Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (9) (История на една закъсняла младост)

VIII

Село Вюстринген блести, украсено със знамена. Всички сме събрани — Георг и Хайнрих Крол, Курт Бах и аз. Ще бъде осветен военният паметник, който доставихме ние.

Пасторите на двете вероизповедания отслужиха тази сутрин литургия в черквите; всеки за своите убити. При това католишкият пастор имаше предимство; неговата черква е по-голяма, с пъстри стенописи и Оцветени прозорци, с тамянов дим, златошити сърмени одежди и облечени в бяло и червено министранти. Протестантът има само параклис, с голи стени и обикновени прозорци, и сега стои до католишкия божи служител като някой беден роднина. Католикът е окичен с дантелени наметала и е заобиколен от своя детски хор; другият е с черен костюм и в това е целият му разкош. Като специалист по рекламата трябва да призная, че в тези неща католицизмът далеч превъзхожда Лутер. Католицизмът се обръща към въображението, а не към интелекта. Неговите свещеници са облечени като знахарите-магьосници у ту-земните племена; а едно католишко богослужение със своите багри, със своето настроение, със своя тамянов дим и пищни обреди е ненадминато представление. Протестантът чувствува това; той е слаб и носи очила. Католикът е червенобузест, пълен и с хубава бяла коса. Всеки от двамата е направил за своите покойници каквото е можал. За съжаление, между загиналите има и двама евреи — синове на търговеца на добитък Леви. На тях не се полага никаква духовна утеха. Срещу поканването на равина се обявиха в един глас и двамата съперничещи божи служители, заедно с председателя на дружеството на бойците — запасния майор Волкенщайн, антисемит, твърдо убеден, че войната е била загубена само по вина на евреите. Ако някой го попита защо, той веднага го обявява за изменник на народа. Той беше дори против това, да бъдат издълбани върху паметната плоча имената на двамата Леви. Волкенщайн твърди, че те сигурно са загинали далеч зад фронта. Но в края на краищата все пак го склониха. Кметът използува своето влияние и се наложи. Неговият син беше умрял през 1918 година във Верденбрюкския запасняшки лазарет от грип, без да е бил някога на фронта. Кметът искаше да се постави на паметната плоча и името на сина му като герой и затова заяви, че смъртта си е смърт и войникът си е войник — и така на двамата Леви бяха отредени най-долните две места на гърба на паметника, там, където кучетата навярно ще го припикават.

Волкенщайн е в пълна кайзеровска униформа. Наистина, това е забранено, но кой ще му попречи? Странните преобразования, които започнаха наскоро след примирието, продължават непрекъснато. Войната, която през 1918 година мразеха почти всички войници, постепенно се превърна за онези, които оцеляха в голямото приключение в живота им. Те се върнаха към всекидневието, което им изглеждаше като рай, когато още лежаха в окопите и проклинаха войната. Сега то пак ги е налегнало, с грижите и досадата, и затова войната постепенно е изплувала на хоризонта — далечна, надживя-на и по този начин преобразена, разкрасена и фалшифицирана без волята на хората и почти без тяхно участие. Масовото убийство се е превърнало в приключение, от което те са се отървали. Отчаянието е забравено, неволята е получила по-възвишен образ, а смъртта, която е пощадила човека, е станала това, което е почти винаги в живота: нещо отвлечено, но вече не действителност. Тя е действителност само когато порази някого наблизо или посегне към нас. Дружеството на бойците, което под командата на Волкенщайн се е строило пред паметника, беше пацифистично през 1918 година; сега то е вече рязко националистическо. Волкенщайн умело превърна спомените от войната и чувството за бойно другарство, които са живи почти у всекиго, в гордост от войната. Който не мисли националистически, осквернява паметта на падналите герои — тези бедни, измамени, паднали герои, които всички на драго сърце биха живели още. Как биха помели те Волкенщайн от естрадата, върху която той тъкмо държи своята реч, само да можеха! Но те са беззащитни и са станали собственост на хиляди такива волкенщайновци, които ги използуват за користни цели, скри ти зад думи като любов към отечеството и национално чувство. Любов към отечеството! Под това Волкенщайн разбира да носи пак униформа, да стане полковник и да продължава да праща хората на смърт.

