Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (18) (История на една закъсняла младост)

XVII

— Милата светлина — казва Изабела. — Защо отслабва? Защото се уморяваме ли? Ние я загубваме всяка вечер. Когато спим, светът изчезва. Къде сме тогава? Връща ли се светът винаги, Рудолф?

Стоим на края на градината и през решетъчната порта гледаме пейзажа навън. Ранната вечер се спуска над зрелите ниви, които се простират от двете страни на кестеновата алея чак до гората.

— Той винаги се връща — казвам аз и предпазливо добавям: — Винаги, Изабела.

— А ние? И ние ли? „Ние? — мисля си. — Кой знае? Всеки час дава и взема, и променя.“ Но не казвам нищо. Не искам да се впускам в разговор, който ненадейно ще ни подхлъзне в някоя бездна.

Отвън се завръщат пациентите на лудницата, които са работили по нивите. Връщат се като уморени селяни, а над раменете им свети първата вечерна руменина.

— И ние — казвам аз. — Винаги, Изабела. Нищо, което съществува, не може да се загуби. Никога.

— Вярваш ли в това?

— Не ни остава нищо друго освен да вярваме.

Изабела се обръща към мене. Тя е извънредно хубава в тази ранна вечер с първото светло злато на есента във въздуха.

— Иначе загубени ли сме? — шепне тя. Аз се вглеждам в нея.

— Не зная! — казвам най-сетне.

Загубени — колко много може да означава тази дума! Колко много!

— Иначе загубени ли сме, Рудолф?

Мълча нерешително.

— Да — казвам след това. — Но едва тогава започва животът, Изабела.

— Кой живот? — Нашият собствен. Едва тогава започва всичко: смелостта, голямото състрадание, човечността, любовта и трагичната небесна дъга на красотата. Започва тогава, когато узнаем, че нищо не остава.

Гледам лицето й, озарено от залязващата светлина. За миг времето спира.

— Ти и аз, ние също ли не оставаме? — пита тя.

— Ние също не оставаме — отвръщам аз, погледът ми се плъзга край нея и обгръща пейзажа, изпълнен със синьо и червено, с далечина и злато.

— Дори ако се обичаме?

— Дори ако се обичаме — отговарям и добавям колебливо и внимателно: — Мисля, че хората затова се обичат. Иначе, може би, нямаше да могат да се обичат. Любовта е да желаеш да дадеш на другиго нещо, което не можеш да задържиш.

— Какво?

Вдигам рамене.

— То има много имена. Нашето собствено „аз“, може би, за да го спасим. Или нашето сърце. Да речем: нашето сърце. Или нашия копнеж. Нашето сърце.

Хората от нивите се приближават. Пазачите отварят вратите. Изведнъж някой се провира бързо покрай нас, отстрани на стената, където трябва да е стоял скрит зад някое дърво, бута се през полските работници и побягва навън. Един от пазачите го забелязва и се затичва доста бавно след него; вторият пазач се спира спокоен и оставя другите пациенти да преминат. После заключва вратата. Долу се вижда как избягалият тича. Той е много по-бърз от пазача, който го преследва.

— Мислите ли, че вашият колега ще го настигне с тази бързина? — питам втория пазач.

— Той ще се върне с него.

— Не ми се вярва.

Пазачът свива рамене.

— Това е Гвидо Тимпе. Той се опитва да избяга поне един път месечно. Винаги тича до ресторанта „Лесничейски дом“. Там изпива няколко бири. Всеки път го намираме там. Никога не избягва по-далеч и никога не отива другаде. Само за две-три бири. Пие винаги черна бира. — Пазачът ми намига. — Затова моят колега не тича по-бързо. Той иска само да не го изпусне от очи, за всеки случай. Оставяме на Тимпе винаги толкова време, колкото да може да изпие бирите си. Защо не? После се връща като агне.

Изабела не е слушала обясненията на пазача.

— Къде иска да отиде той? — пита тя сега.

