Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (16) (История на една закъсняла младост)

XV

Късното лято тегне душно над града, доларът се е покачил с още двеста хиляди марки, гладът е още по-голям, цените са се повишили — и всичко това е много просто: цените се покачват по-бързо от заплатите — значи, тази част от народа, която живее от заплати, възнаграждения, доходи, пенсии, затъва все повече и повече в безнадеждна бедност, а другата част се задушава в несигурно богатство. Правителството изчаква. Чрез инфлацията то се освобождава от своите дългове; никой не вижда, че в същото време то загубва народа.

Мавзолеят за госпожа Нибур е готов. При все че скулптурните работи, които й описах, не са направени, той е отвратителен — една каменна стая с цветни стъкла, бронзови вериги и пътеки, постлани с чакъл; но сега тя изведнъж не иска да го купи. Госпожа Нибур стои в двора, с пъстър чадър в ръка, на главата със сламена шапка, украсена с лакирани череши, и с огърлица от фалшиви перли на шията. До нея стои някакъв индивид в малко тесен, кариран костюм, с гамаши над обущата си. Гърмът е заглъхнал, скръбта е отминала, госпожа Нибур се е сгодила. Изведнъж Нибур й е станал безразличен. Индивидът се казва Ралф Леман и се представя за индустриален съветник. За елегантното му собствено име и професията костюмът му е доста износен. Вратовръзката му е нова, също и чорапите му с оранжев цвят — това са навярно първите подаръци от щастливата годеница. Борбата кипи с променлив успех. Отначало госпожа Нибур твърди, че изобщо не е поръчвала мавзолея…

— Имате ли черно на бяло? — пита тя тържествуващо.

Ние нямаме никакъв писмен документ. Георг обяснява кротко, че в нашата професия това не е необходимо. При смъртта още важели честната дума и доверието. Освен това сме имали цял куп свидетели. Госпожа Нибур достатъчно е подлудила нашите каменоделци, скулптора ни и самите нас с всичките си изисквания. При това тя е дала и предплата.

— Точно там е работата — заявява госпожа Нибур със здрава логика, — искаме да ни върнете предплатата.

— Вие, значи, поръчахте мавзолея?

— Не съм го поръчвала. Само го предплатих.

— Какво ще кажете на това обяснение, господин Леман? — питам аз. — В качеството си на индустриален съветник.

— Случва се — отвръща Ралф като кавалер и иска да ни обясни разликата. Георг го прекъсва. Той заявява, че за предплатата няма черно на бяло.

— Какво? — Ралф се обръща към госпожа Нибур. — Емилия! Нямаш ли никаква разписка?

— Не зная — заеква госпожа Нибур. — Кой можеше да предполага, че тези тук изведнъж ще твърдят, че нищо не съм платила! Такива мошеници!

— Каква глупост!

Емилия се смалява. Ралф вперва очи в нея разярен. Той изведнъж не е вече кавалер. „Мили боже — мисля си аз, — преди тя беше хванала кит, а сега акула.“ — Никой не твърди, че не сте платила нищо — казва Георг. — Ние само казахме, че за това също тъй няма черно на бяло, както и за поръчката.

Ралф се окопитва.

— Е, добре.

— Впрочем — заявява Георг, — ние сме готови да поемем обратно паметника, щом не го искате.

— Е добре — повтаря Ралф. Госпожа Нибур усърдно кима с глава. Аз поглеждам втренчено Георг. Мавзолеят ще стане втора залежала стока; брат на обелиска.

— А предплатата? — пита Ралф.

— Предплатата, разбира се, остава за нас — казвам аз. — Това е винаги така.

— Какво? — Ралф опъва жилетката си надолу и се излъчва. Виждам, че панталоните му са много къси и твърде тесни. — Смешна работа! — казва той. — Такива не ни минават.

— На нас също не ни минават. Нашите клиенти обикновено вземат това, което поръчват.

— Но ние нищо не сме поръчали — намесва се Емилия в нов пристъп на кураж. Черешите на шапката й се люлеят. — Освен това цената беше прекалено висока.

— Спокойно, Емилия! — изругава я Ралф. Тя се свива уплашена и блажена от толкова много мъжественост. — Има и съдилища — добавя Ралф заплашително.

— На това се надяваме и ние.

— Ще задържите ли вашата хлебопекарница и след омъжването си? — обръща се Георг към Емилия.

Тя е толкова изплашена, че безмълвно поглежда своя годеник.

