Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (4) (История на една закъсняла младост)

III

Ранна неделна утрин. Камбаните на всички камбанарии бият, а от снощните блуждаещи огньове няма и следа. Курсът на долара все още е тридесет и шест хиляди, времето е затаило дъх, топлината още не е разтопила кристала на небето и всичко изглежда ясно и безкрайно чисто. Това е утринният час, когато човек вярва, че дори на убиеца ще бъде простено и че добро и зло са думи без значение.

Бавно се обличам. Свежият, слънчев въздух полъхва през отворения прозорец. Под сводестата порта със стоманен блясък се стрелкат ластовички. Моята стая, както ¦и канцеларията под нея, има два прозореца — един към двора, и един към улицата. Облягам се за миг на прозореца към двора и поглеждам в градината. Изведнъж в тишината прозвучава някакъв задавен вик, последван от гъргорене и стенания. Това е Хайнрих Крол, който спи в другото крило на къщата. Той пак има кошмари. През 1918 година е бил затрупан от снаряд и днес, след пет години, все още сънува това понякога.

Варя си на спиртника кафе, в което наливам глътка вишновка. Научих това във Франция и въпреки инфлацията, все още имам ракия. Заплатата ми наистина никога не стига за нов костюм — за него просто не мога да спестя пари, толкова бързо се обезценяват, — но за дребни неща е достатъчна, включително, разбира се, за една бутилка ракия от време на време — за утеха.

Хляба си ям с маргарин и мармалад от сини сливи. Мармаладът си го бива, останал е от запасите на майка Крол. Маргаринът е гранив, но нищо; през войната всички ядяхме по-лош. След това разглеждам гардероба си. Притежавам два цивилни костюма — преправени военни униформи. Единият е син, другият е пребоядисан в черно — нищо повече не можеше да се направи от този сивозелен плат. Освен това имам още един костюм от времето преди да отида войник. Той ми е умалял, но е истински цивилен костюм, не е преправян или обръщан, и затова днес обличам него. Той е в тон с вратовръзката, която купих вчера следобед и която искам да си сложа днес, за да я види Изабела.

Бродя миролюбиво из улиците на града. Верденбрюк е стар град с шестдесет хиляди жители, с дървени къщи, със сгради в стил „барок“ и отвратителни нови квартали между тях. Прекосявам ги, излизам на другата страна, вървя по една алея от диви кестени, а след това се изкачвам по елин малък хълм, на който сред голям парк се намира лудницата. Тя е тиха и празнична, по дърветата чуруликат птички, а аз отивам там, за да свиря на органа в малката черква на лудницата през време на неделното богослужение. Научих се да свиря, когато се подготвях за учител и преди една година поех тази служба като странично занятие. Имам и други такива странични занятия. Веднъж в седмицата предавам уроци по пиано на децата на майстора обущар Карл Брил; срещу това той ми поставя подметки на обущата и ми дава малко пари, а два пъти в седмицата давам частни уроци на невъзпитания син на книжаря Бауер, също така срещу малко пари и правото да чета всички нови книги и да ги получавам на намалени цени, ако искам да купя някоя. От тези намалени цени, разбира се, се ползува целият клуб на поетите, дори Едуард Кноблох, който в такъв случай изведнъж става мой приятел.

Богослужението започва в девет часа. Седя пред органа и гледам как влизат последните пациенти. Те идват тихо и се разпределят по чиновете. Сред тях и отстрани сядат няколко болногледачи и милосърдни сестри. Всичко това става много внимателно, много по-безшумно, отколкото в селските черкви, в които свирех през време на даскалуването си. Чува се само плъзгането на обущата по каменния под; те се плъзгат, не тропат. Това е шум от стъпките на хора, чиито мисли са много далече.

Свещите пред олтара са запалени. През пъстрото стъкло на прозорците светлината отвън пада приглушена и се смесва с блясъка на свещите в златисто сияние, премрежено в червено и синьо. Всред тази светлина стои свещеникът в своята златошита черковна одежда, а на стъпалата на олтара коленичат министрантите в червените си раса с бели наметала.

Изтеглям регистрите на флейтите и на Vox humana^[1] и започвам.

