Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (13) (История на една закъсняла младост)

XII

Бодендик се носи в мъглата като голям черен гарван.

— Е? — пита той дружелюбно. — Все още ли оправяте света?

— Наблюдавам го — отвръщам аз.

— Аха! Значи — философ! И до какво заключение достигнахте?

Гледам неговото бодро лице, което блести червено и мокро от дъжда под меката му шапка с широка периферия.

— Стигнах до заключението, че за две хиляди години християнството не е помогнало на света да отиде много напред — отговарям аз.

За миг благосклонно-покровителственото му изражение се променя; след това отново става както преди.

— Не мислите ли, че сте малко млад за такива преценки?

— Да, но не намирате ли, че е твърде безнадежден аргумент да укротявате някого заради, младостта му? Нямате ли други аргументи?

— Имам цял куп. Но не срещу такива глупости. Не знаете ли, че всяко обобщаване е признак за повърхностно мислене?

— Да — отвръщам аз уморено. — Отговорих ви тъй, само защото вали. Впрочем, отговорът ми не е съвсем повърхностен. От няколко седмици уча история, когато не мога да спя.

— Защо? Пак ли защото понякога вали?

Не обръщам внимание на това безобидно ужилване.

— Защото бих искал да се предпазя от преждевременен цинизъм и отчаяние от дребни неща. Не всекиму е дадено само с голата вяра в Светата троица да си затваря очите пред това, че сме се заели най-усилено с подготвянето на нова война, след като току-що сме загубили една война, която вие и вашите господа колеги от различните протестантски вероизповедания благословихте и осветихте в името на бога и любовта към ближния… Признавам, че вие сте правили това малко по-безшумно и с известно смущение — затова пък вашите колеги го вършеха твърде усърдно, облечени в униформи, дрънчейки с кръстове и задъхвайки се от победно опиянение.

Бодендик изтърсва дъждовните капки от черната си шапка.

— Ние давахме последна утеха на загиващите на бойното поле. Вие, изглежда, съвсем сте забравили това.

— Не е трябвало да допускате да се стигне дотам! Защо не стачкувахте? Защо не забранихте на вашите верующи да воюват? Това би трябвало да бъде вашата задача. Но времената на мъчениците са отминали. Затова пък доста често, когато трябваше да присъствувам на богослужение на бойното поле, слушах молитви за победата на нашето оръжие. Мислите ли, че Христос би се молил за победата на галилейците срещу филистимляните?

— Види се — отвръща спокойно Бодендик, — дъждът ви настройва необикновено емоционално и демагогски.

Изглежда, вие вече твърде добре знаете, че по умел начин, с премълчаване, извъртане и едностранчиво представяне, всичко на този свят може да бъде нападнато и уязвено.

— Зная. Тъкмо затова уча история. В училище и в часовете по вероучение винаги ни разказваха за мрачните, първобитни и жестоки предхристиянски времена Препрочитам това и намирам, че ние не сме много по-добре — като изключим успехите в техниката и науката. Но и тях използуваме най-вече, за да можем да убиваме повече хора.

— Ако човек иска да докаже нещо, той може да докаже всичко, драги приятелю. Също и обратното. За всяко преднамерено твърдение може да се приведе доказателство.

— И това зная — казвам аз. — Църквата ни е дала най-блестящия урок, когато е унищожила гностиците.

— Гностиците? Какво знаете вие за тях? — пита Бодендик с оскърбително учудване.

— Достатъчно много, за да се усъмня дали те не са били оная част от християнството, която е проявявала по-голяма търпимост към чуждото мнение. А всичко, каквото съм научил досега в моя живот, е да ценя търпимостта.

— Търпимост… — казва Бодендик.

— Търпимост! — повтарям аз. — Да се съобразяваш с другия! Да разбираш другия! Да оставиш всекиго да живее по свой начин. Търпимост, която в нашето възлюблено отечество е чужда дума.

— С една дума, анархия — отвръща Бодендик тихо и неочаквано много язвително.

Пред параклиса сме. Свещите са запалени и пъстроцветните прозорци блестят утешително в носения от вятъра дъжд. От отворената врата долита лек мирис на тамян.

