Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (19) (История на една закъсняла младост)

XVIII

Дърводелецът на ковчези Вилке поглежда смаяно жената.

— Защо не вземете два малки? — пита той. — Не струват много повече.

Жената клати глава.

— Те трябва да бъдат заедно.

— Но вие можете да ги погребете в един гроб — казвам аз. — Тогава ще бъдат заедно.

— Не, не съвсем.

Вилке се почесва по главата.

— Какво мислите по този въпрос? — пита ме той.

Жената е загубила две деца. И двете са умрели в един и същи ден. Сега тя иска за тях не само общ надгробен камък, но и двете да бъдат в един ковчег, нещо като двоен ковчег. Затова доведох Вилке в канцеларията.

— За нас работата е проста — казвам аз. — Един над гробен камък с два надписа — това се случва всеки ден.

Има дори семейни надгробни камъни с шест и осем над писа.

Жената кима.

— Точно така! Те трябва да бъдат заедно. Винаги бяха заедно.

Вилке изважда дърводелски молив от джоба на жилетката си.

— Ще изглежда доста странно. Ковчегът ще стане много широк. Почти квадратен: децата са още твърде малки. На колко години са?

— Четири и половина. Вилке чертае.

— Като квадратен сандък — обяснява той. — Не искате ли все пак…

— Не — прекъсва го жената. — Трябва да останат заедно. Те са близнаци.

— Може и за близнаци да се направят много хубави, малки отделни ковчези, лакирани в бяло. Формата е по-приятна. Един такъв къс двоен ковчег е груб на вид…

— Това ми е все едно — казва жената упорито. — Те имаха двойна люлка и двойна детска количка, и сега трябва да имат двоен ковчег. Трябва да останат заедно.

Вилке чертае отново. Не излиза нищо друго освен квадратен сандък, дори и като е с виещ се бръшлян на капака. При възрастни би разполагал с повече пространство; но децата са много къси.

— Не зная даже позволено ли е това — прави последен опит Вилке.

— Защо да не е позволено?

— Необикновено е. — т Необикновено е и това, че две деца умират в един и същи ден — казва жената.

— Вярно, особено когато са близнаци. — Вилке проявява неочакван интерес. — И от една и съща болест ли бяха болни?

— Да — отвръща твърдо жената. — От една и съща болест. Родиха се след войната, когато нямаше какво да се яде. Близнаци… Аз нямах мляко дори за едно дете…

Вилке се навежда напред.

— От една и съща болест! — В очите му трепти научно любопитство. — Казват, че при близнаци такова не що се случва често. Астрологически…

— Какво ще стане с ковчега? — питам аз. Жената изглежда няма желание да води дълъг разговор на тази тъй привлекателна за Вилке тема.

— Мога да опитам — казва дърводелецът. — Но не зная дали е позволено. Вие знаете ли? — пита ме той.

— Може да се запита в управлението на гробищата.

— А как стои въпросът със свещениците? Как са кръстени децата?

Жената се двоуми дали да отговори.

— Едното е кръстено по католически, другото по протестантски — казва тя. — Така се бяхме уговорили. Мъжът ми е католик; аз съм, протестантка. Тогава решихме, че близнаците ще бъдат разделени.

— Значи, едното е кръстено по католически, а другото по протестантски? — пита Вилке.

— Да — В един и същи ден ли?

— В един и същи ден.

Интересът на Вилке към особеностите в живота на близнаците отново се разпалва.

— В две различни черкви, разбира се?. — То се знае — казвам аз крайно нетърпеливо. — Къде иначе? А сега…

— Но как сте могли да ги различавате? — прекъсва ме Вилке. — Искам да кажа, през цялото време? Приличаха ли си близнаците?

— Да — отговаря жената. — Като две капки вода — Именно това искам да кажа! Как е възможно да се различават, особено когато са толкова малки? Вие можехте ли да ги различавате? Още в първите дни, когато всичко е било разбъркано? Жената мълчи.

— Нали сега това е все едно — заявявам аз и давам знак на Вилке да престане с въпросите си.

Но Вилке е овладян от несантименталното любопитство на учения.