— Иска да пие бира — казвам аз. — Нищо повече. Хубаво е човек да има поне такава цел!

Тя не ме чува. Не ме поглежда.

— И ти ли искаш да си отидеш?

Аз клатя отрицателно глава.

— Няма защо да бягаш, Рудолф — казва Изабела. — И няма защо да идваш. Всички врати са едни и същи. А зад тях…

Тя не се доизказва.

— Какво има зад тях, Изабела? — питам я.

— Нищо. Само врати. Винаги само врати, а нищо зад тях.

Пазачът заключва портата и запалва лулата си. Силната миризма на евтиния тютюн ме облъхва и като с вълшебна пръчка извиква пред мене една картина: прост живот, без проблеми, с почтена професия, кротка жена, послушни деца, почтено съществувание и почтена смърт — живот, в който човек приема всичко така, като че се разбира от само себе си: и деня, и вечерната почивка, и нощта, без да се пита какво има зад тях! За миг ме обзема силен копнеж по такъв живот и нещо като завист. После поглеждам Изабела. Тя стои при вратата, сложила ръце на железните пръчки на решетката, притиснала глава в нея, и гледа навън. Дълго стои така. Светлината става все по-плътна, по-червена и златиста, горите загубват сините си сенки и почерняват, а небето над нас е с ябълково-зелен цвят и изпълнено с розово озарени платноходки.

Най-сетне Изабела се обръща. В тази светлина очите й изглеждат почти виолетови.

— Ела — казва тя и ме хваща за ръката. Ние се връщаме. Изабела се обляга на мене.

— Не бива никога да ме напускаш.

— Никога няма да те напусна.

— Никога — казва тя. — Никога е толкова кратко.

Тамяновият дим се вие на кълба от сребърните кадилници на министрантите. Бодендик се обръща с потира в ръцете си. Сестрите в своите черни дрехи коленичат смирено зад чиновете като тъмни купчинки, изпълнени с благоговение; главите са наведени, ръцете потупват прикритите гърди, които никога няма да станат майчина гръд, свещите горят, и бог е тук, в причастието, обкръжено от златни лъчи. Една жена става, отива през средната пътека напред до чина за причастие и там се хвърля на пода. Повечето от болните гледат неподвижно всред златното чудо. Изабела я няма. Отказала да ходи в черквата. По-рано ходела; сега, от няколко дни, вече не искала. Тя ми обясни това. Каза ми, че не искала вече да гледа окървавения Христос.

Две сестри повдигат болната, която се е хвърлила на пода и удря с ръце по него. Аз засвирвам Tantum ergo. Белите лица на лудите като по даден знак изведнъж се обръщат към органа. Изтеглям босвиолите и цигулките. Сестрите запяват.

Белите спирали на тамяновия дим се вият нагоре. Бодендик поставя обратно потира с причастието в дарохранителницата. Светлината на свещите трепти по изтъкания със злато и сребро копринен плат на одеждата му, върху която е извезан голям кръст, и се издига заедно с дима към големия кръст, на който от близо две хиляди години виси Спасителят, облян в кръв. Аз продължавам да свиря механично и мисля за Изабела и за това, което ми каза, а после за описанието на предхристиянските религии, което четох снощи. Боговете в Гърция били весели, те бродели от облак на облак, били доста вероломни и крайно неверни и изменчиви като хората, на които били подобни. Въплъщавали и довеждал до крайност живота в неговата многостранност и жестокост, в неговото безсмислие и красота. Изабела е права: бледният човек над мене с брадата и окървавените ръце и крака е по-друг. „Две хиляди години — мисля аз, — две хиляди години, а животът все кръжи като вихър от светлини, страстни вопли, смърт и екстаз около каменните сгради, в които са издигнати изображенията на бледния умираещ — мрачни, кървави, заобиколени от милиони бодендиковци; оловна на цвят, сянката на черквите се е впила в земята и е задушила радостта от живота — превърнала е веселия Ерос в някаква тайна, мръсна, греховна креватна история и нищо не прощава, въпреки всички проповеди за любов и опрощение, защото да прощаваш истински, значи да приемеш другия такъв, какъвто е, а не да изискваш покаяние, послушание и подчинение, преди да бъде произнесено Ego te absolve.“ Изабела чакаше вън. Вернике беше й позволил да излиза вечер в градината, когато има някой с нея.

