Лас Смол
Благословени от съдбата (3)

Трета глава

Майката на Греъм винаги казваше, че за да се научи нещо, което си струва труда, е нужно време. Най-често го повтаряше, когато ставаше дума за упражненията му по пиано. Понеже му беше омръзнало да му натякват, че не свири достатъчно, той твърдо реши да не свири, докато учеше в гимназията. Скоро обаче промени решението си, защото откри, че свиренето на пиано е нещо като пропуск за всяко събиране. Съблазни го и това, че момичетата се трупаха край пианистите. Те се навъртаха и около саксофонистите, но докато пианистът може да свири и да разговаря, да се усмихва прелъстително и да иска телефонния номер на някоя красавица, то за саксофониста това беше невъзможно. Едва ли майка му бе имала предвид флиртуването с момичета, когато настояваше той да учи пиано, но важното бе, че Греъм обикна музиката. Разбра и колко време и постоянство са необходими, за да се научи да свири добре. Сега беше благодарен на майка си.

Да привлече вниманието на Робърта, като й предложи да я научи да свири на пиано, щеше да му отнеме доста време. А и тя не се задържаше вкъщи. Едно от първите правила, за които ставаше дума в двете книги със съвети, беше: „За да ухажваш една жена, ти трябва време. Предлагай й вино, вечери и цветя…“ Първият път, когато занесе цветя у дома, нея я нямаше. Беше му оставила бележка:

„Заминавам за Невада във връзка със замърсяване на почвите. Ще се прибера в четвъртък.

Бърти“.

Греъм никога не я бе наричал Бърти, винаги й казваше Робърта, за да й напомня, че тя е жена, а той — мъж.

В книгите пишеше: „Възхищавай се на добрите й качества“. А той го правеше непрекъснато. В раздела „Съвети специално за мъжа“ се казваше: „Помагай й, когато сте заедно, не я оставяй да носи тежки предмети. Защитавай я, създавай й удобства“. Би го правил с огромно удоволствие, но Бърти беше в Невада, където каубоите сигурно се сбиваха за нея. „Всеки знае що за типове са тези каубои!“ — ядосваше се той. Те едва ли бяха чели книги от типа на „Как да се харесаме на жените“.

Няколко дни по-късно, когато закусваше в едно кафене, Греъм беше осенен от блестящата идея как да спечели признателността, а оттам — и благоволението на Робърта. Една жена, седяща на съседна маса, сподели с приятелката си:

— Голяма колкото котка! Пребяга от единия край на стаята до другия със скоростта на светлината и аз щях да умра от страх!

За Греъм това беше достатъчно, защото веднага се сети: „Мишка! Тя говори за мишка“. Не беше лесно да се купи обикновена мишка във Вашингтон, Федерален окръг Кълъмбия. Продавачът от магазина за домашни любимци го попита:

— Защо ви е притрябвала сива мишка? Продаваме само бели. Сиви има с дузини по мазетата.

Не му трябваше бяла мишка. Робърта щеше да се усъмни, защото белите са опитни. Плати пет долара на едно момче да му хване обикновена сива мишка и купи специална клетка с кръгъл под и телени стени. Отначало момчето го гледаше подозрително, но се успокои и прие задачата, защото Греъм обясни:

— За една позната е, искам да я изплаша.

Момчето се разсмя и два дни по-късно Греъм вече разполагаше с жива мишка. Един бог знаеше обаче къде се бе вряла! А не би си позволил да внесе в апартамента бълхи и зараза, затова се отби при ветеринарен лекар.

Сестрата на рецепцията погледна мишката, след това Греъм и попита смаяно:

— Искате да се обезпаразити и ваксинира?!

— Да, ако може.

Тя се извини и влезе в кабинета. Хората в чакалнята загледаха Греъм с откровено любопитство. Може би бяха отегчени от чакането, а може би за първи път виждаха сива мишка в кафез.

Ветеринарната лекарка излезе в чакалнята, кимна на Греъм, вдигна клетката и погледна мишката.

— Добре — съгласи се тя, — ще ви приема. Дайте необходимите данни на Шейла и изчакайте реда си. — После се върна в кабинета.