— Това съвсем не е едно и също — възразява той. — Нали трябва да бъдат погребани! Едното е католик, другото — протестант. Знаете ли кое е католик?

Жената мълчи. Вилке се разгорещява на своята тема.

— Мислите ли, че можете да извършите погребението в едно и също време? Ако имате двоен ковчег, това е необходимо. Тогава на гроба трябва да има и двама пастори — един католически и един протестантски! Но те сигурно няма да се съгласят! Те повече ревнуват господа, отколкото ние — нашите жени.

— Вилке, всичко това не ви интересува — казвам аз и го ритвам под масата.

— А близнаците — крещи Вилке, без да ми обръща внимание. — Католическото дете ще бъде погребано едновременно и по протестантски, а протестантското — и по католически! Представете си, каква бъркотия! Не, с двойния ковчег няма да се измъкнете от това затруднение! Два отделни ковчега, това е изходът! Тогава всяка религия ще си има своя ковчег. Свещениците могат тогава да се обърнат с гръб един към друг и така да благославят децата.

Вилке явно си представя, че всяка от двете религии е нещо като отрова за другата.

— Говорихте ли вече със свещениците? — пита той.

— Това ще направи моят мъж — казва жената.

— Наистина съм любопитен…

— Ще направите ли двоен ковчег? — пита жената.

— Ще направя, но ви казвам…

— Колко ще струва? — пита жената. Вилке се почесва по главата.

— Кога трябва да бъде готов?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Тогава трябва да работя и през нощта. Извънреден труд. Ковчегът трябва да бъде изпипан извънредно хубаво.

— Колко ще струва? — пита жената.

— Ще ви кажа при предаването. Ще го направя евтино, заради науката. Само че не мога да го взема обратно, ако ви забранят да го използувате.

— Няма да забранят.

Вилке поглежда учудено жената.

— Откъде знаете това?

— Ако свещениците не искат да ги благословят, ще ги погребем без свещеници — казва твърдо жената. — Те винаги бяха заедно и трябва да останат заедно.

Вилке кима.

— Решено, значи… ковчегът ще бъде доставен непременно. Но не мога да го взема обратно.

Жената изважда от ръчната си чанта едно черно кожено портмоне с никелова ключалка.

— Искате ли предплата?

— Това е общоприето. За дървения материал. Жената поглежда Вилке.

— Един милион — казва той малко смутено. Жената му дава банкнотите. Те са малко нагънат — Адресът — казва тя.

— Ще дойда с вас — заявява Вилке. — Ще взема мярка. Те трябва да имат хубав ковчег.

Жената кима и ме поглежда.

— А надгробният камък? Кога ще го доставите?

— Когато желаете. Обикновено се изчаква да минат няколко месеца след погребението.

— Не можем ли да го получим веднага?

— Може. Но по-добре да почака. Като мине известно време, гробът се сляга. По-целесъобразно е да поставим надгробния камък чак тогава, иначе ще трябва да го слагаме още веднъж.

— Ах, така ли — казва жената. Зениците на очите и сякаш трепват за миг. — При все това ние бихме желали да получим камъка веднага. Не може ли… не може ли да се постави така, че да не хлътва?

— Тогава трябва да направим специална основа за надгробния камък, преди погребението. Искате ли?

Жената кима в знак на съгласие.

— Имената им да бъдат изписани върху камъка — казва тя. — Не трябва просто да лежат там. По-добре е, ако имената се поставят веднага. — Тя ми дава номера на гробния парцел. — Бих желала веднага да платя — предлага тя. Колко ще струва?

Тя пак отваря черното кожено портмоне. Аз й казвам цената, смутен като Вилке, и добавям:

— Днес всичко се смята в милиони и милиарди.

Странно, но понякога човек може да познае дали хората са порядъчни и почтени или не са според това как сгъват парите. Жената разтваря банкнота след банкнота и ги слага на масата до мострите от гранит и варовик.

— Бяхме спестили парите за училището — казва тя. Сега вече изобщо не биха стигнали, но за този случай са точно — Изключено! — казва Ризенфелд. — Имате ли въобще представа колко струва черният, шведски гранит? Той идва от Швеция, млади човече, и не може да се плаща с полици в германски марки! Той струва чужда валута! Шведски крони! Имаме само още няколко блока, за приятели! Последните! Те са като синкаво-бели диаманти. Давам ви един заради вечерта с мадам Вацек… Но два! Да не сте си загубили ума? Все едно да поискам от Хинденбург да стане комунист.

