Лас Смол
Благословени от съдбата (5)

Пета глава

Разделиха се в дневната и всеки отиде да се преоблече. Греъм се сети навреме и започна да си подсвирква, защото се опасяваше, че Робърта може да чуе цвъртенето на Гюс.

Побърза да затвори вратата след себе си, защото още щом го зърна, мишлето започна да цвърти. Греъм се наведе над клетката и заговори ласкаво на малкия си приятел:

— Дръж се, момчето ми, това е голямата ти нощ! Ще се преоблека, а ти в това време се подготви психически. Давам ти пет минути.

Обръсна се, след това застана под душа. Би могъл да стои под свежата струя дълго, но нямаше търпение. Облече чисто бельо и си сложи одеколон. Усмихна се на себе си в огледалото, смигна и прошепна:

— На слука! — Вдигна клетката и я занесе до вратата като през цялото време мърмореше тихо: — Дръж се на положение и писукай по-силно, за да привлечеш вниманието й. Това ще свърши работа. Няма да хапеш. Действай! Аз ще бъда готов, след като чуя писък. Наясно ли си, приятел? Нека я изплашим.

Отвори леко вратата, огледа дневната, наведе се, вдигна преградата на клетката, а мишлето завъртя смешно главица, замаяно от свободата. Не помръдна. Греъм хвърли поглед към кухнята, откъдето се чуваше потракването на съдовете, които вероятно Робърта прибираше. Той разклати клетката, но мишлето остана и по пода се разпиля само малко от храната. Наведе и просъска през зъби:

— Марш! — Гюс изскочи и се огледа учудено, но не побягна. — Ще свикнеш, хайде, действай! — каза с досада.

Протегна крак и с палеца побутна мишлето в правилната посока. Гюс побягна настрана и изчезна под дивана. Греъм беше потресен! Как можа тази двеста и петдесет доларова мишка да му изиграе такъв номер. Това не се предвиждаше. Върна клетката в стаята си и мрачно започна да оглежда дневната. Проклетата мишка трябваше да се е свряла някъде тук! Той крадешком започна да наднича по ъглите, след това се наведе ниско, за да погледне и под дивана.

— Какво търсиш, Греъм? — стресна го гласът на Робърта.

— Ами… — Той се усмихна виновно. — Копчето…

— Имам цяла кутия с резервни копчета, може би ще намеря такова, каквото ти трябва. — Бе застанала на прага на дневната и го гледаше учудено. Очевидно не подозираше нищо.

Греъм продължи да се оглежда, сякаш търсеше копчето, но проклинаше наум мишката, от която нямаше и следа.

— Ще отида да потърся в спалнята, може би съм го загубил там — каза той неуверено, сви рамене и се отправи към вратата.

Робърта се върна в кухнята. Изведнъж спря втрещена — там имаше мишка! Вместо дрезгав писък на страх Робърта извика с цяло гърло и сграбчи метлата.

Греъм чу вика. Усмихнат и доволен, че планът е в ход, се изправи и тръгна да спасява жертвата, когато чу ударите на метлата: прас, прас, прас!

Чу се победен вик:

— Довърших я! И то с лявата ръка!

Беше убила Гюс! Греъм не бе и помислял за съдбата на малкия си приятел, а сега мишлето бе мъртво…

Той побягна към кухнята и още щом се появи, Робърта сама се хвърли в обятията му, както беше по плана. Той стоеше там, където бе пожелал, и то при обстоятелствата, за които бе мечтал. Единственото, което помрачаваше радостта му, беше малкото безжизнено телце на мишлето. Смъртоносна метла лежеше до Гюс. Под закрилата на неговата прегръдка Робърта погледна мишката и каза с изненада:

— Ама… Тя е съвсем малка… — Завладяна от непреодолим порив, обви с ръце врата на Греъм и прошепна: — Убих го! Бях много смела…

В този момент, както се полагаше, той я привлече още по близо и каза:

— Не се безпокой, аз ще го погреба.