— Името, ако обичате — помоли Шейла.

— Греъм Ролинс.

— Не вашето, а на мишката.

— Ъъъ… Ами… Гюс. — Греъм винаги бе харесвал дебелото мишле на име Гюс от анимационния филм на Уолт Дисни „Пепеляшка“.

Сестрата написа с едър четлив почерк: „Гюс“. Попълни и други данни, след това покани Греъм да седне и му обясни:

— Лекарката приема пациентите по реда им.

Греъм седна на свободното място с клетката на колене и започна да оглежда останалите домашни любимци, които бяха тук в качеството на пациенти. Имаше кучета и котки, които проявиха интерес към Гюс. Папагалът изобщо не му обърна внимание. След време някой от присъстващите попита:

— Вашият питомец има ли родословие? — И избухна в смях.

Греъм само се усмихна любезно и отговори с леден тон:

— Не.

Шегобиецът кимна и не каза нищо повече. Дойде млада жена с дългоопашат папагал, който от време на време се провикваше: „По дяволите!“. Жената беше много общителна и каза на Греъм:

— Не ми се бе случвало да видя сива мишка в кафез. Защо сте я затворили?

— Смятам да спася една жена от нея.

Непозната се засмя, а след нея започнаха да се смеят и някои от мъжете. Част от присъстващите жени обаче бяха ужасени. Една го упрекна:

— Как бихте могли да го направите?!

Един мъж обаче оцени идеята като велика и отбеляза:

— Сигурно имате проблем, защото тя не ви обръща внимание, нали?

Най-после някой го бе разбрал! Знаеше, че винаги ще се намери някой да посъветва нуждаещия се, затова отвърна честно:

— Тя не се интересува от мен като от мъж.

Всички присъстващи останаха смаяни.

— Значи ще занесете мишката, ще я пуснете, жената ще се уплаши и вие ще я спасите! Е, това не е лошо! Съвсем не е лошо като идея! — Забележката бе направена от млад мъж.

Една възрастна госпожица с дебел едър котарак, чиито очи святкаха злобно, промърмори с пренебрежение:

— Мъже!

Греъм все пак трябваше да обясни постъпката си, затова поде притеснен:

— Тя е много заета. Какво ли не опитах! Рядко я виждам, а тя мисли за всичко друго, но не и за мен. — Огледа се, за да прецени впечатлението от думите си. Ситуацията много му напомняше на онези прословути сбирки за групова терапия.

Една от жените попита:

— Защо не се разболеете? Тя трябва да е безсърдечна, ако и тогава не ви обърне внимание.

Друг се намеси:

— Поговорете с жената и се разберете.

Мъж на средна възраст отсече:

— Преди да се правите на болен, все пак опитайте с мишката. Мишка, писъци, страх… О, със сигурност ще помогне!

Като център на внимание Греъм се почувства малко неудобно и единственото, което му оставаше, бе да кима и да се усмихва от време на време.

С първоначалната инвестиция от пет долара, седемте и половина за клетката, както и с разноските за лекар и храната, дотук мишката му струваше около петдесет долара. Всъщност не беше „мишка“, а мишок. И сега вече Греъм гледаше на него като на съзаклятник.

Докато пътуваха с колата, той поглеждаше от време на време към клетката, където мишлето чистеше муцунката си с лапки. Когато спряха на един светофар, Греъм каза на Гюс:

— Ти, приятел, мислиш, че светът е пощурял. Ето, сега, вместо да бягаш от гладните котки и да се опитваш да намериш нещо за хапване, ти си изкъпан, ваксиниран и имаш пълно сандъче с витаминизирана храна. Късметлия гризач си ти! Единственото, което се иска от теб, е да си изиграеш ролята, когато дойде време. Успееш ли да изкараш акъла на Робърта, няма да си живял напразно!

При спирането на следващия светофар Греъм отново заговори на малкия си приятел:

— И защо не ядеш? Трябваше да попитам на каква възраст си. Държиш се като хлапе, което яде само хамбургери и не иска да погледне зеленчуците. Само да огладнееш, Гюс, тогава ще разбереш кое е добро за теб.

