Анджей Сапковски
Кулата на лястовицата (1)

Първа глава

— Мога да ти дам всичко, което пожелаеш — казала вълшебницата. Богатство, власт и скиптър, слава, дълъг и щастлив живот. Избирай.

— Не искам нито богатство, нито слава, власт или скиптър — отговорила вещерката. — Искам да имам кон, черен и бърз като нощен вихър. Искам да имам меч, блестящ и остър като лунен лъч. Искам да се нося в черна нощ на този черен кон из света, искам да поразявам Злото и Мрака с блестящия си меч. Това искам.

— Ще ти дам кон, черен като нощта и по-бърз от нощния вихър — обещала вълшебницата. — Ще ти дам и меч, по-ярък и по-остър от лунен лъч. Но ти искаш много, вещерке, и ще трябва и да платиш много.

— С какво? Та аз нямам нищо.

— С твоята кръв.

Флорънс Деланой, „Приказки и предания“

Всички добре знаят, че вселената, също както и животът, се движи в кръг. Кръг, върху който са отбелязани осем магически точки, образуващи годишния цикъл. Тези точки, разположени в кръга по двойки точно една срещу друга, са Imbaelk, или Поникване; Lammas, или Съзряване; Belleteyn, или Разцъфтяване; и Saovine, или Замиране. На този кръг са обозначени също така два пъти Solstycja^[1], или точки на Слънцестоене — зимното, наречено Midinvaerne, и Midaete, лятното. Има също така й два пъти Ekwinikcja^[2], или точки на Равноденствие — Birke, пролетното, и Velen, есенното. Тези дати разделят кръга на осем части — точно по същия начин се разделя годината в елфическия календар.

Акостиралите на плажовете в околностите на Яруга и Понтар хора донесли със себе си собствен календар, в основата на който било движението на луната. Този календар разделял годината на дванайсет месеца, определящи годишния цикъл на работа на земеделеца — от началото, от изработването на коловете през януари, до самия край, когато мразът сковава земята. Но въпреки че хората разделяли годината и отмервали датите по различен начин, те харесали елфическия кръг и осемте точки върху него. Заимствали от елфическия календар Имбаелк и Ламас, Саовине и Белетейн; двете слънцестоения и равноденствия станали важни празници и за хората, тържествени дати. Започнали да се открояват сред останалите дати толкова явно, колкото се откроява от останалите дървета някое, намиращо се насред ливадата.

Защото тези дати са магически.

За никого не е тайна, че по време на тези осем дни и нощи невероятно се усилва магическата аура. Никой не се учудва от магическите феномени и загадъчните явления, съпровождащи тези осем дати, и особено двукратните Еквинокции и Солтиции. Хората дотолкова вече са свикнали с тези феномени, че рядко някой се вълнува от тях.

Но тази година беше различно.

През тази година хората, както обикновено, отбелязаха есенната Еквинокция с тържествена семейна вечеря, на която на масата се слагаха колкото се може повече различни плодове от тазгодишната реколта, дори и някои да не бяха в големи количества. Така повеляваше обичаят. След като похапнаха и благодариха на Мелителе за урожая, хората отидоха да си легнат. И тогава започна ужасът.

Точно преди полунощ се разрази люта виелица, задуха ужасен вятър, в който, наред с шума от превиващи се почти до земята дървета, пращенето на стрехите и ударите на кепенците, се чуваха страховит вой и крясъци. Облаците в небето приемаха най-страховити форми, сред които най-често се повтаряха силуетите на носещи се в галоп коне и еднорози. Ураганът вилня почти час, а в настъпилата след него неочаквана тишина нощта оживя с трелите и пляскането на крилете на стотици козодои — тези тайнствени птици, които според мълвата се събират на ята над умиращи, за да пеят заупокойни песни. Този път хорът на козодоите беше толкова силен и гръмък, сякаш целият свят умираше. Козодоите пееха песента си с диви гласове, небосклонът се покриваше с облаци, остатъците от лунна светлина угасваха. Тогава заскимтя страховито и банши, предвестница на нечия скорошна и внезапна смърт, а през черното небе се понесе в галоп Дивия лов — шествие от огненооки призраци, яхнали скелетите на коне и шумно развяващи разкъсани наметала и знамена. Както и други години, Дивия лов събра своя урожай, но този път той беше толкова ужасен, какъвто хората не го бяха виждали от много години — само в Новиград повече от двайсет души изчезнаха безследно.

Когато Ловът си отиде и облаците се разсеяха, хората видяха луната — малка, както винаги по време на равноденствие. Но тази нощ имаше кървав цвят.

Обикновените хора имаха множество обяснения за феномена на Еквинокциите, които, между другото, се различаваха доста помежду си в зависимост от спецификата на регионалната демонология. Астролозите, друидите и магьосниците също си имаха свои обяснения, но в повечето случаи — погрешни, колкото да се отбие номерът. Малко, невероятно малко бяха хората, умеещи да свържат това явление с реалните факти.

На островите Скелиге, например, някои суеверни хора сметнаха шокиращите явления за предвестник на Tedd Deireadh, краят на света, предшестван от битката Ragh nar Roog, финалният сблъсък между Светлината и Мрака. Стремителният ураган, разтърсил острова в нощта на Есенното слънцестоене, беше сметнат от суеверните за вълна, задвижвана от носа на чудовищния, построен от ноктите на трупове дракар^[3] на Наглфар от Морхог, предвождащ армия от призраци и демони на Хаоса. Но по-просветените или по-добре информирани хора свързваха безумието на небесата и морето със злата магьосница Йенефер и ужасната й смърт. Други — още по-добре информирани — виждаха в бушуващото море знак, че в този момент умира някой, в чиито вени тече кръвта на кралете на Скелиге и Цинтра.

Тази нощ на есенната Еквинокция беше нощ на кошмари и привидения, нощ на внезапни пробуждания върху смачканите и мокри от пот чаршафи. Виденията и събужданията не се разминаха дори и на най-светлите личности — в Нилфгард, Града на Златните кули, се събуди с вик император Емхир вар Емрейс. На Север, в Лан Ексетер, скочи от леглото си крал Естерад Тисен, събуждайки съпругата си, кралица Зулейка. В Третогор падна от леглото и сграбчи камата си супершпионинът Дийкстра, като при това събуди съпругата на министъра на финансите. В замъка Монтекалво скочи от чаршафите си от дамаска магьосницата Филипа Ейлхарт, но без да събуди съпругата на граф де Ноалие. Събудиха се — повече или по-малко внезапно — джуджето Ярпен Зигрин в Махакам, старият вещер Весемир в планинската крепост Каер Морхен, банковият служител Фабио Сахс в град Горс Велен, ярлът Крах ан Крайт на борда на дракара „Рингхорн“. Събуди се магьосницата Фрингила Виго в замъка Боклер, събуди се жрицата Сигрдрифа в храма на богинята Фрея на остров Хиндарсфял. В обсадената крепост Марибор се събуди Даниел Ечевери, граф на Гарамоне. Зивик, десетник от Кафявата рота, се събуди във форт Бан Глеан. Събуди се търговецът Доминик Бомбастус Хувенагел в градчето Клармон. И много, много други.