— Търпимост, господин викарий — казвам аз, — не анархия: вие знаете разликата между тях. Но не смеете да я признаете, защото вашата църква не я е признала. Вие сте едничките, които спасявате душата! Никой друг не притежава небето, само вие! Никой друг не може да опрости греха, само вие! Вие имате монопол. Не съществува друга религия освен вашата! Вие сте диктатура! Как бихте могли тогава да проявявате търпимост?

— Това не ни е необходимо. Ние притежаваме истината.

— Разбира се — казвам аз и посочвам към осветените прозорци. — Ето я там! Утеха срещу страха от живота! Не мисли повече; аз зная всичко вместо теб! Обещаването на рая и заплахата с ада — това е игра с най-простите емоции и какво общо има тя с истината, тази фата моргана на нашия мозък?

— Хубави слова — пояснява Бодендик, който отдавна пак е миролюбив, покровителствен и леко ироничен.

— Да, това е всичко, което имаме… хубави слова — казвам аз, ядосан на самия себе си. — Но и вие нямате нищо друго, освен това — хубавите слова.

Бодендик влиза в параклиса.

— Ние имаме светото тайнство…

— Да…

— И вярата, която само за слабоумните, чийто мъничък ум им пречи на храносмилането, е глупост и бягство от света, безобиден дъждовен червей, такъв, който рови в нивата на тривиалното.

— Браво! — казвам аз. — Най-сетне ставате и поетичен. Макар и в стил късен барок.

Бодендик неочаквано се засмива.

— Драги ми Бодмер — обяснява той. — В продължение на близо две хиляди години от съществуването на църквата не един Савел се е превърнал в Павел. А ние през това време сме видели и превъзмогнали по-големи джуджета от вас. Продължавайте пъргаво да пъплите напред. Бог стои на края на всеки път и ви чака.

Той изчезва с дъждобрана си в сакристията — един добре охранен мъж в черен редингот. След половин час ще се покаже отново, облечен фантастично като хусарски генерал, и ще бъде представител на бога. „Всичко е в униформите — беше казал Валентин Буш след втората бутилка йоханисбергско вино, докато Кноблох бе потънал в меланхолия и мрачни мисли, само в униформите. Отнеми им униформите и няма да има никой, който да пожелае да бъде войник.“

След богослужението отивам да се разходя с Изабела по алеята. Тук вали по-неравномерно — сякаш между дърветата са се сгушили сенки, които се пръскат с вода. Изабела е облечена с тъмна мушама, закопчана догоре, и носи малка баретка, която покрива косата й. От нея не се вижда нищо друго освен лицето й, което светлее в тъмнината като непълна луна. Времето е студено и ветровито, и освен нас няма вече никой в градината. Аз отдавна съм забравил Бодендик и тъмния гняв, който понякога избликва в мен безпричинно, като някой мътен фонтан. Изабела върви плътно до мен, аз чувам стъпките й през дъжда, чувствувам движенията й и нейната топлина и като че това е единствената топлина, която е останала в света.

Изведнъж тя се спира. Лицето и е бледно и решително, а очите й изглеждат почти черни.

— Ти не ме обичаш достатъчно — казва с мъка тя. Поглеждам я изненадан.

— Обичам те толкова, колкото мога. Изабела стои известна време мълчалива.

— Не е достатъчно — шепне тя. — Никога не е достатъчно! Никога не е достатъчно!

— Да — казвам аз. — Изглежда, никога не е достатъчно. Никога, през целия живот, никой път, с никого. Изглежда, всякога е недостатъчно и в това е нещастието на света.

— Не е достатъчно — повтаря Изабела, като че не ме е чула. — Иначе не бихме били все още двама.

— Искаш да кажеш, иначе щяхме да бъдем едно?

Тя кима.

Мисля за разговора с Георг, докато пиехме греяното вино.

— Ние ще трябва да останем винаги двама, Изабела — казвам предпазливо аз. — Но можем да се обичаме и да вярваме, че не сме вече двама.

— Мислиш ли, че някога сме били едно?

— Не зная. Никой не би могъл да знае такова нещо. Иначе човек не би могъл да има някакъв спомен.

