки да се умилква около обшитите с перли обувки на нилфгардския император. Тази банда презира Дийкстра, защото той е шпионин, убиец, парвеню и грубиян. Но именно Дийкстра преплава морето, за да спаси Редания. Показвайки по този начин кой действително милее за Редания.

Естерад Тисен замълча, изпухтя, изморен от дългата реч, и повдигна яркочервената си хермелинова шапка, която се беше плъзнала надолу.

— Е, Дийкстра — продължи той. — От какво е болно кралството ти? Освен от хроничната липса на пари, разбира се.

— Ако не се брои липсата на пари — лицето на шпионина беше като изсечено от камък, — благодаря, Ваше Величество, но всички са здрави.

— Аха — кимна кралят, при което шапката му отново се плъзна към носа и трябваше пак да я повдига. — Аха. Добре. Разбирам. И одобрявам идеята. Когато имаш пари, можеш да си купиш лекарство срещу всяко едно неразположение. Тайната е в това да имаш пари. А вие ги нямате. Ако ги имахте, нямаше да си тук. Правилно ли разсъждавам?

— Несъмнено.

— Любопитен съм колко ви трябват?

— Не много. Милион бизанти.

— Не много? — Естерад Тисен се хвана за шапката с преувеличен жест на изненада. — И ти наричаш това „не много“? Ле-ле-е-е!

— За Ваше Кралско Величество — промърмори шпионинът, — това очевидно е дребна сума…

— Дребна? — Кралят пусна шапката си и вдигна ръце към тавана. — Ле-ле-е-е! Милион бизанти било дребна сума, чу ли, Зулейка? А знаеш ли, Дийкстра, че да имаш милион и да нямаш милион, това прави два милиона? Разбирам, че двамата с Филипа Ейлхарт трескаво търсите концепция за защита от Нилфгард, но какво искате — да купите целия Нилфгард или какво?

Дийкстра не отговори.

Зулейка ожесточено бродираше. Естерад няколко минути си даваше вид, че се любува на голите нимфи на тавана.

— Ела тук — неочаквано се изправи той и махна с ръка на шпионина.

Приближиха се към огромна картина, на която беше изобразен крал Гедовиус на сив кон, показващ със скиптъра на армията си нещо, което не се беше събрало на платното — най-вероятно нужната посока. Естерад измъкна от джоба си къса позлатена пръчица, докосна с нея рамката на картината и произнесе полугласно някакво заклинание. Гедовиус и сивият кон изчезнаха и се появи релефна карта на познатия свят. Кралят докосна с пръчката едно сребърно копче в ъгъла на картината и магически промени мащаба, свеждайки видимата част на света до границите на Долината на Яруга и Четирите кралства.

— Синьото е Нилфгард — поясни той. — Червеното сте вие. Къде блееш? Гледай тук!

Дийкстра откъсна поглед от другите картини — предимно морски битки и сцени. Зачуди се коя ли от тях е вълшебен камуфлаж на другата прочута карта на Естерад — онази, която показваше военното и търговско разузнаване на Ковир: пълната мрежа от подкупени информатори и шантажирани хора, секретни сътрудници, оперативни контакти, диверсанти, наемни убийци, „спящи“ шпиони и действащи резиденти. Той знаеше, че такава картина съществува и отдавна се опитваше да се добере до нея, но безуспешно.

— Червеното сте вие — повтори Естерад Тисен. — Зле изглежда, нали?

„Зле е“ — мислено се съгласи Дийкстра. Напоследък той непрекъснато разглеждаше стратегически карти, но сега, на релефната карта на Естерад, положението изглеждаше още по-лошо. Сините квадратчета се събираха в зловещи драконови челюсти, готови всеки момент да сграбчат и да раздробят със зъби клетите червени квадратчета.

Естерад Тисен потърси нещо, което да може да използва като показалка, и най-накрая измъкна от ножницата й една изящна рапира, украсяваща най-близкия стенен килим.

— Нилфгард — започна лекцията си той, показвайки с рапирата съответното място на картата — атакува Лирия и Аедирн, използвайки за casus belli^[4] нападението над пограничния форт Глевицинген. Няма да изясняваме кой в действителност е нападнал Глевицинген и като кого е бил преоблечен. Безсмислени са и предположенията относно това за колко дни или часове бойните действия на Емхир са изпреварили аналогичните действия на Аедирн и Темерия. Оставям това на историците. Много повече ме интересува сегашната ситуация и това, което ще се случи утре. В настоящия момент Нилфгард се намира в Дол Ангра и Аедирн; прикрит е от буфер под формата на елфическия доминион в Дол Блатхан, граничещ с онази част от Аедирн, която крал Хенселт от Каедвен, образно казано, изтръгна от лапите на Емхир и сам опожари.

Дийкстра остави думите му без коментар.

