През живота си съм се познавал с много военни. Познавах маршали, генерали, войводи и командири, триумфатори от многобройни кампании и боеве. Слушал съм техните разкази и спомени. Виждал съм ги наведени над карти, да изписват по тях разноцветни стрелки, да разработват планове, да обмислят стратегии. В тази война на хартия всичко се получаваше, всичко работеше, всичко беше ясно и идеално подредено. Така трябва да бъде, поясняваха военните. Армията е преди всичко ред и организираност. Армията не може да съществува без ред и организираност.

Това е доста странно, като се има предвид, че реалната война — а аз съм виждал няколко реални войни — от гледна точка на реда и организираността страшно прилича на обхванат от пожар бордей.

Лютичето,

„Половин век поезия“

Кристално чистите води на Лента преливаха през прага с леко заоблена дъга, после падаха в шумна и кипяща каскада между черните като оникс скали, разбиваха се в тях и изчезваха в бялата пяна, от която се разливаха в широко корито, толкова прозрачни, че се виждаше всяко камъче в разноцветната мозайка на дъното, всяка зелена плитчица на танцуващите в потока водорасли.

Двата бряга бяха покрити с кожух от пача трева, в който се увиваха водни косове, гордо демонстриращи белите жаба на гърлата си. Храстите над водните косове бяха обагрени в преливащи се едно в друго зелено, бронзово и охра, и на фона на смърчовете изглеждаха като посипани със сребрист прашец.

— Наистина — въздъхна Лютичето. — Тук е красиво.

Огромна тъмна пъстърва се опита да прескочи през прага на водопада. За момент увисна във въздуха, изпънала плавници и мятайки опашка, после падна тежко в пяната на кипящия водовъртеж.

Разклонената лента на светкавица пресече тъмнеещото небе на юг, приглушеното ехо на далечен гръм премина по стената от дървета. Дорестата кобила на вещера затанцува, направи рязко движение с глава и се озъби, опитвайки се да изплюе мундщука. Гералт дръпна силно поводите, кобилата, все така танцувайки, отстъпи назад, като звънтеше с подкови по камъка.

— Хо! Хо! Хо! Видя ли, Лютиче? Проклета балерина! По дяволите, при първия удобен случай ще се отърва от това животно! Да пукна, ако не я сменя, ако ще и с магаре!

— И скоро ли мислиш, че ще ти падне такава възможност? — Поетът се почеса по сърбящия го от ухапвания на комари врат. — Дивият пейзаж на тази долина ни доставя несравнима с нищо естетическа наслада, но за разнообразие охотно бих надникнал в някоя не толкова естетична кръчма. Скоро ще стане седмица, откакто се наслаждаваме на романтичната природа, пейзажите и далечните хоризонти. Затъгувах по затворените пространства. Особено такива, в които поднасят топла храна и студена бира.

— Ще се наложи да тъгуваш още известно време. — Вещерът се обърна върху седлото. — Може би страданията ти ще бъдат смекчени от новината, че и аз тъгувам мъничко по цивилизацията. Нали знаеш, че стоях в Брокилон точно трийсет и шест дни. И нощи, по време на които романтичната природа ми изстудяваше задника, пълзеше по гърба ми и оросяваше носа ми… Пфу! Гадост! Няма ли най-накрая да престанеш с капризите, проклета кобило?

— Хапят я конските мухи. Гадините са станали ожесточени и кръвожадни, както винаги преди буря. На юг гърми и просвятква все по-често.

— Забелязах. — Вещерът погледна небето, удържайки разтанцувалата се кобила. — Вятърът също стана различен. Лъха на море. Времето ще се променя, определено. Да вървим. Подкарай този охранен скопец, Лютиче.

— Конят ми се казва Пегас.

— Че как иначе. Знаеш ли какво? Моята елфическа кобила също трябва да я кръстим някак. Хм…

— Може би Плотка? — пошегува се трубадурът.

— Плотка — съгласи се вещерът. — Добре.

— Гералт? — Да?

— Имал ли си в живота си кон, който да не се е казвал Плотка?

— Не — отговори вещерът след кратък размисъл. — Не съм имал. Подкарай кастрирания си Пегас, Лютиче. Чака ни дълъг път.

— Наистина — промърмори поетът. — Нилфгард… Колко мили са дотам, според теб?

— Много.

— Ще стигнем ли до зимата?

— Ще стигнем първо до Верден. Там ще обсъдим… някои въпроси.

— Какви? Нали не смяташ да се отървеш от мен? Ще те придружавам! Така реших!

— Ще видим. Нали ти казах, трябва да стигнем до Верден.

— А далеч ли е? Познаваш ли този район?

— Познавам го. При водопада Кеан Трейс сме, пред нас има едно място, което се нарича Седмата миля. А тези възвишения отвъд реката са Совините хълмове.

— А ние яздим на юг, надолу по течението? Лента се влива в Яруга някъде в района на крепостта Бодрог…

— Да, ще вървим на юг, но по онзи бряг. Лента завива на запад, ние ще тръгнем през горите. Искам да се доберем до мястото, наричано Дришот, тоест Триъгълника. Там се събират границите на Верден, Бруге и Брокилон.

— А оттам?

— Към Яруга. И към устието. Към Цинтра.

— А после?

— После ще видим. Ако това изобщо е възможно, накарай безполезния си Пегас да върви малко по-бързо.

* * *

Пороят ги застигна, докато минаваха през брода и бяха насред реката. Отначало задуха силен вятър, който със същински ураганни пориви развяваше косите и наметалата им и дереше лицата им с носените от него листа и клонки, изтръгнати от крайбрежните дървета. Те подкараха конете с викове и удари с петите и се понесоха през разпенената вода към брега. Когато вятърът внезапно утихна, видяха движещата се към тях стена на дъжда. Повърхността на Лента побеля и закипя, сякаш някой хвърляше от небето в реката милиарди оловни топченца.

Преди да успеят да се измъкнат на брега, целите подгизнаха. Бързо се скриха в гората. Короните на дърветата образуваха над главите им плътен зелен покрив, но това не беше покрив от онези, способни да ги предпазят от такъв порой. Дъждът бързо изпокъса и наведе листата, след минута в гората валеше не по-слабо, отколкото и на открито.

Увиха се в наметалата си, вдигнаха качулките. Между дърветата се възцари мрак, разкъсван само от все по-често проблясващите светкавици. Постоянно се чуваха гръмотевици, продължителни и оглушителни. Плотка се плашеше, тропаше с копита и танцуваше. Пегас запазваше невъзмутимо спокойствие.

— Гералт! — кресна Лютичето, опитвайки се да надвика поредния гръм, влачещ се из гората като гигантска каруца. — Хайде да спрем! Да се скрием някъде!

— Къде? — извика Гералт в отговор. — Язди!

И продължаваха да яздят.

След известно време дъждът видимо отслабна, вятърът зашумя отново в короните на дърветата, трясъците на гръмотевиците престанаха да режат слуха им. Излязоха на пътечка сред гъст елшак. После на поляна. На нея се издигаше гигантски бук, а под короната му, върху дебел и широк килим от кафяви листа и жълъди, стоеше фургон с впрегнати в него две мулета. Коларят на капрата се целеше право в тях с арбалет. Гералт изруга. Една гръмотевица заглуши думите му.

— Свали арбалета, Колда — каза нисък човек със сламена шапка, като се извърна от ствола на бука, подскачайки на един крак, и закопча панталона си. — Не чакаме тези. Но и те са клиенти. Не плаши клиентите, Колда. Нямаме много време, но винаги ще успеем да потъргуваме.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори Лютичето зад гърба на Гералт.

— Приближете се, господа елфи! — извика човекът с шапката. — Не се бойте, аз съм свой човек. N’ess a tearth! Va, Seidhe. Caedmil! Аз съм свой, разбираш ли, елфе? Ще потъргуваме ли? Хайде, елате тук, под бука, тук не вали толкова!

Гералт не се учуди на грешката. Двамата с Лютичето се бяха обгърнали със сиви елфически наметала. Самият той носеше дадена му от дриадите салтамарка с любимия на елфите мотив с листа и яздеше кон с типичен елфически хамут и украсен с характерни трензели. Лицето му беше частично закрито от качулката. Що се отнася до контето Лютичето, то него и по-рано го бяха вземали за елф или полуелф, особено след като беше пуснал косата си до раменете и беше придобил навика да я къдри с маша.

— Внимавай — промърмори Гералт, слизайки от коня. — Ти си елф. Не си отваряй устата, без да се наложи.

— Защо?

— Това са хевкари.

Лютичето тихичко изсъска. Знаеше за какво става въпрос.

Всичко се управляваше от парите, а търсенето определяше предлагането. Скитащите из горите Scoia’tael събираха годна за продажба, но ненужна им стока, а изпитваха недостиг на оръжие и екипировка. Така се роди горската разменна търговия. Из пътищата и пътеките, кръстопътищата и поляните тихомълком започнаха да се появяват каруците на търгуващите с „катериците“ спекуланти. Елфите ги наричаха hav’caaren — непреводима дума, но свързвана със свирепа алчност. Между хората се наложи терминът „хевкари“, а в съзнанието на Гералт думата се асоциираше с още по-неприятни неща. Защото тези хора бяха неприятни. Жестоки и безпощадни, те не се спираха пред нищо, дори и пред убийство. Хванатият от войници хевкар не можеше да разчита на милосърдие. И поради тази причина и самите те не бяха свикнали да го проявяват. Срещнеха ли по пътищата някой, който би могъл да ги издаде на войниците, те без колебание се хващаха за арбалета или за ножа.

Така че Гералт и Лютичето не бяха в много изгодна ситуация. За щастие хевкарите ги бяха взели за елфи. Гералт прикри още повече лицето си с качулката и започна да се замисля за това какво ще стане, когато маскарадът се разкрие.

— Ама, че време! — потри ръце търговецът. — Вали като че ли някой е пробил дупка в небето. Гаден tedd, ell’ea? Е, нищо, за търговията няма лошо време. Има само лош товар и лоши пари, хе-хе-хе! Разбираш ли ме, елфе?

Гералт кимна. Лютичето измърмори нещо нечленоразделно изпод качулката. За тяхно щастие презрителната неохота на елфите да общуват с хората беше широко известна и не учудваше никого. Но коларят не свали арбалета, а това беше лош знак.

— Вие от кои сте? От кой отряд? — Хевкарът, както и всеки сериозен търговец, не се смути от сдържаността и неразговорливостта на клиентите си. — На Коинеах Де Рео? Или на Ангес Бри-Кри? Или може би на Риордаин? Риордаин, както научих, преди седмица е избил до крак кралски съдебни изпълнители, пътуващи със събраните от тях дължими такси. Монети, не разни боклуци. Не вземам за заплащане нито смола, нито зърно, нито окървавени дрехи, а от кожите — само норка, самур или хермелин. Но най-мили са ми монетите, камъчетата и бижутата! Ако имате, можем да потъргуваме! Имам стока първо качество! Eveleinn vara en ard scedde, ell’ea, разбираш ли, елфе? Всичко имам. Гледайте.

Търговецът се приближи до фургона и вдигна края на мокрия брезент. Показаха се мечове, лъкове, връзки стрели, седла. Хевкарът се порови в стоката и извади една стрела. Накрайникът й беше назъбен и наострен.

— При другите няма да намерите такова нещо — каза той самодоволно. — Защото ако хванат някого с такива стрели, го разкъсват на две с коне. Но аз знам какво обичат „катериците“, клиентът е над всичко, и не можеш да печелиш, без да рискуваш. Имам… разкъсващи накрайници, по девет орена за една дузина. Naev’de aen tvedeane, ell’ea, разбра ли, Seidhe? Кълна се, не одирам кожите от гърба на клиентите, самият аз заработвам много малко, заклевам се в децата си. Ако вземете три дузини накуп, ще сваля шест процента от цената. Късмет е, че ги намерих по-евтино, чист късмет… Ей, Seidhe, дръпни се от фургона!

Лютичето уплашено отдръпна ръка от платнището и нахлупи още по-ниско качулката. Гералт за кой ли път прокле несдържаното любопитство на барда.

— Mir’me vara — замърмори Лютичето, вдигайки извинително ръка. — Squaess’me.

— Не се обиждай — озъби се хевкарът, — но там не трябва да се поглежда, защото превозваме и друга стока. Но не е за продаване, не е за Seidhe. Поръчана е, хе-хе-хе. Е, много се разбъбрихме… Покажете парите.

„Започва се“, помисли си Гералт, не изпускайки от поглед заредения арбалет на коларя. Имаше основания да смята, че накрайникът на стрелата можеше да е от разкъсващите, които, като попаднат в корема, излизат от три, а понякога и от четири места в гърба, превръщайки вътрешностите на простреляния в каша.

— N’ess tedd — каза той, опитвайки се да спази напевния акцент. — Tearde. Mireann vara, va’en vort. Ще се върнем с отряда, тогава ще търгуваме. Ell’ea? Разбра ли, Dh’oine?

— Разбрах — изплю се хевкарът. — Разбрах, че сте голтаци — искате да вземете стока, а нямате налични. Махайте се оттук, и не се връщайте, защото имам среща тук с важни личности. По-добре да не им попадате пред очите. Изчезвайте…

Сепна се, чувайки пръхтенето на кон.

— Ох, по дяволите! — извика той. — Късно е вече! Те са тук! Главите под качулките, елфи! Не мърдайте и да не сте издали нито звук! Колда, тъпак такъв, свали арбалета, по-живо!

Шумът от дъжда, грохотът на гръмотевиците и килимът от листа заглушаваха потропването на копитата, благодарение на което на конниците им се удаде да се приближат незабележимо и да обкръжат бука мигновено. Това не бяха Scoia’tael. „Катериците“ не носеха брони, а осмината обградили бука конници проблясваха със залетите от дъжда метални шлемове, нараменници и ризници.

