Лас Смол
Благословени от съдбата (7)

Седма глава

Бяха изминали шест седмици, откакто Греъм се бе пренесъл в апартамента на Робърта, но за първи път някой звънеше на външната врата. Той знаеше, че тя има доста приятели, но те й бяха колеги и се виждаше с тях едва ли не всеки ден.

Докато се чудеше кой ли може да е, забеляза, че и Робърта е изненадана.

— Сигурно е за тебе — каза тя озадачено.

Греъм изпита досада, че бяха прекъснали разговора им. Тъкмо щеше да я убеждава в красотата на тяхната връзка. Щеше да я накара да разбере, че вече си принадлежат взаимно и това съвсем не усложнява живота им.

Когато отвори вратата, той остана смаян. На прага стоеше Джим Макфарланд, който се усмихваше и чакаше да го поканят! Беше гладко избръснат, носеше елегантен костюм. Никога преди Греъм не го беше виждал толкова издокаран.

— Защо си тук, Джим? — запита той, без да прикрива досадата си.

— Дори не ме поздравяваш! Само питаш защо съм дошъл — каза с насмешка Джим.

— Разбираме се без много думи. За какво съм ти притрябвал?

— Нося ти документите по случая Мълинс.

— Бих могъл да ги прегледам утре.

— Налага се да отида незабавно до Юта. Станала е самолетна катастрофа. Работата налага да ти кажа бързо някои подробности. Няма ли да ме поканиш?

— Не е ли по-добре да поговорим в колата ти?

Джим се усмихна предизвикателно. Разбираше, че Греъм го смята за натрапник, който се навърта около Робърта. Без да го изпуска от очи, Греъм се обърна и повика Робърта. Тя се появи незабавно. Бе усмихната… И без сутиен! Тя поздрави Джим и го покани. Той й се усмихна любезно, скришом хвърли поглед към колегата си, а после се обърна към Робърта:

— Да не би да преча?

— Разбира се, че не! Приятно ми е, аз съм Робърта Ламбърт.

— Срещали сме се няколко пъти. Аз съм Джим Макфарланд.

— Вие сте колега и приятел на Греъм, нали? Той ми е говорил много хубави неща за вас.

Джим се усмихна на приятеля си. Ако Греъм не беше заслепен от ревност, би могъл да долови комичната ситуация, но не го направи и се усмихна кисело. Като чуждо куче, навлязло в територията на друго, Джим се огледа и влезе предпазливо. Робърта затвори външната врата и го покани в дневната. Греъм остана прав. Любопитна да разбере какво става, Робърта погледна единия, после другия, преди да каже:

— Сигурно идвате по работа. Но ако ще арестувате Греъм, имайте предвид, че съм адвокат, и първо ще си имате работа с мен!

Греъм не беше поласкан от защитата й — Робърта просто го бе поставила под закрилата си, а значи бе сметнала, че той е неспособен да се оправи сам!

Освен това знаеше какви са чувствата на Джим към нея, но нали сам му беше предложил един последен шанс, за да се опита да завоюва сърцето й? Но Джим бе отказал. Какво тогава правеше този натрапник тук?

— За какво си дошъл, Джим? — настоя Греъм.

Робърта удивено премести поглед от единия на другия, но Джим разбра въпроса чудесно, погледна Греъм и любезно отговори:

— Просто се чудех какво… Как си.

Бърти поклати глава. Чувстваше неизказаната враждебност между двамата мъже, ала не можеше да си я обясни.

— Отивам да довърша готвенето. Ще останете ли за вечеря? — обърна се тя към Джим.

Вместо него отговори Греъм:

— Не и този път.

Бърти изгледа Греъм. В очите й се четеше укор.

— Да… Може би някой друг път — усмихна се тя на Джим и тръгна към кухнята.

— Благодаря, може би… — изрече той с нескрито разочарование.

Двамата мъже не проговориха, докато Робърта не се оттегли в кухнята и не пусна радиото доста силно. Греъм беше останал прав. Джим седеше на дивана. Разтърка слепоочията си и въздъхна тежко. Умората и отегчението, които изразяваше този, може би несъзнателен негов жест, намалиха раздразнението на Греъм. Той седна на стола и зачака.

С въздишка на облекчение Джим каза:

— Във връзка с делото Мълинс… Открих няколко случая в съдебната практика, които могат да са ти от полза. Направих ксерокопия. — Извади от куфарчето си папка и му я подаде. — Мисля, че ще те заинтересуват. Мъжът е измамник. От този ъгъл би могъл да подходиш успешно.

