Лас Смол
Тайната на Доминик (10)

Десета глава

Семейният живот за Фиона сякаш протичаше в друг свят. На свое име имаше открити сметки, кредитни карти, спестовен влог. Но откри, че в къщата не носеха поща.

— Дори пощенска кутия ли няма? — попита удивена Романо.

— Имаме, но в пощата. Един от нас ходи да взема кореспонденцията.

— Днес ще ходи ли някой?

— Не — отвърна Романо.

— Би ли накарал някого да провери кутията?

— Ще го направим в петък — обясни й Романо любезно.

— Ще отида аз. Дай ми ключа.

Естествено, той „забрави“ за ключа, а вечерта Доминик я попита дали очаква писмо.

— Каква е тази история с пощенската кутия? Защо е тази тайнственост?

— Никаква тайнственост няма. Искаш ли да имаш свой ключ? Кой ще ти пише? Трябва да знаем.

— Рожденият ден на Бенджамин е след три дни — въздъхна тя нетърпеливо.

— О! Нима помниш датата?

— А ти, да не си забравил? Първият ден от пролетта. Купих нашия общ подарък. Има ли нещо специално, което би желал да му подариш?

— Братче или сестриче — засмя се Доминик. Той знаеше, че вече две седмици месечният цикъл на Фиона закъснява.

— Да, сигурно съм бременна. Мами ме кара да уча Бенджамин как се отглеждат котета, но на мен ми призлява от мириса на котешка храна. И кафе не мога да пия. А Мами само се смее.

— Каза ли й колко съм се старал?

— Не, разбира се — почервеня Фиона от смущение.

— Ще ти дам ключ от пощенската кутия. А! Ето, имам един в джоба си.

И така, Фиона ходеше всеки ден до пощата, но в кутията не се появяваха писма. Отмина рожденият ден на Бенджамин, отпразнуван весело в компанията на децата на служителите и братовчедите му.

— Страхотно празненство! — бе коментарът на момчето. — Харесва ми да съм на четири години.

— Трябва да отбележим колко си висок, така ще знаем с колко сантиметра си пораснал следващата година — сети се Фиона.

Тя се стараеше да бъде особено нежна с детето, което не бе получило дори готово отпечатана картичка с поздрав за рождения ден от майка си. Когато отиде да му пожелае, „Лека нощ“, той слушаше приказката, която разказваше майка му. Очите на Фиона се насълзиха. Чудеше се що за коравосърдечен човек е жената, изоставила детето си.

Доминик се прибра около полунощ. С него в стаята се промъкна студеният пролетен въздух. Фиона радостно се хвърли в прегръдките му. Той я обви с палтото си и се целунаха.

Докато Доминик се къпеше, тя му сервира вечерята. Когато той се настани на масата, макар и да съзнаваше, че не желае да обсъжда болезнената тема, Фиона запита:

— Тейт мъртва ли е?

— Защо питаш? — Доминик бе шокиран и озадачен.

— Не се обади на Бенджамин дори за рождения му ден!

Доминик не отговори.

— Що за майка е тя, щом изоставя детето си?

— Тя сигурно си мисли за него.

— Мъртва ли е?

— Не съм чул такова нещо.

За Фиона бе ясно, че малкият Бенджамин бе нещо по-лошо от полусирак. Макар да помнеше добре майка си. А Доминик бе толкова сигурен, че момчето я е забравило. Достатъчно бе само да чуе гласа й и… Децата помнят. Всичко.

Животът им следваше обичайния си ход — всекидневните грижи и занимания. Фиона вече бе сигурна, че е бременна.

— Може би съжаляваш, че забременях толкова лесно — каза тя на Доминик. Имаше семейства, които опитваха месеци, дори години и трудно се получаваше.

Той я погледна изпод полуспуснатите си клепачи и се усмихна някак предизвикателно.

По идея на Мария, Фиона настоя Бенджамин да продължава да се събира с деца на неговата възраст и да организират забавачница три пъти седмично. Доминик обаче не предприе нищо. Само спомена:

— Работи се по въпроса.

