Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (7) (История на една закъсняла младост)

VI

Над гората свети прибулена, червена луна. Душно и тихо е. Човекът от стъкло преминава безшумно. Той може да излезе сега; слънцето няма вече да превърне главата му в лупа. При все това от предпазливост той е обул дебели гумени обуща — би могла да се появи буря, а за него тя е още по-опасна от слънцето. Изабела седи до мене на една пейка в градината пред отделението за неизлечимо болните. Тя е облечена в тясна черна ленена рокля, босите й крака са обути в златни обуща с високи токове.

— Рудолф — казва тя, — ти пак ме изостави. Последния път ми обеща да останеш тук. Къде беше?

„Рудолф — мисля си, — слава богу!“ Тази вечер не бих могъл да понасям Ролф. Прекарах един неспокоен ден и се чувствувам като че някой е стрелял в мене с ловджийска пушка и ме е надупчил със съчми от сол.

— Не съм те изоставил — отговарям аз. — Бях си отишъл, но не съм те изоставил.

— Къде беше?

— Вън, някъде…

Беше ми на устата да кажа: „Вън, при лудите“, но навреме се възпрях.

— Защо?

— Ах, Изабела, сам не зная. Човек върши толкова много неща, без да знае защо…

— Аз те търсих през тази нощ. Луната беше там… не тази там отвъд, червената, неспокойна, която лъже… а другата — студената, ясната, от която може да се пие.

— Сигурно щеше да бъде по-добре, ако бях тук. — Облягам се назад и чувствувам как от нея към мене прелива спокойствие. — Как може да се пие луната, Изабела?

— Във водата. Това е съвсем просто. Тя има вкуса на опал. Почти не я усещаш в устата; но по-късно… тогава чувствуваш как тя започва да свети в тебе. Блясъкът й излиза от очите ти. Но не бива да палиш лампа. В светлината тя увяхва.

Хващам ръката на Изабела и я поставям на слепоочието си. Тя е суха и хладна.

— Как се пие луната във вода? — питам аз.

Изабела отдръпва ръката си.

— През нощта държиш чаша с вода навън, през прозореца… така. — Тя протяга ръка. — Тогава луната влиза. Може да се види как чашата става светла.

— Искаш да кажеш, че луната се отразява вътре.

— Не се отразява. Тя е вътре. — Изабела ме поглежда. — Отразява се… Какво искаш да кажеш с това „отразява се“?

— Отражението е образът в едно огледало. Можеш да се огледаш в много неща, които са гладки. И във водата. Но при все това не си вътре.

— Които са гладки! — Изабела се усмихва учтиво, но не вярва. — Наистина ли? Чудно нещо!

— Защо да е чудно? Когато застанеш пред огледалото, ти също се виждаш.

Тя събува едната си обувка и разглежда крака си. Той е тесен и дълъг и не е обезобразен от стягане.

— Да, може би — казва тя, все още учтиво, но незаинтересувано.

— Не може би. Положително. Но това, което виждаш, не си ти. То е само отражение. Не си ти.

— Не, не съм аз. Но къде съм аз, когато то е там?

— Ти си пред огледалото. Иначе то не би могло да те отрази.

Изабела обува отново обувката си и поглежда нагоре.

— Сигурен ли си, Рудолф?

— Съвсем сигурен.

— Аз не. А какво правят огледалата, когато са сами?

— Отразяват това, което е пред тях.

— Ами ако пред тях няма нищо?

— Не е възможно. Все има нещо.

— А през нощта? При новолуние… ако е съвсем тъмно, какво правят тогава?

— Тъмнината — отговарям аз, без да съм вече така напълно убеден, защото как може да се отразява най-дълбоката тъмнина? За да се отрази нещо, все пак трябва да има малко светлина.

— Тогава значи, те са мъртви, ако е съвсем тъмно?

— Може би спят… а когато светлината се върне, те се събуждат.

Изабела кима замислено и притегля роклята си плътно към краката.

— А когато сънуват? — пита неочаквано тя. — Какво сънуват те?

— Кои?

— Огледалата.

— Мисля, че те винаги сънуват — казвам аз. — Сънуват цял ден. Сънуват нас. Сънуват ни от другата страна. Каквото при нас е отдясно, у тях е отляво, а каквото е отляво, у тях е отдясно. Изабела се обръща към мене.

— Тогава те са нашата друга страна.