— Разбира се — отвръща Ралф. — Но без друго ще се занимаваме главно с нашите индустриални предприятия. Защо питате? — Хлебчетата и сладкишите бяха винаги особено вкусни.

— Благодаря — казва превзето Емилия. — А какво ще стане с предплатата?

— Ще ви направя едно предложение — заявява Георг и изведнъж пуска в действие своя чар. — Доставяйте ни безплатно в продължение на един месец всяка сутрин дванадесет хлебчета и всеки следобед шест парчета сладкиши с плодове; след това в края на месеца ние ще ви броим обратно предплатата, а вие няма да има нужда да вземате мавзолея.

— Дадено — казва веднага госпожа Нибур.

— Мълчи, Емилия! — Ралф я смушква с юмрук в ребрата. — Много ви се иска — казва той язвително на Георг.

— След един месец да върнете предплатата! А какво ще струват тогава парите?

— Вземете паметника! — отвръщам аз. — Всичко ще е наред.

Борбата продължава още четвърт час. След това сключваме споразумение. Ние ще върнем веднага половината от предплатата. Остатъка — след две седмици. Доставката на хлебчета и сладкиши остава в сила. Ралф не може да предприеме нищо срещу нас. Този път инфлацията е на наша страна. Пред съда числата все още са си числа, безразлично какво означават. Ако Ралф беше ни дал под съд за връщане на парите, Емилия щеше да си ги получи може би след една година — същата сума, но тогава съвсем обезценена. Сега разбирам Георг — ще се отървем успешно от тази работа. Даже сега предплатата струва само частица от това, което струваше, когато я получихме.

— Но какво ще правим с мавзолея? — питам го аз, след като годениците си отиват. — Ще го използуваме като частен параклис ли?

— Ще променим малко покрива. Курт Бах може да постави отгоре скърбящ лъв или маршируващ войник — при нужда и някой ангел или плачещата Германия. Два от прозорците ще махнем и ще ги заменим с мраморни плочи, върху които може да бъдат издълбани имена, и с това от мавзолеят става…

Той замълчава.

— Малък военен паметник — добавям аз. — Но Курт Бах не може да моделира изправени ангели… нито войници, нито Германия. Той може най-много да ги изработи в релеф. Трябва да се задоволим с нашия стар лъв. Обаче покривът е много тесен за него. Един орел би подхождал по-добре.

— Защо? Може да оставим едната лапа на лъва да виси над постамента. Така ще стане.

— Ами ако поставим бронзов лъв? Фабриките за метални изделия доставят бронзови животни във всички големини.

— Да сложим оръдие — казва Георг замислен. — Едно нащърбено от стрелба оръдие ще бъде нещо съвсем ново.

— То ще подхожда само за някое село, в което всички загинали са били артилеристи.

— Слушай! — казва Георг. — Дай простор на въображението си. Направи няколко скици, по възможност големи и най-добре цветни. Тогава ще видим.

— Какво ще кажеш, ако включим в преработката и обелиска? В такъв случай с един куршум ще ударим, два заека.

Георг се смее.

— Ако свършиш това, ще ти поръчам като извънредна добавка цяла каса райнхардсхаузенско вино от 1921 година. То е вино-мечта!

— По-добре да го доставиш на отделни бутилки в аванс. Така вдъхновението идва по-лесно.

— Добре, да започнем с една бутилка. Да отидем при Едуард.

Както обикновено, Едуард се начумерва, когато ни вижда.

— Радвайте се, господин Кноблох — казва Георг и вади от джоба си пълна шепа банкноти. — Днес ще по лучите пари в брой!

Лицето на Едуард се прояснява.

— Наистина ли? Е да, най-сетне и това трябваше да се случи. Искате ли маса до прозореца?

В отделението, където се сервира вино, пак седи Герда.

— Ти постоянен гост ли си тука? — питам аз намръщен.

Тя се смее непринудено.

— Аз съм тук по работа.

— По работа?

— По работа, господин съдия-следовател — повтаря Герда.

— Можем ли този път ние да ви поканим на обед? — пита Георг и ме смушква с лакът да не се държа като муле.

Герда ни поглежда.

— Сигурно няма да мине още веднъж, ако ви поканя аз, нали?

— Положително не — казвам аз, но не мога да се въздържа да не добавя: — Едуард би предпочел да развали годежа.

