Лас Смол
Благословени от съдбата (2)

Втора глава

Малко след като Робърта излезе, пристигнаха техниците, за да свържат телевизора. Ако майка му го видеше, щеше да припадне. Преди години тя му казваше:

— Виж какво, Греъм, за времето, което отделяш за филми, би могъл да четеш книги и това да ти е от полза. — Тя изобщо не ходеше на кино. Не бе гледала дори „Отнесени от вихъра“.

Греъм избра някакво предаване. Напразно се бе надявал, че Робърта ще си остане у дома тази вечер. Беше се погрижил да имат за вечеря по една пържола, салата и шампанско. Но…

Очите му следяха екрана, но съзнанието беше заето с мисълта за нея. Колко лесно може да се излъже един мъж в представата си за някоя жена! Джим бе споменал, че е домашарка. Това веднага предизвикваше представата за мила и беззащитна жена, отдадена на домакинство, готова да жертва дори кариерата си. Първите впечатления явно заблуждаваха — та тя даже рядко вечеряше вкъщи!

Отиде в кухнята, взе бутилката шампанско от хладилника, отвори го и се върна в гостната с чаша от пенливото питие. Вдигна тост за новото жилище, за широкоекранния телевизор и за липсващата хазайка…

По телевизията даваха семейна драма. Когато му омръзна, превключи на друга програма, за да гледа мач от Националната футболна лига. Тъкмо започваше късната развлекателна програма, когато Робърта се прибра. Греъм стана и учтиво й помогна да си свали палтото.

— Пристигаш точно навреме, ще дават „Широко сърце“.

— Така ли? Никога не съм го гледала.

— Каня те на филм — каза Греъм любезно. — Така ще имаме възможност и да вдигнем тост за новата ми квартира.

Робърта бе учудена, че е прекарал сам съботната вечер. Той се държеше приятелски, филмът обещаваше да е интересен, а тя искаше да се държи любезно с квартиранта си. Следващият ден бе неделя и можеше да се наспи.

— Ей сега ще дойда — обеща тя и забърза към стаята си.

Греъм я проследи с поглед чак до прага на нейната част от апартамента. През отворената врата зърна шкаф като при него, но това беше единственото, което успя да види. Отвъд беше нейната неприкосновена територия.

Той побърза да донесе още една чаша и се настани по средата на дивана. Чувстваше, че го обзема приятна възбуда, сякаш дълго и безнадеждно бе преследвал някаква цел, която най-после е постигнал. Изчака завръщането на Робърта и весело я подкани:

— Побързай! — Очевидно компанията й му бе приятна.

— Идвам! — отзова се Робърта и прекоси помещението, без да откъсва очи от огромния екран.

Тя седна в ъгъла на дивана и веднага бе увлечена от интересния филм. Греъм го беше гледал и сега цялото му внимание беше съсредоточено върху нея. За щастие тя не забелязваше. Бе облякла синя роба, която обгръщаше съвършеното й тяло. Не носеше сутиен. Свита в ъгъла на дивана, тя изглеждаше уязвима и беззащитна. От време на време разменяха по някоя реплика. Дори и двамата се разсмяха при една комична сцена. Очевидно Бърти се забавляваше.

Греъм й предложи чаша шампанско, която тя пое със здравата си ръка, и отпи глътка. Седнал удобно, той я изпиваше с поглед. По едно време Робърта стана, изчезна в кухнята и се върна бързо с голям пакет пуканки. Предлагаше му нещо от свое, след като му бе внушавала да не пипа храната й! Затова постъпката й го трогна. Наистина беше щедра.

Щедра ли? Та той й предлагаше френско шампанско! „Хайде, Греъм, не се оставяй да те изхвърлят през борда“ — мислеше той. Както и да е, все пак му се струваше, че това е добро начало. Кой знае, сега делеше с него пуканките си, а може би при по-подходящи обстоятелства щеше да подели и нещо друго…

Тази мисъл го накара да се усмихне. Огледа с възторг изящния й профил, след това проследи извивките на тялото. Чудеше се как ли ще реагира тя на любовните сцени във филма и следеше израза на лицето й. Изглежда обаче тя не изпитваше неудобство. Видя как облизва устни и това му се стори много по-възбуждащо, отколкото сцената на екрана. Възможно ли бе тази жена да не е чувствена? Едва ли имаше на света мъж, който не би я пожелал. Не бе чудно, че и Джим Макфарланд бе закопнял за нея. Дали тя изпитваше същото влечение към Джим?