— Ама че идея! • — Е добре! Вземете тази скъпоценност и не се опитвайте да изтръгнете от мене повече отколкото вашият шеф. Тъй като сте и резсилен, и директор на канцелария, няма защо да се стараете да авансирате в службата.

— Сигурно няма защо. Аз се старая само от чиста любов към гранита. От платоническа любов дори. Не искам даже да го продавам.

— Не искате? — пита Ризенфелд и си налива чаша ракия.

— Не — отвръщам аз. — Не искам нищо друго, освен да си сменя професията.

— Пак ли? — Ризенфелд бута креслото си така, че да може да вижда прозореца на Лиза.

— Този път наистина.

— Ще се върнете към даскалъка?

— Не — казвам аз, — не съм вече толкова наивен. А и въображението ми поотслабна. Не знаете ли нещо за мене? Вие толкова много пътувате.

— Какво? — пита Ризенфелд незаинтересувано.

— Нещо в някой голям град. Ако щете, и разсилен в някой вестник.

— Останете си тука — казва Ризенфелд. — Тука сте на мястото си. Ще съжалявам, ако ви няма. Защо искате да се махнете?

— Не мога да ви обясня точно. Ако бих могъл да направя това, нямаше да бъде толкова необходимо. И аз не винаги зная защо — само от време на време. Тогава обаче ми е страшно ясно.

— А сега ясно ли ви е?

— Сега ми е ясно.

— Боже мой! — казва Ризенфелд. — Някой ден много ще желаете да се върнете тук!

— Сигурно. Затова искам да се махна.

Ризенфелд изведнъж трепва конвулсивно, като че е пипнал електрически контакт с влажни ръце. Лиза е светнала лампата в своята стая и се показва на прозореца. Тя, изглежда, не ни забелязва в нашата полутъмна канцелария и бавно съблича блузата си. Под блузата й няма нищо.

Ризенфелд въздъхва шумно.

— Гръм и мълния! О, боже мой, какви гърди! Върху тях спокойно може да се сложи цяла халба бира и чашата няма да падне!

— Ето още една идея! — казвам аз. Очите на Ризенфелд искрят.

— Госпожа Вацек постоянно ли прави така?

— Тя е доста нехайна. Никой не може да я види… освен нас тук, разбира се.

— Човече! — казва Ризенфелд. — И вие искате да се откажете от такава една позиция? Глупак!

— Да — отвръщам аз и замълчавам, докато Ризенфелд се промъква като някой вюртембергски индианец към прозореца, с чаша в едната ръка и с бутилката житена ракия — в другата.

Лиза вчесва косите си.

— Някога исках да стана скулптор — казва Ризенфелд, без да я изпуска от очи. — За такъв обект си заслужава! Дявол да го вземе, колко много неща може да пропусне човек!

— Искахте да станете скулптор на гранит?

— Какво значение има това?

— При гранита моделите остаряват преди още произведението на изкуството да е завършено — казвам аз. — Толкова е твърд. При вашия темперамент бихте могли да работите най-многото с глина. Иначе бихте завещали на потомството само незавършени произведения.

Ризенфелд стене. Лиза си е свалила полата, но веднага след това загасва лампата, за да отиде в друга стая. Шефът на Оденвелдските заводи остава още известно време залепен на прозореца, после се обръща.

— На вас ви е лесно! — мърмори той. — Никакъв дявол не се е вселил в душата ви. Най-много някоя кротка овчица.

— Merci — казвам аз. — И у вас не се е вселил дявол, а само козел. Има ли още нещо?

— Едно писмо — обяснява Ризенфелд. — Искате ли да предадете едно писмо от мене?

— На кого?

— На госпожа Вацек! На кого другиго?

Аз мълча.

— Ще се помъча да ви намеря нова служба — казва Ризенфелд.

Аз продължавам да мълча и поглеждам леко потящия се, възпрепятствуван в развитието си скулптор. Държа на нибелунгската си вярност към Георг, ако ще да ми струва и моето бъдеще.

