Лас Смол
Тайната на Доминик (5)

Пета глава

— Бързай! — нареди Доминик на Ник. — Върни се, вземи Бенджамин и ни чакай при изхода! Хайде!

Те се разделиха, тичайки в различни посоки. Когато Фиона наближи изхода, Доминик вече бе там, а дишането му бе възвърнало нормалния си ритъм.

Възправен така на пътя й, той й заприлича на варварина, похитил сабинянките. Фиона колебливо забави крачка и вдигна брадичка в знак на упорство.

— Разхождаш ли се? — нахално си позволи да я попита Доминик, стараейки се гласът му да звучи невинно.

Това вбеси Фиона до такава степен, че тя не можа да си поеме дъх, нито да отвори уста, за да му отговори по подобаващ начин.

В този миг пристигнаха Ник и Бенджамин, възседнали някакъв мотоциклет.

Доминик Лоренцо се усмихна.

Бенджамин бе кисел. На два пъти го бяха разсънвали, бе наистина изморен. Като видя Фиона, той протегна ръце и избухна в плач. Искаше да поспи.

Тя хвърли убийствен поглед на Доминик, но той не помръдна. Просто стоеше там и наблюдаваше.

— Как можа да измъкнеш детето навън по това време? Изтощено е! Защо пак си го извел?

Никой не продума.

— Фиона… — Гласът на Бенджамин прозвуча жално.

Доминик бе предвидил резултата. Фиона се предаде. Взе детето от Ник. То обви врата й с ръчички и облегна глава върху гърдите й. Тръгнаха към къщата.

Ник погледна ужасено Доминик, който се бе ухилил от задоволство. Махна с ръка и последва Фиона, преценявайки колко време й е нужно, за да се успокои и да се съгласи да приеме помощ… от него. За жалост си бе направил зле сметката, така че му се наложи да каже „Моля!“.

— Ти си непочтен! — обвини го тя. — Как си позволяваш да използваш детето?

За миг се почувства смутен, но в същото време бе доволен, че не бе прозряла истината. Скоро капанът му щеше да щракне.

— Защо не караш колата си? — попита невинно.

— Знаеш добре защо — процеди Фиона през зъби.

— Защо?

— Не запали. Когато дойдох тук преди два дни, й нямаше нищо.

Той смръщи вежди, симулирайки изненада.

— Ти си способен на всичко, за да постигнеш целта си. Толкова си жалък! Не разбирам защо майка ми те уважава.

Вероятно защото той не желаеше майка й като жена. „Малката“ кола все още стоеше до дървото, а двама от мъжете надничаха в двигателя на колата на Фиона.

— Открихте ли повредата? — попита ги Доминик.

Романо седна и завъртя ключа. Двигателят заработи. Тримата мъже погледнаха Фиона изпитателно. Тя пое дълбоко дъх и притвори очи. Влезе в колата, включи стартера и подаде газ. Не се чу дори звук. Остана на мястото си, забила поглед между дърветата. Броеше наум до сто.

От къщата се показа Мами и нахока всички. Взе спящото дете от ръцете на баща му, метна един обвинителен поглед на Фиона и се отправи към къщата.

Доминик се присъедини към мъжете, които човъркаха под капака.

— Заради майка ми — започна Фиона, — ще остана през следващите десет дни. След това ще си тръгна и повече няма да стъпя тук.

Обърна се и влезе вътре.

Никой не проговори. Чуваше се само шумът на вятъра, свистящ през листата на дърветата, и плясъкът на вълните в езерото.

Беше я победил, но не бе радостен. Поръча да докарат голямата кола. Прекрасен черен автомобил, лимузина.

Фиона стоеше пред прозореца на стаята си. Сълзите бавно съхнеха по бузите й. Някой почука лекичко. Беше Романо.

— Лоренцо каза — започна той любезно — да вземеш неговата кола, ако искаш да излизаш. Ето ключовете.

Доминик й бе разрешил да напусне къщата. Бе прекалено предпазлива, за да приеме това.

— Аз си имам кола.

— Купчина старо желязо. Лоренцо моли да използваш неговата кола. По-сигурна е.

— Не — отсече тя.

След малко Романо почука на вратата на Доминик.