Замислям се. Всъщност кой знае какво е огледало?

— Виждаш ли — казва тя. — Преди твърдеше, че в тях нямало съвсем нищо. А те имат нашата друга страна в себе си.

— Само дотогава, докато стоим пред тях. Щом се отстраним, вече ни няма в тях.

— Откъде знаеш?

— Това се вижда. Когато се махнеш и погледнеш назад, нашият образ вече го няма там.

— Но ако те само го скриват?

— Как биха могли да го скрият? Те отразяват всичко! Затова са и огледала. Едно огледало не може нищо да скрие.

Между веждите на Изабела се появява бръчка.

— Къде остава тогава той?

— Кой?

— Образът! Другата страна! Връща ли се обратно в нас?

— Не зная.

— Но той не може да се загуби!

— Не се губи.

— Къде остава? — пита по-настойчиво тя. — В огледалото ли?

— Не. В огледалото вече го няма.

— Сигурно е още там! Откъде знаеш това толкова точно? Нали не го виждаш.

— Други хора също виждат, че не е вече там. Те виждат само своя собствен образ, ако стоят пред огледалото. Нищо друго.

— Те го закриват. Но къде остава моят образ? Той трябва да е там!

— Та той е тук — казвам аз и съжалявам, че започнах целия този разговор. — Ако пристъпиш отново пред огледалото, той ще бъде пак там.

Изведнъж Изабела става много неспокойна. Тя коленичи на пейката и се навежда напред. Силуетът й се откроява черен и слаб пред нарцисите, които жълтеят в душната вечер, сякаш са от сяра.

— Значи, той е вътре! А преди ти каза, че не бил там.

Тя сграбчва ръката ми и трепери. Не зная какво да й отговоря, за да я успокоя. Със законите на физиката не мога да й обясня нищо; тя ще ги отхвърли с презрение. А в тоя миг и аз не съм съвсем уверен в тези закони. Изведнъж ми се струва, че в огледалата наистина има някаква тайна.

— Къде е образът, Рудолф? — шепне тя и се притиска към мене. — Кажи ми, къде е? Навсякъде ли е останала частица от мене? Във всички огледала, които съм видяла? Аз съм видяла много, безброй много огледала! Навсякъде ли съм разпръсната? Всяко ли е взело нещо от мене? Един слаб отпечатък, тънко резенче от мене? Нима съм нарязана от огледалата като парче дърво от ренде? Тогава какво е останало още от мене?

Хващам я за раменете.

— Ти си цялата тука — казвам аз. — Огледалата не вземат, а напротив, дават ти нещо. Те го правят видимо и ти го връщат — къс пространство, светъл къс от самата тебе.

— От самата мене? — Изабела все още държи здраво ръката ми. — Ами ако не е така? Ако навсякъде образът лежи погребан в хиляди и хиляди огледала? Как може да го вземем назад? Ах, никога не можем да го вземем назад! Той е загубен! Загубен! Той е издялан като статуя, която няма вече лице. Къде е моето лице? Къде е моето първо лице? Лицето, което съм имала преди всички огледала? Лицето, което имах, преди те да започнат да ме ограбват?

— Никой не те е ограбил — казвам аз безпомощно. — Огледалата не крадат. Те само отразяват.

Изабела диша ускорено. Лицето й е бледно. В прозрачните й очи блести червеният отблясък на луната.

— Къде е останал образът? — шепне тя. — Къде е останало всичко? Къде сме ние въобще, Рудолф? Всичко бяга, шуми, потъва и потъва! Дръж ме здраво! Не, ме пускай! Не ги ли виждаш? — Тя гледа втренчено към замъгления хоризонт. — Те летят там! Всички тези мъртви огледални образи! Те идват и искат кръв! Не ги ли чуваш? Тези сиви крила! Те пърхат като прилепи! Не ги пускай да се приближат!

Изабела притиска главата си към рамото ми, а треперещото си тяло към моето тяло. Аз я държа и гледам в здрача, който става все по-дълбок. Въздухът е спокоен, но тъмнината сега бавно пролазва напред из дърветата край алеята като някоя безшумна рота от сенки. Като че иска да ни заобиколи и да се приближи из засада, за да ни пресече пътя.

— Ела — казвам на Изабела. — Хайде да вървим! Там зад алеята е по-светло. Там има още много светлина.