Но малцина бяха онези, които успяха да свържат тези явления и феномени с истински, конкретен факт. И с конкретна личност. Така се получи, че трима от тях прекараха нощта на есенната Еквинокция под един покрив. В храма на богинята Мелителе в Еландер.

* * *

— Козодои… — простена писарят Яре, вторачил се в тъмнината, спуснала се над храмовия парк. — Сигурно са хиляди, цели облаци… Врещят за нечия смърт… За нейната смърт… Тя умира…

— Не говори глупости! — Трис Мериголд се обърна рязко и вдигна юмрук — за момент изглеждаше, че ще удари или бутне момчето в гърдите. — Да не вярваш в глупави суеверия? Краят на септември е, козодоите се събират на групи, преди да отлетят. Напълно естествено е!

— Тя умира…

— Никой не умира! — извика магьосницата. — Никой, ясно ли ти е? Престани да плещиш глупости!

В коридора на библиотеката прииждаха послушнички, разбудени от нощната тревога. Лицата им бяха сериозни и бледи.

— Яре — Трис се успокои, сложи ръката си върху рамото на момчето и силно го стисна, — ти си единственият мъж в храма. Всички гледаме към теб, търсим в теб помощ и опора. Не можеш да си позволиш да се страхуваш, не можеш да си позволиш да се паникьосваш. Овладей се. Не ни разочаровай.

Яре въздъхна дълбоко, опитвайки се да успокои треперенето на ръцете и устните си.

— Това не е страх — прошепна той, отклонявайки поглед от очите на магьосницата. — Не се страхувам, тревожа се! За нея. Сънувах…

— Аз също сънувах — стисна устни Трис. — Сънували сме едно и също — аз, ти и Ненеке. Но за това — никому нито дума.

— Кръвта върху лицето й… Толкова много кръв…

— Помолих те да мълчиш. Ненеке идва.

Върховната жрица се приближи към тях. Лицето й беше уморено. Отговори на безмълвния въпрос на Трис с поклащане на главата. Забеляза, че Яре се готви да каже нещо, и го изпревари:

— За съжаление — нищо. При минаването на Дивия лов над храма са се събудили почти всички, но никой не е имал видения. Иди да спиш, момче, няма какво да правиш тук. Момичета, по спалните помещения!

Тя потърка с две ръце очите и главата си.

— Ех… Еквинокция! Проклета нощ… Лягай си, Трис. Нищо не можем да направим.

— Безпомощността ме довежда до безумие — стисна юмруци магьосницата. — При мисълта, че тя някъде там страда, че кръвта й изтича, че е в опасност… Проклятие, само ако знаех какво да направя!

Ненеке, върховната жрица в храма на Мелителе, се извърна:

— А опита ли да се помолиш?

* * *

На юг, далеч отвъд планините Амел, в Ебинг, в района на име Переплут, в обширните мочурища, прорязани от реките Велда, Лете и Арете, на място, отдалечено на осемстотин мили гарванов полет по права линия, старият отшелник Висогота внезапно се събуди на зазоряване от кошмар. Изобщо не можа да си спомни какво е сънувал, но от вълнение не можа да заспи отново.

— Студено, студено, студено, бррр — мърмореше си Висогота, крачейки на пътечката сред тръстиките. — Студено, студено, бррр.

Поредната мрежа беше празна. Нито една ондатра. Изключително неуспешен лов. Висогота изчисти мрежата от калта и тревата, шепнейки проклятия и подсмърчайки с премръзналия си нос.

— Студено, бррр, ху-ха — бърбореше той, вървейки към началото на блатото. — А все още е септември! Минали са само четири дни от Еквинокцията! Откакто съм жив, не е имало такива студове в края на септември. А аз живея вече доста дълго!

Поредната — вече предпоследна — мрежа също беше празна. На Висогота вече дори не му се ругаеше.

— Определено става все по-студено всяка следваща година — мърмореше си той, докато вървеше. — А сега изглежда, че ефектът на застудяването рязко се засилва. Е, елфите са предвидили това отдавна, но кой вярва на предсказанията на елфите?

Над главата на стареца запърхаха криле, понесоха се сиви, невероятно бързи сенки. Мъглата над тресавището отново се изпълни с дивите, накъсани трели на козодоите и бързото плющене на криле. Висогота не обръщаше внимание на птиците. Той не беше суеверен, а над блатата винаги имаше много козодои, особено на разсъмване — тогава летяха толкова нагъсто, че го беше страх да не го закачат за главата. Е, невинаги бяха толкова много като днес, и може би песента им невинаги беше толкова страховита… От друга страна, в последно време природата си правеше странни шеги, редяха се куриоз след куриоз, всеки следващ по-куриозен от предишния.

Висогота тъкмо измъкваше от водата последната — също празна — мрежа, когато чу цвилене на кон. Козодоите внезапно млъкнаха, като по команда.

В блатата Переплут имаше островчета — сухи, високо разположени места, обрасли с черни брези, елхи, дрян и трънаци. Повечето островчета бяха обградени толкова плътно от тресавищата, че беше абсолютно невъзможно дотам да се добере кон или ездач, който не познава добре пътечките. И все пак цвиленето — Висогота отново го чу — идваше точно от такова островче.

Любопитството надделя над предпазливостта.

Висогота не разбираше много от коне и техните породи, но беше естет, способен да разпознае и оцени красотата. А открояващият се на фона на брезите вран кон с козина, блестяща като антрацит, беше невероятно красив. Толкова красив, че изглеждаше нереален.

Обаче беше реален. И съвсем реално беше попаднал в капан, заплел юздите си в кървавочервените клони на дряна. Когато Висогота се приближи, конят прибра ушите си и удари с копито така, че земята се разтресе, дръпна красивата си глава и се извърна. Сега си личеше, че това е кобила. Виждаше се й още нещо. Нещо, от което сърцето на Висогота се разтуптя диво, и сякаш невидими клещи стиснаха гърлото му.

Зад коня, в една плитка яма, лежеше труп.

Висогота хвърли чувала си на земята. И се засрами от първата си мисъл — да се обърне и да си плюе на петите. Приближи се, запазвайки бдителност, защото враната кобила пристъпи на място, прибра уши, озъби се в мундщука и сякаш само чакаше удобен случай да го ухапе или изрита.

Трупът беше на юноша. Той лежеше по очи, с една ръка, притисната към тялото, а другата — разперена встрани, с пръсти, впити в пясъка. Момчето носеше велурена салтамарка, тесни кожени панталони и високи до коленете меки елфически ботуши с катарами.

Висогота се наведе, и в този момент трупът гръмко изстена. Враната кобила изцвили протяжно и удари с копита земята.