Главите на лудите от предните редили изведнъж се обръщат, всички едновременно, като че някой ги е дръпнал с въже. Техните бледи лица с тъмни очни кухини се втренчват безизразно нагоре към органа. Те плуват като плоски, светли дискове в дрезгавата, златиста светлина, а понякога — през зимата, в тъмнината — изглеждат като големи нафори, които очакват, че светият дух ще се всели в тях. Лудите не могат да свикнат с органа; те нямат минало и спомени, и всеки неделен ден флейтите, цигулките и бас-виолите неочаквано и като нещо ново засягат техните отвърнати от света мозъци. След това започва свещеникът пред олтара и те се обръщат към него.

Не всички луди следят литургията. В задните редици мнозина седят без да се помръдват. Те седят там, като че са потънали в страшна печал, и край тях няма нищо друго освен пустота; но може би само така ни се струва. Може би те витаят в съвсем други светове, където не прозвучава нито една дума на разпнатия спасител, може би те безобидно и без да разбират се отдават на някаква музика, в сравнение с която органът звучи бледно и грубо. А може би съвсем не мислят — равнодушни като морето, живота и смъртта. Само ние одушевяваме природата. Каква е тя, когато е това, което е — това може би знаят главите там долу; но те не могат да разкрият тази тайна. Онова, което виждат, ги е направило неми. Понякога изглежда сякаш са последните потомци на строителите на Вавилонската кула, езикът им е объркан и не могат вече да кажат какво са видели от най-горната тераса.

Поглеждам дебнешком към първата редица. От дясната страна всред трептящия розов и син блясък, виждам тъмната глава на Изабела. Тя е коленичила изправена и стройна на чина. Изящната й глава е наклонена настрана като у някоя готическа статуя. Аз бутвам обратно бас-виолите и регистрите на Vox humana и изтеглям Vox celeste^[2]. Това е най-мекият и най-ефирен регистър на органа.

Ние се приближаваме към светото преображение. Хлябът и виното ще се превърнат в плътта и кръвта Христови. Това е чудо, също както другото чудо — че човек е направен от пръст и кал. Според Ризенфелд третото чудо било, че човекът не знаел какво да стори с второто чудо, освен все повече и повече да използува и погубва себеподобните си и да изпълва краткото време между раждането и смъртта си с колкото се може повече егоизъм, при все че още от началото всеки знае съвсем сигурно само едно нещо — че ще умре. Това го казва Ризенфелд от Оденвелдските гранитни заводи — един от най-точните калкуланти и безогледни хора в търговията със смъртта. Agnus Dei qui tollis peccata mundi^[3].

След литургията получавам от сестрите в лудницата закуска — яйца, парче колбас, бульон, хляб и мед. Това влиза в моя договор. След тази закуска мога да мина и без обед; защото в неделен ден купоните на Едуард не важат. Освен това получавам хиляда марки — сума, с която мога да пътувам с трамвая дотук и обратно, ако пожелая. Никога не съм искал повишение. Защо — това и аз не зная; но при обущаря Карл Брил и за частните уроци на сина на книжаря Бауер се боря за повишение като див козел.

След закуската отивам в парка на лудницата. Той-е прекрасно, просторно място с дървета, цветя и пейки, заобиколено с висок зид, и човек може да помисли, че се намира в санаториум, ако не се виждаха железни решетки на прозорците.

Обичам този парк, защото е тих и защото тук не се налага да говоря с никого за война, политика и инфлация. Мога спокойно да седя и да върша разни старомодни неща — да слушам шумоленето на вятъра или чуруликане-то на птичките и да наблюдавам как светлината се прецежда през ярката зеленина на дървесните върхари.

Болните, на които е позволено да излизат, се разхождат край мене. Повечето от тях са тихи, други разговарят със самите себе си, някои спорят оживено с посетителите и пазачите, а мнозина, без да се помръдват, са притихнали мълчаливо и самички, с наведени глави, като вкаменени на слънцето, докато отново бъдат прибрани в килиите си.