— Можем да обучаваме децата на мъжете, които работят за теб. Ще се обадя на майките. Правя го, защото ми се ще да създам повече забавления и контакти на Бенджамин. Толкова е самотен.

— Ти не си му майка — замислено рече Доминик.

— Аз съм всичко, което момчето има! — разгневи се Фиона, но не каза нищо повече.

— Господи! Фиона! Не помислих, че ще се засегнеш.

— Ти каза истината и аз я приемам. Но съм на негова страна. Да расте в компанията само на възрастни е нещастие за едно малко момче.

— Можеш да организираш училището. — Но не бе възторжен. — Може би някои от семействата Евънс и Гарибалди ще се заинтересуват. Без да поемат каквито и да било задължения.

— Не. Ще плащат това, което плащат и в момента за бавачка. — Тя сведе глава, замисли се и добави: — Мъжете трябва да получават по-големи заплати. Не си ли мислил по въпроса?

— Смятам, че имат добри заплати. Какво биха правили без мен?

— А ти какво би правил без тях? — спокойно, но студено го попита Фиона.

Отговор не последва.

— Парите са само средство. Не бъди скъперник.

— Искам да осигуря съществуването на Бенджамин и на новото бебе. Моята империя…

— Преувеличаваш!

Доминик я изгледа мрачно. Все пак тя имаше право. Но не искаше да си признае. Закрачи из стаята, очаквайки обяснение.

— Трябва да вървя в библиотеката — рече накрая Фиона. — Ще се видим довечера.

— Нека Ник те закара.

— Вече говорихме за това.

— Безпокоя се за теб.

— Мога да се справям и сама.

— Но не и с мен — предаде се Доминик и се разсмя.

— Ако опитам, кой знае, може и да успея…

Изненадващо за самата нея, в библиотеката Фиона налетя на Финиг.

— Защо сте тук? — попита го тя.

— Уча се да говоря, да изразявам по-добре нещата, които искам да кажа…

— Но вие се справяте много добре!

— А вие, как сте? — Финиг подбираше думите си внимателно, така както правеше и Бенджамин. — Кевин ще ме пита дали не съм ви виждал. Каза, че сте се омъжила за човек на име Лоренцо. Той… той държи ли се добре с вас?

— Кажете на Кевин, че всичко е наред.

— Добре.

 

 

— Познай кого срещнах в библиотека? — попита тя Доминик вечерта.

Той вдигна рамене в недоумение.

— Онзи човек — Финиг. Знаеш го. Кевин Макбрайд го бе изпратил да провери дали съм добре.

— Да, спомням си го. Вече го проверихме. Трудно е човек да го категоризира…

— Какво имаш предвид?

Доминик се замисли и прехапа устни. Не знаеше точно как да й обясни.

— Познава доста странни хора. Познатите му са от всички кръгове и класи, макар нито един да не е криминално проявен. Нищо подозрително не успяхме да открием около него, но все пак не бих казал, че е… как да се изразя, обикновен човек. Не те съветвам да поддържаш връзки с него и да го окуражаваш.

— Не окуражавам никого.

— Никого?

— Само теб.

— Радвам се да го чуя — усмихна й се Доминик.

 

 

През следващите месеци Фиона бе отдадена на проучвания и подбор на детски книги, които записваше на касети. Често се сблъскваше с Финиг в библиотеката. Не й приличаше на човек, който прави звукозаписи, а може би на децата им допадаше високопарния му, артистичен начин на изразяване.

Накрая откри, че записите, които Бенджамин просто обожаваше, бяха направени не от друг, а от… Тейт Ламбърт.

Фиона приседна за миг до една маса и обмисли какво да направи. Обърна се към един от доброволците, записващи в момента:

— Кога е ред на Тейт да записва отново?

— Сега ще проверя. — И служителката извади книгата с разписанието на записите, прегледа я, но не откри необходимата й информация.

— Отскоро съм тук — извини се тя смутено. — Не мога бързо да откривам необходимата информация.

— Всички сме били начинаещи — успокои я Фиона.