Когато пристигна в комплекса, за да пренесе клетката специално я уви в стара риза. Не можеше да рискува някой да забележи, че пренася мишка.

Намести клетката в ъгъла на спалнята си, а храната и специалния съд с вода — в дъното на стенния шкаф. Изми си ръцете и реши със задоволство, че е свършил добра работа. Нямаше какво да прави, затова се излегна на леглото и започна да измисля сценария — ще пусне Гюс от клетката, мишлето ще побегне през кухнята, Робърта ще го види и ще се разпищи. Тогава, както става във филмите, ще се появи и самият Греъм в ролята на героя спасител. Робърта сама ще се хвърли в обятията му, ще потърси неговата закрила и най-после ще осъзнае, че го желае! Той ще е полуоблечен, скоро и тя ще се съблече, двамата ще отпуснат на пода и ще се любят направо там!

„Да, точно така стават тези неща“ — помисли Греъм и продължи да си представя развоя на предстоящите събития, този път — по-реалистично. Е, добре, ще я прегърне, ще я успокоява, а тя ще му бъде благодарна.

Днес бе вторник и Греъм очакваше Робърта да се прибере в четвъртък. Трябваше да изчака още само ден-два, докато настъпи подходящият момент. В събота се играеха мачовете за купата, цялата нощ щеше да е пред тях и той ще я успокоява и убеждава, че е в безопасност и ще я пази…

Когато се сети за предпазване, Греъм предвидливо се отби в аптеката и купи презервативи.

Но в сряда от службата му наредиха да замине командировка за Джорджия. Щеше да отсъства два дни. Прибра се вкъщи да си приготви багажа и сложи храна и вода, които щяха да стигнат на Гюс за три дни. Вземането на показания обаче, за което бяха изпратили Греъм, се проточи цели четири дни. Той се обади и остави съобщение на телефонния секретар на Робърта, че ще се забави ден-два. Накрая едва не провали грижливо подготвяния си план за съблазняването на хазайката си, като й поръча: „Погрижи се за…“ Тъкмо да каже „Гюс“, но се усети навреме и млъкна. Не знаеше как да продължи и набързо добави: „Греъм“, и затвори телефона. Някоя неволно изпусната дума можеше да засили бдителността й. „Какъв глупак съм!“ — укоряваше се той. Не я заслужаваше. Ами! Разбира се, че я заслужава! Щеше да бъде негова! На всяка цена!

Би могъл спешно да се обади на Робърта още в петък и да я помоли: „Би ли нахранила мишката ми?“. Но това щеше да е истински провал. Когато се оказа, че разпитите, които той провеждаше, макар и успешни, изискват още доста време, той плати обратния път до вкъщи, за да нахрани мишлето, което с пътните, които плати, вече му струваше около двеста и петдесет долара. Но Робърта си заслужаваше тази инвестиция. Време беше да пусне Гюс!

Греъм не беше изненадан, когато не я завари вкъщи. Мишлето, щом го видя, се изправи на задни лапи и започна да души смешно. Имаше достатъчно храна и вода.

— Създаваш ми много грижи — каза му Греъм, като че то щеше да го разбере. — Но скоро ще дойде време да действаш, разбираш ли? — Мишлето го гледаше учудено и започна да цвърти.

Греъм почисти целия апартамент, после загаси лампите, седна пред телевизора, изключи звука и се загледа в немите образи, като мислеше за Робърта.

Тя се върна след десет. Придържаше наранената си ръка и по страните й се стичаха сълзи. Когато я чу, че хлипа, той изплашено скочи от дивана и с един скок се озова до нея. В първия момент тя изпищя ужасена, но когато разбра, че е той, се успокои и проплака:

— Греъм, ти ли си?

Той докосна ръката й загрижено.

— Удари ли се?

— Греъм, ръката ми! — изстена младата жена.

— Извинявай, не съобразих. — Той отдръпна ръката си от нейната.

— Изкара ми акъла. Мислех, че още си в Джорджия.

— Защо плачеш? — В очите му се четяха нежност и тревога.