Отшелникът се отпусна на колене, внимателно преобърна ранения. Неволно отдръпна глава и изсумтя при вида на чудовищната маска от мръсотия и засъхнала кръв върху лицето на момчето. Висогота внимателно събра мъха, листата и пясъка от покритите със слуз и слюнка устни, опита се да отлепи от бузата сплъстените коси, залепнали от кръвта. Раненият застена приглушено и се разтрепери. Висогота най-накрая отлепи косата от лицето му.

— Момиче — каза той високо, неспособен да повярва на видяното. — Това е момиче.

* * *

Ако в този ден някой беше успял да се промъкне тихо и незабележимо до забутаната сред тресавищата къщурка с порутена и обрасла с мъх, стряха, ако беше погледнал през процепите в капаците на прозорците, щеше да види в оскъдно осветената с лоена свещ вътрешност девойка с глава, плътно омотана с бинтове, лежаща почти мъртвешки неподвижно върху застлан с кожи одър. Би видял и старец с бяла клиновидна брада и дълги бели коси, падащи върху раменете му изпод голяма плешивина, започваща от високо, издълбано от бръчки чело. Щеше да забележи и как старецът пали още една свещ, как слага на масата пясъчен часовник, как наостря перото си, как се навежда над пергамента. Как се замисля и си мърмори нещо под носа, без да изпуска от поглед лежащата върху одъра девойка.

Но подобно нещо беше невъзможно. Никой не можеше да види тези неща. Колибата на отшелника Висогота беше добре скрита в тресавището, във вечно покрит с мъгла пущинак, където никой не се осмеляваше да броди.

* * *

— Да запишем следното — Висогота потопи перото в мастилото: — Изминаха три часа от операцията. Диагноза: vulnus inciswum, порезна рана, нанесена с голяма сила от неизвестен остър предмет, вероятно с изкривено острие. Раната обхваща лявата част на лицето, започва под очната кухина, пресича бузата и стига до челюстта, в района на ухото. Най-дълбоката, почти стигаща до надкостницата част от раната е малко под очната кухина, при костта на скулата. Предполагаемо време от момента на раняването до първата превръзка — десет часа.

Перото заскърца по пергамента, но това скърцане продължи само няколко секунди. И няколко реда. Висогота не смяташе за необходимо да записва всичко, което си говореше.

— Връщайки се към превръзката на раната, да запишем следното — продължи след малко старецът, гледайки в трепкащото огънче на свещта: — Махнах от раната няколко кичура коса и съсиреците, разбира се. Промих я с екстракт от върбова кора. Отстраних мръсотията и външните тела. Направих шевове с коноп. Трябва да отбележа, че не разполагах с друг вид нишки. Използвах компрес от арника и муселинова превръзка.

През средата на стаята притича мишле. Висогота му хвърли залък хляб. Девойката върху одъра дишаше неспокойно, стенеше в съня си.

* * *

— Осми час след операцията. Състоянието на болната е без промяна. Състоянието на лекаря — тоест моето — се е подобрило, защото подремнах малко… Мога да продължа със записките. Защото трябва да впиша малко информация за пациентката ми. За бъдещите поколения. В случай че някои от потомците ни се доберат до тези блата, преди всичко тук да изгние и да се разпадне на прах.

Висогота въздъхна тежко, потопи перото и го изтри от ръба на мастилницата.

— Що се отнася до пациентката, ще бъде записано следното — замърмори той: — Изглежда на около шестнайсет години, висока, сравнително слаба, но в никакъв случай не и мършава, няма признаци на недохранване. Мускулатурата и телосложението са типични по-скоро за млада елфка, но няма никакви признаци, че е метиска или квартеронка. Както е добре известно, ниският процент елфическа кръв може да не остави следи.

Висогота сякаш едва сега си спомни, че не е нанесъл върху листа нито една руна, нито една дума. Поднесе перото към пергамента, но мастилото вече беше изсъхнало. Старецът изобщо не се притесни от това.

— Да запишем също — продължи той, — че девойката никога не е раждала. Освен това върху тялото й няма никакви стари белези, рани, няма следи от онези, които оставят тежкият физически труд, нещастните случаи, бурният живот. Подчертавам: става въпрос за стари следи. Защото скорошните следи са в изобилие. Девойката е била бита. И то не от ръката на баща си. Вероятно е била и ритана.

Намерих върху тялото й и един доста странен белег… Хммм… Да запишем и това, за благото на науката… На слабините й, почти до венериния хълм, е татуирана червена роза.

Висогота огледа съсредоточено заострения връх на перото, после го потопи в мастилницата. Но този път не забрави с каква цел го е направил — бързо започна да покрива листа с равни редове от наклонени букви. Писа, докато перото не изсъхна.

— В безсъзнание говореше и крещеше — продължи той. — Акцентът и произношението й, ако се оставят настрана честите подмятания на непристойни думи от жаргона на престъпниците, не позволяват със сигурност да се определи родината й, но бих рискувал да изкажа твърдението, че е по-скоро от Север, отколкото от Юг. Някои думи…

Той отново заскърца с перото по пергамента, но това не продължи много дълго, даже беше твърде кратко, за да успее да запише всичко, което беше изрекъл преди това. После продължи монолога си от мястото, където го беше прекъснал.

— Някои думи, имена и названия, които девойката изрече в бълнуването си, трябва да се запомнят. И да се проучат. По всичко личи, че тази много необикновена личност е намерила пътя към колибата на стария Висогота…

Той помълча малко, заслушвайки се.

— Само дето се оказва — промърмори той, — че колибата на стария Висогота не е завършекът на пътя й.

* * *

Висогота се наведе над пергамента и дори поднесе перото към него, но не написа нищо, нито една руна. Хвърли перото на масата. Сумтя няколко минути, мърмореше ядосано, подсмърчаше. Погледна към одъра, вслушвайки се към идващите оттам звуци.

— Трябва да се констатира и запише — каза той с уморен глас, — че нещата никак не изглеждат добре. Всичките ми старания и лечението ми могат да се окажат напразни. Оказа се, че опасенията ми са основателни. Раната е инфектирана. Девойката има силна треска. Вече се появиха три от четирите признака за остър възпалителен процес. Rubor^[4], calor^[5] и tumor^[6] — в момента си личат и визуално, и на допир. Когато отмине следоперационният шок, ще се прояви и четвъртият симптом — dolor^[7].

Нека да запишем, че е минал половин век, откакто не съм практикувал медицина; чувствам как с годините паметта ми отслабва и ловкостта на пръстите ми намалява. Има много неща, които вече не умея; в момента не мога да направя кой знае какво. Цялата ми надежда е в защитните механизми на младия организъм.

* * *

— Дванайсети час след операцията. Както се очакваше, появи се четвъртият кардинален признак за инфекция: dolor. Болната крещи от болка, треската и треперенето се усилват. Нямам нищо, никакви медикаменти, които да й дам. Имам само малко датуров еликсир, но девойката е твърде слаба, за да издържи действието му. Имам и известно количество аконит, но аконитът със сигурност ще я убие.