Изабела се противи и клати глава. Усещам косата й на лицето си — тя е мека и ухае на сено; лицето й също е меко; усещам тънките й кости, брадичката, извивката на челото и изведнъж съм отново дълбоко учуден от това, че зад този тесен полукръг живее един свят със съвсем други закони и че тази глава, която без усилие мога да обгърна с ръцете си, вижда по-иначе всичко — всяко дърво, всяка звезда, всяка връзка между нещата, а и самата себе си. В нея е заключена една друга вселена; за миг всичко започва да плува безредно, и аз вече не зная какво е действителност — това, което виждам, или онова, което тя вижда, или това, което съществува без нас и което никога няма да можем да опознаем, защото то прилича на огледалата, които са тук, когато и ние сме тук, и никога не отразяват нищо друго, освен нашия собствен образ. Ние никога, никога не знаем какво са те, когато са сами, и какво има зад тях; те са нищо, а все пак могат да отразяват, и трябва да са нещо; но те никога не издават своята тайна.

— Ела — казвам аз. — Ела, Изабела. Никой не знае кое какво е, къде се намира и накъде отива… Но ние сме за едно, това е всичко, което можем да знаем.

Тегля я със себе си. Мисля си, че когато всичко се разпада, може би наистина няма нищо друго освен мъничко взаимност, а и това е приятна измама, защото там, където наистина някой се нуждае от другиго, той не може да го последва и не може да му помогне; това съм забелязвал доста често, когато през войната се заглеждах в мъртвите лица на моите другари. Всеки си има своя собствена смърт, трябва сам да умре и никой не може да му помогне.

— Нали няма да ме оставиш сама? — шепне Изабела.

— Няма да те оставя сама.

— Закълни се — казва тя и се спира.

— Заклевам се — отвръщам без колебание.

— Добре, Рудолф — Тя въздъхва, като че сега й е много по-леко. — Но не забравяй! Ти толкова често забравяш.

— Няма да забравя.

— Целуни ме!

Притеглям я към себе си. Изпитвам само лек ужас и не зная какво да правя; целувам я със сухи, стиснати устни.

Изабела вдига ръце, обгръща главата ми и я задържа. Изведнъж усещам остро ухапване и я отблъсквам. От долната ми устна тече кръв. Тя е ухапана. Поглеждам втренчено Изабела. Тя се усмихва. Лицето й е променено. То е зло и лукаво.

— Кръв! — казва тя тихо и тържествуващо. — Ти искаше пак да ме измамиш, познавам те! Но сега вече не можеш. Обещанието ти е подпечатано с кръв. Не можеш вече да се откъснеш от мене!

— Не мога вече да се откъсна — казвам изтрезнял. — Добре. Затова пък не е нужно да ме нападаш като котка. Колко силно тече кръвта! Какво ще кажа на старшата сестра като ме види такъв?

Изабела се смее.

— Нищо — отвръща тя. — Защо трябва всякога да казваш нещо? Не бъди толкова страхлив!

Усещам топлата кръв в устата си. Няма никакъв смисъл да вадя кърпичката си — раната трябва да се затвори сама. Пред мене стои Женевиев. Тя изведнъж е станала Жени. Устата й е малка и грозна, усмихва се лукаво и злобно. Камбаните започват да бият за майската вечерна служба. Една болногледачка идва по пътя. Бялата й горна дреха светлее неясно в полумрака.

