Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (22) (История на една закъсняла младост)

XXI

Внимателно изгонвам бившия пощенски раздавач Рот — дребен мъж, чийто служебен участък през време на войната беше нашият квартал. Рот беше чувствителен човек и вземаше много присърце това, че през онези години толкова често трябваше да става вестоносец на нещастия. През мирновременните години хората го посрещаха радостно, когато донасяше поща; през войната обаче той все повече и повече взе да се превръща във фигура, която вдъхваше само страх. Носеше повиквателните заповеди за армията и очакваните с ужас служебни пликове със съдържанието: „Паднал на полето на честта“; колкото повече продължаваше войната, толкова по-често Рот носеше такива пликове, а неговото идване събуждаше скръб, проклятия и сълзи. Когато един ден трябваше да връчи на самия себе си един от тези пликове, а една седмица по-късно — втори, с него беше свършено. Той стана тих, заболя от кротка лудост и управлението на пощата трябваше да го пенсионира. По този начин, както толкова много други, и той беше осъден на бавна гладна смърт през време на инфлацията, тъй като всички пенсии се преоценяваха винаги прекалено късно. Неколцина познати се погрижиха за самотния стар човек и няколко години след войната той започна пак да излиза; но духът му остана помрачен. Рот мисли, че все още е раздавач и обикаля с една стара пощенска фуражка, за да носи известия на хората; но след лошите сега иска да носи добри. Събира където намери стари пликове и пощенски картички и след това ги раздава като съобщения от руски пленнически лагери. При това казва, че тия, които сме мислели за мъртви, били още живи. Те не били загинали. Скоро щели да се върнат у дома си.

Разглеждам картичката, която Рот ми тикна този път в ръката. Тя е много стара печатна покана за участие в пруската лотария. Каква тъпоумна шега днес, през инфлацията! Рот трябва да е извадил картичката от някое боклукчийско кошче; адресирана е до някой си касапин Зак, който отдавна е умрял.

— Много благодаря — казвам аз. — Това е голяма радост!

Рот кима.

— Те скоро ще си дойдат от Русия, нашите войници.

— Да разбира се.

— Всички ще си дойдат. Само че ще трае малко по-дълго. Русия е толкова голяма.

— Надявам се, че и вашите синове ще си дойдат. Помътените очи на Рот се оживяват.

— Да, и моите. Имам вече известие.

— Още веднъж много благодаря — казвам аз.

Рот се усмихва, без да ме погледне, и продължава пътя си. Управлението на пощата отначало се опита да попречи на неговите обиколки и дори поиска да го арестуват, ала хората се противопоставиха, и сега не го безпокоят. Но на неколцина постоянни посетители на една кръчма, посещавана от политически десничари, неотдавна бе хрумнала идеята да изпратят по Рот писма с мръсни ругатни до своите политически противници, а също така двусмислени писма до неомъжени жени. Това им се сторило ужасно забавно. И Хайнрих Крол намери, че това е проява на здрав народен хумор. В кръчмата, сред себеподобните, Хайнрих изобщо е съвсем друг човек, отколкото когато е с нас; там минава дори за шегаджия.

Рот, разбира се, отдавна е забравил в кои къщи има загинали във войната. Той разпределя пощенските си карти безразборно, и макар че един съгледвач от националистически настроените пиячи на бира обикалял с него и бдял обидните писма да попаднат на точните адреси (той посочвал на Рот къщите, а след това се скривал), тук-таме все пак станали грешки и Рот разменил няколко писма. Така едно писмо, което било предназначено за Лиза, попаднало при викария Бодендик. То съдържало покана за полово сношение в един часа през нощта в храсталака зад черквата „Света Мария“ — срещу възнаграждение от десет милиона марки. Бодендик припълзял като-индианец до скритите зяпачи, появил се ненадейно сред тях, счупил главите на двама, без да се церемони, а третия, който побягнал, ритнал така страшно, че той подхвръкнал във въздуха и само с мъка можал да се изплъзне. Чак тогава Бодендик, който е майстор в изкуството да изтръгва бързи изповеди, поставил на двамата си пленници своите въпроси, които били подкрепени с плесници от неговите огромни селяшки лапи. Признанията последвали скоро и тъй като двамата заловени били католици, Бодендик установил имената им и им заповядал да отидат на другия ден или на изповед, или в полицията. Разбира се, те предпочели да идат на изповед. Бодендик им дал Ego te absolve, но си послужил и с рецептата, която пасторът бе приложил към мене — наредил им в знак на покаяние да не пият цяла седмица, а след това пак да отидат на изповед. Тъй като се страхували да не бъдат отлъчени от църквата, ако не се по-каят, и понеже не искали да се стигне дотам, и двамата се явили повторно пред Бодендик, а той с гръмотевичен глас безмилостно им заповядал да се изповядват всяка следваща седмица и да не пият; така ги превърнал в скърцащи със зъби въздържатели и отлични християни. Бодендик никога не узна, че третият грешник е бил майор Волкенщайн, който след ритника трябваше да лекува простатната си жлеза; от това стана политически още по-краен и най-сетне премина към нацистите.

