Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (26) (История на една закъсняла младост)

XXV

Верденбрюкският клуб на поетите ми дава прощална вечеря в старогерманския салон на „Валхала“. Поетите са неспокойни и се правят на развълнувани. Хунгерман пръв се приближава до мене.

— Ти познаваш моите стихове. Сам си казвал, че те били едно от най-силните ти поетични преживявания.

По-силни от стиховете на Стефан Георге.

Той ме гледа напрегнато. Никога не съм казвал такова нещо. Бамбус го е казвал; затова пък Хунгерман е казвал на Бамбус, че го смята за по-значителен поет от Рилке. Но не възразявам. Виждам, че поетът на Казанова и Мохамед е изпълнен с очакване. / — Е добре — продължава Хунгерман, но се отплесва. — Откъде впрочем имаш този нов костюм?

— Купих го днес от един швейцарски хонорар — отвръщам аз със скромността на паун. — Това е първият ми нов костюм, откакто бях войник на негово величество. Не е преправена военна дреха. Истински цивилен костюм! Инфлацията премина!

— Швейцарски хонорар ли? Ти, значи, вече имаш международна известност? Е, да — казва Хунгерман изненадан и веднага пита леко ядосан: — От някой вестник ли?

Аз кимвам.

Авторът на „Казанова“ махва пренебрежително.

— Веднага се сетих! Моите произведения, разбира се, не са за всекидневна употреба. В краен случай са подходящи за първостепенни литературни списания. Преди малко исках да кажа, че един том мои стихове за нещастие излезе от печат преди три месеца при Артур Бауер във Верденбрюк! Цяло престъпление!

— Насила ли те накараха?

— Да, морално. Бауер ме излъга. Искаше да си направи голяма реклама, да разшири издателството си, да издаде Мьорике, Гьоте, Рилке, Стефан Георге, и преди всичко Хьолдерлин заедно с мен… а нищо не излезе от това.

— Той издаде Ото Бамбус — отвръщам аз.

Хунгерман махва с ръка.

— Бамбус, между нас казано, е бездарник и подражател. Само ми навреди. Знаеш ли колко е продал Бауер от моето произведение? Не повече от петстотин бройки!

Аз зная от Бауер, че цялото издание е било в двеста и петдесет бройки; продадени са двадесет и осем, от които Хунгерман тайно е закупил деветнадесет. И насилие е било упражнено не върху Хунгерман, а над Бауер. Хунгерман като учител по немски език в реалната гимназия изнудил Артур, защото иначе щял да препоръча друг книжар в своето училище.

— Сега ще бъдеш в Берлин, във вестника — заявява Хунгерман. — Нали знаеш, че дружбата между хората на изкуството е най-възвишеното благо!

— Зная. И най-рядкото.

— Там е работата. — Хунгерман изважда от джоба си едно томче свои стихове. — Заповядай… с посвещение.

Пиши за него в Берлин. И ми изпрати два авторски екземпляра. Аз пък ще ти остана верен тук във Верденбрюк. Дано да намериш там някой добър издател… Вече подготвям втория том стихове.

— Дадено.

— Знаех, че мога да се осланям на тебе. — Хунгерман тържествено ми стиска ръката. — Няма ли и ти да издадеш скоро нещо?

— Не. Отказах се.

— Как?

— Ще почакам още — казвам аз. — Искам най-напред да видя малко свят.

— Много мъдро! — натъртва Хунгерман. — Защо не постъпваха така повече хора, вместо да драскат глупости и по този начин да се пречкат на майсторите!

Той оглежда с остър поглед помещението. Очаквам от него някое весело намигване; но Хунгерман изведнъж става сериозен. За него аз съм се превърнал във възможност за сделка; затова е загубил тутакси чувството си за хумор.

— Не казвай на другите нищо за нашето споразумение — внушава ми той накрая.

— Разбира се — отвръщам аз и виждам как Ото Бамбус се промъква към мене.