* * *

— Петнайсети час след операцията. Съмва се. Болната е в безсъзнание. Треската и треперенето се усилват. Освен това се наблюдават силни спазми на лицевите мускули. Ако това е тетанус, свършено е с нея. Надявам се обаче, че това е само лицевият нерв… Или троичният нерв. Или и двата… В такъв случай девойката ще бъде обезобразена… Но ще живее.

Висогота погледна към пергамента, на който не видя нито една руна, нито една дума.

— При условие — изрече глухо той, — че няма инфекция.

* * *

— Двайсети час след операцията. Треската се засилва. Rubor, calor, tumor и dolor достигат, както ми се струва, критичната точка. Но девойката няма шанс да доживее дори до тази точка. Така че ще запиша… Аз, Висогота от Корво, не вярвам в съществуването на боговете. Но ако все пак случайно съществуват, нека да поемат опеката над това девойче. И да ми простят това, което направих… Ако направеното от мен се окаже грешка.

Висогота остави перото, потри подутите си и парещи клепачи и притисна длани към слепоочията си.

— Дадох й смес от датура и аконит — каза той глухо. — В близките часове ще се реши всичко…

* * *

Той не спеше, а само дремеше, когато от дрямката го изтръгнаха грохот и удар, съпроводени със стон. Стон по-скоро от ярост, отколкото от болка.

Навън се развиделяваше, през процепите в капаците на прозорците се процеждаше слаба светлина. Пясъкът в пясъчния часовник беше изтекъл, и то отдавна — Висогота, както винаги, беше забравил да го преобърне. Кандилото едва тлееше, рубиновата жар в огнището слабо осветяваше ъгъла на стаята. Старецът стана, отмести импровизираната завеса от одеяло, която отделяше одъра от останалата част на помещението, за да осигури спокойствие на болната.

Болната вече беше успяла да се надигне от пода, където току-що беше паднала, и сега седеше накрая на постелята си, опитвайки се да почеше лицето си, омотано с превръзки.

Висогота се изкашля.

— Помолих те да не ставаш. Твърде слаба си. Ако искаш нещо, повикай ме. Винаги съм наблизо.

— А аз точно това не искам, да си наблизо — каза тя тихо, почти шепнешком, но напълно разбираемо. — Искам да пишкам.

Когато той се върна, за да вземе нощното гърне, тя лежеше по гръб върху одъра и опипваше превръзката, притисната към бузата й с бинт, минаващ през чедото и шията. Когато след малко старецът се приближи отново към нея, тя не беше променила позата си.

— Четири денонощия? — попита тя, гледайки в тавана.

— Пет. След последния ни разговор мина още денонощие. През цялото време спа. Това е добре. Нуждаеш се от сън.

— Чувствам се по-добре.

— Радвам се да го чуя. Да сменим превръзката. Ще ти помогна да седнеш. Хвани ме за ръката.

Раната заздравяваше добре и не беше мокра. Този път почти не се наложи да се отлепва болезнено превръзката от струпея. Девойката внимателно докосна бузата си. Намръщи се. Висогота знаеше, че причината не е само в болката. Всеки път тя отново се убеждаваше в размерите на раната и осъзнаваше колко е сериозна. Убеждаваше се — ужасено, че онова, което е усещала по-рано с докосванията си, не е било предизвикан от треската кошмар.

— Имаш ли тук някакво огледало?

— Не — излъга той.

Тя го погледна, може би за пръв път абсолютно трезво.

— Толкова ли е зле? — попита, внимателно прокарвайки пръсти по шева.

— Раната е много широка — промърмори той, негодувайки против себе си, че е принуден да се обяснява и извинява пред девойката. — Лицето все още е много подпухнало. След няколко дни ще сваля шевовете, а дотогава ще те мажа с арника и екстракт от върбинка. Няма да ти омотавам цялата глава. Раната ти заздравява добре. Наистина добре.

Тя не отговори. Помръдна устни, раздвижи челюсти, намръщи се и изкриви лицето си, проверявайки какво позволява раната, и какво — не.

— Сварих бульон от гълъб. Ще хапнеш ли?

— Ще хапна. Само че сега ще опитам сама.

Тя яде дълго. Поднасяше дървената лъжица към устата си с такива усилия, сякаш тежеше два фунта. Но се справяше без помощта на Висогота, който я наблюдаваше с интерес. Висогота беше любознателен — и изгаряше от нетърпение. Знаеше, че едновременно с оздравяването на девойката ще започнат разговори, които могат да хвърлят светлина върху загадката. Знаеше това и не можеше да дочака този миг. Прекалено дълго беше живял сам в пустошта.

Девойката приключи с яденето и се облегна назад на възглавницата. Известно време гледа неподвижно в тавана, после леко обърна глава. Невероятно големите зелени очи — за пореден път забеляза Висогота — придаваха на лицето й невинно детско изражение, което обаче в настоящия момент си контрастираше със зловещо осакатената буза. На Висогота му беше познат този тип красота — едроокото вечно дете; лице, предизвикващо инстинктивна симпатия. Вечно момиче, дори когато отдавна е прехвърлило двайсетата или трийсетата година. Да, на Висогота му беше много добре познат този тип красота. Такава беше втората му съпруга. Такава беше и дъщеря му.

— Трябва да бягам оттук — изрече изведнъж девойката. — И то колкото се може по-бързо. Преследват ме. И ти знаеш това.

— Знам — кимна той. — Това бяха първите ти думи, които не бяха бълнуване. По-точно — едни от първите. Защото преди това ти попита за коня си и меча си. Точно в такава последователност. Когато те уверих, че и конят, и мечът са на сигурно място, ти ме заподозря в съучастие на някакъв Бонхарт и реши, че не те лекувам, а те подлагам на изтезания. Когато не без усилие те отървах от това заблуждение, ти се представи като Фалка и ми благодари за спасението.

— Това е добре — отвърна тя и извърна глава, сякаш се боеше да го погледне в очите. — Добре е, че не съм забравила да ти благодаря. Помня всичко случило се като през мъгла. Не знам кое е било наяве, и кое — насън. Боях се, че не съм ти благодарила. И не се казвам Фалка.

— И това го научих, макар и случайно. Ти бълнуваше.

— Аз съм бегълка — каза тя, без да се обръща. — Преследвана. Опасно е да ме укриваш. Опасно е да знаеш как се казвам в действителност. Трябва да се кача на седлото и да се омитам, докато не са ме проследили дотук…

— Преди малко имаше трудности със сядането върху гърнето — каза меко той. — Не мога да си те представя как сядаш на коня. Но те уверявам, че тук е безопасно. Никой няма да те намери тук.

— Със сигурност ме преследват. Вървят по следите ми, душат наоколо…

— Успокой се. Всеки ден вали, невъзможно е да се намерят следите. А ти си на безлюдно място, в пущината. В дома на отшелник, който се е откъснал от света. По такъв начин, че на света също не му е лесно да го намери. Впрочем, ако искаш, мога да намеря начин да предам вест от теб на родителите ти или на приятелите ти.