— Моралната оценка на акцията на крал Хенселт също ще оставя на историците — продължи Естерад. — Още от пръв поглед към картата става ясно: анексирайки Северна Мархия, Хенселт е преградил пътя на Емхир към долината на Понтар. Предпазил е темерийските флангове. Както и вашите, и реданските. Трябва да му благодариш.

— Направих го — промърмори Дийкстра. — Но насаме. В Третогор посрещнахме крал Демавенд от Аедирн. А Демавенд даде доста точна морална оценка на постъпката на Хенселт. Като използваше кратки и звучни думи.

— Досещам се — кимна кралят на Ковир. — Да оставим за момент това настрана и да погледнем на юг, към река Яруга. Настъпвайки в Дол Ангра, Емхир едновременно защити фланговете си и сключи сепаратистичен договор с Фолтест от Темерия. Но когато бойните действия в Аедирн приключиха, императорът безцеремонно наруши пакта и удари Бруге и Соден. Чрез страхливи преговори Фолтест успя да си спечели две седмици мир. По-точно шестнайсет дни. А сега сме двайсет и шести октомври.

— Точно така.

— Положението на двайсет и шести октомври изглежда следното: Бруге и Соден са завладени. Крепостите Разван и Майена паднаха. Армията на Темерия е разбита в битката при Марибор, изтласкана е на север, а Марибор е обсаден. Днес сутринта все още се държеше. Но вече е късно вечерта, Дийкстра.

— Марибор ще издържи. Нилфгардците няма да успеят да затворят кръга на обсадата.

— Вярно е. Стигнаха твърде далеч, извънредно много разтегнаха комуникациите, опасно разкриха фланговете си. През зимата ще прекратят обсадата, ще отстъпят към близката Яруга, ще съкратят фронта. Но какво ще стане през пролетта, Дийкстра? Какво ще стане, когато тревата се подаде над снега? Приближи се, погледни картата.

Дийкстра гледаше.

— Погледни картата — повтори кралят. — Сега ще ти кажа какво ще направи Емхир вар Емрейс през пролетта.

* * *

— През пролетта ще започне настъпление с невероятни мащаби — съобщи Картия ван Кантен, оправяйки пред огледалото златистите си къдрици. — Знам, знам, в тази информация няма нищо сензационно, на всеки градски кладенец жените разнообразяват прането с разговори за пролетната офанзива.

Асире вар Анахид, която днес беше изключително раздразнителна и нетърпелива, успя да се сдържи и да не зададе въпроса защо тогава й пълнят главата с подобни глупости. Но тя познаваше Кантарела. Щом Кантарела е започнала да разказва нещо, значи има причина за това. А изказванията й обикновено приключваха с определени изводи.

— Само че аз знам малко повече от останалите — продължи Кантарела. — Ватие ми разкри всичко, разказа ми с подробности съвещанието при императора. На всичко отгоре донесе цял куп карти, а когато заспа, аз ги разгледах… Да продължавам ли?

— Че как — присви очи Асире. — Моля те, скъпа моя.

— Главният удар, разбира се, ще бъде насочен към Темерия. По границата на река Понтар и линията Новиград-Визима-Еландер. Удара ще нанесе армия „Център“, под командването на Мено Коехорн. Фланговете ще се прикриват от войските на армия „Изток“, настъпващи от Аедирн към долината на Понтар и Каедвен…

— Каедвен? — повдигна вежди Асире. — Значи край на крехкия мир, сключен при поделянето на плячката?

— Каедвен застрашава десния фланг. — Картия ван Кантен леко издаде напред пълните си устни. Личицето й на кукличка контрастираше ужасно с изречените стратегически мъдрости. — Настъплението има превантивен характер. Подбрани подразделения на армия „Изток“ имат задачата да откъснат армията на крал Хенселт и да му избият от главата всякакви мисли за евентуална помощ на Темерия. На запад ще удари специалната оперативна група „Верден“, която трябва да превземе Цидарис и плътно да затвори кръга на обсадата около Новиград, Горс Велен и Визима. Генералният щаб смята, че е необходимо да блокира тези три крепости.

— Не спомена имената на командирите на двете армии.

— Група „Изток“ — Ардал аеп Дахи — леко се усмихна Кантарела. — Група „Верден“ — Йоахим де Вет.

Асире повдигна високо вежди.

— Интересно — каза тя. — Двама князе, обидени от това, че дъщерите им са зачеркнати от брачните планове на Емхир. Нашият император или е много наивен, или страшно хитър.

— Ако Емхир знае нещо за заговора на князете — каза Кантарела, — то не го знае от Ватие. Ватие не му е казал нищо.

— Продължавай.

— Настъплението ще има невиждани досега мащаби. В операцията, включително редовите подразделения, резервите, помощните и тиловите служби, ще участват повече от триста хиляди души. И елфи, разбира се.