— И без това щях да го направя — заявява лицемерно Ризенфелд.

— Зная — казвам аз. — Но защо искате да й пишете? Писането никога не помага. Освен това, нали тази вечер заминавате. Отложете писмото, докато се върнете.

Ризенфелд изпива ракията си.

— Може да ви се струва смешно… Но работи от този род човек отлага съвсем неохотно.

В този момент Лиза излиза от тяхната пътна врата. Тя е облечена в плътно прилепнал черен костюм и е обута в обуща с най-високите токове, които съм виждал някога. Ризенфелд я съглежда в същото време, в което я виждам и аз. Той грабва шапката си от масата и се втурва навън.

— Ето момента!

Аз го гледам как се стрелва надолу по улицата. С шапка в ръка, той върви изпълнен с уважение до Лиза, която на два пъти се озърта. След това двамата изчезват зад ъгъла. Чудя се как ще завърши това. Георг Крол сигурно ще ми разкаже. Може би този щастливец ще изкопчи в случая още един паметник от шведски гранит.

Вън дърводелецът Вилке иде през двора.

— Имаш ли нещо против да направим тази вечер едно заседание? — вика той през прозореца.

Аз кимам в знак на съгласие. Очаквах, че Вилке ще предложи това.

— Ще дойде ли и Бах? — питам аз.

— Разбира се. Отивам да купя цигари за него.

Седим в работилницата на Вилке между стърготини, ковчези, саксии с герании и гърнета с туткал. Мирише на смола и прясно рязан бор. Вилке рендосва капака на ковчега за близнаците. Той е решил да изработи даром една цветна гирлянда, дори позлатена с изкуствен златен варак. Когато е заинтересуван от нещо, печалбата му е безразлична. А в случая той е заинтересуван.

Курт Бах е седнал върху един черен лакиран ковчег с фалшива бронзова обшивка; аз седя на прекрасно изработен ковчег от истински дъб с матов байц. Имаме бира, салам, хляб, сирене и сме решили да прекараме заедно с Вилке потайната доба. Защото дърводелецът на ковчези обикновено става меланхоличен, сънлив и боязлив между дванадесет и един часа през нощта. Това е неговият критичен час. Невероятно, но тогава той се страхува от призраци, а канарчето, което виси в един кафез за папагали над дърводелския му тезгях, в това време не е достатъчна компания за него. В тоя час Вилке става унил, говори за безцелността на битието и прибягва до ракията. Често сме го намирали сутрин да хърка пиян в легло от стърготини в най-големия ковчег, с който преди четири години горчиво се излъга. Ковчегът беше изработен за великана от цирк „Блайхфелд“, който при едно гостуване във Верденбрюк, след като се натъпкал с лимбургско сирене, твърдо сварени яйца, метвурст и черен хляб и ракия, неочаквано бе умрял… привидно умрял, защото докато през нощта Вилке, напук на всички призраци, се бъхтеше над ковчега за великана, той изведнъж се бе надигнал с въздишка от смъртното ложе и вместо (както би било редно) да уведоми веднага Вилке, бе изпил на един дъх половин бутилка житена ракия, останала от угощението, и си легнал да спи. На другата сутрин великанът твърдеше, че няма пари и че освен това не е поръчвал никакъв ковчег за себе си — възражение, против което нищо не можеше да се направи. Циркът продължи пътуването си и тъй като никой не признаваше, че е поръчал ковчега, Вилке остана на сухо с него и по тази причина за известно време имаше твърде злъчен мироглед. Особено го беше яд на младия лекар Вюлман, от когото търсеше отговорност за всичко. Вюлман беше служил две години като младши лекар на фронта и оттогава беше авантюристично настроен. Той бе лекувал толкова много полумъртви и почти мъртви пехотинци в лазарета, без никой да му държи сметка за тяхната смърт или за накриво зарасналите им кости, че накрая бе успял да натрупа доста много интересен опит. Затова през нощта (се промъкнал още веднъж при великана и му сложил някаква инжекция — в лазарета често бил виждал как мъртви отново се пробуждат, — и великанът също тъй тутакси се съживил. Оттогава, без сам да желае това, Вилке изпитваше известна антипатия към Вюлман, която той по-късно така и не можа да сломи — дори и с това, че се държеше като благоразумен лекар и изпращаше при Вилке близките на покойниците, чиято смърт установяваше. За Вилке ковчегът на великана беше постоянно напомняне да не бъде много лековерен и според мене, именно заради това той отиде с майката на близнаците в нейното жилище — искаше лично да се убеди, че междувременно мъртвите не са яхнали пак дървените кончета. Щеше да бъде непоносимо за самоуважението на Вилке да остане на сухо освен с непродаваемия великански ковчег, и с квадратния близнашки саркофаг и по тоя начин да се превърне в нещо като Барнум^[1] в съсловието на дърводелците на ковчези. В историята с Вюлман най-много се ядосваше, че не бе имал възможност да води по-дълъг частен разговор с великана. Щял да му прости всичко, ако бил имал възможността да получи интервю за онзи свят. Най-сетне за няколко часа великанът е бил кажи-речи мъртъв и като любител-учен и човек, който се страхува от призраци, Вилке би дал много, за да получи сведения за живота на оня свят.