Единият от конниците бавно се приближи, извиси се като планина над хевкарите. Самият той беше с нормален ръст, но седеше върху могъщ боен жребец. Защитените от бронята рамене бяха покрити с вълча кожа, лицето му беше прикрито от шлем с широк, издаден напред наносник, стигащ до долната му устна. Непознатият стискаше в ръка страховито изглеждащ наджак^[1].

— Ридо! — извика той хрипливо.

— Фаоилтиарна! — отговори търговецът с леко треперещ глас.

Конникът се приближи още повече, наведе се в седлото. Водата течеше на струи върху стоманения наносник и падаше право върху зловещо блестящото острие на наджака.

— Фаоилтиарна! — повтори хевкарът, покланяйки се до кръста. Той свали шапката си и дъждът мигновено прилепи към черепа му редките му коси. — Фаоилтиарна! Свой съм, знам и паролата, и отговора… Изпраща ме Фаоилтиарна, Ваше Височество… Чакам тук, както беше уговорено…

— А тези какви са?

— Моят ескорт — хевкарът се поклони още по-ниско. — Този и елфите…

— Пленникът?

— На фургона. В ковчег.

— В ковчег?! — Крясъкът на конника с наджака беше заглушен частично от гръмотевица. — Това няма да ти се размине! Господин Де Ридо ясно нареди пленникът да бъде доставен жив!

— Ама той е жив, жив е! — побърза да го увери търговецът. — Както беше наредено… Сложихме го в ковчег, но е жив… Не беше моя идея това с ковчега, Ваше Височество… Фаоилтиарна беше…

Конникът чукна с наджака по стремената, даде знак. Трима конници скочиха от седлата и свалиха платнището от фургона. Когато хвърлиха на земята седлата, чуловете и сноповете стрели, при светлината на една мълния Гералт наистина видя ковчег от наскоро отсечено борово дърво. Обаче не се вгледа особено внимателно. Чувстваше изтръпване и хлад по върховете на пръстите си. Вече знаеше какво ще се случи след малко.

— Как така, Ваше Височество? — изрече хевкарът, гледайки разхвърляните по мократа почва стоки. — Защо изхвърляте стоката ми от фургона?

— Купувам всичко. Заедно с впряга.

— Ааа. — Върху обраслата с четина муцуна на търговеца се появи сладостна усмивка. — Това е друго нещо. Ще излезе… Нека да помислим… Петстотин, с позволение на Ваше благородие, ако е в темерийска валута. Ако е във вашите флорени — четирийсет и пет.

— Толкова евтино? — изсумтя конникът, отвратително усмихвайки се иззад наносника. — Приближи се.

— Внимавай, Лютиче — прошепна вещерът, незабележимо разкопчавайки наметалото си.

Прозвуча гръм. Хевкарът се приближи към конника, наивно разчитайки да направи най-голямата търговска сделка в живота си. И това наистина беше сделката на живота му — може би не най-добрата, но със сигурност последната. Конникът се надигна на стремената и със замах заби наджака в оплешивялото му теме. Търговецът падна, без да издаде нито звук, и се замята; размахващите му се ръце заораха в мокрия килим на листата. Някой от вилнеещите във фургона метна въже през шията на коларя и го стегна, друг подскочи и го намушка с кама.

Един от конниците рязко вдигна арбалета си, целейки се в Лютичето. Но Гералт вече държеше в ръцете си меча, изхвърлен от фургона на хевкара. Той хвана оръжието за средата на острието и го хвърли като копие. Стрелецът, с пробито тяло, се стовари от коня, все още с израз на безкрайно изумление върху лицето.

— Бягай, Лютиче!

Лютичето подскочи към Пегас и с див скок се озова върху седлото. Но скокът се оказа прекалено див, а поетът — недостатъчно ловък. Той не успя да се задържи горе и се стовари на земята от другата страна на коня. Това му спаси живота — острието на меча на нападналия го конник разсече въздуха над ушите на Пегас. Скопецът се изплаши и се вдигна на задните си крака, събаряйки нападателя от коня му.

— Това не са елфи! — извика конникът с шлема с наносника, докато вадеше своя меч. — Хванете ги живи! Живи!

Един от онези, които изхвърляха стоката от фургона, скочи на земята и се засуети. Обаче Гералт вече беше успял да извади собствения си меч и не загуби нито секунда. Въодушевлението на останалите двама се поохлади от плисналия върху тях фонтан от кръв. Гералт се възползва от това и съсече втория. Но конниците вече се носеха към него. Той се изплъзна изпод мечовете им, парира един удар, направи финт и в този момент почувства силна болка в дясното коляно и усети, че пада. Не беше ранен. Просто излекуваният в Брокилон крак без никакво предупреждение отказа да му се подчинява.

Замахналият срещу него с брадва човек изведнъж извика и се завъртя, сякаш някой силно го е блъснал. Преди нападателят да падне, вещерът видя, че странично в тялото му се е забила до средата стрела с дълги пера. Лютичето извика. Гръмотевица заглуши вика му.

Вкопчилият се в колелото на каруцата Гералт видя при светлината на мълнията светлокоса девойка с опънат лък, излизаща от елшака. Конниците също я забелязаха. И не можеха да не я забележат, защото в този момент един от тях падна назад от коня, уцелен от стрела, превърнала гърлото му в кървава пихтия. Тримата останали, включително командирът с шлема с наносника, веднага оцениха опасността и се понесоха с викове към жената, криейки се зад вратовете на конете си. Мислеха, че конските вратове ще са достатъчна преграда пред стрелите. Грешаха.

Мария Баринг, наричана Милва, опъна лъка. Целеше се спокойно, допряла тетивата до лицето си.

Първият от атакуващите извика и се плъзна от коня, стъпалото му се закачи за стремето и подкованите копита го премазаха. Вторият нападател направо беше пометен от седлото от следващата стрела. Третият, командирът, вече беше близо и се изправяше на стремената, вдигайки меча си за удар. Милва дори не потрепна. Гледайки безстрашно нападателя, опъна лъка и от пет крачки разстояние заби стрелата право в лицето му, заедно със стоманения наносник. Стрелата проби главата му, изхвърляйки шлема настрани. Конят не се спря. Нападателят, лишен от шлема си и от голяма част от главата си, седя още няколко мига върху седлото, после бавно се наклони и се строполи в една локва. Конят изцвили и побягна нататък.

Гералт се изправи с усилие и помасажира крака си, който го болеше, но колкото и да беше чудно, си изглеждаше наред — вещерът можеше да стои на него, можеше да ходи. Наблизо, отмятайки от себе си притисналия го труп с разкъсано гърло, от земята се надигна Лютичето. Лицето на поета имаше цвят на негасена вар.

Милва се приближи, пътьом вадейки стрелата от тялото на един от убитите.

— Благодаря ти — каза вещерът. — Лютиче, благодари и ти. Това е Милва Баринг. Дължим й живота си.

Милва измъкна стрелата от другия труп, огледа окървавения накрайник. Лютичето измърмори нещо неразбираемо, приведе се в учтив, но леко неустойчив поклон, после падна на колене и повърна.

— Кой е този? — Жената избърса накрайника на стрелата с наръч мокри листа и я прибра в колчана. — Приятел ли ти е, вещерю?

— Да. Казва се Лютичето. Той е поет.

— Поет. — Милва погледна към измъчвания от вече сухи пориви за повръщане трубадур, после вдигна очи. — Щом е така, разбирам. Ако нещо не разбирам, то е защо той повръща тук, вместо да пише рими някъде на спокойствие. Всъщност това не е моя работа.

— Донякъде е твоя. Ти му спаси кожата. А също и моята.

Милва избърса мокрото си от дъжда лице, на което все още можеше да се види отпечатъкът от тетивата. Макар че беше стреляла няколко пъти, резката беше само една — тя постоянно притискаше тетивата си към едно и също място.

— Вече бях в елшака, когато ти си бъбреше с хевкара — каза тя. — Не исках гадината да ме види, пък и нямаше нужда. А после дойдоха другите и започна касапницата. Ти добре се разправи с неколцина. Умееш да боравиш с меча, не може да се отрече. Макар и куцането да ти пречи. Трябваше да поседиш още в Брокилон, да си лекуваш крака. Ще вземеш да го повредиш и после цял живот да куцаш, даваш ли си сметка?

— Ще се справя.

— И на мен така ми се струва. Защото тръгнах след теб — да те предупредя. И да те върна обратно. Нищо няма да се получи от твоя поход. На юг се води война. От Дришот към Бруге се придвижва нилфгардска войска.

— Откъде знаеш?

— Дори и оттук. — Девойката с широк жест посочи труповете и конете. — Това са нилфгардци. Не виждаш ли слънцето на шлемовете им? Бродериите на чуловете? Пригответе се и да си плюем на петите, че току-виж са дошли и други. Тези тук са само разузнавателен отряд.

— Не мисля — поклати глава Гералт. — Бяха дошли за друго.

— За какво?

— За това — посочи той лежащия във фургона, потъмнял от водата ковчег от борово дърво.

Дъждът поутихна, гръмотевиците бяха престанали. Бурята се изместваше на север. Вещерът вдигна захвърления върху листата меч, скочи върху каруцата и изруга тихо, защото болката в коляното му напомни за себе си.

— Помогни ми да го отворим.

— Какво, мъртвеца ли искаш да… — Милва се сепна, виждайки пробитите в капака отвори. — По дяволите! Хевкарът е държал вътре някой жив?

— Някакъв пленник. — Гералт прихвана капака. — Хевкарът чакаше тук нилфгардците, за да им го предаде. Размениха парола и отговор…

Капакът със скърцане се вдигна нагоре, разкривайки човек с парцал в устата, чиито ръце и крака бяха завързани с ремъци за страничните стени на ковчега. Вещерът се наведе. Вгледа се внимателно. И още веднъж, още по-внимателно. И изруга.

— Я гледай ти! — изрече той провлачено. — Това се казва изненада. Кой би предположил?

— Познаваш ли го, вещерю?

— Срещали сме се — усмихна се с неприязън Гералт. — Прибери ножа, Милва. Не му режи ремъците. Изглежда, това си е вътрешен нилфгардски проблем. Не бива да се намесваме. Да го оставим, както си е.

— Добре ли чух? — обади се иззад гърбовете им Лютичето. Той беше все още блед, но любопитството надделяваше над другите емоции. — Искаш да оставиш в гората завързан човек? Досещам се, че си разпознал някого, с когото сте били врагове, но нали това е пленник, по дяволите! Щяха да го предадат на хора, които ни нападнаха и едва не ни убиха. Той е враг на нашите врагове…

Млъкна, виждайки как Гералт изважда нож от джоба на ботуша си. Милва се изкашля тихо. Тъмносините очи на завързания човек, които до момента бяха затворени, за да се предпазят от дъждовните капки, се разшириха. Гералт се наведе и разряза ремъка на лявата му ръка.

— Виж, Лютиче — каза той, като хвана пленника за китката и вдигна ръката му. — Виждаш ли този белег на дланта? Цири го направи. На остров Танед, преди месец. Това е нилфгардец. Беше дошъл на Танед специално, за да отведе Цири. Тя го рани, за да се спаси от похищение.

— Нещо не ми се връзва — промърмори Милва. — Ако този е искал да отвлече твоята Цири от острова и да я предаде на нилфгардците, как е попаднал в този ковчег? Защо хевкарът искаше да го предаде точно на нилфгардците? Измъкни парцала от устата му, вещерю. Може би ще ни каже нещо?

— Нямам никакво желание да го слушам — отвърна глухо вещерът. — Още отсега ме сърби ръката да го сръгам, както си лежи и се пули. Едвам се сдържам. А ако отгоре на всичко и заговори, няма да мога да се сдържа. Не ви казах всичко за него.

— Не се сдържай тогава — сви рамене Милва. — Сръгай го, щом като е такъв злодей. Само че по-бързо, защото времето си тече. Казах ти, че всеки момент може да се появят още нилфгардци. Отивам за коня си.

Гералт се изправи, пускайки ръката на завързания. Той веднага измъкна парцала от устата си и се изплю. Но не се обади. Вещерът хвърли ножа върху гърдите му.

— Не знам за какви грехове са те затворили в този сандък, нилфгардецо — каза той. — И не ме интересува. Оставям ти тази кама, освободи се сам. И ако щеш, чакай тук своите или бягай в гората — твоя си работа.

Пленникът мълчеше. Сега, пъхнат в дървения сандък и завързан, той изглеждаше още по-жалък и беззащитен, отколкото на Танед, а там Гералт го беше видял на колене, в локва кръв, ранен, треперещ от страх. А и сега изглеждаше доста по-млад. Вещерът не би му дал повече от двайсет и пет години.

— Подарих ти живота на острова — добави Гералт. — Подарявам ти го и сега. Но за последен път. При следващата ни среща ще те заколя като куче. Запомни това. Ако ти се прииска да уговориш хората си да ни преследват, вземи ковчега със себе си. Ще имаш нужда от него. Да вървим, Лютиче.

— Хайде, по-бързо! — извика Милва, връщайки се в галоп от водещата на запад пътека. — Но не натам! В гората, по дяволите, в гората!

— Какво е станало?

— Откъм Лента идват куп конници. Нилфгардци! Какво зяпате? По конете, докато не са ни обкръжили.

* * *

Боят за селото продължаваше вече един час, а краят му все още не се виждаше. Пешаците, отбраняващи се иззад каменните стени, огради и барикади от натрупани каруци, вече бяха отблъснали три атаки на конниците, настъпващи откъм бента. Ширината на бента не позволяваше на конниците да организират фронтален натиск, а отбраняващата се пехота имаше възможност да уплътнява отбраната. В резултат вълната от конници всеки път се разбиваше в барикадата, иззад която отчаяните, но ожесточени пешаци обсипваха плътните редове на конниците със стрели от лъкове и арбалети. Обстрелваната кавалерия се събираше накуп и тогава защитниците започваха бърза контраатака, размахвайки брадви, гизарми и бойни вериги. Конницата отстъпваше към езерата, изоставяйки труповете на хората и конете, а пехотинците отново се скриваха зад барикадата и обсипваха врага с ругатни. След известно време конницата възстановяваше реда и атакуваше отново.