— Дата на началото й?

— Не е определена. Всичко зависи от снабдяването, а то — от проходимостта на пътищата, а никой не е в състояние да каже кога ще свърши зимата.

— Какво още сподели Ватие?

— Оплака се, горкичкият — усмихна се Кантарела и зъбите й проблеснаха. — Императорът пак го е навикал и наругал. Публично. Причината отново е била тайнственото изчезване на Стефан Скелен и неговия отряд. Емхир публично нарекъл Ватие неудачник, началник на служби, които вместо да правят така, че определени хора да изчезват безследно, биват изненадвани от подобни изчезвания. При това направил някакъв ехиден каламбур, който Ватие не можа да повтори точно. След това императорът шеговито го попитал дали това не означава, че се е появила някаква друга тайна организация, скрита дори от него? Умен е нашият император. Удря почти в целта.

— Почти — измърмори Асире. — Има ли още нещо, Картия?

— Агентът на Ватие в отряда на Скелен, който също е изчезнал, се нарича Нератин Цека. Изглежда, Ватие много го цени, защото е доста потиснат от изчезването му.

„Аз също съм потисната от изчезването на Йедия Мекесер — помисли си Асире. — Но за разлика от Ватие де Ридо, скоро ще знам какво се е случило.“

— А Риенс? Ватие не се ли е срещал повече с него?

— Не ми е казвал.

Двете мълчаха дълго. Котаракът на коленете на Асире мъркаше силно.

— Госпожо Асире?

— Да, Картия?

— Още дълго ли ще трябва да играя ролята на глупавата любовница? Така ми се иска да се върна към заниманията си. Да се посветя на научната работа…

— Не много дълго — прекъсна я Асире. — Но не и твърде скоро. Дръж се, дете мое.

Кантарела въздъхна.

Разговорът им приключи и те си взеха довиждане. Асире вар Анахид пропъди котката от креслото, прочете още веднъж писмото на Фрингила Виго, която си почиваше в Тусент, и се замисли, тъй като писмото я разтревожи. Между редовете се промъкваха разни мисли, които Асире улавяше, но не разбираше. Вече минаваше полунощ, когато Асире вар Анахид, нилфгардската магьосница, включи мегаскопа и установи телекомуникационна връзка със замъка Монтекалво в Редания.

Филипа Ейлхарт беше облечена с къса нощница с тънки презрамки, а по бузите й и в цепката на деколтето й се виждаха следи от червило. Асире с огромни усилия успя да сдържи гримасата си на отвращение. „Никога няма да мога да го разбера — помисли си тя. — А и не искам да го разбирам“.

— Можем ли да говорим спокойно?

Филипа направи широк жест с ръка, обвивайки се с магическа сфера.

— Вече можем.

— Имам сведения — сухо започна Асире. — Сами по себе си не представляват нищо сензационно, за това говорят и жените, докато перат. Все пак…

* * *

— На този етап — каза Естерад Тисен, гледайки картата, — Редания може да събере пет хиляди редови бойци, от тях четири хиляди — тежка кавалерия. Приблизително, разбира се.

Дийкстра кимна. Цифрите бяха абсолютно точни.

— Демавенд и Меве имаха подобна армия. Емхир я разгроми за двайсет и шест дни. Същото ще се случи и с войските на Редания и Темерия, ако не ги подсилите. Поддържам идеята ви, Дийкстра, твоята и на Филипа Ейлхарт. Имате нужда от войска. Необходима ви е бойна, добре обучена и отлично екипирана конница. И искате да се сдобиете с такава конница за някакви си милион бизанта.

Шпионинът потвърди с поклащане на глава, че няма нищо против тези сметки.

— Само че несъмнено ти е известно — сухо продължи кралят, — че Ковир винаги е бил, е и ще бъде неутрален. С нилфгардската империя ни свързва договор, подписан още от дядо ми, Естерил Тисен, и от император Фергус вар Емрейс. Алинея от този договор забранява на Ковир да подкрепя враговете на Нилфгард с военна сила. Или с пари за военни цели.

— Когато Емхир вар Емрейс задуши Темерия и Редания — изкашля се Дийкстра, — ще обърне погледа си на север. Емхир никога няма да се засити. Може да се окаже, че вашият договор не струва пукната пара. Само преди няколко минути говорехме за Фолтест от Темерия, който, договаряйки се с Нилфгард, успя да си купи само шестнайсет дни мир…

— О, драги мой — махна пренебрежително с ръка Естерад, — това не е никакъв аргумент. Договорите за мир са като брачните договори — не ги сключват с мисълта за измяна, а дори и да ги сключат, не подозират в измяна отсрещната страна. На който това не му харесва, да не се жени. Ако не искаш да станеш рогоносец, не се жени, но съгласи се, че страхът от рогата е обидно и доста смешно оправдание за безбрачието. А рогата в семейния живот не бива да стават тема за разсъждения от рода на „какво би станало, ако…“. Докато не пораснат рогата, няма какво да се обсъжда… Като стана въпрос за рога: как се чувства съпругът на прелестната Мари, маркиз Де Мерсей, реданският министър на финансите?