— А, ето. Открих. Вторник. Идва тук, след като привърши във вестника. След четири. Нещо специално ли искате да запише за вас?

— Не. — Фиона бе сдържана. Най-после бе разбрала, че майката на Бенджамин бе не само жива, но и живееше в Чикаго. Колко странно! Жената, изоставила сина си, записваше приказки за други деца.

И така през една августовска нощ, докато Доминик похапваше, както обикновено в полунощ, Фиона му каза:

— Помниш ли онзи запис, за който ти разказвах? Нали Бенджамин мислеше, че това е гласът на майка му? Това е истина.

Доминик застина и не пророни нито дума.

— Тя е жива — убедено заяви Фиона.

— Да, така е.

— Тя никога ли не е виждала Бенджамин?

— Не.

— Защо? — загрижено попита Фиона.

Доминик не отговори.

— Видях я сред група деца в библиотеката и…

Доминик побесня. Наложи си да не избухне, но му струваше доста усилия. С рязко движение той остави чашата си върху масата и се изправи. Закрачи неспокойно из кухнята. Това продължи доста дълго. Но Фиона чакаше. Накрая той се обърна към нея:

— Какво ти каза тя?

— Никога не бих разговаряла с нея без твое разрешение, господарю! — Фиона се опита да намали напрежението, макар в ироничните й думи да имаше доза истина. Все пак бе двадесет и седем годишна, но бе приела и още носеше робската верижка на глезена на крака си.

Доминик мълчеше.

— Как е възможно една майка дори да не се обади на детето си за рождения му ден, а в същото време да запълва деня си, като чете приказки на чужди деца в библиотеката?

И този въпрос остана без отговор. Той впери очи в наедрялата фигура на Фиона — новото бебе растеше. Болка прониза сърцето му. Трудно му бе да реши какво да предприеме.

 

 

На сутринта вече бе взел решение.

— Бих искал да те помоля да не ходиш повече в библиотеката.

Доминик не допускаше, че нареждането му няма да бъде изпълнено.

— Заниманията ми там ме забавляват — възпротиви се тя. — Разбираш ли, че един от най-големите ни национални проблеми е свързан с неграмотността? Нужни са усилията на всички ни. Имаме нужда от повече доброволци. Ти имаш прекрасен глас. Децата харесват мъжките гласове. Движат се предимно в женска среда. Би ли искал да опиташ?

— Фиона, за какво говориш?!

Бе чувал за психологическа обработка и точно сега Фиона май го обработваше.

— О, господи! Това бебе май се кани да става танцьор.

Доминик сложи нежно длан върху корема й и усети ритането на нероденото същество. Наведе се и нежно я целуна.

— Бедното ми котенце!

— Не се задявай с бременна жена!

— И то в напреднала бременност! — подигра й се той добронамерено.

— Не чак толкова.

Така бе избягнат още един скандал. Но Фиона не се отказа от идеята си да открие истината за майката на Бенджамин. Беше убедена, че е за негово добро. Продължаваше да проучва нещата, без да се издава пред Доминик. Веднъж чу Тейт да казва на едно от момчетата, дошли да слушат приказки:

— Имам син на твоята възраст.

Същата нощ тя отново подхвана темата.

— Тейт знае ли къде е Бенджамин?

— Не желая да слушам повече за това! — Съпругът й беше шокиран.

— Сигурно е така, но аз искам да разбера истината.

Доминик не отговори, само взе възглавницата си и напусна спалнята. Фиона също взе своята и го последва в стаята за гости.

— Защо идваш? — Доминик я изгледа студено.

— Аз съм твоя съпруга. Това, че съм ти казала нещо неприятно, не променя положението.

Той не желаеше да се карат и затова замълча. Макар и неловко, Фиона се мушна в леглото. Бе бременна в седмия месец и трудно се движеше.

— Ти също малко ме разочарова, но аз те обичам и вярвам, че все пак си добър — каза му тя откровено. — Инат си, но по душа си добър.

Той скочи от леглото и тя разбра, че е прекалила.

— След като ще спим на едно легло, по-добре да се върнем в спалнята.