Тя ме поглежда втренчено от тъмнината.

— Там е работата, Рудолф — шепне тя. — Човек няма никакъв спомен. За нищо. Защо няма? Човек търси и търси. Защо всичко е изчезнало? А е имало толкова много неща! Това е всичко, което все още знаем! И нищо друго! Защо не го знаем вече? Ти и аз, не е ли било това и по-рано? Кажи! Кажи! Къде е то сега, Рудолф?

Вятърът шумно плисва вода върху нас. „Много неща изглеждат като че ли някога вече са съществували — мисля си аз. — Често те се приближават съвсем и се възправят пред нас, и ние знаем, че някога сме ги имали, точно същите, дори за миг като че все още знаем какво ще стане с тях, но щом поискаме да ги уловим, те изчезват като дим или мъртъв спомен.“ — Никога не бихме могли да си спомним, Изабела — казвам аз. — Това е същото, както с дъжда. И той е нещо, което е станало едно — от две въздухообразни тела, кислород и водород, които вече не знаят, че някога са били въздухообразни тела. Те сега са само дъжд и нямат никакъв спомен за миналото.

— Или както сълзите — казва Изабела. — Но сълзите са пълни със спомени.

Известно време вървим мълчаливо. Аз мисля за странните мигове, когато ненадейно отражението на някой привиден спомен сякаш се взира в нас през много отминали животи. Пясъкът скърца под обущата ни. Зад зида на градината някакъв автомобил изсвирва продължително с клаксона си, сякаш очаква някого, който иска да избяга.

— Тогава тя е като смъртта — казва най-сетне Изабела.

— Коя?

— Любовта. Съвършената любов.

— Кой знае това, Изабела? Аз мисля, че никой никога не е могъл да го узнае. Ние се разпознаваме един друг само докато всеки поотделно е още „аз“. Ако нашите „аз“ се слееха, щеше да бъде както при дъжда. Щяхме да бъдем едно ново „аз“ и нямаше да можем да си спомним за отделните предишни „аз“. Щяхме да бъдем нещо друго — така различно, както дъждът е различен от въздуха — не вече едно „аз“, което е извисено чрез едно „ти“.

— Но ако любовта бъде толкова съвършена, че да се слеем, тогава няма ли да бъде като смъртта?

— Може би — казвам аз колебливо. — Но няма да бъде като унищожението. Никой не знае какво е смъртта, Изабела. Затова човек не може да я сравни с нищо. Но ние сигурно не бихме се чувствували като отделни личности. Щяхме да се превърнем само в едно друго самотно „аз“.

— Значи, любовта е осъдена да бъде винаги несъвършена?

— Тя е достатъчно съвършена — казвам аз и се проклинам, за гдето с моята педантична даскалщина отново навлязох тъй дълбоко в един разговор.

Изабела клати глава.

— Не го извъртай, Рудолф! Любовта трябва да бъде несъвършена, сега разбирам това. Ако би била съвършена, щеше да блесне светкавица и всичко щеше да изчезне.

— Щеше да остане нещо… но отвъд нашето познание.

— Както в смъртта?

Поглеждам я.

— Кой знае това? — казвам предпазливо, за да не я вълнувам повече. — Може би смъртта има съвсем невярно име. Ние я виждаме винаги само от едната страна. Може тя да е съвършената любов между бога и нас.

Вятърът плиска струя дъжд през листата на дърветата, а те с призрачни ръце я отхвърлят по-нататък. Известно време Изабела мълчи.

— Затова ли е толкова тъжна любовта? — пита тя.

— Любовта не е тъжна. Само прави хората тъжни, защото е неизпълнима и никой не може да я задържи.

Изабела се спира.

— Защо, Рудолф? — казва изведнъж много буйно тя и тропа с крака. — Защо трябва да е така?

Гледам бледното и, изопнато лице.

— Това е щастието — отговарям аз. Изабела ме гледа втренчено.

— Това е щастието? Кимам утвърдително.

— Не може да бъде! Това не е нищо друго освен не щастие!

Изабела се хвърля срещу мене и аз я хващам здраво. Чувствувам как раменете й се тресат от ридание.

