Линда Барлоу
Среднощен скитник (9)

Девета глава

На следната вечер Макс позвъни у Дани.

— О, Макс — забързано изрече тя, — Сара е болна, а не мога да открия детския лекар. Ужасно съм притеснена. Само когато малката е болна, усещам липсата на Грег.

— Какво й е?

— Боли я гърлото и има висока температура. Сигурно е ангина, а аз се боя от усложнения. Тъкмо тръгвах да я карам в болницата в Норт Конуей.

— Но това е на петдесет километра и вали сняг!

— Знам. Затова мразя малките градове. В Сан Диего винаги можех да извикам домашния ни лекар, а болницата бе под носа ми. Твърде дълго съм живяла в Калифорния.

— Успокой се, мила, аз ще ви закарам до Норт Конуей.

— Не, нямах предвид това. Не искам да те притеснявам. Пък и ангината е заразна.

— Аз никога не боледувам, но дори и това не би ме спряло. Пътят е опасен, а ти имаш нужда от добър шофьор. След десет минути съм при теб. Облечи Сара и ме чакайте.

Дани изпита чувство на дълбока благодарност. Температурата на Сара бе четирийсет градуса и тя бе трогната от загрижеността на Макс.

Пътуваха през снега с черното порше на Макс, сгушени на задната седалка. Лекарят от Норт Конуей потвърди, че инфекцията прилича на гнойна ангина и веднага предписа на детето антибиотик. Останаха да почакат резултатите от изследванията. Макс намери отворена денонощна аптека и купи лекарството — таблетки от рода на пеницилина. Сара се усмихна измъчено:

— Обзалагам се, че вкусът е отвратителен.

— Аптекарят каза, че има вкус на дъвка. — Той отвори флакона, извади една розова таблетка и я поднесе на Сара. Момиченцето послушно взе хапчето и го пъхна в устата си.

— Наистина прилича на дъвка. Благодаря ти, Макс. Лекарствата на мама са гадни.

— Откъде, за бога, намери такъв пеницилин? — попита по-късно Дани. Сара бе заспала в ръцете й.

— Мисля, че е захаросан.

— Значи все пак е същият, който аз й давам. Лекарството, за което твърди, че е ужасно.

— Е — намигна й Макс, — една от магиите, които владея, е да променям вида и вкуса на нещата, както пожелае жертвата ми.

— Знаех си, че вечерта няма да мине, без да се споменат вампирите — засмя се Дани.

— Налага се да поддържам формата си.

 

 

— Макс, благодаря ти. — Стояха пред вратата на стаята на Сара и гледаха спящото дете, обзето от треска. — Не съм от типа на безпомощните или зависими жени, но не мога да отрека, че ми бе приятно да усещам мъж до себе си. Господи, колко бях уплашена. Понякога си представям, че в предишния си живот съм загубила любимото си чедо.

— Вярваш ли в задгробния живот?

— Да.

— И аз. Познавал съм те преди, Дани. Били сме любовници в друг живот.

Прекрасно, ако е истина. Дали пък затова го чувстваше близък и познат?

Макс я целуна мило.

— Легни да поспиш, Дани. Изглеждаш уморена. Страдам от безсъние и мога да остана да наглеждам детето.

— Ти не си длъжен да…

— Знам. Но нека да го направя.

Дани съзнаваше, че трябва да протестира, да му напомни, че не одобрява бащинската роля, която очевидно му допадаше. Но бе останала без сили и й бе приятно да се отпусне и да го усеща до себе си.

— Не се притеснявай, Дани. Позабавлявай се с мен! — Хвана я за ръката и я заведе до спалнята. — Лягай и почивай!

Някой по-малко загрижен би пожелал да сподели и постелята й. Макар и изтощена, тя не би имала нищо против да се любят. Връзката им бе още нова и желанието й за секс бе силно. Само преди миг в прегръдките му бе усетила как страстта изпълва тялото му. Бе устоял, благодарение на силно развитото си чувство за самоконтрол и я бе оставил да си отдъхне.

Харесваше го. Бе чувствителен и нежен, мил с дъщеря й. Прекрасно бе да се навърта около тях.

Влюбваш се, Дани!

Тя заспа мигновено, сънувайки друго време и друго място, с Макс до нея.

 

 

Дори и да бе имала съмнения, през следващите няколко нощи Дани се увери, че Макс бе напълно сериозен, когато обяви още първия път, когато прекараха заедно, че се обричат единна друг. Вече не се обаждаше по телефона, за да предупреди, че ще дойде. Просто идваше.