И всичко се повтаряше.

— Интересно, кой с кого се бие? — попита за пореден път Лютичето, не особено разбираемо, тъй като точно в момента дъвчеше изпросен от Милва сухар.

Седяха на самия ръб на пропастта, добре скрити сред хвойновите храсти. Можеха да наблюдават битката, без да се опасяват, че някой ще ги забележи. По-точно — не че можеха, а се налагаше да наблюдават. Нямаха друг изход. Пред тях кипеше битка, зад тях пламтеше гората.

— Не е трудно да се отгатне. — Гералт най-накрая отговори неохотно на въпроса на Лютичето: — Конниците са нилфгардци.

— А пешаците?

— Пешаците не са нилфгардци.

— Конниците са редовна кавалерия от Верден — каза Милва, до момента навъсена и подозрително неразговорлива. — Имат шахматни клетки на чуловете. А онези в селото са бругенски наемници. Личи си по хоругвите им.

Наистина, ободрените от поредния успех пешаци вдигнаха зелено знаме с бял кръст. Гералт беше гледал внимателно, но по-рано не беше видял знамето — защитниците го вдигаха едва сега. Явно в началото на битката се беше заплеснал някъде.

— Дълго ли ще седим тук? — попита Лютичето.

— Виж го ти — промърмори Милва. — И пита. Погледни сам. Накъдето и да се обърнеш — все е гадно.

Нямаше нужда Лютичето да се обръща. По целия хоризонт се вдигаха стълбове от дим. Най-плътна беше димната завеса на север и на запад, където нечия армия беше подпалила горите. Много димеше и на юг — там, накъдето се бяха насочили, когато битката им прегради пътя. Но през часа, който бяха прекарали на хълма, беше започнал да се вдига дим и на изток.

— И все пак, вещерю — започна жената след кратко мълчание, поглеждайки Гералт, — много ми е интересно какво смяташ да правиш сега. Зад нас са нилфгардците и горящата гора, какво е пред нас — сам виждаш. Та какви са ти плановете?

— Плановете ми не са се променили. Ще изчакам битката и ще тръгна на юг. Към Яруга.

— Сигурно си откачил — направи гримаса Милва. — Нали виждаш какво става. И с невъоръжено око се вижда, че това не е някаква кавга между немирници, а истинска война. Нилфгард напредва рамо до рамо с Верден. На юг вече със сигурност са преминали Яруга, навярно цялото Бруге, а може би и Соден са в пламъци…

— Трябва да се добера до Яруга.

— Чудесно. А после?

— Ще намеря лодка, ще тръгна надолу, ще опитам да стигна до устието. После кораб… По дяволите, трябва да има някои кораби, тръгващи оттам…

— За Нилфгард? — изсумтя тя. — Значи плановете не са се променили?

— Не си длъжна да ме придружаваш.

— Ясно е, че не съм длъжна. И благодаря на боговете, защото не държа да умирам. Не че ме е страх, но ще ти кажа нещо: не е голямо геройство да се оставиш да те убият.

— Знам — отговори той. — Имам опит. Не бих тръгнал в тази посока, ако не беше необходимо. Но е необходимо, така че ще тръгна. Нищо не може да ме спре.

— Ха! — измери го тя с поглед. — Ама че глас — сякаш някой стърже с нож по дъното на старо гърне. Ако император Емхир те слушаше, щеше да напълни гащи от страх. При мен, стража, при мен, императорска свита, беда, беда, един вещер е тръгнал право към мен, в Нилфгард; като дойде, ще ми вземе и короната, и живота! Загубен съм!

— Престани, Милва!

— Защо? Време е някой да ти каже истината в очите. Проклета да съм, ако съм виждала по-глупав тип от тебе! Отиваш при Емхир да измъкнеш девойката си? Която Емхир е избрал за императрица? Която е измъкнал от ръцете на кралете? Емхир има остри нокти, каквото хване — не го пуска. Кралете не могат да се справят с него, а ти искаш?

Вещерът не отговори.

— До Нилфгард му се приходило — повтори Милва, клатейки глава. — Да повоюва с императора, да му измъкне невястата. А помисли ли какво може да стане? Когато пристигнеш там и намериш своята Цири в покоите й в двореца, цялата в злато и коприна — какво ще й кажеш? Ела с мен, мила, за какво ти е императорският трон, ние двамата ще живеем в колиба, в периодите преди жътва ще гризем кори. Погледни се — куц дрипльо. Дори кафтана и обувките са ти ги дали дриадите, от някакъв елф, умрял от раните си в Брокилон. Знаеш ли какво ще стане, когато госпожичката ти те види? Ще те заплюе в очите, ще ти се изсмее, ще заповяда на лакеите си да те изхвърлят навън и да насъскат кучетата срещу теб!

Милва говореше все по-високо, а накрая почти крещеше. Не само от гняв, но и за да надвика надигащия се тътен. Долу ревяха десетки, може би и стотици гърла. Започваше поредната атака срещу бругенските пешаци. Но сега от две посоки едновременно. Облечените със сини туники с шахматни квадратчета на гърдите верденци галопираха отпред, а иззад езерцата в стремителна атака към фланга на защитниците потегли отряд конници с черни наметала.

— Нилфгардци — подхвърли кратко Милва.

Сега пехотата от Бруге нямаше никакви шансове да устои. Кавалерията проникна през загражденията и моментално разпръсна защитниците с мечовете си. Знамето с кръста падна. Част от пехотинците хвърлиха оръжието и се предадоха, друга част се опитаха да избягат към гората. Но оттам излетя трети отряд — облечени разнородно лековъоръжени конници.

— Scoia’tael — каза Милва, изправяйки се. — Сега разбра ли какво става, вещерю? Осъзна ли най-накрая? Нилфгард, Верден и „катериците“ заедно. Война. Като в Аедирн преди месец.

— Това е рейд — поклати глава Гералт. — Грабителски набег. Само конница, никаква пехота…

— Пехотата превзема фортове и крепости. Откъде мислиш, че се вдига целият този дим? От цехове за опушване на месо?

От долу, откъм селото, до тях долитаха дивите, отчаяни вопли на бегълците, догонвани и убивани от „катериците“. От покривите се вдигна дим и огън. Силният вятър беше подсушил сламата след сутрешния порой, пожарът мигновено се прехвърляше към съседните къщи.

— Ето — промърмори Милва, — нищо няма да остане от селото. А тъкмо се бяха оправили от онази война. Две години го строиха с пот на челото, а ще изгори за два часа. Изводът трябва да е ясен!

— И какъв е? — попита рязко Гералт.

Тя не отговори. Димът от горящото село се издигаше нависоко, добра се до ръба на пропастта и над него, режеше очите им, накара ги да пуснат сълзи. Откъм пожара долетяха викове. Лютичето изведнъж пребледня като платно.

Пленниците бяха събрани накуп и обкръжени. По заповед на един рицар с шлем, украсен с пера, конниците се заеха да съсичат невъоръжените хора. Конете стъпкваха падащите. Кръгът се стесняваше. Виковете, долитащи до върха на пропастта, вече не приличаха на човешки гласове.

— И ние ще тръгнем на юг? — попита поетът, гледайки многозначително вещера. — През пожарите? Там, откъдето идват тези касапи?

— Струва ми се — отговори Гералт след кратка пауза, — че нямаме избор.

— Имаме — каза Милва. — Мога да ви преведа през горите отвъд Совините хълмове и обратно до Кеан Трайс. В Брокилон.

— През пламтящите гори? През огъня, от който едва избягахме?

— По-сигурно е, отколкото пътя на юг. До Кеан Трайс има само четиринайсет мили, а аз знам пътя.

Вещерът гледаше надолу, към загиващото в огъня село. Нилфгардците вече се бяха справили с пленниците, конниците се строяваха в походна колона. Пъстрата дружина на Scoia’tael тръгна по пътя, водещ на изток.

— Аз няма да се върна — отговори Гералт рязко. — Но отведи Лютичето до Брокилон.

— Не! — запротестира поетът, макар и лицето му още да не си беше възвърнало нормалния цвят. — Идвам с теб.

Милва махна с ръка, вдигна колчана и лъка си, направи крачка към конете, и неочаквано се обърна.

— По дяволите! — изсумтя тя. — Твърде дълго и твърде често съм спасявала елфите от гибел. Сега вече изобщо не мога да гледам как някой загива. Ще ви изпратя до Яруга, откачени тъпаци. Само че не по южния, а по източния път.

— Там гората също гори.

— Ще ви преведа през огъня. Свикнала съм.

— Не си длъжна да правиш това, Милва.

— Вярно, че не съм длъжна. Хайде, на седлата! Да тръгваме най-накрая!

* * *

Не стигнаха далеч. Конете се придвижваха с усилие в гъсталака и по обраслите с храсти пътеки, а те не се осмелиха да използват пътищата — отвсякъде долиташе тропот и грохот от преминаващи войски. Мракът ги застигна насред обрасла с храсти падина и там се спряха да нощуват. Дъждът беше спрял. Небето беше светло от пожарите.

Намериха сравнително сухо място, приседнаха, увиха се с наметалата и чуловете. Милва отиде да разузнае наоколо. Веднага щом тя се отдалечи, Лютичето даде воля на дълго сдържаното любопитство, което събуждаше в него брокилонската жена-войн.

— Девойката е като сърничка — мърмореше той. — Върви ти на такива запознанства, Гералт. Стройна и красива, не върви, а танцува. Малко е тесничка в бедрата за моя вкус, и широчка в раменете, но си е жена на място… Двете ябълчици отпред, иха… Направо ще й се пръсне ризата…

— Млъкни, Лютиче.

— По пътя стана така, че случайно я докоснах — продължи замечтано поетът. — Казвам ти, бедрата й са като мрамор. Да, не си скучал през този месец в Брокилон…

Милва, която в този момент се връщаше от разузнаването, чу театралния шепот и забеляза погледа на Лютичето.

— За мен ли бърбориш, поете? Какво се пулиш в мене, веднага щом се обърна? Да не ме е нацвъкала някоя птица по гърба?

— Не можем да се начудим на уменията ти като стрелец — ухили се до зъби Лютичето. — Мисля, че на състезание по стрелба не би имала конкуренти.

— Дърдорко.

— Чел съм — Лютичето погледна многозначително Гералт, — че най-добрите жени-стрелци могат да се намерят сред зериканките, в степните кланове. Някои като че ли си отрязват лявата гръд, за да не им пречи да опъват лъковете. Разправят, че бюстът пречи на тетивата.

— Това сигурно го е измислил някой поет — прихна Милва. — Те си седят и си измислят небивалици, топят си перото в нощното гърне, а глупавите хора им вярват. Какво, да не би да се стреля с гърдите? Тетивата се опъва до устните, в странична стойка, ето така — нищо не й пречи. Приказките за някакво рязане са глупости, измислици на празноглавци, които не мислят за други неща, освен за женски гърди.

— Благодаря ти за признателните думи за поетите и поезията. И за лекцията за стрелбата с лък. Хубаво оръжие е лъкът. Знаете ли какво? Мисля, че точно в тази посока ще се развива военната наука. В бъдещите войни битките ще се водят от разстояние. Ще изобретят такива далекобойни оръжия, че противниците ще могат да се избиват взаимно, без да се виждат!

— Глупости… — оцени накратко Милва. — Лъкът е хубаво нещо, но войната е мъж срещу мъж, на един меч разстояние, и по-силният отсича главата на по-слабия. Винаги е било така и винаги ще бъде така. А ако престане, това ще е и краят на войните. А сега видя как се воюва. В онова село при дигата. Какво съм ти заразправяла и аз. Отивам да поогледам. Конете пръхтят, сигурно наблизо се върти някой вълк…

— Като сърничка е! — Лютичето я съпроводи с поглед. — Хм… Обаче като стана въпрос за селото при дигата и онова, което Милва ти каза, когато седяхме при пропастта… Не мислиш ли, че поне отчасти беше права?

— За кое?

— Относно… Цири — леко се запъна поетът. — Нашата красива и бързо стреляща приятелка, изглежда не е проумяла същността на отношенията ти с Цири, и мисли, както ми се струва, че смяташ да си съперничиш с нилфгардския император за ръката й. Че това е истинският мотив за похода ти до Нилфгард.

— Определено в това си схващане изобщо не е права. А в какво е права?

— Почакай, не се горещи. Но погледни истината в очите. Ти приюти Цири и се смяташ за неин опекун. Но нали тя не е обикновена девойка. Тя е кралска дъщеря, Гералт. На нея, каквото и да си говорим, й е писано да се възкачи на трон. Дворец. Корона. Разбира се, не знам дали нилфгардски. Не знам дали Емхир е най-добрият съпруг за нея…

— Точно така. Не знаеш.

— А ти знаеш ли?

Вещерът се уви с чула.

— Ясно, приближаваш се до извода — каза той. — Но не си прави труда — знам какъв е този извод. Няма смисъл да спасяваме Цири от съдбата, писана й по рождение. Защото спасената Цири може да нареди на лакеите си да ни изхвърлят по стълбите. Така че да я оставим на мира. Нали?

Лютичето отвори уста, но Гералт не му позволи да се обади.

— Девойката — каза той с все по-силно изменящ се глас — не е хваната от дракон или зъл вълшебник, не са я похитили пирати за откуп. Не седи в кула, килия или клетка, не я изтезават и не я морят с глад. Точно обратното — спи на дамаски, яде със сребърни прибори, облечена е с коприна, окичена е с бижута, всеки момент ще я короноват. Накратко казано, тя е щастлива. А някакъв вещер, когото някога злата съдба е поставила на пътя й, е замислил да разруши щастието й, да го стъпче с изпокъсаните си обувки, наследени от някакъв елф. Така ли?