— Разполагате с достойни за завиждане информатори, Ваше Кралско Величество — вдървено се поклони Дийкстра.

— Така е — съгласи се кралят. — Ще се изненадаш, като разбереш колко са и колко са добри. Но и ти не трябва да се срамуваш от своите. Онези, които имаш в кралските ми дворове, тук и в Понт Ванис. Давам ти дума, че всеки един от тях е достоен за най-висша похвала.

Дийкстра дори не мигна.

— Емхир вар Емрейс също има някои способни и добре внедрени агенти — каза Естерад, гледайки нимфите на тавана. — Затова повтарям: държавните интереси на Ковир са неутралитетът и принципът pacta sunt servanda^[5]. Ковир не нарушава сключените договори. Ковир не нарушава договори дори за да изпревари нарушаването на договора от отсрещната страна.

— Ще се осмеля да отбележа — каза Дийкстра, — че Редания не предлага на Ковир да нарушава договори. Редания няма никакво намерение да сключва съюз или да получи военна помощ от Ковир срещу Нилфгард. Редания просто иска… да вземе назаем една малка сума, която после ще върне…

— Знам много добре как връщате вие — прекъсна го кралят. — Но всичко това са чисто академични разсъждения, защото аз няма да ви дам назаем нито един шелонг. И няма защо да ме засипваш с лицемерни казуистични разсъждения, Дийкстра, защото не ти отиват. Имаш ли някакви други, по-сериозни, умни и подходящи аргументи?

— Не.

— За твой късмет — каза Естерад Тисен след кратко мълчание, — си избрал да станеш шпионин. В търговията въобще нямаше да направиш кариера.

* * *

Откакто свят светува, всички кралски двойки спят в отделни стаи. Кралете — с доста различно постоянство — посещават спалните на кралиците, случва се и кралиците да направят някоя неочаквана визита на краля. След което съпрузите се прибират по стаите и по леглата си.

Кралската двойка на Ковир беше изключение в това отношение. Естерад Тисен и Зулейка винаги спяха заедно — в една спалня, на едно гигантско легло под огромен балдахин.

Преди да заспи, Зулейка си слагаше очилата, с които се срамуваше да се появява пред поданиците си, и четеше от своята Добра книга. Естерад Тисен обикновено говореше.

Тази вечер всичко беше както обикновено. Естерад сложи нощната си шапчица и взе в ръка скиптъра. Той обожаваше да го държи и да си играе с него, но избягваше да го прави пред хора, защото се страхуваше, че поданиците му ще сметнат това за много претенциозно.

— Знаеш ли, Зулейка — говореше той, — напоследък ме навестяват странни сънища. Вече няколко нощи подред сънувам онази вещица, майка ми. Застава над мен и повтаря: „Имам жена за Танкред, имам жена за Танкред.“ И ми показва симпатично, но много младо девойче. И знаеш ли, Зулейка, кое е това девойче? Цири, внучката на Каланте. Помниш ли Каланте, Зулейка?

— Помня, съпруже мой.

— Цири — продължи Естерад, играейки си със скиптъра, — е онази, за която уж иска да се ожени Емхир вар Емрейс. Странен брак, изумителен… Как тогава, по дяволите, тя може да стане жена на Танкред?

— На Танкред — гласът на Зулейка се промени, както ставаше винаги, когато говореше за сина си — ще му дойде добре една съпруга. Може да улегне…

— Може — въздъхна Естерад. — Въпреки че се съмнявам, но е възможно. Във всеки случай бракът дава някакъв шанс. Хммм… Тази Цири… Ковир и Цинтра. Устието на Яруга! Не звучи зле, никак даже. Подходящ съюз… Подходящо роднинство… Но ако Емхир е избрал за себе си това момиченце… Само че защо точно тя се явява в сънищата ми? И защо, по дяволите, изобщо ми се присънва такава глупост? Помниш ли по време на Еквинокцията, когато събудих и теб… Бррр, какъв кошмар беше, ужасно се радвам, че не помня подробностите… Хммм… А може би трябва да повикаме някой астролог? Гледачка? Медиум?

— Сега в Лан Ексетер е дошла госпожа Шеала де Танкарвил.

— Не — намръщи се кралят. — Не я искам тази магьосница. Твърде умна е. Под носа ми израства втора Филипа Ейлхарт. Мирисът на властта привлича твърде силно умните жени, те не бива да бъдат глезени с благосклонност и доверие.

— Както винаги си много прав, съпруже.

