Лас Смол
Благословени от съдбата (10)

Десета глава

Късно през нощта къщата притихна. Отдаден на мрачните си мисли, Греъм стоеше облечен пред прозореца и гледаше разсеяно обляния в лунна светлина двор. Врата на стаята проскърца и се появи Робърта. Вдигна предупредително пръст пред устните си, влезе и затвори вратата. Усмихваше се съзаклятнически, като дете, хванато да отваря предварително коледните подаръци. Не смяташе ли него самия за подарък? От онези, които отваряш, радваш им се малко и след това ги захвърляш и забравяш завинаги? Тази мила изкусителка беше само една лекомислена егоистка!

Тя пристъпи към него, божествено красива на лунната светлина и възбуждаща — точно такава, каквато всеки мъж би пожелал. Освен Греъм. Той искаше нещо повече, но тя не можеше и не искаше да му го даде. Робърта не желаеше да се обвързва. Той можеше да продължи да играе играта й толкова дълго, колкото тя би пожелала. Мнозина биха се възползвали от това, не и той, защото за него беше мъчителна мисълта, че някой ден, след като му се насити, ще го изостави. Чувството за собствено достойнство му повеляваше да скъса връзката им навреме. Протегна ръце, прегърна я и я целуна, но това беше целувка за сбогом.

— Не мога да се любя с теб тайно в бащиния ти дом, а и трябва да си лягам, защото утре рано ще хвана самолета за Индиана — прошепна той. — Смятам пътьом да се отбия във Форт Уейн, за да видя роднините си. Ти пък заминаваш за Юта. Ако има нещо, за което си заслужава да те безпокоя, мога да ти позвъня. Ако искаш, остави телефонен номер.

— Отиваш да видиш семейството си? Кога го реши?

— Отдавна не съм си бил у дома. Може би ми повлия това, че видях твоето семейство, събрано заедно. Вие наистина държите един на друг и се обичате. Като ви гледах така задружни и щастливи, ми домъчня за дома. Благодаря ти, че ме покани да дойда с теб. Беше ми безкрайно приятно.

Робърта го гледаше внимателно, сякаш се опитваше да прочете неизказаните му мисли, да разбере какво го измъчва.

— Кога тръгваш?

— В шест. Били ще ме изпрати.

— Утре сутринта ще се видим. Лека нощ. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Сбогом — каза той, без да отвърне на целувката й.

Робърта се обърна, прекоси стаята и на прага му махна с ръка. „Отиде си завинаги“ — помисли Греъм. Но не беше така.

На сутринта, облечена и с приготвен багаж, Робърта пиеше кафе и го чакаше. Щом го видя, го подкани весело:

— Греъм Ролинс, ако не се размърдаш, ще закъснеем!

Греъм бе смаян — тя бе решила да замине с него и да се срещне със семейството му! В суматохата на сбогуването Бил успя да изкоментира пред него, без да го чуят останалите:

— Опитваш се да избягаш, а? Сестрите Ламбърт няма да позволят да се случи такова нещо! — И понеже беше рибар, се усмихна и добави: — Отпусни кордата, после дърпай изведнъж! — Думите му подсказваха, че добре познава ситуацията.

Летяха до Чикаго и успяха да направят удобна връзка за Форт Уейн, където ги посрещна по-големият брат. Смееха се и се прегръщаха радостни от срещата. Брат му не скри възхищението си от Робърта. Греъм се почувства малко неудобно, но не и тя. Моментално влезе в тон с настроението и се държа очарователно. Той мислеше, че тя не би трябвало да се държи толкова непринудено. Все пак беше чужд човек, който скоро щеше да изчезне от живота им… За да няма недоразумения, Греъм успя да обясни на майка си, че е довел Робърта не за да я представи и че тя не се интересува от него, предложил й е да се оженят, но тя не се е съгласила. Разказа на майка си, че планира да се пресели някъде на запад. Обясни, че твърдо е решил да го направи през следващите две седмици.