— Какво правиш там вътре? — пита враждебно тя. — Помагаш да се прикрие всичко?

— Свирех.

— Музиката също прикрива. Повече от думите.

— Имай музика, която преобръща всичко — казвам аз.

— Музика с барабани и тромпети. Тя е донесла много не щастие на света.

Изабела ме поглежда.

— А твоето сърце? Не е ли то барабан? „Да — мисля аз, — бавен и тих барабан, но при все това ще вдигне доста шум и ще донесе твърде много нещастие, и може би тъкмо затова ще пропусна да чуя сладостния, безименен зов на живота; той все още е понятен за онези, които не противопоставят на живота своето горделиво «аз» и не искат никакви обяснения, като че са заемодавци с неоспорими права, а не мимолетни пътници без следа.“ — Докосни сърцето ми — казва Изабела, хваща ръката ми и я слага върху тънката си блуза, под гърдите. — Усещаш ли го?

— Да, Изабела.

Издърпвам ръката си, но ми се струва, че не съм я дръпнал. Вървим около малък фонтан, който ромоли в здрача, като че е забравен. Изабела потапя ръцете си в басейна и плиска водата нагоре.

— Къде се губят сънищата денем, Рудолф? — пита тя.

Аз я поглеждам.

— Може би спят — казвам предпазливо, защото зная накъде могат да ни отведат такива въпроси.

Тя потапя целите си ръце в басейна и ги задържа така. Те блестят сребристи под водата, обсипани с дребни въздушни перли, сякаш са от някакъв непознат метал.

— Как могат да спят? — пита Изабела. — Нали те са живият сън. Човек ги вижда само когато спи. Но къде чезнат през деня?

— Може би висят като прилепи в големи, подземни пещери… или като млади сови в дълбоките хралупи на дърветата и очакват нощта.

— Но ако нощта не дойде?

— Нощта идва винаги, Изабела.

— Сигурен ли си? Аз я поглеждам.

— Питаш като дете.

— Как питат децата?

— Също като тебе. Все питат и питат. И скоро стигат до една точка, когато възрастните вече не могат да им отговарят и им става неловко или се сърдят.

— Защо се сърдят?

— Защото изведнъж разбират, че нещо у тях е ужасно лъжливо и защото не искат да им се напомня за него.

— И у тебе ли нещо е лъжливо?

— Почти всичко, Изабела.

— Какво е лъжливо?

— Не зная. Точно там е работата. Ако го знаехме, нямаше да бъде вече толкова лъжливо. Човек само го чувствува.

— Ах, Рудолф — казва Изабела и гласът й изведнъж става дълбок и мек. — Нищо не е лъжливо.

— Не е ли?

— Разбира се, че не е. Лъжливото и вярното ги знае само бог. Но ако бог съществува, няма нищо лъжливо и вярно. Всичко ще бъде бог. Лъжливо би било само онова, което съществува извън него, или против него, той щеше да бъде само един ограничен бог. А един ограничен бог не е никакъв бог. Значи, или всичко е вярно, или няма бог. Това е толкова просто.

Поглеждам я изненадан. Това, което казва, звучи наистина просто и убедително.

— Но тогава не би имало и дявол, и ад? — питам аз. — Или ако има, не би имало бог.

Изабела кима.

— Разбира се, не, Рудолф. Ние имаме толкова много думи. Кой ли ги е измислил всичките?

— Объркани хора — отвръщам аз.

Тя клати глава и посочва към параклиса.

— Онези там! Те го затвориха вътре — шепне Изабе ла. — Той не може да излезе. Иска да излезе. Но те са го приковали на кръста.

— Кои?