Един час по-късно имам в джоба си „Гласове на тишината“ от Бамбус с ласкаво посвещение, заедно с машинописни копия от екзотичните сонети „Тигрицата“, които трябва да прокарам в Берлин; от Зомерфелд нося препис на неговата книга за смъртта в бели стихове; от други членове — копия на още десетина творби, а от Едуард — машинописното копие на неговия тържествен химн за смъртта на един приятел: сто шестдесет и осем реда, посветени на Валентин — другаря, съратника и човека. Едуард работи бързо.

Изведнъж всичко това изчезва.

Изчезва като инфлацията, която умря преди две седмици… или както детството, което от ден на ден бе удушавано във войнишкия шинел. Изчезва като Изабела.

Поглеждам лицата наоколо. Дали това са все още лица на удивляващи се деца, които устояват на хаоса или на чудото, или са вече лица на ревностни маниаци на тема дружества? Има ли в тях още нещо от вдъхновеното и ужасено лице на Изабела, или са само подражатели и бъбриви самохвалковци със зрънце талант, което всяка младост носи в себе си и чието постепенно отмиране те надуто и завистливо възпяват, вместо да го съзерцават мълчаливо и да спасят искрица от него в понататъшния си живот?

— Другари — казвам аз. — От днес нататък напускам вашия клуб.

Всички лица се обръщат към мене.

— Изключено! Ти оставаш член-кореспондент на клуба в Берлин — заявява Хунгерман.

— Напускам — казвам аз.

Един момент поетите мълчат. Те ме поглеждат. Дали се лъжа, или виждам в нечии очи нещо като страх пред някакво откритие?

— Наистина ли си намислил това? — пита Хунгерман.

— Наистина.

— Добре. Ние приемаме твоето напускане и те провъзгласяваме за почетен член на клуба.

Хунгерман се оглежда. Шумно му ръкопляскат. Лицата се отпускат.

— Приема се единодушно! — казва поетът на Казанова.

— Благодаря ви — отговарям аз. — Това е един възвишен миг. Но аз не мога да приема. То е все едно да се превърна в собствената си статуя. Не искам да тръгна по света като почетен член на нещо, дори и на нашето заведение на Банщрасе.

— Това не е хубаво сравнение — заявява Зомерфелд, поетът на смъртта.

— Позволява му се — отвръща Хунгерман. — Тогава като какъв искаш да тръгнеш по света?

Аз се засмивам.

— Като малка искрица живот, която ще се опита да не угасне.

— Боже мой — казва Бамбус. — Няма ли подобна мисъл у Еврипид?

— Може би, Ото. Значи, има нещо вярно в това. Аз и не искам да пиша върху него; но ще се опитам да бъда искрица живот.

— Не е у Еврипид — заявява Хунгерман, академикът, и весело поглежда селския даскал Бамбус. — Ти, значи, искаш… — пита ме той.

— Снощи запалих огън — казвам аз. — Добре гореше. Вие знаете старото правило при поход: лек багаж.

Всички усърдно потвърждават с кимане. Те вече „не“ го знаят, изведнъж разбирам това.

— Е, тогава — казвам аз. — Едуард, тук имам още дванайсет купона за ядене. Дефлацията ги застига; но смя там, че все още имам законно право, ако трябва да го отстоявам пред съда, да продължа да се храня с тях. Искаш ли да дадеш срещу тях две бутилки йоханисбергско? Ще ги изпием сега.

Едуард пресмята със светкавична бързина. Включва в сметката и Валентин, и стихотворението за него, което е в джоба ми.

— Три бутилки — казва той.

Вили се е настанил в една малка стая. Заменил я е срещу своето елегантно жилище. Това е грамаден скок в бедността, но Вили го понася лесно. Той е спасил костюмите си и малко скъпоценности, и по този начин още дълго време ще бъде елегантен кавалер. Червеният автомобил трябваше да продаде. Вили кършеше прекалено рисковани сделки, като се осланяше на ниския курс на марката. Сам е тапицирал стените на стаята си — с банкноти и акции, обезценени от инфлацията.

— Това беше по-евтино от тапети — обяснява той. — И по-забавно.

— А после?