Вратите в къщата на Кнопф са отворени. Шевните машини бръмчат. Сутринта бяха докарани цели топове черен плат и сега майката и дъщерите работят над своите траурни дрехи. Фелдфебелът още не е умрял, но лекарят каза, че това е въпрос на часове или най-много на дни. Той отписа Кнопф. Тъй като семейството сметна, че престижът му ще пострада тежко, ако посрещне смъртта в светли дрехи, бяха взети бързи мерки. В момента, когато Кнопф предаде богу дух, семейството ще има приготвени черни, дрехи, траурен воал за госпожа Кнопф, черни, непрозрачни чорапи за четирите жени и дори черни шапки. Еснафската почтеност ще бъде задоволена.

Плешивата глава на Георг се подава като половин пита кашкавал над перваза на прозореца. С него е Оскар Сълзата.

— Как е доларът? — питам аз, когато влизат.

— Точно един милиард днес в дванайсет часа — отвръща Георг — Можем да отпразнуваме юбилей, ако искаме.

— Можем. А кога ще фалираме?

— Когато разпродадем всичко. Какво ще пиете, господин Фукс?

— Каквото имате. Жалко, че тук във Верденбрюк няма водка!

— Водка? Вие сте били през войната в Русия?

— И още как! Даже бях комендант на гробище в Русия. Какви прекрасни времена!

Ние поглеждаме с изненада Оскар.

— Прекрасни времена? — казвам аз. — Това твърдите вие, който сте тъй изтънчено чувствителен, че можете да плачете дори по заповед?

— Прекрасни времена бяха — заявява твърдо Окар Сълзата и помирисва житената си ракия, като че имаме намерение да го отровим. — Изобилно ядене, хубаво пиене, приятна служба, далеч зад фронта… Какво повече? Човек свиква със смъртта като със заразителна болест.

Оскар опитва ракията си като франт. Ние сме малко слисани от дълбочината на неговата философия.

— Някои хора свикват със смъртта както с четвъртия играч на скат — обаждам се аз. — Например гробарят Либерман. За него на гробищата е така, сякаш обработва някаква градина. Но за артист като вас…

Оскар се усмихва с чувство за превъзходство.

— Има още едно огромно различие! Либерман е лишен от истинската метафизическа изтънченост: от вечното умиране и раждане.

Георг и аз се споглеждаме изненадани. Да не би Оскар Сълзата да е неуспял поет?

— Вие осъществявате ли го постоянно? — питам аз. — Това умиране и раждане?

— Повече или по-малко. Поне несъзнателно. А вие, господа?

— По-скоро спорадично — отвръщам аз. — Главно преди ядене.

— Веднъж бяха съобщили, че негово величество ще ни посети — казва Оскар замечтан. — Боже, каква тревога беше! За щастие наблизо имаше още две други гробища и ние можахме да си услужим чрез заемане.

— Какво заемахте? — пита Георг. — Надгробна украса? Или цветя?

— Ах, всичко това беше в ред. Чисто по прусашки, разбирате ли? Не украса и цветя, а трупове.

— Трупове ли?

— Разбира се, трупове! То се знае, не като трупове, а като това, което са били по-рано. Пехотинци, разбира се, всяко гробище имаше предостатъчно, а също и ефрейтори, подофицери, вицефелдфебели и лейтенанти… но по-нататък, при по-висшите чинове, започваха мъчнотиите. Моят колега от съседното гробище например имаше трима майори; аз нямах нито един. Затова пък аз имах двама подполковници и един полковник. Размених с колегата един подполковник срещу двама майори. Освен това, при тази сделка получих и една тлъста гъска; толкова срамно беше за моя колега, че няма никакъв подполковник. Той не знаеше как ще посрещне негово величество без мъртъв подполковник.

Георг закрива лицето си с ръка.

— Дори и сега не се осмелявам да си помисля за та кова нещо!

Оскар кима и запалва една тънка пура.