— Свещениците. Те го държат пленен.

— Това са били други свещеници — казвам аз. — Преди две хиляди години. Не тези.

Изабела се обляга на мене.

— Те са все същите, Рудолф — шепне тя току пред мене, — не знаеш ли? Той иска да излезе; но те го държат затворен. Кръвта му тече ли тече, той иска да слезе от кръста. Но те не му позволяват. Държат го пленен в своите затвори с високи кули, кадят му тамян и му се молят, но не го пускат навън. Знаеш ли защо не го пускат?

— Не.

Луната е увиснала бледна над горите с пепеляво-син цвят.

— Защото е много богат — шепне Изабела. — Той е много, много богат. Но те искат да задържат богатство то му. Ако той излезе, ще си го получи обратно, и тогава всички те изведнъж ще обеднеят. Също както, ако за творят някого тук горе; тогава други се разпореждат с богатството му, правят с него каквото искат и живеят като богати хора. Също както стана с мене.

Аз се взирам в Изабела. Лицето й е изопнато, но не издава нищо.

— Какво искаш да кажеш с това? — питам аз.

Тя се смее.

— Всичко, Рудолф. Нали ти също го знаеш! Докараха ме тук, защото им пречех. Те искат да задържат богатството ми. Ако изляза, трябва да ми го върнат. Няма значение; аз не го искам.

Все още я гледам втренчено.

— Ако не го искаш, можеш да им обясниш това; тогава няма да има вече причина да те държат тука.

— Тук или другаде, това е все едно. Защо тогава да не е тук? Тук поне тях ги няма. Те са като комарите. Кой иска да живее с комари? — Изабела се навежда напред. — Затова се преструвам — шепне тя.

— Преструваш ли се?

— Разбира се! Не знаеш ли? Човек трябва да се преструва, иначе ще го разпънат на кръст. Но те са глупави. Можеш да ги лъжеш.

— Лъжеш ли и Вернике?

— Кой е той?

— Лекарят.

— Ах, него ли! Той иска само да се ожени за мене. Той е като другите. Има толкова много затворници, Рудолф, и тези вън се страхуват от тях. Но онзи на кръста… от него най-много се страхуват.

— Кои?

— Всички, които го използуват и живеят от него. Те са безброй. Казват за себе си, че били добри. Но причиняват много злини. Който е само лош, може да направи малко. Виждаш го и се пазиш от него. Но добрите… какво вършат те! Ах, те са окървавени!

— Вярно е — казвам аз и сам съм странно възбуден от шепнещия глас в тъмнината. — Те са причинили ужасно много злини. Който се смята за безпогрешен, той е безмилостен.

— Не отивай вече там, Рудолф — продължава да шепне Изабела. — Те трябва да го освободят! Този, на кръста. Той също би желал да се смее, да спи, да танцува.

— Мислиш ли?

— Всеки би желал това, Рудолф. Те трябва да го освободят. Но той е много опасен за тях. Той не е като тях. Той е най-опасният от всички… той е най-добрият.

— Затова ли го държат пленен?

Изабела кима утвърдително. Дъхът й ме докосва.

— Иначе би трябвало отново да го приковат на кръста.

— Да, и аз мисля така. Те пак ще го убият; същите, които днес го обожават. Ще го убият така, както са били убивани безброй много хора в негово име. В името на справедливостта и любовта към ближния.

Изабела зъзне.

— Няма да ходя вече там — казва тя и сочи към параклиса. — Те постоянно разправят, че човек трябвало да страда. Черните сестри. Защо, Рудолф?

Не отговарям.

— Кой е уредил така, че трябва да страдаме? — пита тя и се притиска към мене.

— Бог — казвам горчиво аз. — Ако го има. Бог, който е създал всички нас.

— А кой го наказва за това?

— Как?

— Кой го наказва за това, че ни кара да страдаме? Човеците ще те хвърлят в затвора или ще те обесят, ако вършиш подобно нещо. Кой ще обеси бога?