Герда се смее, но не казва нищо. Тя е облечена с много хубава рокля от естествена коприна в тютюнев цвят. „Какво магаре съм бил! — мисля си аз. — Ето го самият живот, а с моята забъркана мания за величие аз не съм разбирал това!“

Едуард се появява и пак се начумерва, като ни вижда с Герда. Забелязвам как пресмята. Той мисли, че сме го излъгали и отново искаме да го използуваме.

— Поканихме госпожица Шнайдер на обед — казва Георг. — Празнуваме конфирмацията на Лудвиг. Той постепенно възмъжава. Не мисли вече, че светът съществува само заради него.

Георг има повече авторитет от мен. Лицето на Едуард пак се прояснява.

— Има чудесни пиленца! — Той събира устни, като че ли иска да свирне.

— Донеси спокойно обичайния обед — казвам аз. — При тебе винаги всичко е отлично. И една бутилка райнхардсхаузенско вино от 1921 година!

Герда вдигна очи.

— Вино на обед? Да не сте спечелили на лотарията? Защо тогава вече не идвате в „Червената мелница“.

— Падна ни се само една малка печалба — отвръщам аз. — Ти все още ли играеш там?

— Не знаеш ли? Засрами се! А Едуард знае. Наистина, бях прекъснала за две седмици. Но от първи имам нов ангажимент.

— Тогава ще дойдем — заявява Георг. — Дори ако трябва да заложим цял мавзолей!

— И твоята приятелка беше снощи там — казва Герда.

— Ерна ли? Тя не ми е приятелка. С кого беше? Герда се смее.

— Какво те интересува, щом не ти е вече приятелка?

— Твърде много ме интересува — отвръщам аз. — Минава доста време, през което сърцето ни продължава да потрепва, па макар и само механично, както жабешки крака от галваничен ток. Едва когато двама съвсем се разделят, човек започва истински да се интересува за всичко, което се отнася до другия. Това е един от парадоксите на любовта.

— Ти мислиш прекалено много. Това във всички случаи е вредно.

— Той не мисли правилно — казва Георг. — Неговият интелект е спирачка за емоциите му, вместо да го тегли напред.

— Колко сте умни, момчетата ми! — заявява Герда. — А от време на време изпитвате ли и по малко радост в живота?

Георг и аз се споглеждаме. Георг се смее. Аз съм засегнат.

— Нашата радост е мисленето — казвам аз и зная, че лъжа.

— Клети червеи! Поне яжте достатъчно!

Райнхардсхаузенското вино ни помага да се измъкнем от това положение. Едуард сам отваря бутилката и опитва виното. Той се престува на познавач, който опитва дали виното не мирише на тапа. Отгоре на това си напълва една средно голяма чаша.

— Превъзходно! — казва той с френски акцент, жабурка се и премигва.

— За да опитат, истинските познавачи на вино се нуждаят само от няколко капки — казвам аз.

— Аз не. При такова вино не. Бих искал да ви поднеса най-доброто.

Ние не възразяваме; пазим своя коз. Ще платим яденето на Герда и нашето с неизчерпаемите купони. Едуард налива.

— Не искате ли и мене да ме поканите на чашка? — пита нахално той.

— После — отвръщам аз. — Ние няма да пием само една бутилка. Но докато ядем, ще ни пречиш, защото ще ни броиш залците като някое санбернарско куче.

— Това става само когато идвате като паразити с вашите купони.

Едуард се върти около Герда като някой учител от средно училище, който се упражнява да танцува валс.

Герда се сдържа да не прихне да се смее. Аз я бутнах с крак под масата и тя веднага разбра какъв коз имаме срещу Едуард.

— Кноблох! — изревава неочаквано един мощен команден глас.

Едуард подскача, като че някой го е ритнал в задника. Зад него този път стои, невинно усмихната, самата Рене дьо ла Тур. Той преглъща една псувня.

— Винаги се хващам на въдицата, като чуя тоя глас.

— Не се ядосвай! — казвам аз. — Това си е в твоята исконна германска кръв. Най-възвишеният завет на твоите послушни прадеди.

Дамите се поздравяват като усмихнати криминални полицаи.

— Каква хубава рокля, Герда — гука Рене. — Жалко, че не мога да нося такова нещо! Много съм слаба.

— Няма значение — отвръща Герда. — Намирам, че миналогодишната мода също е доста елегантна. Особено очарователните обувки от гущерова кожа, които носиш. От година на година все повече ми харесват.