— Това все още не беше нищо в сравнение с третия комендант на гробище — заявява Оскар спокойно. — Той въобще не разполагаше с никакви по-големи клечки. Нямаше дори и майор. Лейтенанти, разбира се, имаше цял куп. Беше отчаян. Аз имах добър асортимент и накрая размених един от майорите, който бях получил за моя подполковник, срещу двама капитани и един фелдфебел на действителна служба; в същност направих това повече от услужливост. Самият аз имах капитани; само действуващият беше рядка птица. Вие знаете, че тези свини винаги са далеч зад фронта и почти никога не получават бойно кръщение, затова са и такива кожодери…

Значи, взех тримата от услужливост и защото ми доставяше радост да имам един действуващ фел, който не можеше вече да реве.

— Нямахте ли генерал? — питам аз.

Оскар махва с ръка отрицателно.

— Генерал! Загиналият генерал е такава рядкост като… — той търси сравнение. — Колекционер ли сте на бръмбари?

— Не — отвръщаме двамата с Георг в един глас.

— Жалко — казва Оскар. — Значи като някой огромен рогат бръмбар. Lucanus Cervus или, ако сте колекционер на пеперуди, като някоя голяма нощна пеперуда „Мъртвешка глава“. Как иначе щеше да има войни? Моят полковник умря от удар. Но този полковник…

Оскар Сълзата ненадейно се ухилва. Ефектът е странен; от многото плач той има много бръчки на лицето си като някое ловджийско куче, а обикновено и същото мрачно-тържествено изражение.

— И така, третият комендант трябваше на всяка цена да получи един щабен офицер. Предлагаше ми всичко, каквото си поискам, но аз имах пълен асортимент; имах си дори действуващ фел, на когото бях дал хубав ъглов гроб на лично място. Най-после се съгласих: За тридесет и шест бутилки от най-хубавата водка. Но трябваше да дам полковника, а не подполковника. Тридесет и шест бутилки! Оттогава, господа имам предпочитание към водката. Тук, разбира се, човек не може да намери никъде.

Оскар се съгласява да пие още една житена ракия като заместител на водката.

— Защо сте си правили толкова труд с труповете? — пита Георг. — Трябвало е всички да ги премествате в други гробове. Защо не поставихте просто няколко кръста с измислени имена и чинове и толкоз? Тогава сте могли да имате даже генерал-майор.

Оскар е потресен.

— Но, господин Крол! — казва той с лек укор. — Това щеше да бъде фалшификация. Може би дори оскверняване на труповете…

— Оскверняване на трупове щеше да има само ако бяхте представили мъртъв майор за по-нисш чин — казвам аз. — Но не и ако за един ден бяхте превърнали някоя пехотинка в генерал.

— Можехте да поставите кръстове с измислени имена върху празни гробове — добави Георг. — Тогава нямаше да има никакво оскверняване на трупове.

— Но щеше да си бъде фалшификация. И можеше да излезе наяве — отвръща Оскар. — Чрез гробарите. А тогава? Освен това: фалшив генерал? — Оскар потръпва вътрешно. — Негово величество сигурно познаваше своите генерали.

Ние не разискваме повече по този въпрос. Оскар също.

— Знаете ли кое беше смешното в тази работа? — пита той.

Ние мълчим. Въпросът не може да е зададен другояче освен риторично и не изисква отговор.

— Един ден преди прегледа всичко беше сменено. Негово величество не дойде изобщо. Бяхме посадили цяло море от иглики и нарциси.

— Върнахте ли обратно разменените мъртви? — пита. Георг.

— Това щеше да ни отвори много работа. Документите също бяха вече променени. И близките на загиналите бяха уведомени, че техните покойници са преместени. Това се случваше често. Гробищата попадаха в бойната зона и после всичко трябваше да се подрежда отново. Разярен беше само комендантът с водката. Той дори се опита да нахълта при мене заедно със своя шофьор, за да си вземе обратно касите с бутилките; но аз отдавна ги бях скрил майсторски. В един празен гроб. — Оскар се прозява. — Да, това бяха времена, тогава! Имах под свое управление няколко хиляди гроба. А днес — той измъква една бележка от джоба си — два средно големи надгробни камъка с мраморни плочи, господин Крол, за жалост това е всичко.

Вървя през потъващата в мрак градина на лудницата. Днес, за първи път от дълго време, Изабела бе пак на молитвата. Търся я, но не мога да я намеря. Вместо нея срещам Бодендик, който мирише на тамян и пури.

— Какъв сте в този момент? — пита ме той. — Атеист, будист, скептик, или сте вече на път да се върнете към бога?

— Всеки се намира постоянно на път към бога — отвръщам аз уморен от споровете с Бодендик. — Зависи само какво разбира човек под това.