Госпожа Ролинс виждаше мъката в очите на сина си и майчиният инстинкт я караше да се отнася хладно с младата жена, която измъчваше сина й. Беше внимателна с нея, но можеше да се каже, че това е само формално гостоприемство. Останалите членове на семейството забелязаха, че нещо не е наред. Всички бяха много внимателни с Греъм.

Когато си заминаваха, ги изпратиха с няколко коли на летището, за да се сбогуват. Греъм и Робърта скоро отлетяха със самолета за Дейтън, откъдето трябваше да вземат друг за Кълъмбия.

— Имам чувството, че майка ти не ме одобри.

— Разказах й, че съм ти предложил да се оженим, но ти си отказала. Беше много радостна, когато те заведох вкъщи, защото първата й мисъл е била, че ще се сгодяваме. Просто надеждите й са останали излъгани.

— Значи такава била работата. Разбрах, че нещо не е в ред. Тя е властна жена и много те обича.

— Така е, нали ми е майка.

— Виждала съм майки, които не обичат чак толкова децата си.

— Чудя се как ли някой ден ще се отнасяш ти към своите?

— Аз обичам децата и ще се боря да спася децата от цял свят! — Греъм забеляза как тя стисна зъби, а в очите й проблесна непоколебима решимост.

 

 

Нямаше начин Греъм да избегне тази нощ. Те се любиха. За него това беше мъчително, защото знаеше, че е за последен път. Притискаше я към жадното си за любов тяло и страдаше от предстоящата раздяла.

Робърта беше отзивчива, отдаде му се без остатък. Позволи му да вкуси плодовете на рая. Тя го милваше, целуваше, извиваше се с дива страст в обятията му… Светът сякаш бе престанал да съществува за тях. „Без нея — мислеше Греъм — вече няма да съм същият“. Щеше да избяга, но това означаваше, че сърцето му ще остане тук. Наистина ли душата му се стремеше към нея? Щеше ли да се чувства самотен до края на живота си? Би ли могъл да живее без нея?

— Обичам те, Бърти! — въздъхна тежко той.

— Знаеш, че трябва да замина утре сутринта. Ще отсъствам две седмици. Ще ти липсвам ли?

— Ще ми липсваш през всичките дни до края на живота ми!

— Няма да сме заедно само две седмици. — Целуна го и леко разроши косите му. — А пък аз мислех, че не харесвам русите мъже! — Засмя се и го притисна до себе си.

Той я целуна с влудяваща страст. Когато проникна в нея, го направи внимателно — така, че тя да почувства същата сладостна тръпка, както и той. Всяко тяхно движение им носеше наслада. Греъм чувстваше, че държи в обятията си съкровище, което скоро щяха да му отнемат. Обичаше я повече от собствения си живот! Мъчеше се да запечата в паметта си нежните извивки на божественото й тяло, дъха, аромата на косите…

Нощта скоро превали. Първите проблясъци на деня осветиха стаята. Будилникът иззвъня и Робърта скочи от леглото. Малко по-късно, когато се бе приготвила, се върна при него, целуна го и поръча:

— Грижи се за себе си.

Замина и Греъм остана сам в жилището.

 

 

Греъм се облече машинално. Беше изненадан, че след всичко, което се бе случило, все още може да се оправя в дребните житейски подробности. Имаше чувството, че прави всичко по инерция. Изпадна в пълна апатия, беше му абсолютно безразлично какво става около него и как по-нататък би могъл да протече животът му. Към действителността го върна ужасното главоболие. Докато отхвърляше огромния куп служебни задачи, кроеше планове за бъдещето. Денят му се стори безкрайно дълъг.

Завърна се в празния апартамент, към своя празен живот. Нямаше сили и желание за нищо. Изпи чаша вода с три аспирина и легна. Що за късмет да легне болен? Робърта беше заминала за две седмици. По дяволите! Унесе се и потъна в нездрав сън.

