Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (21) (История на една закъсняла младост)

XX

— Искаш ли да видиш нещо, което грабва сърцето почти както картина от Рембранд? — пита Георг.

— Давай!

Той взема нещо от джобната си кърпичка и го пуска на масата така, че то звънва. Минава известно време докато го позная. Разглеждаме го трогнати. Златна монета от двадесет марки. За последен път видях такава монета преди войната.

— Това бяха времена! — казвам аз. — Цареше мир, владееше сигурност, оскърбленията на величеството все още се изкупваха със затваряне в крепост, стоманеният шлем беше непознат, нашите майки носеха корсети и високи яки на блузите си с банели, лихвите се плащаха, марката беше неприкосновена като бога и всяко тримесечие човек спокойно си отрязваше купоните от държавните заеми и срещу тях получаваше злато. Дай да те целуна, блестящ символ на едно отлетяло време!

Опитвам върху дланта си колко тежи златната монета. На нея е изобразен ликът на Вилхелм. II, който сега реже дърва в Холандия и си е пуснал малка остра брадичка. Образът му върху монетата е все още с гордо засуканите нагоре мустаци, които на времето означаваха: „Постигнахме целта“. Тя действително е постигната.

— Откъде го имаш? — питам Георг.

— От една вдовица, която е наследила цяла кутия, пълна с такива монети.

— Господи! Колко ли струва?

— Четири милиарда книжни марки. Една малка къща Или десетина прекрасни жени. Цяла седмица в „Червената мелница“. Осеммесечна пенсия на някой тежко ранен във войната…

— Стига…

Хайнрих Крол влиза с велосипедните щипки на раи-раните си панталони.

— Това нещо тук би трябвало да очарова вашето верноподаническо сърце — казвам на Хайнрих и подхвърлям пред него във въздуха златната монета.

Той я хваща и я заглежда с овлажнели очи.

— Негово величество! — казва Хайнрих с умиление. — Това бяха времена! Ние още имахме своя армия!

— Изглежда, времената са били различни за различните хора — отвръщам аз.

Хайнрих ме поглежда заплашително.

— Вие навярно ще се съгласите, че онези времена бяха по-добри от днешните!

— Може би!

— Не може би! Положително! Имахме ред, имахме стабилни монети, нямахме безработни — затова пък имахме цветущо стопанство и бяхме един уважаван народ. Или и това не искате да признаете?

— Дума да не става.

— Е добре! А какво имаме днес?

— Безредие, пет милиона безработни, шарлатанско стопанство и сме един победен народ — отговарям аз.

Хайнрих е смаян. Той не е мислил, че ще победи толкова лесно.

— Е добре! — повтаря той. — Днес сме затънали до гуша в сиромашия, а тогава дебелеехме. Крайният извод на вярно и сам можете да си направите, нали?

— Не съм сигурен. Какъв е той?

— Това е толкова просто! Трябва пак да имаме кайзер и едно порядъчно, национално правителство.

— Чакайте — казвам аз. — Забравихте нещо. Забравихте важната дума „защото“. Тя обаче е сърцевината на всички злини. Тя е причината, поради която днес милиони като вас с високо вирнати носове отново тръбят наляво и надясно такива глупости. Малката дума „защото“.

— Какво? — пита Хайнрих недоумяващо. — — „Защото!“ — повтарям аз. — Думата: „защото!“ Днес имаме пет милиона безработни, имаме инфлация и бяхме победени, защото преди у нас управляваше нашето възлюбено национално правителство! Защото в манията си за величие това правителство обяви война! Защото то загуби война! Затова днес сме загазили! Защото имахме за управници нашите възлюблени дървени глави и кукли в униформи! И ние трябва не да ги връщаме на власт, за да ни тръгне по-добре, а да се пазим да не дойдат пак, защото още веднъж ще ни вкарат във война и ще загазим. Вие и вашите другари казвате: „По-рано бяхме добре, днес сме зле — значи, дайте ни пак старото правителство!“ Но истината е друга: „Днес сме зле, защото по-рано имахме старото правителство — значи нека то да върви по дяволите!“ Ясно ли е? Думичката: Защото! Вашите другари на драго сърце я забравят! Защото!

— Глупости! — казва сърдито Хайнрих. — Вие сте комунист!

Георг избухва в необуздан смях.