Гледам под масата. Рене наистина носи обувки от гущерова кожа. Как е могла Герда да ги види седнала, ще си остане една от вечните загадки на жената. Непонятно е защо тази дарба на нежния пол не е била използувана никога по-разумно и практически — за наблюдаване врага от привързан към земята балон при артилерията или за други подобни културни цели.

Вили прекъсва женските приказки. Той прилича на светлосиво видение. Сиви са костюмът му, ризата, вратовръзката, чорапите, велурените му ръкавици — а най-отгоре, като изригване на Везувий, червенее косата му.

— Вино! — казва той. — Гробарите гуляят! Те проливат скръбта на някое семейство. Да се считам ли за поканен?

— Не сме спечелили нашето вино на борсата, паразит на народното имущество такъв — отвръщам аз. — При все това с удоволствие ще го изпием с госпожица дьо ла Тур. Всеки човек, който може да уплаши Едуард, е добре дошъл при нас.

Това предизвиква изблик на весело настроение у Герда. Тя отново ме бутва с крак под масата. Усещам, че коляното й остава опряно до моето. Избива ме топлина. Ние неочаквано седим един до друг като заговорници.

— Сигурно и днес ще уплашите Едуард — казва Герда. — Когато пристигне със сметката. Предчувствувам. Аз имам, пророческа дарба.

Сякаш по магически знак всичко, което казва тя, е придобило някакво ново звучение. „Какво става? — мисля аз. — Любовта ли се изкачва с трепет в щитовидната ми жлеза, или изпитвам прастарата радост да се отнеме на някого нещо?“, Ресторантът изведнъж не е вече миришеща на ядене зала, а нещо, което лети с огромна бързина като люлка през вселената. Поглеждам през прозореца и съм учуден, че градската спестовна каса си е все още на същото място. И без коляното на Герда би трябвало отдавна да е изчезнала, да е изличена от инфлацията. Но камъкът и бетонът надживяват много човешки дела и човешки съдби.

— Чудесно вино — казвам аз. — Какво ли ще бъде след пет години!

— По-старо — обяснява Вили, който нищо не разбира от вино. — Още две бутилки, Едуард!

— Защо две? Нека ги пием една след друга.

— Добре! Вие пийте вашето! На мене, Едуард, колкото може по-бързо бутилка шампанско!

Едуард се стрелва като светкавица.

— Какво става, Вили? — пита Рене. — Да не мислиш, че коженото палто ще ти се размине, като ме напиеш?

— Ще получиш коженото палто! Но сега имаме по-висок прицел. Възпитателен! Виждаш ли го, Лудвиг?

— Не. Аз предпочитам да пия вино вместо шампанско.

— Наистина ли не го виждаш? Оттатък, третата маса зад колоните! Оня с четинестата свинска глава, с ехидните очи на хиена и с изпъкналите кокоши гърди? Убиецът на нашата младост?

Търся с очи тази зоологическа забележителност и веднага я откривам. Това е директорът на нашата гимназия, поостарял и поодърпан, но е той. Само преди седем години беше обяснил на Вили, че ще завърши на бесилката, а на мене, че ми е сигурен доживотният затвор. Той също ни е забелязал. Червените му очи премигват към нас и сега разбирам защо Вили поръча шампанското.

— Остави запушалката да изгърми колкото се може по-силно, Едуард! — заповядва Вили.

— Това не е изискана — Човек не пие шампанско, за да бъде изискан; пие го, за да си придава важност.

Вили взема бутилката от ръката на Едуард и я разклаща. Запушалката изгърмява като пистолетен изстрел. За миг в заведението настъпва мълчание. Четинестата свинска глава се източва. Вили стои изправен с целия си ръст до масата, с бутилката в дясната си ръка, и налива чаша след чаша. Шампанското се пени, косата на Вили блести, а лицето му сияе. Той гледа втренчено Шимел — нашия директор, а Шимел на свой ред се взира като хипнотизиран.

— Подействува му — шепне Вили. — Вече мислех, че не иска и да знае за нас.

— Той е страстен педагог — отговарям аз. — Не може да не иска да знае за нас. За него ние си оставаме ученици, ако ще да сме на шестдесет години. Погледни само как му работи носът!

— Не се дръжте като дванадесетгодишни — казва Рене.

— Защо не? — пита Вили. — Все още имаме време да остареем.

Рене примирено вдига ръката си с аметистовия пръстен.

— И такива като вас са защищавали отечеството!

— Вярвахме, че защищаваме отечеството — казвам аз.