— Върху това още не съм мислил — отговарям аз. — Ще питам някой път викария Бодендик.

Ние се връщаме през алеята. Няколко светулки хвъркат в тъмнината. Изабела изведнъж се спира.

— Чу ли? — пита тя.

— Какво?

— Земята. Тя направи скок като някой кон. Като дете се страхувах, че ще падна долу, когато спя. Исках да ме привързват здраво за леглото ми. Може ли човек да има вяра в земното притегляне?

— Да. Също както в смъртта.

— Аз не зная това. Още никога ли не си хвърчал?

— Със самолет?

— Самолет — казва Изабела с леко презрение. — Това всеки може. На сън.

— Да. Но не може ли и това всеки?

— Не.

— Аз мисля, че всеки човек е сънувал поне веднъж, че хвърчи. Това е един от най-честите сънища.

— Виждаш ли! — казва Изабела. — А ти вярваш на земното притегляне. Ако някой ден то спре? Какво ще стане тогава? Ще летим наоколо като сапунени мехури! Кой ще бъде тогава цар? Този, който е завързал най-много олово на краката си, или който е с най-дълги ръце? А как ще слезе човек от някое дърво?

— Не зная. Но дори и оловото не би помогнало. Тогава и то ще бъде леко като въздух.

Тя изведнъж става съвсем игрива. Луната свети в очите й, като че зад тях гори някакъв бледен огън. Изабела отмята назад косата си, която в студената светлина е сякаш без цвят.

— Приличаш на магьосница — казвам аз. — Млада и опасна магьосница.

Изабела се смее.

— Магьосница — шепне тя. — Позна ли най-сетне?

Колко много време ти трябваше!

Изведнъж тя разгръща синята си широка пола, която се люлее около бедрата й, пуска я да падне и излиза от нея. Няма нищо друго върху себе си, освен обувките и късата бяла блуза, която се отваря. Тънка и бяла стои в тъмнината — повече момче, отколкото жена, с пепелява коса и бледни очи.

— Ела — шепне тя.

Аз се озъртам. „Дявол да го вземе — мисля си, — ако дойде сега Бодендик! Или Вернике, или някоя от сестрите“ — и се ядосвам, че мисля за това. Изабела никога не би си го помислила. Тя стои пред мене като призрак, който се е въплътил, готов да отлети.

— Трябва да се облечеш — казвам й.

Изабела се смее.

— Трябва ли, Рудолф? — пита тя присмехулно и не чувствува никаква земна притегателна сила, но аз чувствувам цялата притегателна сила на вселената.

Изабела бавно се приближава. Посяга към вратовръзката ми и я издърпва. Устните й са безцветни, сиво-сини на лунната светлина, зъбите й са бели като тебешир и дори гласът й е загубил своя оттенък.

— Махни това! — шепне тя и ми разкопчава яката и ризата.

Чувствувам ръцете й студени върху голите си гърди. Те не са меки; ръцете й са тънки и твърди и ме хващат здраво. Тръпка пробягва по кожата ми. Нещо, което никога не съм подозирал у Изабела, неочаквано се изтръгва от нея, усещам го като буен вятър и тласък, то идва отдалече и се е насъбрало в нея, както кроткият вятър на просторните равнини в някоя клисура се превръща във внезапна буря. Опитвам се да задържа здраво ръцете й и се озъртам. Тя блъсва настрана ръцете ми. Вече не се смее; изведнъж е обвзета от убийствената сериозност на земната твар, за която любовта е ненужна добавка, която познава само една цел и дори е готова да умре, за да я постигне.

Не мога да я отстраня. Отнякъде й е дошла сила, срещу която бих могъл да употребя само насилие, за да я отблъсна. За да избягна това, притеглям Изабела към себе си. Така тя е по-безпомощна, но сега е по-близо до мене, гърдите й се притискат до моите, чувствувам тялото й в ръцете си и усещам как я притеглям по-плътно до себе си. „Не бива — мисля си, — тя е болна, това е изнасилване, но нима всичко и винаги не е изнасилване?“ Очите й са съвсем близо до моите, празни и без да разпознават нещо, втренчени и прозрачни.

