Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (20) (История на една закъсняла младост)

XIX

Тя седи в един ъгъл в стаята си, притисната до прозореца.

— Изабела — казвам аз.

Тя не отговаря. Клепките й потрепват като пеперуди, които са набодени живи с топлийки от някакви деца.

— Изабела — повтарям аз. — Дошъл съм да те взема.

Тя се стресва и се притиска към стената. Седи вдървена и сгърчена.

— Не ме ли познаваш вече? — питам я.

Тя продължава да седи неподвижно; само очите й се извръщат към мене, зорки и много тъмни.

— Онзи, който се представя за доктор, те е изпратил — шепне тя.

Това е вярно. Вернике ме беше изпратил.

— Той не ме е изпратил — казвам аз. — Дойдох скришно. Никой не знае, че съм тук.

Тя бавно се отдръпва от стената.

— И ти ме предаде.

— Не съм те предал. Не можех да те намеря. Не си излизала.

— Но аз не можех да изляза — шепне тя. — Всички стояха вън и чакаха. Искаха да ме хванат. Те откриха, че съм тук.

— Кои?

Изабела ме поглежда и не отговаря. „Колко е слаба! — мисля аз. — Колко слаба и колко самотна в тази гола стая! Тя не притежава дори себе си. Дори самотата на своето «аз». Пръснала се е от страх като някой снаряд на нащърбени късове — в една чужда страшна земя, пълна с непонятен ужас.“

— Никой не те чака вън — казвам аз.

— Чакат ме.

— Откъде знаеш?

— Гласовете. Не ги ли чуваш?

— Не.

— Гласовете знаят всичко. Не ги ли чуваш?

— Това е вятърът, Изабела.

— Да — казва тя примирено. — Нека да бъде вятърът. Само да не причиняваше толкова болка?

— Какво причинява болка?

— Рязането с трион. Ако режеха с нож, щеше да става по-бързо. Но това тъпо, бавно рязане с трион! Всичко зараства отново, когато са толкова бавни! После започват пак отначало и никога няма край. Те режат с трион месото, а месото зараства след триона, и това никога не престава.

— Кой реже с трион?

— Гласовете.

— Гласовете не могат да режат.

— Тези режат.

— Къде режат?

Изабела прави движение, като че изпитва силни болки. Тя притиска ръцете си между бедрата.

— Те искат да изрежат това с трион. За да нямам никога деца.

— Кои?

— Онези вън. Тя казва, че ме била родила. Сега иска пак да ме дръпне вътре в себе си. Тя реже и реже с трион. А той ме държи здраво.

Изабела потръпва.

— Той… който е в нея…

— В нея ли?

Изабела стене.

— Не казвай никому… тя иска да ме убие… аз не бива да зная.

Приближавам се към нея, като заобикалям едно кресло с избелели шарки на рози; в това голо помещение то стърчи съвсем неуместно със своето подражание на приятния живот.

— Какво не бива да знаеш?. — Тя иска да ме убие. Не бива да спя. Защо никой не бди заедно с мен? Всичко трябва да върша сама. А съм толкова уморена — стене тя като птица. — Светло е и не мога да спя, а съм толкова уморена. Но кой може да спи, когато никой не бди? И ти ме изостави.

— Не съм те изоставил.

— Ти се споразумя с тях. Те са те подкупили. Защо не ме спря? Сините дървета и сребърният дъжд. Но ти не пожела. Никога! Ти можеше да ме спасиш.

— Кога? — питам аз и усещам, че нещо в мен трепери; аз не му се противя, но то трепери и стаята вече не изглежда непоклатима — сякаш стените се тресат и вече не са от камък, хоросан и мазилка, а само от трептения, силно сгъстени трептения на билиони нишки, които се проточват от хоризонт до хоризонт и извън хоризонта, а тук са се сгъстили в някакъв четириъгълен затвор от висящи въжета, от въжета на бесилки, всред които се мята малко копнеж и страх от живота.

Изабела пак извръща лицето си към стената.

— Ах, загубено е… през толкова много животи.