Мина известно време, докато свикна с тази гледка и дори сега понякога ми се случва да втренчвам поглед в лудите както в началото: с някаква смесица от любопитство, ужас и нещо трето — безименно, което ми напомня момента, когато, за пръв път видях мъртвец. Тогава бях на дванадесет години. Мъртвият се казваше Георг Хелман. Една седмица преди това бях играл с него, а сега той лежеше пред мене, между цветя и венци, като нещо неизразимо чуждо от жълт восък, което по някакъв ужасен начин вече нямаше нищо общо с нас, беше отминало в някаква невъобразима вечност и все пак беше още тук, със своята безмълвна, странно студена заплаха. По-късно, през войната, видях безброй мъртъвци и вече не чувствувах почти нищо, сякаш се намирах в кланица, но никога не можах да забравя този първи мъртвец, тъй като човек не може да забрави нищо, което е преживял за първи път. Той беше смъртта. И същата смърт понякога ме поглежда от угасналите очи на лудите — някаква жива смърт, сякаш още по-непонятна и загадъчна от другата, тихата смърт. Само при Изабела това е другояче.

Виждам я да идва по пътя от отделението за жени. Една жълта рокля се люлее около краката и, като камбана от копринен шантунг, а в ръката си държи плоска, широкопола сламена шапка.

Ставам и тръгвам към нея. Лицето й е дребно и човек вижда в същност само очите и устата й. Очите й са сиво-зелени и много прозрачни, а устата й е червена като на някой туберкулозен или сякаш е сложила много червило. Но очите й могат изведнъж да станат безизразни, тъмни и малки, а устата — стисната и нацупена като на някоя стара мома, която никога не се е омъжвала. Когато е такава, тя е Жени — мнителен, неприятен човек, на когото не може да се угоди, а когато не е такава, е Изабела. И двете са недействителни, защото в същност тя се казва Женевиев Терховен и страда от болест, която има грозното и малко призрачно име „шизофрения“ — раздвояване на съзнанието, раздвояване на личността, и това е причината, поради която тя се смята за Изабела или за Жени — някоя друга, а не самата тя. Женевиев е една от най-младите болни в лудницата. Майка й живеела в Елзас и била доста богата, но малко се грижела за нея — във всеки случай аз още не съм я виждал тук, откакто познавам Женевиев, а оттогава има вече шест седмици.

Днес Женевиев е Изабела, веднага забелязвам това. В такъв случай живее в някакъв свят на мечтите, който няма нищо общо с действителността и е лека и безтегловна; не бих се учудил, ако лимонено-жълтите пеперуди, които летят наоколо, кацнеха по раменете й.

— Ето те пак тука! — казва тя сияеща. — Къде беше толкова време?

Когато е Изабела, тя ми говори на „ти“. Това не е никакво особено отличие; тогава казва „ти“ на целия свят.

— Къде беше? — пита ме тя още веднъж. Махвам неопределено към портата.

— Някъде, там вън… Поглежда ме за миг изпитателно.

— Вън? Защо? Търсиш ли нещо там?

— Струва ми се… Само да бих знаел какво! Тя се смее.

— Стига, Ролф! Никога нищо не се намира.

Трепвам при името Ролф. За съжаление често ме нарича така, защото също като самата себе си смята и мене за някой друг, и то не винаги един и същ. Смята ме ту за Ролф, ту за Рудолф, а веднъж се появи и някой си Раул. Ролф е скучна личност, която не мога да понасям; Раул изглежда е нещо като прелъстител. Най-приятно ми е обаче, когато ме нарича Рудолф. Тогава е мечтателна и влюбена. Истинското ми име — Лудвиг Бодмер — пренебрегва. Много пъти съм й го казвал, но тя изобщо не иска да знае за него.

През първите седмици всичко това доста ме смущаваше; но сега свикнах. Тогава все още споделях общоприетото схващане за душевноболните и си представях, че те постоянно буйствуват, правят опити да убиват и са фъфлещи идиоти; толкова по-ярко се открои Женевиев от тази представа. Отначало едва можех да повярвам, че тя изобщо е болна — смесването на имена и самоличността ми изглеждаше като някаква неуловима игра, а и сега понякога още ми се струва, че е така; но после разбрах, че зад тази ефирна външност все пак беззвучно вее хаосът. Той още не бе настъпил, но бе наблизо и това, както и обстоятелството, че Изабела бе само на двадесет години и че поради болестта красотата й често бе почти трагична, й придаваше някаква странна привлекателност.