— Да?

— Каза, че си има кола. Плачеше.

Доминик замръзна за миг, а след това продължи да оправя възела на вратовръзката си.

Фиона поправи грима си, за да заличи следите от плача, опъна дрехите си и слезе на двора, където стоеше току-що измитата й кола. Качи се и включи. Двигателят замърка като котка на слънце. Скоростният лост превключваше, без каквото и да е усилие. Останала за пръв път сама от много дни, Фиона подкара бавно към болницата. Остави колата на паркинга. На обичайното забранено за паркиране място, забеляза „малката“ бронирана кола. До нея стоеше Ник и й се усмихваше.

— Чакай ме отвън! — каза тя, отмина го и влезе в сградата. Но Ник я последва.

Застана зад нея пред вратата на асансьора.

— Досаден си.

— Да.

На горния етаж я посрещна Томас. Очевидно бе вече информиран за случилото се. Взираше се внимателно в лицето й, изпълнен с уважение, но и малко ядосан.

Фиона прегърна баща си и се заприказваха. Поздрави с целувка братовчедите си, чичо си и представителите на семейство Гарибалди, които непрестанно се суетяха около нея и шумно разговаряха на родния си език. Побързаха да й съобщят, че една от американските медицински сестри се опитвала да завладее сърцето на Томас.

— И ние сме американци — смръщи вежди Фиона.

— Но всъщност сме италианци. А тя е англичанка.

— Напротив. Смятам, че е датчанка — намеси се някой.

— Или е от смесен произход като мен.

— Не — опитаха се да я поласкаят те. — Ти приличаш на истинска италианка.

Фиона безпомощно размаха ръце и се упъти към стаята на майка си, съпровождана от Томас.

Мария Евънс имаше болки. Не много силни, но се виждаше, че страда.

— Бенджамин? — попита тя веднага дъщеря си.

— Биологичният му часовник е като на тригодишен. Заспива в невероятни часове, а нощно време е буден.

— Ще останеш ли с него?

— Да. Още десет дни. Ще трябва да намерят някой. Аз си имам работа, която обичам, и искам да се върна.

— Че какво му е лошото да бъдеш детегледачка? Смяташ ли, че те компрометира?

— Не — каза Фиона. Собствената й майка бе детегледачка.

— Тогава защо не искаш да помогнеш на Бенджамин, докато оздравея? Ако напуснеш, може да наемат някой друг и аз да си загубя мястото.

— Не бих могла… — Фиона изглеждаше шокирана. — Не бих могла да отсъствам цели шест месеца.

— Няма да е толкова дълго.

— Та ти си на легло, умираш от болки, костта ти току-що е наместена. Как си представяш, че ще оздравееш, преди да са минали шест месеца?

— Ще се оправя — изгледа я майка й хладно.

— Мамо — опита се Фиона да обясни позицията си. — Искаш твърде много от мен. Имам нужда от работата си. Не мога да отсъствам цели шест месеца.

— Ти си Евънс — обвини я майка й. — Егоистка си и си самомнителна. Не биваше да разчитам на лоялността ти.

— Мамо!

— Няма значение. Сигурно ще мога да си намеря друга работа — не спираше майка й.

— Ти не се нуждаеш от работа! Ходиш в къщата само за да учиш Бенджамин на английски и италиански. Ти…

— Би могла да го учиш и ти.

— Аз си имам друга професия!

Майка й отмести глава и произнесе с драматичен жест:

— Ще загубя работата си, защото собствената ми дъщеря отказва да ми посвети шест месеца от живота си. За нея няма значение, че аз съм отделила навремето цели девет месеца и съм преминала през ада на едно раждане, за да й дам живот. А всички онези години, когато се грижех за нея, хранех я и я успокоявах? Не. Освобождавам те от всякакви задължения, които можеш да имаш по отношение на майка си.

Фиона заплака.

— О, не лей крокодилски сълзи! Никога няма да научиш колко сълзи съм проляла за теб, колко пъти съм се молила за теб. Когато си бивала болна, по време на първите ти срещи… Колко пъти съм палила свещи и съм молела светците да бдят над теб и да те пазят! А сега, едничкото, за което те моля, са някакви си шест месеца. Шест месеца!