— Браво — казва Бодендак. — Впрочем, търси ви Вернике. Защо в същност се борите толкова настървено за нещо, което е тъй просто като вярата?

— Защото на небето се радват повече на един борещ се скептик, отколкото на деветдесет и девет викарии, които от детството си пеят осанна — отвръщам аз.

Бодендик се усмихва под мустак. Не искам са споря с него; спомням си постижението му в храсталака на черквата „Света Мария“.

— Кога ще ви видя в изповедалнята? — пита тай.

— Както двамата грешници от черквата „Света Мария“ ли?

Той се сепва.

— Така, значи, вие знаете това? Не като тях. Вие ще дойдете доброволно! Не чакайте много дълго!

Не отвръщам нищо и сърдечно се разделяме. По пътя към стаята на Вернике листата на дърветата прелитат като прилепи във въздуха. Навсякъде мирише на земя и есен. „Къде остана лятото? — мисля аз. — Та ние едва го почувствувахме!“

Вернике бута настрана куп книжа.

— Видяхте ли госпожица Терховен? — пита ме той.

— В черквата. Иначе не. Той кима.

— Засега не се грижете за нея.

— Добре — казвам аз. — Други заповеди?

— Не ставайте глупав! Това не са никакви заповеди. Аз правя онова, което смятам, че е правилно за моите болни. — Той ме поглежда по-строго. — Вие да не сте нещо влюбен?

— Влюбен? В кого?

— В госпожица Терховен. В кого другиго? Тя е хубаво момиче. Дявол да го вземе, за това изобщо не помислих при цялата тази история.

— Аз също. При коя история?

— Тогава всичко е наред. — Той се смее. — Освен това нямаше никак да ви навреди.

— Така ли? — отвръщам аз. — Досега мислех, че тук само Бодендик е заместник на бога. Сега освен него имаме и вас. Вие знаете точно какво вреди и какво не вреди, нали?

Вернике замълчава за момент.

— Значи, все пак — казва той след това. — Добре, така да бъде! Жалко, че не можах веднъж да ви подслушам! Тъкмо вас! Трябва да сте водили превъзходни диалози на глупави влюбени. Вземете една пура. Забелязахте ли, че вече е есен?

— Да. По този въпрос мога да се съглася с вас.

Вернике ми поднася кутията с пурите. Вземам една пура, за да не чуя, че, ако откажа, това е друг признак на влюбеност. Изведнъж толкова ми прилошава, че бих могъл да повърна. При все това запалвам пурата.

— Дължа ви едно обяснение — казва Вернике. — Майката! Пак беше две вечери тук. Сега е съвсем сломена. Рано починал мъж. Тя — хубавичка, млада. Домашен приятел, в който очевидно и дъщерята е била силно влюбена. Майката и домашният приятел непредпазливи. Дъщерята ревнива. Изненадва ги в твърде интимно положение, може би от по-дълго време ги е наблюдавала…

Разбирате ли? —

— Не — отговарям аз.

Всичко това ми е също тъй противно, както вонящата пура на Вернике.

— И така, стигнахме дотук — продължава Вернике с удоволствие. — У дъщерята — омраза, отвращение, психически комплекс, спасение в раздвояване на личността. Точно типът, който отбягва всяка реалност и води мечтателен живот. На всичкото отгоре майката по-късно се омъжва за домашния приятел, това задълбочава кризата… Разбирате ли сега?

— Не.

— Но това е толкова просто — казва нетърпеливо Вернике. — Трудно беше само да се открие ядката, но сега… — Той потрива ръце. — При това имаме и щастието, че вторият мъж, предишният домашен приятел — той се казвал Ралф или Рудолф, или нещо подобно — вече не е опасен. Разведен преди три месеца, преди две седмици автомобилна злополука, мъртъв… Причината, значи, е отстранена, пътят е открит… Сега най-сетне трябва да сте проумели?

— Да — казвам аз и бих искал да натъпча марля с хлороформ в устата на тоя самодоволен учен.

— Е, виждате ли! Сега е важно да се стигне до развръзката. Майката изведнъж не е вече съперница… Срещата е грижливо подготвена… От цяла седмица работя по това и всичко тръгна много добре; видяхте, че госпожица Терховен тази вечер отново е отишла на молитвата…

— Искате да кажете, че вие сте я върнали към вярата? Вие, атеистът, а не Бодендик?

— Глупости! — казва Вернике, малко ядосан за тъпоумието ми. — Не става дума за това. Искам да кажа, че тя става по-общителна, по-достъпна, по-свободна… Не забелязахте ли и вие, когато бяхте последния път тук?