— Докато се убедихме, че браним само оная част от отечеството, която на драго сърце бихме пратили по дяволите — включително и националистическата свинска глава отсреща.

Рене се смее.

— Вие защищавахте страната на поетите и мислителите, не забравяйте това.

— Страната на поетите и мислителите няма нужда да бъде защищавана — освен срещу свинската глава оттатък и такива като нея, които хвърлят поетите и мислителите в затвора, докато са живи, а когато умрат, си правят реклама с тях.

Герда проточва глава.

— Днес ще се стреля на месо, нали?

Тя пак ме побутва с крак под масата. Аз се смъквам от ораторската трибуна и веднага пак се озовавам в люлката, която се носи над земята. Ресторантът е част от космоса и дори около главата на Едуард, който смучи шампанското като вода, за да повдигне сметката, сияе някакъв прашен ореол.

— Ще дойдеш ли после с мене? — шепне Герда. Аз кимам.

— Той идва — шепне Вили възхитен. — Знаех си! Брадавичевото прасе не можа да издържи. Изправи се тежко и сега премигвайки, се приближава към нашата маса.

— Хохмайер, нали? — казва той.

Сега Вили седи. Не става.

— Моля? — пита той. Шимел е вече смутен.

— Вие сте бившият ученик Хохмаейр, нали?

Вили внимателно отмества бутилката.

— Извинете, госпожо баронесо — казва той на Рене. — Мисля, че този човек иска да ми каже нещо. — Вили се обръща към Шимел.

— С какво мога да ви услужа? Какво бихте искали, добри ми човече?

За миг Шимел загубва дар слово. Той и без това не знае какво точно е искал да каже. Простодушно, преливащо възмущение беше довлякло този почтен буквоед на нашата маса.

— Чаша шампанско? — пита внимателно Вили. — Искате ли да опитате как живее другата половина от хората.

— Какво си въобразявате? Аз не съм разгулен човек!

— Жалко — заявява Вили. — Но какво в същност искате от нас? Вие ни досаждате, не виждате ли?

Шимел го стрелва с гневен поглед.

— Безусловно необходимо ли е — казва прегракнало той — някогашните ученици от моята гимназия да правят оргии посред бял ден?

— Оргии? — Вили го поглежда учудено. — Извинете още веднъж, госпожо баронесо — обръща се той след това към Рене. — Този човек без маниери, впрочем някой си господин Шимел, сега се сетих (Вили грациозно ги представя: — Баронеса дьо ла Тур! — Рене благосклонно свежда къдрокосата си глава), смята, че ние правим оргия, защото пием по чаша шампанско по случай рождения ви ден…

Шимел, е малко объркан, доколкото това е възможно при него.

— Рожден ден? — казва той със скърцащ глас. — Е да… все пак нашият град е малък… Като бивши ученици бихте могла…

Изглежда Шимел иска да ни даде някакво неохотно опрощение на греховете. Баронеса дьо ла Тур бе въздействувала и върху този стар поклонник на кастите. Вили бързо се намесва.

— Като бивши ваши ученици би трябвало още от сутринта да си пийваме по една-две чашки ракия с кафето — заявява той, — за да узнаем най-сетне какво значи думата радост. Тази дума я нямаше във вашия учебен план, нали, убиецо на младостта! Вие, дърти маниако на тема, дълг така ни отровихте живота, че ние взехме прусаците за свои избавители, вие отчаян фелдфебел на съчиненията по немски език! Благодарение на вас станахме разгулни хора! Вие едничък сте отговорен за всичко! А сега да ви няма, господин подофицере на скуката!

— Но това е… — Шимел заеква. Почервенял е като домат.

— Вървете си у дома и най-сетне се окъпете веднъж, вий, изпотен крайник на живота!

Шимел не може да си поеме дъх.

— Полиция! — задавя се той. — За тези просташки обиди аз ще ви…

— Нищо няма да ни направите — заявява Вили. — Вие все още мислите, че сме ви роби за цял живот. Всичко, което можете да направите, е да поемете пред Страшния съд отговорността за това, че сте научили безброй поколения от млади хора да мразят бога и всичко добро и хубаво! При възкресението на мъртвите не бих искал да бъда във вашите кости, Шимел! Ритниците, които ще получите само от нашия клас, ви стигат! А после, разбира се, не ще избегнете и катрана, и огъня в ада! Нали вие можете да описвате тези неща толкова добре! Шимел се задушава.