Докато траеше службата, раната ми засъхна, получих си хилядата марки и сега седя с викария Бодендик на масата. Бодендик е съблякъл копринените си одежди в малката сакристия. Преди петнадесет минути той все още беше някаква митична фигура — обвян от тамянов дим, в златошити одежди той стоеше всред светлината на свещите, вдигнал златния потир с тялото Христово в причастието над главите на благочестивите милосърдни сестри и над главите на лудите, на които е позволено да присъствуват при молитвата; но сега, в черната, отърка-на дреха и леко замърсената от пот бяла яка, която е закопчана отзад вместо отпред, той е само един обикновен агент на бога — добродушен, як, с румените бузи, червения нос и пукнатите кръвоносни жилчици по него, които издават любителя на виното. Бодендик не знае, но той е бил мой изповедник в продължение на няколко години, преди войната, когато ние, по нареждане на училището, трябваше всеки месец да се изповядваме и очистваме от грехове. Който не беше съвсем глупав, отиваше при Бодендик. Той не дочуваше и тъй като при изповедта се шепне, не можеше да разбере какви грехове изповядвахме. Затова налагаше най-лекото покаяние. Трябваше да кажем по няколко пъти молитвата „Отче наш“, след което всички грехове ни се опрощаваха и можехме да отидем да играем на футбол или да се опитаме да получим някоя забранена книга от градската библиотека. Съвсем иначе беше при пастора от катедралата, при когото попаднах веднъж, защото бързах и понеже пред изповедалнята на Бодендик имаше дълга опашка от чакащи. Пасторът ми наложи твърде коварно покаяние: след седмица трябваше пак да отида на изповед, и когато направих това, той ме попита защо съм дошъл. Тъй като при изповед не бива да се лъже, аз му казах и той ми наложи за изкупление да прочета толкова молитви, колкото зърна имат няколко десетки броеници, и ми заповяда пак да отида след неделя. И това продължи така, докато почти се отчаях и се видях вече за цял живот осъден да се изповядвам всяка седмица пред молитвената броеница на пастора. За щастие, на четвъртата седмица светият мъж заболя от дребна шарка и трябваше да остане на легло. Когато настъпи денят ми за изповед, аз отидох при Бодендик и с висок глас му обясних положението, че пасторът от катедралата ме е задължил днес пак да се изповядам, но той е болен. Какво да правя? Не бих могъл да отида при него, понеже дребната шарка е заразителна. Бодендик реши, че и при него мога да се изповядам също така добре, както при пастора; изповедта си е изповед и свещеникът — свещеник. Изповядах се и бях освободен. Но оттогава насетне отбягвах пастора от катедралата като чума.

Ние седим в малка стая близо до големия салон за свободните болни. Това не е истинска трапезария; в стаята има етажерки за книги, саксия с бели герании, няколко стола, кресла и една кръгла маса. Старшата сестра ни е изпратила бутилка вино и ние чакаме яденето. Преди десет години не бих повярвал, че някога ще мога да пия бутилка вино заедно с моя изповедник, но тогава също не бих повярвал, че някога ще убивам хора и няма да ме обесят за това, а ще ме наградят с орден; но въпреки това така стана.

Бодендик опитва виното.

— От замъка Райнхардсхаузенер в чифлика на принц Хайнрих Пруски — благоговейно обяснява той. — Старшата сестра ни е изпратила много добро. Разбирате ли от вино?

— Малко — отговарям аз.

— Би трябвало да се научите. Яденето и пиенето са дар божи. Човек трябва да им се наслаждава и да ги разбира.

— Смъртта сигурно също е дар божи — отвръщам аз и поглеждам през прозореца в тъмната градина. Духа вятър и черните върхари на дърветата се поклащат. — И на смъртта ли човек да се наслаждава и да я разбира?

Бодендик ме поглежда развеселен над ръба на чашата си с вино.

— За един християнин смъртта не е проблем. Той не трябва непременно да й се наслаждава; но без друго я разбира. Смъртта е вратата към вечния живот. В нея няма нищо страшно. А за мнозина тя е избавление.

— Защо?

— Избавление от болести, страдание, самота и нищета.

Бодендик отпива с наслада една глътка и я задържа зад червените си бузи.

— Зная — казвам аз. — Избавление от земната долина на скръбта. Защо собствено бог я е създал?

Бодендик сега не изглежда като човек, който не може да понася долината на скръбта. Той е закръглен, пълен и е преметнал пешовете на расото си над облегалото на стола, за да не се смачкат под тежестта на големия му задник. Така седи той на стола, той — познавачът на отвъдния свят и на виното, и стиска здраво чашата в ръка.

— За какво в същност бог е създал долината на скръб та? — питам отново аз. — Не е ли могъл веднага да ни пусне във вечния живот?

Бодендик свива рамене.

— Бихте могли да прочетете това в Библията. Човекът, раят, грехопадението…

— Грехопадението, изгонването от рая, първородният грях, а след това проклятието над стотици хиляди поколения. Богът на най-продължителното отмъщение, което някога е съществувало.

— Богът на опрощението — отвръща Бодендик и държи виното срещу светлината. — Богът на любовта и справедливостта, който винаги е готов отново да прости и който е пожертвувал своя единствен син, за да спаси човечеството.