— Да.

— Виждате ли! — Вернике пак потрива ръце. — След първото силно душевно сътресение това беше твърде радостна последица…

— И душевното сътресение ли беше последица от вашето лечение?

— То спада към него. Спомням си Изабела в стаята й.

— Поздравявам ви — казвам аз на Вернике.

Той не забелязва иронията — толкова много е погълнат от случая.

— Първата бегла среща и лечението разбира се, пробудиха отново всичко; това беше и моята цел… Но от тогава насам… аз имам големи надежди! Разбирате, че сега; не мога да използувам нищо, което би могло да от клони…

— Разбирам. Не може да използувате мене.

Вернике кимна в знак на съгласие.

— Знаех, че ще разберете! У вас също има нещо от любопитството на учения. Известно време бяхте много полезен, но сега… Какво става с вас? Да не ви е много горещо?

— От пурата. Много е силна.

— Напротив! — обяснява неуморният учен. — Тези бразилски пури изглеждат силни… Но са от най-лекия тютюн. „И не чак толкова“ — мисля си и слагам настрана вонящия бурен.

— Човешкият мозък! — казва Вернике почти замечтано. — По-рано ми се искаше да стана моряк, търсач на приключения и изследовател на джунглите… Смешно! Най-големите приключения са тук! — Той се чука по челото. — Мисля, че и по-рано съм ви обяснявал това.

— Да — казвам аз. — Доста често.

Зелените обвивки на кестените шумолят под краката ми. „Глупави влюбени — мисля си аз, — какво разбира под това този маниак на тема факти? Ако това беше толкова просто!“ Отивам до вратата и почти се сблъсквам с една жена, която бавно идва насреща ми. Тя носи кожена наметка и не е от лудницата. Виждам едно бледно замъглено лице в тъмнината. След жената се носи аромат на парфюм.

— Коя беше тази? — питам пазача при изхода.

— Една дама, която идва при доктор Вернике. Вече няколко пъти беше тук. Мисля, че някоя нейна близка е пациентка тук. „Майката“ — мисля аз и се надявам, че съм сгрешил. Вън се спирам и се заглеждам към лудницата. Хваща ме яд, че съм станал смешен, а след това някакво жалко състрадание към самия себе си… Но накрая не остава нищо друго, освен безпомощност. Облягам се на един кестен, усещам хладното стъбло и не зная какво искам.

Продължавам да вървя. Става ми по-добре. „Остави ги да си приказват, Изабела — мисля аз, — остави ги да ни се смеят и да ни наричат глупаци. Ти, сладък, любим живот, ти, летящ и волен живот, който стъпваше уверено там, където други потъват, който летеше, където други тропат с ботуши, но който се заплиташе, окървавен, всред паяжини и край синори, които другите не виждат — какво искат те още от тебе? Защо е необходимо да искат така алчно да те върнат обратно в техния свят, в нашия свят, защо не ти оставят твоето съществувание на пеперуда отвъд причина и следствие, време и смърт? От ревност ли? Или от неразбиране? Или е вярно това, което казва Вернике — че трябва да те спаси, че безименните страхове, които биха дошли, са по-страшни и по-силни от онези, които самият той бе призовал, че трябва най-сетне да те спаси от убогото помръкване на мисълта? Но сигурен ли е той, че ще успее? Сигурен ли е, че със своите спасителни опити няма просто да те пречупи или по-скоро да те тласне натам, откъдето иска да те спаси? Кой знае това? Какво знае този учен, този колекционер на пеперуди, за летенето, за вятъра, за опасността и очарованието на дните и нощите без пространство и време. Познава ли той бъдещето? Пил ли е луната? Знае ли, че растенията викат? Той се присмива над всичко. За него то е само една отклоняваща реакция след тежка преживелица. Но нима той е пророк, който предвижда какво би станало? Нима е бог, за да знае какво ще стане? Какво ли знае той за мене? Че щяло да бъде много добре, ако съм бил малко влюбен? Но какво зная самият аз за това? Нещо е отприщено, лее се и няма край, а какво съм знаел аз за него? Как може човек да бъде така отдаден на някого? Не отхвърлях ли самият аз тази мисъл непрестанно през седмиците, които сега са като недостижим слънчев залез далеч на хоризонта? Но защо се оплаквам? От какво се боя? Не може ли всичко да се поправи, Изабела да оздравее…“

Тук спирам. Какво ще стане след това? Няма ли да си отиде тя? И няма ли да дойде тогава неочаквано една майка с кожена наметка, с дискретен парфюм, с роднини зад себе си и с претенции за своята дъщеря? Тогава няма ли да бъде загубена за мене, който не мога да събера достатъчно пари даже да си купя един костюм? А може би само затова съм толкова объркан. От тъп егоизъм, а всичко друго е само украса?