Греъм едва изчака края на филма. Вълнуваше се от мисълта, че тя може би харесва Джим. Той обаче се стремеше към върховете на обществото. Какво щеше да стане с уязвима жена като нея, когато се почувства пренебрегната и изоставена?

С разпуснати по раменете коси, Робърта приличаше на самодива и излъчваше непреодолим магнетизъм. Греъм искрено съжаляваше приятеля си. Сега, когато си припомняше първия им разговор за Робърта, си даваше сметка какво е означавало за приятеля му да се откаже от такава изключителна жена. Поднасяше му я като скъпоценен дар. Какво не би дал, за да разбере дали тя държи на Джим! А може би Бърти имаше друг любим? Надяваше се да не е така и се молеше съдбата да е на негова страна.

— Хареса ли ти филмът? — попита той.

— Беше чудесен. Никога не съм имала кабелна телевизия, рядко ходя и на театър. Благодаря ти за развлечението.

— Ти… — Опита се да поведе разговор в желаната от него посока, но не успя, защото тя го прекъсна:

— Шампанското е фантастично. — Вдигна чашата и се взря в кехлибарената на цвят течност.

Греъм обаче реши да довърши въпроса си:

— Познаваш ли Джим Макфарланд? — Притаи дъх в очакване на отговора й.

Може би не беше чула въпроса му, защото попита учудено:

— Джим Карланд ли?

— Джим Макфарланд — поправи я той.

— Не. Той свързан ли е с екологията?

— Юрист е.

— Май не го познавам. Приятел ли ти е? Защо питаш, трябва ли да го познавам?

— Не. Попитах ей така? — Тя не си спомняше за Джим!

— Във връзка с работата си срещам толкова много хора, че е невъзможно да запомня всички. Съсредоточавам вниманието си само върху онези лица и имена, които ще са полезни за работата ми.

— Значи работата преди всичко…

— Да — отговори съвсем искрено тя. Направи му впечатление, че Робърта не се опитва да го спечели за екологията. Значеше ли това, че не представлява интерес за нея?

Тя стана и се протегна несъзнателно. Прииска му се да я прегърне. С огромно усилие на волята се въздържа — познаваха се едва от три дни! Въпросът беше колко ли пъти тя се е виждала с Джим, за да го омагьоса така…

— Моята компания беше ли толкова приятна, колкото вечерята с приятелите ти? — попита изненадващо Греъм.

— Да. Това беше хубав завършек на днешния ден. Лека нощ.

Когато Робърта се скри от погледа му, магията изчезна. Той отново седна на дивана и прокара ръка по възглавницата, която още пазеше топлината на тялото й. Дълбоко в съзнанието му се породи надежда — тя не си спомняше за Джим. Изключи телевизора и се замисли отново. Може би беше забравила само името му, а сега, отпусната в мекото легло, си мечтаеше за него… Изведнъж му хрумна една идея — щеше да им уреди среща! Веднага обаче отхвърли тази мисъл. Ако Робърта наистина не си спомняше за Джим, защо трябваше специално да привлича вниманието й? Трябваше да направи всичко възможно, за да я държи далеч от Джим! Това, че тя не си спомняше името му, бе успокояващо. „В любовта е като на война — всички средства са позволени“ — помисли той и изведнъж застина на място. Нима влечението му към тази неотразима жена бе любов? Та двамата се познаваха съвсем отскоро! Усещаше, че му трябва още съвсем малко, за да се влюби в нея безумно и завинаги. Нима Джим беше прав, че само като я види, ще се предаде?

Все пак Греъм си даваше сметка, че би било справедливо приятелят му да получи един последен шанс да я завоюва. Но ако Джим и Робърта се видеха отново, той самият можеше да се окаже излишен!

 

 

В неделя сутринта Робърта се върна от църква, когато футболният мач по телевизията вече беше започнал. Това, че беше пропуснал неделната служба, караше Греъм да изпитва вина. Ако беше отишъл, може би щеше да отбележи „червена“ точка.