— Господин викарий Бодендик — казвам аз, неочаквано силно ядосан. — За какво собствено богът на любовта и справедливостта е създал хората толкова различни? Защо един е нещастен и болен, а друг е здрав и подъл?

— Който е унижен тук, ще бъде възвисен на оня свят. Бог е изравняващата справедливост.

— Не съм толкова сигурен — отвръщам аз. — Познавах една жена, която десет години имаше рак, издържа шест страхотни операции, от които никоя не мина без болки, и най-сетне се отчая от бога, когато умряха двете й деца. Тя не ходеше вече на литургия, на изповед и причастие и според правилата на църквата умря в състояние на смъртен грях. Според същите правила тя сега ще гори за вечни времена в ада, който богът на любовта е създал. Това е справедливо, нали?

Бодендик гледа известно време във виното.

— За майка си ли говорите? — запита след малко той. Поглеждам го втренчено.

— Какво общо има това?

— За майка си говорите, нали? Аз преглъщам.

— Ако ще да е била и майка ми…

Той мълчи.

— Достатъчна е била една единствена секунда, за да се помири с бога — казва предпазливо Бодендик. — Една секунда преди смъртта. Една единствена мисъл. Тя дори не е необходимо да бъде изречена.

— Преди няколко дни казах същото на една отчаяна жена. Но ако мисълта не се е появила?

Бодендик ме поглежда.

— Църквата има правила. Тя ги има, за да предпазва и възпитава. Бог няма правила. Бог е любов. Кой от нас може да знае как съди той?

— Съди ли той?

— Ние казваме така. А то е любов.

— Любов — казвам горчиво аз. — Любов, която е изпълнена със садизъм. Любов, която причинява мъка и страдание и смята, че обезсилва ужасната несправедливост в света с обещанието за някакъв мним рай.

Бодендик се усмихва.

— Не мислите ли, че преди нас и други хора са разсъждавали върху това?

— Да, безброй много. И по-умни от мене.

— И аз мисля така — отвръща спокойно Бодендик.

— Това не пречи и аз да правя същото.

— Разбира се, че не. — Бодендик напълва чашата си. — Стига само да го правите основно. Съмнението е обратната страна на вярата.

Аз го поглеждам. Той седи насреща като някоя крепостна кула и нищо не може да го разтърси. Зад неговата яка глава тъмнее нощта, неспокойната нощ на Изабела, която вее и блъска срещу прозореца, безкрайна и пълна с въпроси без отговор. Но Бодендик има отговор за всичко.

Вратата се отваря. В кръгли съдове, поставени един върху друг, на голям поднос се появява яденето. Храната се поднася както в болниците т — съдовете влизат един в друг. Сестрата, която работи в готварницата, постила покривка на масата, след това слага ножове, вилици и лъжици и изчезва.

Бодендик повдига капака на горния съд.

— Какво ли ще ядем тази вечер? Бульон — казва нежно той. — Бульон с топчета от мозък. Отлично! И говеждо печено с червено зеле. Това е цяло откровение!

Той напълва чиниите и започва да яде. Аз се ядосвам, че спорих с него, и чувствувам, че той безспорно ме превъзхожда, при все че това няма нищо общо с въпроса. Превъзхожда ме, защото нищо не търси. Той знае. Но какво знае? Не може нищо да докаже. Въпреки това може да си играе с мене както иска.

Влиза лекарят. Това не е директорът, а лекуващият лекар.

— Ще вечеряте ли с нас? — пита Бодендик. — Тогава трябва да побързате. Иначе нищо няма да ви оставим.

Лекарят клати глава.

— Нямам време. Ще има буря. В такива случаи болните са винаги извънредно неспокойни.

— Не личи, че ще има буря.

— Още не. Но наближава. Болните предчувствуват това. Вече се наложи да направим водни процедури на някои от тях. Ще прекараме мъчителна нощ.

Бодендик разпределя говеждото печено между нас. Взема за себе си по-голямото парче.

— Добре, докторе — казва той. — Но пийте поне чаша вино с нас. То е петнадесетгодишно. Дар божи! Дори за нашия млад езичник тук.

Намига ми, а на мене страшно ми се иска да изсипя соса от яденето си в леко омазнената му яка. Докторът сяда при нас и взема чашата. Бледата сестра подава глава от вратата.

— Няма да вечерям сега, сестра — казва докторът. — Оставете в стаята ми няколко сандвича и бутилка бира.