Те продължиха разговора си спокойно, а когато завършиха, Греъм се поинтересува:

— Все пак защо донесе тези документи точно днес, в свободния ден?

— Имах нужда да се поразсея — отвърна колегата му откровено и се изправи. — Ще отсъствам за около седмица. Кажи на Робърта, че й благодаря за поканата.

Греъм кимна, но не каза нищо и се изправи на свой ред. Джим му подаде ръка. Почти неохотно Греъм я пое, но като видя загрижения поглед на приятеля си, постави ръка на рамото му. Така, без да продумат повече, отидоха до входната врата. Греъм я отвори, Джим кимна за довиждане и си отиде.

Греъм беше останал замислен зад плътно затворената врата, когато се появи Робърта.

— Той отиде ли си?

— Дойде за малко, само да ми остави някакви документи.

— Изглежда симпатичен и прави добро впечатление — погледна Греъм и сякаш забравила странното му поведение, попита: — Да си направим ли салата?

— Аз ще я приготвя — предложи той.

— Добре ли се чувстваш? — попита тя загрижено.

— Да. — Отиде до вратата на стаята си, отвори я и каза: — Имам нужда да посвиря.

— Може ли да послушам?

Пиесата, която избра, беше вълнуваща. Музиката изразяваше разочарованието му от небрежното отношение на Робърта към магията на чувството, породено помежду им. Той я обичаше нежно и всеотдайно. А пък Джим му беше приятел… И въпреки това за нищо на света не би му отстъпил Робърта! Свиреше и музиката се лееше от дълбините на разкъсваната му от противоречиви чувства душа…

В кухнята Робърта не само долавяше вълшебните звуци, но и мъчителните терзания на душата му. Какво можеше да се е случило между Джим и Греъм? Тя реши да отиде при него. Греъм седеше пред клавиатурата и свиреше вдъхновено. Тя се сгуши на леглото му, покри се със завивката и се заслуша.

Когато отзвуча и последният финален акорд, Греъм отпусна ръце и остана съвършено неподвижен, отдаден на мислите си. После се обърна и я видя. Едва сега разбра, че тя го е слушала през цялото време. Гледаха се като запленени, той — от красотата и женствеността й, тя — от мъжествеността му и обаятелната музика. Това беше емоционална среща на две същества, които водени от дълбоките си чувства, се привличаха взаимно. Греъм се изправи, без да я изпуска от очи, и разтреперан от непреодолимо желание, свали дрехите си. Отиде до леглото и повдигна завивката. Робърта се извърна към него и легна на една страна. Женствената извивка на тялото й го покори с меката си предизвикателна линия и го накара да потръпне сладостно.

Продължителна целувка съедини жадните им устни. Любиха се всеотдайно и без да бързат… Той я облада и движенията му бяха така плавни и отмерени, сякаш изпълняваше виртуозно някоя от любимите си пиеси. Зашеметена от върховно щастие, тя отвърна на любовната игра. Косите на Греъм бяха разрошени, пламъци проблясваха в тъмнокафявите му очи. Изразът на лицето беше сериозен и одухотворен. Мускулите му бяха стоманени, а ръцете — нежни и опитни, изтръгваха вълшебни любовни акорди…

Греъм заспа, но Робърта остана будна. Смутена наблюдаваше този чудесен, но неразбираем мъж, който сега лежеше до нея и не пускаше ръката й. Беше покорил сърцето й с божествената си музика и щедрата любов, която споделяше с нея. Светът й изглеждаше изумително красив. Тя дълго лежа неподвижно, след това се унесе и заспа.

 

 

Докато се храниха с приготвената от нея храна, Греъм й разказа за делото Мълинс, по което работеше. Прочетоха ксерокопията, които Джим беше донесъл. Обсъдиха случая от разни страни и Робърта отсече:

— Мълинс е мошеник.

— Да.

— Надявам се да спечелиш. Ненавиждам измамниците.

— Джим е свършил чудесна работа като е открил тези документи. Ще ми помогнат много. Той е страхотен опонент.

— Опонент? Ти представяш Джим, сякаш е от другата страна.

Естествено, че беше! Та нали желаеше Робърта? А и явно търсеше начин да се доближи до нея. Греъм беше разтревожен и от това, че самата Робърта намираше Джим за привлекателен. Как можеше да не се тревожи, след като тя гледаше на Греъм като на някаква си „първа любовна авантюра“. Нима Джим щеше да бъде втората? Господи, каква ужасна ревност разкъсваше душата му! Никой цивилизован мъж не би могъл да изпита подобно примитивно чувство към друг. Джим би трябвало да стои настрана, но той бе намерил основателна причина да дойде и да я види.