— Не плачи — казвам й аз. — Какво би станало, ако човек вземе да плаче за такова нещо?

— А за какво друго? „Да, за какво друго? За всичко друго, за нещастието на тази проклета планета, но не и за това.“ — Любовта не е нещастие, Изабела — казвам аз. — Тя е щастието. Само че ние го наричаме с такива глупави имена като „съвършено“ и „несъвършено“.

— Не, не! — Изабела буйно клати глава и не позволява да я утеша. Тя плаче и се вкопчва в мене; аз я държа в ръцете си и чувствувам, че не аз, а тя е права, че тя не познава компромиси, че в нея още гори първичното, единствено „защо“, което се е появило преди да се натрупат всички условности на съществуванието, първият въпрос на пробуждащото се „аз“.

— Не е никакво нещастие — казвам въпреки това. — Нещастието е съвсем друго нещо, Изабела!

— Какво?

— Не е нещастие, че не можем никога напълно да се слеем. Нещастие е, че трябва постоянно да се напускаме, всеки ден и всеки час. Знаем това, но не можем да го спрем, то изтича през ръцете ни, а е най-скъпоценното не що, което съществува, и при все това не можем да го за държим. Винаги някой умира пръв. Винаги някой остава след него.

Изабела вдига очи.

— Как можеш да напуснеш онова, което не притежаваш?

— Може — отвръщам с горчивина. — И още как може! Има много етапи, когато напускаш и когато те напускат, и всеки е болезнен, а много от тях са като смъртта.

Сълзите на Изабела пресекват.

— Откъде знаеш това? — пита тя. — Нали още не си стар? „Достатъчно стар съм — мисля аз. — Един къс от мене остаря, когато се завърнах от войната.“ Отговарям:

— Зная го. Изпитал съм го. „Изпитал съм го — мисля пак. — Колко често трябваше да напускам деня и часа, и съществуванието, и дървото в утринна светлина, и ръцете си, и мислите си, и всеки път завинаги, а когато се връщах, бях някой друг. Човек може да напуска много неща и винаги неволно оставя всичко зад себе си, когато трябва да застане лице с лице срещу смъртта; пред нея човек е винаги гол и ако намери пътя назад, трябва отново да придобие всичко, което е изоставил.“

Лицето на Изабела просветва пред мен в дъждовната нощ и ме обзема неочаквана нежност. Отново чувствувам в каква самота живее тя — безстрашна, сама със своите видения, заплашвана от тях и отдадена на тях, без стряха, под която би могла да се подслони, без покой и без нищо, което да отвлече мисълта й, изложена на всички ветрове на сърцето, без помощ от когото и да било, без жалба и състрадание към самата себе си. „Ти, мило, безстрашно сърце — мисля аз, — ти си непокътнато и устремено като стрела само към най-главното, макар че не го достигаш и се заблуждаваш — но кой не би се заблудил? И не се ли отказаха отдавна почти всички? Къде започва заблудата, глупостта, малодушието, къде — мъдростта и къде — последната смелост?“ Един звънец звъни. Изабела се стряска.

— Време е! Казвам аз. — Трябва да се прибереш. Очакват те.

— Ще дойдеш ли с мене?

— Да.

Тръгваме към зданието. Щом излизаме от алеята, ни посреща ситен дъжд, а вятърът го развява с къси пориви като мокър воал. Изабела се притиска до мен. Аз поглеждам от хълма надолу към града. Нищо не се вижда. Мъглата и дъждът са ни отделили от околния свят, Никъде вече не се забелязва светлина, ние сме съвсем сами. Изабела върви до мене, сякаш завинаги ми принадлежи, като че ли е безтегловна, и отново ми се струва, че наистина няма тежест, че е като образите в легендите и сънищата, при които също важат по-други закони отколкото във всекидневния живот.

Ние сме пред вратата.

— Ела! — казва тя.

Аз поклащам глава.

— Не мога. Днес не мога.

Изабела мълчи и ме поглежда, открито и ясно, без укор и без разочарование; но нещо в нея като че изведнъж е угаснало. Свеждам очи. Чувствувам се така, сякаш съм набил дете или съм убил лястовичка.