Със Сара бяха добри приятели, дълги часове прекарваха на пода сред играчките. Разказваше й приказки и внимателно изслушваше историите от училището. Не се колебаеше да й прави забележки, ако Сара бе непослушна. Накратко, преди да бе изтекла и седмица, детето вече го обожаваше. Чувствата на Дани също се задълбочаваха. Сексуалните им контакти продължаваха, но промениха същността си и станаха и за двамата начин, да се почувстват още по-близки. Тя бе спокойна с него. Бе спечелил доверието и сърцето й.

Въпреки всичко необикновеното му излъчване продължаваше да терзае мислите й. Той отклоняваше всички въпроси, свързани с миналото си, понякога с острота, която я нараняваше. Рядко говореше за заниманията си, не се хранеше или поне не го правеше в нейно присъствие. Влизаше в дома й така тихо, че тя често се стряскаше при появата му.

— Откъде влезе? — питаше го не за първи път. — Всички врати са заключени.

Той се смееше.

— Глупаво е от твоя страна да мислиш, че ключалката би ме възпряла.

През следващите няколко нощи Макс на няколко пъти слизаше в лабиринта. Не откри никого, но всеки път казваше на Дани, че е имал усещането за нечие, присъствие, за някой, който го наблюдавал.

— Това е някой, който познава лабиринта по-добре и от мен, и чието нощно зрение е силно като моето.

— Друг вампир, предполагам?

— Друг вампир господар, мила. Аз не съм новак, както знаеш.

— Смяташ, че наоколо се върти някой, който е по-добър от теб в „Среднощен лов“? Може би е Мъдреца?

— Не мисля, че е възрастен. Според мен не е на повече от шестнайсет години.

— Говориш за Дейвид, нали?

— Оставил е долу разни съобщения. „Хвани ме, ако можеш“ и други подобни. Детето ме предизвиква и аз искам да разбера защо.

— Питах го дали ще се съгласи да се срещнете. „В никакъв случай“, гласеше отговорът. Изглежда е ужасен от перспективата.

— Няма да може да ме избягва непрестанно. — Гласът на Макс прозвуча застрашително.

— Не се ядосвай. По някаква причина той се плаши от теб.

— Май се нуждае от няколко часа престой в изолационната.

Дани не знаеше какво да мисли. В края на седмицата все още не бе разрешила загадката, но поне никой от учениците не бе нападнат или наранен. Когато Дейвид бе дошъл при нея за първи път, се бе уплашила, че е възможно страхът да се разпространи като епидемия. Слава богу, не бе станало така.

— Май аз съм единствената с белег върху врата си — каза си тя тревожно. Вече редовно носеше дрехи с високи яки, за да прикрива следите от страстта на Макс.

Последният петък от месеца бе изпълнен с напрежение. Дани проведе три разговора със заможни родители, които бяха решили да запишат децата си в „Свети Криспин“. След това посети досадната сбирка на преподавателите по хуманитарни дисциплини и късно следобед се добра до офиса си. Пред вратата стоеше Дженифър. Лицето й бе пребледняло от уплаха.

— Тук е повече от час — каза й Кас. — Опитах се да разбера какво е станало, но тя отказва да разговаря с друг. Чака теб.

— Ела в офиса, Джен. Ще си поприказваме насаме.

Момичето седна пред бюрото на Дани. Стискаше ръцете си така, че кокалчетата й бяха побелели.

— Какво, за бога, е станало?

— Не трябваше да идвам. Не би трябвало и да говоря с вас, но няма от кого да потърся помощ.

— Радвам се, че дойде — мило й каза Дани. — Можеш да ми се довериш, Дженифър, каквото и да е станало.

— За Дейвид е… излъгах ви.

— Срещате се, нали?

— Вие знаете?! — Момичето бе стъписано.

Дани кимна. Дженифър почервеня.

— Всичко е наред — успокои я младата жена. — За разлика от моята предшественичка, аз не обичам да се бъркам в личния живот на учениците. Но ти очевидно не си дошла за това. Не бива да споделяш каквото и да било за любовните си преживявания.

— Не, има друго — поклати глава Дженифър. — Тревожа се за него, госпожице Холанд. Убедена съм, че господин Ремблър е дявол.

— Дявол?

— В началото не повярвах. Но сега… — Тя замълча, а очите й се напълниха със сълзи. — Сега е изчезнал!

— Дейвид е изчезнал?!

— Да. Никой не го е виждал целия ден, в общежитието също го няма. Не беше и на училище, а леглото му от снощи не е докосвано.