Събуди се късно на следващия ден с чувството, че е бил прегазен от валяк. Обади се в службата, с нежелание хапна супа и легна отново. Наистина беше болен. По някое време, измъчван от жажда, отиде до банята и пи вода, която му се стори отвратителна. После му притъмня пред очите, с мъка се добра до леглото и загуби представа за света наоколо.

Стресна го някакъв мъж, който седеше на стол до леглото му. Пляскаше го по лицето и питаше:

— Как се казваш?

Греъм с мъка фокусира погледа си върху непознатия, облиза пресъхналите си напукани устни и почти безгласно попита:

— Кой, за бога… сте вие?

— Аз съм лекар, тази сутрин бях тук, не помниш ли? Сложих ти инжекция с конска доза антибиотик.

— Оставете ме на мира — едва промълви Греъм.

— Може би спасих безценния ти живот. Би трябвало да ти дам стрихнин. Как си успял да преобразиш Робърта само за няколко седмици? Не бях я чувал известно време, а тя се е лепнала за теб. Как си успял да я вържеш?

— Да я вържа? — Греъм беше удивен. — Кого да вържа?

— Робърта. Обади ми се днес сутринта, изпаднала в истерия от притеснение. Трябваше да извикам болногледач. Тогава двамата едвам се преборихме с теб. Дръж се прилично!

— Щом сте си свършили работата, вървете си, оставете ме.

— С най-голямо удоволствие. След някой и друг час тя ще е тук и тогава ще си отида.

На Греъм му се струваше, че всичко е някакъв кошмар. По едно време почувства ужасна тежест на гърдите си. Стори му се, че вижда сянката на някакво странно същество. Опита да извика и то изчезна…

След това се появи Робърта. Постави хладна длан на челото му. Пред очите му се стелеше мъгла. Само чу гласа й:

— Пий. — Почувства нещо твърдо в ъгъла на устните си, беше сламка и студена вода потече в устата му. След това насила пое малко супа.

Някаква огромна лапа го сграбчи и обърна по лице. Това го раздразни. Дрезгав мъжки глас извика:

— Робърта, ела на помощ!

Чий ли беше този глас? Започна да се дърпа и да опитва да се отскубне, но ласкавият тон на Бърти го успокои и той се отпусна. Като връх на кошмара усети омразният непознат да се навежда над него и да го пробожда с игла. Чу да си говорят нещо, без думите да стигат до съзнанието му. После Греъм потъна в сън…

Когато се събуди отново, помисли, че сънят му продължава, защото почувства докосването на ръката й. Отвори очи. Робърта наистина беше до него, а ръката й милваше челото му. Погледна я и тя му се усмихна. Беше угрижена и неспокойна.

— Робърта? — прошепна дрезгаво той.

— Дойде ли на себе си? Още имаш температура.

— Ти сън ли си?

— Не. Аз съм една малтретирана болногледачка от плът и кръв.

— Да не съм те ударил, без да искам?

— Не, но сигурно си създал много главоболия на Ралф.

Проблесна му спомена за непознатия глас:

— Онзи, който ми сложи инжекцията ли?

— Не, това беше Робин. Той е лекар и живее в комплекса. Обадих му се да дойде да те види. Онзи ден позвъних вкъщи да те чуя, а ти не можа да кажеш нито една свързана дума. Бълнуваше като в просъница. Знаех, че не си пиян. Затова се обадих на Робин и той е дошъл.

— Значи аз съм по-важен, отколкото една сватба!

— Каква сватба?

— Каза, че не би се върнала от командировка дори за сватбата на Джорджи!

Робърта се изчерви, погледна Греъм и каза тихо:

— Да. — Пое дълбоко дъх и се изповяда: — В Юта разбрах, че съм като всички останали жени, няма да живея вечно и трябва да имам свои собствени деца. Промених отношението си към живота. Ако ти не си намерил друга, за която да се ожениш, имай ме отново предвид, моля.

— Ти ме искаш за баща на своите деца? — Бе напълно объркан.