— Днес не мога — казвам й. — Късно е. Утре. — Тя се обръща безмълвно и влиза в салона. Виждам как сестрата се изкачва с нея по стълбата и неочаквано изпитвам чувството, че безвъзвратно съм изгубил нещо, което човек намира само веднъж в живота си.

Стоя объркан. Какво бих могъл да направя? И как отново се заплетох във всичко това? Нали не исках? Този проклет дъжд!

Бавно тръгвам към главното здание. Вернике излиза в бяла престилка с чадър.

— Предадохте ли госпожица Терховен?

— Да.

— Добре. Продължавайте и занапред да се грижите малко за нея. Посещавайте я и през деня, когато имате време.

— Защо?

— На това няма да получите отговор — отвръща Вернике. — Но тя е спокойна, когато е била с вас. Полезно е за нея. Това достатъчно ли ви е?

— Тя ме смята за някой друг.

— Нищо. Аз не се интересувам от вас, а само от своите болни. — Вернике премигва през ръмящата влага. — Тази вечер Бодендик ви похвали.

— Какво?…Той наистина няма никакво основание за това!

— Твърди, че сте на път да се върнете. Към изповедалнята и причастието.

— Я гледай! — казвам аз, искрено възмутен.

— Не подценявайте мъдростта на църквата! Тя е единствената диктатура, която от две хиляди години не е била събаряна.

Спускам се към града. Мъглата развява своите сиви знамена през дъжда. Изабела витае в мислите ми като видение. Аз я изоставих; така мисли тя сега и аз зная това. „Изобщо не би трябвало вече да отивам горе. Това само ме обърква, а аз и без друго съм достатъчно объркан. Но какво щеше да бъде, ако нея вече я нямаше там? Не би ли станало тогава така, като че ми липсва най-важното, онова, което никога не може да остарее, да се изхаби и да стане делнично, защото никога не сме го притежавали?“

Стигам до къщата на обущаря Карл Брил. От работилницата за поставяне на подметки долитат звуците на грамофон. Тази вечер съм поканен тук в мъжка компания. Това е една от знаменитите вечери, в които госпожа Бекман показва своето акробатично изкуство. За момент се колебая — наистина нямам настроение за такова нещо, — но после влизам. Тъкмо затова.

Посреща ме облак от тютюнев дим и миризма на бира. Карл Брил става и ме прегръща, като леко се олюлява. Той има също такава плешива глава като Георг Крол, но затова пък носи всичката си коса под носа във вид на грамадни мустаци като на морж.

— Идвате точно на време — обяснява той. — Обзалаганията са направени. Трябва ни само по-добра музика от този глупав грамофон! Какво ще кажете за валса „Дунавски вълни“?

— Дадено!

Пианото вече е донесено в работилницата за бързо поставяне на подметки. То е сложено пред машините. В предната част на помещението обущата и кожата са от-местени настрана и навсякъде, където има място, са наредени столове и няколко кресла. Тук има едно буре с бира, от което са започнали да точат, а няколко бутилки ракия са вече празни. На тезгяха има втора каса бутилки. На масата е сложен и един голям гвоздей, обвит с памук, до тежък обущарски чук.

Аз прогърмявам на пианото валса „Дунавски вълни“. В дима наоколо се олюляват събратята на Карл Брил. Те са вече в добро настроение. Карл слага върху пианото чаша бира и една двойна ракия.

— Клара се приготвя — казва той. Събрахме обзалагания за повече от три милиона. Дано да е в най-добра форма; иначе съм наполовина разорен. — Той ми намига. — Изсвирете нещо със замах, щом дойде време. Това винаги я въодушевява извънредно много. Музиката просто я подлудява.

— Ще изсвиря „Шествието на гладиаторите“. Но какво ще кажете, ако и аз сключа един малък страничен облог?

Карл ме поглежда.

— Драги господин Бодмер — казва засегнат той. — Да не би да искате да се обзалагате срещу Клара! Как бихте могли да свирите убедително?

— Не срещу нея. За нея. Странично обзалагане.

— Колко? — пита бързо Карл.

— Някакви си въшливи осемдесет хиляди — отвръщам аз. — Това е цялото ми състояние.