— Хммм… Но тези сънища…

— В Добрата книга пише — Зулейка прелисти няколко страници, — че когато човек заспи, боговете му отварят залите и му говорят… А пророк Лобода учи, че когато сънуваш, виждаш или велика мъдрост, или велика глупост… Изкуството е в това да разбереш кое от двете е.

— Бракът на Танкред с евентуалната невеста на Емхир едва ли може да се счита за велика мъдрост! — въздъхна Естерад. — А като говорим за мъдрост, така ми се иска да ме споходи насън. Става въпрос за причината Дийкстра да ме посети. Много сложна работа. Защото, разбираш ли, скъпа ми Зулейка, разумът не ми позволява да ликувам, когато Нилфгард неспирно напредва на север и всеки момент може да превземе Новиград, а от Новиград всичко, включително и нашият неутралитет, ще изглежда по съвсем различен начин, отколкото от далечния юг. Така че няма да е зле Редания и Темерия да спрат напора на Нилфгард и да прогонят агресора отново отвъд Яруга. Няма ли да е хубаво, ако го направят с наши пари? Слушаш ли ме, любима?

— Слушам те, съпруже.

— И какво ще кажеш за това?

— Всички отговори се крият в Добрата книга.

— А казва ли твоята Добра книга какво трябва да се направи, когато дойде такъв като Дийкстра и се опитва да ти измъкне един милион?

— Книгата — погледна го над очилата Зулейка, — не казва нищо за безчестните пари. Но в един от стиховете е казано: в това да дадеш има много повече щастие от това да вземеш, а в даването на милостиня се крие благородство. Казано е: раздай всичко и това ще облагороди душата ти.

— Е, да, изпразни си кесията и стомаха — измърмори Естерад Тисен. — А освен стихове за благородни дарения и раздаване на милостиня, в Книгата няма ли някакви мъдрости, свързани с печалбата? Например, какво казва Книгата за обменния курс?

Кралицата намести очилата си и започна бързо да прелиства томчето.

— Както ти към боговете, така и боговете към теб — прочете тя.

Естерад мълча дълго и накрая изрече бавно:

— А нещо друго?

Зулейка отново се зае да тормози Книгата.

— Намерих нещо — най-накрая каза тя — в мъдростите на пророка Лобода. Да ти го прочета ли?

— Бъди така добра.

— Пророк Лобода учи: дай милостиня на бедния. Но вместо да му дадеш цялата диня, му дай само половината, иначе бедният може да се побърка от щастие.

— Половин диня — изсумтя Естерад Тисен. — Значи половин милион бизанта? А на теб известно ли ти е, Зулейка, че да имаш половин милион и да нямаш половин милион прави цял милион?

— Не ме остави да довърша. — Зулейка хвърли сърдит поглед към мъжа си над очилата. — По-нататък пророкът казва: още по-добре, ако дадеш на бедния четвърт диня. А най-добре направи така, че друг да му даде диня. Защото, истина ви казвам, винаги ще се намери човек, който да има диня и да е готов да я подари на бедния или от благородство, или от някакви други подбуди.

— Ха! — Кралят на Ковир удари със скиптъра по нощната масичка. — Този твой пророк Лобода наистина е бил голям умник! Вместо да дадеш, се погрижи друг да го направи? Това ми харесва, ето едни наистина мъдри слова! Потърси още нещо в мъдростите на твоя пророк, мила моя Зулейка. Сигурен съм, че ще намериш там още нещо, което да ми позволи, без да понеса загуби, да реша проблема на Редания и армията, която Редания е решила да създаде с моите пари.

Зулейка дълго разлиства Книгата, преди да започне да чете:

— Веднъж един от учениците на пророка Лобода му казал: „Научи ме, учителю, как да постъпя? Един от моите ближни пожела любимото ми куче. Ако му дам любимеца си, сърцето ми ще се пръсне от мъка. Ако не го дам, ще бъда нещастен, защото ще го обидя с отказа ми. Какво да правя?“. „А имаш ли — попитал пророкът — нещо, което да обичаш по-малко от любимото си куче?“ „Имам, учителю — отвърнал ученикът. — Имам един палав котарак, неукротим пакостник. И изобщо не то обичам.“ Тогава пророкът Лобода казал: „Вземи котарака, неукротимия пакостник, и го подари на ближния си. Така самият ти ще изпиташ двойно щастие — ще се отървеш от котарака и ще зарадваш ближния си. Защото ближният не държи точно на определен дар, а просто копнее да получи подарък.“

Естерад мълча известно време, смръщил чело. Накрая попита:

— Зулейка? Това един и същ пророк ли е?

— Вземи котарака, неукротимия пакостник…

— Чух те още първия път! — възкликна кралят, но веднага смекчи тона си: — Прости ми, любима. Работата е там, че въобще не схващам каква е връзката на котарака с…

Той замълча. И дълбоко се замисли.