Курт Бах е безразличен към всичко това. Този син на природата е все още член на свободната религиозна община в Берлин, чийто девиз е:

Щастливо си живей на тоя свят!

Знай — няма след смъртта ни рай, ни ад.

Странно, че при все това е станал скулптор, който служи на оня свят — с ангели, умираещи лъвове и орли, но в крайна сметка той не винаги е мечтал тъкмо за това. Когато бил по-млад, се е смятал за нещо като потомък на Микеланджело.

Канарчето пее. Светлината не му позволява да заспи. Рендето на Вилке издава съскащ шум. Нощта тъмнее пред отворения прозорец.

— Как се чувствувате? — питам Вилке. — Отвъдното обажда ли се вече?

— Почти. Сега е само единадесет и половина часа.

През това време имам чувството, че се разхождам с дълга брада, облечен в деколтирана дамска рокля. Неприятно.

— Станете монист — предлага Курт Бах. — Когато човек не вярва в нищо, никога не се чувствува особено зле. Не се чувствува и смешен.

— Не се чувствува и добре — казва Вилке.

— Може би. Но положително не изпитва чувството, че има дълга брада и е облечен в деколтирана дамска рокля. Аз се чувствувам така само когато гледам нощем през прозореца; тогава виждам небето с неговите звезди и милионите светлинни години, и трябва да вярвам, че над всичко това седи някакъв свръхчовек, който се интересува какво ще стане с Курт Бах.

Синът на природата спокойно си отрязва парче салам и го изяжда. Вилке става по-нервен. Полунощ е вече много близо, а по това време той не обича такива разговори.

— Студено е, нали? — казва Вилке. — Вече е есен.

— Оставете прозореца отворен — отвръщам аз, защото той иска да го затвори. — Това няма да ви помогне, духовете минават и през стъкло. По-добре погледнете акацията вън! Тя е Лиза Вацек на акациите. Чуйте как шуми вятърът в нея. Като валс в копринените долни фусти на някоя млада жена. Но един ден акацията ще бъде отсечена и вие ще правите от нея ковчези…

— От акациево дърво — не. Ковчези се правят от дъб, бор, фурниран махагон…

— Добре, добре, Вилке! Има ли още малко ракия?

Курт Бах ми подава бутилката. Вилке изведнъж трепва конвулсивно и за малко не си отрязва пръста с рендето.

— Какво беше това? — пита той уплашен.

Един бръмбар прелетя срещу лампата.

— Спокойствие, Алфред — казвам аз. — Не е пратеник на онзи свят. Разиграва се само една проста драма в животинския свят. Някакъв торен бръмбар се стреми към слънцето, въплътено за него в една стоватова електрическа крушка в задната къща на „Хакенщрасе“ № 3.

Уговорихме се, че малко преди полунощ и до края на потайната доба ще говорим с Вилке на „ти“. По този начин той се чувствува защитен. След един часа пак ще преминем на „вие“.