— Аз ще ви науча! — казва през зъби той и се обръща като кръстосвач във време на буря.

— Шимел! — изревава един мощен команден глас зад него.

Рене има успех, както винаги. Шимел се стъписва от командния глас, в който има доверие.

— Какво? Какво, моля? Кой…? — Очите му шарят по близките маси.

— Роднина ли сте на самоубиеца Шимел? — чурулика Рене.

— Самоубиец? Какво значи това? Кой ме вика?

— Вашата съвест, Шимел — казвам аз.

— Но това е…

Очаквам да видя бяла пяна по устните на Шимел. Истинска наслада е да видиш най-сетне как е загубил и ума и дума този майстор на всички възможни обвинения. Вили вдига тост, обърнат към него.

— За ваше здраве, прилежна катедрена хиено! И друг път не отивайте на масата на чужди хора да им правите бележка. Особено когато има дами.

Шимел изчезва с някакъв странен плющящ звук, като че не шампанско, а запушалка на минерална вода беше изгърмяла в него.

— Знаех си, че няма да пропусне случая — казва блажено Вили.

— Ти беше в отлична форма — казвам аз. — Как така се всели в тебе толкова могъщ дух?

Вили се ухилва.

— Тази реч съм я държал най-малко сто пъти досега!

За съжаление винаги сам, без Шимел. Затова я знам наизуст. Наздраве, момчета!

— Аз не мога! — Едуард се тресе от погнуса. — Изпотен крайник на живота! Това е страхотен образ! Шампанското изведнъж добива вкус на изтръпнали крака.

— То и по-рано имаше такъв вкус — запазвам аз присъствие на духа.

— Какви деца сте! — заявява Рене, клатейки глава.

— Искаме да си останем деца. Остаряването е проста работа. — Вили се хили. — Едуард, сметката!

Едуард донася сметката. Една за Вили, една за нас.

Лицето на Герда се изопва. Тя очаква днес втора експлозия. Георг и аз мълчаливо измъкваме нашите купони и ги слагаме на масата. Но Едуард не експлодира — той се усмихва.

— Нищо — казва той. — При такава консумация на вино!

Ние сме разочаровани. Жените стават и се отърсват леко като кокошки, които излизат от трап с пясък. Вили тупа Едуард по рамото.

— Вие сте кавалер! Други съдържатели биха се вайкали, че сме им прогонили един клиент.

— Аз не се вайкам. — Едуард се усмихва. — Човекът с тръстиковия бастун никога досега не е плащал порядъчна сметка. Идва само за да го черпят.

— Ела — шепне ми Герда.

Роклята с тютюнев цвят е захвърлена някъде. Кафявите велурени обувки са под стола. Едната е обърната. Прозорецът е разтворен. През него надвисва лозата. Отдолу, от „Алтщедтер Хоф“, се чуват глухо звуците на електрическото пиано. То свири валса „Кънкьорите“. От време на време музиката се прекъсва от някакво глухо падане; атлетките тренират.

До леглото са изправени две бутилки ледено-студена бира. Отварям ги и давам едната на Герда.

— Откъде си почерняла толкова? — питам аз.

— От слънцето. То грее вече от месеци. Не си ли го забелязал?

— Забелязах го. Но в канцеларията човек не може да почернее.

Герда се смее. — Когато работиш в нощен клуб е по-просто. През деня си свободен. Къде беше през цялото това време?

— Някъде — казвам аз и ми минава през ума, че и Изабела ме пита винаги по същия начин. — Мислех, че си била с Едуард.

— Това причина ли е да не идваш?

— Не е ли причина?

— Не, глупчо — казва Герда. — Това са две различни неща.

— Трудно ми е да го разбера — отвръщам аз.

Герда не отговаря. Тя се протяга и отпива глътка бира. Аз се оглеждам.

— Хубаво е тук — казвам й. — Сякаш сме на горния етаж в някоя кръчма край Южното море. И ти си мургава като туземка.

— А ти може би си белият търговец на басма, стъклени маниста, библии и ракия?

— Вярно — отвръщам изненадан. — Точно за това мечтаех винаги, когато бях на шестнадесет години.

— По-късно не мечтаеше ли вече?

— Не мечтаех.

Лежа спокоен и отпуснат до нея. В прозореца късният следобед трепти в синева между стрехите на къщите. Не мисля за нищо, не искам нищо и избягвам да питам за каквото и да е. Настъпил е мирът на успокоената кожа, животът е прост, времето е спряло, а ние сме много близо до някакъв бог и пием студена ароматична бира.