— Ела, Ролф! — казва тя и ме хваща под ръка.

Още веднъж се опитвам да отбягна това омразно име.

— Не съм Ролф — обяснявам й — аз съм Рудолф.

— Ти не си Рудолф.

— Все пак съм Рудолф! Рудолф, Еднорогият.^[4]

Тя ме нарече веднъж така. Ала нямам късмет. Тя се усмихва, както човек се усмихва на някое вироглаво дете.

— Ти не си Рудолф и не си Ролф. Но не си и това, за което се мислиш. А сега ела, Ролф!

Поглеждам я. За момент отново имам чувството, че не е болна, а само се преструва.

— Не бъди скучен — казва тя. — Защо искаш да си все същият?

— Вярно, защо? — отвръщам изненадан. — Имаш право! Защо човек иска това? Какво има толкова да опазваме в себе си? И защо човек важничи толкова много?

Тя кимва.

— Ти и докторът! В края на краищата вятърът все пак вее над всичко. Защо не искате да го признаете?

— И докторът ли? — питам аз.

— Да, оня, който се нарича така. Какво ли не иска от мене. При това нищо не знае. Нито дори как изглежда тревата нощем, когато не я гледаш.

— Че как може да изглежда? Навярно е сива или черна. Или е сребърна, ако луната свети.

Изабела се смее.

— Така си и мислех! И ти не знаеш. Също както доктора!

— Как изглежда тогава?

Тя се спира. Вятърът духва и край нас прелитат пчели и ухание на цветя. Жълтата рокля се вее като корабно платно.

— Никаква я няма — казва Изабела.

Продължаваме по-нататък. Някаква възрастна жена в болнични дрехи минава край нас по алеята. Лицето й е зачервено и лъщи от сълзи. Двама безпомощни роднини вървят до нея.

— А какво има, щом тревата я няма? — питам аз.

— Нищо. Само когато я погледнеш, тя е там. Понякога, когато човек се обърне много бързо, може все още да я спипа.

— Как? Че не е там?

— Не, но как изведнъж притихва на мястото си, тревата и всичко, което е зад тебе. Като слуги, които са отишли да танцуват. Трябва много бързо да се обърнеш, тогава ще ги спипаш — иначе ще са вече по местата си и ще се правят на невинни, като че никога не са се махали.

— Кой, Изабела? — питам много предпазливо.

— Нещата. Всичко, което е зад тебе. Та то само чака да се обърнеш, за да изчезне!

За миг обмислям това. „Все едно, че зад тебе вечно зее пропаст“ — казвам си аз.

— И мен ли ме няма вече, щом се обърнеш? — питам Изабела.

— И теб. Няма те.

— Я гледай — казвам малко огорчен. — Но за себе си аз съм непрекъснато тук. Колкото и бързо да се обърна.

— Ти се обръщаш на погрешната страна.

— Има ли и страни?

— За тебе още има, Ролф!

Отново трепвам при споменаването на омразното име.

— А за тебе? Как е при тебе?

Тя ме поглежда и се усмихва разсеяно, сякаш не ме познава.

— Аз ли? Та аз изобщо не съществувам!

— Така ли? За мен ти съществуваш достатъчно. Изражението й се променя. Разпознава ме отново.

— Вярно ли е това? Защо не ми го казваш по-често?

— Постоянно ти го казвам.

— Недостатъчно. — Тя се обляга на мен. Усещам диханието й и гърдите й под тънката коприна. — Никога не е достатъчно — казва тя с въздишка. — Защо никой не знае това? Ах, вие, статуи!

„Статуи — мисля си пак. — Какво друго ми остава?“ Поглеждам я — тя е красива и вълнуваща, усещам я, и всеки път, когато съм заедно с нея, сякаш хиляди гласове телефонират по жилите ми, ала изведнъж млъкват, като че са били свързани погрешно, а аз не мога да се съвзема и не се получава нищо друго освен объркване. Не е възможно мъж да пожелава луда жена. Може би е възможно; но аз не мога. Все едно да пожелаеш автоматична кукла. Или някого, който е хипнотизирай. Но това не пречи да усещаш неговата близост.