Гласът му мощно гърми от трибуната, той вече е стигнал до мръсниците, които са предали страната отвътре, до удара с кама в гърба, до непобедимата германска армия и до клетвения обет за нашите мъртви герои — да почетем паметта им, да отмъстим за тях и да възстановим германската армия.

Хайнрих Крол слуша благоговейно; той вярва във всяка дума. Курт Бах, който също е поканен като създател на лъва с копието, забито в хълбока му, мечтателно е устремил поглед в забуления паметник. Георг има вид, като че е готов да даде живота си за една пура; аз пък, в наетия тесен официален костюм, съжалявам, че не останах да спя с Герда в нейната обвита от лоза стая, докато акордеонният оркестър в Алтщедтер Хоф дрънка сиамския тържествен марш.

Волкенщайн завършва речта си с трикратно „ура“. Оркестърът засвирва песента за добрия другар. Хорът я пее на два гласа. Всички пригласяме. Това е една неутрална песен, без политика и мъст — просто жалба за убит другар.

Пасторите излизат напред. Обвивката на паметника пада. Върху него клечи ревящият лъв на Курт Бах. Четири бронзови орли, разперили крила за полет, седят на стъпалата. Паметните плочи са от черен гранит, останалите камъни са издялани в квадратна форма. Това е много скъп паметник и ние очакваме да ни бъде платен днес следобед. Така ни е обещано и затова сме тук. Ако не получим парите, ние сме пред фалит. През последната седмица доларът се е покачил почти двойно.

Пасторите освещават паметника; всеки от името на своя бог. На фронта, когато ни заповядваха да присъствуваме на богослужение и пасторите от различните вероизповедания се молеха за победата на германското оръжие, често се замислях върху това, че по същия начин английски, френски, руски, американски, италиански и японски свещеници се молеха за победата на оръжието на своите страни и си представях бог като някой припрян председател на дружество, който не може да смогне, особено ако се молеха две враждуващи страни от едно и също вероизповедание. На чия страна трябваше да застане бог? На страната на държавата с най-много жители? Или с най-много черкви? Или къде беше неговата справедливост, щом оставяше да победи едната държава, а не другата, макар че и там хората се молеха усърдно? По някой път той ми изглеждаше като сломен стар кайзер на много държави, който постоянно трябва да се представя при официални случаи и винаги да сменя униформата си — да слага католишката, после протестантската, евангелистката, англиканската, епископалната, реформаторската — според богослужението, което се извършваше, както някой кайзер при парадите на хусари, гренадири, артилерия и военния флот.

Полагат се венците. Ние също полагаме венец от името на фирмата. Волкенщайн запява с прегракналия си глас песента „Германия, Германия над всичко“. Това изглежда не е предвидено в програмата; музиката млъква и само няколко гласа подхващат. Волкенщайн почервенява и се обръща ядосан. Тромпетистът в оркестъра засвирва, а след него и английският рог поема мелодията. Те заглушават Волкенщайн, който сега ръкомаха с все сила. Другите инструменти се присъединяват и почти половината от всички присъствуващи постепенно запяват; но Волкенщайн е започнал много високо и пеенето се превръща в нещо като квичене. За щастие, намесват се дамите. Те стоят наистина отзад, но спасяват положението и победоносно изкарват песента докрай. Без да зная защо, се сещам за Рене дьо ла Тур — тя би могла да свърши това сама.