— Навярно ще ме назначат на някоя дребна служба във Верденбрюкската банка. — Вили се подсмива. — Рене е в Магдебург. Пише, че имала голям успех в „Зеления папагал“.

— Хубаво е, че поне още пише.

Вили прави галантен жест.

— Всичко това не значи нищо, Лудвиг. Каквото е за губено — загубено е, и каквото е минало — минало е! Освен това… в последните месеци нито веднъж не можах да накарам Рене да имитира нощем някой генерал. Така удоволствието беше само наполовина. За първи път из командува в достопаметната битка при писоара на Новия пазар. На добър път, момчето ми! Като прощален подарък… — Той отваря един куфар с акции и книжни пари. — Вземи, каквото искаш! Милиони, милиарди… това беше сън, нали?

— Да — отговарям аз.

Вили ме придружава до улицата.

— Спасих няколко стотин марки — шепне той. — Отечеството още не е загубено! Идва редът на френския франк. Тогава ще спекулирам на борсата! Желаеш ли да участвуваш с малка вноска?

— Не, Вили. Отсега ще спекулирам само с покачването на курса.

— Покачване на курса — казва Вили, като че казва: Попокатепетъл.

Седя сам в канцеларията. Това е последният ден. През нощта ще пътувам. Прелиствам един от каталозите и обмислям дали за раздяла да поставя и името на Вацек върху някой от нарисуваните от мене надгробни камъни. Тогава телефонът звънва.

— Ти ли си този, който се казва Лудвиг? — пита един груб глас. — Този, който събираше жаби и слепоци?

— Може да съм — отвръщам на въпроса. — Зависи за какво. А кой е там?

— Фрици.

— Фрици! Разбира се, аз съм. Какво има? Ото Бамбус…

— Железния кон е мъртъв.

— Какво?

— Да. Снощи. Сърдечен удар. По време на работа.

— Красива смърт — казвам аз. — Но много рано!

Фрици кашля. След това казва:

— Вие имате предприятие за надгробни паметници, нали? Споменахте такова нещо!

— Притежаваме най-доброто предприятие за паметници в града — отвръщам аз. — Защо?

— Защо ли? Боже мой, Лудвиг! Позволявам ти да гадаеш три пъти! Мадам, разбира се, иска да даде поръчката на някой клиент. А нали и ти… на Железния кон…

Прекъсвам я:

— Аз не. Но може би моят приятел Георг…

— Все едно, някой клиент трябва да получи поръчката. Мини насам! Но скоро! Тук вече беше един, търговски пътник на конкурентите ви… Той плачеше с едри сълзи и твърдеше, че също… на коня…

Оскар Сълзата! Няма съмнение!

— Идвам веднага! — казвам аз. — Този ревльо лъже!

Мадам ме приема.

— Искате ли да я видите? — пита ме тя.

— Тук ли е положена?

— Горе, в нейната стая. И Изкачваме се по скърцащите стълби. Вратите са отворени. Виждам, че момичетата се обличат.

— Работите ли и днес? — питам аз.

Мадам клати глава.

— Тази вечер не. Дамите само се обличат. По навик, разбирате ли? Впрочем не е голяма загуба. Откакто една марка е пак една марка, работата е като отрязана с нож.

Никой няма вече пари. Смешно, нали?

Не е смешно; истина е. Инфлацията веднага се превърна в дефлация. Там, където по-рано гъмжеше от билиони, сега отново се смята с пфениги. Навсякъде цари безпаричие. Ужасният карнавал отмина. Настъпила е една спартанска „чиста сряда“.

Железният кон лежи, положен между саксии със зелени растения и лилии. Лицето му изведнъж е станало строго и застаряло, и аз го познавам само по златния зъб, който едва видимо блести на едната страна между устните. Огледалото, пред което толкова често се е приготвял, е забулено с бял тюл. Стаята мирише на стар парфюм, борови клонки и смърт. Върху скрина са сложени няколко фотографии и едно сплеснато кристално кълбо, на чиято плоска страна е залепена картина. Щом кълбото се разклати, хората на картината са сякаш в снежна буря. Добре познавам този предмет; той спада към най-хубавите спомени за моето детство. С удоволствие щях да го задигна още когато си приготвях уроците на Банщрасе.