Влизам в една кръчма. Там седят неколцина шофьори, от бюфета едно разкривено огледало отразява удълженото ми лице, а пред мене, в стъклена кутия, лежат пет-шест изсъхнали хлебчета със сардини, които са толкова стари, че са извили опашките си нагоре. Изпивам една житена ракия и изпитвам чувство, че в стомаха ми има дълбока, отворена дупка. Изяждам хлебчетата със сардините и още няколко други със старо, издуло се като дъга швейцарско сирене; хлебчетата имат отвратителен вкус, но аз се тъпча с тях, а после ям наденички, които са червени като кръв; ставам все по-нещастен и по-гладен, и бих могъл да изям целия бюфет.

— Чудесен апетит имате — казва съдържателят на заведението.

— Да — потвърждавам аз. — Имате ли още нещо?

— Супа от грах. Гъста супа от грах, ако надробите и хляб…

— Добре, дайте ми супа от грах.

Изгьлтвам супата от грах, а съдържателят като добавка и без да съм искал ми носи още един сандвич с мас. Изяждам и него и съм по-гладен и по-нещастен отпреди. Шофьорите започват да проявяват интерес към мене.

— Познавах едного, който можеше да изяде на едно сядане трийсет твърдо сварени яйца — казва един от тях.

— Невъзможно. Ще умре; това е научно доказано. Поглеждам сърдито учения шофьор.

— Вие да не сте били там? — питам го аз.

— Сигурно е — отвръща той.

— Съвсем не е сигурно. Научно е доказано само, че шофьорите умират рано.

— Как така?

— Поради бензиновите пари. Настъпва бавно отравяне.

Съдържателят на кръчмата се появява с някаква италианска салата. Предишната му дремливост се е превърнала в спортен интерес. Откъде има тази салата с майонеза — това е загадка. Салатата дори е прясна. Може би се пожертвувал нещо от собствената си вечеря. Аз излапвам и салатата и си тръгвам — с горящ стомах, който е сякаш все още празен и незаситен от нищо.

Улиците са сиви и мътно осветени. Просяци стоят навред наоколо. Те не са просяците, които познавахме от по-рано — сега просят инвалиди и хора с болнав изглед, безработни и стари, кротки хора с лица като от смачкана безцветна хартия. Изведнъж ми става срамно, че така безсмислено се тъпках. Ако на двама или трима от тези хора бях дал това, което натъпках в стомаха си, щяха да бъдат сити една вечер, а аз нямаше да бъде по-гладен, отколкото съм сега. Изваждам от джоба си парите, които още имам у себе си, и ги раздавам. Те не са вече много и аз не се ощетявам; и без това утре сутринта в десет часа, когато курсът на долара бъде обявен, ще струват с една четвърт по-малко. През есента германската марка заболя от скоротечна туберкулоза. Просяците знаят това и веднага изчезват, защото всяка минута е скъпа; за един час цената на супата може да се покачи с няколко милиона марки. Зависи от това дали стопанинът на заведението трябва да прави покупки утре или не… а и от това дали е спекулант или сам е жертва. Ако е жертва, той e манна за по-малките жертви и повишава цените си прекалено късно.

Продължавам пътя си. От градската болница излизат няколко души. Те заобикалят една жена, на която дясната ръка е високо привързана в шина. Зад нея се носи миризма на лекарство от превръзка. Болницата е като светещ замък в тъмнината. Почти всички прозорци са осветени; изглежда, всяка стая е заета. През инфлацията хората умират бързо. Ние също знаем това.

Вървя по главната улица към още един колониален магазин, който често е отворен и след официалното работно време. Ние постигнахме споразумение с притежателката. Доставихме й един средно голям надгробен камък за нейния мъж, а срещу това имаме правото да купуваме при нея стоки за шест долара, пресметнати в марки по доларовия курс от втори септември. Това е дългосрочна разменна сделка. Размяната и без това отдавна е на мода навсякъде. Разменят се стари легла срещу канарчета и художествени дреболии, порцелан срещу салам, накити срещу картофи, мебели срещу хляб, пиана срещу шунка, употребявани ножчета за бръснене срещу зеленчукови отпадъци, стари кожи срещу преправени военни куртки и дрехи на покойници срещу хранителни продукти. Преди четири седмици Георг дори имаше възможност да се сдобие със съвсем нов смокинг при продажбата на един отчупен мраморен стълб с фундамент. Но той с мъка на сърцето се отказа от това, защото е суеверен и смята, че във вещите на мъртвите още дълго време остава нещо от покойниците. Вдовицата му обясни, че била дала смокинга на химическо чистене; значи, той бил в същност съвсем нов и можело да се приеме, че хлорните пари са изгонили мъртвия от всяка гънка. Георг много се колеба, защото смокингът му стоеше добре; но при все това се отказа.