Карл се замисля за миг. После се обръща.

— Има ли още някой, който иска да се обзаложи за осемдесет хиляди? С нашия пианист.

— Аз! — Един дебел мъж излиза напред, изважда пари от едно малко куфарче и ги хвърля шумно на тезгяха.

Слагам парите си до тях.

— Богът на крадците да ме пази — казвам аз. — Иначе утре ще бъда принуден да се задоволя само с обед.

— Тогава да почваме! — казва Карл Брил.

Той показва гвоздея на всички. След това отива до стената, поставя го на височина на човешки задник и го забива на една трета. Не го удря толкова силно, колкото може да се предположи от замахванията му.

— Стои добре и здраво — казва Карл и се преструва, че разклаща силно гвоздея.

— Ще трябва да проверим това все пак.

Дебелият, който се обзаложи с мене, излиза напред.

Той разклаща гвоздея и се хили.

— Карл — казва Дебелият, като се усмихва подигравателно. — Та аз мога да го духна от стената. Я дай чука.

— Най-напред го духни от стената.

Дебелия не духа. Той дърпа силно и гвоздеят излиза.

— С ръката си — казва Карл Брил — аз мога да пробия с гвоздей дъска на маса. Но със задника си не мога. Ако поставяте такива условия, по-добре да се откажем изобщо.

Дебелият не отговаря. Той взема чука и забива гвоздея на друго място на стената.

— Тук, как ти се вижда?

Карл Брил проверява. Гвоздеят стърчи около шест — седем сантиметра от стената.

— Прекалено здраво е забит вече. Не може да се издърпа даже и с ръка.

— Или-или — заявява Дебелия.

Карл опитва още веднъж. Дебелият оставя чука на тезгяха и не забелязва, че всеки път, когато опитва колко здраво е забит гвоздеят, Карл го разхлабва.

— Така не мога да приема обзалагане едно срещу едно — казва накрая Карл. — Само две срещу едно, а и тогава мога да загубя.

Съгласяват се на шест срещу четири. Върху тезгяха се натрупва цяла камара пари. Карл сърдито дръпва още два пъти гвоздея, за да покаже колко невъзможен е облогът. Сега аз засвирвам „Шествието на гладиаторите“, а малко след това госпожа Бекман влиза шумно в работилницата, облечена в широко, червено като сьомга китайско кимоно, с извезани божури и един феникс на гърба.

Тя има внушителна фигура с глава на булдог, но в същност — красив булдог. Има буйна, къдрава черна коса и блестящи като череши очи — всичко друго е булдожко, особено брадичката. Тялото й е едро и сякаш цялото е от желязо. Чифт твърди като камък гърди стърчат напред подобно на бойници, след това идва сравнително тънката талия и прочутият задник, около който се върти всичко тук. Задникът е огромен и също така твърд като камък. Приказва се, че дори за някой ковач би било невъзможно да го ощипе, ако госпожа Бекман го изопне; по-скоро би си счупил пръстите. Карл Брил и с това вече е печелил облози, разбира се, само в най-интимен приятелски кръг. Тази вечер, поради присъствието на Дебелия, ще бъде извършен само другият експеримент — да издърпа със задника гвоздея от стената.

Всичко върви много спортно и по кавалерски; госпожа Бекман поздравява наистина, но иначе е сдържана и почти студена. Тя гледа на тази работа само откъм спортно-тьрговската й страна. Спокойно застава с гръб към стената, зад един нисък параван, прави няколко движения на специалист и след това притихва, брадичката й е изопната самоотвержено и сериозно, както подобава при някое голямо спортно усилие.

Прекъсвам марша и подхващам две дълбоки трели, които трябва да прозвучат като барабаните при смъртния скок в цирка „Буш“. Госпожа Бекман се напъва силно и се отпуска. Напъва се още два пъти. Карл Брил става нервен. Госпожа Бекман отново се вдървява, очите й са отправени към тавана, зъбите й са стиснати. Нещо из-траква и тя се отдръпва от стената. Гвоздеят лежи на пода.