— За вас тя беше почти като втора майка, нали? — пита ме мадам.

— Спокойно можем да кажем — като майка. Без Железния кон навярно щях да стана биолог. Но тя толкова много обичаше стихове — аз трябваше да донасям все нови и нови, — и затова зарязах биологията.

— Вярно — казва мадам. — Вие бяхте момчето с дъждовниците и рибите!

Излизаме от стаята. Минавайки край скрина, виждам върху него казашкия калпак.

— А къде са високите ботуши? — питам аз.

— Взе ги Фрици. Тя вече няма желание за нищо друго. Боят уморява по-малко. А се изкарва повече. Освен това трябва да имаме приемница на Железния кон. Имаме един малък кръг клиенти за строга масажистка.

— Как в~ същност се случи това с коня?

— По време на работа. На нея все още й беше много интересно, това беше същинската причина. Имаме един едноок холандски търговец, много изискан господин, той съвсем не изглежда такъв, но човекът не иска нищо друго освен бой и идва всяка събота. Щом боят му се види достатъчен, изкукуригва като най-добър петел, много е смешно. Женен е, има три сладки деца и не може, разбира се, да иска от собствената си жена да го бие — постоянен клиент е, значи; към това се прибавя и чуждата валута — той плащаше с гулдени, — ние почти обожавахме този човек с ценната валута. Е, и вчера се случи. Малвина премного се развълнува… И изведнъж падна мъртва, с камшик в ръка.

— Малвина ли?

— Това е собственото й име. Нима не знаехте? Господинът, разбира се, страшно се изплаши! Той няма вече да дойде — казва тъжно мамичката на публичния дом. — Такъв клиент! Истински сладур! С чуждата валута винаги успявахме да си купим месо и сладкиши за цял месец. Впрочем, какво става сега? — тя се обръща към мене. — Сега чуждата валута съвсем не е толкова скъпа, нали?

— Един гулден струва приблизително колкото две марки. Възможно ли е това? А по-рано струваше билиони! Е, тогава не е толкова лошо, ако клиентът не идва вече. Не искате ли да си вземете някоя дреболия за спомен от коня?

За миг помислям за стъкленото кълбо със снежната буря. Но човек не бива да взема със себе си никакви спомени. Клатя глава.

— Тогава да пием долу по чаша хубаво кафе и да из берем паметника.

Смятах, че ще искат някой малък надгробен камък; но се оказа, че благодарение на холандския търговец Железния кон е можал да спести чужда валута. Малвина слагала книжните гулдени в една касетка и не ги обменяла. Сега те са тук и представляват внушителна сума. От години търговецът е бил редовен клиент.

— Малвина няма никакви роднини — казва мадам.

— Тогава, разбира се — отвръщам аз, — можем да преминем към първокласните надгробни паметници. От мрамор и гранит.

— Мраморът не е за коня — обажда се Фрици. — Той е вече за деца, нали?

— Това отдавна вече не се спазва строго! Ние сме погребвали и генерали под мраморни колони.

— Гранит! — казва мамичката на публичния дом. — Гранит е по-добре. По-добре подхожда на нейната желязна природа.

Седим в голямата стая. От кафето се вдига пара, на масата има домашно приготвен козунак със сметана и бутилка кюрасо. Чувствувам се почти пренесен в доброто старо време. Жените надничат през раменете ми в каталога, както някога в учебниците.

— Ето, това е най-хубавото, което имаме — казвам аз.

— Черен, шведски гранит, кръст-паметник с два цокъла.

Такива вече няма, освен може би още два или три в целия град.

Жените разглеждат рисунката. Тя е една от последните ми рисунки. За надписа използувах майор Волкенщайн — загинал през 1915 година начело на своята бойна част, което би било от полза поне за убития дърводелец във Вюстринген.

— Католичка ли беше Малвина? — пита Фрици.

— Кръстът не е само за католици — отвръщам аз. Мамичката се почесва по главата.