Греъм погледна Робърта, която седеше до него, наведе се и я целуна по устните. По принцип беше внимателен и деликатен с нея, не правеше нищо, което би могло да я отблъсне. Любовните ласки, на които се отдаваха, бяха спонтанни; в тях той търсеше не само физическо удоволствие, но и духовно сливане. Отношенията им бяха съвсем естествени, в тях нямаше и следа от преструвка или егоизъм.

Тази нощ спаха в неговото легло. На сутринта Греъм стана, а тя продължи да лежи и да го наблюдава как се приготвя за работа. Той направи кафе и й го занесе в леглото. После и двамата трябваше да бързат, за да успеят навреме за работа. В бъркотията, докато се приготвяха да излязат, Робърта се развесели и се смя от сърце.

 

 

Когато най-после махнаха гипса на Робърта, Греъм пое ръката й и я целуна, защото „трябвало да се запознае с нея“, както се изрази. Не пропусна да се пошегува, че някой ден и той можел да пострада от нея. Тя се разсмя.

През последната седмица на февруари непрекъснато един от двама им бе извън града. Когато се случваше обаче да са заедно, те се любеха ненаситно и не им оставаше време да разговарят. Тя уреди да прекарат една седмица във Флорида във вилата на нейна леля. Двойката, която се грижеше за къщата, ги посрещна още на входа. Времето беше прекрасно, съвсем различно от това в Кълъмбия. Скитаха по брега, шегуваха се, заливаха се от смях, събираха раковини, хранеха чайките… С колата на леля й пътуваха по крайбрежието, за да видят възвишенията, от които древните жители са наблюдавали океана и са сигнализирали. Покатериха се на едно от възвишенията, за да се полюбуват на красивото крайбрежие и на необятната океанска шир. Слънцето клонеше към залез и бризът — освежителен и ласкав, рошеше косите им…

Малко по-късно се отбиха в представителния хотелски комплекс и поплуваха в басейна. Очаровани от природата, те намериха за твърде жалък лукса на цивилизацията. Предпочетоха да завършат приятния излет с вечеря в непретенциозно ресторантче, разположено в някакъв изоставен фар, кацнал на скалите.

Прибраха се доволни и решиха да играят като малките палави деца на криеница из обширната къща. Робърта се запревива от смях, когато разбра какво ще трябва да направи загубилият. В разгара на играта, Греъм успя да хване Робърта, преди да изтича и се „заплюе“. Двамата паднаха и се изтърколиха до отворената врата на верандата. Завесата леко се издуваше от полъха на нощния ветрец. Шумът на океанския прибой ги омайваше и отдадени един на друг, се любиха до забрава.

Почивните дни минаха неусетно и те си тръгнаха със съжаление. Чувстваха се така, сякаш бяха живели извън времето. На връщане Робърта каза, че цял живот ще помни тези дни. Думите й смразиха сърцето на Греъм. Означаваше ли това, че тя не вижда бъдеще за двамата?

 

 

На първи март Робърта покани приятели да се повеселят. Предложи и той да включи някои от своите. Няколко мъже щяха да бъдат добре дошли, защото компанията й беше изключително женска. Греъм не знаеше дали това ще е в негов интерес и затова реши да покани ветеринарната лекарка.

Отби се в кабинета й. Гюс имаше прекрасна нова клетка на няколко нива. Мишлето посрещна ентусиазирано Греъм още от прага с весело цвъртене, сякаш искаше да каже на стария си приятел, че всичко е наред. Греъм поздрави своя любимец.

Когато най-после влезе в кабинета на доктор Милдред Филипс, тя го приветства като стар познайник и зачака да чуе проблема му. Греъм се смути и не знаеше откъде да започне, после захвана да обяснява:

— Организираме събиране и се чудя дали би се присъединила, към компанията. Ще има интересни хора.

Кой знае защо тя погледна ръцете си, после вдигна очи към него и се усмихна.

— Ще дойда с най-голямо удоволствие.

Греъм й подаде визитната си картичка. Тя я разгледа и я остави на бюрото си. Той реши, че не е учтиво да си тръгне веднага и каза:

— Виждам, че не си дала Гюс на никого.

— Познавам един човек, който има слабост към него. Как бих могла да го дам на друг? — усмихна се лекарката.

— Положението на мишка като Гюс е завидно.

— Не бях чувала мишка да цвърти, като че пее. И когато някой го чуе, не може да повярва на ушите си. Той наистина е едно много симпатично мишле. Поздравява с весело дружелюбно цвъртене всяко куче и котка, а и собствениците им.