Болка проряза главата на Дани. Бедното момче! Точно от това се боеше.

— Къде ли не го търсих — продължаваше момичето. — Не е в библиотеката, няма го в гимнастическия салон. Никъде! Снощи е излязъл и не се е връщал.

— Къде смяташ, че е отишъл?

— В замъка на господин Ремблър! — Очите на Дженифър бяха станали огромни. — Дейвид спомена, че има среща с вампира. Помислих, че се шегува. Приех го като част от играта. Но сега разбирам, че е било истина. Отишъл е при Ремблър в полунощ и оттогава не се е връщал. Моля ви, госпожице Холанд, потърсете го! Ами ако господин Ремблър е истински вампир? Ако е нападнал Дейвид и този път е изсмукал кръвта му? Ако е мъртъв?

Дани се изправи и нервно закрачи из стаята.

— За последен път ти казвам, няма вампири! Колкото до господин Ремблър, той е безобиден и със сигурност не е дявол.

Дани несъзнателно докосна врата си, прикрит с високата яка на пуловера. Макс не прекара предната нощ с нея. Имал много работа, така се извини.

— Той е много любезен човек.

— Всичко, което знам, е, че Дейвид го няма. Погледнете това! Моля! — Дженифър извади тефтерчето си и измъкна парче хартия.

— Преди малко намерих това до телефона.

Дани разгъна листчето. Разчете надрасканите набързо думи. Бе описание на пътя до замъка на Макс. Най-отдолу пишеше: „Довечера, в полунощ“.

— Сякаш е отговорил на нечие предизвикателство, нали?

Дани въздъхна.

Той е мой любовник. Нима мога да се влюбя в човек, способен да нарани едно дете? Все трябва да имам инстинкт, който да ме предпазва.

— Ходила ли си някога в замъка на Ремблър?

Момичето поклати глава.

— Не, но съм чувала, че е огромен и мрачен. Той има черно порше.

— Добре. Слушай, ще проверя тази работа. Върни се в общежитието и не се тревожи. Ако Дейвид е при Макс, не съществува никаква опасност. Макс не би го наранил. — Тя спря до Дженифър и я прегърна. — Ще го намерим, Джен, обещавам ти!

Момичето още не бе излязло от кабинета й, а Дани вече трескаво набираше номера на Макс. Както обикновено, отговор не последва.

Дани набра телефона на охраната. След десетина минути пред нея стоеше Ед Бери, мускулестият петдесетгодишен шеф на охраната.

— Най-вероятно е избягал заради някое момиче и се е скрил — каза той в отговор на развълнуваното обяснение на Дани. — И друг път се е случвало. В училището правилата са прекалено строги, мен ако питате.

— Влизате ли понякога вие от охраната в лабиринта от тунели, който е под училището и двора?

— Тунелите? Не. Там никой не е бил от години. Уверявам ви, че никой не може да влезе.

Дани скептично изви вежди.

— Преди години имахме неприятности с тези тунели и госпожа Кенуърти нареди да ги зазидаме. Лабиринтът беше примамка за децата.

— Какви неприятности?

— А, не знаете ли? — Червенина пролази по скулите на Ед. — Чудя се дали трябва да ви казвам…

— Говорете!

— Тази моя голяма уста ще ме затрие. Не съм казвал на никого, че и аз имам пръст в скандала, който се разрази преди седемнайсет години. Помислих си, че като сте директор може би сте дочула нещо.

— Едно от децата е изчезнало. И това е достатъчно за тревога. Нещо много странно става в „Свети Криспин“ и ми се струва, че е свързано с тунелите. Искам да науча всичко за тях, включително и отшумелите скандали.

— Но тунелите са непроходими!

— Самата аз бях там. Преди няколко нощи. — Тя забеляза как се промени изражението му, но продължи: — Точно така. И за малко не се загубих, защото се повреди фенерчето ми. Искам да разбера какво става долу, Ед. Сега, бъди така добър и говори!

Бери въздъхна.

— През 1970 година едно момиче беше отвлечено. Отначало помислихме, че е избягало с някое момче, но бе малко вероятно, като се имаше предвид коя бе тя.

— Коя?

— Момиче с добро възпитание, сериозно, спазваше правилата. Не бе някоя лудетина, не и тя.

— Коя бе тя? Ще запазя тайната, но трябва да ми кажеш.

— Дъщерята на директорката — вдигна безпомощно рамене Ед Бери. — Дъщерята на госпожа Кенуърти?