— Ти дори не знаеш коя съм аз…

— Ти си ранена девойка — прекъсна я той. — Бягаш от някого, който е готов без колебание да рани девойка. Искаш ли да съобщя на някого за теб?

— Няма на кого — отговори тя след малко, а Висогота долови как се е променил гласът й. — Приятелите ми не са живи. Нито един от тях.

Той не се обади.

— Аз съм смъртта — продължи тя със странен глас. — Всеки, който се сблъска с мен, умира.

— Не всеки — възрази той, взирайки се в нея внимателно. — Не и Бонхарт, чието име крещиш в бълнуванията си, този, от когото се готвиш да избягаш сега. Сблъсъкът помежду ви е навредил повече на теб, отколкото на него. Той ли… те рани в лицето?

— Не. — Тя стисна устни, за да приглуши стон или проклятие. — В лицето ме рани Кукумявката. Стефан Скелен. А Бонхарт… Бонхарт ме рани много по-силно. По-дълбоко. И за това ли говорих в треската си?

— Успокой се. Отслабнала си, трябва да избягваш силното вълнение.

— Казвам се Цири.

— Ще ти направя компрес от арника, Цири.

— Почакай… за момент. Дай ми някакво огледало.

— Казах ти…

— Моля те!

Висогота реши, че не си струва да отлага повече. Донесе й дори лампа. За да види по-добре какво са направили с лицето й.

— Е, да — каза тя с променен, треперещ глас. — Е, да. Както и очаквах. Почти както очаквах.

Той излезе, дърпайки завесата след себе си.

Тя се стараеше да ридае тихо, така че той да не може да я чуе. Много се стараеше.

* * *

На следващия ден Висогота свали половината от шевовете й. Цири опипа бузата си, изсъска като змия, оплаквайки се от силна болка в ухото и голяма чувствителност на шията около челюстта. Но все пак стана, облече се и излезе навън. Висогота не се възпротиви. Съпроводи я. Нямаше нужда да й помага или да я придържа. Тя беше здрава и много по-силна, отколкото можеше да се предположи.

Залитна само докато излизаше и се облегна на касата на врата.

— Ама че… — Тя се задави при вдишването. — Ама че студ! Мраз, нали? Зима ли е вече? Колко време съм прекарала тук? Колко седмици?

— Точно шест дни. Сега е пети октомври. Но се очертава много студен октомври.

— Пети октомври? — Тя се намръщи и изсъска от болка. — Как така? Две седмици…

— Какво? Какви две седмици?

— Няма значение — сви рамене тя. — Може и да бъркам нещо… А може и да не бъркам. Кажи ми, какво смърди толкова ужасно?

— Кожи. Ловя ондатри, бобри, нутрии и видри и им одирам кожите. Нали и отшелниците трябва да живеят от нещо.

— Къде е конят ми?

— В обора.

Враната кобила ги посрещна с гръмко цвилене, а козата на Висогота я подкрепи с блеене, в което прозвуча явно недоволство от необходимостта да дели жилището си с друг обитател. Цири прегърна кобилата си през шията, потупа я и я погали по гривата. Кобилата пръхтеше и ровеше с копито из сламата.

— Къде е седлото ми? Чула? Юздата?

— Тук.

Той не протестираше, не правеше забележки, не изказваше мнението си. Просто мълчеше, подпирайки се на тояжката си. Не се помръдна, когато Цири застена, опитвайки се да вдигне седлото, не потрепна, когато тя се олюля под тежестта и със силен стон се стовари на застлания със слама глинен под. Не се приближи, не й помогна да стане. Просто гледаше внимателно.

— Е, да — процеди тя през стиснатите си зъби, отблъсквайки кобилата, която се опитваше да напъха носа си под яката й. — Всичко е ясно. Но аз трябва да се махам оттук, по дяволите. Просто трябва!

— Къде? — попита той студено.

Тя опипа лицето си, като продължаваше да седи на сламата до изпуснатото седло.

— Колкото се може по-надалеч.

Той кимна, сякаш отговорът го е задоволил, направил е всичко ясно и не е оставил място за никакви съмнения. Цири се изправи с усилие. Дори не се опита да се наведе за седлото и юздата. Само провери дали в коритото на кобилата има сено и овес, а после се зае да бърше гърба и хълбоците й с наръч слама. Висогота чакаше безмълвно и дочака. Девойката, пребледняла като платно, се олюля и залитна към стълба, поддържащ покрива. Без да каже каквото и да било, Висогота й подаде тояжката.

— Нищо ми няма. Само…

— Само ти се зави свят, защото си болна и слаба като новородено. Да се връщаме. Трябва да легнеш.

* * *

По залез-слънце, след като беше спала няколко часа, Цири излезе отново. В този момент Висогота се връщаше от реката и двамата се срещнаха около живия плет от къпинови храсти.

— Не се отдалечавай твърде далеч от къщата — изрече той рязко. — Първо, доста си отслабнала…

— Чувствам се по-добре.

— Второ, това е опасно. Наоколо има огромно тресавище, безкрайно поле от тръстика. Не знаеш пътеките, може да се заблудиш или да потънеш.

— А ти — тя посочи чувала, който той носеше, — разбира се, знаеш пътеките. И дори не се отдалечаваш много по тях, значи блатото не е чак толкова голямо. Щавиш кожи, за да живееш, ясно. Келпи, моята кобила, има овес, а наоколо не се виждат поля. Ядем кокошки и каша. И хляб. Истински хляб — такъв няма да получиш от трапер. Значи наблизо има село.

— Желязна логика — съгласи се той спокойно. — Наистина получавам провизии от близкото село. Най-близкото, но то съвсем не е наблизо, накрая на блатото. Блатото е свързано с река. Разменям кожите срещу храна, която ми карат с лодка — хляб, каша, брашно, сирене, понякога заек или кокошка. Понякога ми носят новини.

Не дочака въпрос, затова продължи:

— Конни отряди от потерята вече на два пъти са идвали в селото. Първия път са предупредили никой да не те укрива, заплашили са ги с клане и опожаряване, ако те хванат в селото. Втория път са обещали награда — за този, който намери трупа ти. Преследвачите ти са убедени, че лежиш мъртва в гората, в някоя яма или дере.

— И няма да се успокоят, докато не намерят трупа ми — промърмори тя. — Добре знам това. Трябва им доказателство, че съм умряла. Без такова доказателство няма да се откажат. Ще търсят навсякъде. И в края на краищата ще се доберат и дотук…

— Много е важно за тях — отбеляза той. — Бих казал — извънредно важно…

Тя стисна устни.

— Не се бой. Ще си отида, преди да ме намерят. Няма да те подложа на риск… Не се бой.

— Защо реши, че ме е страх? — сви рамене той. — Че има причини да ме е страх? Тук няма да дойде никой, никой няма да те проследи. Но ако си подадеш носа от тръстиките, със сигурност ще паднеш право в ръцете на преследвачите си.