— Хайнрих мисли, че всеки, който не стои мирно с поглед надясно, е комунист.

Хайнрих изпъчва гърди, за да отговори ядовито. Образът на неговия кайзер му вдъхва сила. Но в този момент влиза Курт Бах.

— Господин Крол — обръща се той към Хайнрих, — къде трябва да стои ангелът: отдясно или отляво на текста: „Тук почива майстор-тенекеджията Кварц“?

— Какво?

— Ангелът от релефа върху „надгробния камък“ на Кварц.

— Отдясно, разбира се — казва Георг. — Ангелите стоят винаги отдясно.

От национален пророк Хайнрих отново става търговец на надгробни камъни.

— Ще дойда с вас — заявява с досада той и оставя златната монета на масата.

Курт Бах я вижда и посяга към нея.

— Това бяха времена — казва замечтано той.

— Значи, и за вас — отвръща Георг. — Че какви времена бяха те за вас?

— Тогава цъфтеше свободното изкуство! Хлябът струваше няколко пфенига, една ракия — петаче, животът беше пълен с идеали, а с няколко такива жълтици човек можеше да замине за обетованата земя Италия, без да се страхува, че при пристигането те няма да струват вече нищо.

Бах целува орела върху златната монета, оставя я и отново остарява с десет години. Хайнрих и той изчезват.

На тръгване Хайнрих извиква — с мрачна заканителност върху затлъстялото си лице:

— Ще се търкалят глави!

— Какво беше това? — питам учудено Георг. — Не беше ли една от обичайните фрази на Вацек? Да не би да сме в навечерието на някое побратимяване между враждебните братовчеди?

Георг замислено гледа след Хайнрих.

— Може би — казва той. — Тогава става опасно. Знаеш ли кое е най-отчайващото. В 1918 година Хайнрих беше свиреп противник на войната. Междувременно е забра вил всичко, което го беше направило такъв, и тя отново му изглежда като весело приключение. — Георг прибира монетата от двадесет марки в джоба на жилетката си. — Всичко се превръща в приключение, щом след него човек е оцелял. Това е отвратително! И колкото по-страшни са били нещата някога, толкова по-приключенски стават в спомените ни. За войната биха могли да бъдат истински само мъртвите; само те са я изживели напълно.

Георг ме поглежда.

— Изживели? — казвам аз. — Като са измрели.

— Те и онези, които няма да я забравят — отвръща той. — Но те са малцина. Нашата проклета памет е като сито. Иска да продължава да живее. А това е възможно само чрез забравата.

Георг си слага шапката.

— Ела — казва той. — Да видим нашата жълтица как ви времена ще извика в паметта на Едуард Кноблох.

— Изабела! — казвам дълбоко учуден аз.

Виждам я да седи на терасата пред павилиона за неизлечимо болните. У нея няма нищо от треперещото измъчено същество, което видях последния път. Очите й са ясни, лицето й е спокойно и тя ми изглежда по-хубава от всеки друг път… Но това може да се дължи и на контраста в сравнение с последния път.

Следобед валя и градината блести от влага и слънце. Над града плават облаци всред чиста, средновековна синева, а безбройните фасади с прозорци са се превърнали в галерии от огледала. Без да държи сметка за времето, Изабела е облечена във вечерна рокля от много мек, черен плат и е обута със своите златни обувки. На дясната й ръка виси наниз от смарагди — той сигурно струва повече от цялата наша фирма, заедно със склада, къщите и доходите през последните пет години. Тя не е носила този наниз никога досега. „Днес е ден на скъпоценностите — мисля аз. — Най-напред златният Вилхелм II, а сега това!“ Но нанизът не буди в мене умиление.

— Чуваш ли ги? — пита Изабела. — Те са пили до насита и по много, и сега са спокойни, сити и доволни. Бръмчат дълбоко, като милиони пчели.

— Кои?

— Дърветата и всички храсти. Не ги ли чу как крещяха вчера, когато беше толкова сухо?

— Те могат ли да крещят?

— Разбира се. Не можеш ли да ги чуваш?

— Не — отговарям аз и гледам гривната, която искри, като че има зелени очи.

Изабела се смее.

— Ах, Рудолф, ти чуваш толкова малко! — казва нежно тя. — Ушите ти са зараснали като чемширов храст. А вдигаш толкова много шум… Затова не чуваш нищо.