— Нямах предвид това — промърмори Лютичето.

— Той не говореше на теб. — Милва неочаквано изникна от мрака и след кратко колебание седна до вещера. — Това се отнасяше за мен. Моите думи го засегнаха така. Казах ги от яд, без да мисля… Прости ми, Гералт. Знам какво е да ти бъркат в незаздравяла рана. Не се гневи. Няма да се повтори. Ще ми простиш ли? Или трябва да направя още нещо, за да ми простиш?

Без да чака отговор или разрешение, тя го прегърна силно и го целуна по бузата. Той я прегърна през рамото.

— Приближи се — изкашля се той. — И ти също, Лютиче. Заедно… ще ни бъде по-топло.

Мълчаха дълго. По светлото от отблясъците небе пробягваха облаци, засланяйки блещукащите звезди.

— Искам да ви кажа нещо — обади се най-накрая Гералт. — Но се закълнете, че няма да се смеете.

— Казвай.

— Имах странни сънища. В Брокилон. Отначало си мислех, че бълнувам. Че нещо не съм наред с главата. Разбирате ли, в Танед здравата ме удряха по главата. Но няколко нощи сънувах един и същ сън. Постоянно. Един и същ.

Лютичето и Милва мълчаха.

— Цири — продължи той след малко — не спи в дворец под брокатен балдахин, а минава на кон през някакво прашно село… Селяните я сочат с пръст. Наричат я с име, което не знам. Лаят кучета. Тя не е сама. Там има и други. Някаква късо подстригана девойка държи Цири за ръката… Цири й се усмихва. Тази усмивка не ми харесва. Яркият й грим не ми харесва… А най-малко ми харесва това, че по следите й върви смъртта…

— Къде тогава е тази девойка? — попита Милва, притискайки се в него като котка. — Не е ли в Нилфгард?

— Не знам — отговори той с усилие. — Но сънувам този сън вече няколко пъти. Проблемът е там, че не вярвам в такива сънища.

— Това е глупаво. Аз вярвам.

— Не знам — повтори той. — Но чувствам. Пред нея има огън, а зад нея — смърт. Трябва да побързам.

* * *

На разсъмване отново заваля. Но не както предишния ден, когато бурята беше придружена от силен, но кратък порой. Небето беше смръщено и с оловно покривало. Започна да ръми — ситно, монотонно и досадно.

Яздеха на изток. Милва ги водеше. Когато Гералт й направи забележка, че Яруга се намира на юг, тя го сряза и му напомни, че тя води и че знае какво прави. Той не се обади повече. В края на краищата важното беше, че се движат. Посоката нямаше особено значение.

Яздеха в мълчание, подгизнали, измръзнали, свили се върху седлата. Придържаха се към горските пътеки, прекосяваха набързо сечищата, пресичаха пътищата. Когато чуеха шума от копитата на преминаваща кавалерия, се шмугваха в гъсталака. Заобикаляха по широка дъга грохота и рева на битките. Преминаваха покрай пламтящи дървета, покрай димящи и тлеещи пожари, покрай селища и махали, от които бяха останали само черните квадрати на изгоряла земя и острата смрад на намокрените от дъжда сажди. Подплашваха ята гарвани, кълвящи трупове. Преминаваха покрай групи и колони от бягащи от войната и пожарите селяни, превити под тежестта на багажа си, оглупели, отговарящи на въпросите само с плахи, объркани погледи на изпълнените с нещастие и ужас очи.

Вървяха на изток, сред огън и дим, сред дъжд и мъгла, пред очите им се плъзгаше гобленът на войната. Нейните картини.

Имаше картина с геранило, стърчащо като черна стрела насред руините на изгоряло селце. От геранилото висеше труп. Надолу с главата. Кръвта от изкормените му слабини и корем се стичаше върху гърдите и лицето му, спускаше се на висулки от косите му. На гърба на трупа се виждаше руната „Ард“. Издълбана с нож.

— An’givare — каза Милва, отмятайки мокрите коси от шията си. — Това са били „катериците“.

— Какво означава an’givare!

— Доносник.

Имаше картина с кон със сиво седло и черен чул. Олюлявайки се, конят пристъпваше по края на бойно поле, промъквайки се между купчини от трупове и забити в земята счупени копия, цвилеше тихо и сърцераздирателно и влачеше след себе си вътрешностите си, изсипали се от разпорения му корем. Не можеха да убият коня — освен него по бойното поле се мотаеха и обиращи труповете мародери.

Имаше картина с девойка, просната на земята близо до опожарен двор — гола, окървавена, вперила в небето изцъклен поглед.

— Казват, че войната е мъжка работа — промърмори Милва. — Но не се смиляват над жените, непременно трябва да задоволят страстите си. Герои, мамицата им!

— Права си. Но нищо не можеш да направиш.

— Аз вече направих. Избягах от къщи. Не исках да мета стаите и да бърша подовете. И да чакам да дойдат, да подпалят къщата, а мен да ме проснат на пода и…

Тя не довърши, вместо това пришпори коня.

А после имаше картина с фабрика за смола. Тогава Лютичето изповръща всичко, което беше изял през този ден, тоест един сухар и половин сушена риба.

Във фабриката за смола нилфгардците — или може би Scoia’tael — се бяха разправили с голяма група пленници. Колко точно голяма — беше невъзможно да се определи, дори приблизително. Защото за разправата бяха послужили не само стрелите, мечовете и копията, но и намерените във фабриката инструменти: брадви, стругове, триони.

Имаше и други картини, но Гералт, Лютичето и Милва не ги запомниха. Изхвърлиха ги от паметта си.

Станаха равнодушни.

* * *

За следващите двайсет дни не изминаха дори и двайсет мили. Продължаваше да вали. Ожаднялата след лятната суша почва се беше напоила до насита, горските пътеки се бяха превърнали в блатисти пързалки. Мъглата и изпаренията им пречеха да виждат дима от пожарите, но миризмата на сажди им подсказваше, че войската не е далеч и продължава да изгаря всичко, което може да се изгори.

Не видяха бежанци. Вървяха из гората сами. Или поне така си мислеха.

Гералт пръв чу пръхтенето на идващ подире им кон. С каменно лице обърна Плотка. Лютичето понечи да отвори уста, но Милва с жест му нареди да мълчи и извади лъка от калъфа при седлото.

Яздещият подире им човек излезе от храстите. Видя, че го чакат, и спря коня си — дорест жребец. Стояха така в тишина, прекъсвана само от шума от дъжда.

— Забраних ти да вървиш след нас — каза най-накрая вещерът.

Нилфгардецът, когото Лютичето за последен път беше видял да лежи в ковчега, беше забил поглед в мократа грива на коня. Поетът едвам го позна, защото младежът беше облечен с ризница, кожен кафтан и наметало, несъмнено смъкнати от единия от убитите хевкари. Но бардът беше запомнил младото лице, което от момента на приключението под бука още не беше успяло да се промени от рядката брада.

— Забраних ти — повтори вещерът.

— Забрани ми — призна най-накрая младежът. Говореше без нилфгардски акцент. — Но съм длъжен.

Гералт скочи от коня и подаде юздата на поета. Извади меча си.

— Слизай — каза той спокойно. — Вече си се сдобил с парче стомана, както виждам. Това е добре. Никак не ми се щеше да те убивам, когато беше невъоръжен. Но сега работата е съвсем различна. Слизай!

— Няма да се бия с теб. Не искам.

— Досещам се. Както и всички твои съотечественици, предпочиташ друг вид битки. Такива като във фабриката за смола, покрай която си преминал, докато си яздел подире ни. Слизай, ти казвам.

— Аз съм Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах.

— Не съм те питал как се казваш. Наредих ти да слезеш.

— Няма да сляза. Не искам да се бия с теб.

— Милва — кимна вещерът към стрелкинята, — направи ми една услуга — убий коня му.

— Не! — Нилфгардецът вдигна ръка, преди Милва да успее да сложи стрелата на тетивата. — Не, моля ви. Ще сляза.

— Така е по-добре. А сега извади меча, синко.

Младежът скръсти ръце на гърдите си.

— Убий ме, ако искаш. А ако искаш, кажи на тази елфка да ме прониже с лъка. Няма да се бия с теб. Аз съм Кахир Мавр Дифрин… син на Кеалах. Искам… Искам да се присъединя към вас.

— Сигурно не съм чул добре. Повтори.

— Искам да се присъединя към вас. Ти търсиш девойката. Искам да ти помогна. Длъжен съм да ти помогна.

— Този е откачил — обърна се Гералт към Милва и Лютичето. — Абсолютно се е побъркал. Смахнат някакъв.

— Точно като за нашата компания — промърмори Милва. — Ще си паснем идеално.

— Обмисли предложението му, Гералт — пошегува се Лютичето. — В края на краищата е нилфгардски дворянин. Може би с негова помощ ще ни е по-лесно да се промъкнем в…

— Дръж си езика зад зъбите — прекъсна го рязко Гералт. — Хайде, вади меча си, нилфгардецо.

— Няма да се бия. И не съм нилфгардец. Аз съм от Виковаро, и се казвам…

— Не ме интересува как се казваш. Вади оръжието си.

— Не.

— Вещерю — Милва се наведе в седлото и се изплю на земята, — времето си минава, а дъждът ни мокри. Нилфгардецът не иска да се бие с теб, а ти, макар и да правиш свирепи физиономии, явно няма да го убиеш ей така, хладнокръвно. Така ли ще висим тук, докато не пукнем? Да взема да пусна една стрела в слабините на коня, и да си продължим по пътя, а? Той няма да ни настигне пеша.

Кахир, синът на Кеалах, с един скок се метна на седлото на коня, пришпори го с вик, и се понесе назад. Известно време вещерът гледа подире му, после възседна Плотка. Без да каже нито дума. Повече не погледна назад.

— Остарявам — промърмори той след известно време, когато Плотка се изравни с коня на Милва. — Започвам да изпитвам скрупули.

— Аха, случва се при старите хора. — Стрелкинята го погледна съчувствено. — Отварата от медуница помага. А засега си слагай възглавничка на седлото.

— Скрупулите не са хемороиди, Милва — поясни сериозно Лютичето. — Бъркаш понятията.

— А кой ли ги разбира изобщо вашите учени дрънканици! Само знаете да дърдорите! Хайде, да вървим!

— Милва — попита след малко вещерът, прикривайки се от биещия в лицето му дъжд, — а щеше ли да убиеш коня му?

— Не — призна си тя неохотно. — Конят не е виновен за нищо. А и този нилфгардец… Защо ни преследваше, по дяволите? И защо казва, че е длъжен да ти помогне?

— Проклет да съм, ако знам.

* * *

Все още валеше, когато гората изведнъж свърши и те излязоха на път, виещ се между хълмовете от юг на север. Или обратното, в зависимост от гледната точка.

Това, което видяха на пътя, не ги учуди. Вече бяха попадали на такива неща. Преобърнати и разпилени каруци, трупове на коне, разхвърляни вързопи, дисаги и сандъци. И осакатени, застинали в странни пози трупове, които съвсем неотдавна са били живи хора.

Приближиха се, без опасения, тъй като беше ясно, че касапницата не е станала същия ден, а предишния или по-предишния. Вече се бяха научили да разпознават такива неща, а може би ги усещаха с животинския си инстинкт, който се беше пробудил в тях и изострил през изминалите дни. Научили се бяха да изучават полесраженията, защото понякога — наистина, рядко — им се удаваше да намерят сред разхвърляния багаж провизии или чувал с фураж.

Спряха при последния фургон в колоната — избутан в рова, наведен в посока на разбитото си колело. Под фургона лежеше пълна жена с неестествено извита шия. Яката на салтамарката й беше покрита с размити от дъжда струи засъхнала кръв от разкъсаната месеста част на ухото й, откъдето бяха изтръгнали обецата. На платнището на фургона се виждаше надпис: „Вера Льовенхаупт и синове“. Синовете й не се забелязваха наблизо.

— Това не са селяни — стисна устни Милва. — Това са търговци. Идвали са от юг, от Дилинген към Бруге, и тук са ги застигнали. Не е хубаво това, вещерю. Мислех си още тук да завием на юг, но сега наистина не знам какво да правим. Дилинген и цялото Бруге със сигурност вече са в нилфгардски ръце, по този път няма да стигнем до Яруга. Трябва да продължим на изток, през Турлог. Там са гори и пущинак, оттам не би минала армия.

— Няма да вървя повече на изток — възрази Гералт. — Трябва да се добера до Яруга.

— Ще се добереш — отговори тя неочаквано спокойно. — Но по по-безопасен път. А ако тръгнеш оттук на юг, ще попаднеш право в ръцете на нилфгардците. И нищо няма да спечелиш.

— Ще спечеля време — промърмори той. — А като се движа на изток, постоянно губя време. Казах ви — не мога да си го…

— Тихо! — каза изведнъж Лютичето, обръщайки коня. — Спрете да бърборите за малко.

— Какво има?

— Чувам… пеене.

Вещерът поклати глава.

— Халюцинираш, поете.

— Тихо! Млъкнете! Някой пее, казвам ви! Не чувате ли?

Гералт свали качулката си, Милва също се заслуша, после погледна към вещера и кимна безмълвно.

Музикалният слух не беше подвел трубадура. Това, което изглеждаше невъзможно, се оказа истина. Те стояха насред гората, под ситния дъждец, на път, осеян с трупове, и чуваха пеене. Някой се приближаваше от юг и пееше бодро и весело.