Робърта му се усмихна приветливо още от вратата. Вниманието й веднага бе привлечено от големия екран. Греъм долови интереса й и отново се загледа в играта. Не забеляза кога е излязла от стаята.

Робърта се върна скоро, облечена в синята роба. Сгуши се в ъгъла на дивана и се загледа в играта. Когато някой от играчите напускаше терена контузен или се просваше, превит от болка върху терена, върху лицето й се изписваше ужас и тя питаше:

— Какво му е, зле ли го удариха? — Поглеждаше към него възмутена. — Това е най-сигурният начин да ти съсипят здравето!

В общи линии тя знаеше правилата на футбола. Поне беше наясно с каква цел отделните отбори се мъчат да си отнемат топката и се опитват да я пренесат в полето на противника. През второто полувреме постепенно се увлече от играта. Свиваше се инстинктивно, когато удареха някого от играчите, размахваше гипсираната си ръка и викаше:

— Давай! — Когато играта станеше по-напрегната.

Въпреки че отборът на Греъм загуби, той изпитваше задоволство, защото бе наблюдавал интересната игра заедно с ентусиазиран запалянко като Робърта. Усмихна й се и тъкмо се канеше да каже нещо, когато момичето го прекъсна:

— Хубаво се наредих! Имам да чистя.

Греъм огледа стаята учудено и възрази:

— Но тук е съвсем чисто! И как ще се справиш с една ръка?

— Не е невъзможно. По отношение на чистенето майка ми беше непреклонна. Чистя един път седмично. Така ме е учила.

— Моята майка е същата — въздъхна с разбиране Греъм.

— Повечето майки са такива, но тя така мило съветва, че ако не го изпълняваш, изпитваш ужасна вина.

— И моята ме съветваше, но не чак толкова мило и понякога отнасях по някой шамар.

— Да не би да не си слушал? — пошегува се тя.

— Веднъж не си смених чаршафите цели три седмици! — тържествено призна той.

Робърта весело се разсмя, после рече:

— Освен майка, ме поучаваше и сестра ми Тейт. Тя има такъв твърд характер, желязна воля и новаторски дух, че станах свръх изпълнителен перфекционист.

— Мразиш ли я?

— Тейт?! Разбира се, че не! Тя е чудесна! Само те подтиква да правиш нещата както трябва, за твое добро.

Греъм се изправи и я погледна засмяно.

— Казвай какво се иска от мен?

— Нямах предвид и ти да се включиш в чистенето. Не и този път. Иначе ще се редуваме през седмица. Тази неделя си свободен. Разбира се, трябва да почистиш стаята и банята си. — Погледна го дяволито и подхвърли многозначително: — Освен ако си решил да не си сменяш чаршафите.

Приятно му беше, че отношенията им са приятелски. Не можеше да я остави да се оправя сама, при това — с гипсирана ръка. Двамата почистиха кухнята, столовата и дневната — Греъм местеше мебелите, а тя чистеше с прахосмукачката. Когато свършиха, върху устните на Робърта цъфна усмивка, която му се стори неземна.

— Лесно се справихме — каза тя. — Благодаря ти. Ще приготвя нещо да вечеряме заедно.

— Нека да излезем да се поразходим около потока. А за вечеря ще купя хамбургери.

Тя се съгласи, но побърза да направи уговорката:

— Само ако разделим сумата.

— Недей, ще се минеш, защото аз ям по много. Щом като толкова настояваш, по-добре ще е да платиш само твоята сметка.

— Добре, съгласна съм — промълви тя.

Робърта не беше от приказливите и двамата се разхождаха, без да разменят и дума. Наоколо цареше пълна тишина и покой. Все пак на Греъм му се искаше между него и Бърти да прескачат искрите на възбудата, която в момента изгаряше тялото му. Защото той изпитваше към нея нещо много повече от първична страст. Душата му бе завладяна от някакъв непознат трепет, който го привличаше непреодолимо към нея.