* * *

Осемдесет и пет години по-късно, когато положението се беше променило до такава степен, че за някои неща и хора вече можеше да се говори без страх, заговори Гуискард Вермулен, херцог на Крейден, внук на Естерад Тисен, син на голямата му дъщеря Гаудемунда. По това време херцог Гуискард вече беше старец, но помнеше добре събитията, на които беше станал свидетел. Именно херцог Гуискард разкри откъде се беше взел милионът бизанти, с помощта на които Редания беше екипирала конната си армия за война с Нилфгард. Този милион беше дошъл не от хазната на Ковир, както всички предполагаха, а от богатствата на Новиград. Гуискард издаде тайната, че Естерад Тисен получил новиградските пари заради участието си в създаването на компании за задморска търговия. Парадоксалното е, че тези компании били създадени с активното участие на нилфгардски търговци. От откровенията на престарелия херцог излизаше, че самият Нилфгард — до определена степен — е платил за организирането на противниковата реданска армия.

— Дядо — спомняше си Гуискард Вермулен — говореше нещо за дини и хитро се усмихваше. Казваше, че винаги ще се намери някой, който да даде на бедния, дори и заради изгода. Казваше също, че щом самият Нилфгард спомага за увеличаването на силите и боеспособността на реданската войска, то не може да има претенции към другите за същото.

А след това дядо извика при себе си баща ми, който тогава ръководеше разузнаването, и министъра на вътрешните работи. След като разбраха какви заповеди им предстои да изпълнят, те изпаднаха в паника. Защото ставаше дума за пускането от затвора и връщане от заточение на повече от три хиляди души. И отмяната на домашния арест на повече от сто други.

Не, това не се отнасяше само за бандитите, обичайните престъпници и наемниците. На помилване подлежаха най-вече дисидентите. Сред тях се оказаха и привържениците на сваления крал Рид, и хората на узурпатора Иди, най-преданите им партизани. И то не само онези, които ги поддържаха с думи: повечето бяха в затвора за диверсии, покушения, въоръжени бунтове. Министърът на вътрешните работи беше в шок, татко беше силно обезпокоен.

А дядо се засмя така, сякаш това беше най-добрата шега. А след това каза, помня всяка негова дума: „Най-големият ви пропуск, господа, се състои в това, че вечер не четете Добрата книга. Ако я бяхте чели, щяхте да разберете идеите на своя монарх. А сега ще изпълнявате заповедите, без да ги разбирате. Но не се отчайвайте, вашият монарх знае какво прави. А сега вървете и пуснете всичките ми котараци — неукротими пакостници.“

Точно така каза: котараци — неукротими пакостници. И ставаше въпрос — което тогава на никого не му хрумна — за бъдещите герои, командири, които се покриха с чест и слава. Тези дядови „котараци“ бяха известните по-късно наемници: Адам „Адио“ Панграт, Лоренцо Мола, Хуан „Фронтино“ Гутиерес… и Джулия Абатемарко, която се прочу в Редания като „Сладката ветрогонка“… Вие, младите, това не го помните, но по мое време, когато си играехме на войници, всяко момче искаше да бъде „Адио“ Панграт, а всяко момиче — Джулия „Сладката ветрогонка“… А за дядо всички те бяха „котараци-пакостници“, хе-хе-хе…

— После — фъфлеше Гуискард Вермулен, — дядо ме хвана за ръка и ме изведе на терасата, където баба Зулейка хранеше чайките. Дядо й каза… той й каза…

Старецът бавно и с голямо напрежение се опитваше да си спомни думите, които тогава, осемдесет и пет години по-рано, крал Естерад Тисен беше казал на жена си, кралица Зулейка, на надвисналия над Големия канал балкон на двореца Енсенада.

— … каза — спомни си най-накрая херцогът: — „Знаеш ли, любима ми съпруго, че открих още една велика мъдрост сред многото мъдрости на пророка Лобода? Която ще ми даде още едно предимство при подаряването на котараците пакостници на Редания? Котките, мила ми Зулейка, се връщат у дома. Котките винаги се връщат у дома. И когато моите котки се върнат, когато донесат плячката си, своята заплата, богатствата си… Тогава ще ги обложа с данъци…“

* * *

Последният разговор на крал Естерад Тисен с Дийкстра беше на четири очи, дори без присъствието на Зулейка. Наистина, на пода на грамадната стая играеше десетгодишно момче, но никой не му обръщаше внимание, а и то беше толкова заето с оловните си войници, че изобщо не се интересуваше от разговорите на възрастните.