— Някакъв мъж слезе след мен от автобуса и започна да ми досажда, стана много нахален и се принудих да го ударя. И… Изглежда ръката ми отново се счупи… Тъкмо онзи ден ми свалиха гипса, а сега пак…

— Какъв беше този нахалник?

— Не знам. Охраната го подгони, но едва ли е успяла да го хване.

— Охраната ли?

— Обикновено вземам такси, тогава не е опасно. Днес обаче пътувах с автобуса, но добре, че охраната на комплекса беше наоколо.

— И в какво състояние е ръката ти сега?

— Не зная. Костта тъкмо беше зараснала, но сега отново ме боли нетърпимо. Ще се преоблека и веднага отивам в болницата да й направят рентгенова снимка. Ще извикам такси.

— Не и след като аз съм тук. Освен това изглеждаш чудесно, защо трябва да се преобличаш? — Вятърът бе разпилял косите й. С лявата си ръка Робърта се опита да прибере непослушните кичури, но не успя. Греъм, който внимателно наблюдаваше всяко нейно движение, вдигна ръка и предложи: — Остави, аз ще ти помогна.

Робърта застана послушно. С несръчни движения той прихвана копринените й коси и ги приглади. Изпитваше огромно удоволствие да я докосва. После, завладян от неустоимо изкушение, повдигна брадичката й и се взря в очите. Когато видя още незасъхналите сълзи по страните й, сърцето му се сви. Нежно ги избърса с пръсти.

— Много ли се изплаши, Бърти? — За първи път я наричаше така.

— От него ли? Разбира се, че не! Но ръката ме боли…

Това, че не се бе уплашила, го стресна. Може би тя наистина не се плашеше лесно и плановете му да я спечели с помощта на Гюс можеха да се окажат напразни.

Излязоха набързо и забравиха телевизора включен, както и чантата й, захвърлена на дивана. Греъм спря такси и то бързо ги откара до болницата.

Когато влязоха в отделението за спешни случаи, той забеляза подозрителния поглед на пазача. Греъм не беше бръснат и русата му коса бе разрошена. Беше нахлузил стари протрити джинси и риза. Шлиферът му не бе гладен. Всеки би могъл да го помисли за бандит, а Робърта — за нещастната му жертвата.

За щастие хирургът, който лекуваше Робърта, случайно беше в болницата заради някаква автомобилна катастрофа. Тъкмо беше свършил с пациента си и се готвеше да си тръгва. Когато видя Робърта. Явно си спомни за нея, защото я поздрави дружелюбно, като стар познат. Колко хирурзи си спомнят пациентите си, които са били при тях само заради някакъв си гипс? Греъм го загледа намръщено.

— Какво ти се е случило този път? — попита я хирургът.

— Същото като миналия. И изглежда ръката ми пак е счупена.

— Той ли е виновникът? — Лекарят кимна към Греъм.

— Разбира се, че не! — побърза да отговори тя.

След като рентгеновата снимка доказа ново счупване на същото място, Греъм остана да гледа как гипсират ръката на Робърта. Не искаше да я оставя сама. Когато сестрата се опита да го отпрати, той настоя да остане. Хирургът махна с ръка.

— Искаш да гледаш ли?

Греъм навъсено кимна. Настроен шеговито, лекарят се обърна към Робърта:

— Той досажда ли ти?

— С мен е, за да ме пази — отвърна уверено тя.

Сърцето на Греъм трепна. Неговата Робърта го защитаваше пред лекаря! Това събуди надеждите му. Да, но имаше и друг възможен вариант — тя беше еколожка и нищо чудно да гледа на него като на застрашен вид, така както защитаваше скалните орли, например. Все още не можеше да бъде сигурен.

Сега държеше с едрата си длан здравата й ръка, притискайки я към гърдите си, за да й вдъхне смелост. Знаеше, че когато човек попадне в ръцете на лекар, има нужда поне от морална подкрепа. Всяко трепване на Робърта преминаваше през тялото му като светкавица. Тя понасяше търпеливо болката, но Греъм страдаше заедно с нея, сякаш той бе пациентът.