Следобед започва веселата част. И ние трябва да останем, защото още не сме си получили парите. Поради дългата патриотична реч на Волкенщайн пропуснахме съобщението за курса на долара по обед — навярно ще загубим много. Горещо е, а наетият тесен официален костюм ме стяга в гърдите. На небето висят дебели, бели облаци, а на масата са наредени дебели чаши с вестфалска ракия от хвойна и до тях високи регали с бира. Главите са зачервени, лицата лъщят от пот. Гощавката в памет на убитите беше мазна и обилна. Вечерта ще има голям патриотичен бал в „Нидерзексишер Хоф“. Навред висят книжни гирлянди, знамена — разбира се, чер-но-бяло-червени — и венци от елови клонки. Само от таванския прозорец на последната къща в селото виси черно-червено-златно знаме. Това е знамето на германската република. Черно-бяло-червените знамена са на стария кайзеров райх. Те са забранени; но Волкенщайн разясни, че мъртвите са паднали под славните, стари цветове и всеки, който издигне черно-червено-златно знаме е предател. Следователно дърводелецът Бесте, който живее в последната къща, е предател. Наистина, той е бил ранен в гърдите през войната, но сега е предател. В нашето любимо отечество лесно могат да те обявят за предател. Само волкенщайновци никога не са предатели. Те са законът. Те определят кой е предател.

Настроението се повишава. По-възрастните хора изчезват. Част от членовете на дружеството на бойците — също. Работата в полето ги зове. Желязната гвардия, както я нарича Волкенщайн, остава. Пасторите отдавна са си отишли. Желязната гвардия се състои от по-младите хора. Волкенщайн, който презира републиката, но получава дадената му от нея пенсия и я използува, за да насъсква хората против правителството, произнася нова реч, която започва с думата: „Другари!“ Това е премного за мене. Никой Волкенщайн не ни е наричал „другари“, докато е бил още на служба. Тогава ние бяхме кашици, мръсници, идиоти и в краен случай — хора. Само веднъж, в навечерието на една атака, мъчителят Хеле, нашият старши лейтенант, който по-рано беше лесничей, ни нарече „другари“. Страхуваше се, че на другата сутрин някой куршум можеше да го улучи в гърба.

Отиваме при кмета. Той се е разположил у дома си, пие кафе, яде сладкиши, пуши пури и отказва да плаща. Ние предчувствувахме такова нещо. За щастие, Хайнрих Крол не е с нас; той остана да се възхищава от Вилкенщайн, Курт Бах Отиде с една яка селска красавица из нивите, за да се наслаждава на природата. Георг и аз стоим пред кмета Дьобелинг, който бива подкрепян от гърбавия си писар Вестхауз.

— Елате пак другата седмица — казва добродушно Дьобелинг и ни предлага пури. — Тогава ще сме пресметнали всичко и ще ви се наплатим. Сега в тази бъркотия не можахме да свършим това.

Вземаме пурите.

— Може — отвръща Георг. — Но парите са ни нужни днес, господин Дьобелинг.

Писарят се смее.

— Пари са нужни на всекиго.

Дьобелинг му намига. Писарят налива ракия.

— Хайде сега да се почерпим!

Той не ни е канил на тържеството. Покани ни Волкенщайн, който не мисли за презрения Мамон. Дьобелинг би предпочел да не се беше появявал никой от нас — или най-многото Хайнрих Крол. С него той щеше да се справи лесно.

— Беше уговорено да ни бъде платено при освещава нето — казва Георг.

Дьобелинг равнодушно свива рамене.

— Това е почти същото — идната седмица. Ако навсякъде си получавахте толкова бързо парите…

— Получаваме ги, иначе не доставяме.

— Е, този път доставихте. Наздраве!

Ние не се отказваме от ракията. Дьобелинг намига на писаря си, който го гледа с възхищение.

— Хубава ракия — казвам аз.

— Още по една? — пита писарят.

— Защо не?

— Писарят налива. Ние пием.

— Значи… така — казва Дьобелинг. — Идната седмица.

— Ами, — възразява Георг. — Днес! Къде са парите?

Дьобелинг е обиден. Приехме ракията и пурите, а пък продължаваме да се бунтуваме. Това не е никак редно.

— Идната седмица — казва той. — Още по една ракия на прощаване?

— Защо не?