— Аз ли вдигам шум? Защо?

— Не с думи. Но иначе вдигаш страшен шум, Рудолф. Често едва те понасям. Ти вдигаш повече шум от хортензиите, когато са жадни, а те са наистина големи кресльовци.

— Но какво е тъй шумно в мене?

— Всичко. Твоите желания. Сърцето ти. Недоволството ти. Твоята суетност. Нерешителността ти…

— Суетност ли? — възразявам. — Аз не съм суетен.

— Суетен си…

— Изключено! — отвръщам аз и зная, че това, което казвам, не е вярно.

Изабела бързо ме целува.

— Не ме укорявай, Рудолф. Ти все държиш толкова много на имената. А всъщност не се казваш Рудолф, нали? Как се казваш?

— Лудвиг — отговарям аз изненадан. Тя за пръв път ме пита за името ми.

— Да, Лудвиг. Никога ли не те уморява твоето име?

— Уморява ме. И от самия себе си се чувствувам уморен.

Та кима, сякаш това е най-естественото нещо на света.

— Тогава смени името си. Защо не искаш да бъдеш Рудолф? Или някой друг. Замини за някъде. Иди в друга страна. Всяко име е еднакво.

— Но аз се казвам Лудвиг. Какво мога да променя?

Всеки знае името ми.

Изабела, изглежда, не ме е чула.

— И аз скоро ще си отида — казва тя. — Чувствувам го. Уморена съм, уморена съм от своята умора. Вече всичко е някак празно и тъй пълно с разлъка, меланхолия и очакване.

Поглеждам я и изведнъж изпитвам внезапен страх. Какво ли иска да каже?

— Не се ли променя всеки постоянно? — питам аз.

Изабела поглежда към града.

— Не искам да кажа това, Рудолф. Смятам, че има и друго променяне. По-голямо. Прилича на умирането.

Мисля, че то е умиране. — Тя клати глава, без да ме погледне. — Навред се носи неговият дъх — шепне тя. — И в дърветата, и в мъглата. То капе нощем от небето. Сенките са пълни с него. А в ставите се загнездва умората.

Тя е пролазила в тях. Не ми се иска да си отида, Рудолф. С тебе беше хубаво, при все че ти не ме разбра. По не беше тук. Иначе щях да бъда съвсем сама.

Не зная какво иска да каже. Това е странен миг. Изведнъж всичко се смълчава, никакъв лист на трепва, само ръката с дългите пръсти на Изабела се поклаща над ръба на плетеното кресло и гривната й със зелените камъни тихо звънти. Залязващото слънце придава на лицето й цвят, който е толкова топъл, че изглежда като противоположност на всяка мисъл за умиране, — но въпреки това ми се струва, че наоколо наистина се разстила хладина, породена от някакъв безмълвен страх, че може би Изабела няма да бъде вече тук, ако вятърът отново полъхне… Но ето — той изведнъж повява във върхарите на дърветата, шуми, магията се е разсеяла, Изабела се изправя и се усмихва.

— Има много пътища към умирането — казва тя. — Бедний ми Рудолф! Ти познаваш само един от тях. Щастливий Рудолф! Ела, да идем вътре!

— Много те обичам — казвам аз.

Изабела се засмива още повече.

— Наричай това както искаш. Какво е вятърът и какво покоят? Те са толкова различни и все пак са едно и също. Аз пояздих малко пъстрите коне на въртележката и седях в златните гондоли със синьо кадифе, които не само се въртят, но и политат нагоре и надолу. Ти не ги обичаш, нали?

— Не. По-рано обичах да сядам на лакирани елени и лъвове. Но с тебе бих се возил и в гондоли.

Изабела ме целува.

— Музиката! — казва тихо тя. — И светлината на въртележките в мъглата! Къде е останала нашата младост, Рудолф?

— Да, къде? — казвам аз и изведнъж усещам сълзи в очите си, без да разбирам защо. — Дали изобщо е имало в живота ни младост?

— Кой знае.

Изабела става. Над нас листакът зашумява. В пламтящата светлина на късното слънце виждам, че някоя птица е оставила подарък на жакета ми. Почти там, където е сърцето. Изабела го вижда и се превива от смях. Аз изчиствам с джобната си кърпичка този дар на саркастичната сипка.