Зелените сенки на алеята се отдръпват и пред нас се откриват лехите на лалетата и нарцисите, целите в слънце.

— Трябва да си сложиш шапката, Изабела! — казвам аз. — Докторът иска така.

Тя хвърля шапката си сред цветята.

— Докторът! Какво ли не иска той! Той иска да се ожени за мене, но сърцето му е умряло от глад. Той е кукумявка, която се поти.

Не вярвам, че кукумявките могат да се потят. Но при все това образът убеждава. Изабела стъпва като танцьорка между лалетата и прикляква.

— Чуваш ли ги?

— Разбира се — казвам с облекчение. — Всеки може да ги чуе. Това са звънчетата. Звънтят във Fis-Dur?^[5]

— Какво е Fis-Dur?

— Музикална гама. Най-сладостната от всички. Изабела разперва широката си рокля над цветята.

— Дали звънят сега в мене?

Аз кимвам с глава и поглеждам тънкия й врат. „Всичко звъни в тебе“ — мисля си. Тя откъсва едно лале, разглежда разтворения цвят и месестото стебло, от което блика сок.

— Това тук не е сладко.

— Добре, тогава са звънчетата в C-Dur^[6].

— Трябва ли да е Dur?

— Може да бъде и Moll^[7].

— Не може ли и двете едновременно?

— В музиката не може — казвам аз, поставен на тясно. — В нея има принципи. Може само едното или другото. Или едното след другото.

— Едното след другото! — Изабела ме поглежда с леко презрение. — Все така извърташ, Ролф. Защо?

— И аз не зная. Бих искал да бъде другояче.

Тя изведнъж се изправя и захвърля лалето, което е откъснала. С един скок е вън от лехата и силно изтърсва роклята си. След това я дръпва нагоре и разглежда краката си. Лицето й е разкривено от отвращение.

— Какво се е случило? — питам уплашено. Тя посочва към лехата:

— Змии… Поглеждам към цветята.

— Тук няма змии, Изабела.

— Има! Ето! — Тя сочи лалетата. — Не виждаш ли какво искат? Аз разбрах.

— Нищо не искат. Това са цветя — казвам недоумяващо.

— Те ме докоснаха! — Тя трепери от отвращение и все още гледа втренчено към лалетата.

Хващам я за раменете и я обръщам така, че да не вижда вече лалетата.

— Сега ти се обърна — казвам аз. — И тях вече ги няма.

Изабела диша ускорено.

— Не им позволявай! Стъпчи ги, Рудолф!

— Няма ги вече. Ти се обърна и те изчезнаха. Както тревата нощем и предметите.

Изабела се обляга на мене. Изведнъж не съм вече Ролф за нея. Тя слага лицето си на рамото ми. Няма нужда вече да ми обяснява. Аз съм Рудолф и трябва да зная това.

— Сигурен ли си? — пита тя и аз чувствувам как сърцето й бие до ръката ми.

— Съвсем сигурен. Изчезнаха. Като слуги в неделен ден.

— Не им позволявай, Рудолф…

— Няма да им позволя — отвръщам аз и наистина не зная какво иска да каже тя. Но това не е и необходимо. Изабела вече се успокоява.

Ние бавно се връщаме.

Една милосърдна сестра с ниски токове се приближава към нас.

— Трябва да дойдете да ядете, госпожице.

— Да ям — казва Изабела. — Защо човек трябва да яде, Рудолф?

— За да не умре.

— Пак лъжеш — казва тя уморено, като че се обръща към някое непоправимо дете.

— Този път не лъжа. Този път казвам истината.

— Така ли? И камъните ли ядат?

— Камъните живеят ли?

— Ама разбира се! Най-интензивно от всичко. Толкова интензивно, че са вечни. Не знаеш ли какво е кристал?

— Само от уроците по физика. Това сигурно не е вярно.