— С други думи — гордо вдигна глава тя, — трябва да остана тук. Това ли искаше да кажеш?

— Не си затворник. Можеш да ходиш, където поискаш. По-точно — където успееш. Но можеш и да останеш и да изчакаш. Дори и на най-разпалените преследвачи рано или късно им минава ентусиазмът. Винаги така става. Можеш да ми вярваш. Разбирам от тези неща.

Когато тя го погледна, зелените й очи проблеснаха.

— Впрочем — каза той бързо, като сви рамене и извърна поглед, — постъпи както искаш. Повтарям, не те задържам.

— Сигурно няма да си тръгна днес — въздъхна тя. — Още съм слаба… И слънцето всеки момент ще залезе. А и нали не знам пътеките. Да вървим в колибата. Измръзнах.

* * *

— Каза, че съм била на легло при теб шест дни. Вярно ли е?

— Защо да те лъжа?

— Не се ядосвай. Опитвам се да изброя дните… Избягах… Раниха ме… по време на Равноденствието. Двайсет и трети септември. Ако предпочиташ елфическия календар — в последния ден на Ламас.

— Това е невъзможно.

— А защо да те лъжа? — извика тя и застена, хванала се за лицето.

Висогота я гледаше спокойно.

— Не знам защо — изрече студено той. — Но аз някога бях лекар, Цири. Много отдавна, но все още мога да различа рана, нанесена преди десет часа, от рана, нанесена преди четири дни. Намерих те на двайсет и седми септември. Значи си била ранена на двайсет и шести. На третия ден от Велен, ако предпочиташ елфическия календар. Три дни след Еквинокцията.

— Раниха ме по време на самата Еквинокция.

— Това е невъзможно, Цири. Със сигурност си сбъркала датите.

— Със сигурност не съм. Ти ползваш някакъв остарял отшелнически календар.

— Добре, така да бъде. А толкова голямо значение ли има това?

— Не, няма никакво значение.

* * *

След три дни Висогота свали последните шевове. Той имаше всички основания да е доволен и да се гордее с делото си — линията на шева беше равна и чиста, нямаше опасност от петна заради останала в раната мръсотия. Но удоволствието леко се разваляше от вида на Цири, която се оглеждаше навъсено, без да каже нито дума. Тя въртеше огледалото насам-натам и безуспешно се опитваше да прикрие белега с косите си. Белегът беше уродлив. Фактът си оставаше факт, и нищо не можеше да се направи. Преструвките, че не е така, с нищо не можеха да помогнат. Целият червен, издут като въженце, очертан от дупките от иглата и пресечен от следите на шевовете, белегът изглеждаше ужасяващо. Разбира се, червенината и следите от иглите и конците можеха постепенно да изчезнат, при това доста скоро. Но Висогота знаеше, че няма никакви шансове белегът да изчезне изобщо и да престане да загрозява лицето на момичето.

Цири се чувстваше значително по-добре, но за учудване и удоволствие на Висогота кой знае защо изобщо не отваряше дума за тръгване. Извеждаше от обора кобилата Келпи — Висогота знаеше, че при нордлингите думата „келпи“ означава морщинец, ужасяващо морско същество, което, ако се вярва на мълвата, е способно да приема облик на красив жребец, делфин, и дори на прекрасна жена, макар че обикновено изглежда като купчина бурени. Цири оседлаваше кобилата и обикаляше няколко пъти двора около колибата, след което Келпи се връщаше в обора да прави компания на козата, а Цири влизаше в колибата да прави компания на Висогота. Даже му помагаше — най-вероятно от скука — в обработката на кожите. Докато той сортираше нутриите по размери и оттенъци, тя разпаряше кожите на ондатрите от гръбнака до корема. Пръстите й бяха страшно ловки.

Именно по време на това занимание започна много странен разговор между тях.

* * *

— Не знаеш коя съм аз. Дори не се досещаш коя съм.

Цири повтори това банално твърдение неколкократно и по този начин предизвика у него леко раздразнение. Разбира се, тя не можеше да се досети по вида му, че е така — щеше да е обидно за него да издаде чувствата си пред такава сополанка. Не, той не можеше да допусне това, но не можеше и да издаде разкъсващото го любопитство.

Любопитството му общо взето беше неоснователно, защото по принцип той спокойно би могъл да се досети коя е тя. По време на юношеството на Висогота младежките банди също не бяха рядкост. Нямаше как изминалите години да са намалили магнетичната сила, привличаща в такива шайки младоци, жадуващи приключения и силни усещания, които често водят до гибел. За сополанковците, хвалещи се с белезите по лицата си, можеше да се каже, че са имали голям късмет, защото онези с по-малко късмет ги очакваха изтезания, бесило или кол.

Да, от времето на Висогота се беше променило само едно нещо — еманципацията настъпваше. Към такива банди биваха привличани не само юноши, но и откачени девойки, предпочитащи коня, меча и приключенията пред плетивото, къделята и чакането на сватовници.

Разбира се, Висогота не й каза това направо. А отговори уклончиво. Но така, че да й даде да разбере, че е наясно по въпроса. Да й даде да разбере, че ако някой тук е загадка, то това не е тя — по чудо измъкнала се от потерята малолетна престъпница от банда на малолетни престъпници. Обезобразена сополанка, опитваща се да се обкръжи с ореола на тайнственост.

— Не знаеш коя съм. Но не се бой. Скоро ще си тръгна. Няма да те подлагам на опасност.

Това вече дойде в повече на Висогота.

— Не ме заплашва никаква опасност — каза той сухо. — А и какво би могло да ме заплашва? Дори и преследвачите да се появят тук, в което се съмнявам, какво лошо могат да ми направят? Да, оказването на помощ на избягал престъпник се наказва, но това не се отнася за отшелниците, защото те са неосведомени за светските дела. Мое право е да приемам всеки, който попадне в моята обител. Правилно го рече, че не знам коя си. Откъде да знам аз, отшелникът, коя си, какви си ги надробила и за какво те преследва законът? А и какъв закон? Всъщност аз дори не знам кои закони действат в този район и под чия юрисдикция е той. И това не ме интересува. Аз съм отшелник.

Чувстваше, че твърде често споменава това отшелничество. Но не се отказваше — яростните й зелени очи го пробождаха като шпори.

— Аз съм беден отшелник. Мъртъв за света и за неговите дела. Аз съм прост и необразован човек, незапознат със световните проблеми…

Явно прекали.

— Да бе! — избухна тя, хвърляйки ножа и кожата на пода. — За глупачка ли ме смяташ? Не съм глупачка, не си го и помисляй! Беден отшелник! Докато те нямаше, поразгледах наоколо. Погледнах там, в ъгъла, зад не особено чистата завеса. Кажи, прости и необразовани човече, откъде се взеха тези учени книги?

Висогота хвърли кожата от нутрия върху купчината.

— Някога тук е живял бирник — отговори небрежно той. — Това са кадастри и счетоводни книги.