Милва дръпна юздите на врания кон, готова за бягство, но вещерът я спря с жест. Стана му любопитно. Защото достигащото до тях пеене не беше заплашителният, ритмичен, гъгнещ многогласен хор на маршируваща пехота или бодрото припяване на кавалеристи. То не предизвикваше страх. Даже напротив.

Дъждът шумеше в листака. Започнаха да се разпознават думите на песента. Весела песничка, изглеждаща в този военен пейзаж като нещо чуждо, неестествено и абсолютно не на място.

Вижте, там в гората, как вълче танцува.

Зъби се, подскача, опашката върти.

Защо зверчето горско така се весели?

Жена си няма още, затуй така лудува.

Трам-та-та, трам-та-та, тралала!

Лютичето изведнъж се разсмя, извади изпод мокрото си наметало лютнята, и без да обръща внимание на съскането на вещера и Милва, удари струните и запя с цяло гърло:

Вижте, там в гората, вълчо лапи влачи,

чело е овесил, опашка свил е, плаче.

Защо ли звярът горски така е натъжен?

Или се е оженил, или пък е сгоден.

— Хи-хи-хи, хи-хи-хи, ха! — подхванаха съвсем отблизо многобройни гласове.

Избухна гръмогласен смях, някой изсвири пронизително с пръсти, и иззад завоя се показа чудновата, живописна компания, която маршируваше в крачка и вдигаше прах с ритмичните удари на тежките ботуши.

— Джуджета — прошепна Милва. — Но не са Scoia’tael. Брадите им не са сплетени.

Приближаващите се бяха шестима. Бяха облечени с къси, преливащи се в безброй оттенъци на сивото и кафявото наметала, каквито обикновено носеха джуджетата в дъждовно време. Гералт знаеше, че тези наметала са абсолютно непромокаеми, тъй като години наред се пропиваха с катран, прах от пътищата и остатъци от мазна храна. На практика тези дрехи преминаваха от бащите към най-големите синове, така че по принцип се използваха само от зрелите джуджета. А джуджето придобиваше зрялост тогава, когато брадата му стигнеше до кръста, което обикновено се случваше към петдесетгодишна възраст.

Нито един от приближаващите се не приличаше на по-млад. Но не приличаше и на по-стар.

— Водят хора — промърмори Милва, посочвайки на Гералт с движение на главата си групата, излизаща от гората след шестте джуджета. — Със сигурност са бежанци, виж как са се окичили с вързопи.

— Джуджетата също добре са се натоварили — отбеляза Лютичето.

И наистина, всяко от джуджетата носеше багаж, под който за нула време биха се строполили не един човек и не един кон. Освен обичайните раници и торби, Гералт забеляза още сандъчета, солиден меден котел и нещо като малък шкаф. Едно от джуджетата носеше на раменете си колело от каруца.

Вървящият начело не носеше багаж. В колана му беше мушната малка брадва, на гърба му имаше дълъг меч в ножница, обвита с пъстри котешки кожи, а на рамото му беше кацнал зелен, мокър и настръхнал папагал. Точно той ги поздрави.

— Здравейте! — извика той, като се спря насред пътя и сложи ръце на кръста си. — Времената са такива, че по-добре да срещнеш в гората вълк вместо човек, а ако все пак попаднеш на човек, е по-добре да го поздравиш със стрела от арбалет, отколкото с добра дума. Но който поздравява с песен, който се представя чрез музиката — той е свой човек! Или твоя жена, моля за извинение милата дама! Здравейте. Аз съм Золтан Чивай.

— Аз съм Гералт — представи се вещерът след кратко колебание. — Този, който пееше, е Лютичето. А това е Милва.

— Мааамка ви! — изврещя папагалът.

— Затваряй си човката! — промърмори Золтан Чивай на птицата. — Извинявайте. Тази отвъдморска птица е умна, но невъзпитана. Десет талара дадох за това чудо. Казва се Фелдмаршал Дуда. А това е останалата част от компанията ми: Мънро Бруис, Язон Варда, Калеб Стратън, Фигис Мерлуцо и Пърсифал Шутенбах.

Пърсифал Шутенбах не беше джудже. Изпод мократа качулка, вместо разчорлена брада, се подаваше дълъг и остър нос, безпогрешно свидетелстващ, че притежателят му е от старата и благородна раса на гномите.

— А тези — Золтан Чивай посочи събралата се накуп недалеч групичка хора — са бежанци от Кернов. Както виждате, само жени и деца. Били са повече, но нилфгардците са обградили групата им преди три дни, нападнали са ги и са ги разпръснали. Натъкнахме се на тях в гората и сега вървим заедно.

— Смело вървите — позволи си да отбележи вещерът. — По пътя и с песен.

— Не мисля, че щеше да е по-добре, ако марширувахме с плач — отговори джуджето. — Вървяхме от Дилинген насам през гората, тихо и скришом, а когато войските отминаха, излязохме на пътя, за да наваксаме изоставането. — Той млъкна, оглеждайки бойното поле. — Свикнахме с такива гледки — каза той, сочейки труповете. — Още от Дилинген, от Яруга, по пътищата има само смърт… Вие заедно с тези тук ли сте?

— Не. Тези търговци са били избити от нилфгардците.

— Не са нилфгардците — поклати глава джуджето, гледайки равнодушно убитите. — Били са Scoia’tael. Редовните войски нямат достатъчно време, за да изваждат стрелите от труповете. А една хубава стрела струва половин крона.

— Брей, знае — промърмори Милва.

— Накъде сте се запътили?

— На юг — отговори веднага Гералт.

— Не ви съветвам — отново поклати глава Золтан Чивай. — Там е същински пъкъл, огън и гибел. Дилинген вече със сигурност е превзет, всички основни сили на Черните преминават Яруга, всеки момент ще залеят цялата долина от отсамния бряг. Както виждате, те вече са пред нас, на север, потеглили са към град Бруге. Единствената разумна посока за бягство е на изток.

Милва погледна многозначително вещера, който се въздържа от коментари.

— Ние сме тръгнали именно на изток — продължаваше Золтан Чивай. — Единственият шанс е да се скрием зад фронта, а от изток, от река Ина, в края на краищата ще потегли темерейската войска. Смятаме да вървим по горските пътеки до хълмовете Турлог, после по Стария път до Соден, до река Хотла, която се влива в Ина. Ако искате, да вървим заедно. Стига да не ви пречи, че вървим бавно. Вие си имате коне, а нас бежанците много ни забавят.

— Виждам, че това май не ви пречи — изрече Милва, гледайки го проницателно. — Едно джудже, дори и с багаж, може да изминава трийсет мили на ден пеша. Почти толкова, колкото и човек на кон. Познавам Стария път. Без бежанците щяхте да сте при Хотла за три дни.

— Това са жени и деца. — Золтан Чивай изпъчи брадата и корема си. — Няма да ги изоставим на произвола на съдбата. Или ще ни посъветвате нещо друго?

— Не — каза вещерът. — Няма да ви посъветваме друго.

— Радвам се да го чуя. Значи не съм се излъгал от пръв поглед. Е, какво? Ще пътуваме ли заедно?

Гералт погледна Милва, стрелкинята кимна. Золтан Чивай забеляза това.

— Добре. Тогава да тръгваме, докато не ни е хванал някой отряд тук, на пътя. Но преди това… Язон, Мънро, огледайте каруците. Ако там е останало нещо полезно — вземете го. Фигис, провери дали колелото ни става за това малкото фургонче. Точно такова ни трябва!

— Става! — извика след минута джуджето, което носеше колелото. — Сякаш е направена за него!

— Виждаш ли, овча главо! Чудеше се, когато вчера ти казах да вземеш колелото и да го носиш. Монтирай го! Калеб, помогни му!

Те изтеглиха от рова на пътя фургона на покойната Вера Льовенхаупт, удивително бързо снабдил се своя Пегас и се закачаше с папагала. Подир каруцата яздеха Гералт и Милва, а най-отзад се влачеха жените от Кернов.

Най-често водач беше Пърсифал Шутенбах, дългоносият гном. Отстъпвайки на джуджетата по ръст и сила, той беше равен на тях по издръжливост, а по ловкост дори ги превъзхождаше значително. Докато се движеха, той постоянно се отбиваше встрани, оглеждаше храстите, изтичваше напред и изчезваше, след което изведнъж изникваше и с нервни, маймунски жестове даваше отдалеч знак, че всичко е наред и може да се върви нататък. Понякога се връщаше и бързо съобщаваше за препятствия по пътя. Всеки път, когато се приближеше, носеше на четирите седнали във фургона деца по шепа къпини, орехи или някакви странни, но явно вкусни корени.

Темпото им беше чудовищно бавно, движиха се из горските пътеки три дни. Не се натъкнаха на никакви войски, не видяха дим или пожарища. Обаче не бяха сами. Съгледвачът Пърсифал постоянно съобщаваше за криещи се в гората групи бежанци. Отминаха покрай няколко от тези групи, и то бързо, защото физиономиите на въоръжените с вили и тояги селяни не предразполагаха към опити за осъществяване на контакт. Наистина, едно от джуджетата предложи да преговарят с една от групите и да се опитат да им оставят жените от Кернов, но Золтан беше против, а Милва го подкрепи. Жените също никак не държаха да напускат компанията. Това беше странно, защото те се отнасяха към джуджетата с очевиден страх и неприязън, почти не разговаряха с тях и при всяко спиране стояха настрана.

Гералт си обясняваше поведението на жените с трагедията, която се преживели неотдавна, но при това подозираше, че причината за неприязънта може да се крие в свободните маниери на джуджетата. Золтан и компанията му ругаеха толкова непристойно и често, колкото и папагалът Фелдмаршал Дуда, при това репертоарът им беше несравнимо по-богат. Пееха неприлични песнички, в което Лютичето активно им помагаше. Плюеха, секнеха се в пръстите си и пърдяха шумно, което винаги ставаше повод за смях, шеги и съревнования. Ходеха в храстите само по голяма нужда, а за малката не си правеха труда да се отдалечават много. Това, последното, в края на краищата вбеси Милва, която здравата нахока Золтан, когато той рано сутринта се изпика върху още топлата пепел на огнището, без изобщо да се интересува от зрителите. Наруганият Золтан изобщо не се смути и заяви, че подобни действия се крият само от двуличните, коварни и склонни да доносничат индивиди, и обикновено точно по това ги разпознават. Обаче убедителните обяснения не направиха абсолютно никакво впечатление на стрелкинята. Джуджетата бяха нагостени с богат букет от ругатни и няколко много конкретни заплахи, които явно им оказаха въздействие, защото всички започнаха послушно да ходят в храстите. Но за да не попаднат в категорията на двуличните и коварни доносници, отиваха там групово.

Новата компания промени напълно Лютичето. Поетът се разбираше много добре с джуджетата, особено след като се оказа, че някои бяха слушали за него и дори знаеха негови балади и куплети. Лютичето се стараеше да не отстъпва в нищо на Золтановата компания. Носеше изпросена от джуджетата стегната куртка, беше сменил раздърпаната шапка с перо за предизвикателен самсаров калпак. Препасал беше широк колан, украсен с месинг, и беше затъкнал в него получен като подарък напълно разбойнически на вид нож. Острието го боцкаше в слабините при всеки опит да се наведе. За щастие опасният нож бързо се изгуби някъде, а поетът не успя да си измоли нов.

Вървяха сред гъстите гори, покрили склоновете на Турлог. Горите изглеждаха мъртви, нямаше никакви признаци за подплашени от войски или бежанци животни. Нямаше какво да ловуват, но за щастие засега не ги застрашаваше глад. Джуджетата бяха взели със себе си достатъчно припаси. Когато те свършиха — а това се случи скоро, защото гърлата бяха много — Язон Варда и Мънро Бруис изчезнаха по мръкнало, като взеха със себе си празен чувал. Върнаха се на сутринта, носейки два пълни чувала. Оказа се, че в единия има фураж за конете, а в другия — булгур, брашно, сушено говеждо, едва начената пита кашкавал и дори огромен суджук — деликатес във вид на фаршировано свинско шкембе, пресовано между две дъсчици във формата на мях за раздухване на огъня в пещта.

Гералт се досещаше откъде е плячката. Но не направи никакви коментари, а изчака подходящия момент, в който двамата със Золтан останаха насаме, и попита учтиво джуджето дали не вижда нещо нередно в ограбването на останалите бежанци, които са не по-малко гладни от тях и които наравно с тях се борят за оцеляване. Джуджето отговори сериозно, че наистина се срамува много от това, но такъв му е характерът.

— Моят огромен порок е непоклатимата ми доброта — разясни той. — Просто не мога да не творя добро. Обаче в същото време съм разсъдливо джудже и знам, че не е възможно да правя добро на всички. Ако опитам да бъда добър за всички, за целия свят и всички населяващи го същества, това ще е като капка питейна вода в солено море, или с други думи — напразно усилие. Затова реших да върша конкретно добро — такова, което няма да отиде напразно. Така че съм добър към себе си и към непосредственото ми обкръжение.

Гералт не зададе повече въпроси.

* * *

При едно от спиранията за почивка Гералт и Милва разговаряха дълго със Золтан Чивай, непоправимият и заклет алтруист. Джуджето беше наясно с хода на военните действия. Или поне създаваше такова впечатление.

— Нападението започна от Дришот, на разсъмване на седмия ден след Ламас — започна Золтан, успокоявайки вряскащия ругатни Фелдмаршал Дуда. — Заедно с нилфгардците вървяха съюзните им верденски войски, защото Верден, както знаете, сега е имперски протекторат. Армиите се придвижваха бързо, като по пътя си изгаряха всички села след Дришот и помитаха разположените там бругенски войски. А пък нилфгардските Черни пехотинци се насочиха към крепостта Дилинген отсам Яруга. Те преминаха реката на напълно неочаквано място. Направиха мост върху лодките, за половин ден го направиха, можете ли да повярвате?

— Във всичко ще се наложи да повярваме — промърмори Милва. — Вие в Дилинген ли бяхте, когато започна всичко?