— Ти си моята младост — казвам на Изабела. — Сега зная това. Ти си всичко, което принадлежи към нея. И едното, и другото, и още много повече. И това — че човек разбира нещата едва тогава, когато му се изплъзнат. „Нима ще ми се изплъзне тя? — мисля аз. — Какво приказвам? Била ли е моя някога? И защо да ми се изплъзне? Защото тя го казва? Или защото изведнъж се появи този хладен, безмълвен страх? Тя е казвала вече толкова много неща и аз така често съм се страхувал.“ — Обичам те, Изабела — казвам й. — Обичам те повече, отколкото съм мислил. Това е като вятър, който започва да вее и за който мислим, че е само игрив полъх, а изведнъж сърцето се огъва от него като върба при буря. Обичам те, любов на моето сърце, единствен покой всред общото брожение, обичам те, тебе, която чуваш като ловджийско куче вечер дали цветето е жадно или времето е уморено, обичам те, и любовта се втурва навън от мене като из някоя току-що отключена врата, зад която се разкрива непознатата градина; аз още не разбирам това напълно, учуден към и все още малко ме е срам от моите големи думи, но те шумно връхлитат, ехтят и не ме питат; някой, когото не познавам, говори чрез мен и аз не зная дали това е някой четвъртостепенен мелодраматик или сърцето ми, което вече не се страхува…

Изабела изведнъж се спира. Ние сме в същата алея, както тогава, когато тя се върна гола през нощта; но сега всичко е другояче. Алеята е изпълнена с червената светлина на вечерта, с неизживяна младост, с меланхолия и щастие, което се колебае между ридание и ликува-не. Тя не е вече алея с дървета; тя е алея от недействителна светлина, в която дърветата се наклоняват едно към друго като тъмни ветрила, за да я задържат — алея от светлина, в която стоим, сякаш сме почти безтегловни, пропити от тази светлина като новогодишни шарани от изпаренията на рома, в който се къпят и който прониква в тях, докато почти се разпаднат.

— Ти ме обичаш? — шепне Изабела.

— Обичам те и зная, че никога няма да обичам никой човек така, както тебе, защото никога вече няма да бъда такъв, какъвто съм сега, в този миг, който отлита, докато аз говоря за него, и който не мога да задържа, дори ако бих дал живота си…

Изабела ме поглежда с големи, блестящи очи.

— Сега най-сетне го знаеш! — шепне тя. — Сега най-после го почувствува… щастието без име, тъгата, мечтата и двойното лице! Това е небесната дъга, Рудолф, и човек може да върви по нея, но, ако се усъмни, ще се сгромоляса! Повярва ли най-сетне в това?

— Да — мълвя аз и зная, че вярвам и преди миг също вярвах, а вече не вярвам напълно. Светлината е все още силна, но по краищата вече посивява, бавно изпълзяват тъмни петна и отново под тях избива проказата на мислите, само че прикрита, но не и изцерена. Чудото прелетя край мене, докосна ме, но не ме промени, аз все още имам същото име и зная, че ще го влача със себе си навярно до края на дните си; аз не съм феникс, прераждането не е за мен, опитах се да хвърча, но сега залитам и отново падам на земята като някоя ослепена, тромава кокошка между бодливите телове.

— Не се натъжавай — заговаря Изабела, която ме е наблюдавала.

— Не мога да вървя по небесните дъги, Изабела — казвам аз. — А колко бих искал! Кой може да върви по тях?

Тя приближава лицето си до ухото ми и шепне: — Никой.

— Никой? И ти ли не можеш?

Изабела клати глава.

— Никой — повтаря тя. — Достатъчно е, ако човек копнее.

Сега светлината бързо посивява. „И друг път всичко това е било точно така“ — мисля аз, но не мога да си спомня кога. Чувствувам Изабела близо до себе си и изведнъж я вземам в прегръдките си. Ние се целуваме като прокълнати и отчаяни, като хора, които завинаги ще бъдат откъснати един от друг.

— Всичко съм пропуснал — казвам задъхан аз. — Обичам те. Изабела.

— Тихо! — шепне тя. — Не говори…

Бледното петно на края на алеята започва да аленее. Ние вървим към него и спираме при вратата на парка. Слънцето се е скрило и полетата са безцветни: затова пък над гората и града пламенее огромно вечерно зарево, сякаш улиците горят.

Ние притихваме за малко.