— Лъжеш — намръщи се Цири, масажирайки раната си. — Гледаш ме в очите и ме лъжеш!

Той не отговори, преструвайки се, че оценява оттенъка на поредната кожа.

— Сигурно си мислиш — продължи девойката след малко, — че щом имаш побеляла брада, бръчки и си на сто години, с лекота можеш да излъжеш някоя наивна сополанка. Но чуй какво ще ти кажа: сигурно при мнозина ще ти мине номерът. Само че аз не съм която и да е.

Той вдигна високо вежди в безмълвен провокативен въпрос. Тя не го накара да чака дълго.

— Аз, драги ми отшелнико, съм се учила на места, където е имало множество книги, включително и такива като онези на рафтовете ти. Много от заглавията са ми познати.

Висогота вдигна вежди още по-високо. Тя го погледна право в очите и процеди:

— Сигурно ти звучи странно от устата на едно мръсно, разчорлено и раздърпано сираче, може би крадла или бандитка, намерена в храстите с разбита муцуна. Но въпреки това трябва да те уведомя, господин отшелник, че съм чела историята на Родерик де Новембре. Разглеждала съм, и то неведнъж, труда със заглавие Materia medica. Познат ми е Herbarius, точно същият като на твоя рафт. Знам и какво означава хермелиновият кръст върху червения щит на гърба на книгите. Това е знак, че книгата е издание на Оксенфуртския университет.

Тя млъкна, продължавайки да наблюдава внимателно Висогота. Той мълчеше, стараейки се лицето му да не издава нищо.

— Така че мисля — продължи тя, тръсвайки глава с обичайното за нея гордо и малко рязко движение, — че изобщо не си обикновен отшелник. И изобщо не си умрял за света, а си избягал от него. И се криеш тук, в пустошта, замаскирал своята същност сред безбройните тръстики.

— Ако е така — усмихна се Висогота, — то наистина съдбите ни са се преплели удивително, моя начетена госпожице. Предопределението ни е събрало по много загадъчен начин. Защото и ти се криеш тук, Цири. Замаскирала своята същност. Но аз съм стар човек, изпълнен с подозрения и старческо недоверие…

— Към мен?

— Към света, Цири. Към света, в който мошеническата същност си слага маската на някоя истина, за да измами друга истина, също фалшива и също опитваща се да мами. Към света, в който гербът на Оксенфуртския университет се рисува на вратите на бордеи. Към света, в който ранени разбойнички се представят за опитни хора, за учени, може би и за госпожици от благороден произход, интелектуалки и ерудити, цитиращи Родерик де Новембре и запознати с герба на Академията. Въпреки същността си. Въпреки това, че самите те носят съвсем различен знак. Бандитска татуировка. Червена роза на слабините.

— Всъщност ти имаше право. — Тя прехапа устни, а лицето й се покри с такава гъста руменина, че линията на белега започна да изглежда черна. — Ти си озлобен старец. И заядлив дъртак.

— На рафта ми, зад завесата — посочи той с кимане, — има екземпляр от Aen Iog Mab Taedh’morc, сборник от елфически приказки и римувани притчи. В него има една много подходяща за нашата ситуация и разговора ни история за стар гарван и млада лястовица. И тъй като аз, Цири, подобно на теб, съм ерудит, ще си позволя да цитирам съответния фрагмент. Гарванът, както несъмнено си спомняш, обвинява лястовицата в лекомислие и непристойно поведение.

Hen Cerbin dic’ss aen n’og Zirael

Aark, aark, caelm foile, te veloe, ell?

Zireael…

Той замълча, облегна лакти на масата и сложи брадичка върху сплетените си пръсти. Цири тръсна глава, изправи се, погледна го предизвикателно и довърши:

… Zireael ueloe que’ss aen en’ssan irch

Mab og, Hen Cerbin, vean ni, guirk, guirk!

— Озлобеният и недоверчив старец — проговори след кратко мълчание Висогота, без да променя позата си, — поднася извиненията си на младата дама ерудит. Старият гарван, на който навсякъде му се привиждат измами и предателство, моли за прошка малката лястовичка, чиято единствена вина е, че е млада и пълна с живот. И привлекателна.

— А сега говориш глупости! — възкликна Цири, Инстинктивно прикривайки белега на лицето си. — Можеш да запазиш тези комплименти за себе си! Те няма да премахнат кривите шевове, с които си ми закърпил кожата. И не си мисли, че с такива номера ще спечелиш доверието ми. Аз все така не знам кой си ти. Защо ме излъга за дните и датите? И защо си гледал какво имам между краката, след като раната е на лицето ми? И само с гледане ли свърши всичко?

Този път успя да го накара да изгуби самообладание.

— Какво си въобразяваш, сополанке! — извика той. — Аз мога да съм ти баща!

— Дядо — поправи го студено тя. — Или прадядо. Но не си. И аз не знам кой си. Но със сигурност не си този, за който искаш да се представиш.

— Аз съм този, който те намери в блатото, почти измръзнала в мъха, с черна кора от кръв вместо лице, измърляна и в несвяст. Аз съм този, който те прибра в дома си, без дори да знае коя си, а имаше основания да предполага най-лошото. Който превърза раните ти и те сложи в леглото. Който те лекуваше, когато ти умираше от треска. Грижеше се за теб. Миеше те. Цялата. Включително и областта на татуировката.

Тя отново почервеня, но в очите й продължаваше да припламва нагло предизвикателство.

— На този свят — промърмори тя — мошеническата същност често се прикрива с фалшива истина, както ти сам каза. Представи си, аз също знам това-онова за света. Ти си ме спасил, превързал, грижеше се за мен. Благодаря ти за това. Благодарна съм ти за… добротата. Но нали много добре знам, че няма доброта без…

— … без сметки и надежди за изгода? — завърши той усмихнато. — Да, знам, аз съм опитен човек, кой знае, може би познавам света толкова добре, колкото и ти, Цири. Както е добре известно, от ранените девойки се ограбва всичко, което има някаква стойност. Ако са в безсъзнание или твърде слаби, за да се защитят, обикновено грабителят дава воля на похотта и страстите си, нерядко чрез порочни и противоестествени способи. Не е ли така?

— Нещата често не са такива, каквито изглеждат — отговори Цири и за пореден път се изчерви.

— Колко вярно твърдение. — Старецът хвърли поредната кожа върху съответната купчина. — И колко безмилостно ни води към заключението, че ние, Цири, не знаем нищо един за друг. Знаем се само външно, а външността е измамна.

Той изчака малко, но Цири не бързаше да отговаря.

— Макар и двамата да успяхме да направим нещо като малко разследване, все така не знаем нищо един за друг. Аз не знам каква си ти, ти не знаеш какъв съм аз…

Този път той нарочно изчака повече. Тя го гледаше, а в очите й се беше затаил въпросът, който той очакваше. Погледът й проблесна странно, когато тя попита:

— Кой ще започне пръв?