— Не зная дали би й подхождало толкова религиозно нещо. Няма ли нещо друго? Нещо като естествена скала?

За миг дъхът ми спира.

— Щом искате нещо такова — казвам аз, — тогава имам нещо съвсем особено. Нещо класическо! Обелиск!

Зная, това е изстрел в неизвестното; но с пръсти, които изведнъж са станали много чевръсти от обзелата ме ловна треска, изваждам рисунката на ветерана и я слагам на масата.

Жените мълчат и я разглеждат. Аз се въздържам да говоря. Понякога човек има сляп късмет — в началото или на края, когато с детска лекота му се удават неща, които са отчаяли специалистите.

Фрици изведнъж се засмива.

— В същност не е лошо за коня — казва тя. Мамичката също тъй се ухилва.

— Колко струва това?

Откакто съм в предприятието, обелискът никога не е имал цена, защото всеки знаеше, че не се продава. Пресмятам бързо.

— Хиляда марки официално — казвам аз. — За вас, като приятели, шестстотин; за коня, като един от моите възпитатели, триста. Мога да си позволя да искам тази нищожна цена, тъй като и без това днес е последният ми ден в канцеларията, иначе щяха да ме уволнят. Плащане в брой, разбира се! И надписът отделно.

— Защо пък не? — казва Фрици.

— От мене дадено! — кима с глава маминката. Не мога да повярвам на ушите си.

— Значи, решено? — питам аз.

— Решено — отвръща мамичката. — Колко правят триста марки в гулдени?

Тя започва да отброява банкнотите. От часовника с кукувичка на стената птичката изскача и съобщава часа. Шест. Аз прибирам парите.

— По една ракия за бог да прости — казва мамичката. — За Малвина. Утре рано ще я погребем. Заведението пак ще ни трябва за утре вечер.

— Жалко, че не мога да остана за погребението — казвам аз.

Всички пием по един коняк, смесен с ментова ракия.

Мамичката си бърше очите.

— Мъчно ми е — казва тя.

На всички ни е мъчно. Ставам и се сбогувам.

— Георг Крол ще нареди да се сложи паметника — казвам аз.

Дамите кимат. Никога не съм виждал толкова вярност и доверие, както тук. Жените ми махат с ръка от прозорците. Договете лаят. Аз се завързвам покрай рекичката към града.

— Какво? — казва Георг. — Невъзможно!

Аз мълчаливо изваждам холандските гулдени и ги разстилам на писмената маса.

— Какво си продал за тях? — пита той.

— Почакай един момент!

Чувам звънче на велосипед. Веднага след това пред вратата прозвучава едно заповедническо покашляне. Грабвам банкнотите и ги пъхам отново в джоба си. Хайнрих Крол се показва на вратата, маншетите на панталоните му са леко изцапани с улична кал.

— Е? — питам аз. — Продадохте ли нещо?

Хайнрих ме гледа злобно.

— Я излезте вие и продавайте! При този фалит. Никой няма пари! А който има няколко марки, си ги стиска здраво!

— Излязох — отвръщам му аз. — И продадох.

— Тъй ли? Какво?

Обръщам се така, че да държа под око и двамата братя едновременно, и казвам:

— Обелиска!

— Дрън-дрън! — отсича Хайнрих. — Разправяйте си вицовете в Берлин!

— Наистина нямам вече нищо общо с вашето предприятие — заявявам аз, — тъй като днес на обед в дванайсет часа моята служба свърши. При все това за мене беше важно да ви покажа колко лесно нещо е да се продават паметници. Едно напълно ваканционно развлечение.

Хайнрих е готов да кипне, но с усилие се въздържа.

— Слава богу, няма още много да слушаме тези глупости! На добър път! В Берлин ще ви научат как да се държите.

— Той наистина е продал обелиска, Хайнрих — казва Георг.

Хайнрих недоверчиво се взира в него.

— Доказателства! — пухти той.

— Ето! — казвам аз и размахвам гулдените. — Дори в чужда валута!

Хайнрих опулва очи. След това сграбчва една от банкнотите, обръща я и проверява дали е истинска.