— Страхуваш се — шепне тя. — Винаги се страхуваш!

— Не се страхувам — мърморя аз.

— От какво? От какво се страхуваш?

Не отговарям. Изведнъж не изпитвам вече никакъв страх. Сиво-сините устни на Изабела се притискат до лицето ми, те са хладни, в нея няма никакъв пламък, но аз потръпвам от някаква студена възбуда, кожата ми се свива, само главата ми изгаря, усещам зъбите на Изабела; тя е някакво нежно, стройно животно, някакъв призрак, някакво привидение от лунна светлина и ламтеж, мъртвец, един оживял, възкръснал мъртвец, кожата и устните й са студени, ужас и забранено желание се смесват в безреден вихър, аз се изскубвам със сила и я блъсвам назад така, че тя пада…

Изабела не става. Тя се свива на земята като някакъв бял гущер и съска срещу мене клетви, оскърбления, цял поток от произнасяни шепнешком файтонджийски, войнишки и курвенски псувни, псувни, които аз дори не съм чувал, оскърбления, които нараняват като нож и шибат като бич, думи, които никога не бих допуснал, че мога да чуя от нея, думи, на които се отговаря само с юмруци.

— Успокой се — казвам аз.

Изабела се смее.

— Успокой се! — подражава ми тя. — Това е всичко, което знаеш! Успокой се! Върви по дяволите! — съска тя изведнъж по-високо. — Върви, страхопъзльо, евнух такъв…

— Дръж си устата — казвам й разсърден. — Или…

— Какво, или? Опитай се, де!

Тя се извива срещу мене на земята като дъга, подпряла ръцете си назад, с безсрамно движение, устата й е отворена в презрителна гримаса.

Гледам я втренчено. Тя би трябвало да ме отврати, но не ме отвращава. Дори в това неприлично положение тя няма нищо общо с блудството, въпреки всичко, което бълва и върши; и в него, и в нея има нещо отчаяно, диво и невинно, аз я обичам, бих искал да я вдигна и отнеса, но не зная къде, вдигам ръцете си, но те са тежки, чувствувам се безутешен и безпомощен, еснаф и провинциалист.

— Пръждосвай се! — шепне Изабела от земята. — Ма хай се! Върви си! И никога не идвай пак! Да не си посмял да се върнеш, старец такъв, клисар, плебей! Върви си, дръвник, глупак, еснафско нищожество! Да не си посмял да се върнеш!

Сега тя ме поглежда коленичила, устата й се е смалила, очите са плоски, сивкави и зли. С лек скок тя се изправя, грабва широката си, синя пола и си тръгва, бързо и стремително, излиза с дългите си крака от алеята в лунната светлина — като гола танцьорка, която размахва синята си пола като знаме.

Искам да изтичам след нея и да й извикам да се облече; но се спирам. Не зная какво ще направи в следния миг… и се сещам, че това не се случва за първи път — някой да се появи тук горе гол на входната врата. Особено жените често правят това.

Бавно се връщам през алеята. Оправям ризата си и се чувствувам виновен, без да зная защо.

През нощта чувам как Кнопф се връща. Стъпките му показват, че е доста пиян. Наистина, след случилото се не ми е до тези работи, но тъкмо затова отивам до водосточната тръба. Кнопф се спира на пътната врата и като стар войник най-напред оглежда терена. Съвсем тихо е. Той се приближава предпазливо до обелиска. Не съм и очаквал, че запасният фелдфебел ще се откаже от своя навик само след един единствен предупредителен изстрел. Той стои сега готов за действие пред надгробния камък и отново изчаква. Главата му още веднъж се завърта внимателно наоколо. След това опитният тактик прави една лъжлива маневра; отпуска ръцете си, но това е блъф, той само се ослушва. Тогава, след като продължава да е все така тихо, фелдфебелът с удоволствие, с тържествуваща усмивка около своите нишпеански мустаци, заема привичната си поза и започва да пикае.