Тя вървеше съвсем спокойно и не се притесняваше, че се разхожда с мъж. Нейното безразличие го дразнеше, защото искаше Робърта най-после да разбере, че той е мъж в разцвета на силите си — мъж, предопределен от съдбата за нея…

След разходката двамата си купиха хамбургери и хапнаха набързо в пълно мълчание. После Греъм я покани двамата да гледат някакъв филм по телевизията, но тя само поклати глава, пожела лека нощ и се скри в стаята си…

Той отново остана сам пред телевизора…

 

 

Понеделникът започна както обикновено. Греъм приготви кафе и за Робърта. След като намери димящото кафе, Робърта се отпусна и се помота повече от обичайното при подготовката си за излизане, което наруши графика й. Закъсня за автобуса и за работа и всичко това заради новия й квартирант!

Греъм пристигна в службата си преди Джим Макфарланд. Беше се задълбочил в работа, когато той влезе в кабинета. Греъм инстинктивно почувства заплаха и се наежи. Приятелят му седна срещу него на ръба на бюрото и без да го поглежда в очите, попита:

— Успя ли да се преместиш?

Греъм затвори папката, изправи се и каза твърдо:

— Да.

— Тя… Как я намираш?

Вместо да каже нещо дръзко и лекомислено, както обикновено, този път Греъм отвърна само:

— Добре.

— Внимавай как се държиш с нея!

Греъм отбеляза:

— Тя е същинско природно чудо. Наистина трябва да се пази.

При тези думи Джим помръкна и изрече сериозно:

— Да.

— Кажи ми честно… Наистина ли се отказваш от нея?

— Наистина. Колкото и трудно да ми е да го направя, нещата стоят точно така.

Грижливо подбирайки думите си, Греъм бавно рече:

— Виж, мислих дълго. Прецени добре, защото това е последният ти шанс да промениш решението си. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Тя не се интересува от мен като от мъж — окуражи го Греъм.

— Тя е толкова заета да запази онова, което е останало от природата, че дори не забелязва мъжете. — Загледа се разсеяно в обувките си.

— Тя среща ли се с някой? — попита колебливо Греъм.

— Не, само тича по благотворителни коктейли и приеми, за да разговаря с конгресмени и председатели на разни комитети. Няма време за любов или връзка.

— Как бих могъл да привлека вниманието й тогава?

Джим го изгледа намръщено.

— Свързах те с нея, но не очаквай да ти помогна и да я спечелиш.

— Джим… — започна, обаче млъкна и безпомощно сви рамене.

Приятелят му отмести поглед някъде над рамото на Греъм.

— Може и да не танцувам на сватбата ви, но ще съм кръстник на първородния ви син. — Без да каже нещо повече, Джим поклати замислено глава и излезе умърлушен от стаята.

Греъм зарови лице в дланите си и разтърка слепоочията си. Как би могъл да приеме спокойно любовта на Робърта, като виждаше как Джим страда по нея? Все пак, щом решението на приятеля му беше окончателно, Греъм имаше свободата да действа. Единственото, което го занимаваше сега, бе как да спечели любовта й, а това можеше да стане едва след като привлечеше нейното внимание. Като начало тя трябваше поне да разбере, че е мъж. По какъв начин един мъж би могъл да заинтригува някоя жена? Никога досега не се бе изправял пред подобен проблем. Имаше нужда от съвет.

 

 

Греъм прекара целия следобед в Конгресната библиотека. Опитваше се да открие в каталога нещо на тема „Как да привлечем противоположния пол“. Ето, това беше неговият проблем. По въпроса обаче имаше десетки книги, затова той се обърна към библиотекарката за помощ.

Тя го загледа учудено, като отначало не можеше да разбере какво иска от нея. Греъм търпеливо обясни, че се нуждае от помощта й да подбере най-подходящото заглавие.

Тя премигна недоумяващо. Тогава той обясни бавно и търпеливо:

— Коя от всички тези книги ще ми помогне да намеря начин да накарам една жена да се заинтересува от мен?

Най-после разбрала за какво става дума и развеселена, библиотекарката го огледа от главата до петите и предложи:

— Защо не опитате с мен? — И избухна в смях.

— Това звучи доста приятно — започна Греъм сериозно, — но аз съм влюбен в тази жена и едва ли би било честно да бъда с вас, а да мисля за нея.