Здрачът изведнъж се спуща върху прозореца. Забулва го с воал от почти невидима дрезгавина. Всичко е още тук както преди — светлината вън, зеленината, жълтите пътища, двете палми в големите саксии от фаянс, небето с облачните фронтове, далечното, сиво и червено гъмжило от покриви в града, зад горите… И нищо не е вече тук както преди — здрачът го е изолирал, покрил го е с лака на преходността, приготвил го е за храна на вълци на нощта — както домакините приготвят печено с кисел сос. Само Изабела е още тук, вкопчила се в последното въже на светлината, но то вече я въвлича в драма та на вечерта, която никога не е била драма, а е драма само защото знаем, че се нарича преходност. Едва откак то сме узнали, че трябва да умрем, и защото знаем това, идилията се е превърнала в драма, кръгът — в копие, развитието — в упадък, викът — в страх, а бягството — в присъда. Аз държа Изабела здраво в ръцете си. Тя трепери, поглежда ме и се притиска към мен, а аз я държа, ние се държим — двама чужди, които не знаят нищо един за друг, но се държат, защото се разбират погрешно, смятат се за нещо различно от това, което са, и все пак черпят мимолетна утеха от своето недоразумение — от това двойно, тройно, безкрайно недоразумение; но то е едничкото, което като небесна дъга рисува образа на мост там, където никога не може да има мост — едно отражение между две огледала, захвърляно все по-надалеч в една все по-отдалечаваща се пустота.

— Защо не ме обичаш? — шепне Изабела.

— Обичам те. Всичко в мене те обича.

— Не е достатъчно. Другите все още са тук. Ако ме обичаше достатъчно, щеше да ги убиеш.

Аз я държа в ръцете си и гледам над главата й към парка, където сенките като аметистови вълни се надигат от равнината и от алеите. Всичко в мене е отчетливо и ясно, но в същото време ми се струва, че стоя на тясна площадка, много високо над изпълнена с гласове бездна.

— Ти не би понесъл да живея извън тебе — шепне Изабела.

Не зная какво да отговоря. Винаги, когато тя казва такива думи, чувствувам, че нещо се докосва до мене — като че зад думите се крие някаква истина, по-дълбока от това, което мога да доловя… като че тя идва отвъд нещата, оттам, където няма имена…

— Чувствуваш ли как става студено? — пита Изабела, опряла глава на рамото ми. — Всяка нощ всичко умира. И сърцето. Те го разрязват с трион.

— Нищо не умира, Изабела. Никога.

— Умира! Каменното лице… То се пръска на късове. Утре е отново тук. Ах, то не е никакво лице! Ние лъжем — с нашите клети лица! И ти лъжеш…

— Да… — казвам аз. — Но не искам да лъжа.

— Трябва да изтъркаш лицето си, докато не остане вече нищо. Само кожа. Нищо повече. Но и тогава то все още ще бъде там. Отново ще израсне. Ако всичко остане в покой, няма да чувствуваме никакви болки. Защо искат да отрежат с трион всичко, което е свързано с мене? Защо тя иска да ме вземе обратно? Аз нищо няма да издам.

— Какво би могла да издадеш?

— Това, което цъфти. То е пълно с тиня. То идва от каналите. — Изабела отново трепери и се притиска до мен. — Те ми залепиха очите. С лепило, а след това ги прободоха с игли. Но и без това не мога да извърна очи.

— Да извърнеш очи? От какво?

Тя ме отблъсква от себе си.

— Те и тебе са изпратили! Нищо няма да издам! Ти си шпионин. Те са те подкупили! Ако кажа, ще ме убият.

— Не съм шпионин. И защо трябва да те убият, ако ми го кажеш? И без това биха могли много по-лесно да те убият. Ако аз го зная, трябва и мене да убият. Нали тогава ще го знае още един човек.

Тези думи достигат до Изабела. Тя пак ме поглежда. Размисля. Аз стоя така тихо, че едва дишам. Чувствувам, че сме пред някаква врата и че зад нея би могла да бъде свободата. Това, което Вернике нарича свобода. Завръщането от лабиринта в нормални улици, къщи и отношения. Не зная дали ще бъде много по-добре, но върху това не мога да разсъждавам, когато гледам измъченото същество пред себе си.

— Ако ми обясниш, ще те оставят на мира — казвам аз. — А ако не те оставят на мира, ще докарам помощ.