— И за това, освен за всичко останало.

— И кога по-точно взе това решение?

Сега Робърта беше смутена. Стана сериозна и без да го поглежда, обясни:

— Когато разбрах, че си болен, се изплаших. Бях толкова далеч от теб, а ти имаше нужда от помощ. Нуждаеше се от мен. Толкова си силен и решителен, но този път наистина се нуждаеше от помощта ми. Обадих се на Робин и побързах да дойда. Когато пристигнах, водихме борба, за да те спасим. Знаеш ли, наложи се да ползвам колата ти…

Фактът, че бе карала неговата кола, убягна от вниманието му, защото мислеше за нещо съвсем различно. Попита направо:

— Този Робин обича ли те?

— Глупавичкият ми! — Засмя се мило и смехът й му прозвуча като музика. — Поспи, скъпи. Ще говорим после.

Докато се унасяше в сън, единствената му мисъл бе, че Бърти няма нищо против да се омъжи за него и да имат деца… Когато се събуди отново, нея я нямаше и той помисли, че всичко е било сън. Докосна лицето си и почувства порасналата брада. Погледна часовника си. Беше десет часът, но кой ден? Дали не беше събота? Чувстваше се изтощен. Чу вратата да се отваря и Робърта влезе в стаята. Видя я да се усмихва.

— Имаш ли сили да станеш? — Приближи до него, погледна го предано и му помогна да седне в леглото. Настани го да се облегне удобно на възглавницата и каза: — Не си ли гладен?

— Не. Ти май спомена, че си карала колата ми.

— Да. Ходих до аптеката да ти купя лекарства. — Реши да му каже останалото, когато оздравее. Затова смени темата: — Знаеш ли, ти си ужасен пациент. Беше груб с Ралф и Робин.

— А с теб? — Почувства се неудобно при мисълта, че е могъл да се държи грубо и с нея.

— С мен не, но сега знам тайните ти. Сам ми ги каза. Ти бълнуваше, а аз през цялото време бях до теб… Аз те обичам, имам нужда от теб и искам да се оженим и да имаме наши деца.

— Робърта, скъпа, може би това е само един моментен порив. Сигурна ли си, че искаш да се оженим?

— Говори каквото искаш, но това е самата истина. Ако все още държиш на мен, не изпускай случая! — пошегува се тя.

— Да го направим ли днес? — Събра всички сили, за да смръщи вежди. Какво ли оставаше за бръсненето?

— Днес не, но като се съвземеш…

Греъм кимна замислено. Ако това беше един с неговите сънища, той беше в съзвучие с най-съкровените му мечти. Затвори очи и както беше опрян на възглавницата, задряма. Когато Ралф — болногледачът — отиде с него в банята, за да му помогне да се измие и избръсне, Греъм го попита:

— Ти ли ми помагаше преди това?

— Не на теб, а на някакъв бесен маниак, който съвсем не беше приятен като теб.

— Съжалявам.

— Робърта беше тук. Единствено тя можеше да те успокои. Разбирам те, защото и аз мразя да съм болен.

Робърта беше сменила спалното бельо, а Ралф помогна на Греъм да си легне. Скоро тя донесе табла с много лакомства и каничка със сок. Седна на леглото и се заслуша в разказа му за последните дни.

— Имах кошмари. Сънувах и някакво чудовище, което се опитваше да ме задуши…

— Ами! Да не би да е била мишка? Може би — Гюс?

Греъм пое дълбоко дъх, реши да каже нещо и се закашля. Робърта изчака търпеливо да спре кашлицата, а в очите й проблясваше дяволито пламъче. Най-после той се съвзе.

— Ще се зарадваш, като разбереш, че Мили го върна вкъщи, но каза да го държим извън стаята ти, докато оздравееш. Знам за мишлето още от онази нощ в кухнята.

— Не!

— Да. Видях пръснатите зърна. Зърнах клетката, докато ти отиде да вземеш лопатата от колата си. Веднага отгатнах тайните ти помисли.