— Не разбирам, как може да се живее без религия — казва Вилке на Курт Бах. — Какво ще правиш, ако се събудиш през нощта, в тъмното, а вън има буря?

— През лятото ли?

— Разбира се, през лятото. През зимата няма бури.

— Ще пийна нещо студено — отговаря Курт Бах. — След това ще продължа да спя.

Вилке клати глава. Около полунощ той става не само страхлив, но и много религиозен.

— Познавах едного, който при буря отиваше в публичния дом — казвам аз. — Просто го теглеше нещо натам. Иначе беше импотентен; само при буря се променяше. Щом видеше буреносен облак, веднага посягаше към телефона, за да си запази ред при Фрици. Лятото на 1920 година беше най-хубавата година в живота му; тогава всеки ден имаше бури. Понякога по четири-пет на ден.

— Какво прави той сега? — пита заинтересувано Вилке, любителят-учен.

— Не е между живите — казвам аз. — Умря по време на последните големи бури през октомври 1920 година.

Нощният вятър хлопва силно една врата в отсрещната къща. От кулите бият камбани. Полунощ е. Вилке гаврътва една ракия.

— Какво ще кажеш: да направим ли сега една разходка из гробищата? — пита малко безчувственият понякога безбожник Бах.

Мустаците на Вилке треперят от ужас на вятъра, който духа през прозореца.

— И това ми било приятели! — казва той с укор. Веднага след това пак се изплашва. — Какво беше това?

— Любовна двойка, вън. Престани за малко да рендосваш, Алфред. Яж! Призраците не обичат хора, които ядат. Нямаш ли тук пушени херинги?

Алфред отправя към мене поглед на куче, което са ритнали тъкмо когато се откликва на зова на природата.

— Трябва ли да ми напомняш сега за това? За моя жалък любовен живот и самотата на един мъж в най-добрата му възраст?

— Ти си жертва на своята професия — казвам аз. — Не всеки може да каже това за себе си. Заповядай на супе! Така наричат вечерята в елегантния свят.

Ние посягаме към салама и сиренето и отваряме бутилките бира. Канарчето получава лист салата и започва да славослови живота, без да знае дали е атеист или не. Курт Бах повдига лицето си с цвят на пръст и подушва.

— Мирише на звезди — обяснява той.

— Какво? — Вилке слага бутилката си в талаша.

— Това пък сега какво значи?

— В полунощ светът мирише на звезди.

— Зарежи шегите! Как може някой да иска да живее, когато не вярва в нищо и говори така?

— Да не искаш да ме върнеш към религията? — пита Курт Бах. — Ти ли, мним наместнико на бога?

— Не, не! Или да, от мене да мине. Не изшумоля ли нещо там?

— Да — казва Курт. — Любовта.

Отново чуваме как вън някой предпазливо се промъква. Втора любовна двойка изчезва в гората от паметници. Вижда се бялото петно от роклята на преминаващото момиче.

— Защо в същност хората изглеждат по-иначе, когато са мъртви? — пита Вилке. — Дори близнаците.

— Защото вече не са обезобразени — отвръща Курт Бах.

Вилке престава да дъвче.

— Как така?

— От живота — казва монистът.

Вилке отпуска надолу мустаците си и продължава да дъвче.

— По това време май бихте могли да престанете с вашите глупости! Няма ли нищо свято за вас?

Курт Бах се смее безгласно.

— Бедна душице! Ти винаги трябва да имаш нещо, за което да се хванеш здраво.

— А ти?

— Аз също. — Очите върху глинестото лице на Бах блестят като стъклени. Синът на природата обикновено е затворен човек и не е нищо повече, освен един несполучил скулптор с разбити мечти; но понякога в него избликват първообразите на тези мечти, такива, каквито са били преди двадесет години, и тогава той отведнъж се превръща в закъснял фавн с-видения.

В двора нещо пращи, шепне се и някой отново се промъква.

— Преди две седмици вън стана скандал — казва Вилке. — Един шлосер забравил да си извади сечивата от джобовете и през време на бурния акт те така злополучно се разместили, че дамата неочаквано била убодена от едно остро шило. С един скок тя станала, грабнала един малък бронзов венец и ударила механика по главата… Нищо ли не сте чули? — пита ме той.