Натискам дръжката на вратата към магазина. Тя е заключена. „Разбира се“ — мисля и се взирам гладен през прозореца във витрините с изложени стоки. Най-сетне тръгвам уморен към къщи. На двора има шест малки плочи от пясъчник. Те са още девствени — никакво име не е издълбано на тях. Курт Бах ги е приготвил. Това е наистина принизяване на неговия талант, тъй като е обикновена каменоделска работа, но в момента нямаме никакви поръчки за умираещи лъвове и военни паметници — затова Курт приготвя запаси от много малки, евтини плочи, които винаги ни трябват, особено сега през есента, когато, както през пролетта, пак ще има много смъртни случаи. Грипът, гладът, лошата храна и липсата на съпротивителна сила ще се погрижат за това.

Глухо бръмчат шевните машини зад къщната врата на семейство Кнопф. През стъкления прозорец на вратата прониква светлината от дневната стая, в която се шият траурните дрехи. Прозорецът на стария фелдфебел е тъмен. Навярно Кнопф е вече мъртъв. „Би трябвало да му поставим черния обелиск на гроба — мисля си — този мрачен каменен пръст, който сочи от земята към небето. За Кнопф той беше втори дом и вече две поколения Кроловци не можаха да продадат този тъмен обвинител“.

Отивам в канцеларията.

— Влез! — вика от стаята си Георг, който ме е чул.

Отварям вратата и се учудвам. Георг седи в креслото, както обикновено, пред него са илюстрованите списания. Седмичните журнали на елегантния свят, към който принадлежи Георг, току-що са му поднесли нова храна. Това обаче не е всичко — Георг седи със смокинг, колосана риза и дори бяла жилетка, сякаш е картина от списанието „Ергенът“.

— Значи така! — казвам аз. — Ти принесе предупредителния глас на своите инстинкти в жертва на страстта към удоволствия. Смокингът на вдовицата!

— Съвсем не! — Георг се изтяга самодоволно. — Което виждаш, е пример за това, колко жените са по-находчиви от нас. Това е друг смокинг. Вдовицата смени нейния при един шивач и по този начин плати, без да нарани моята изтънченост. Тя виждаш, смокингът на вдовицата беше подплатен със сатен, а този тук е с чиста коприна. Той ми стои по-добре под мишниците. Поради инфлацията, цената в златни марки е същата; този смокинг е по-елегантен. Така дори изтънчеността по изключение може да донесе печалба.

Разглеждам смокинга. Той е хубав, но също така не е съвсем нов. Не искам да смутя изтънчеността на Георг и да твърдя, че и този смокинг навярно е останал от някой мъртвец. Кое ли в същност не е останало от мъртъвци? Езикът ни, нашите привички, знанията ни, нашето отчаяние — какво ли не? Обаче Георг носеше през време на войната и особено след последната година, толкова много униформи на мъртъвци, понякога и с избледнели петна от кръв и закърпени дупки от куршуми, че нежеланието му да ги носи е не само неврастенична изтънченост, а бунт и желание за мир. А за Георг мирът се символизира от това — да не е длъжен вече да носи костюми на мъртъвци.

— Какво правят филмовите артистки Хени Портен, Ерна Морена и незабравимата Лиа де Пути? — питам аз.

— Имат същите грижи като нас! — обяснява Георг. — Колкото се може по-бързо да се сдобият с реални блага: автомобили, скъпи кожи, тиари, кучета, къщи, акции и филмови производители… Само че те гледат на това по-леко от нас.

Георг се взира ласкаво в снимката на група холивудски звезди. Там се вижда картината на един неописуемо елегантен бал. Господата са като Георг — в смокинг или фрак.

— Кога ще се сдобиеш с фрак? — питам го аз.

— След като отида с моя смокинг на първия бал. За тази цел ще прескоча до Берлин. За три дни! Някога, когато инфлацията свърши и парите са пак пари, а не вода. През това време, както виждаш, се подготвям.

— Нямаш лачени обуща — казвам аз и за своя изненада се ядосвам на тоя самодоволен светски човек.