Най-после лекарят въздъхна и обяви:

— Мисля, че вече всичко е наред. Можете да си тръгвате. След три седмици, госпожице, заповядайте да ви свалят гипса.

Сестрата излезе с тях в приемната, където Греъм плати сметката, тъй като Бърти си бе забравила чантата. После той излезе да спре такси, а двете жени останаха да изчакат във фоайето.

Внезапно сестрата зададе на Робърта съвсем личен въпрос:

— Абсолютно сигурна ли сте, че не той ви е счупил ръката?

— Разбира се!

— А защо тогава вие сте облечена официално, а той дори не се е избръснал? Може би сте искали да излезете някъде, той не ви е пуснал и сте се спречкали?

— О, не! Нещата са съвсем различни. Връщах се с автобуса и когато слязох на спирката, ме нападна някакъв мъж. Добре, че имаше човек от охраната, който го подгони. Но аз и без това вече бях го подредила добре…

— На ръката ви имаше кръв…

— Сигурно съм му счупила носа — невъзмутимо изрече Бърти.

— Едно на нула за вас! — разсмя се сестрата. Робърта отвърна на усмивката й. — Държите ли на този мъж? Имате ли нещо против да ми дадете телефонния му номер?

— Имам! — възмути се Бърти, а сестрата се засмя насила и в смеха й прозвуча истинска ревност.

В този миг Греъм влезе и взе Робърта, качи я в таксито и поеха към вкъщи. Отиването до болницата, рентгеновата снимка, гипсирането и връщането у дома им бе отнело около час и половина. Когато се прибраха, Робърта изглеждаше изтощена. А единственото желание на Греъм беше да останат заедно. Затова й предложи да изпият по чаша горещо какао. Тя обаче отказа. Освен това в болницата й бяха дали някакви хапчета, от които й се спеше.

— Лека нощ, Греъм — пожела тя и се прибра в стаята си.

— Лека нощ, Бърти. — Проследи я с поглед, докато изчезна зад вратата.

Когато премисляше всичко, което се бе случило тази вечер, той си спомни, че на два пъти се бе обърнала към него с малкото му име. Но какво странно можеше да има в това хората да се обръщат един към друг по имена? Разбира се — нищо, но не и за него!

Спомни си и за болницата. Бяха го помислили за бандит, но тя го защити. За нея Греъм Ролинс беше добър човек… Той изключи телевизора, загаси лампите и се прибра в стаята си.

Изпитваше силно желание да приласкае и успокои Робърта. А повече от всичко на света искаше да легне до нея, да сложи главата й на рамото си и да остане да бди над съня й. Тя обаче не би го разбрала. Дори да се доближеше до леглото й, Бърти сигурно щеше да подскочи от възмущение, стресната от погрешни заключения. А така му се искаше да е с нея!

Той стоя дълго под горещия душ, докато почувства, че дневната умора постепенно изчезва. Облече пижама и след като взе два аспирина, седна на ръба на леглото и започна тихичко да говори на Гюс:

— Не можем да изпълним плана утре и ще трябва да почакаме, докато тя се съвземе. Трябва да проявиш търпение. — Мишлето го гледаше с малките си уплашени очички. Греъм го увери: — Тя не заслужава излишни неприятности…

Накрая загаси светлината и легна. Повъртя се малко, после стана, написа на едно листче: „Почистих“. Подписа го само с буквата Г. Можеше да мине и за Гюс. Усмихна се. Та тя не знаеше за Гюс! Занесе бележката в кухнята и я опря на кафеварката.

 

 

Когато се събуди в събота, минаваше осем часа. Повъртя се в леглото обезкуражен. Беше се надявал тази събота да стане преломен ден в отношенията му с Бърти, но снощният нападател бе осуетил плановете му… Той стана и отново поведе разговор с Гюс. Мишлето настървено гризеше от храната си. Греъм се обръсна, изкъпа и облече чисти дрехи.

Излезе и на пръсти отиде в кухнята да приготви кафе. Бележката му стоеше на мястото си. Значи Робърта още спеше. Озадачено смръщи чело. Обади се в болницата и попита какви лекарства са дали на госпожица Ламбърт миналата нощ, защото спи непробудно. След малко жената, към която се бе обърнал, отвърна шеговито:

— Ако не се събуди до четири, събудете я насила.