Изведнъж младата жена сграбчи Греъм и се развика:

— Мишлето помръдна! Видях го да трепва!

Нима Гюс беше оживял въпреки жестоката разправа? В изблик на вдъхновение Греъм каза:

— Ригор мортис! Тоест „вдървяване след смъртта“. — Притисна я силно в обятията си, а главата й се озова на рамото му. Така той успя да види, че мишлето още е живо. Мислите му бяха заети с това как да спаси мишката, затова рече. — Аз ще се погрижа за мишката, а ти върви в дневната. Гледката не е от най-приятните.

Тя с готовност напусна кухнята, докато Греъм се наведе над мишлето. Гюс отвори очи и изцвърча. За да прикрие съживяването, Греъм започна да подсвирква някаква траурна мелодия съвсем неволно. Гюс не спираше да писука. Проклето мишле, сякаш се мъчеше да му разкаже за чудовището в кухнята, което го бе зашеметило с метлата! Греъм грабна замаяното животинче.

Робърта надникна и попита:

— Какво правиш?

Лицето му беше безизразно.

— Мъртво е, ще го погреба — отвърна.

— От петнадесет години не съм погребвала домашен любимец. Ще ни трябва кибритена кутия от по-големите — каза тя делово и побърза да отиде в кухнята.

„Ние ли?“ Изглежда тя се канеше да му помага… Какво да направи, за да избегне погребението на живата твар? Той сложи примрялото животинче в джоба на сакото си, след това събра двете си длани, все едно, че то беше още там.

Робърта се завърна с кибритената кутийка и той я пое. Застана с гръб към Бърти, отвори и затвори кутийката, все едно, че е поставил мъртвото мишле в нея. При външната врата той каза:

— В багажника имам походна лопата за разриване на сняг, ще я използвам.

Отиде до ъгъла на сградата. Като разбра, че е сам, изтича до колата, отвори багажника, постави мишлето в кърпата си и завърза здраво краищата й. Ами ако то избяга?

Греъм постави вързопчето в кутията с инструментите, взе лопатата, празната кибритена кутийка и се запъти към потока. Наметнала палтото си, Робърта го очакваше зъзнеща.

След като е такава къщовница, тя може да е видяла разпиляната храна на мишката при вратата му, помисли Греъм. От любопитство може да е отворила вратата и да е видяла клетката. Ако е станало така, тя е разбрала, че мишката е домашна. Защо обаче не го показваше? Тя го погледна и предложи да посадят бръшлян на гроба. Греъм беше трогнат. Изкопа горния слой и попита:

— Да копая ли по-надълбоко?

— Не — отговори тя.

Греъм погледна младата жена, която явно беше разстроена. Точно на това се бе надявал! Щеше да се възползва от създалото се положение, но преди това трябваше да спаси проклетото мишле! Тя наистина го беше ударила здравата. Празната кутийка беше „погребана“, бръшлянът — посаден и двамата се завърнаха в апартамента. Тя застана пред него и се усмихна:

— Ти наистина си много сладък.

Сега беше моментът! Греъм разтвори ръце и тя се сгуши в обятията му. Той я притисна силно, измъчван от страст и неутолимо желание. Но там, в кутията за инструменти, беше неговото малко приятелче, премазано и може би задъхано за глътка въздух! Греъм целуна Робърта чувствено, ръцете му я притиснаха и започнаха да я галят, почувства как по тялото й премина тръпка… Внезапно я отдалечи от себе си.

— Имам важна среща, но няма да се бавя. — Не позна гласа си, който прозвуча дрезгаво.

Думите му изненадаха Робърта, но тя не каза нищо, само го изгледа изпитателно. Той сведе глава и я целуна по бузата, усмихна се виновно и се отдръпна. Нямаше място за колебание! Трябваше да измъкне клетката от стаята си!