— Късмет — изскърцва накрая той. — Глупав късмет!

— Този късмет ни е от полза, Хайнрих — казва Георг.

— Без тази сума нямаше да можем да платим полицата, на която утре е падежът. По-добре да беше поблагодарил най-сърдечно. Това са първите истински пари, кои то получаваме. Ние страшно се нуждаем от тях.

— Да благодаря ли! И през ум не ми минава!

Хайнрих изчезва, затръшвайки вратата — като истински, прям германец, който никога на никого не дължи благодарност.

— Наистина ли имаме толкова неотложна нужда от парите? — питам аз.

— Доста неотложна — отвръща Георг. — Но нека сега да се разплатим! Колко пари имаш?

— Достатъчно. Изпратиха ми пътни пари за трета класа. Ще пътувам в четвърта и така ще икономисам дванайсет марки. Продадох пианото си, не мога да го мъкна със себе си. Този стар сандък ми донесе сто марки. Значи, общо сто и двайсет марки. С тях мога да живея, докато получа първата си заплата.

Георг взима тридесет холандски гулдена и ми ги подава.

— Ти работи като специален агент. Затова имаш право на комисионна като Оскар Сълзата. За особени заслуги пет процента добавка.

Възниква кратък спор; след това вземам парите като запас, в случай че още първия месец изхвръкна от новата си служба.

— Разбра ли вече какво ще вършиш в Берлин? — пита Георг.

Кимам утвърдително.

— Ще съобщавам за пожари, ще описвам кражби, ще давам отзиви за малки книги, ще нося бира на редакторите, ще подострям моливи, ще коригирам печатни грешки… И ще се опитам да напредна.

Вратата се отваря с ритник. Като призрак в рамката й застава фелдфебелът Кнопф.

— Искам осем билиона — вика той с прегракнал глас.

— Господин Кнопф — казвам аз. — Вие все още не сте се пробудили съвсем от един продължителен сън. Инфлацията премина. Преди две седмици можехте да получите осем билиона за камъка, който купихте за осем милиарда. Днес това са осем марки.

— Негодници! Нарочно го направихте!

— Кое?

— Спряхте инфлацията! За да ме ограбите! Но аз не продавам! Ще чакам следващата!

— Какво?

— Следващата инфлация!

— Добре — казва Георг. — Хайде да пием по една. Кнопф пръв посяга към бутилката.

— Да се обзаложим ли? — пита той.

— За какво?

— Че по вкуса мога да отгатна откъде сте взели бутилката.

Той издърпва тапата и помирисва.

— Изключено е да познаете — обаждам се аз. — Ако е наливна ракия, може би — ние знаем, че сте най-добрият познавач в целия окръг; но ако ракията е от бутилка — никога.

— На колко се обзалагате? За цената на надгробния камък?

— Ние изведнъж обедняхме — отвръща Георг. — Но ще рискуваме три марки. Това е във ваш интерес.

— Добре. Дайте ми една чаша.

Кнопф помирисва и опитва. След това поисква втора и трета пълна чаша.

— Откажете се — казвам аз. — Това е невъзможно. Няма защо да плащате.

— Тази ракия е от деликатесния магазин на Брокман на Мариенщрасе — казва Кнопф.

Гледаме го смаяни. Вярно е.

— Дайте парите! — казва дрезгаво Кнопф.

Георг плаща трите марки и фелдфебелът изчезва.

— Как е възможно? — питам Георг. — Да не би този стар пияница да има свръхестествени сили?

Георг изведнъж се разсмива.

— Той ни извози!

— Как?

Георг вдига бутилката. На обратната страна долу е залепено малко етикетче: „Й. Брокман, деликатеси, Мариенщрасе 18“.

— Ама че мошеник! — казва Георг развеселен. — Толкова стар, а какви очи има!

— Очи! — казвам аз. — Вдругиден през нощта той няма да повярва на очите си, когато се върне в къщи и не намери обелиска. И неговият свят ще рухне за него.

— Твоят свят рухва ли? — пита Георг.

— Всеки ден — отвръщам аз. — Може ли да се живее иначе?