— В околността — отговори уклончиво джуджето. — Когато до нас дойде вестта за нападението, вече бяхме на път към град Бруге, На пътя настана страшна суматоха, гъмжеше от бежанци — едни напираха от юг на север, другите — в обратната посока. Задръстиха пътя и ние заседнахме там. А нилфгардците, както се оказа, бяха и зад нас, и пред нас. Тези, които идваха от Дришот, сигурно се бяха разделили на две. Струва ми се, че един голям конен отряд тръгна на североизток, точно към град Бруге.

— Значи Черните вече се намират северно от Турлог. Излиза, че сме точно в средата между двата отряда. В пустотата.

— Да, в средата сме — съгласи се джуджето. — Но не и в пустота. Фланговете на имперските войски се прикриват от „катериците“, верденските доброволци и най-различни свободни отряди, а те са още по-лоши и от нилфгардците. Точно те опожариха Кернов и по-късно за малко да ни хванат и нас, едва успяхме да избягаме в гората. Не бива да си подаваме носа от пущинака и постоянно трябва да сме нащрек. Като стигнем Стария път, ще продължим по брега на Хотла до Ина, а там най-накрая би трябвало да се натъкнем на темерийските войни. Войниците на крал Фолтест сигурно вече са се отърсили от изненадата и дават отпор на нилфгардците.

— Добре би било да е така — каза Милва, гледайки вещера. — Но работата е там, че имаме важни дела на юг. Мислехме да тръгнем на юг от Турлог, към Яруга.

— Не знам какви дела ви водят към оттатъшната страна — погледна ги подозрително Золтан, — но виждам, че са важни и спешни, щом сте готови да си рискувате главите заради тях.

Той замълча и изчака малко, но никой не бързаше с поясненията. Джуджето се почеса по тила, изкашля се и се изплю.

— Не бих се учудил — каза най-накрая, — ако нилфгардците вече държат в юмрук двата бряга на Яруга, чак до самото устие на Ина. А на вас кое място по Яруга ви трябва?

— Никое конкретно — реши да му отговори Гералт. — Само да е по реката. Искам да плувам с лодка до устието.

Золтан го погледна и се разсмя. Но веднага млъкна, съобразявайки, че това не е било шега.

— Трябва да призная — рече той след кратка пауза, — че намерението ви е доста смело. Но няма как да се осъществи. Цялото южно Бруге е в пламъци, няма да успеете да се доберете до Яруга — или ще ви побият на кол, или ще ви пленят и ще ви изпратят в Нилфгард. А ако по някакво чудо все пак се доберете до реката, няма да имате никакъв шанс да достигнете до устието й. Вече ви казах за моста върху лодките, прехвърлен между Цинтра и брега на Бруге. Този мост се охранява ден и нощ, там не може да премине нищо, освен сьомгата. Вашата спешна и важна работа ще трябва да поизчака. Човек не може да си надскочи задника. Така я виждам аз тази работа.

Изражението на Милва и погледът й ясно свидетелстваха, че и тя мисли същото. Гералт не каза нищо. Чувстваше се отвратително. Костите на лявата ръка и дясното коляно все още бяха разкъсвани от невидимите зъби на тъпа болка, усилваща се още повече от нарастващата, всеобхватна влага. Тормозеха го също така и мъчителни, потискащи, неописуемо неприятни и странни усещания, които никога по-рано не беше изпитвал и с които не умееше да се справя.

Безсилие и отчаяние.

* * *

След два дни дъждът спря и изгря слънце. Горите издишваха изпарения и бързо разсейващи се мъгли, птиците трескаво се заеха с песни да компенсират периода на принудително мълчание. Золтан се развесели и обяви по-продължителна почивка, като обеща след нея да вървят по-бързо и да стигнат до Стария път само за един ден.

Жените от Кернов украсиха всички клони наоколо с дрехите си за сушене, а те самите, останали само по нощници, се скриха срамежливо в храстите и се захванаха да готвят. Разсъблечените деца се разлудуваха, като по всякакви начини нарушаваха покоя на изпускащия изпарения гъсталак. Изтощен, Лютичето легна да спи. Милва изчезна някъде.

Джуджетата почиваха активно. Фигис Мерлуцо и Мънро Бруис отидоха да берат гъби. Золтан, Язон Варда, Калеб Стратън и Пърсифал Шутенбах седнаха близо до фургона и се заеха да играят гвинт — любимата им игра на карти, на която отделяха всяка свободна минута, дори и в предишните, дъждовни вечери.

Вещерът обикновено сядаше и наблюдаваше играта, сега направи същото. Все така не можеше да проумее сложните правила на тази типична за джуджетата игра, но се възхищаваше на изключително старателно изработените карти и фигурки. В сравнение с картите, използвани от хората, тези на джуджетата бяха същински полиграфически шедьоври. Гералт за пореден път се убеждаваше, че техниката на брадатия народ е на много високо равнище, и то не само в областта на минната промишленост, рудодобива и металургията. Фактът, че в конкретния отрасъл, производството на карти за игра, не държаха монопола на пазара, можеше да се обясни само с това, че при хората картите не бяха толкова популярни, колкото костите, а и най-хазартно настроените човеци не обръщаха особено внимание на естетиката. Хората картоиграчи, които вещерът беше имал възможност да наблюдава неведнъж, винаги играеха с изтъркани карти, толкова зацапани, че преди да ги хвърли, играчът трябваше да положи усилия да ги отлепи от пръстите си. Фигурите бяха нарисувани толкова небрежно, че дамата можеше да се отличи от валето само по това, че валето е на кон. А конят, между другото, приличаше повече на куца невестулка.

При изображенията на картите на джуджетата бяха изключени подобни грешки. Носещите корони крале си бяха истински крале, дамите бяха красиви и с големи бюстове, а въоръжените с алебарди валета — мустакати. Фигурите си имаха различни названия при джуджетата, но Золтан и компанията му по време на игра използваха всеобщия език и човешките наименования.

Слънцето грееше, от гората се вдигаха изпарения, а Гералт наблюдаваше играта.

Основният принцип в гвинта на джуджетата беше нещо, подобно на търг на конски пазар — както по интензивността, така и по напрегнатостта на гласовете на участниците в търга. После двойката, обявила по-високата „цена“, се стараеше да спечели колкото се може повече ръце, на което другата двойка пречеше по всякакви начини. Разиграването протичаше гръмко и шумно, а до всеки играч лежеше дебела пръчка. Джуджетата се удряха с пръчките рядко, но ги хващаха много често.

— Как играеш, кратуно? Дръвник такъв! Защо игра листенце вместо сърце? Аз защо обявих сърца? Ще взема вече пръчката и ще те измлатя по тая глупава глава!

— Имах четири листенца с вале, мислех, че ще им ги изтегля!

— Четири листенца друг път! Не можеш да си преброиш собствените карти! Не умувай толкова много, Стратън, това тук не ти е университет! Тук се играе на карти! Дори едно прасе може да спечели срещу майстор, ако му дойдат добри карти. Раздавай, Варда!

— Питка-камбани!

— Малка купа-кълбо!

— Като игра крал-кълбо, омаза нещата. Контра!

— Гвинт!

— Недей да спиш, Калеб! Има контра с гвинт! Какво обявяваш?

— Голяма купа-камбана!

— Пас. Хааа! И какво? Никой ли не гвинтува? Подвихте ли опашки, синковци? Ти си наред, Варда. Пърсифал, ако още веднъж му намигнеш, така ще те изтряскам по окото, че до зимата няма да можеш да мигнеш.

— Вале!

— Дама!

— Вземам я проклетата дама! Вземам я и — ха-ха — имам и сърца, пазя ги за тежки времена! Вале, ниска, висока…

— По дяволите! Който не си пази козовете, е задник! Кълба! А, Золтане? Нагласиха ли те?

— Видяхте ли го проклетия гном? Сега ще взема пръчката…

Преди Золтан да успее да се възползва от пръчката, от гората се разнесе див крясък.

Гералт скочи пръв. Изруга в движение, защото отново го прониза болката в коляното. Точно подире му се носеше Золтан Чивай, успял да вземе от фургона своя омотан с котешки кожи меч. Останалите джуджета и Пърсифал Шутенбах хукнаха след него, въоръжени с тояги, последен се мъкнеше Лютичето, разбуден от виковете. Отстрани, от гората, изскочиха Фигис и Мънро. Двамата захвърлиха кошниците с гъбите, хванаха тичащите деца и ги отведоха към фургона. Неясно откъде се появи Милва, като в движение сложи стрела на тетивата и посочи на вещера мястото, откъдето беше дошъл викът. Излишно беше. Гералт беше чул, видял и вече знаеше за какво става въпрос.

Крещеше едно от децата, луничаво деветгодишно момиче с плитки. Тя стоеше като забита в земята на няколко крачки от купчина изгнили стъбла. Гералт скочи, хвана я под мишниците, прекъсвайки дивия писък, и в същото време с крайчеца на окото си долови движение между стъблата. Бързо отстъпи и се натъкна на Золтан и неговите джуджета. Милва, която също беше видяла движението между клоните, опъна лъка.

— Не стреляй — изсъска той. — Вземи детето оттук. По-бързо! А вие се дръпнете назад. Само че спокойно. Никакви резки движения.

Отначало им се струваше, че помръдва един от изгнилите дънери, сякаш опитвайки се да се смъкне от нагрятата от слънцето купчина и да потърси убежище сред дърветата. Но при по-внимателно вглеждане се забелязваха нетипични за дънер елементи — преди всичко четири двойки тънки крака с изпъкнали стави, подаващи се от грозна, грапава и разделена на рачешки сегменти хитинова броня.

— Само спокойно — повтори тихо Гералт. — Не го провокирайте. Не се подлъгвайте по привидната му неподвижност. Не е агресивен, но е способен да се придвижва мълниеносно. Ако почувства заплаха, може да нападне, а против неговата отрова няма противоотрова.

Съществото бавно изпълзя напред върху дънера. Наблюдаваше хората и джуджетата, бавно въртейки разположените върху израстъци очи. И почти не се движеше. Чистеше краищата на лапите си, като поред ги вдигаше и старателно ги опипваше с впечатляващите си остри щипала.

— Крясъците бяха такива — подхвърли изведнъж спокойно Золтан, заставайки до вещера, — че си помислих, че това наистина е нещо страшно. Например кавалерист от верденските доброволци. Или прокуратор. А се оказа просто твърде пораснало паяковидно ракообразно. Трябва да признаем, че понякога природата прибягва до интересни форми.

— Вече не прибягва — отговори Гералт. — Това там е окоглав. Създание на Хаоса. Измиращ реликт, останал от взаимното проникване на сферите, ако разбираш какво имам предвид.

— Представи си, разбирам — погледна го в очите джуджето. — Макар и да не съм вещер и специалист по Хаоса и по такива създания. Интересно, вещерю, какво ще направиш сега с този реликт от взаимното проникване на сферите? По-точно — интересно ми е как ще го направиш. Своя ли меч ще използваш, или може би моя сихил^[2]?

— Хубаво оръжие. — Гералт хвърли поглед към меча, който джуджето извади от лакираната ножница, загърната с котешки кожи. — Но няма да е необходимо.

— Интересно — повтори Золтан. — Значи ще си стоим така и ще си се гледаме? Ще чакаме реликтът да се почувства заплашен? А може би да се върнем и да повикаме на помощ нилфгардците? Какво предлагаш, унищожителю на чудовища?

— Донесете от фургона черпак и капак от тенджера.

— Какво?!

— Не спори с експерта, Золтан — обади се Лютичето.

Пърсифал Шутенбах хукна към каруцата и мигновено достави исканите предмети. Вещерът намигна на компанията и с всичка сила замлати с черпака по капака от тенджерата.

— Стига! Стига! — развика се след малко Золтан Чивай, запушвайки ушите си с длани. — Ще счупиш черпака, мамка му! Ракообразното избяга! Избяга, проклетото!

— Избяга, и то как! — възхити се Пърсифал. — Прах се вдигна след него! Да пукна, ако не се вдигна прах, а почвата е мокра!

— Окоглавът има невероятно чувствителен и нежен слух — обясни студено Гералт, докато връщаше на джуджетата леко посмачканите кухненски принадлежности. — Няма уши, но слуша с цялото си тяло, така да се каже. Особено не понася металически звуци. Причиняват му болка…

— Знам — прекъсна го Золтан. — И мен ме заболя, когато започна да млатиш по капака. Ако това чудовище има по-остър слух от моя, съчувствам му. Надявам се, че няма да се върне? Заедно с роднините си?

— Не мисля, че на света са останали много от роднините му. Самият окоглав също няма да се върне скоро по тези места. Няма нищо страшно.

— Относно чудовищата няма да споря — намръщи се джуджето. — Но твоят концерт с металически инструменти сигурно се е чул чак на островите Скелиге, не е изключено някои ценители на музиката вече да са тръгнали насам. По-добре да не ни заварват тук, когато пристигнат. Вдигаме лагера, момчета! Ей, девойки, облечете се и пребройте децата! Тръгваме, по-живо!

* * *

Когато спряха, за да пренощуват, Гералт реши да си изясни някои неясноти. Този път Золтан Чивай не беше седнал да играе гвинт, така че не беше трудно да го отведе настрани за откровен мъжки разговор. Гералт започна директно, без предисловия:

— Кажи, откъде знаеше, че съм вещер?

Джуджето се опули срещу него и се усмихна лукаво:

— Бих могъл да се похваля с наблюдателността си. Бих могъл да кажа, че съм забелязал как се променят очите ти в сумрак и на слънчева светлина. Също така бих могъл да ти кажа, че съм джудже вряло и кипяло и съм чувал това-онова за Гералт от Ривия. Но истината е много банална. Не гледай като вълк. Ти си потаен, но приятелят, ти, бардът, пее и дърдори, не може да си затвори устата. Така научих каква ти е професията.