— Преувеличаваш — каза й Фиона през сълзи. — Ще остана още десет дни. Това е всичко, което мога да направя.

— Бих могла да ходя всеки ден с линейката.

— Девет дни — каза заплашително Фиона.

— Не! Не! Десет дни.

— Ужасна си.

— Обичам те. Това е за твое добро — каза Мария.

— Значи ме пращаш да се грижа за детето на друга жена?

— Можеш да му окажеш добро влияние.

— Още е твърде малък, за да успея да направя нещо за шест месеца.

— Грижи се за Бенджамин все едно, че съм аз.

Колко ли пъти й го беше повтаряла през последните дни? Вероятно бе вече в критическа възраст и изпитваше закъснели майчински чувства към детето.

Фиона погледна изпитателно майка си, но всичко, което прочете в погледа й, бе болка. Сърцето й се сви.

— Ще стоя с Бенджамин десет дни и… е, добре, ще видим. Дотогава ще си се прибрала у дома. Татко ще трябва да се върне на работа и аз вероятно ще съм ти нужна.

— Алфред ще е с мен.

Алфред бе най-малкото дете на Мария. Най-голяма бе Фиона.

— Той не може да ти помага в банята, а и трябва да ходи на училище.

Мария сложи уморено ръка върху челото си.

— Добре. Както казваш, ще видим.

— Обичам те, мамо.

— Знам.

— Ще дойда пак утре.

— Доведи и Бенджамин.

— Добре.

Фиона усети ревност. Но се наведе и целуна майка си.

— Наистина те обичам.

— Знам това.

— Ти си грабител — целуна я Фиона отново. Майка й се усмихна, но завладяна от болката, не отвори очи.

— Как мога да мисля за себе си, като знам, че изпитваш болки?

— Ще се справя.

Фиона тръгна към вратата. Очите й бяха пълни със сълзи. Отвори, без да вижда и връхлетя върху Томас. Той се бе облегнал на вратата и говореше нещо на сестрата, която го гледаше с блеснали очи.

Фиона се разгневи. Отиде до чакалнята и разбра, че баща й е отишъл на работа. А тя трябваше да стане детегледачка само защото майка й бе италианка. Ако беше момче, майка й не би и помислила да й възлага грижите за едно дете, заобиколено от цяла тълпа възрастни, които го охраняваха.

Женската еманципация не бе достигнала до дома на Евънс. Фиона бе възпитана в старомодни правила и принципи. Но все пак беше жена.

Дори не забеляза кога охраната й се бе сменила. По петите й вървеше Ник. Сигурно бе станало, докато се сбогуваше с роднините на Мария Евънс… или Мария Гарибалди, както предпочитаха.

Ник я последва и търпеливо изчака да отключи колата си. Усмихна й се.

До колата му както обикновено чакаше полицай.

Изпълнена с решителност, Фиона се завърна в дома на Лоренцо.

Паркира и отвори вратата. Бенджамин бе наблизо. Затича радостен към нея.

— У дома! — викаше детето. — Ти си у дома.

У дома? Насила изви устни в усмивка тя. Усети, че някой я наблюдава. Вдигна очи и видя Доминик. Как се осмеляваше!

— Как е майка ти? — приближи той към нея.

— Има болки. — Гласът й бе безизразен.

— Ооо!

Как съумяваше да говори така съчувствено? Лицемер!

— Уморена ли си? Би ли искала да поплуваме? Казах на Бенджамин, че трябва да те почака. Бенджамин, помоли я учтиво.

Момчето се засмя.

— Ще се съгласи. Плуването ме изморява и ми се доспива. Би ли искала да поплуваме?

— Добре — съгласи се Фиона. — Хайде да се преоблечем.

— Видя ли? — обърна се Доминик към сина си. — Щом я помолиш учтиво, се съгласява.

Фиона тръгна към верандата. Доминик красноречиво сложи показалец пред устните си и се усмихна на момчето, което побягна след Фиона.

Преоблякоха се и се запътиха към езерото. Вече във водата, Доминик размаха ръка за поздрав. Фиона бе изненадана. Бе предполагала, че ще бъдат само двамата с Бенджамин. Е, добре. Той би могъл да поеме грижата за детето, а тя щеше да поплува.