— Какво високомерие — казва неочаквано Изабела. — Да вярваш, че един живот има начало и край!

Не я разбирам веднага. Зад нас градината вече се подготвя за нощта; но пред нас, от другата страна на желязната решетка, всичко пламти и кипи, потопено в някаква дива алхимия. „Начало и край?“ — мисля аз и след това разбирам какво искаше да каже Изабела; че е високомерие да искаш да отрежеш и разграничиш едно дребно съществувание всред това кипене и съскане, и да превърнеш в съдия за неговата трайност нашето малко съзнание, докато то е най-много една снежинка, която кратко време плува в него. Начало и край, измислени думи от едно измислено понятие „време“ и от суетността на едно амебно съзнание, което не иска да се гмурне в нещо по-голямо.

— Изабела — казвам аз. — Мой сладък и любим живот! Мисля, че най-сетне почувствувах какво е любовта!

Тя е живот, нищо друго освен живот, най-високия полет на вълната към вечерното небе, към избледняващите звезди и към самата себе си — полет, който винаги е безполезен, който е издигане на смъртното към безсмъртното; но понякога небето се откликва на вълната и те се срещат за миг, и тогава това не е вече пиратство на едната стихия и отказ от другата, не е вече оскъдица, изобилие и поетична измама, то е… Прекъсвам.

— Не зная какво говоря — казвам аз. — Думите се леят и леят, а може би в тях има лъжа; но тази лъжа се дължи на думите, защото те са лъжливи и приличат на чаши, в които искаме да уловим бликащата струя на някой водоскок… Но ти ще ме разбереш и без думи, това е още толкова ново за мене, че не мога да го изразя; не знаех, че и моят дух може да обича, че и моите нокти могат да обичат, че дори моята смърт може да обича; но сега никак не ме е грижа колко ще продължава това и дали ще мога да го задържа или не, дали ще мога да го изразя или не…

— Разбирам — казва Изабела.

— Разбираш ли?

Тя кима и очите й блестят.

— Бях загрижена за тебе, Рудолф. „Защо е трябвало да бъде загрижена за мене? — мисля аз. — Не съм болен“.

— Загрижена? Защо си била загрижена за мене?

— Бях загрижена — повтаря Изабела. — Но сега вече не съм. Сбогом, Рудолф.

Поглеждам я и държа здраво ръцете й.

— Защо искаш да си идеш? Нима казах нещо невярно?

Тя клати глава и се опитва да освободи ръцете си.

— Да! — казвам аз. — То беше невярно! Високомерие, думи, приказки…

— Не разваляй всичко, Рудолф! Защо, щом получиш нещо, което си желал, веднага трябва да го разваляш?

— Да — казвам аз. — Защо?

— Огънят без дим и пепел. Не го разваляй. Сбогом, Рудолф. „Какво е това? — мисля аз. — Прилича на театрално представление, но все пак не е! Нима е сбогуване? Но ние толкова често сме се сбогували всяка вечер!“ Държа здраво Изабела.

— Оставаме заедно — казвам аз.

Изабела кима и слага глава на рамото ми; изведнъж чувствувам, че плаче.

— Защо плачеш? Ние сме щастливи!

— Да — казва тя, целува ме и се освобождава. — Сбогом, Рудолф.

— Защо казваш сбогом? Та ние не се разделяме! Утре пак ще дойда.

Изабела ме поглежда.

— Ах, Рудолф — казва тя, като че пак не може да ми изясни нещо. — Възможно ли е да умрем, щом не можем да си вземем сбогом?

— Да — повтарям аз. — Как? И това не го разбирам. Нито едното, нито другото.

Стоим пред отделението, в което тя живее. В салона няма никой. Върху едно плетено кресло е сложен някакъв много пъстър плат.

— Ела — казва неочаквано Изабела.

Колебая се един момент, но сега за нищо на света не мога пак да кажа „не“, и затова се изкачвам с нея по стълбите. Тя влиза в стаята си, без да погледне назад. Аз спирам на вратата. Изабела захвърля с бързо движение леките, златисти обувки от краката си и ляга на леглото.

— Ела! — казва тя. — Рудолф!

Сядам до нея. Не искам още веднъж да я разочаровам, но не зная и какво да правя; не бих знаел какво да кажа, ако влезе някоя сестра или Вернике.

— Ела — повтаря Изабела Отпускам се назад и тя ляга на ръката ми.