Греъм се засмя и я погледна съзаклятнически.

— Какво ще кажеш да претърся улиците и да събера повече „пеещи“ мишлета?

— Не, за бога!

— Ела на събирането — смени темата Греъм. — Ще дойдат няколко приятели и ще се запознаеш с тях. Само не споменавай нищо за Гюс. — Тя кимна, ала той продължи да я убеждава, макар че съвсем не беше необходимо. Накрая уточни: — Заповядай в събота около шест. Как те наричат приятелите? Мили ли? — Тя кимна. — Е, тогава до скоро виждане. Мили. Грижи се за Гюс.

Мишлето цвъртя подире му, докато затваряше външната врата.

 

 

Робърта и Греъм нямаха много време за подготовка. Някои от храните приготвиха сами, други купиха. Той пожела да плати цялата сметка, но в края на краищата я разделиха, защото Бърти настоя. За него беше истинско удоволствие да помага, защото можеше да се навърта през цялото време около любимата си. Тя също оцени помощта му и това го въодушеви още повече. За съжаление беше обезпокоен от отношението й към него. Тя може би го обичаше, но близостта помежду им не се отразяваше особено върху техния начин на живот сега. Не че искаше да има край себе си жена, която по двадесет и четири часа в денонощието да му виси на врата… Мечтаеше обаче за жена, която да държи на него толкова, че да изостави всичко, за да бъдат заедно…

Често си бе задавал въпроса дали бракът между родителите му е бил наистина толкова идеален, колкото изглеждаше… Дали онова, което е било помежду им навремето, е възможно и днес? Не помнеше някой от тях да бе обидил другия. Дори когато бяха ядосани за нещо, те бяха единни. Ето за такава любов мечтаеше Греъм. Можеха ли двамата с Бърти да бъдат точно такава двойка? Той го желаеше от цялата си душа, но тя? Какво щеше да стане, ако Джим решеше, че Греъм и Робърта не са родени един за друг? А какво, ако тя самата сметнеше, че Джим е онзи, който й подхожда идеално?

Греъм бе смутен. Мъчеше се да отхвърли тази мисъл, защото обичаше Робърта. Искаше да бъдат заедно и страдаше…

 

 

Мили закъсня. Греъм я представи на Робърта, която поздрави новодошлата и отбеляза весело:

— Къде ли Греъм се е запознал с ветеринарна лекарка? — Разсмя се заговорнически и допълни: — Нищо чудно, той е специалист по красивите жени.

Греъм погледна с нескрита обич Робърта. Беше доволен за начина, по който бе успяла да направи комплимент на Мили. Скоро след това пристигнаха и останалите приятели на Греъм. Всички те бяха симпатични млади веселяци и веднага повдигнаха духа на компанията. Взеха йониката и засвириха темпераментно. Не бяха талантливи като него, но свиреха достатъчно добре, за да може компанията дори да запее.

Мимоходом Робърта каза на Греъм:

— Приятелите ти са чудесни, не съм наела музиканти, а имаме музикална програма, само дето не могат да се мерят с теб.

Комплиментът й стопли сърцето му. По-късно Греъм се опитваше да си спомни по кое време пристигна Джим. Беше толкова поразен от внезапната му поява, че не успя да се овладее и да реагира както трябва. Дори не посмя да погледне Робърта в очите. Знаеше, че съдбата е тази, която го противопоставя на Джим. Днес той беше дошъл само заради Робърта. Огорчен, Греъм помисли, че е най-добре да напусне веднага. Би могъл да отиде в някой мотел и след това, в понеделник късно следобед да си прибере багажа окончателно. Просто всичко се обръщаше против него, нямаше смисъл да се бори…

Джим не се обърна нито веднъж към Робърта, разговаряше оживено с гостите и си даваше вид, че изобщо не я забелязва, но Греъм чувстваше, че цялото му същество се стреми към нея. Дали това влечение помежду им беше толкова силно, че не можеха да му устоят? „С какво съм заслужил всичко това?“ — измъчваше се Греъм.

Страдаше толкова силно, че не забелязваше какво става наоколо. Очевидно болката беше изписана на лицето му, защото Мили загрижено го попита дали се чувства добре. Тя единствена бе забелязала състоянието му… По-късно Робърта се приближи до него сияеща, все едно, че нищо не се бе случило и го попита:

— Видя ли се с Джим?