От полицията, от вестниците. Те ще се уплашат. И тогава няма да има вече от какво да се страхуваш.

Изабела притиска ръцете си.

— Не е само това — проговаря тя най-сетне.

— Какво има още?

Лицето й в миг става упорито и затворено. Като че мъката и нерешителността са изличени. Устата й става малка и тясна, а брадичката се вирва напред. Сега Изабела прилича на някоя слаба, пуританска, зла мома.

— Остави! — казва тя. Гласът й също се променя.

— Добре, да оставим това. Няма нужда да го зная. Аз чакам. Нейните очи светят гладки, като влажен аспид в последната светлина. Цялата дрезгавина на вечерта сякаш се е събрала в тях, тя ме поглежда надменно и подигравателно. — Много ти се искаше, нали? Не сполучи, шпионино! Без причина се разгневявам, макар да зная, че тя е болна и тези преломи в съзнанието й идват светкавично.

— Върви по дяволите — казвам аз ядосан. — Какво ме интересува всичко това!

Виждам, че лицето й отново се променя; но аз излизам бързо, изпълнен от необяснима възбуда.

— И какво? — пита Вернике.

— Това е всичко. Защо ме изпратихте при нея? Нищо не се е оправило. Не ме бива за болногледач. Нали виждате — вместо да говоря с нея внимателно, аз я нахоках и побягнах.

— Така е било по-добре, отколкото предполагате. — Вернике изважда зад книгите си една бутилка и две чашки и налива. — Коняк — казва той — Бих желал да зная само едно нещо: как е усетила, че майка й е отново тук.

— Майка й тук ли е?

Вернике кима утвърдително.

— От завчера. Тя още не я е виждала. И през прозореца не е могла.

— Защо да не е могла?

— Би трябвало да се надвеси от прозореца и да има очи като далекоглед. — Вернике разглежда цвета на своя коняк. — Но понякога този вид болни проявяват усет за подобни неща. Може би е отгатнала. Аз я насочих.

— Защо? — питам доктора. — Сега тя е по-болна, от колкото всеки друг път, когато съм я виждал.

— Не е — отвръща Вернике.

Оставям чашата си и поглеждам дебелите книги в библиотеката му.

— Тя е толкова нещастна, че да ти се обърнат червата.

— Нещастна — да; но не и по-болна.

— Трябваше да я оставите на мира… така, както беше през лятото. Беше щастлива. Сега… това е ужасно.

— Да, ужасно е — казва Вернике. Почти така е, сякаш всичко, което си въобразява, наистина се сбъдва.

— Тя седи като в някоя килия за инквизиция.

Вернике кима в знак на съгласие.

— Навън винаги смятат, че такова нещо вече няма. А то съществува. Тук. Всеки има собствена килия за инквизиции — в главата си.

— Не само тук.

— Не само тук — съгласява се Вернике и отпива глътка коняк. — Но тук мнозина имат такава килия. Искате ли да се убедите? Вземете една бяла престилка. Скоро ще стане време за вечерна визитация.

— Не — казвам аз. — Спомням си за последния път.

— Това беше войната, която все още бушува при нас. Искате ли да видите друго отделение?

— Не. Спомням си и за него.

— Вие не сте видели всичко, а само някои отделения.

— Достатъчни ми са.

Спомням си съществата, които седмици наред стоят в ъглите, сгърчени и вдървени като мумии, или неспокойно се блъскат в стените, катерят се по леглата и с избелени очи хъркат и крещят в усмирителни ризи. Безшумните бури на хаоса трещят над тях, а към техните черва, тестиси и прешлени посягат изотдолу червеи, хищни нокти, рибени люспи — лигавият, безног, виещ се пра-живот, пълзенето преди мисленето, жалкото съществувание — за да ги принизи до сивото първично разлагане, обратно към люспестите тела и безокото гърчене… Крещейки като обхванати от паника маймуни, те се спасяват върху последните голи клони на своя мозък, безсмислено бъбрят, подгонени от надигащия се хаос, в сюблимен, ужасяващ страх; но това не е от страх на мозъка, а нещо по-лошо — страх на клетките пред гибелта, вик над всички викове, страх над всички страхове, смъртен страх — не на индивида, а на кръвоносните съдове, клетките, кръвта, на подсъзнателната интелигентност, над които мълчаливо господствуват черният дроб, жлезите, кръвообращението и пламъкът а човешкия череп.