Той е мъж на около тридесет и пет години, мургав, със слабо лице, събрани очи и големи, щръкнали уши. Казва се Вернике, Гуидо Вернике, и мрази собственото си име така, както аз мразя „Ролф“.

— Как е госпожица Терховен? — питам доктора.

— Терховен? Ах, да, за съжаление не е особено добре. Нищо ли не забелязахте днес? Никаква промяна?

— Не. Беше както винаги. Може би малко възбудена; но вие казахте, че това е от бурята.

— Ще видим. Тук горе човек никога не може да предсказва много.

Бодендик се смее.

— Сигурно не. Тука не може.

Аз го поглеждам и си мисля: „Какъв груб християнин“. Но после ми идва на ум, че е професионален душевен самарянин; а когато човек върши нещо по професия, винаги част от чувството се губи за сметка на умението — също както при лекарите, милосърдните сестри и продавачите на надгробни камъни.

Слушам как Бодендик разговаря с Вернике. Неочаквано загубвам желание да ям повече, ставам и отивам към прозореца. Зад раздвижените черни върхари е израснала стена от облаци с бледи очертания. Взирам се навън. Изведнъж всичко ми се струва много чуждо и зад тъй познатия градски пейзаж мълчаливо се втурва напред нещо друго, диво, което изблъсква стария пейзаж като празна шушулка. Спомням си вика на Изабела: „Къде е моят пръв образ? Образът ми преди да се бях оглеждала в огледало?“ „Да, къде е този най-пръв образ? — мисля аз. — Къде е прапейзажът, който не е бил още пейзаж за нашите сетива, преди да се превърне в парк, гора, къща, човек; къде е лицето на Бодендик преди да се е било превърнало в Бодендик, къде е лицето на Вернике, което все още не е съответствувало на името му. Знаем ли още нещо за това? Или сме омотани в някаква мрежа от понятия и думи, от логика и мамещ се разум, а зад тях самотно пламтят първичните огньове, до които нямаме вече достъп, защото сме ги впрегнали да принасят полза и да се превръщат в топлина, в кухненски огън и отопление, в лъжа и сигурност, в еснафщина и зидове и в краен случай в турска баня за обляната в пот философия и наука? Къде са те? Пламтят ли все още непостижими, чисти и недостъпни отвъд живота и смъртта, преди да са станали за нас живот и смърт, а може би са достъпни само за тези, които сега, в тази сграда, в своите стаи зад решетките, седят и пристъпват дебнешком, гледат втренчено и чувствуват бурята в кръвта си? Къде е границата, която разделя хаоса от реда, кой може да премине през нея и да се върне, ако някой би успял да стори това, кой би узнал нещо? Не заличава ли едното спомена от другото? Кои са безумните, белязаните, изгнаниците — ние ли с нашите граници, с нашия разум, с нашата стройна картина на света, или другите, през които като буря се носи и святка хаосът, които са обречени на безпределността като стаи без врати и без тавани, като помещения с три стени, в които се святка, бучи и вали, докато ние гордо пристъпваме в нашите затворени стаи с врати и четири стени и мислим, че стоим по-високо, защото сме се изплъзнали от хаоса? Но какво е хаос? И какво е ред? И кой ги има? И защо? И кой се е изплъзвал някога?“

Някаква бледа светлина полита високо над очертанията на парка, а след дълго време й отговаря много слаб тътен. Също като каюта, изпълнена със светлина. Нашата стая сякаш плава в нощта, която става злокобна, като че някъде пленени великани разтърсват веригите си, за да скочат и погубят целия род на джуджетата, които за късо време са ги оковали. Каюта със светлина в тъмнината, книги и три нормални мозъка в една сграда, в която като във восъчни клетки на пчелен кошер е затворено ужасното, проблясващо с далечни светкавици в разстроените мозъци наоколо! Ами ако за миг някаква светкавица на прозрението премине през всички и те се обединят в един общ бунт, ако изпочупят бравите, разбият решетките и се втурнат като сива вълна нагоре по стълбите, за да отнесат осветената стая, тази каюта на ограничения, непоклатим дух в нощта и в това, което безименно се таи зад нощта и е по-могъщо от нея?