Гералт се въздържа от задаването на следващия въпрос. Нямаше нужда да го задава.

— Е, добре — продължи Золтан. — Лютичето издрънка всичко. Явно почувства, че ценим откровеността, а и ние не крием, че сме приятелски настроени към него. Накратко: знам защо толкова бързате на юг. Знам какви спешни и важни дела те водят в Нилфгард. Знам кого смяташ да търсиш там. И то не само от дрънканиците на поета. Преди войната живях в Цинтра и съм слушал разкази за Детето на Изненадата и белокосия вещер, за когото е била предназначена тази Изненада.

Гералт и този път не направи никакви коментари.

— Останалото наистина е въпрос на наблюдателност — продължи джуджето. — Ти пощади това отвратително чудовище, макар и да си вещер, а вещерите точно затова са създадени — да унищожават такива чудовища. Но чудовището не е причинило нищо лошо на твоята Изненада, така че ти пожали меча, само прогони звяра с дрънкане по капака. Защото ти сега не си вещер, а благороден рицар, който бърза да помогне на похитената и притеснена девойка.

След като отново не дочака отговор, джуджето добави:

— През цялото време ме пробождаш с поглед. Все очакваш предателство, боиш се разкритата тайна да не се обърне срещу теб. Не се измъчвай. Ще стигнем заедно до Ина, като си помагаме и се поддържаме. И ти имаш същата цел като нас — да оцелеем и да продължим да живеем. За да продължим да изпълняваме благородната си мисия. Или за да продължим да живеем обикновено, но така, че в сетния си час да не се срамуваме от себе си. Мислиш, че си се променил. Че светът се е променил. Но светът си е същият като преди. И ти си такъв, какъвто си бил. Не се измъчвай.

Вещерът все така не се обаждаше, но Золтан продължи монолога си, без да се обезкуражава от мълчанието му:

— И не си и помисляй да се отделяш от нас и да пътуваш самотно на юг, през Бруге и Соден, до Яруга. Трябва да потърсим друг път към Нилфгард. Ако искаш, мога да те посъветвам…

— Не ме съветвай. — Гералт помасажира коляното си, което го болеше вече от няколко дни. — Не ме съветвай, Золтан.

Намери Лютичето да седи до играещите на гвинт джуджета. Безмълвно го хвана за ръкава и го отведе в гората. Поетът веднага съобрази за какво става въпрос — достатъчен му беше един поглед към лицето на вещера.

— Дърдорко — каза тихо Гералт. — Дрънкало. Заслужаваш да ти изтръгна езика, плямпало. Защо не си го държа зад зъбите?

Трубадурът мълчеше, но изражението му беше гордо.

— Когато се разчу, че съм се сприятелил с теб — продължи вещерът, — някои разумни хора се чудеха на това мое запознанство. Бяха изумени, че ти позволявам да пътешестваш с мен. Съветваха ме, когато отидем на някое безлюдно място да те ограбя, да те хвърля в някоя яма и да те посипя с листа. Наистина съжалявам, че не ги послушах.

— Нима беше толкова голяма тайна кой си и какво замисляш? — избухна неочаквано Лютичето. — И пред всички ли трябваше да се крием и да се преструваме? Тези джуджета… Те като че ли са съвсем подходящи да ни бъдат компания…

— Аз нямам компания — промърмори вещерът. — Нямам. И не искам да имам. Не ми трябва. Разбираш ли?

— Естествено, че разбира — отговори иззад рамото му Милва. — И аз също разбирам. Не теб никой не ти е нужен, вещерю. Често го демонстрираш.

— Не водя лична война. — Той рязко се обърна. — Не ми трябва компания от смелчаги, защото не отивам в Нилфгард, за да спасявам света и да повалям империята на злото. Отивам при Цири. И затова мога да отида и сам. Извинявайте ако звучи грозно, но останалите не ме интересуват. А сега се махайте. Искам да остана сам.

Когато се обърна, се оказа, че си е отишъл само Лютичето.

— Отново сънувах — изрече той. — Милва, губя време. Губя време! Тя се нуждае от мен. Нуждае се от помощ!

— Говори — каза тя тихо. — Изкарай го от себе си. Дори и да е страшно, изкарай го!

— Не беше страшно. В съня ми… Тя танцуваше. Танцуваше в някаква задимена плевня. И беше щастлива, по дяволите! Свиреше музика, някой се провикваше… Цялата плевня се тресеше от викове и кикотене… А тя танцуваше, танцуваше, тропаше с токове… А над покрива на тази проклета плевня, в студения, нощен въздух… танцуваше смъртта. Милва… Мария… Тя се нуждае от мен.

Милва извърна поглед.

— Не само тя — прошепна.

Така, че той да не я чуе.

* * *

На следващото спиране вещерът се заинтересува от сихила, мечът на Золтан, на който беше успял да хвърли един поглед по време на приключението с окоглава. Джуджето незабавно разгърна котешките кожи и измъкна меча от лакираната ножница.

Мечът беше дълъг около четирийсет цала и тежеше не повече от трийсет и пет унции^[3]. Значителна част от него беше покрита с тайнствени рунически знаци. Острието беше небесносиньо и страшно остро — след като придобиеше навик, човек би могъл спокойно да се бръсне с него. Дванайсетцаловата ръкохватка, покрита с пресичащи се ленти от гущерова кожа, имаше цилиндричен месингов накрайник и малък, майсторски изработен предпазител.

— Хубава вещ. — Гералт повъртя сихила във въздуха, нанесе бърз удар вляво и мълниеносно зае защитна позиция. — Всъщност отлично желязо.

— Ха! — изсумтя Пърсифал Шутенбах. — Желязо! Огледай го по-внимателно, защото след малко ще започнеш да го наричаш боклук.

— Някога имах по-хубав меч.

— Не споря — сви рамене Золтан. — Защото той със сигурност е бил изкован в нашите ковачници. Вие, вещерите, умеете да размахвате мечовете, но така и не се научихте да си ги правите сами. Такива мечове се коват само при нас, в Махакам, в подножието на Карбон.

— Джуджетата изработват стоманената сплав и коват слоестата сърцевина — добави Пърсифал. — А с шлифоването и наострянето се занимаваме ние, гномите. В нашите работилници. По наша, гномска технология, точно както някога сме правели нашите гвихири, най-хубавите мечове на света.

— Мечът, който нося сега — Гералт оголи острието, — е взет от Брокилон, от катакомбите на Краг Ан. Взех го от дриадите. Първокласно оръжие, което не е изработено нито от джуджетата, нито от гномите. Това е елфически меч и е на поне сто, ако не и на двеста години.

— Та той нищо не разбира от тези неща! — възкликна гномът, взе меча в ръка и прекара пръст през острието му. — Долната част е елфическа, наистина. Ръкохватката, предпазителят и накрайникът. Също така елфите са го гравирали, оцветявали и украсявали. Но острието е ковано и точено в Махакам. И наистина са го направили преди няколко века, защото веднага си личи, че стоманата е нискокачествена и обработката е примитивна. Погледни сега сихила на Золтан, виждаш ли разликата?

— Виждам. Моят не изглежда по-лошо направен.

Гномът изсумтя и махна с ръка. Золтан се усмихна високомерно.

— Хладното оръжие — поясни той с менторски тон — трябва да сече, а не да изглежда красиво, и не се оценява по външния му вид. Работата е там, че твоят меч е обикновена комбинация от желязо и стомана, а моето острие е подсилено с графит и боракс…

— Съвременна технология! — не издържа Пърсифал, малко поразгорещен, тъй като дискусията явно преминаваше към добре познати му въпроси. — Конструкция и композиция на острието, многослойна мека сърцевина, обкована с твърда, а не с мека стомана…

— По-полека, по-полека — укроти го джуджето. — Няма да направиш от него металург, Шутенбах, така че не го отегчавай с подробности. Аз ще му го обясня по-простичко. Добрата твърда магнетитова стомана се наточва невероятно трудно, вещерю. Защо? Защото е твърда! Ако не владееш технологията — както и ние някога не сме я владеели, а вие не я владеете и до днес — а ти се иска да имаш остър меч, твърдата сърцевина се обковава с мека стомана, която по-лесно се обработва. Именно по такъв опростен метод е изкован твоят брокилонски меч. Съвременните мечове се изработват по обратния начин — мека сърцевина, твърдо острие. Обработката отнема много време, и както казах, изисква напреднала технология. Но като резултат се получава острие, което може да разсече хвърлено във въздуха батистено шалче.

— С твоя сихил може ли да се направи този номер?

— Не — усмихна се джуджето. — Толкова наточените екземпляри се броят на пръстите на едната ръка и рядко някой от тях напуска Махакам. Но ти гарантирам, че обвивката на онова ракообразно не би издържала удара на сихила. Щеше да го нарежеш на парчета, без дори да се задъхаш.

Дискусията за мечовете и металургията продължи още известно време. Гералт слушаше с интерес, споделяше собствения си опит, попълваше знанията си, питаше за едно или друго, оглеждаше и пробваше сихила на Золтан. Дори не предполагаше, че още на следващия ден ще се наложи да подкрепи теорията с практика.

* * *

Първият признак, че наблизо живеят хора, бяха наредените сред стърготини и кори нарязани дърва, открити от движещия се най-отпред Пърсифал Шутенбах.

Золтан спря групата и изпрати гнома на далечно разузнаване. Пърсифал изчезна, а след половин час се появи, развълнуван и задъхан, като още отдалеч заразмахва ръце. Дотича, но вместо веднага да започне да докладва, хвана с ръка дългия си нос и се изсекна шумно. Звукът, който се чу, напомняше свирене на тромпет.

— Ще подплашиш животните в гората — промърмори Золтан Чивай. — Хайде, разказвай. Какво има там, пред нас?

— Селище — издиша гномът, изтривайки пръстите си в своята украсена с множество джобове салтамарка. — На една поляна. Три къщурки, плевня, две-три бараки… Из двора тича куче, от един комин се вдига дим. Нещо се готви. Овесена каша, при това с мляко.

— Ти какво, в кухнята ли влиза? — засмя се Лютичето. — В тенджерата ли надникна? Откъде знаеш, че се прави овесена каша?

Гномът го изгледа снизходително, а Золтан изсумтя ядосано.

— Не го обиждай, поете. Той надушва яденето от миля. Щом казва, че е овесена каша, значи е овесена каша. По дяволите, това не ми харесва.

— Защо? Аз, например, обичам овесената каша. С удоволствие бих похапнал.

— Золтан е прав — каза Милва. — А ти млъквай, Лютиче, това не ти е поезия. Щом варят овесена каша с мляко, значи там има крави. А видят ли пожарища, селяните вземат кравите и бягат в гората. Тези защо не са избягали? Да свърнем в гората, ще ги заобиколим. Надушвам нещо лошо.

— По-спокойно, по-спокойно — промърмори джуджето. — Винаги ще успеем да избягаме. А може би войната вече е свършила? Може темерийската армия най-накрая да е започнала настъпление? Какво знаем ние тук, в пущинака? Може би победната битка вече е минала, може би сме отблъснали Нилфгард и фронтът е зад гърба ни, а селяните и кравите се връщат по домовете си? Трябва да проверим, да разузнаем. Фигис, Мънро, останете тук и си отваряйте очите. А ние ще проучим нещата. Ако е безопасно, ще изкряскам като ястреб.

— Като ястреб? — неспокойно размърда брадата си Мънро Бруис. — Та ти си нямаш никаква представа от подражаване на птичи гласове, Золтан.

— Именно. Ако чуеш странен вик, който на нищо не прилича, това ще съм аз. Води, Пърсифал. Гералт, ще дойдеш ли с нас?

— Всички ще дойдем. — Лютичето слезе от коня. — Ако има засада, с голяма група ще е по-безопасно.

— Оставям ви Фелдмаршала. — Золтан свали от рамото си папагала и го подаде на Фигис Мерлуцо. — Птичето може изведнъж да се разпсува и тайният поход ще отиде по дяволите. Да вървим.

Пърсифал бързо ги поведе към края на гората, сред гъстите храсти див люляк. След храсталаците започна лек наклон надолу, виждаха се купчини повалени дънери. По-нататък се простираше голяма поляна. Всички от отряда се подадоха предпазливо от храстите.

Съобщението на гнома беше абсолютно точно. Насред поляната наистина имаше три къщурки, хамбар и няколко бараки. Насред двора лъщеше голяма локва от течна тор. Постройките и малкият правоъгълник на занемарената градина бяха заобиколени от ниска, частично разрушена ограда, зад която се мотаеше тъмнокафяво куче. Над една от къщите се вдигаше дим, лениво пълзящ по хлътналия покрив.

— Наистина този дим ухае апетитно — прошепна Золтан, подушвайки въздуха. — Особено след като ноздрите ти са привикнали със смрадта на пожарищата. Не се виждат коне или стража — и това е добре, но не изключвам възможността някой скитници да са попаднали тук и да са се заели да готвят. Хм, струва ми се, че тук е безопасно.

— Ще отида там — каза Милва.

— Не — възрази джуджето. — Твърде много приличаш на „катерица“. Ако те видят, може да се изплашат, а изплашените хора са непредсказуеми. Ще отидат Язон и Калеб. А ти приготви лъка, за да ги защитиш при нужда. Пърсифал, бъди готов да бягаш към останалите, ако се наложи да се бие отбой.

Язон Варда и Калеб Стратън излязоха предпазливо от храстите и тръгнаха към постройките. Вървяха бавно и се оглеждаха внимателно.

Кучето ги надуши веднага, разлая се яростно и се разтича по двора, без да обръща внимание на умилкващите мляскания и подсвирквания на джуджетата. Вратата на една от къщурките се отвори. Милва веднага вдигна лъка и плавно опъна тетивата. И веднага я отпусна.