— Добре — казва Вернике. — Тогава си пийте коняка. Зарежете вашите екскурзии в подсъзнанието и прославяйте живота.

— Защо? Защото всичко е така чудесно наредено? Защото всеки изяжда някой друг, а после и себе си?

— Защото живеете, вий, безобиден таласъме! За проблема на състраданието сте още премного млад и зелен. Някога, когато станете достатъчно възрастен, ще забележите, че той не съществува.

— Аз имам известен опит.

Вернике махва отрицателно с ръка.

— Не си придавайте толкова важност, драги фронтовако! Това, което знаете, не спада към метафизичния проблем на състраданието… то принадлежи към общото слабоумие на човешката раса. Голямото състрадание започва другаде… и свършва също другаде… отвъд вопиещите страдалци като вас и отвъд търговците на утеха като Бодендик…

— Добре, драги свръхчовеко — казвам аз. — Но това дава ли ви право да развихряте по свое усмотрение в поверените ви човешки глави ада, чистилището или флегматичната смърт?

— Право… — отвръща Вернике с безкрайно презрение. — Колко е приятен един честен убиец в сравнение с някой защитник на правото като вас! Какво разбирате вие от право? А още по-малко разбирате от състрадание, защото сте схоластичен сантименталист!

Той вдига чашата си, хили се и спокойно се взира във, вечерта. Изкуствената светлина в стаята става все по-златиста върху кафявите и пъстри ръбове на книгите. Тя никога не изглежда тъй скъпа и символична както тук горе, където нощта е същевременно полярна нощ на мозъците.

— Нито едното, нито другото не е било предвидено при сътворението на света — казвам аз. — Но аз не мога да се примиря, и ако за вас това означава човешка не пригодност, с удоволствие бих останал цял живот такъв.

Вернике става, взема шапката си от закачалката, слага я на главата си, сваля я, за да ме поздрави, а след това я окачва обратно на закачалката и отново сяда.

— Да живее доброто и красивото! — казва той. — Именно това исках да кажа. А сега си вървете! Време е за вечерна визитация.

— Не можете ли да дадете на Женевиев Терховен някакво приспивателно средство? — питам аз.

— Мога; но това няма да я излекува.

— Защо не й дадете поне днес малко спокойствие.

— Ще й дам спокойствие. Ще й дам и приспивателно средство. — Той ми намига. — Вие бяхте днес по-добър от цял лекарски колегиум. Много ви благодаря.

Поглеждам го нерешително. „По дяволите неговите поръчения — мисля си. — По дяволите неговият коняк! По дяволите и неговите богоподобни изрази!“ — Някое силно средство за сън — казвам аз.

— Най-доброто, което има. Били ли сте някога на Изток? В Китай?

— За какво бих могъл да отида в Китай?

— Аз съм бил там — казва Вернике. — Преди войната. През време на наводненията и глада.

— Да — казвам аз. — Мога да си представя какво следва сега, но не искам да го чуя. Достатъчно съм чел за него. Ще идете ли веднага при Женевиев Терховен? Най-напред при нея?

— Най-напред при нея. И ще я оставя на мира. — Вернике се усмихва. — Затова пък сега ще смутя малко спокойствието на нейната майка.

— Какво искаш, Ото? — питам аз. — Днес нямам никакво желание да разисквам върху ритъма на одата! Върви при Едуард!

Ние седим в стаята на клуба на поетите. Дошъл съм, за да мисля за нещо друго, вместо за Изабела; но изведнъж всичко тук ми опротивява. За какво е това звънтене на рими? Светът дими от страх и кръв. Зная, че това е ужасно евтино умозаключение, а на всичкото отгоре и невярно, но съм много уморен, за да продължавам сам да се улавям, че се занимавам с драматизирани баналности.

— И така, какво става? — питам аз.

Ото Бамбус ме поглежда като кукумявка, която се е наяла с мътеница.

— Бях там — казва той укорително. Още веднъж. Отначало настървявате някого, а след това не искате вече да го знаете!

— Така е винаги в живота. Къде си бил?