Дьобелинг и писарят се оживяват. Те мислят, че са победили. Аз поглеждам през прозореца. Навън, като картина в рамка, се вижда пейзажът на късния следобед — дворната врата и един дъб, а зад тях, безкрайно спокойни, са се ширнали нивите в ясни хромово-жълти и светлозелени багри. „Защо се препираме тук? — мисля си аз. — Не тупти ли животът там: златен, зелен и тих в равномерното дихание на годишните времена? Какво на правихме от него?“ — Много съжалявам — чувам гласа на Георг. — Но ни се налага да държим на своето. Вие знаете, че идната седмица парите ще струват много по-малко. И без това вече загубихме от тази поръчка. Тя продължи три седмици повече, отколкото очаквахме.

Кметът го поглежда хитро.

— Е, тогава една седмица повече не е нищо.

Дребният писар ненадейно се намесва:

— А какво ще направите, ако не получите парите? Не можете да отнесете паметника с вас!

— Защо да не можем? — възразявам аз. — Ние сме четирима души, а единият от нас е скулпторът. Лесно можем да вземем с нас орлите и даже лъва, ако стане нужда. Нашите работници могат да дойдат тук след два часа.

Писарят се усмихва.

— Вярвате ли, че бихте могли да разглобите един паметник, който е вече осветен? Вюстринген има няколко хиляди жители.

— А майор Волкенщайн и дружеството на бойците? — добавя кметът. — Те са възторжени патриоти.

— Освен това ще бъдете много затруднени, ако някога пак се опитате да продадете тук някой надгробен паметник.

Сега писарят се хили открито.

— Още по една ракия? — пита Дьобелинг и също се хили.

Хванали са ни в капан. Нищо не можем да направим.

В този момент някой бързо изтичва през двора.

— Господин кмете! — вика той през прозореца. — Трябва да дойдете бързо. Нещо се случи.

— Какво?

— Бесте! Нападнаха дърводелеца — искаха да свалят знамето му, и тогава се случи!

— Какво? Бесте стреля ли? Този проклет социалист!

— Не! Бесте е…окървавен…

— И никой друг?

— Не, само Бесте…

Лицето на Дьобелинг се прояснява.

— Ах, така ли? Заради това няма нужда да викате толкова много!

— Не може да стане. От устата му тече кръв.

— Получил е няколко удара в нахалната си мутра — пояснява дребният писар. — Защо трябва да дразни другите? Идваме. Всичко трябва да става спокойно.

— Извинявайте — с достойнство се обръща към нас Дьобелинг. — Но това е служебна работа. Трябва да разследвам случката. Налага се да отложим вашата работа.

Той мисли, че сега напълно е приключил с нас и облича палтото си. Ние излизаме с него. Той не бърза много да си спомни кой е пребил Бесте. Стар номер.

Бесте лежи в тесния коридор у дома си. До него е разкъсаното знаме на републиката. Пред къщата са събрани много хора. От желязната гвардия, няма никой.

— Какво стана? — пита Дьобелинг стражаря, който стои до вратата с бележник в ръка.

Стражарят иска да докладва.

— Вие бяхте ли тук? — прекъсва го Дьобелинг.

— Не, повикаха ме после.

— Добре. Тогава, значи, не знаете нищо. Кой беше тук?

Никой не отговаря.

— Няма ли да повикате лекар? — пита Георг.

Дьобелинг се извръща бързо и се навежда над Бесте.

— Умира ли?

— Умира. Има силно кръвоизлияние. Може би има и счупвания. Изглежда е бил хвърлен от стълбата надолу.

Дьобелинг бавно изглежда Георг Крол.

— Засега това като че ли е само ваше предположение, господин Крол, и нищо повече. Ще предоставим на окръжния лекар да установи това.

— Никакъв лекар ли няма да дойде тук да види човека?

— Оставете това да бъде моя грижа. Сега засега аз съм кметът, а не вие. Идете да доведете доктор Бредиус — обръща се Дьобелинг към две момчета с велосипеди. — Кажете му, че се е случило нещастие.

Ние чакаме. Бредиус пристига с единия от велосипедите на двете момчета. Той скача, отива в коридора и се навежда над дърводелеца.

— Човекът е мъртъв — казва докторът, като се изправя.