— Чист екстаз — шепне Изабела. — Не, както това тук… — Тя сочи назад към лехите.

Прислужницата я хваща за ръка.

— Къде е шапката ви, госпожице? — пита тя след няколко крачки и се оглежда. — Почакайте, аз ще я донеса!

Прислужницата тръгва, за да вземе шапката от цветята. Зад нея Изабела забързва обратно към мене с унило изражение.

— Не ме оставяй, Рудолф! — шепне тя.

— Няма да те оставя.

— И не си отивай! Аз трябва да вървя сега. Те ще ме вземат. Но ти не си отивай!

— Няма да си отида, Изабела.

Прислужницата е спасила шапката и сега пристъпва с широките си ходила като съдбата.

Изабела стои неподвижно и ме гледа. Като че се разделяме завинаги. С нея всеки път е така — като че се разделяме завинаги. Кой знае каква ще бъде, когато дойда пак и дали изобщо ще ме познае тогава?

— Сложете си шапката, госпожице — казва прислужницата. Изабела взема шайката и я оставя да виси отпуснато на ръката си. Обръща се и тръгва към отделението, без да погледне назад.

Това започна така: в началото на март Женевиев ненадейно се приближи към мен в парка и ме заговори, сякаш се познавахме много отдавна. В това нямаше нищо необичайно — в лудницата не е необходимо хората да се представят един на друг; за тях не важат формалностите, те разговарят помежду си, без да има нужда от дълги предисловия. Всеки заговаря веднага за онова, което му е дошло на ум, и никой не се смущава, ако другият не го разбира — това е нещо второстепенно. Никой не иска да убеждава и обяснява: присъствуваш и говориш, а често двама души си говорят за съвсем различни неща и великолепно се разбират, защото не се вслушват какво казва другият. Например папа Григорий VII, дребно човече с разкривени навън крака, не спори. Той няма нужда да убеждава никого, че е папа. Папа е и толкоз, но големи грижи му създава Хенрих Лъв^[8], а мисли също за Каноса^[9] и по някой път говори за нея.

Не го смущава това, че събеседникът му е човек, който смята, че целият е от стъкло и моли всекиго да не го бутне, защото имал вече една пукнатина. Двамата приказват помежду си — Григорий — за императора, който трябва да се разкае по риза, а стъкленият човек — че не може да понася слънцето, понеже се оглеждало в него. След това Григорий дава папската си благословия, а стъкленият човек сваля за миг кърпата, която пази прозрачната му глава от слънцето, и двамата се разделят с учтивостта на миналите столетия. Така че аз не бях учуден, когато Женевиев се приближи към мене и ме заприказва; бях учуден само колко хубава беше тя, защото в тоя ден беше Изабела.

Тя говори дълго с мене. Носеше леко, светло кожено палто, което струваше най-малко десет до двадесет надгробни паметника от най-добрия, шведски гранит, а отгоре на това вечерна рокля и златни сандали. Беше единадесет часа сутринта и в света отвъд тези стени това би било невъзможно. Но тук то действуваше само вълнуващо; сякаш някой се е спуснал с парашут от друга планета.

През този ден имаше слънце, кратък проливен дъжд, вятър и ненадейно затишие. Всичко се въртеше във вихрена бъркотия — един час беше март, друг — април, а след това изведнъж се показаха за малко май и юни. Отгоре на това отнякъде дойде и Изабела, наистина отнякъде — оттам, където границите свършват, където светлината на разума, само че разкривена като някакво развяващо се северно сияние, виси под небеса, които не познават нито ден, нито нощ, а само ехото на собствените си лъчи, ехото на ехото, бледата светлина на отвъдния свят и на пространството без време.

Тя ме смути още от самото начало и всички предимства бяха на нейна страна. Наистина през войната се бях простил с много буржоазни понятия, ала това ме направи само циничен и донякъде отчаян, но не самоуверен и свободен. Стоях и се взирах в нея, като че нямаше тежест и се носеше във въздуха, докато аз с мъка се препъвах след нея. При това в нещата, които казваше, често прозираше някаква особена мъдрост. Тези неща бяха само разместени и неочаквано разкриваха такава перспектива, която караше сърцето да тупти; щом пожелавах да я задържа, над нея отново се спускаше някакво було и мъгла, а Изабела вече говореше за нещо съвсем друго.