— На Банщрасе. В публичния дом.

— Какво ново има в това? — питам разсеяно. — Ние всички заедно бяхме там, платихме за тебе, а ти офейка. Трябва ли да ти издигнем статуя заради това?

— Бях още веднъж там — казва Ото. — Сам. Чуй най-сетне!

— Кога?

— След вечерта в „Червената мелница“.

— Е, и какво? — питам аз неохотно. — Пак ли избяга пред фактите на живота?

— Не — заявява Ото. — Този път не избягах.

— Моите почитания! С Железния кон ли беше? Бамбус се изчервява.

— Това е все едно.

— Добре — казвам аз. — Защо говориш тогава на тази тема? Не си придобил някакъв изключителен опит. Доста много хора в света спят с жени.

— Не ме разбираш. Става дума за последиците.

— Какви последици? Аз съм убеден, че Железния кон не е болен. Човек винаги лесно си въобразява такова нещо, особено в началото.

Лицето на Ото добива измъчен вид.

— Не искам да кажа това! Не разбираш ли защо го на правих. Моите два цикъла вървяха много добре, особено „Жената в пурпур“, но мислех, че ми е нужно повече вдъхновение. Исках да завърша цикъла, преди да се върна на село. Затова отидох още веднъж на Банщрасе. Този път стана както трябва. И представи си, оттогава: нищо! Нищо! Нито ред! Просто — засечка! А би трябвало да бъде обратното.

— Но това е страшно нещастие за човек на изкуството!

— Можеш да се смееш колкото искаш — казва Бамбус развълнуван. — Но аз не мога да мръдна нито ред напред! Единадесет сонета са завършени безупречно, а при дванадесетия се случи това нещастие! Просто не върви вече! Въображението пресекна! Край! Свършено!

— Това е проклятието на осъществяването — казва Хунгерман, който току-що е дошъл и както изглежда знае за случая. — То изчерпва всичко. Един гладен мъж мечтае за ядене. На сития то е противно.

— Той отново ще огладнее и мечтите ще се върнат — отвръщам аз.

— Това важи за тебе, но не и за Ото — заявява Хунгерман много доволен. — Ти си повърхностен и нормален, а Ото е проникновен. Това, би могло да се каже, е някакво погребение в публичен дом.

— Аз съм празен — казва Ото отчаяно. — Така празен, както никога досега. Съсипан съм. Къде са мечтите ми? Осъществяването е враг на копнежа. Трябваше да зная това!

— Напиши нещо на тая тема — казвам аз.

— Идеята не е лоша! — Хунгерман изважда бележника си. — Впрочем, на мене най-напред ми хрумна. Това също не е за Ото; а и неговият стил не е достатъчно твърд.

— Той може да напише елегия. Или траурна песен.

Космическа скръб, звезди капят като златни сълзи, даже бог ридае, защото е изпортил света, есенен вятър сви ри на арфа реквием…

Хунгерман пише усърдно.

— Какъв случай — казва той в същото време. — Точно това с почти същите думи го казах преди една седмица.

Жена ми е свидетел.

Ото леко е наострил уши.

— Към това се прибавя и страхът, че съм пипнал нещо — казва той. — Колко време минава, докато може да се разбере?

— При трипера три дни, при сифилиса четири седмици — отвръща бързо съпругът Хунгерман.

— Нищо не си пипнал — казвам аз. — Сонетите не хващат сифилис. Но можеш да използуваш настроението. Промени курса! Ако не можеш да пишеш за любовта, пиши против нея! Вместо химн за жената в червено и пурпур, напиши някое язвително, заклеймяващо стихотворение. Гной капе от звездите, Йов (навярно първият сифилитик) лежи покрит с язви върху отломките на вселената; възпей Янусовото лице на любовта, със сладка усмивка от едната страна, а разяден нос от другата…

Виждам, че Хунгерман пак пише.

— И това ли разказа на жена си преди една седмица? — питам аз.

Той кима сияещ.

— Тогава защо го записваш?

— Защото пак ще го забравя. Все ги забравям дребните хрумвания.

— Лесно ви е да се шегувате с мене — казва Бамбус обиден. — Та аз съвсем не мога да пиша против нещо. Аз пиша само химни.