Тя разбра и отново възвърна сериозното си изражение. Предложи му две заглавия. Трябваше обаче да ги препрати в библиотеката на Министерството на правосъдието — неговата служба, откъдето щяха да му ги дадат.

На следващия ден той ги получи, прибра ги в непрозрачна торбичка и ги занесе в службата си. Целия следобед нямаше търпение да надзърне в книгите, от които очакваше полезни съвети по неговия проблем.

Върна се вкъщи и намери бележка в кухнята, която гласеше: „Тази вечер съм на голяма благотворителна вечеря, ще закъснея много“.

Бележката му достави огромно удоволствие. Съобщаваше къде отива, значи все пак се съобразяваше с него. Излезе да потича за разтоварване. Когато се върна, си направи сандвич със сирене и изпи една бира. Огледа апартамента, който блестеше от чистота, и отново помисли със задоволство: „Тя ми е оставила бележка!“.

Отиде в стаята си, пусна касетофона да послуша музика, проведе няколко разговора с приятели, след това се опъна на леглото и започна да чете как е най-умно да се постъпва с жените. Книгите го заинтригуваха.

Едната от тях съдържаше основни правила. Там между другото се казваше, че мъжът трябва да се къпе всеки ден, да облича чисто бельо и да държи на външността си. Това беше ясно.

Когато му омръзна да чете практичните съвети, затвори книгите и ги остави настрана. Отиде в дневната и от библиотеката си избра романа „Тиха пролет“. Върна се в стаята си и потъна в увлекателното четиво.

Понеже четеше бързо, някъде след девет часа, вече бе прочел книгата. Протегна се. Робърта щеше да се прибере всеки момент. Току-що беше включил телевизора, когато я чу да отключва външната врата. Греъм скочи и услужливо й помогна да съблече палтото си.

Когато влезе в гостната, тя се загледа в телевизора и каза:

— Спомням си този филм, много е хубав.

Останаха да го гледат заедно.

По време на рекламите се подкрепиха с лека закуска и някъде към единадесет Робърта му пожела лека нощ.

През седмицата я видя само веднъж. Този път тя дори не погледна към телевизора, само каза:

— Не мога да остана до късно, много съм изморена.

В събота нямаше нито един футболен мач. Греъм съобщи на Робърта, че за сметка на това програмата е запълнена с баскетбол. Тя се пошегува:

— Може ли сериозен човек като теб да се отнася с такова пренебрежение към баскетбола?

Логичният му отговор беше:

— Баскетболът не е футбол!

Робърта отново имаше служебни ангажименти и излезе. Греъм беше нещастен, защото се чувстваше ограбен и самотен.

Тя се завърна късно, уморена и бледа. Поздрави го бегло и без дори да се спре, изчезна в стаята си.

В неделя излезе, преди Греъм да се е събудил, и се върна късно следобед. Още от вратата, като се опитваше да надвика врявата от футболния мач, който предаваха по телевизията, тя попита:

— Какво става?

С няколко думи й разказа развоя на играта и двамата останаха да гледат заедно мача. По време на рекламите Робърта се измъкна, но скоро се върна, този път облечена в розова кадифена роба, също толкова мека и съблазнителна, колкото и синята. Седна в ъгъла на дивана и се настани удобно.

Целият следобед мина пред телевизора. По-късно, когато отново даваха реклами между полувремената, Робърта отиде в кухнята и се върна с кутия, пълна със сладки, които бе донесла вкъщи от петъчния прием.

— Познавам доставчика, той ми ги даде. Опитай тази… — подканяше го тя. — Ти си взе само една, не ти ли харесват? Не! Не взимай тази, последна е, тя ми е от любимите…

Греъм беше очарован от Робърта, но всичко в държанието й към него говореше, че го смята едва ли не за брат. Близостта й му беше изключително приятна, но той желаеше много повече. Представяше си я отмаляла от любов, опряна на рамката на вратата да протяга ръце към него… А вместо това тя го черпеше със сладки, донесени вкъщи от някакъв прием или коктейл! „Господи!“ — изстена мислено той, ала побърза да се успокои, че постъпката й може би е добра за някакво начало…