Бенджамин се смееше и несмело навлизаше във водата. Смехът му бе заразителен. Фиона не устоя и също се засмя. Баща му вдигна ръка и извика:

— Хайде!

Фиона взе детето на ръце и навлезе в хладните води на езерото. Скоро обаче й се наложи да спре. Дълбочината на водата ставаше опасна. Доминик приближи.

— Аз ще го взема — каза й. — Поплувай! Не се отдалечавай много. Ако ти потрябвам, първо ще трябва да го изведа от водата.

Стори й се като бог на водните глъбини. Косата му бе разрошена от водата. Фиона усети отново странното усещане от съня си. Тя бе русалката, а той бе… Тя се взираше в лицето му, устните й бяха полуотворени, а лицето й бе ужасно сериозно.

Доминик я гледаше смълчано. Фиона внезапно се гмурна и се отдалечи под водата.

— Фиона! — завика след нея Бенджамин, като се опитваше да се измъкне от прегръдките на баща си.

Фиона се върна при момчето, за да го успокои.

— Само се гмуркам, Бенджамин. Ето, виж! — Тя отново се гмурна и показа глава.

— Виждаш ли?

— Искам и аз!

— Не! — Фиона отново се приближи.

Доминик започна да показва на детето как да държи главата си над водата, как да си поема въздух и как да се гмурка.

Фиона заплува. Чувстваше се освободена след неколкодневното напрежение. Тялото й се отпусна в приятна премала.

Бенджамин се бе качил върху раменете на Доминик и двамата плуваха заедно. Малкият се държеше за косата му, пляскаше във водата и неудържимо се смееше. И Доминик се заливаше в смях.

Свободата на водната стихия! Фиона се отпусна по гръб и зарея поглед в небесата. Водата бе най-великото нещо на този свят! Та нали бе русалка! А Доминик? Дали той бе морякът?

— Нека да го взема аз. — Тя приближи двамата плувци и протегна ръце към детето.

— Не. Ще ти отскубне косата. От него ще излезе добър ездач.

Излязоха на брега и се изсушиха.

— Точно от това имах нужда — призна Фиона. Учуди се, че го произнесе на глас, но това бе самата истина.

— Още малко? — вдигна вежди Доминик.

— Той трябва да поспи.

— Сега?

— Да. Станал е доста рано.

— Колко време трябва да спи?

— Около час.

Доминик приближи едно дърво и пронизително изсвири.

— Какво правиш?

— Алекс ще дойде и ще сложи детето да поспи. Ти поплувай още малко. А аз ще те пазя. Не бива да плуваш съвсем сама.

— Не, не! — възпротиви се тя. — Само ти губя времето!

— Всъщност аз отнемам от твоето. Нека направя поне това за теб.

— Ще се радвам да поплувам още известно време.

— Хайде, влизай в езерото.

Алекс се появи иззад ствола на едно дърво и ги поздрави мълчаливо.

— Занеси го горе — подаде му Доминик отпуснатото тяло на детето. — Средната стая е неговата. Изсуши го и го сложи в леглото.

— Имам по-малък брат. Знам какво да направя.

— Добре.

Когато Доминик се обърна, Фиона бе вече в езерото. Бе добър плувец. Не можа да издържи и отново се гмурна. Бе толкова приятно да плува редом с нея. Сякаш изпълняваха ритуален танц. Танцът на русалката и… моряка?

След време излязоха на брега.

— Беше прекрасно — каза Фиона.

Той смръщи вежди.

— Колата ми никога не е вървяла толкова гладко. — Фиона отново стана сериозна. — Какво са й направили?

— Не знам.

— Искам сметката за ремонта.

— Ще попитам Романо — механично отговори той.

Фиона бе отегчителна. Защо не се държеше като всички жени? Защо просто не направеше това, което се очакваше от нея?

Бе се навела напред и тръскаше косата си. Като в опиянение, Доминик я съзерцаваше.

Тогава тя направи нещо ужасно. Взе хавлиената кърпа и я уви около себе си като сари. Покри се от глава до пети.

Той не можеше да откъсне очи от нея. Очарователна. Влудяващо очарователна!