— Напиши химн против любовта.

— Химни могат да се пишат само за нещо — поучава ме Ото. — Не против нещо.

— Тогава напиши химни за добродетелта, невинността, монашеския живот, самотата, вглъбяването в близкото и далечното, в собственото „аз“.

Ото за момент се ослушва с наведена настрана глава като ловджийско куче.

— Опитах се вече — казва той сломен. — И то не е съвсем по мой маниер.

— Върви по дяволите с твоя маниер! Не бъди толкова взискателен!

Ставам и отивам в съседната стая. Там седи Валентин Буш.

— Ела — казва той. — Изпий с мен една бутилка йоханисбергско вино. Това ще ядоса Едуард.

— Днес не искам да ядосвам никого — отвръщам аз и отминавам.

Когато излизам на улицата, Ото Бамбус е вече там и болезнено се взира в гипсовите валкирии, които красят входа на „Валхала“.

— Ама че работа — казва той неопределено.

— Не плачи — заявявам аз, за да се отърва от него. — Ти явно принадлежиш към онези, които рано са достигнали съвършенство: Клайст, Бюргер, Рембо, Бюхнер — най-прекрасните звезди върху небето на поетите; не вземай, значи, тези неща толкова присърце.

— Но те и рано са умрели!

— Ти също можеш да умреш, ако искаш. Рембо впрочем е живял още много години, след като престанал да пише. Като авантюрист в Абисиния. Как ти се струва това?

Ото ме поглежда като сърна с три крака. След това отново се взира в дебелите задници и гърди на гипсовите валкирии.

— Слушай — казвам нетърпеливо аз. — Напиши един цикъл: „Изкушението на свети Антоний!“ Тогава ще събереш двете на едно място: желанието и самоотричането и още цял куп други неща.

Лицето на Ото се оживява. Веднага след това то става съсредоточено, доколкото това е възможно за някаква астрална овца с чувствени амбиции. Немската литература, изглежда, е спасена за момента, защото и аз съм вече значително по-безразличен. Ото ми махва разсеяно с ръка и се устремява надолу по улицата към своята свидна писалищна маса. Аз завистливо гледам след него.

В канцеларията цари черен покой. Запалвам електрическата лампа и намирам една бележка: „Ризенфелд замина.“ Довечера, значи, си свободен от служба. Използувай времето за лъскане на копчета, събиране на ума, рязане на нокти и молитви за кайзера и райха. Подписал: Крол — фелдфебел и човек. ПП. „Греши и този, който спи.“

Качвам се в стаята си. Белите клавиши на пианото ми се озъбват. От стените студено се взират книгите на мъртвите. Плисвам над улицата сноп акорди в септими. Прозорецът на Лиза се отваря. Тя стои пред топлата светлина, облечена в роба за фризиране, която виси не-закопчана, и държи високо огромен букет цветя.

— От Ризенфелд — казва дрезгаво тя. — Ама че идиот!

Можеш ли да употребиш този зеленчук?

Аз клатя глава. Изабела би помислила, че нейните врагове й кроят някаква мръсотия, а с Герда толкова отдавна не съм се виждал, че и тя би ме разбрала погрешно. Не се сещам за никой друг.

— Наистина ли не? — пита Лиза.

— Наистина не.

— Несретнико! Впрочем, ти трябва да се радваш! Аз вярвам, че ще пораснеш!

— Кога човек се смята за пораснал?

Лиза се замисля за момент.

— Когато мисли повече за себе си, отколкото за другите — казва прегракнало тя и тръшва прозореца.

Аз плисвам от прозореца втори сноп акорди в септими, този път умалени. Няма никакви видими последици от това. Затварям капака на пианото и отново слизам по стълбите. Виждам, че у Вилке още свети. Качвам се при него.

— Как завърши историята с близнаците? — питам аз.

— Чудесно. Майката победи. Близнаците са погребани в техния двоен ковчег. Разбира се, в градските гробища, а не в католишките. Смешното е, че отначало майката купила гроб в католишките, а е трябвало да знае, че това няма да мине, щом един от близнаците е бил протестант. Сега тя е собственица и на първия гроб.

— Този в католишките гробища ли?