— Трябва да взема нещо от стаята — смотолеви той и се запъти натам. Затвори вратата след себе си, сложи клетката в голям сак и я покри с дрехи, сякаш щеше да ги носи на химическо чистене. Постара се да скрие на сигурно място двете книги със съвети и се върна в дневната. Робърта все още стоеше в средата на помещението и го гледаше смаяна.

— Ще се върна скоро — обеща той и остави сака на пода. Притисна я отново към себе си и я целуна жадно и трескаво, но отново я отстрани и за трети път повтори: — Няма да се бавя.

Първата му работа беше да освободи Гюс от кърпата и да го върне в клетката. Сложи я на предната седалка до себе си, запали мотора и потегли спешно към ветеринарната клиника. Още от вратата каза забързано на Шейла:

— Спешен случай!

Тя го въведе в кабинета и лекарката скоро се появи.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Тя го удари с метлата!

Лекарката дори не се усмихна. Беглият преглед на Гюс й даде представа за случилото се. Върна бедното създание в клетката и рече:

— Ще се оправи. — Греъм въздъхна с облекчение. Лекарката се облегна на масата за прегледи и кръстоса ръце на гърдите си. — Ти си интересен човек, ще ми се да те опозная по-добре. Имаш ли сърдечни ангажименти?

Греъм погледна младата привлекателна жена и въздъхна със съжаление:

— Да, с жена, която не се погажда с мишката ми…

— Очевидно си късметлия, но защо си я изоставил, за да търсиш помощ за мишлето?

— Престорих се пред нея, че го погребвам, но всъщност погребахме празна кибритена кутия…

— Ще намеря подходящ дом за пациента. — Лекарката се запъти към вратата. — Когато се разцвърчи, е прелестен и хората обичат мишлетата, стига да са в клетка. Ще го дам на някой, който да се грижи за него. — Погледна Греъм дяволито, преди да добави: — Ако не ти провърви с нея, намини насам да видиш Гюс…

— Ако нещата с Робърта не потръгнат, съм намислил да стана монах!

Лекарката кимна с разбиране.

— Е, твоя работа, но преди да станеш монах, помисли, че аз ще съм тук…

— Беше много мила, благодаря ти.

Гюс бе застанал на задни лапки и чистеше муцунката си. Греъм и лекарката го загледаха. Сякаш усетил вниманието им, той побягна из клетката и взе да души за храна. Изглежда намери някое останало зрънце, защото се настани удобно и започна да гризе. Греъм каза развеселен:

— Мислех, че само котките имат по девет живота…

Лекарката се засмя тихо и погледна нагоре към снажния красив мъж. Сви рамене и каза:

— Наистина се надявам да ти потръгне с нея, но дали тя те заслужава?

Греъм беше абсолютно сигурен в това!

Когато се върна в апартамента, завари бележка. Робърта беше написала:

„Извикаха ме от службата. Трябва да се изпратят последните писма. Може да се наложи да работим до късно през нощта. Благодаря, че се погрижи за мишката.

Робърта“.

Тя си бе въобразила кой знае какво и бе намерила претекст да не прекарат заедно вечерта. Беше я обидил! А му се искаше да я види час по-скоро, но се чудеше как да се държи, когато тя се върне.

Обра с прахосмукачката разпиляната храна на мишлето, взе кутията и я занесе в багажника на колата. На следващия ден щеше да я занесе на ветеринарната лекарка. Започна да мисли за своите познати, които биха могли да оценят жена като нея. Мнозина биха били щастливи с нея…

Изчака до полунощ и отиде да си легне. По всичко личеше, че Робърта го отбягва.

 

 

Когато стана в петък сутринта, я завари да чисти. Поздрави го и каза:

— О, най-после. Трябваше да пусна прахосмукачката, но ме беше страх да не те събудя.