Георг изважда от джоба на жилетката си златната двадесетмаркова монета, подхвърля я високо, улавя и пак я скрива, без да продума. Аз го наблюдавам с безкрайна завист. Той седи пред мене, няма много грижи, пъхнал е в горния джоб на сакото си една пура, която няма да му горчи като жлъчка, както на мене горчеше бразилската пура на Вернике; отсреща живее Лиза и е загубила ума си от любов по него, просто защото е син на семейство, което вече е имало магазин по времето, когато нейният баща е бил общ работник. Лиза е гледала Георг с възхищение като дете, когато той е ходел с бяла яка, а на къдриците, които тогава още е имал, е носел моряшка шапка, докато тя се е мъкнела в рокля от старата пола на майка си… И това възхищение не е изчезнало. Георг няма нужда да прибавя нищо към своя ореол. Аз мисля, че Лиза дори не знае, че той е оплешивял — за нея Георг е все още буржоазният принц в моряшки костюм.

— На тебе ти е широко около врата — казвам аз.

— И заслужавам да ми е широко — отвръща Георг и шумно затваря списанията на модерния свят. След това взема от перваза на прозореца кутийка херинги и показва половин хляб и къс масло.

— Какво ще кажеш за една скромна вечеря с поглед към нощния живот на един средно голям град?

Това са същите херинги, при вида на които ми течаха лигите на главната улица пред магазина. Сега изведнъж не мога вече да ги гледам.

— Учудваш ме — казвам аз. — Защо ще вечеряш? Защо не отидеш да ядеш в твоята бърлога в бившия хотел „Хохенцолерн“, в сегашния „Райхсхоф“? Хайвер и морски животни?

— Обичам контрастите — отвръща Георг. — Как бих живял иначе като търговец на надгробни камъни в един малък град и бих копнял за големия свят?

Той стои в цялото си величие на прозореца. През улицата изведнъж долита дрезгав вик на възхищение. Георг застава анфас, с ръце в джобовете на панталоните си, така че бялата му жилетка изпъква. Лиза просто цяла се разтапя. Тя облича кимоното си, изпълнява нещо като арабски танц, съблича се, застава изведнъж гола и тъмна като силует пред своята лампа, намята пак кимоното, поставя лампата до себе си и отново е топла и мургава, като че жерави прелитат над нея, с бяла усмивка като гардения в жадна уста. Като някой паша Георг приема възхищението на Лиза, а мене оставя да участвувам като евнух, който не влиза в сметката. В този момент той отново е затвърдил за дълго време положението си — след обаянието, което е изпитвало дрипавото момиченце пред момчето в моряшки костюм. При това за Лиза, която е като у дома си между спекулантите от „Червената мелница“, един смокинг наистина не е нещо ново; но щом се касае за Георг, това, разбира се, е съвсем друго нещо. Чисто злато.

— На тебе ти е широко около врата — казвам аз още веднъж. — За тебе всичко е просто! Ризенфелд би могъл да си прехапе артериите, да пише стихове и да съсипе своите гранитни заводи, но не би постигнал това, което ти постигаш като манекен.

Георг кима.

— Това е тайна! Но на тебе ще я издам. Никога не усложнявай нещо, което е просто! Това е една от най-големите житейски мъдрости, които съществуват. Много мъчно приложима. Особено за интелектуалци и романтици.

— Още нещо?

— Не. Обаче никога не се проявявай като духовен Херкулес, щом можеш да постигнеш същото с един нов панталон. Така не ядосваш партньора си, той няма защо да напряга сили, за да стане равен с тебе, ти си спокоен, и това, което желаеш, пада като зряла круша в скута ти.

— Гледай да не си лепнеш мазни петна по копринените ревери — казвам аз. — От херингите капва лесно.

— Прав си. — Георг си сваля смокинга. — Никога не трябва да форсираш щастието си. Още една максима, достойна за внимание.

Той пак посяга към херингите.

— Защо не напишеш серия от максими за фирми, които издават календари? — питам огорчен тоя самодоволен вентрилог, който е претъпкан с житейска мъдрост. — Жалко, че дрънкаш такива плоски приказки за този, дето духа.

— Подарявам ти ги! За мене те са възбудително средство, а не плоски приказки. Който е меланхоличен по природа, а има и такава професия като моята, трябва да прави всичко, за да се развеселява, и при това не трябва да бъде придирчив. Още една максима.

Виждам, че не мога да изляза на глава с него и затова, щом кутията с херинги се изпразва, изчезвам в стаята си. Но и тук не мога да излея яда си — нито даже на пианото, заради умиращия или мъртъв фелдфебел, — а траурни маршове, единственото, което бих могъл да свиря сега, и без това звучат достатъчно в главата ми.