Герда ми подава чашата си.

— Вярваш ли, че Рене ще получи кожено палто? — пита лениво тя.

— Защо да не получи? Вили сега е билионер.

— Трябваше да я попитам, какво палто би искала да има. Навярно от еленова или боброва кожа.

— От лисица — казвам незаинтересувано. — Или от леопард, от мене да мине.

— От леопард е много тънко за зимата. Моржовата кожа прави жената много стара. А сребърната лисица я прави дебела. Всяка жена, разбира се, мечтае за визон.

— Така ли?

— Да. Коженото палто от визон е за цял живот. Но е страшно скъпо. Безбожно скъпо.

Слагам бутилката си на пода. Разговорът започва да става малко неудобен.

— Всичко това не е по силите ми — казвам аз. — Не мога да платя дори една яка от кожа на питомен заек.

— Ти? — отвръща Герда изненадана. — Че кой говори за тебе?

— Аз. При положение като нашето, всеки мъж, с поне малко чувство за такт ще сметне, че разговорът се отнася за него. Пък аз съм с доста по-голямо чувство за такт, отколкото е нужно за живота в нашето време.

Герда се смее.

— Така ли, момчето ми? Но аз наистина не говоря за тебе.

— А за кого?

— За Едуард. За кого другиго? Аз се изправям.

— Ти смяташ да накараш Едуард да ти подари кожено палто?

— Разбира се, агънцето ми. Стига да бих могла да го докарам до там! Но може би това ще стане, ако Рене получи… Мъжете са такива…

— И ти ми разказваш това, докато още лежим заедно в леглото?

— Защо не? В такъв момент ми минават особено хубави мисли.

Не отвръщам нищо. Просто съм поразен. Герда обръща главата си към мене.

— Да не си нещо обиден?

— Поне съм смаян.

— Защо? Би трябвало да си обиден само ако исках от тебе кожено палто.

— Трябва да се гордея с това, че искаш да го имаш от Едуард?

— Разбира се! Това показва, че ти не си кандидат за женитба.

Този израз не ми е ясен.

— Какви са кандидатите за женитба? — питам аз.

— Хора с пари. Хора, които могат да помогнат на някого. Като Едуард.

— Вили кандидат за женитба ли е? Герда се смее.

— Наполовина. За Рене.

Аз мълча и ми се струва, че съм доста глупав.

— Не съм ли права? — пита Герда.

— Права? Че какво право има във всичко това? Герда пак се смее.

— Мисля, че наистина се обиди. Какво дете си!

— В това отношение бих искал да драго сърце да си остана докрай дете — казвам аз. — Иначе…

— Иначе? — пита Герда.

— Иначе… — Размислям. Не ми е съвсем ясно какво искам да кажа, но при все това се опитвам. — Иначе щеше да ми се струва, че съм наполовина сводник.

Сега Герда се смее звучно.

— Но за това ти липсва още много, момчето ми.

— Надявам се, че винаги ще ми липсва.

Герда обръща лицето си към мене. Изпотената й чаша стои изправена между гърдите й. Тя я държи здраво с едната си ръка и се наслаждава на хладината върху гръдта си.

— Мое бедно момче — казва тя все още усмихната, със съдбовно полумайчинско състрадание. — Тебе още много ще те лъжат! „Дявол да го вземе — мисля аз, — къде остана покоят на тропическия остров?“. Изведнъж ми се струва, че съм гол и маймуни ме замерват с бодливи кактуси. Кой би слушал с удоволствие, че е бъдещ рогоносец.

— Ще видим — казвам аз.

— Мислиш ли, че е толкова просто да бъдеш сводник?

— Не зная. Но сигурно не прави особена чест.

Герда избухва като изпръхтява кратко и отривисто.

— Чест — мъчи се да си поеме дъх тя. — И какво още?

Да не би да сме във войската? Ние говорим за жени. Мое бедно момче, при тях честта е много досадно нещо.

Герда пак отпива глътка бира. Аз гледам как бирата тече през извитото й гърло. Ако още веднъж ме нарече бедно момче, ще излея мълчаливо бутилката си върху главата й, за да й докажа, че и аз мога да постъпвам като сводник, или поне така, както си представям, че би постъпил някой сводник.

— Чудесен разговор — казвам аз. — Тъкмо в подходящ момент.