Два часа преди заминаването ми, отвън ни се счуват стъпки, гласове и звуци. Веднага след това на улицата запяват на четири гласа:

Свята нощ, във тая гръд

мир небесен влей…

Пристъпваме до прозореца. На улицата е дружеството на Бодо Ледерхозе.

— Какво е това? — питам аз. — Светни лампата, Георг!

В матовата светлина, която пада от прозореца на улицата, разпознаваме Бодо.

— Това е за тебе — казва Георг. — Прощална серенада от твоето дружество. Не забравяй, че си негов член.

Песента продължава мощно да звучи:

Упокой след дълъг път,

мойта скръб разсей!

Отварят се прозорци.

— Тишина! — вика старата Конерсман. — Среднощ е, пияна сбирщина такава!

Виж, звездите — ясен рой —

пламват в свода чист.

Лиза се показва на прозореца и се покланя. Тя мисли, че серенадата е за нея.

След малко пристига полицията.

— Разотивайте си! — командува един силен глас.

Полицията се е изменила заедно с дефлацията. Станала е строга и енергична. Старият прусашки дух се е възвърнал. Всеки цивилен е вечен новобранец.

— Нарушение на нощната тишина! — ругае немузикалният притежател на униформа.

— Арестувайте ги! — реве вдовицата Конерсман.

Дружеството на Бодо се състои от двадесет яки певци.

Полицаите са двама.

— Бодо! Викам аз разтревожено. — Не ги закачайте!

Не се противопоставяйте! Иначе ще отидете за няколко години в затвора!

Бодо махва успокоително с ръка и продължава да пее с широко отворена уста:

Ти води ме, милий мой,

към небесна вис!

— Тишина, искаме да спим! — крещи вдовицата Конерсман.

— Хей, ало! — вика Лиза на полицаите. — Оставете певците на мира! Защо не вървите там, дето крадат?

Полицаите се объркват. Те заповядват още няколко пъти:

— Всички веднага с нас в участъка!

Но никой не се помръдва. Бодо запява втората строфа.

Полицаите най-сетне извършват това, което е по силите им — всеки арестува по един певец.

— Не се противопоставяйте! — викам аз. — Това е съпротива срещу държавната власт!

Певците не се съпротивляват. Те се оставят да ги отведат.

Останалите продължават да пеят, като че нищо не се е случило. Участъкът не е далече. Полицаите се връщат тичешком и арестуват още двама певци. Другите продължават да пеят; но първият тенор е вече много отслабнал. Полицаите арестуват отдясно наляво; на третия път отвеждат Вили и с това първият тенор замлъква. Ние подаваме от прозорците бутилки бира.

— Дръж се, Бодо! — казвам аз.

— Няма страшно! Борба до последния човек! Полицията идва пак и арестува от вторите тенори.

Нямаме повече бира и черпим с ракия. След десет минути пеят вече само басите. Те стоят, без да поглеждат как арестуват другите. Веднъж четох, че моржовете оставали също така безучастни, когато ловци избивали с колове съседите им… Аз пък видях как цели народи правеха същото през войната.

След около четвърт час Бодо Ледерхозе е сам. Изпотените, разярени полицаи галопират за последен път насам. Те вземат Бодо помежду си. Ние вървим подир него до участъка. Бодо продължава да си тананика самичък.

— Бетховен — казва той късо и продължава да си тананика: една самотна музикална пчела.

Но изведнъж като че еолови арфи му пригласят от безкрайна далечина. Ние се вслушваме. Сякаш става чудо, но като че наистина заедно с него тананикат ангели — от първи и втори тенор и от двата баса. Те ласкаво пърхат около Бодо и песента им става все по-ясна, колкото по-нататък отиваме, а когато завиваме край черквата, дори можем да разберем тези летящи, безплътни гласове. Те пеят „Свята нощ, във тая гръд…“ и на следващия ъгъл ни става ясно откъде идват: от полицейския участък, в който безстрашно стоят арестуваните другари на Бодо и продължават да пеят, без да ги е грижа за нищо. Бодо като диригент застава между тях, сякаш това е най-обикновеното нещо на света, и песента продължава да звучи: „Упокой след дълъг път…“ — Господин Крол, какво значи това? — пита смаян началникът на стражата. — Силата на музиката — отвръща Георг. — Прощална серенада за един човек, който тръгва по света. Нещо безобидно. В същност трябва да се насърчава.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— Смущават нощната тишина! — обяснява единият от полицаите.