Фиона не се предаваше. Бе решена да настоява, докато научи нещо, защото знаеше, че ще минат дни, преди да успее да изкопчи някоя дума.

— Ти я познаваш добре. Защо се държи по този начин?

— Престани!

— Не мога! — Фиона бе развълнувана. — Трябва да ми кажеш истината.

След известно време, прекарано в мълчание, Доминик й каза:

— Първата ми съпруга ми изневеряваше, а втората сама ме напусна. Бе отегчена. Дадох й всичко, което можах, но тя ме изостави. Не ми каза причина. А знам, че тя обичаше детето.

— Ти си я наказал достатъчно. Нали си спечелил родителските права?

Преди да усети, че е изрекла истината, която му причиняваше най-голяма болка, Доминик изкрещя разгневено:

— Няма да обсъждам това! Ти ме влудяваш с постоянното си душене наоколо. Бенджамин си има дом. За него се грижат.

— А Тейт? — Фиона внимателно подбираше думите си. — Как е възможно човек като нея да не поиска да вижда детето си?

— Това не е твоя работа! — И той напусна стаята.

Фиона пак го последва, но той бе побързал да заключи вратата. Тя почука и почака. Никакъв отговор.

— Няма да ти отнемам спалнята — просъска тя. — Махам се. Можеш да се върнеш.

Доминик полежа известно време, докато се успокои, после стана и отиде в спалнята. Фиона я нямаше. Тръгна из къщата да я търси. Извика на няколко пъти името й, но тя не му отговори.

Мъжете от охраната се размърдаха.

— Къде е тя? Виждали ли сте я?

— В библиотеката — отвърна му някой.

Той прекоси коридора и нахълта в библиотеката. Фиона бе седнала в креслото и се бе завила с леко одеяло чак до носа.

— Не си играй с търпението ми! — Гласът му прозвуча тихо, но предупредително.

— Всяко нещо си има граници.

Той я изгледа сърдито, но успя да запази спокойствие.

— Върни се в леглото!

— Няма място за мен там. Ти правиш всичко възможно да ме отблъснеш. Уморих се да се опитвам да те успокоявам.

— Фиона!

— Достатъчно. Щом ти можеш да избухваш и да ме оставяш сама, тогава и аз имам правото да се държа по подобен начин. Отивам у дома на родителите ми. Трябва да обмисля нещата. Ти не си достатъчно зрял, за да поемеш отговорностите на баща. Ще взема и Бенджамин. Ще се видим, когато намериш сили да говориш с мен за нещата, които ме измъчват. Надявам се да го направиш като възрастен човек.

— Няма да търпя това! — В гласа му се прокрадна болка.

— Излизам, махам се!

Фиона стъпи с босите си крака на пода, решена на всичко. Внезапно гневът му отлетя, съзрял робската верижка на глезена й. Господи! Какво бе направил?!

— Фиона… — прошепна меко той.

— Не ме докосвай! — Тя се отправи към вратата, а той стоеше, безпомощно отпуснал ръце. Обърна се за миг и го видя как се отпуска на колене и заравя лице в дланите си от отчаяние.

— Господи, помогни ми! — мълвеше той.

Фиона захвърли одеялото и се приближи към него. Приклекна и го прегърна.

— Доминик! Кажи ми, какво те измъчва?

— Аз й взех Бенджамин. Откраднах го. Първоначално съдът даде родителските права на Тейт. Но той е мой син!

— Тя не знае ли къде е? — Фиона бе пребледняла.

— Съобщих й, че е при мен.

— Добре, че поне това си направил. Сигурно е полудяла от мъка. Благодаря ти, че ми каза истината. Не можех да разбера какво става. Трябва да помислим какво да предприемем. Хайде, мили, ела да си легнем. Студено е.

Дълго не можаха да заспят. Лежаха в тъмното, прегърнати, всеки унесен в собствените си мисли. Фиона си даде сметка, че Доминик не бе никак притеснен, че хората от охраната бяха чули скандала. Те му бяха верни и уважаваха всяко негово действие или решение. А Бенджамин?