— Най-после — шепне тя. — Рудолф — и след като няколко пъти си поема дълбоко въздух, заспива.

В стаята става тъмно. Прозорецът избледнява в настъпващата нощ. Чувам дишането на Изабела и от време на време неясно бърборене в съседните стаи. Изведнъж тя се събужда. Отблъсква ме от себе си и усещам как тялото й се вдървява. Дъхът й спира.

— Аз съм — заговарям й. — Аз, Рудолф.

— Кой?

— Аз, Рудолф. Останах при тебе.

— Тука ли спа?

Гласът й се променя. Той е висок и задъхан.

— Останах тук — казвам аз.

— Върви си! — шепне тя. — Върви си веднага! Не зная дали ме разпознава. Питам я\ — Къде е ключът на лампата?

— Не пали лампата! Не пали лампата! Върви си! Върви си!

Ставам и пипнешком търся вратата.

— Не се страхувай, Изабела — казвам аз.

Тя мърда в леглото си, като че се опитва да се завие.

— Върви си, де! — шепне с високия си, променен глас.

— Иначе ще те видят, Ралф! Бързо!

Затварям вратата след себе си и слизам по стълбите. Долу седи дежурната сестра. Тя знае, че имам позволение да посещавам Изабела.

— Спокойна ли е? — пита сестрата.

Кимам утвърдително и се запътвам през градината към вратата, през която влизат и излизат здравите. „Какво беше това пък сега? — мисля аз. — Ралф? Кой може да бъде той? Тя никога досега не ме е наричала така. И какво искаше да каже с това — че не би трябвало да ме виждат? Нали съм бил толкова често вечер в нейната стая“.

Слизам към града. „Любов“ — мисля аз и отново ми идват на ум моите високопарни приказки. Чувствувам почти непоносим копнеж, някакъв далечен ужас, чувствувам се почти като беглец; все по-бързо и по-бързо вървя към града с неговата светлина, топлина, вулгарност, нищета, делничност, с неговото здраво отрицание на тайните и хаоса, каквото име и да му дават.

През нощта се събуждам от много гласове. Отварям прозореца и виждам, че мъкнат фелдфебела Кнопф към дома му. Това не се е случвало никога досега, до ден днешен той всякога се е връщал със собствените си крака, дори когато ракията е бликала от очите му. Охка силно. Наоколо светват няколко прозореца.

— Проклет пияница! — крещи някой от един прозорец. Това е вдовицата Конерсман, която дебне там. Няма какво да прави и е клюкарката на улицата. Аз подозирайте тя отдавна наблюдава и Георг и Лиза.

— Затваряйте си устата! — отговаря от тъмната улица някакъв анонимен герой.

Не зная дали той познава вдовицата Конерсман. Във всеки случай след една секунда на нямо възмущение се излива такава помия от ругатни срещу мъжете, Кнопф, нравите на града, на страната и човечеството, че цялата улица кънти. Най-сетне вдовицата млъква. Последните й думи са, че ще уведоми Хинденбург, епископа, полицията и работодателя на непознатия герой.

— Млък, отвратителна устатнице! — отвръща мъжът, който, изглежда, има необикновена съпротивителна сила под закрилата на мрака. — Господин Кнопф е тежко болен. Щеше да бъде по-добре, ако вие бяхте на негово място.

Вдовицата тутакси се разбеснява отново, с двойна сила, като надминава всички очаквания. Тя се опитва от прозореца да разпознае злодея с електрическо джобно фенерче, но светлината е много слаба.

— Аз зная кой сте! — крещи Конерсман. — Вие сте Хайнрих Брюгеман! За това, дето обиждате една беззащитна вдовица, ще бъдете осъден на строг тъмничен затвор, убиецо такъв! Още майка ви…

Не слушам повече. Вдовицата има доста публика. Почти всички прозорци са отворени вече. От тях се чува сподавен смях и одобрителни думи. Слизам долу.

Тъкмо вкарват Кнопф. Той е бял като платно, вода се стича по лицето му и ницшеанските му мустаци висят влажни над устните. Изведнъж фелдфебелът се освобождава с вик, полита няколко крачки напред и ненадейно връхлита върху обелиска. Обхваща го с ръце и крака като жаба, притиска се към гранита и реве.