Обръщам се. Човекът на вярата и човекът на науката седят под светлината, която ги озарява. Зад тях светът не е смътно, трептящо вълнение, не е тътен от глъбините, нито далечни светкавици в ледени небесни пространства — те са хора на вярата и на науката, имат отвее и везни, и мярка, и макар у всеки те да са различни, това не ги тревожи, те са уверени, разполагат с имена, които могат да залепят като етикети върху всичко, спят добре, имат цел; това ги задоволява, и дори ужасът, черната завеса пред самоубийството, има точно определено място в тяхното битие, има име, класифицирано е и затова е станало безопасно. Само безименното убива, или това, което е разчупило своето име.

— Святка се — казвам аз. Докторът вдига очи.

— Наистина ли?

Той тъкмо разяснява същността на шизофренията — болестта на Изабела. Тъмното му лице е леко поруменяло от усърдие. Обяснява как болни от този вид светкавично, за няколко секунди, се превръщат от една личност в друга, и как в древността някои от тях били смятани за оракули и светци, а други за обсебени от дявола, и народът е изпитвал пред тях суеверно страхопочитание. Докторът философствува върху причините и аз изведнъж се учудвам откъде знае той всичко това и защо го определя като болест. Не би ли могло то със същото основание да се нарече едно извънредно богатство? Нима всеки нормален човек няма в себе си също десетина личности? И разликата не е ли само в това, че здравият ги подтиска, а болният ги пуска на свобода? Кой тогава е болен?

Отивам до масата и изпивам чашата си. Бодендик ме наблюдава благосклонно, а Вернике ме поглежда като някакъв напълно безинтересен случай. За пръв път усещам виното; усещам, че е добро, затворено в себе си, узряло и не без опора. „То няма вече никакъв хаос в себе си — мисля аз. — Преобразило е хаоса. Преобразило го е в хармония. Но само го е преобразило, без да се изтръгне от него. Не е избягало от хаоса.“

Изведнъж, за миг ме обзема неописуемо безпричинно щастие. „Значи човек е в състояние да направи това. В състояние е да преобразява! Да не е само едното или другото. Възможно е да бъде и едното чрез другото.“

Ново бледно сияние връхлита върху прозореца и угасва. Докторът става.

— Започва! Трябва да отида оттатък при затворените.

Затворените са болни, които никога няма да излязат.

Те остават заключени, докато умрат, в стаи със завинтени за пода и стените мебели, със зарешетени прозорци и врати, които могат да бъдат отключени само отвън. Те живеят в клетки като опасни хищници и никой не обича да говори за тях. Вернике ме поглежда.

— Какво ви е на устната?

— Нищо. Ухапах се насън.

Бодендик се смее. Вратата се отваря и дребната милосърдна сестра донася нова бутилка вино и три чаши. Вернике излиза със сестрата. Бодендик посяга към бутилката и си налива. Сега разбирам защо предложи на Вернике да пие с нас; тогава старшата сестра изпрати втора бутилка. Само една бутилка нямаше да бъде достатъчна за трима души. „Какъв хитрец! — казвам си аз. — Той повтори чудото на нахранването при проповедта на планината. От една чаша за Вернике направи цяла бутилка за себе си.“

— Вие навярно няма да пиете повече, нали? — пита Бодендик.

— Ще пия — отговарям аз и сядам. — Виното започва да ми се услажда. Вие ме научихте на това. От сърце ви благодаря!

Бодендик с кисело-сладникава усмивка изважда бутилката от леда. Той за миг разглежда етикета, преди да ми налее — четвърт чаша. Собствената си чаша напълва почти догоре. Аз спокойно вземам бутилката от ръката му и доливам чашата си, докато се напълва също както неговата.

— Господин викарий — казвам аз. — В някои неща ние не сме чак толкова различни.

Бодендик неочаквано се разсмива. Лицето му разцъфва като божур.

— Наздраве! — казва тържествено той.

Бурята тътне и бушува. Светкавиците падат като безшумни саблени удари. Седя до прозореца на моята стая; всички писма на Ерна, превърнати в късчета, лежат пред мене в един издълбан слонски крак, който преди година ми подари вместо кошче за хартия околосветският пътешественик Ханс Ледерман, синът на майстор-крояча Ледерман.

Скъсах с Ерна. Изредих всичките й неприятни качества; емоционално и човешки я унищожих в себе си и за десерт прочетох няколко глави от Шопенхауер и Ницше. Но въпреки това бих предпочел да имам смокинг, автомобил и шофьор и, придружен от две-три известни артистки и с няколко стотин милиона в джоба, да се появя сега в „Червената мелница“, за да нанеса там смъртоносен удар на тази змия. Известно време си представям какво би станало, ако тя прочете утре във вестника, че съм спечелил голямата лотарийна печалба или съм бил тежко ранен при спасяване на деца в горящи къщи. После виждам светлина в стаята на Лиза.