Тя ме целуна първия ден и го направи така непринудено, като че ли не означаваше нищо; но това не можеше да промени усещанията ми при целувката. Усещах я, тя ме вълнуваше, но после се удари като вълна о подводна скала, която прегражда пътя й — аз знаех, че Изабела съвсем не мислеше за мене, а мислеше за някой друг, за някой образ на своята фантазия, за Ролф или Рудолф, а може би не мислеше и за тях, а това бяха само имена, изхвърлени нагоре от тъмни, подземни течения, без корени и без връзка помежду си.

Оттогава Изабела почти всеки неделен ден идваше в градината, а когато валеше дъжд, дохождаше в параклиса. Аз имах разрешение от старшата сестра да се упражнявам на органа, когато искам, след църковната служба. Правех това при лошо време. Не се упражнявах истински, защото не свирех достатъчно добре; вършех същото, както с пианото: свирех за себе си, някакви неясни фантазии, колкото можех, с малко настроение и мечтателност и копнеж за неизвестното, за бъдещото, за сбъдновението и за самия мене; не беше необходимо да свиря особено добре, за да мога да свиря за тия неща. Понякога Изабела идваше с мене и слушаше. Сядаше долу в полутъмното, дъждът плющеше по пъстрите стъкла, а тоновете на органа преминаваха над тъмната й глава. Не знаех какво мислеше тя, и това беше странно и малко сантиментално, но после изведнъж се появяваше въпросът за причината, викът, страхът и занемяването. Чувствувах всичко това, а изпитвах и нещо от непонятната самота на живото създание — тогава, когато седяхме в празната черква, всред дрезгавината и звуците на органа, само ние двамата, сякаш бяхме единствените хора на света, свързани чрез полусветлината, акордите и дъжда, и при все това разделени завинаги, без всякакъв мост, без разбиране, без думи, само със странното мъждукане на малките постови огньове в нас по границите на живота, които виждахме и погрешно разбирахме — тя по свой, аз по мой начин — като глухонеми слепци, без да сме глухи, неми и слепи, но затова много по бедни и без връзка помежду си. Какво я подтикваше отвътре да идва при мене? Не знаех и никога нямаше да узная — то беше погребано под отломъците на някакъв срутен земен пласт, — но аз не разбирах също защо въпреки това тази странна връзка ме смущаваше толкова много. Нали знаех какво й е и че не съм й на сърцето; но това ме караше да копнея за нещо, което не познавах, смущаваше ме и ме караше да бъда понякога щастлив и нещастен без причина и без смисъл.

Една дребна милосърдна сестра се приближава.

— Старшата сестра желае да говори с вас.

Ставам и тръгвам след нея. Чувствувам се малко подтиснат. Може би някоя от сестрите ни е шпионирала и старшата сестра иска да ми каже, че трябва да говоря само с болни над шестдесет години, или даже да ме предупреди да напусна, независимо от думите на главния лекар, че било хубаво, ако Изабела има компания.

Старшата сестра ме приема в стаята си за гости. Тук мирише на паркетин, добродетел и сапун. Никакъв лъх на пролетта не е проникнал. Старшата сестра — мършава, енергична жена — ме приема любезно; тя ме смята за безупречен християнин, който обича бога и вярва в църквата.

— Наближава май — казва сестрата и ме гледа право в очите.

— Да — отговарям аз и разглеждам съсредоточено ослепително белите пердета и голия, лъскав под.

— Обмисляме дали не бихме могли да извършим едно майско богослужение.

Замълчавам с облекчение.

— В черквите в града през май, всяка вечер в осем часа, има кратко богослужение — обяснява старшата сестра.

Аз кимам. Познавам тези майски богослужения. Тамянен дим струи в здрача, дарохранителницата проблясва, а след богослужението младежите още известно време се разхождат по площадите със старите дървета, където бръмчат майски бръмбари. Наистина аз никога не ходя там, но познавам майските служби още от времето преди да отида войник. Тогава започнаха първите ми преживелици с млади момичета. Всичко беше много вълнуващо, потайно и безобидно. Но сега, през този месец, съвсем нямам намерение да идвам тук всяка вечер в ocем часа и да свиря на органа.