На прага беше изскочила ниска, пълна девойка с дълги плитки. Тя извика нещо, размахвайки ръце. Язон Варда разпери ръце и отвърна нещо. Девойката се развика — всички чуваха крясъците й, но не можеха да разпознаят думите.

Обаче явно тези думи достигнаха до Язон и Калеб и им направиха впечатление, защото двете джуджета като по команда се обърнаха кръгом и хукнаха обратно към храсталака. Милва отново опъна тетивата и започна да мести стрелата, търсейки цел.

— Какво има, по дяволите? — изхриптя Золтан. — Какво става? От кого бягат така? Милва?

— Затваряй си устата — процеди стрелкинята, продължавайки да мести стрелата от къщурка към къщурка, от барака към барака. Но все така не намираше мишена. Девойката с плитките се скри в къщурката, като хлопна вратата след себе си.

Джуджетата тичаха така, сякаш всички демони на Хаоса се носят подире им. Язон викаше нещо, може би ругаеше. Лютичето изведнъж пребледня.

— Той вика… О, майчице!

— Що за… — Золтан млъкна, защото Язон и Калеб вече пристигнаха, почервенели от усилието. — Какво става? Казвайте!

— Там има зараза… — издиша Калеб. — Черна шарка…

— Докоснахте ли нещо? — Золтан Чивай бързо отстъпи, като за малко не събори Лютичето. — Докоснахте ли нещо на двора?

— Не… Кучето не ни даде да се приближим…

— Да е благословено проклетото куче. — Золтан вдигна поглед към небето. — Богове, дайте му дълъг живот и купчина кокали, по-висока от връх Карбон. Тази, пълната девойка, имаше ли пъпки?

— Не. Тя е здрава. Болните лежат в последната къщурка, роднините й. А тя каза, че мнозина вече са умрели. Леле, Золтане, вятърът духаше към нас!

— Стига сте си щракали ченетата — каза Милва, отпускайки лъка. — Ако не сте докосвали заразени, нищо няма да ви стане, няма нищо страшно. Ако изобщо това с шарката е истина. Момичето може просто да е искало да ви изплаши.

— Не — възрази Язон, все още треперейки. — Зад бараката е изкопана яма. В нея има трупове. Момичето няма сили да погребва мъртвите, затова ги хвърля в ямата.

— Е — Золтан изсмърка с нос, — ето ти я овесената каша, Лютиче. На мен нещо ми се отяде. Да се махаме оттук, по-живо.

Откъм постройките се разлая кучето.

— Скрийте се — изсъска вещерът, клякайки.

От процепа в дясната страна на поляната излетя група конници, която обиколи постройките в галоп и нахлу в двора. Конниците бяха въоръжени, но дрехите им бяха пъстри и най-различни, а и оръжията им изглеждаха като случайно подбрани. Най-вероятно събрани от бойното поле.

— Тринайсет — бързо ги преброи Пърсифал Шутенбах.

— Какви са тези?

— Не са нилфгардци, нито пък редовна войска — прецени Золтан. — Нито пък Scoia’tael. Струват ми се доброволци. Свободни бойци.

— Или мародери.

Конниците се развикаха и обикаляха из двора. Кучето получи удар от дръжката на копие и избяга. Девойката с плитките изскочи на прага, разкрещя се. Но този път предупреждението не подейства или просто не го взеха на сериозно. Един от ездачите приближи в галоп, хвана девойката за плитката, дръпна я от прага и я повлече през поляната. Другите скочиха от конете, помогнаха му, замъкнаха момичето на края на двора, скъсаха й ризата и я повалиха върху купа изгнило сено. Девойката се съпротивляваше отчаяно, но нямаше шанс. Само един от мародерите не се присъедини към развлечението, а остана да пази конете, завързани за оградата. Девойката извика пронизващо и протяжно. После още веднъж — кратко и болезнено. А след това не се чу нищо повече.

— Войни! — Милва скочи на крака. — Герои, кучи синове!

— Не ги е страх от шарката — поклати глава Язон Варда.

— Страхът е присъщ на хората — промърмори Лютичето. — А в тези вече не е останало нищо човешко.

— Освен тумбаците — изхриптя Милва, като грижливо слагаше стрела на тетивата. — Които аз сега ще изтърбуша.

— Те са тринайсет — изрече многозначително Золтан Чивай. — И имат коне. Ще повалиш един или двама, останалите ще ни обкръжат. Освен това тези може да са само съгледвачи. Кой знае какви сили вървят подире им.

— И какво, да стоя и спокойно да гледам?

— Не. — Гералт намести меча на гърба си и превръзката на косите си. — Достатъчно гледахме. Дотук с бездействието. Но не бива да допуснем да се разпръснат. Виждаш ли го онзи, който държи конете? Когато ги наближа, свали го от седлото. Ако успееш, и още един. Но първо изчакай да се приближа.

— Остават единайсет — извърна се стрелкинята.

— Мога да броя.

— Освен това и шарката — промърмори Золтан Чивай. — Ако отидеш там, ще донесеш зараза… По дяволите, вещерю! Застрашаваш всички ни заради… Мамка му, това не е тази девойка, която търсиш!

— Млъквай, Золтане. Връщайте се при каруцата и се скрийте в гората.

— Аз идвам с теб — изрече хрипливо Милва.

— Не. Прикривай ме отдалеч, така ще ми помогнеш повече.

— А аз? — попита Лютичето. — Аз какво да правя?

— Както обикновено. Нищо.

— Ти си се побъркал… — промърмори Золтан. — Сам срещу такава шайка… Какво ти става? Искаш да си играеш на герой, спасител на девици?

— Млъквай!

— О, върви по дяволите! Почакай. Дай ми меча си. Те са много, по-добре да не се налага да повтаряш ударите. Вземи моя сихил. С него ще е достатъчно да удряш само по веднъж.

Вещерът взе оръжието на джуджето без никакво колебание и без да промълви нито дума. Още веднъж посочи на Милва мародера, наглеждащ конете. После прескочи един повален дънер и с бързи крачки се насочи към къщурките.

Грееше слънце. Изпод подметките му изскачаха скакалци.

Пазачът на конете го забеляза и измъкна копието си от калъфа до седлото. Имаше дълги, разрошени коси, падащи върху разкъсаната му ризница, прикрепена с ръждива тел. Носеше явно наскоро свалени от някой труп нови обувки с блестящи катарами.

Часовоят извика, иззад оградата излезе втори мародер. Коланът му с меча висеше на шията, а той точно в момента закопчаваше панталоните си. Гералт вече беше съвсем наблизо. Откъм купата сено се разнасяше кикотенето на занимаващите се с девойката мъже. Гералт дишаше дълбоко и с всяко вдишване желанието му да убива нарастваше. Би могъл да се успокои, но не искаше. Желаеше да си достави поне малко удоволствие.

— А ти кой си? Стой! — извика дългокосият, претегляйки копието с ръка. — Какво търсиш тук?

— Писна ми да гледам.

— Какво-о-о?

— Името Цири говори ли ти нещо?

— Да те…

Мародерът не успя да каже нищо повече. Една украсена със сиви пера стрела се заби в гърдите му и го събори от седлото. Преди още да е паднал на земята, Гералт чу свистенето на нова стрела. Тя се заби в корема на втория войник, ниско, между ръцете му, закопчаващи дюкяна. Той изрева като звяр, преви се и се стовари върху оградата, чупейки и събаряйки коловете й.

Преди останалите да се опомнят и да се хванат за оръжията, вещерът вече беше сред тях. Мечът на джуджето проблесна и запя — в пеенето на леката като перо и остра като бръснач стомана се долавяше дива жажда за кръв. Вещерът почти не усещаше съпротивление в съсичаните тела. Кръвта плисна в лицето му, но нямаше време да я избърсва.

Дори и мародерите да бяха помислили за битка, гледката на труповете и реките кръв ги накара да забравят за тази идея. Панталоните на единия бяха спуснати до коленете, той дори не успя да ги вдигне, получи удар в сънната артерия и падна по гръб, смешно размахвайки своята така и останала незадоволена мъжественост. Друг, още съвсем млад, предпази главата си с двете си ръце, а сихилът ги отсече през китките. Останалите се разбягаха във всички посоки. Вещерът се втурна след тях, проклинайки болката, която отново го прободе в коляното. Надяваше се, че кракът няма да спре да му се подчинява.

Успя да притисне още двама до оградата, те се опитаха да се защитават, вдигнали мечове. Но, парализирани от ужас, действаха неловко. Лицето на вещера отново се обагри с кръв, пръскаща от артериите, съсечени от меча на джуджето. Но останалите използваха момента, успяха да избягат и вече скачаха върху конете си. Единият, пронизан от стрела, веднага се строполи на земята, гърчейки се като изхвърлена от мрежата риба. Двама други препуснаха в галоп. Но успя да избяга само единият, защото на полесражението изведнъж се появи Золтан Чивай. Джуджето замахна с брадвата си и я запокити, уцелвайки единия мародер право в средата на гърба. Мародерът изкрещя й излетя от седлото, размахвайки крака. Последният се притисна към шията на коня си, прелетя над пълната с трупове яма и се понесе към процепа между дърветата.

— Милва! — извикаха едновременно вещерът и джуджето.

Стрелкинята, която вече тичаше към тях, веднага се спря и застина. Отпусна опънатия лък и бавно започна да го вдига, все по-високо и по-високо. Не чуха свистенето на тетивата. Видяха стрелата едва когато достигна връхната точка на полета си и се понесе надолу. Ездачът увисна от коня със стърчащата от рамото му стрела. Но той не падна, а се изправи и продължи да пришпорва коня с викове.

— Какъв лък! — извика възхитено Золтан Чивай. — Какъв изстрел!

— За нищо не става тоя изстрел. — Вещерът избърса кръвта от лицето си. — Кучият син избяга и ще доведе приятелчетата си.

— Тя уцели! От двеста крачки разстояние!

— Можеше да се прицели в коня.

— Конят с нищо не е виновен! — изсумтя ядосано Милва, приближавайки се към тях. Изплю се, гледайки в конника, който тъкмо изчезваше в гората. — Не уцелих както трябва мерзавеца, защото бях леко задъхана… Пфу, гадино, бягай със стрелата ми. Дано ти донесе лош късмет!

От просеката до тях долетя конско цвилене и веднага след това — дивият писък на умиращ човек.

— Хо, хо, хо! — Золтан погледна изумено стрелкинята. — Не стигна далеч! Шиповете ти вършат добра работа. Отрова? Или може би магия? Защото дори и нещастникът да е хванал шарка, болестта не може да го повали толкова бързо.

— Не бях аз. — Милва погледна многозначително към вещера. — Нито пък шарката. Но ми се струва, че знам кой беше.

— Аз също. — Джуджето засука мустак и хитро се усмихна. — Забелязах, че постоянно се оглеждате, знаете, че някой върви подире ви. На дорест жребец. Не знам кой е, но щом това не ви пречи… Не е моя работа.

— Още повече, че от такава тилова охрана има полза — каза Милва, поглеждайки отново Гералт. — Сигурен ли си, че този Кахир ти е враг?

Гералт не отговори. Върна меча на Золтан.

— Благодаря. Здравата сече.

— Когато е в добри ръце — усмихна се джуджето. — Чувал съм истории за вещери, но да повалиш осмина за две минути…

— Няма с какво да се гордея. Те не умееха да се бранят.

Девойката с плитките се надигна на четири крака, после се изправи, олюлявайки се, и с треперещи ръце се опита да поправи остатъците от разкъсаната си риза. Вещерът много се изненада, когато видя, че тя с нищо, абсолютно с нищо не прилича на Цири, макар и само преди миг той да беше готов да се закълне, че изглежда като нейна сестра-близначка. С неуверени движения девойката потърка лицето си, и поклащайки се, тръгна право към къщичката. Без да заобикаля торта.

— Хей, почакай! — извика Милва. — Хей, ти… Можем ли да ти помогнем с нещо? Хей!

Девойката дори не я погледна. На прага тя се спъна, едва не падна, облегна се на касата. И затвори вратата след себе си.

— Човешката благодарност не знае граници — обади се джуджето. Милва се обърна като пружина, лицето й застина.

— А за какво трябва да е благодарна?

— Точно така — добави вещерът. — За какво?

— За конете на мародерите. — Золтан сведе поглед. — Ще ги нареже, няма да има нужда да убива кравата. Явно е устойчива срещу шарката, а сега и гладът не е страшен за нея. Ще оцелее. А след няколко дни, когато дойде на себе си, ще осъзнае, че благодарение на теб са й се разминали продължителните забавления и опожаряването на тези къщурки. Да се махаме оттук, докато не ни е надухал заразният вятър… Хей, вещерю, а ти накъде? За благодарностите?

— За обувки — каза студено Гералт, навеждайки се над дългокосия мародер, който беше вторачил мъртвите си очи в небето. — Изглежда, ще са ми точно по мярка.

* * *

През следващите дни ядоха конско месо. Обувките с блестящите катарами бяха доста удобни. Нилфгардецът Кахир през цялото време яздеше след тях на дорестия си кон, но Гералт вече не се оглеждаше.

Той най-накрая научи тайните на гвинта и дори игра с джуджетата. Загуби.

Не обсъждаха събитията на поляната. Нямаше смисъл.

Бележки

[1] Наджак — средновековно оръжие, използвано за пробиване на доспехи. Състои се от дръжка и метален накрайник, който от едната си страна има острие, а от другата — плоска повърхност. — Б.пр. ↑

[2] Сихил — вид меч, изработен от джуджетата в Махакам с помощта на специални, напреднали металургични технологии. — Б.пр. ↑

[3] Една унция е равна на 28,34 грама. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Анджей Сапковски Огнено кръщение (2)

Метаданни

Данни

Огнено кръщение

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора глава

Анджей Сапковски
Огнено кръщение (2)