— Това е Гуискард — каза Естерад, кимвайки към момчето. — Моят внук, син на моята Гаудемунда и на онзи нехранимайко, принц Вермулен. Но това момченце, Гуискард, е единствената надежда на Ковир, в случай, че Танкред Тисен се окаже… Ако с Танкред се случи нещо…

Дийкстра беше запознат с проблема на Ковир. И лично с проблема на Естерад. Той знаеше, че с Танкред вече се е случило нещо. Ако младежът въобще имаше някакви данни да стане крал, щеше да бъде много лош крал.

— Твоят проблем — каза Естерад — по принцип вече е решен, можеш да започнеш да обмисляш как най-ефективно да използваш този милион бизанти, който в най-скоро време ще се озове в третогорската хазна.

Той се наведе и скришом грабна един от оловните войници на Гуискард, кавалерист с вдигната сабя.

— Вземи го и хубаво го скрий. Онзи, който ти покаже друг такъв войник, ще бъде моят пратеник. Имай предвид, че дори и да изглежда така, че да не ти се вярва, това ще бъде моят човек, който е запознат с проблемите на нашия милион. Всеки друг ще бъде провокатор и трябва да се отнесеш към него по подобаващ начин.

— Редания — поклони се Дийкстра — няма да забрави това, Ваше Кралско Величество. Лично аз искам да ви изкажа дълбоката си благодарност.

— Не ми изказвай нищо, а дай насам оная хилядарка, с която смяташе да спечелиш благосклонността на моя министър. Какво, да не би благосклонността на краля да не заслужава подкуп?

— И Ваше Кралско Величество ще се принизи…

— Ще се принизи, ще се принизи. Давай парите, Дийкстра. Ако имаш хилядарка и ако нямаш хилядарка…

— … Това прави две хиляди. Знам.

* * *

В едно отдалечено крило на двореца Енсенада, в стая със значително по-малки размери, магьосницата Шеала де Танкарвил съсредоточено и сериозно слушаше съобщението на кралица Зулейка.

— Прекрасно — кимна тя. — Прекрасно, Ваше Кралско Величество.

— Направих така, както ме посъветвахте, госпожо Шеала.

— Благодаря. И още веднъж ви уверявам, че интересите ни са общи. За благото на страната. И династията.

Кралица Зулейка се закашля, гласът й леко се измени.

— А… А Танкред, госпожо Шеала?

— Дадох ви дума — студено каза Шеала де Танкарвил. — Дадох ви дума, че за помощта ще се отплатя с помощ. Можете да спите спокойно, Ваше Кралско Величество.

— Много би ми се искало — въздъхна Зулейка. — Много. И тъй като разговорът ни се завъртя около сънищата… Кралят започна да подозира нещо. Тези сънища го изненадват, а когато кралят е изненадан, започва да става подозрителен.

— Тогава за известно време ще спра да му изпращам сънища — обеща магьосницата. — А що се отнася до сина ви, Ваше Величество, пак повтарям, че можете да спите спокойно. Принц Танкред ще напусне лошите си приятели. Ще спре да посещава замъка на барон Суркратас и да ходи при госпожа де Лисемор. Както и при жената на реданския посланик.

— И повече никога няма да стъпи у тези личности? Никога?

— Личностите, за които става въпрос — в тъмните очи на Шеала де Танкарвил пламна странен огън, — вече няма да се осмелят да канят и да отклоняват от правия път принц Танкред. Никога няма да се осмелят. Или ще разберат какви са последствията от подобни действия. Гарантирам за това, което говоря. Гарантирам също, че принц Танкред ще се върне към уроците и ще стане прилежен ученик, сериозен и уравновесен юноша, ще спре да гони фустите. Ще се успокои… до мига, в който му представим Цирила, принцесата на Цинтра.

— Ех, ако можех да повярвам в това! — Зулейка закърши ръце и погледна нагоре. — Само ако можех да повярвам!

— Трудно е да се повярва в могъществото на магията, Ваше Кралско Величество — усмихна се Шеала де Танкарвил, неочаквано дори за самата себе си. — Но така и трябва да бъде.

* * *

Филипа Ейлхарт оправи тънките като паяжина презрамки на прозрачната си нощница и избърса последните следи от червило. „Толкова умна жена — неволно си помисли Шеала де Танкарвил, — а не може да си сдържа хормоните.“

— Можем ли да говорим?

Филипа се огради с магическа сфера.

— Вече да.

— В Ковир всичко е готово. Резултатът е положителен.

— Благодаря. Дийкстра тръгна ли си вече?

— Още не.

— Какво го задържа?

— Преговаря с Естерад Тисен — изкриви устни Шеала де Танкарвил. — Странно как си допаднаха, кралят и шпионинът.

* * *

— Знаеш ли шегата за нашия климат, Дийкстра? За това, че в Ковир има само два сезона?

— Зима и есен. Знам.

— А знаеш ли признаците, по които се познава, че в Ковир е настъпило лято?

— Не. Какви са?

