Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (27) (История на една закъсняла младост)

XXVI

Не видях вече никого от тези хора. Понякога исках да се върна, но все нещо попречваше и мислех, че ще имам достатъчно време, обаче изведнъж нямаше вече никакво време. Германия потъна в мрак и аз я напуснах, а когато се върнах, тя лежеше в развалини. Георг Крол беше мъртъв. Вдовицата Конерсман продължавала да шпионира и най-сетне разбрала, че Георг е имал любовна връзка с Лиза; през 1933 година, десет години по-късно, тя го издала на Вацек, който по онова време бил щурмфюрер на нацистки щурмов отряд. Вацек накарал да затворят Георг в концентрационен лагер, при все че пет години преди това се бил развел с Лиза. Няколко месеца по-късно Георг умрял.

Ханс Хунгерман станал блюстител на културата и оберщурмбанфюрер в новата партия. Той я възпявал в пламенни стихове и затова в 1945 година беше малко притеснен, понеже загуби службата си като училищен директор; но междувременно неговите претенции за държавна пенсия са отдавна удовлетворени и той, както безброй други партийни другари, живее охолно от нея, без да е принуден да работи.

Скулпторът Курт Бах бил седем години в концентрационен лагер и се върнал като неработоспособен сакат човек. Днес, десет години след рухването на нацистите, той все още се бори за една малка пенсия, също както безброй други жертви на режима. Надява се, ако има късмет, да получи пенсия от седемдесет марки на месец — едва една десета от пенсията на Хунгерман и около една десета от това, което държавата от години плаща като пенсия на първия шеф на Гестапо — основателя на концентрационния лагер, в който Курт Бах е бил превърнат с бой в инвалид — да не говорим, разбира се, за много други още по-високи пенсии и обезщетения, които се плащат на генерали, военнопрестъпници и някогашни висши партийни дейци. Хайнрих Крол, който не живял зле през онова време, с немалка гордост вижда във всичко това доказателство за непоколебимото правово съзнание на нашето възлюбено отечество.

Майор Волкенщайн направил отлична кариера. Той станал член на партията, участвувал при създаването на законите против евреите, след войната няколко години се спотайвал, а днес заедно с много други партийни другари работи във външното министерство.

Бодендик и Вернике дълго време укривали в лудницата неколцина евреи. Сложили ги в килиите за неизлечимо болните, обръснали им главите и ги научили как да се преструват на луди. Бодендик бил преместен по-късно в едно малко село, защото се обезпокоил неуместно, когато неговият епископ получил титлата държавен съветник от едно правителство, което възхваляваше убийството като свещен дълг. Вернике бил отстранен, защото не се съгласил да направи смъртоносни инжекции на своите болни. Той успял да изведе навън укритите преди това евреи и да ги отпрати. Бил пратен на фронта и загинал през 1944 година. Вили загинал през 1942, Ото Бамбус — през 1945, Карл Крол — през 1944 година. Лиза била убита при една бомбардировка. Също и старата госпожа Крол.

Едуард Кноблох превъзмогнал всичко; той еднакво добре сервирал на праведни и неправедни. Хотелът му бил разрушен, но той го възстановил. Герда не се омъжила за него и никой не знае какво е станало с нея. И за Женевиев Терховен не чух вече никога нищо.

Интересна кариера направил Оскар Сълзата. Той отишъл като войник в Русия и за втори път станал комендант на гробище. През 1945 година бил преводач при окупационните войски, а накрая за няколко месеца — кмет на Верденбрюк. След това се върнал към търговията, заедно с Хайнрих Крол. Те основали нова фирма с голям успех — по онова време надгробни камъни се търсеха почти като хляб.

Старият Кнопф умрял три месеца след като бях напуснал Верденбрюк. Прегазил го нощем автомобил. Една година по-късно жена му се омъжила за дърводелеца на ковчези Вилке. Никой не очаквал това. Бракът им бил щастлив.

През войната град Верденбрюк бил така разрушен от бомбите, че почти нито една къща не останала незасегната. Той беше железопътен възел; затова толкова често е бил нападан. Една година по-късно, пътувайки, се отбих в него за няколко часа. Потърсих старите улици, но се забърках в града, в който бях живял толкова дълго. В него нямаше вече нищо освен развалини и не намерих никого от предишните си познати. В едно малко дюкянче, което се помещаваше в дъсчена барака близо до гарата, купих няколко пощенски картички с изгледи на града от времето преди войната. Това беше всичко, което бе останало от него. Когато по-рано някой искаше да си припомни своята младост, той се връщаше на мястото, където беше я прекарал. Днес това едва ли е възможно в Германия. Всичко е разрушено, построено отново и чуждо. Пощенските картички трябва да го заменят.

Единствените две здания, останали съвсем незасегнати, са лудницата и родилният дом — главно защото се намират малко извън града. Те веднага били отново препълнени и още са препълнени. Трябвало е дори значително да ги разширят.