Тя отваря прозореца и прави някакви знаци. Моята стая е тъмна, Лиза не може да ме види; значи, знаците не са за мене. Тя беззвучно казва нещо, посочва гърдите си, след това нашата къща и кима с глава. После светлината угасва.

Предпазливо се навеждам навън. Полунощ е и прозорците наоколо са тъмни. Само прозорецът на Георг Крол е отворен.

Аз изчаквам и виждам как портата на Лиза се раздвижва. Тя пристъпва навън, бързо се оглежда наляво и надясно и притичва през улицата. Облечена е с лека, пъстра рокля и държи обущата си в ръка, за да не издава никакъв шум. В същото време чувам как нашата порта се отваря внимателно. Трябва да е Георг. На портата горе има звънец и за да се отвори безшумно, трябва да се качиш на стол, да хванеш звънеца, да натиснеш надолу с крак дръжката на бравата и да я изтеглиш — един акробатичен номер, за който човек трябва да е трезвен. Аз знам, че тази вечер Георг е трезвен.

Чува се бъбрене; тракане на високи токове. Лиза, това суетно зверче, значи, пак е обула обущата си, за да изглежда по-прелъстителна. Вратата към стаята на Георг изскърцва леко. Я гледай! Кой можеше да очаква това? Георг — тази тиха вода! Кога е успял?

Бурята се връща. Гръмотевиците стават по-силни и изведнъж, като дъжд от сребърни талери, водата плисва върху паважа. Нагоре политат фонтани от воден прах и полъхва освежаваща хладина. Навеждам се от прозореца и гледам този кипеж на мокротата. Водата вече блика от водосточните тръби, светкавици я озаряват и при тяхното пламване и угасване виждам как от стаята на Георг голите ръце на Лиза се протягат в дъжда, после виждам главата й и чувам нейния дрезгав глас. Плешивата глава на Георг не виждам. Той не е поклонник на природата.

Вратата на двора се отваря от удар с юмрук. Мокър като мишка, фелдфебелът Кнопф се клатушка навътре. От шапката му се стича вода. „Слава богу — мисля си, — в такова време няма нужда да мия с кофа вода след неговите свинщини!“ Но Кнопф ме разочарова. Той въобще не поглежда жертвата си — черния обелиск. Проклинайки и замахвайки към дъжда като към рояк комари, той се скрива у дома си. Водата е неговият най-голям враг.

Вземам слонския крак и изсипвам късчетата хартия на улицата. Дъждът бързо отнася любовните брътвежи на Ерна. „Парите победиха — мисля аз, — както винаги, при все че нищо не струват.“ Отивам до другия прозорец и гледам в градината. Там голямото дъждовно тържество е в разгара си — някаква зелена оргия на чифтосването, безсрамна и невинна. При блясъка на далечните светкавици виждам надгробната плоча за самоубиеца. Тя е сложена настрана, надписът е издълбан и блести в злато. Затварям прозореца и запалвам лампата. Долу Георг и Лиза си шепнат. Изведнъж моята стая ми се вижда ужасно празна. Пак отварям прозореца, вслушвам се в безименното плискане и решавам да поискам от книжаря Бауер като възнаграждение за частните уроци на сина му през последната седмица някоя книга върху йогите, самоотричането и самозадоволяването. С дихателни упражнения хората успявали да постигнат чудеса.

Преди да си легна да спя минавам покрай огледалото. Спирам се и гледам в него. „Какво има тук наистина? Откъде идва перспективата, която не съществува, дълбочината, която мами, пространството, което е плоскост? И кой е този, който ме гледа от огледалото, а не съществува?“

Поглеждам устните си, подпухнали и с коричка на ухапаното място, докосвам ги и някой насреща докосва една призрачна устна, която не съществува. Хиля се и един Никой отсреща се~хили. Поклащам глава и този Никой клати несъществуващата си глава. Кой от нас е „някой“? И кое е моето „аз“? Това там или преоблеченото в плът срещу него? Или има и нещо друго, нещо зад двамата? Побиват ме тръпки и угасвам лампата.