Оглеждам се. Зад мене е Георг с пурпурната си пижама, зад него старата госпожа Крол без изкуствените си зъби, със син халат и ролки на главата, а зад нея се показва Хайнрих, който за мое учудване е по пижама, без стоманен шлем и орден. Все пак пижамата му е на ивици в пруските цветове — черно и бяло.

— Какво му е? — пита Георг. — Делириум тременс?

Пак ли?

Кнопф е имал вече няколко пристъпа. Виждал е бели слонове, които излизат от стената, и въздушни кораби, които преминават през ключалките.

— По-лошо — казва мъжът, който беше устоял срещу вдовицата Конерсман. Това наистина е Хайнрих Брюгеман, монтьорът. — Черният дроб и бъбреците. Той смята, че са му се пукнали.

— Защо тогава го мъкнете тук? Защо не го заведохте в Мариинската болница?

— Не иска в болницата!

Семейство Кнопф се появява. Отпред госпожа Кнопф, зад нея трите й дъщери — и четирите разчорлени, сънени и уплашени. Кнопф изревава в нов пристъп.

— Телефонирахте ли за лекар? — пита Георг.

— Още не. Ръцете ни бяха заети, докато го довлечем. Искаше да скочи в реката.

Жената и дъщерите на Кнопф образуват хор от оплаквачки около фелдфебела. Хайнрих също се е приближил до него и се опитва да му повлияе като на мъж, другар, войник и германец да се пусне от обелиска и да отиде да си легне, още повече, че под тежестта му обелискът се клати. Хайнрих обяснява, че не само Кнопф е заплашен от обелиска, но че и фирмата щяла да държи Кнопф отговорен, ако на обелиска се случело нещо. Той бил от ценен, хубаво полиран шведски гранит, който при падане непременно щял да се повреди.

Кнопф не го разбира; той цвили с изблещени очи като някой кон, който вижда призраци. Чувам, че Георг телефонира от канцеларията за лекар. С вечерна рокля от леко измачкан бял сатен в двора се появява Лиза. Тя цъфти от здраве и дъхти силно на кимионова ракия.

— Сърдечни поздрави от Герда — казва ми тя. — Трябва да й се обадиш.

В този момент една любовна двойка се стрелва в галоп иззад кръстовете и изхвърчава навън. По шлифер и нощница се появява Вилке; Курт Бах, вторият свободомислещ го следва в черна пижама, с рубашка и колан. Кнопф продължава да реве.

Слава богу, болницата не е далече. Лекарят пристига скоро. Обясняват му набързо. Невъзможно е да се откопчи Кнопф от обелиска. Затова неговите другари му смъкват панталоните толкова надолу, че мършавият му задник се оголва. Лекарят, който е свикнал от войната и на по-трудни положения, изтрива Кнопф с парче памук, напоено в спирт, дава на Георг малко джобно фенерче и слага една инжекция в ярко осветените задни части на Кнопф. Кнопф се полуизвръща, изпърдява се гръмко и се смъква надолу по обелиска. Лекарят отскача назад, като че Кнопф е стрелял в него.

Придружителите на Кнопф го вдигат. Той още стиска с ръце постамента на обелиска; но съпротивата му е сломена. Разбирам, че се е хвърлил върху обелиска в страха си; тук е прекарал хубави, безгрижни моменти без болки в бъбреците.

Занасят го в къщи.

— Това се очакваше — казва Георг на Брюгеман. — Как се случи?

Брюгеман клати глава.

— Нямам представа. Тъкмо беше спечелил бас срещу един човек от Мюнстер. Беше познал коя житена ракия е от избата „Шпатен“ и коя от ресторант „Цвете“. Човекът от Мюнстер ги беше докарал с автомобил. Аз бях арбитър. Докато човекът от Мюнстер си вадеше портфейла, Кнопф изведнъж стана снежнобял и започна да се поти. Веднага след това легна на земята, сви се, заповръща и ревна. Останалото видяхте сам. И знаете ли кое е най-лошото? В суматохата човекът от Мюнстер офейка без да плати облога. И никой не го познава, а в тревогата си и ние не забелязахме автомобилния номер на този тип.

— Това, разбира се, е ужасно — казва Георг.

— Зависи от коя страна ще погледнете. Аз бих казал, че това е съдба.