Детето никога не ще забрави майка си. Как ли понасяше раздялата? Когато видя Томас в болницата, бе останал удивен. Колко ли пъти се е питал защо не вижда майка си? Не бе задавал въпроси. Дали му бяха дали някакво обяснение? И след като бе минала година и половина, чувайки гласа на майка си на записа в библиотеката, си бе спомнил за нея. И всеки ден слушаше касетата. Без да казва каквото и да било на Доминик, Фиона му бе купила още седем касети с гласа на майка му.

Бе разговаряла с Тейт само един-два пъти. Бе станало случайно. И не се учуди, когато през октомври срещна Финиг, който я попита:

— Лоренцо истинското име на съпруга ви ли е?

Бе замълчала.

— Познавате майката на Бенджамин — подхвана Финиг. — Ще ми разрешите ли да направя две-три снимки на детето? Тя е добър човек и това е единственото, за което копнее. Повече от две години не го е виждала.

Фиона бе притеснена. Сърцето й се свиваше от болка и съчувствие, но не смееше да тръгне срещу волята на Доминик. А какво щеше да стане с нея, ако той отнемеше собственото й бебе? Нямаше да го преживее. Дали да разреши на Финиг да снима?

— Е, какво решихте? — попита я Финиг, когато отново се видяха в библиотеката през следващата седмица.

— Не знам — рече смутено тя.

Финиг изгледа многозначително наедрелия й корем.

— Скоро ще родите. Няма да можете да идвате, щом се появи бебето. Тейт е омъжена за един добър мъж, Бил Сойер. Направете им подарък, дайте им снимка на Бенджамин.

— Тя е омъжена?!

— Да. Какво ли не направи съпругът й, за да открие Лоренцо.

— Ще доведа Бенджамин в четвъртък. Ако стане така, че успеете да го снимате…

Финиг погледна със съмнение корема й.

И наистина родилните болки започнаха в четвъртък. В началото Фиона прие контракциите като резултат от притеснението си.

Романо, баща на единадесет деца, не бе сигурен дали да я пусне да излезе. Тя настояваше упорито и той неохотно се съгласи, изисквайки обаче Ник да ги придружи двамата с Бенджамин.

— Сигурна ли си, че можеш да отидеш? — за кой ли път я попита Романо.

— Длъжна съм — гласеше отговорът.

Романо без охота даде съгласието си.

В библиотеката Фиона не забеляза фотограф. Не знаеше дали Тейт е успяла. Наложи се да тръгне към болницата. Трябваше да мисли за себе си и за бебето.

 

 

Доминик бе изплашен за нея, но успя да запази спокойствие.

Бяха се появили непредвидени усложнения и състоянието на Фиона и на бебето никак не беше добро.

— Моля се всичко да приключи благополучно. Не мога да си представя живота без теб — говореше й той. — Ще направя всичко, което пожелаеш. Кажи ми, какво да сторя за Бенджамин.

— Разреши му да отиде при майка си. Тейт толкова го обича! — меко му каза тя.

— Кълна ти се, че…

В този миг на вратата застана лекарят.

— Раждането наистина започва. Не го очаквах толкова скоро. Е, хайде, вървете, господин Лоренцо.

— Трябва да бъда до нея! — възпротиви се Доминик.

— Не сте присъствали на предварителните инструкции — напомни му лекарят.

— Знам, ще я боли, и затова искам да съм до нея.

— И как мислите да й помогнете? В чакалнята вече има двадесет души роднини, които очакват това раждане. Дали ще се намери някой, който да държи ръката й, не, по-скоро вашата…

— Грешите, докторе, аз не се страхувам, ще остана с нея! — упорито настоя Доминик и въпросът приключи.

Доминик наистина стоя до съпругата си, докато новото бебе не се появи на бял свят. Малкият Лоренцо бе крехък и безпомощен. Пред очите на Доминик една след друга се нижеха сцените от раждането на Бенджамин. Спомни си лика на Тейт с току-що роденото момченце.

— Хубаво момченце — заключи накрая лекарят. — Как ще го кръстите?

— Марсело — отговори твърдо Доминик.