— Не.

— Така му надянала, значи, бронзовия венец зад ушите, че той не може да го свали. Аз светвам лампата и питам какво става. Момъкът си глътва езика от страх и хуква с бронзовия венец на главата като някой римски държавник… Вие не забелязахте ли, че бронзовият венец липсва?

— Не.

— Такива ми ти работи! Той, значи, хуква навън, като че рой оси го гонят. Аз тичам долу. Госпожицата стои още в двора и си гледа ръката. „Кръв! — казва тя. — Той ме убоде! И то в такъв момент!“ Гледам шилото на земята и се мъча да разбера какво е станало. Повдигам шилото. „Това може да причини отравяне на кръвта — казвам й аз. — Много е опасно! Ако е пръст, може да се превърже; а задника не може. Дори когато е толкова прелестен като вашия.“ Тя се изчервява…

— Как можа да видиш това в тъмнината? — пита Курт Бах.

— Имаше луна.

— И при луна изчервяването не се вижда.

— То се усеща — обяснява Вилке. — Тя, значи, се изчервява, но все държи роклята си отделена от тялото. Беше със светла рокля, а кръвта прави петна, които се отстраняват мъчно. „Имам йод и пластир — казвам й аз. — И съм дискретен. Елате!“ Тя дойде и дори не се уплаши. Вилке се обръща към мене.

— Това е хубавото на вашия двор — казва той въодушевено. — Който се люби между паметници, не се страхува и от ковчези. По тази причина след йода, пластира и глътка портвайн ковчегът на великана можа да послужи за още една цел.

— Любовно ложе ли стана? — питам аз, за да съм сигурен.

— Истинският кавалер се наслаждава и мълчи — отвръща Вилке.

В този момент луната се показва между облаците. Долу мраморът свети в бяло, кръстовете блещукат в черно, а между тях виждаме пръснати четири любовни двойки — две в склада за мрамор и две — сред гранита. За миг всичко притихва и се вцепенява от изненада; сега има само две възможности — бягство или пълно безразличие към изменилото се положение. Бягството не е толкова безопасно; наистина, изчезваш в един миг, но затова пък получаваш такъв нервен шок, който може да доведе до полово безсилие. Зная това от един ефрейтор, който бил изненадан веднъж в гората с една готвачка от някакъв вицефелдфебел на пионерите. Беше свършен за цял живот и след две години жена му се разведе с него.

Любовните двойки постъпват правилно. Като запазващи се от опасност елени те въртят глави… След това, отправили очи към единствения осветен прозорец — нашия, — който и преди беше на същото място, те остават неподвижни, като че Курт Бах ги е изваял. Това е картината на невинността, в краен случай само малко смешна, каквито са и скулпторите на Бах. Веднага след това сянката на един облак така поглъща луната, че в тази част на градината става тъмно и само обелискът е още осветен. Но кой стои там — някакъв блещукащ фонтан ли е това? Не — пикаещият Кнопф, сякаш статуята в Брюксел, позната на всеки войник, който е бил в отпуск в Белгия.

Много е далеч, за да се направи нещо. А и аз не съм настроен днес за това. Защо да реагирам като някоя домакиня? Днес следобед реших да напусна това място и затова сега животът приижда към мене с двойна сила и аз го чувствувам навред — в миризмата на стърготините и в луната, в леките стъпки и шумоленето в двора, в неизразимата дума септември и в ръцете си, които се движат и могат да го уловят, в очите си, без които всички музеи на света щяха да бъдат празни, в духовете, в призраците, в преходността и в бясната гонитба на Земята покрай Касиопея и Плеядите, в предчувствието за безкрайни непознати градини под непознати звезди, за свободни служби в големи чужди вестници и за рубини, които сега се преобразяват под земята в червено зарево — чувствувам това и то ми пречи да запратя някоя празна бирена бутилка по посока на тридесетсекундния фонтан на Кнопф…

В този миг часовниците бият. Часът е един. Потайната доба е минала, ние пак можем да говорим с Вилке на „вие“, можем да продължим да се напиваме, или да потънем в съня като в някой рудник, в който има въглища, трупове, бели дворци от сол и заровени диаманти.