— То се знае. Той е безукорен, сух, пясъклив, разположен малко нависоко… Тя може да се радва, че го притежава!

— Защо й е? За нея и мъжа й? Когато умре, тя ще иска заради близнаците да бъде погребана също в градските гробища.

— Това е капиталовложение — казва Вилке, нетърпелив поради моето тъпоумие. — Един гроб днес е отлично капиталовложение, това всеки го знае! Вече може да спечели няколко милиона от него, ако поиска да го продаде. Цените на материалните ценности се покачват като луди!

— Вярно. За момент бях забравил това. А вие защо сте още тук?

Вилке посочва един ковчег.

— Заради Вернер, банкера. Кръвоизлив в мозъка. Цената няма значение: истинско сребро, най-фино дърво, чиста коприна, извънреден труд… Ще ми помогнете ли малко? Курт Бах не е тук. Затова пък утре рано можете да продадете паметника. Все още никой не знае. Вернер се катурнал след приключване на сделките.

— Днес не мога. Ужасно съм уморен. Идете малко преди полунощ в „Червената мелница“ и се върнете към един часа, за да продължите работата… Тогава проблемът за потайната доба е разрешен.

Вилке се замисли.

— Не е лошо — заявява той. Но… не трябва ли да облека смокинг?

— И дума да не става.

Вилке клати глава.

— Въпреки всичко, невъзможно! Единият час ще ми струва повече, отколкото бих спечелил през цялата нощ.

Но мога да отида в някоя малка кръчма. — Вилке ме поглежда с благодарност. — Запишете си адреса на Вернер — казва той.

Аз го записвам. „Странно — мисля си, — това е вече вторият човек тази вечер, който се вслушва в моя съвет… Само на себе си не мога да дам никакъв съвет“.

— Смешно е, че толкова много се страхувате от призраци — казвам аз. — При това сте умерено свободомислещ.

— Само през деня. Нощем не съм. Кой е свободомислещ нощем?

Аз посочвам надолу към стаята на Курт Бах. Вилке маха отрицателно с ръка.

— Лесно е да си свободомислещ, когато си млад. Но на моята възраст, с херния и след като съм бил болен от туберкулоза…

— Променете убежденията си. Църквата обича разкаяните грешници.

Вилке вдига рамене.

— Какво ще стане тогава със самоуважението ми? Аз се смея.

— През нощта то ви напуска, нали?

— Че кой ли си го запазва нощем? Вие ли?

— Не. Но може би някой нощен пазач. Или хлебаря, който пече хляб през нощта. Непременно ли трябва да изпитвате самоуважение?

— Разбира се. Нали съм човек. Само животните и самоубийците изпитват самоуважение. Цяла беда е това раздвоение! Все пак тази нощ аз ще отида в гостилница „Цвете“. Бирата там е чудесна.

Запътвам се обратно през тъмния двор. Пред обелиска нещо се мержелее. Това е букетът на Лиза. Тя го е оставила на съхранение там, преди да отиде в „Червената мелница“. За миг стоя нерешителен; след това го вземам. Мисълта, че Кнопф би могъл да го оскверни, е непоносима. Отнасям го в стаята си и го поставям в една урна от теракота, която донасям горе от канцеларията. Цветята веднага завладяват цялата стая. Сега седя заедно с кафяви, жълти и бели хризантеми, които ухаят на земя и гробища, като че съм погребан! Но наистина ли не съм погребал нищо?

Към полунощ не мога вече да понасям миризмата. Виждам, че Вилке отива в кръчмата да прекара потайната доба. Вземам цветята и ги занасям в работилницата му. Вратата е отворена; лампата още свети, за да не се изплаши страхуващият се от призраци дърводелец, когато се върне. Върху ковчега на великана има бутилка бира. Аз я изпивам, слагам чашата и бутилката върху перваза на прозореца и го отварям, за да изглежда, че някой дух е бил жаден. След това разпръсвам хризантемите от прозореца по полуготовия ковчег на банкера Вернер и на края слагам пълна шепа обезценени банкноти по хиляда марки. Нека после Вилке си мисли каквото ще! Ако поради това ковчегът на Вернер не бъде завършен, не е никаква беда — с обезценени пари банкерът е ограбил малките имоти на десетки дребни собственици на къщи.