— Не звучи много на английски — вметна лекарят.

— Важно е, че звучи на италиански, докторе! — Доминик не отделяше очи от Фиона, която държеше новороденото в прегръдките си.

— Дай Бенджамин на Тейт — промълви измъчено Фиона, унасяйки се в сън. Въпреки мъчителното раждане, на лицето й се бе запечатила щастлива усмивка.

 

 

Доминик обаче не предприе нищо. Боеше се, че ако го даде на Тейт, никога вече няма да го види отново. След Деня на благодарността в канцеларията му се появи Финиг. Това го озадачи. Откъде този мъж беше научил местонахождението му?

— Името ми е Куинтъс Финиг. Знам, че сте направили разследване относно моята личност.

— Да.

— Познавам една жена, чието име е Тейт Ламбърт Сойер…

— Сойер?

— Тя се омъжи. Със сестра й направиха двойна сватба малко след Деня на благодарността в дома им в Тексас.

Финиг говореше бавно и отчетливо.

— Вие не познавате семейство Ламбърт, но заради Бенджамин сте длъжен да се запознаете с тях. Те… тъжат за него. Особено тя.

— Бенджамин е мой син!

— Така е. Бихте ли приели да се срещнете с Бил Сойер?

Доминик бе чувал за Бил. Напуши го смях, че бе изпратил човек като Финиг за посредник.

Финиг започна „преговорите“, като непрекъснато уверяваше Доминик, че Бил нямало да оспорва крайното решение. Все пак се надявал да зачете и правото на майката. Двамата мъже дълго говориха. Доминик се увери, че новият съпруг на Тейт е добър човек, но каза, че единственото, на което би се съгласил, е Тейт да вижда сина си. Но Сойер трябвало да го потърси в офиса му.

Накрая двамата си стиснаха ръце, доволни, че почти са решили проблема.

 

 

Малко преди Коледа съпругът на Тейт, Бил Сойер, се срещна с Доминик Лоренцо.

Снегът бе чист и бял и празничното настроение вече бе обхванало целия град. Навсякъде цареше небивало оживление. Служителите от Армията на спасението размахваха весело звънчетата си и празничният звън огласяше улиците надлъж и нашир. Леденият вятър караше минувачите да бързат към топлите си домове, но лицата на всички бяха радостно превъзбудени.

Секретарят на Доминик любезно покани Бил в офиса. Доминик се надигна от стола си и посрещна посетителя.

— Сърдечни поздравления — започна Бил Сойер. — Добре ли са съпругата ви и сина ви?

— Да — сдържано отговори Доминик. — Радвам се, че дойдохте. Седнете, моля.

Бил седна и зачака.

— Научих от господин Финиг, че искате да разговаряме. Заради сина ми, нали?

— Синът на Тейт!

— Той е и мой син.

Бил замълча.

— Тейт получи родителските права наистина — призна Доминик. — Нямах право да го взимам при себе си. Но Фиона, моята съпруга, ме накара да обещая, че ще го върна на Тейт. Искрено ли искате момчето да дойде при вас? — Той се облегна назад и изпитателно изгледа другия мъж.

Бил бе изненадан. Усмихна се неловко, но изведнъж се изправи и радостно протегна ръка на Доминик.

— Наистина ме изненадахте, господине! Не очаквах…

— О! Не сте очаквали… Наистина много ми беше трудно да взема това решение — рече Доминик и добави: — Момчето много ще ми липсва.

— Уверен съм, че Тейт няма да има нищо против да се срещате. Тя се радва, че проявявате толкова грижи и обич към него.

— Кажете й, че съжалявам за всичко. Не съм предполагал, че ще страда за него. Бях заблуден относно нея. Финиг ми разказа някои неща…

— Как намирате Финиг?

— Интересен човек — призна Доминик. — Не открих нищо подозрително около него.

— Нито пък аз. Кога ще може Тейт да види сина си? Кога можем да го вземем?

— Никак не ми се искаше, да си призная… Той е толкова малък. Гордея се с него. Чудесно момче!