Последното нещо, което би си помислила. Въпреки сериозността на положението й се прииска да избухне в кикот. Едва се сдържа. Дъщерята на цербера в центъра на скандал!

— Продължавай!

— Майка й бе извън себе си от гняв. Всички смятаха, че дъщеря й е избягала с мъж. Тайно говореха, че госпожа директорката не е в състояние да опази морала в собствения си дом, а тя бе горда жена. Бе облекчена да научи, че момичето не е излязло от дома си по своя воля.

— Ако ставаше дума за моето дете бих предпочела да избяга, отколкото да бъде отвлечено от някой, който може да го нарани.

— Така е, но това се случи преди години. Тогава Едит Кенуърти вече си бе спечелила репутацията си на добър професионалист, благодарение на строгите правила, които въведе в „Свети Криспин“. Шейсетте години не бяха добри за училището.

— И кои се оказаха похитителите?

— Похитителят! Бе на нейните години. Срамежливо момче, което си бе загубило ума по момичето на Кенуърти. Не знаеше какво по-щуро да измисли, за да му обърне внимание красавицата. Поне така решихме по-късно.

Сърцето на Дани заби. Срамежливо момче… О, небеса! Тунелите, преди седемнайсет години, изчезналото досие… Бери продължаваше разказа си.

— Така или иначе, убедил я по някакъв начин да слязат в лабиринта. После тя започнала да се съпротивлявай той я завързал.

— Какво стана с момчето?

— Странно завърши цялата история. Бяхме сигурни, че госпожа Кенуърти ще го прати в затвора, но му се размина. Директорката се ужасяваше при мисълта от скандал. Да, момчето лесно се измъкна. Бе изключено. Родителите му бяха влиятелни хора и явно се бяха споразумели с госпожа Кенуърти.

— Как се казваше момчето?

О, господи, само да не е името на Макс, молеше се Дани безгласно.

— Странно — бавно изрече Ед Бъри, — но той непрестанно повтаряше, че не е виновен. Госпожа Кенуърти била измислила цялата работа, за да спаси репутацията на дъщеря си. Никой не му вярваше, естествено. Дори се закле да се върне някой ден и да представи доказателства за невинността си. Наистина се върна. Преди няколко години, но хората вече бяха забравили историята.

Тръпки полазиха Дани.

— Говорите за Макс Ремблър, нали?

Бери кимна и я изгледа с любопитство.

— Как се досетихте? Значи все пак сте чувала историята?

— Познавам Макс Ремблър.

— Той ли ви е разказвал нещо?

— О, не… — въздъхна тя. Нищо чудно, че не бе открила ученическото му досие. Някой, самият Макс вероятно, бе унищожил документите. — Има ли вероятност момичето да е скрило истината?

— Не знам. Обвиненията й бяха точни и подробни. Бе описала какво й е сторил. А не бе момиче с развинтена фантазия. А Ремблър, макар и срамежлив, поразяваше с избухливостта си. Дали е бил способен да извърши деянието, в което бе обвинен? По всяка вероятност, да. Дали и сега е такъв? Не знам. Може би, не. Хората се променят. Трябва да е, колко… Около трийсет и пет годишен. Вече не е момче все пак.

Дани си представи лицето на Макс, нежно и чувствено. Бе търпелив и внимателен с хората, които обичаше. Макс похитител? Невъзможно.

— Не знаех, че госпожа Кенуърти има дъщеря. И тя ли напусна града?

— Да. Скоро след това се омъжи и замина за Западния бряг. Сиатъл, ако не се лъжа. След година се разведе. Оттогава не съм чувал за Оливия.

— Оливия?!

— Така се казваше момичето.

Дани остана без дъх. Взря се в ръцете си. Трепереха, а дланите й бяха потни.

— Помните ли името на човека, за когото се е омъжила? Не е ли Елис?

— Може и така да е. Да, звучи ми познато. Елис? Чакайте, чакайте… Не е ли това името на изчезналото момче?

Момчето непрекъснато ме предизвиква, бе казал Макс. Бих искал да разбера защо.

О, Макс, не е ли очевидно! Ти си похитил майка му. Не е ли това достатъчна причина?

— Дру Елис. Така се казваше съпругът й.

Дани скочи от мястото си и се втурна навън.

— Хей, Дани! — На вратата се бе появил Кас. В ръцете си държеше някаква бележка. — Само да ти кажа две думи. Открих нещо мистериозно около Макс Ремблър. Чуй това: През 1970 година е бил изключен за непристойно поведение. Имаш ли представа какво може да означава?

Дани не се спря.