— Щяха ли да смущават нощната тишина, ако пееха „Германия, Германия над всичко“? — питам го аз.

— Това щеше да бъде нещо друго!

— Който пее — не краде, не убива и не се опитва да събаря правителството — обяснява Георг на началника на стражата.

— Искате да арестувате целия хор, защото не прави това?

— Изхвърлете ги! — крясва началникът. — Но сега да мируват.

— Ще мируват. Вие не сте прусак, нали?

— Франконец.

— Така си и мислех — казва Георг.

Ние сме на гарата. Духа вятър и освен нас на перона няма никой.

— Ще ми дойдеш на гости, Георг — казвам аз. — Всичко ще направя, за да опозная жените на твоите блянове. Когато дойдеш, ще има две-три за тебе.

— Ще дойда.

Зная, че той няма да дойде — Но ти си задължен на твоя смокинг — казвам аз. — Къде другаде би могъл да го облечеш?

— Това е вярно.

Влакът забива две пламтящи очи в тъмнината.

— Дръж високо знамето, Георг! Ти знаеш, че сме безсмъртни.

— Безсмъртни сме. И ти не превивай врат. Толкова често си се спасявал, че имаш задължението да продължаваш да вървиш напред.

— Ясно — казвам аз. — Поне заради другите, които не се спасиха. Заради Валентин.

— Глупости. Просто, защото живееш.

Влакът с грохот влиза в гарата, като че го очакват петстотин души. А само аз чакам. Търся купе и се качвам. Купето мирише на сън и хора. Вдигам прозореца в коридора и се подавам навън.

— Когато човек се отказва от нещо, няма защо да го губи — казва Георг. — Само идиотите постъпват така.

— Кой говори за губене? — отвръщам аз, докато влакът потегля. — Тъй като и така и така губим накрая, можем да си позволим преди това да победим — както петнистите горски маймуни.

— Те винаги ли побеждават?

— Да… защото изобщо не знаят какво значи да победиш.

Влакът вече се движи. Усещам ръката на Георг. Тя е много малка и много мека; по нея има драскотини от битката при писоара, които още не са зараснали. Влакът забързва, Георг изостава, той изведнъж става по-стар и по-бледен отколкото го зная, виждам само неговата бледна ръка и бледната му глава, а след това вече няма нищо, освен небето и летящата тъмнина.

Влизам в купето. Някакъв пътник с очила хърка в единия ъгъл; един лесничей — в другия. В третия ъгъл хърка дебел мъж с мустаци; в четвъртия една жена с увиснали бузи и кипната шапка издава въздишащи трели.

Усещам острия глад на скръбта и отварям куфара си, който е поставен в багажната мрежа. Госпожа Крол ме е снабдила със сандвичи чак до Берлин. Търся ги пипнешком, но не ги намирам и свалям куфара от мрежата. Жената с кипнатата шапка и с трелите се събужда, поглежда ме ядовито и веднага пак зачуруликва предизвикателно своите трели. Виждам защо не съм намерил сандвичите. Смокингът на Георг е върху тях. Той навярно го е сложил, докато продавах обелиска. Гледам известно време черния плат; после изваждам сандвичите и започвам да ям. Хубави, първокласни сандвичи. Цялото купе в миг се събужда от миризмата на хляба и прекрасния лебервурст. Но мен не ме е грижа за нищо и продължавам да ям. След това се облягам назад на мястото си и гледам в мрака, през който от време на време прелитат светлини, мисля си за Георг и за смокинга, после си спомням за Изабела, за Херман Лоц и за обелиска, който бе препикаван и който накрая спаси фирмата; след това вече не мисля съвсем за нищо.