— Съдба — повтарям аз. — Ако искате да направите нещо против вашата съдба, господин Брюгеман, тогава не се връщайте през Хакенщрасе. Там вдовицата Конерсман контролира движението с взето назаем силно джобно фенерче в едната ръка и с бирена бутилка като оръжие — в другата. Нали, Лиза?

Лиза живо кима с глава.

— Пълна бирена бутилка. Ако се пръсне в главата ви, ще се поразхладите тутакси.

— Дявол да го вземе! — казва Брюгеман. — Как ще се измъкна оттук? Това да не е задънена улица.

— За щастие, не е — отвръщам аз. — Може да се измъкнете отзад през градините към Блайбтройщрасе. Съветвам ви да тръгнете незабавно; съмва се.

Брюгеман изчезва. Хайнрих Крол оглежда обелиска дали не е повреден и също изчезва.

— Такъв е човекът — казва малко неопределено Вилке, кима нагоре към прозореца на Кнопф, отсреща към градината, през която се промъква Брюгеман, и отново тръгва нагоре по стълбите към работилницата си. Изглежда, тази нощ ще спи и няма да работи.

— Видяхте ли някоя нова материализация на духове чрез цветя? — питам аз.

— Не, но си поръчах книги върху това.

Госпожа Крол забелязва изведнъж, че си е забравила изкуствените зъби и избяга отдавна. Курт Бах поглъща с поглед на познавач голите, мургави рамене на Лиза, но се отстранява, понеже не намира взаимност.

— Ще умре ли старият? — пита Лиза.

— Навярно — отвръща Георг. — Чудно, че отдавна не е умрял. Лекарят излиза от къщата на Кнопф.

— Какво му е? — пита Георг.

— Черният дроб. Отдавна е трябвало да се случи. Не вярвам този път да му се размине. Всичко е разрушено. Ден-два и ще свърши.

Появява се жената на Кнопф.

— Значи, нито капка алкохол! — казва й лекарят. — Проверихте ли в спалнята му?

— Навсякъде, господин докторе. Дъщерите ми и аз. Намерихме още две бутилки от това дяволско питие. Ето!

Тя донася бутилките, отпушва ги и иска да ги излее.

— Чакайте — казвам аз. — Сега това не е необходимо. Главното е да не ги докопа Кнопф, нали, докторе?

— Разбира се.

Разнася се силна миризма на хубава житена ракия.

— Ами какво да я правя в къщи? — вайка се госпожа Кнопф. — Намира я навсякъде. Той е голям копой.

— Тази грижа може да ви бъде спестена.

Госпожа Кнопф предава по една бутилка на лекаря и на мене. Докторът ме поглежда.

— Един гледа сватба, а друг. — брадва — казва той и си отива.

Госпожа Кнопф затваря вратата зад себе си. Само Лиза, Георг и аз сме още вън.

— Лекарят също смята, че старият ще умре, нали? — пита Лиза.

Георг кима утвърдително. Неговата пурпурна пижама изглежда черна в късната нощ. Лиза трепери от студ, но не си отива.

— Сервус — казвам аз и ги оставям сами.

Отгоре виждам вдовицата Конерсман, която патрулира като сянка пред къщата си. Тя все още дебне Брюгеман. След известно време чувам как вратата долу се затваря полека. Втренчвам се в нощта и мисля за Кнопф, а после за Изабела. Тъкмо когато ми се доспива, виждам как вдовицата Конерсман пресича улицата. Тя навярно мисли, че Брюгеман се е скрил и осветява нашия двор, за да го търси. Пред мене, до моя прозорец, все още си стои старата водосточна тръба, с която плашех някога Кнопф. Сега почти се разкайвам, но след това съглеждам местещия се светлинен кръг по двора и не мога да устоя на изкушението. Навеждам се предпазливо напред и шепна с дълбок глас в тръбата:

— Кой ме безпокои тук? — и прибавям една въздишка.

Вдовицата Конерсман се вдървява напълно. После светлинният кръг затрептява френетично из двора и паметниците.

— Нека бог се смили и над твоята душа… — шепна аз.

На драго сърце бих говорил с тембъра на Брюгеман, но се въздържам — за това, което казах досега, Конерсман не може да ме даде под съд, ако узнае какво става.

Вдовицата не узнава това. Тя се промъква покрай стената към улицата и се втурва към своята къщна врата. Чувам още, че се разхълцва, после всичко утихва.