— Ти беше много смела!

— Наистина, но ти трябваше да ми кажеш истината. Когато погребахме Гюс, разбрах, че го правиш само привидно. Бях видяла мишлето да мърда още в кухнята, а ти хитро излезе от положението, като каза, че е следсмъртно вкочаняване. Държеше се много странно. След това разкопах и видях, че кутийката е празна. Когато се запознах с Мили, реших да я разпитам. Отначало отричаше, че знае нещо, но после разказа всичко и се смяхме до припадък. Когато отидох в кабинета й да видя Гюс, веднага ми стана симпатичен. Мили ми каза, че ако не се вразумя и не отговоря на чувствата ти, щяла да те отмъкне тя. Смята, че си бил специален. И аз мисля така. Ще се омъжа за теб, защото те обичам!

— Боже господи, да знаеш колко дълго се мъчих да се разболея, само и само да ме забележиш!

— Ти и това ми разказа, докато бълнуваше — усмихна се Бърти. Той я погледна. В очите й действително се четеше безпределна любов… — Виж, когато дойде да живееш тук, единственото ми оправдание беше, че не харесвам русокосите мъже, но близостта ти ме вълнуваше. Още оттогава те желаех. Нима не забеляза как се стремя да ти се харесам? Дори гледах футбол! От самото начало въздишах по теб, но когато се спусна да ме спасяваш от мишката, се влюбих окончателно!

— Господи, Бърти, ако знаеш само колко те обичам! — Впи пламенния си поглед в нея.

И тя разбра. Той я желаеше. Имаше нужда от нея. Изпита безкрайна нежност към него, но той все още не беше достатъчно силен. Тя бавно свали дрехите си, докато той я наблюдаваше с любов и благодарност. Направи всичко, за да му достави удоволствие…

Отпуснат, доволен и сънен, Греъм лежеше до нея на леглото. Тя прокара нежно ръка по гърдите му, сякаш да се увери, че той наистина е тук. Сърцето й преливаше от щастие, защото го обичаше…

 

 

Греъм се възстанови напълно. Тогава научи и за колата си. Ахна, когато я видя със сменена врата и изчукан калник. Беше допуснат и в светилището на Робърта. Стаята ухаеше на нейния парфюм и бе уютна. Всичко, за което си бе мечтал, се превърна в действителност.

Месец след петнадесети април, когато се бяха оженили, Робърта и Греъм заминаха за Тексас. Всички съседи на Ламбъртови си шегуваха, че им е дотегнало да ходят на сватбени тържества у тях. Когато младоженците се бяха приготвили да отпътуват за медения си месец, всички бяха разочаровани, че заминават.

Най-после младоженците успяха да заминат за Крайбрежието. Тук на просторната тераса, която гледаше към залива. Греъм и Робърта соляха до късно, излегнати на шезлонгите и гледаха звездите. До тях долиташе плисъкът на вълните.

 

 

Тази нощ те останаха доста дълго будни в леглото. През широко отворената врата на терасата нахлуваше прохладен ветрец, който милваше голите им тела.

— Ти си истинско съкровище! — каза Робърта на съпруга си. — Всички вкъщи са като омагьосани от теб, приятелите ни също.

— Ами, харесаха ме като пианист. Когато на сватбата на Джорджи откриха, че ме бива да свиря, успяха да те надумат да ме оплетеш и покориш.

— Не си прав, Греъм! — възпротиви се Робърта. — Причината е друга. Просто ти си вълшебник. И аз като Фред изобщо нямах намерение да се омъжвам. Мечтаех да посветя живота си на екологията.

— Ще имаш достатъчно време за екологията, само запази малко от него и за мен. Но щом става дума за вълшебства, вълшебницата си ти, мила!

— Обичам те, Греъм! — Тя се притисна към него.

Любиха се сладостно и без да бързат. Бяха безмерно щастливи, че съществуват, че са заедно, че се обичат…