— Дъждът става малко по-топъл.

— Ха-ха-ха!

— Шегата настрана — сериозно каза Естерад Тисен, — но тези все по-ранни и по-дълги зими малко ме безпокоят. Това е било предсказано. Сигурно си чел пророчествата на Итлина? Там се казва, че ще настъпи продължаващ десетки години студ. Някои твърдят, че това е просто алегория, но мен малко ме е страх. В Ковир вече преживяхме четири поредни студени години, лошо време и слаба реколта. Ако не беше мощният поток хранителни продукти от Нилфгард, хората щяха да умрат от град… Представяш ли си?

— Честно казано, не.

— А аз — да. Застудяването може да погуби всички ни. Гладът е враг, с който е дяволски трудно да се борим.

Шпионинът кимна замислено.

— Дийкстра?

— Ваше Кралско Величество?

— В твоята страна вече настъпи ли мир и покой?

— Не съвсем. Но се старая…

— Знам. Всички говорят за това. От онези, които извършиха предателството на Танед, жив остана само Вилгефорц.

— След смъртта на Йенефер — да. Знаете ли, кралю, че Йенефер е загинала? В последния ден на август, при загадъчни обстоятелства, край прословутата падина Седна между островите Скелиге и полуостров Пейкс де Мар?

— Йенефер от Венгерберг не беше предателка — изрече бавно Естерад. — Тя не беше съучастничка на Вилгефорц. Ако искаш, ще ти дам доказателства.

— Не искам — отвърна Дийкстра след кратко мълчание. — Може и да поискам, но не сега. Засега ми е по-удобно да я мисля за предателка.

— Разбирам. Не се доверявай на магьосничките, Дийкстра. Особено на Филипа.

— Никога не съм й се доверявал. Но сме принудени да си сътрудничим. Без нея Редания ще потъне в хаос и ще загине.

— Така е. Но ако мога да те посъветвам нещо — отпусни малко юздите. Знаеш за какво говоря. Ешафодите и килиите за изтезания из цялата страна, зверствата, които извършвате с елфите… И онзи страшен форт Дракенборг. Знам, че те движи чувството за патриотизъм. Но оставяш след себе си грозна легенда, в която си представен като върколак, лочещ невинна кръв.

— Все някой трябва да го направи.

— И на някого ще се отрази. Знам, че се опитваш да бъдеш справедлив, но няма как да избегнеш грешките — не е възможно. Няма как да останеш чист, когато се къпеш в кръв. Знам, че нито веднъж не си навредил на някого за собствено удоволствие, но кой ще ти повярва? В деня, в който късметът те напусне, веднага ще ти припишат всички загинали невинни. А лъжата лепне като смола за човека.

— Знам.

— Няма да ти дадат възможност да се защитиш. На такива като теб никога не им дават шанс да се оправдаят. Ще те овалят в смола… впоследствие. Постфактум. Пази се, Дийкстра.

— Пазя се. Няма да се доберат до мен.

— Но се добраха до твоя крал Визимир. Чух за това — кинжал отстрани, до дръжката…

— Крал се улучва по-лесно, отколкото шпионин. Няма да се доберат до мен. Никога няма да се доберат.

— И не бива. Знаеш ли защо, Дийкстра? Защото, дявол да го вземе, на тоя свят все трябва да е останала някаква справедливост.

* * *

И дойде денят, в който те си спомниха този разговор. И двамата. Кралят и шпионинът. Дийкстра си спомни за думите на Естерад в Третогор, когато се вслушваше в стъпките на убийците, приближаващи се от всички страни, по всички коридори на замъка. Естерад си спомни за думите на Дийкстра на широките стъпала на мраморната стълба, водеща от Енсенада до Големия канал.

* * *

— Можел е да се бори. — Замъглените, невиждащи очи на Гуискард Вермулен се взираха в бездната на спомените. — Убийците били трима, а дядо бил силен мъж. Можел е да се бори, да се защитава до момента, когато пристигне стражата. А можел и просто да избяга. Но там била и баба Зулейка. Дядо прикривал и защитавал Зулейка, само Зулейка, за себе си не помислил. Когато накрая пристигнала помощ, Зулейка нямала дори драскотина. Естерад бил получил повече от двайсет удара. Умрял три часа по-късно, без да дойде в съзнание.

* * *

— Чел ли си Добрата книга, Дийкстра?

— Не, Ваше Кралско Величество. Но знам какво е написано в нея.

— Вчера, представи си, реших да я отворя напосоки. И се натъкнах на следното изречение: „По пътя към вечността всеки трябва да върви по собствените си стъпки и да носи собственото си бреме.“ Какво мислиш за това?

— Трябва да тръгвам, кралю Естерад. Дойде часът да понеса собственото си бреме.

— Бъди здрав, шпионино.

— Бъди здрав, кралю.