Засвирвам „Молитвата на девственицата“ — една от най-любимите на госпожа Бекман. Тя благодари с грациозно кимване със своята едра глава, пожелава звучно „Лека нощ на всички“, придръпва кимоното плътно към тялото си и изчезва.

Карл Брил прибира парите. Той ми подава моите пари през пианото. Дебелия оглежда гвоздея и стената.

— Чудесно — казва той.

Засвирвам „Алпийско сияние“ и „Песента на Везер“ — две други любими мелодии на госпожа Бекман. Тя може да ги чува от горния етаж. Карл ми намига гордо; в края на краищата той е притежателят на тези внушителни клещи. Вестфалската хвойновка, бирата и житената ракия се леят. Изпивам заедно с другите няколко чаши и продължавам да свиря. За мен е добре дошло, че не съм сам сега. Бих-желал да поразмисля и при все това в никакъв случай да не размишлявам. Ръцете ми преливат от някаква непозната нежност, нещо ме облъхва и сякаш гальовно се притиска до мен — работилницата изчезва, ето го и дъждът, а с него и мъглата, Изабела, тъмнината. „Тя не е болна — мисля си, а все пак зная, че е болна, — но ако е болна, тогава всички ние сме още по-болни…“

Някаква шумна препирня ме пробужда. Дебелия не е могъл да забрави формите на госпожа Бекман. Възбуден от изпитите няколко чаши ракия, той е направил на Карл Брил тройно предложение: пет милиона за един следобед с госпожа Бекман на чай, един милион за кратък разговор сега, при който навярно би желал да я покани на почтена вечеря без Карл Брил, и два милиона за няколко хубави опипвания на великолепно изваяния екземпляр на бекманската анатомия, тук в работилницата, между събратята във весела компания — значи, нещо съвсем почтено.

Сега обаче се проявява характерът на Карл. Ако Дебелия имал само спортен интерес, Карл може би щял да се съгласи с опипванията, макар и срещу обзалагане за някакви си мизерни сто хиляди марки, но при такава пърчовска разпасаност дори мисълта за подобно опипване била тежко оскърбление за Карл.

— Каква свинщина! — реве той. — Мислех, че тук има само кавалери!

— Аз съм кавалер — фъфли Дебелия. — Затова направих предложението си.

— Вие сте свиня!

— И това е вярно. Иначе нямаше да съм кавалер. Вие би трябвало да сте горд, щом имате такава дама… Нямате ли сърце в гърдите си? Какво мога да правя, когато природата ми се бунтува? Защо се обиждате? Нали не сте женен за нея!

Виждам как Карл Брил трепва, сякаш някой е стрелял в него. Той живее незаконно с госпожа Бекман, която в същност е негова икономка. Защо не се жени за нея, никой не знае; може би най-вече поради същата упоритост в характера си, поради която през зимата пробива дупка в леда, за да може да плува. Но все пак това е неговата ахилесова пета.

— Аз — заеква Дебелия — аз такава скъпоценност бих я носил на ръце и бих я увил в кадифе и коприна… коприна, червена коприна… — той почти хълца и рисува във въздуха разкошните форми на госпожа Бекман. Бутилката до него е празна. Това е трагичен случай на любов от пръв поглед. Аз се извръщам и продължавам да свиря. Представата, че Дебелия би могъл да носи на ръце госпожа Бекман, е премного за мене.

— Вън! — заявява Карл Брил. — Достатъчно. Не обичам да изхвърлям гости, но…

Страшен вик прозвучава от дъното. Ние подскачаме. Там танцува в кръг някакъв дребен мъж. Карл се хвърля към него, грабва една ножица и спира някаква машина. Дребният мъж припада.

— Дявол да го вземе! Кой може да допусне, че пиян човек ще седне да си играе с машината за бързо поставяне на подметки! — ругае Карл.

Ние разглеждаме ръката на припадналия. Няколко конеца висят от нея. Машината се е впила между показалеца и палеца в мекото месо — това е цяло щастие. Карл полива раната с ракия и дребният човек идва на себе си.

— Отрязана ли е? — пита той ужасен, като вижда ръката си в лапата на Карл.

— Глупости, ръката си е още на мястото.

Мъжът въздъхва с облекчение, когато Карл разтърсва ръката пред очите му.