Думите й го подразниха. Не го беше виждала, откакто я бе „спасил“ от Гюс и не каза нищо друго, освен че трябвало да изчисти! „Ето ти нежни любовни поздрави!“ — помисли той с раздразнение.

Робърта го погледна и каза:

— Някой е изкопал гроба на мишката и е оставил кутийката празна.

— Така ли?! — възкликна Греъм и се престори на учуден. — На кого ли му е потрябвало да изкопава мъртвата мишка? Кой знае… Светът е пълен със странни хора. — Наля си чаша портокалов сок.

— И теб си те бива, хвана мишката с голи ръце…

— Какво от това, нали не можеше да ме ухапе? — Той си досипа от портокаловия сок и опита да смени темата. — Успяхте ли да разпратите писмата?

— Да, наложи се да поработим до два през нощта.

— Толкова ли беше важно да се свърши всичко?

— Така е по график. Трябваше да информираме нашите дарители срещу какво се борим и когато ги поканим, да се отзоват и да знаят защо.

Греъм кимна. Беше облякла една от онези предизвикателни кадифени роби, които обгръщаха голото й красиво тяло. Без да крие възхищението си от прекрасната гледка, той промълви:

— Може би в графика ти днес има някое мероприятие… Ще почистя вместо теб. Нямам никакви ангажименти.

— Чудя се, щом наистина нямаш някакви специални ангажименти, дали би могъл… Разбира се, ако нямаш нищо против… Да… Да дойдеш с мен. Случайно имам две покани за един коктейл с много важни и интересни хора. Ще поднасят различни видове сирена и вино. Бихме могли да прекараме вечерта заедно. Поканите пристигнаха съвсем неочаквано. Един от хората, с които работим, ги изпрати в службата ми. И понеже никой от останалите няма защо да присъства, взех и двете покани. — Греъм се усмихна, а тя добави, без да го поглежда: — Има още нещо… Всъщност има един досадник, който ме ужасява. Наричаме го Джо Ръкаров, защото не пропуска случай да пусне ръка на някоя жена…

Робърта търсеше закрилата му, но не от едно мишле, а от истински плъх в човешки облик! Заля го вълна на ревност.

— Разбира се, че ще дойда, и то с удоволствие — съгласи се. — Само ми дай списък на онези гадини, които смеят да се държат по този отвратителен начин!

— Само той си позволява волности…

— А останалите мъже?

— Те са безобидни… — Тя се намръщи. — Да не би да намекваш, че ходя по коктейли заради мъжете?

— Не, само исках да знам дали трябва да те държа под око през цялото време.

— Това вече не е необходимо…

— Благодаря за поканата — усмихна се той.

Тя вече отиваше към стаята си, когато се обърна и отбеляза с официален тон:

— Ще си добре дошъл, но в тъмносин костюм, бяла риза и червена вратовръзка.

— Няма проблем.

— Отлично — отбеляза развеселена младата жена.

— В колко часа трябва да съм готов?

Тя погледна часовника.

— Ще се срещнем в шест часа пред сградата на Сената. — Погледна го и се разсмя от сърце.

 

 

Срещнаха се навреме сред тълпата от пристигащи. Робърта помисли, че Греъм е неотразим. Той й се усмихна, а в погледа му долови чисто мъжко желание… Започнаха да обикалят из залата като всички останали.

— Кажи с кого искаш да се срещнеш — предложи Греъм. — Нямам равен да се справям с навалицата.

— Не се грижи за това, само ме пази от Джо.

Греъм успяваше с голяма лекота да си пробива път между хората, за да може Робърта да се добере до личностите, които я интересуваха. Това я забавляваше. Той беше толкова внимателен към нея и любезен с другите! Така умело маневрираше в тълпата! Натъкнаха се на Джо, който ентусиазирано поздрави Робърта. Протегна ръка, но вместо нейната, намери дланта на Греъм.