— Кнопф! — рева аз глухо през водосточната тръба. — Свиня такава, пак ли си тука? Не те ли предупредих?

Промяната в израза на лицето на Кнопф не е лоша. Винаги съм се отнасял с недоверие към твърдението, че от ужас човек си ококорвал очите; мисля, че в Такъв случай те по-скоро се присвиват, за да се вижда по-ясно; но Кнопф наистина опулва очи като някой изплашен кон~ при избухване на тежък артилерийски снаряд. Той дори ги върти.

— Ти не си достоен да бъдеш фелдфебел на пионерите от запаса — заявявам глухо аз. — Разжалвам те! Понижавам те във войник втори разряд, пикльо такъв! Пръждосвай се!

Някакъв дрезгав лай се изтръгна от гърлото на Кнопф.

— Не! Не! — казва пресипнало той и търси да открие мястото, откъдето говори бог. Това е ъгълът между портата и стената на неговата къща. Там няма никакъв прозорец, никакъв отвор, той не разбира откъде идва гласът.

— Свършено е с дългата сабя, с фуражката и галуните! — шепна аз. — Свършено е с разкошната униформа! Отсега нататък ти си пионер втори разряд, Кнопф, мръсно миткало такова!

— Не! — реве Кнопф, улучен право в сърцето. На един истински тевтонец по-скоро можеш да му отрежеш някой пръст, отколкото да му отнемеш титлата. — Не! Не! — шепне той и вдига ръце в лунната светлина.

— Закопчей се прилично! — командувам аз и изведнъж си спомням всичко, което ми беше подвиквала Изабела; чувствувам някакво бодване в стомаха, а воят на отчаянието връхлита като градушка върху мене.

Кнопф се подчинява.

— Само това не! — казва прегракнало той още веднъж, отметнал глава назад и нагоре към озарените от луната перести облаци. — Не прави това, господи!

Гледам го как стои долу като централната фигура от групата „Лаокоон“, борейки се с невидимите змии на безчестието и разжалването. Минава ми през ум, че той стои там долу както аз преди един час и в стомаха ми отново започва да ври. Обхваща ме неочаквано състрадание — към Кнопф и към самия мен. Ставам по-човечен.

— Е добре — шепна аз. — Ти не заслужаваш, но аз искам да ти дам още един шанс. Ще бъдеш понижен само в ефрейтор, и то условно. Ако де края на септември пикаеш като цивилизован човек, ще бъдеш повишен обратно в подофицер; до края на октомври — в сержант; до края на ноември — във вицефелдфебел; след това за Коледа — отново в действуващ ротен фелдфебел в запаса, разбра ли?

— Тъй вярно, господин… господин… — Кнопф търси правилното обръщение. Страхувам се, че се колебае между величество и бог, и навреме го прекъсвам.

— Това е последната ми дума, ефрейтор Кнопф! И да не си помислил, свиня такава, че след Коледа можеш пак да започнеш! Тогава е студено и няма да можеш да заличиш следите си. Те ще замръзнат. Ако се изправиш само още веднъж до обелиска, ще получиш електрически удар и възпаление на простатната жлеза, от болки ще ти се изкривят краката. А сега марш, фашкия с галуни такава!

Кнопф изчезва с необикновена бързина в тъмнината на своята къщна врата. Чувам тих смях откъм канцеларията. Лиза и Георг са наблюдавали зрелището.

— Фашкия с галуни — кикоти се дрезгаво Лиза. Един стол пада, изтрополява се и вратата на стаята за размишления на Георг се заключва. Веднъж получих от Ризенфелд бутилка холандска житена ракия с посвещение то: „За много тежки часове“. Изваждам я сега. Върху четвъртитата бутилка блести етикетът: Friesscher Genewer van P. Bokma, Leenwarden Отварям я и си наливам една голяма чаша. Ракията е силна и ароматична и не ме наругава.