— Отравяне на кръвта, нали? — пита човекът.

— Не. Но машината ще ръждяса от кръвта ти. Ще измием ръката ти с алкохол, ще я намажем с йод и ще я превържем.

— Йод? Не боли ли от него?

— Една секунда смъди. Като че ли ръката ти пие много люта ракия.

Дребният човек издърпва ръката си.

— Предпочитам сам да изпия ракията.

Той изважда една не много чиста носна кърпичка, увива я около ръката си и посяга към шишето. Карл се хили. После се оглежда и става неспокоен.

— Къде е Дебелия?

Никой не знае.

— Може би се е изпарил — казва някой и се разхълцва от смях над шегата си.

Вратата се отваря. Появява се Дебелия; превит на две, той се препъва вътре с главата напред, а зад него с червеното като сьомга кимоно пристъпва госпожа Бекман. Тя е извила ръцете му на гърба и го блъсва в работилницата. Със силен тласък го пуска. Дебелия пада с главата напред в отделението за дамски обувки. Госпожа Бекман прави движение, като че си отупва ръцете от прах, и излиза. Карл Брил се втурва напред с исполински скок. Той изправя Дебелия.

— Ръцете ми! — стене отритнатият любовник. — Тя ми ги изкълчи. И корема ми! Ох, коремът ми! Какъв удар!

Не е нужно да ни обяснява. Госпожа Бекман е равностоен противник на Карл Брил, зимният плувец и първокласен гимнастик — тя вече на два пъти му е чупила ръката, а да не говорим за това, как би могла да се развърти с ваза или маша. Няма още и половин година, откак изненада през нощта двама крадци в работилницата. После и двамата лежаха няколко седмици в болницата, а единият не можа никога да се оправи от удара с железен калъп по главата, при който бе загубил и едното си ухо. Оттогава той говори несвързано.

Карл довлича Дебелия-на светло. Бял е като платно от ярост, но не може да направи нищо повече — Дебелия е свършен. Все едно да пребие от бой някой тежко болен от тифус. Дебелия трябва да е получил страхотен удар в органите, с които искаше да съгреши. Той не е в състояние да върви. Карл не може даже да го изхвърли. Ние го полагаме върху кожените отпадъци в дъното.

— Хубавото при Карл е, че винаги е така уютно — казва някой, който се опитва да налее бира в пияното.

Вървя по главната улица към къщи. Главата ми се върти; прекалено много пих, но тъкмо това и исках. Мъглата се влачи над самотните светлини, които още горят във витрините, и тъче златни воали около фенерите. Във витрината на една месарница един рододендрон цъфти до заклано прасе, в бледата муцуна на което е пъхнат лимон. Наоколо задушевно са наслагани наденици. Това е картина с настроение, хармонично съчетала красотата и ползата. Стоя известно време пред витрината и после продължавам пътя си.

В тъмния двор се сблъсквам в мъглата с някаква сянка. Това е старият Кнопф, който пак стои пред черния обелиск. Връхлетял съм върху него с цялата си тежест, той залита и прегръща с двете си ръце обелиска, като че иска да се катери по него.

— Съжалявам, че ви блъснах — казвам аз. — Но защо стоите тук? Наистина ли не можете да си свършите работата във вашето жилище? Или, ако предпочитате акробатиката на открито, защо не я вършите на някой уличен ъгъл?

Кнопф пуска обелиска.

— Дявол да го вземе, отиде в гащите — мърмори той.

— Нищо ви няма. Довършете си работата. От мен да мине.

— Много късно.

Кнопф се препъва отсреща в своята врата. Аз се изкачвам по стълбите и решавам да изпратя утре на Изабела букет цветя с парите, които спечелих тази вечер у Карл Брил. Наистина такива неща обикновено ми носят само нещастие, но сега не мога да измисля нищо друго. Стоя още известно време на прозореца и гледам навън в нощта, след това започвам малко засрамен и много тихо да шепна думи и фрази, които на драго сърце бих желал да кажа някога някому, но за които нямам никого, освен може би Изабела, а тя така и не знае кой изобщо съм аз. Но кой знае за някого кой е той?