Робърта се засмя развеселена и Джо помисли, че тя се радва да го види. Отново посегна свойски, за да я хване за лакътя, но отново се натъкна на Греъм. Започна да се чувства неудобно. Успокоена от сигурната си защита, Робърта се впусна в някакъв законодателен проблем и хвана Греъм под ръка. Той се зачуди дали тя съзнава какво прави…

Прекараха чудесно. По някое време Бърти отбеляза:

— Колко е приятно! Никога не съм прекарвала така добре. Ти беше чудесен. Радвам се, че дойде.

Някаква млада жена от лобито на еколозите му кимна и промърмори:

— И вие ли сте еколог?

— Не, но ми се налага да си губя времето с такива като вас.

— Защо говорите така? — обиди се непознатата.

Робърта му пошушна:

— Виждам я за първи път.

Въпреки всичко, преди да си тръгне, жената мушна визитната си картичка в ръката на Греъм. Той проследи с поглед отдалечаващата се непозната и като се засмя, внимателно пъхна картичката в деколтето на Робърта.

— Ей, какво правиш? — попита тя с престорена сърдитост.

— Тук е много весело! — засмя се той.

— Днес наистина беше забавно, но това се дължи на теб. Не мисли, че винаги е приятно. Все пак работата си е работа. А и поканите за повечето коктейли се плащат. Организират ги за събиране на средства за кампаниите на политиците. Но плащаме, за да присъстваме, защото така имаме възможност да се срещнем и да разговаряме с хората, от които зависи решаването на куп проблеми. Когато за първи път попаднах на подобно мероприятие, не знаех какво да правя. Въртях се като муха без глава и не смеех да приближа до онези, с които трябваше да говоря. Но с течение на времето придобих опит. А и на тези коктейли политици и лобисти се опознават и се създава взаимно разбирателство… Греъм разбираше.

— Така е във всички професии. Един млад практикуващ юрист например е изложен на опасността да допусне доста грешки. Ако обаче има щастието да попадне под ръководството на някой опитен колега, бързо напредва. Джим например… — Внезапно млъкна и изруга наум. Не биваше да споменава пред Робърта за него.

— Джим ли? За Джим Макфарланд ли става дума? Той ли ти е бил нещо като настойник?

Греъм поясни без желание:

— Да. — Не можеше да си криви душата: — Доста пъти ме е спасявал. Научи ме да предвиждам неприятностите и да ги изпреварвам с контрадействия, преди да са се стоварили на главата ми. Това е особено важно, когато се прилагат законите…

— Ще ми е приятно да се срещна с Джим — прекъсна го тя. — Изглежда ти е добър приятел.

Греъм не отговори. След като Робърта се срещна с всички, с които трябваше да разговаря, двамата с Греъм се уединиха в едно ъгълче на залата.

Робърта реши да похвали кавалера си:

— Ти май омаловажаваш спортните си умения, а свърши отлична работа, като ми проправяше път между гостите, за да отида, при когото трябва. Без тебе щях да се чувствам като загубена сред толкова много хора. Страхотен си!

— През всичките тези години съм играл американски футбол, за да мога днес да ти помогна — пошегува се той. — Безстрашно съм излагал нещастното си тяло на опасността да ме контузят, защото съм предчувствал, че един ден Робърта Ламбърт ще се нуждае от мен…

— И дори не те беше страх да погребеш мишката…

Греъм си спомни веселия Гюс при ветеринарната лекарка и отвърна самодоволно:

— Допада ми да демонстрирам смелост.

— Радвам се, че те избрах за квартирант…

Двамата бяха притиснати един до друг, защото тълпата ги побутваше от всички страни. Тя се усмихваше и говореше оживено. Греъм усещаше дъха й да докосва ухото му и едва се сдържаше да не я прегърне. Робърта се бе притиснала към него, но не го забелязваше. Близостта й го възбуждаше.