Нещастен, той я изгледа, без да промълви и дума. Какво биха могли да си кажат с Джим? Просто Греъм щеше да се отстрани от пътя му, за да влезе Джим в живота й… Забелязала настроението му, Робърта попита:

— Греъм, всичко наред ли е? Нали не си ядосан, че той е тук?

Ядосан ли?! Не! Беше бесен и с радост би изгонил Джим!

— Не съм — отговори мрачно той. — Вече съм наясно с всичко.

— Вие двамата не можете ли да не се карате? Не разбирам какво става помежду ви, но когато вчера случайно се натъкнах на него, помислих, че ако двамата се срещнете тук, бихте могли да изгладите отношенията си. Знаеш, че той напуска и заминава за Англия.

— А какво ще правиш ти? — В очите му се четеше огромна мъка.

— Какво ще правя ли? Ти какво мислиш? Ще си гледам работата — намръщи се, защото помисли, че е прекалил с пиенето. Остави го и се присъедини към гостите.

Англия ли? Греъм си проправи път до Джим и се взря в очите му. Но ако приятелят му беше победител, то в сивите дълбини нямаше и следа от триумф. Попита го:

— Ти в Англия ли отиваш, Джим? — Джим кимна. — Тя ще дойде ли с теб?

— Коя?

— Робърта.

— Боже господи, какво е направило въображението ти?! Тя изобщо не подозира за чувствата, които ме вълнуват. Мислила е, че ние с теб имаме някакви разногласия. Покани ме да дойда тази вечер преди заминаването ми, за да изгладим неразбирателствата ни. Мъчно й е за теб, знае, че сме приятели и иска да останем близки. И представа няма, че самата тя е причина да са така обтегнати отношенията помежду ни. Нямаш никакво основание за ревност…

— Тогава… — Не можеше да повярва на ушите си!

— Заминавам утре сутринта. Ето това е, което мисля, че исках. Виж, Греъм, аз ще получа онова, към което се стремях — добра кариера, а ти ще останеш с Робърта. Не съм сигурен, че си я спечелил напълно, но тя е загрижена за теб и това вече е нещо. Само трябва да се отърсиш от ревността, която опустошава чувствата…

— А какво ще стане с теб? Тя не ти е безразлична.

— Може би с нея ще се съберем в някой друг живот. Не съм направил опит да я ухажвам, както ти се опасяваш. Не ти ли направи впечатление, че не си спомняше да ме е виждала?

Много, много по-късно, след като бяха приключили разговора с Джим Макфарланд, някой засвири шотландската песен „Старо и дълго приятелство“ и всички запяха. Хората бяха трогнати и всички жени се подредиха да целунат Джим на прощаване. Робърта беше последна. Греъм ги следеше напрегнато. Струваше му се, че когато устните им се срещнат, ще удари гръм и небесата ще се продънят. Не се случи нищо подобно. Робърта стоеше настрана и се смееше. Потърси с поглед Греъм. Когато съзря лицето му, се успокои. Отиде незабавно при него.

— Сдобрихте ли се? — попита тя.

— Обичам те, Бърти! — засмя се той.

— Миличкият ми глупчо! — Притисна се към него и го целуна предано.

Греъм с мъка се откъсна от сладката й целувка. Погледна наоколо и видя Джим да му смигва и да се прави на разсеян, сякаш искаше да му каже: „Виждаш ли?“. Робърта не беше забелязала нищо и каза:

— Иди да го изпратиш до колата. Гледай само да не попречиш, ако е хвърлил око на някое от момичетата. Сбогувайте се като приятели.

Но Джим си тръгна сам. Той беше на улицата, когато Греъм разбра, че е излязъл и вече бе на ъгъла на сградата, когато му подсвирна. Джим го изчака. Не си казаха нищо, но си подадоха ръце и се прегърнаха. Всеки от тях тъгуваше за изгубеното приятелство. Животът им се бе променил заради една жена, която дори не разбра, че е виновницата за това.

Греъм изчака на паркинга, докато Джим потегли. После пое дълбоко дъх и се замисли за сложните чувства, които хората понякога трябва да преодолеят. Обърна се и тръгна към апартамента. Робърта го чакаше на прага.

— Откога си тук?

— Той тръгна ли си? — Погледна към паркинга.

— Да.

— Видях да се прегръщате. Защо бяхте така отчуждени?

— Някой ден ще ти разкажа — отвърна той уклончиво.

— Всъщност се радвам, че приятелят ти заминава.

— Аз също.

— Ето палтото ти. Хайде да се поразходим по нашата пътека. Предполагам, че няма да липсваме на гостите.

Греъм се усмихна щастливо и двамата изчезнаха в прегръдките на мрака…