— Мъртъв?

— Да, мъртъв! Това е Бесте, нали? Който беше ранен с куршум в белите дробове?

Кметът кима смутен.

— Бесте е. Не съм знаел, че е бил ранен с куршум в белите дробове. Но може би от уплаха… той май имаше слабо сърце…

— От уплаха не се получава кръвоизлияние — обяснява сухо Бредиус. — Какво е станало в същност?

— Тъкмо това искаме да разберем. Моля да останат само ония, които могат да дадат свидетелски показания. — Той поглежда Георг и мене.

— Пак ще наминем по-късно — казвам аз.

Заедно с нас си отиват почти всички хора, които се бяха събрали. Ще останат малко свидетели.

Седнали сме в „Нидерзексишер Хоф“. Георг е така вбесен, както отдавна не съм го виждал. Влиза някакъв млад работник. Той сяда при нас.

— Бяхте ли там? — пита го Георг.

— Бях, когато Волкенщайн насъскваше другите да свалят знамето. „Да махнем това позорно петно“ — казваше той.

— Волкенщайн отиде ли с тях?

— Не.

— Разбира се, че не! А другите?

— Цяла тълпа се втурна към Бесте. Всички бяха пияни.

— А после?

— Мисля, че Бесте се съпротивляваше. Те навярно не искаха да го убият. Но все пак тъкмо това се случи. Бесте държеше здраво знамето и тогава те го тласнаха заедно с него от стълбата. Може би са му нанесли и няколко силни удара в гърба. В пияно състояние човек често не си знае силата. Сигурно не искаха да го убият.

— Искали са само да му дадат да се разбере.

— Да, точно така.

— Така ви го каза Волкенщайн, нали? Работникът кима, а след това се сепва.

— Вие от къде знаете?

— Предполагам. Така ли беше или не? Работникът мълчи.

— Щом знаете, значи, знаете — казва той най-сетне.

— Трябва да се установи точно. Убийството е работа за прокурора. А и подстрекателството.

Работникът се дръпва назад.

— Аз нямам нищо общо с това. Не знам нищо.

— Вие знаете много неща. И още много хора също знаят какво се е случило. Работникът изпива бирата си.

— Нищо не съм казал — заявява той решително. — И нищо не зная. Помисляте ли, какво ще ми се случи, ако не си затварям устата? Не, господине, без мен! Аз имам жена и дете и трябва да живея. Да не мислите, че ще си намеря работа, ако се раздрънкам? Не, господине, потърсете си някой друг за това! Не мене.

Той изчезва.

— Така ще се измъкнат всичките — казва мрачно Георг.

Ние чакаме. Виждаме, че вън преминава Волкенщайн. Той не е вече в униформа и носи кафяв куфар.

— Къде отива? — питам аз.

— Към гарата. Той не живее вече във Вюстринген. Преместил се е във Верденбрюк като окръжен председател на дружествата на бойците. Дойде тук само за освещаването на паметника. Униформата му е в куфара.

Курт Бах пристига с момичето си. Те носят цвета. Момичето е неутешимо, като чува какво се е случило.

— Тогава сигурно ще отменят бала.

— Не вярвам — обаждам се аз.

— Да, сигурно ще го отменят. Щом има непогребан мъртвец. Какво нещастие!

Георг става.

— Ела — казва ми той. — Няма смисъл. Да идем още веднъж при Дьобелинг.

Селото изведнъж притихва. Зад военния паметник слънцето слиза към хоризонта. Мраморният лъв на Курт Бах блести. Сега вече Дьобелинг е само служебно лице.

— И пред лицето на смъртта ли ще говорите за пари? — пита той веднага.

— Да — отговаря Георг. — Това е нашият занаят. Ние сме винаги пред лицето на смъртта.

— Трябва да почакате. Сега нямам време. Знаете какво стана.

— Знаем. Междувременно научихме и останалото. Можете да ни пишете за свидетели, господин Дьобелинг. Оставаме тук, докато си получим парите. Значи, утре сутринта на драго сърце сме на разположение на криминалната полиция.