Той успя да се добере до масите с храна и напитки и донесе за двамата. Робърта едва се докосна до сирената с обяснението:

— Обикновено лобистите не ядат по много на коктейлите, защото има опасност да надебелеят. Рядко минава ден да не са на коктейл или на официална вечеря.

Взеха такси, за да успеят за следващия коктейл. Докато Греъм плащаше на шофьора, забеляза Робърта пък да плаща неговата покана. Тя го направи толкова дискретно, че ако не бе видял, никога не би се досетил. Желанието й той да я придружава го окриляше. Доставяше му истинско удоволствие. Беше му казала, че го кани само на първото събиране, а сега щеше да е с нея цяла вечер!

Греъм беше изключително внимателен с дамата си. Изчакваше я търпеливо, докато тя приключеше с поредния разговор. Въпреки че се открояваше с ръста си сред гостите, той се стремеше да остане незабелязан.

Робърта си вършеше работата с изключително умение. Беше сериозна и съсредоточена. Конгресмените, с които разговаряше, явно я уважаваха. Греъм се гордееше с нея. Смяташе, че е много сериозна, делова, внимателна, учтива и с изискани обноски.

На връщане взеха метрото. Чувстваха приятна умора и не бяха гладни. Когато се прибраха и Робърта тръгна към спалнята си да се преоблече, Греъм съвсем сериозно предложи да й помогне. Тя отказа развеселена. Той се прибра в стаята си и по навик хвърли поглед към ъгъла на Гюс. Неговото приятелче — мишлето, му липсваше…

Греъм обу старите си джинси, в които се чувстваше най-удобно, и облече кафява фланелка с цвета на очите си. Усмихна се на отражението си в огледалото и прибра в задния си джоб един презерватив.

Завари Робърта в кухнята. Блестящи и тежки, косите й падаха свободно по раменете. Беше облечена в червен кадифен пеньоар, закопчан до горе. Под него не носеше нищо и Греъм чувстваше осезателно как меката материя гали тялото й…

Той прекоси помещението, но се чувстваше толкова развълнуван и напрегнат, сякаш краката му бяха от олово.

— Гладен ли си? — попита Бърти.

— Има ли нещо за ядене?

Тя се обърна и се засмя:

— След всичката храна на двата коктейла не говориш сериозно, нали?

— Какво да се прави, всеки има слабо място.

— Това ли ти е слабо място? Нямаш ли други пороци?

Греъм се доближи плътно до нея, а гърдите и бедрата му докоснаха тялото й.

— Разбира се, че имам. Например умирам за жени в червено кадифе. Подлудяват ме. — Дали не я изплаши? Не! Защото тя се разсмя и това го окуражи. Той повдигна брадичката й и прошепна заговорнически: — А ако не се лъжа, ти си облечена в червено кадифе. Знаеш ли какво се случва с жените, облечени в червено кадифе?

— Ами… Тогава да се преоблека — едва промълви тя.

Греъм плъзна ръка по гърба й и почувства как младата жена се разтрепери. Зарови другата си ръка в копринените й коси, притегли я към себе си и я целуна нежно. За миг откъсна устни, за да поеме дъх. Господи, как я желаеше! Обсипа я с горещи целувки и тя отвърна на тях с не по малко плам. Целувката й се различаваше много от онази, първата, когато бе помислила, че е убила Гюс. Тази беше сладка, опияняваща… Греъм простена:

— Господи, наистина ме влудяваш?

Тя го погледна и каза сериозно:

— Влудявам ли те? А какво правиш с мен ти?

— Какво… Какво правя с теб? — заекна той.

Тя отстъпи назад и отговори искрено:

— Не зная точно, обаче ми се вие свят, губя равновесие… — Махна небрежно с ръка и продължи: — И ми е някак… приятно… Може би съм пийнала повечко.

— Не, не си пила много.

— Какво искаш да кажеш? — Изгледа го учудено.

— Така няма да ме сбъркаш с някой друг, когато се любим… — прошепна той.