— Подобни проблеми винаги са били трудни за разрешаване. И аз имам дъщеря, която…

— Финиг ми разказа. Разбрах за бившата ви съпруга.

Бил замълча.

— Е, добре. — Доминик вече бе взел окончателното си решение. — Не знам какво трябва да кажа в случая. Нали ми обещавате, че ще мога да виждам Бенджамин, когато пожелая? И да ми идва на гости от време на време? Съпругата ми се привърза към него. Но се притесняваше непрестанно за Тейт и с това още повече спечели сърцето ми… Разбра колко страда тя и… — Очевидно мъката на Тейт бе достигнала до сърцето му.

— Ще попитам Тейт, но мисля, че ще се съгласи.

— Благодаря ви.

— Постъпвате правилно. Мога само да си представя какво ви струва всичко това.

— Да. Ето адреса ми. — Доминик подаде на Бил визитната си картичка. — Предлагам ви да дойдете няколко пъти у дома и момчето да ви дойде на гости, преди да се премести окончателно при вас. Не съм сигурен дали някой знае какво следва да се каже на едно дете в объркана ситуация като тази. Плака толкова дълго, след като го взех от майка му…

Двамата мъже си стиснаха ръцете. Докато Бил излизаше от стаята, Доминик остана, свел глава — все още не можеше да преживее загубата. Обичаше сина си и искаше да расте пред очите му.

 

 

Фиона остави Бенджамин сам в стаята му. Бе изнервена.

Иззад ъгъла на къщата се появи чужда кола. Отиде на пръсти до стаята на Марсело. Бебето спеше, щастливо усмихнато. Вълнението й растеше. Чу се иззвъняване. Тя изтича и отвори вратата. Пред нея стоеше Тейт.

— Най-накрая! — възкликна Фиона.

Тейт я прегърна:

— Финиг ми каза колко упорито сте се мъчила да се свържете с мен.

— Този Финиг — засмя се Фиона. — Същински спасител на света! Радвам се, че ви помогнах. Бенджамин е прекрасно дете.

— Къде е…

— Ето, оттук — усмихна се Фиона през сълзи.

— Тук ли да те почакам, Тейт? — попита Бил.

— Не, ела с мен — покани го тя.

Фиона хвана Тейт за ръка, сякаш бе малко дете, което се нуждае от насърчение и я поведе през коридора към стаята на Бенджамин. Почука.

— Влез — чу се тихо гласче.

Фиона отвори вратата, а Бенджамин се обърна и виждайки гостите, скочи да ги посрещне:

— Здравейте!

— Доминик, това е майка ти — каза му Фиона.

Тейт пристъпи и коленичи пред сина си, който я гледаше с нескрит интерес и вълнение.

— Не — каза детето. — Мама е там! — И то посочи касетофона и побърза да включи касетата.

Тейт мълчеше.

— Мама е, слушайте.

— Да — рече Тейт. — Аз ти чета приказката. — И тя извади от чантата си една книжка. — Ето. Знаех, че ще ти хареса. Много обичах да ти я чета, защото си представях как слушаш.

— Моята книга! Книгата ми! Хайде, прочети ми нещо, мамо!

Бенджамин бе познал гласа й. Седна до нея и се приготви да слуша така, сякаш заниманията им никога не бяха преставали.

Фиона се отдалечи на пръсти. Влезе в спалнята и завари Доминик. Не би могъл да понесе да бъде свидетел на драматичната среща между детето и майка му.

— Не мога да отида оттатък! — измъчено въздъхна той.

— Скъпи, нали знаеш колко страда Тейт за детето? Пък и ти не се разделяш с него завинаги. Ще се виждате. Ще ни идва на гости. — За първи път Фиона видя сълзи в очите на Доминик.

— Колко щастливо дете е Бенджамин! И двамата му родители го обичат прекалено, за да могат да си го поделят — пошегува се Фиона.

— Аз съм един егоист — промълви Доминик.

— Не, скъпи! — Фиона обви с ръце врата му и притисна глава към гърдите му. — Ти просто си упорит. Но аз те обичам повече от всичко друго на този свят. И бог ще те благослови за това, което извърши днес.