— Да я събудя насила?! Какво искате да кажете?

Тя се разсмя и каза:

— Погъделичкайте я по стъпалата и ако реагира, значи е добре. Била е в стресово състояние. А сънят е най-доброто лекарство против него.

Греъм благодари и прекъсна разговора. Ако Робърта не се събудеше до четири, щеше да почука на вратата й. Можеше дори да натисне дръжката и да влезе…

Докато приготвяше закуската, се стараеше да не вдига шум. Междувременно мислеше, че макар да познава доста хора, все се чувства самотен. Както сега.

След закуска смени чаршафите и занесе бельото в пералнята. Срещна се с охраната на комплекса и разпита за снощния инцидент. Обясниха му, че са хванали нападателя, който бил много пиян. Носът му кървял и го пуснали, понеже обещал да не се мярка никога повече наоколо.

Греъм остана леко разочарован. Когато се върна в стаята си, разказа на Гюс всичко. Нямаше какво друго да прави и отново запрелиства книгите със съвети. Там пишеше да не се мръщи, а с ведра усмивка да създава добро настроение. Казваше се още, че трябва да подбира думите си и да говори изискано, да се облича стилно, да спазва нормите на доброто поведение и още куп други неща…

Реши, че е по-добре да поспи.

Беше оставил вратата на стаята си отворена и се стресна, когато чу, че хладилникът се отваря. Беше спал толкова дълбоко, че в първия момент не можеше да разбере къде се намира и какво става. Гюс цвъртеше в ъгъла и издаваше някакви почти музикални звуци, като че пееше. Развеселен, Греъм погледна малкото си приятелче.

Прокара ръка по лицето си и разбра, че трябва да се избръсне. Побърза да затвори вратата и влезе в банята. Когато отиде в столовата, Робърта седеше до масата и се хранеше. На устните й разцъфна прелестна усмивка, сякаш слънцето огря стаята в този мрачен, навъсен ден. Греъм също й се усмихна и попита:

— Как си?

— Чувствам се идеално.

— Чудесно.

— Благодаря за почистването.

— Нямах друга работа, а по телевизията не предаваха и футбол. Трябваше да правя нещо, за да не скучая.

Робърта се засмя закачливо и смехът й го накара да настръхне. Присъствието й, гласът, дяволитите пламъчета в огромните сини очи го караха да се вълнува от зашеметяваща еротична тръпка.

— Ще закусиш с мен или вече си хапнал?

Греъм отговори честно:

— Мисля да обядвам.

Робърта се накани да стане от масата. Може би се канеше да му предложи нещо за обяд? Затова побърза да каже:

— Не сега. Преди два-три часа хапнах сандвич със сирене. А ти сигурно си гладна. Не прекъсвай закуската си. Битките винаги увеличават апетита…

„Боже господи! Защо го казах?“ — помисли Греъм. Кой знае какво можеше да си помисли Робърта. Беше постъпил нетактично. Точно обратно на онова, което се казваше в книгите със съвети!

— Да. — Робърта направи ядосана гримаса. — Напоследък станах много добра по крошетата.

— Как е ръката ти?

— Малко ме боли, но не толкова зле, колкото я чувствах, когато счупих носа на първия нахалник.

— Когато се спречка с крадеца ли?

— Това стана точно преди Коледа. А в чантата, която той се опита да задигне, беше листчето с мерките на близките ми. Можех ли да им купя подаръци без мерките? Само това вече беше достатъчно основателна причина да му счупя носа!

Греъм се засмя. Може би нещата помежду им щяха да потръгнат от само себе си и нямаше да се наложи да използва Гюс…

Обядваха заедно, но Робърта през повечето време мълча, макар да изглеждаше спокойна и доволна.

Греъм реши, че действието на хапчетата още не е преминало. Можеше само да съжалява, че е пропуснал шанса да попадне в царството й и да я погъделичка по босите стъпала… За да я събуди насила…