* * *

Ако в здрача някой се беше промъкнал към къщурката с порутена и обрасла с мъх стряха, ако беше погледнал вътре, в светлината на пламъка и жарта от огнището, щеше да види белобрад старец, наведен над купчина кожи. Би видял също и девойка с пепеляви коси и отвратителен белег върху бузата, който изобщо не си подхожда с огромните като на дете зелени очи.

Но никой не можеше да види това. Колибата се намираше насред тръстиките, в тресавище, в което никой не се осмеляваше да навлезе.

* * *

— Казвам се Висогота от Корво. Бях лекар, хирург. И алхимик. Бях изследовател, историк, философ, етик. Бях професор в Оксенфуртската академия. Наложи ми се да бягам оттам след публикуването на един труд, който сметнаха за безбожен, а тогава, преди петдесет години, такива неща се наказваха със смърт. Наложи ми се да емигрирам. Жена ми не искаше да емигрира и ме напусна. Спрях се далеч на юг, в Нилфгардската империя. Започнах да преподавам етика в Имперската академия в Кастел Граупиан и работих там почти десет години. Но бях принуден да избягам и оттам, след като публикувах един трактат… Между другото, този труд разглеждаше проблема за тоталитарната власт и престъпния характер на завоевателните войни, но официално ме обвиниха в метафизичен мистицизъм и клерикална схизма. Сметнаха, че действам, подбуден от експанзивните и ревизионистично настроени групи от жреци, които фактически управляват кралствата на нордлингите. Доста забавно в светлината на смъртната присъда, издадена ми заради атеизъм двайсет години по-рано. Впрочем, на Север експанзивните жреци отдавна бяха потънали в забрава, но в Нилфгард не отчитаха това. Връзките на мистицизма и суеверията с политиката се наказваха сурово.

Сега, когато обръщам поглед назад, си мисля, че ако се бях подчинил и разкаял, може би обвиненията срещу мен щяха да бъдат оттеглени, а императорът щеше да се ограничи с това да ме остави в немилост, без да прибягва до драстични мерки. Но аз бях разгневен. Бях сигурен в своята правота, която смятах за непреходна, стояща над една или друга власт и над политиката. Смятах се за онеправдан. Несправедливо, тиранично онеправдан. Затова установих активни контакти с дисидентите, борещи се тайно против тиранина. Докато се усетя, вече бях в килията с останалите дисиденти, а някои от тях, веднага щом видяха уредите за изтезания, ме посочиха като главен идеолог на движението.

Императорът използва правото си на помилване, но ме осъди на изгнание, със заплахата незабавно да бъда екзекутиран, ако се върна на територията на империята.

Обидих се на целия свят, на кралствата, на империята и университетите, на дисидентите, чиновниците и юристите. На колегите и приятелите ми, които при първия намек за опасност се отрекоха от мен. На втората ми жена, която, както и първата, сметна, че неприятностите на мъжа й са достатъчен повод за развод. На децата, които се отказаха от мен. Станах отшелник. Тук, в Ебинг, в блатата Переплут. Наследих тази съборетина от един отшелник, с когото се запознах случайно. За нещастие Нилфгард анексира Ебинг и аз, въпреки желанието си, отново се озовах в Империята. Нямам вече нито сили, нито желание да продължа да се скитам, затова съм принуден да се крия. Имперските присъди нямат срок на давност, дори когато императорът, който ги е издал, отдавна не е между живите, а управляващият в момента няма поводи да си спомня предшественика си с добро и не споделя възгледите му, смъртната присъда си остава в сила. Такъв е законът и обичаят в Нилфгард. Присъдите за държавна измяна не остаряват и не подлежат на амнистия, каквато всеки нов император непременно обявява след коронацията си. След възкачването на престола новият император амнистира всички, осъдени от предшественика му… с изключение на обвинените в държавна измяна. Няма значение кой управлява в Нилфгард: ако стане известно, че съм жив и съм нарушил присъдата за изгнание и съм на имперска територия, ще ме обезглавят на ешафода.

Както виждаш, Цири, озовали сме се в абсолютно една и съща ситуация.

* * *

— Какво е това етика? Знаех, но съм забравила.

— Наука за морала. За правилата на поведение на порядъчния, благородния, добрия и честния. За висините на доброто, до които справедливостта и етичността въздигат човека. И за бездните на злото, в които непорядъчността и липсата на морал низвергват човека…

— Висините на доброто! — изсумтя Цири. — Справедливост! Морал! Не ме разсмивай, че ще ми се отвори раната. Провървяло ти е, че не са те преследвали, че не са изпратили подир теб ловци на глави, такива като… Бонхарт. Тогава щеше да се научиш какво е това бездни на злото. Етика? Нищо не струва твоята етика, Висогота от Корво. На дъното не пропадат злите и непорядъчните. О, не! Точно тези, които са зли, но решителни, изпращат там онези, които са морални, честни и благородни, но плахи, колебаещи се и изпълнени със скрупули.

— Благодаря за поучението — подигра й се Висогота. — Сигурен съм, че човек дори и да е живял цял век, никога не е късно да научи нещо ново. Наистина, винаги си струва да послушаш зрелите и опитни хора.

— Шегувай се ти, шегувай се — тръсна глава Цири. — Докато можеш. Защото сега е мой ред, сега аз ще те позабавлявам с разказа си. Ще ти разправя какво се е случило с мен. А когато свърша, ще видим дали ще ти е до шеги.

* * *

Ако този ден в здрача някой се беше добрал до къщурката с порутена стряха и беше погледнал в процепите между капаците на прозорците, щеше да види в оскъдно осветената стая белобрад старец, съсредоточено слушащ разказа на девойка с пепеляви коси, седнала на един пън до огнището. Той би забелязал, че девойката говори бавно, сякаш търси подходящите думи с усилие; че нервно потърква обезобразената си от отвратителен белег буза и редува с дълги минути мълчание разказа си за своята съдба. Разказ за знанията, които е получила и които — всичките до едно — са се оказали лъжливи и объркани. За обещанията, които са й давали и които не са били спазени. Разказ за това как предопределението, в което е била заставена да вярва, я е измамило и я е лишило от наследството й. За това как всеки път, когато вече е започвала да вярва, върху нея са се стоварвали страдание, болка, несправедливост и унижение. За това как онези, които е обичала и на които е вярвала, са я предали, не са й се притекли на помощ, когато е страдала, когато са я заплашвали позор, мъчения и смърт. Разказ за идеалите, които е била длъжна да следва, но които са я подвели, предали и изоставили точно когато са й били особено нужни, доказвайки по този начин колко нищожна е била стойността им. Разказ за това как най-накрая е получила помощ, приятелство и любов от онези, от които не би трябвало да търси нито помощ, нито приятелство. Да не говорим за любов.

Но никой не би могъл да види това, още по-малко пък — да го чуе. Къщурката с порутена и обрасла с мъх стряха беше добре скрита сред мъгла в блатата, в които никой не се осмеляваше да навлезе.