— Бихме искали поне в неделя вечер да имаме богослужение — казва сестрата. — Искам да кажа: празнично богослужение с музика на орган и Те Deum^[10]. И без това за сестрите всяка вечер има обикновена служба.

Размислям. Неделя вечер в града е скучно, а службата трае само един час.

— Само че можем да плащаме съвсем малко — обяснява сестрата. — Толкова, колкото за литургията. Сега това не е вече много, нали?

— Не е — казвам аз. — Не е вече много. Вън има инфлация.

— Зная. — Старшата сестра стои нерешително. — За съжаление църковните инстанции не са пригодени за този въпрос. Те мислят за столетия. Ние трябва да се примирим с това. В края на краищата човек прави такова нещо за бога, а не за пари. Или не е така?

— Може да се прави и за едното, и за другото — отговарям аз. — В такъв случай има особено щастливо стечение на обстоятелствата.

Сестрата въздъхва.

— Ние сме обвързани от решенията на църковните власти. А те се вземат веднъж в годината, не по-често.

— И за заплатите на господа пасторите, катедралните каноници и господин епископа ли? — питам аз.

— Това не зная — казва сестрата и леко се изчервява. — Но мисля, че е така.

През това време съм взел решението си.

— Тази вечер нямам време — казвам аз. — Имаме важно служебно заседание.

— Днес е още април. На следния неделен ден, или, ако не можете в неделя, може би през седмицата. Би било хубаво от време на време да правим по едно истинско майско богослужение. Богородица сигурно ще ви възнагради.

— Непременно. Мъчнотията тук е само с вечерята. Осем часа е тъкмо време за вечеря. После е много късно, а преди това трябва много да се бърза.

— О, колкото за това, разбира се, бихте могли да се храните тук, ако желаете. Негово преподобие също се храни винаги тук. Може би това е един изход.

Точно това е изходът, който желаех. Храната тук е почти толкова добра, колкото при Едуард, пък ако се храня заедно с пастора, сигурно ще има и бутилка вино. Тъй като Едуард беше забранил абонамента в неделен ден, това е дори един отличен изход.

— Добре — казвам аз — Ще се опитам. За парите не е необходимо повече да говорим.

Старшата сестра въздъхва облекчено.

— Бог ще ви възнагради.

Връщам се. Пътеките в парка са пусти. Чакам още известно време да се покаже жълтото корабно платно от копринен шантунг. След това камбаните от града бият за обед и аз зная, че сега при Изабела идва сънят, а после лекарят, и че преди четири часа нищо не Може да се направи. Минавам през голямата порта и слизам по хълма. Долу се разстила градът със зеленясалите си кули и димящите комини. От двете страни на алеята с кестени се простират ниви, на които в делнични дни работят безопасните луди. Лудницата е отчасти обществена, отчасти частна. Частните пациенти, разбира се, няма нужда да работят. Зад нивите започва гората с поточета, езерца и полянки. Като момче там ловях риба, дъждовници и пеперуди. Оттогава са изминали десет години; но струва ми се, че това е било през някакъв друг живот, в едно забравено време, когато съществуванието на човека протичаше спокойно, развиваше се органически и където всичко беше във взаимна връзка — от най-ранно детство. Войната промени това; от 1914 година насам ние изживяваме отломъци от един, а след това от втори и трети живот; те не прилягат един към друг, а и ние не можем да ги сглобим. Затова за мене не е много мъчно да разбера Изабела с нейните няколко живота. Само че тя като че ли е даже по-добре от нас; когато е в единия си живот, забравя всички други. У нас обаче те са разбъркани — детството, прекъснато от войната, от времето на глада и на виенето на свят, на окопите и на жаждата за живот — от всичко е останало по нещо и ни тревожи. Не можеш просто да го отстраниш. То постоянно изплува неочаквано и пак се възправя непримиримо насреща ти: раят на детството и умението да убиваш, загубената младост и цинизмът на преждевременното познание.