— Свидетели? Какви свидетели? Вие съвсем не сте присъствували на произшествието!.

— Свидетели. Това е само наша работа! Вие трябва да сте заинтересуван да установите всичко, свързано с убийството на дърводелеца Бесте. С убийството и с подстрекателството към убийство.

Дьобелинг гледа Георг дълго и втренчено. След това казва бавно:

— Това изнудване ли е?

Георг става.

— Искате ли да ми обясните точно какво искате да кажете с това?

Дьобелинг не отговаря. Той продължава да гледа Георг. Георг издържа погледа му. Тогава Дьобелинг отива до една каса, отваря я и слага на масата пачка банкноти.

— Пребройте ги и подпишете разписката.

Парите лежат на червената карирана покривка на масата между празните ракиени и кафени чашки. Георг ги преброява и подписва разписката. Аз поглеждам през прозореца. Жълтите и зелени ниви все още светлеят; но те не са вече хармонията на битието; те са нещо по-малко и нещо повече.

Дьобелинг взема разписката от Георг.

— Навярно ви е ясно, че в нашето гробище вие няма да поставяте вече никакъв надгробен камък — казва той.

Георг клати глава:

— Лъжете се. Ще поставим един паметник даже още веднага. За дърводелеца Бесте. Безплатно. И това няма нищо общо с политиката. А ако вие решите да сложите името на Бесте върху паметника на падналите бойци, ние също така сме готови да направим това даром.

— Навярно работата няма да стигне дотам.

— Така си и мислех.

Отиваме към гарата.

— Значи, този тип беше приготвил парите — казвам аз.

— Разбира се! Аз знаех, че ги беше приготвил. Приготвил ги е от два месеца, но е вършил спекула с тях. Отлично е печелил. Искаше да изкара още няколкостотин хиляди. Нямаше да ги получим и идната седмица.

На гарата ни чакат Хайнрих Крол и Курт Бах.

— Взехте ли парите? — пита Хайнрих.

— Да.

— Така си и мислех. Тук хората са много порядъчни. Благонадеждни.

— Да. Благонадеждни.

— Балът е отменен — съобщава Курт Бах, детето на природата.

Хайнрих си оправя вратовръзката.

— Дърводелецът сам си е виновен. Това беше нечувано предизвикателство.

— Какво? Че е окачил официалното държавно знаме?

— Това беше предизвикателство. Той знаеше какви убеждения имат другите. Трябваше да предвиди, че ще стане скандал. Това е логично.

— Да, Хайнрих, логично е — казва Георг. — А сега ми направи удоволствието и си затвори логичната уста.

Хайнрих Крол е обиден. Той става и иска да каже нещо, но като вижда лицето на Георг, се отказва. Започва усърдно да чисти с ръце праха от своя жакет на ивици. След това забелязва Волкенщайн, който също чака влака. Запасният майор седи на една отдалечена пейка и би предпочел да е вече във Верденбрюк. Той не се радва, че Хайнрих се запътва към него. Но Хайнрих сяда до него.

— Какво ще излезе от цялата тази работа? — питам Георг.

— Нищо. Нито един от виновниците няма да бъде намерен.

— А Волкенщайн?

— И на него нищо няма да му се случи. Само дърводелецът щеше да бъде наказан, ако беше останал жив. Никой друг. Когато едно политическо убийство е извършено отдясно, то е нещо почтено и съществуват всички смекчаващи вината обстоятелства. Ние имаме република; но запазихме непокътнати съдиите, чиновниците и офицерите на старото време. Какво може да се очаква от тях?

Вперили сме очи във вечерното зарево.

Влакът пухти, потънал в черен дим, и се приближава като погребална катафалка. „Чудно нещо — мисля аз, — всички ние сме виждали толкова много убити през войната и знаем, че повече от два милиона загинаха на вятъра; защо сега сме толкова развълнувани заради един единствен убит, а двата милиона вече почти сме ги забравили? Но, изглежда, това е така, защото смъртта на един човек е всякога смърт, а смъртта на два милиона е винаги само статистика.“