Изглежда, имам скрит талант да бъда духовит. Герда отново се смее.

— Разговор като разговор — казва тя. — Щом лежим така един до друг, няма значение за какво ще говорим.

Човек приказва каквото му хрумне. Или и за това има правила мое…

Аз посягам към бирената бутилка и чакам да каже „бедно момче“, но Герда има шесто чувство — тя отпива нова глътка и мълчи.

— Може би нямаше защо да говорим тъкмо за кожени палта, сводници и рогоносци — казвам аз. — В такива моменти има и други теми.

— Ясно — съгласява се Герда. — Но ние съвсем и не говорим за това.

— За какво?

— За кожени палта, сводници и рогоносци.

— Не говорим ли? А за какво говорим тогава?

Герда отново започва да се смее.

— За любовта, мили мой. Така, както разумни хора говорят за любовта. Ти какво би искал? Да декламирам стихове?

Тежко засегнат, посягам към бирената бутилка. Но преди да я вдигна, Герда ме целува. Това е влажна бирена целувка, но тъй преливаща от цъфтящо здраве, че за миг тропическият остров се появява отново. Та нали туземците също пият бира.

— Знаеш ли какво ми харесва у теб — обяснява Герда.

— Че си една такава овца с предубеждения! Къде само си научил всички тези глупости? Ти пристъпваш към любовта като някой въоръжен член на студентска корпорация, който мисли, че отива на дуел, вместо на танц.

— Герда се тресе от смях. — Ти си стопроцентов германец! — казва нежно тя.

— Това пак ли е обида? — питам аз.

— Не, това е констатация. Само идиотите мислят, че една нация е по-добра от друга.

— Ти не си ли стопроцентова германка?

— Моята майка е чехкиня; това донякъде облекчава съдбата ми.

Поглеждам голото, безгрижно същество до себе си и изведнъж изпитвам желание да имам поне една или две баби чехкини.

— Мили — казва Герда. — Любовта не държи сметка за достойнството. Но аз се страхувам, че ти не можеш да отидеш дори по малка нужда без мироглед.

Посягам да си взема цигара. „Как може една жена да каже такова нещо? — мисли си. — Герда ме е наблюдавала.“ — Как може една жена да каже такова нещо, нали? — пита тя.

Свивам рамене. Тя се протяга и ми смига. После бавно затваря едното си око. Изведнъж ми се струва, че за другото втренчено, отворено око изглеждам като някой провинциален даскал. Тя е права — защо трябва да надуваме всички неща с някакви принципи? Защо да не ги приемаме такива, каквито са? Какво ме интересува Едуард? Или някаква дума? Или някакво палто от визон? Или — кой кого лъже? Едуард — мене, аз — него, или Герда — двама ни, или ние двамата — Герда, или никой — никого? Само Герда е естествена, а ние сме самохвалковци и дърдорковци на изтъркани фрази.

— Ти мислиш, че като сводник ще бъда безнадежден? — питам аз.

Герда кима.

— Заради тебе жените няма да ходят да спят с други го и да ти носят парите от това. Но ти не се тревожи; важното е да спят с тебе. Аз искам внимателно да приключа разговора на тази точка, но все пак питам:

— А Едуард?

— Какво те интересува Едуард?

— Нали току-що ти обясних.

— Кое?

— Че той е кандидат за женитба. Мъж с пари. А ти нямаш. Но на мене ми трябва известно количество. Разбра ли?

— Не.

— Няма нужда и да разбереш, агънце мое. Бъди спокоен — още нищо не е станало, а и още дълго време нищо няма да стане. Ще ти кажа, когато му дойде времето. А сега не прави трагедии от това. Животът е по-друг, отколкото си го мислиш. Запомни само едно: право има винаги този, който лежи с жената в леглото. Знаеш ли какво бих искала сега?

— Какво?

— Да поспя още един час, а след това да сготвя за нас овнешко рагу с чесън, с много чесън…

— Можеш ли да го сготвиш тук?

Герда посочва едно старо газово котлонче, което стои на скрина.

— Ще ти сготвя на него обед за шест души, ако трябва. По чешки! Ще се шашнеш! При това ще си донесем наливна бира от кръчмата долу. Съвпада ли това с твоята илюзия за любовта? Или мисълта за чесъна^[1] прекършва нещо скъпо в теб?

— Нищо — отвръщам аз и се чувствувам покварен, но ми е така леко, както отдавна не ми е било.